Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън Младши (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead or Alive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2023)

Издание:

Автор: Том Кланси; Грант Блекууд

Заглавие: Жив или мъртъв

Преводач: Венцислав Градинаров

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Инвестпрес АД

Излязла от печат: 04.07.2011

Редактор: Марин Гинев

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-706-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16005

История

  1. — Добавяне

1.

Лекият пехотинец, в случая боецът от отряд „Единадесет-Браво“, съгласно устава на американската армия трябва да бъде лъснат, с безупречна униформа и гладко избръснато лице, но първи сержант Сам Дрискол не изглеждаше така, и то от доста време насам. Често камуфлажът изисква и друго, освен шарените бойни дрехи. Впрочем не, те вече не се наричат така, нали? Сега им казват „армейски бойни униформи“. Все същото.

В дългата към десет сантиметра брада на Дрискол се виждаха достатъчно бели косми, заради които неговите хора му викаха Санта[1] — досадно за мъж, още ненавършил тридесет и шест години, но ако повечето ти сънародници са с десетина години по-млади… Е, какво пък. Можеше и да е по-лошо. Можеше да е „татко“ или „дядо“.

Дразнеше се още повече от дългата си коса. Тя беше тъмна, чорлава и мазна, а брадата — твърда, което тук бе полезно за прикритието му, а и местните хора рядко си правеха труда да се подстригват. Дрехите му, както и тези на целия екип, също бяха като на местните. Екипът наброяваше петнадесет души. Командирът им след невнимателно стъпване си счупи крака, а на този терен това стигаше, за да излезеш от строя. Седеше на един хълм и чакаше хеликоптера „Чинук“ заедно с един от двамата медици на екипа, останал с него, за да не допусне капитанът да изпадне в шок. Така Дрискол се оказа начело на мисията. Това не го тревожеше. Имаше повече опит от капитан Уилсън, независимо че все още не беше завършил колежа като него. Но всичко по реда си. Тепърва трябваше да оцелее от тази задача, а след това щеше да доизкара университета в Джорджия. Стори му се смешно, че започна да харесва училището чак след три десетилетия. Е, по дяволите, по-добре късно, отколкото никога.

Чувстваше умора, от онази, която притъпява мислите и причинява болка дълбоко в костите и която рейнджърите познаваха съвсем добре. Знаеше как да спи като куче на гранитен камък с приклад за възглавница, знаеше как да остава нащрек, когато мозъкът му крещи, че трябва да заспи. Проблемът се състоеше в това, че сега се намираше по-близо до четиридесетте, отколкото до тридесетте, и усещаше болежките малко по-силно, отколкото като двадесетгодишен, а сутрин му трябваше два пъти повече време, за да се раздвижи. Но пък тези болки се компенсираха от мъдростта и опита. Разбрал беше през годините, че съзнанието наистина властва над материята. Знаеше как да блокира болката полезно умение, когато водиш много по-млади мъже, чиито раници несъмнено изглеждат по-леки на раменете им от тази на Дрискол. Знаеше, че животът изисква компромиси.

Вече два дни не спираха да вървят из планината, като спяха по два-три часа нощем. Сержантът участваше в екипа за специални операции на 75-и рейнджърски полк, разквартируван във Форт Бенинг, Джорджия, където имаше приятен сержантски клуб с добра наливна бира. Като затвори очи и се съсредоточи, той си представи вкуса на студената бира, но моментът отмина бързо. Не можеше да се отпуска нито за секунда. Намираха се на 4500 метра над морското ниво, в планините Хиндукуш, в сивата зона, която беше едновременно Афганистан и Пакистан и същевременно нито едно от двете — поне за местните хора. Дрискол знаеше, че линиите върху картата не правят границите, особено в страна с подобно население. Проверяваше своя уред за глобално позициониране, за да е сигурен къде се намира, но географската дължина и ширина нямаха значение за мисията. Значение имаше само къде отиват, без да е важно къде точно е това място на картата.

Местните не знаеха много за границите, пък и не се интересуваха особено. За тях реалността представляваше племето, към което принадлежат, от кое семейство и от коя разновидност на мюсюлманството са. Тук спомените не умираха стотици години, а разказите още повече. Омразата траеше по-дълго. Местните все още се хвалеха, че техните предци са прогонили Александър Велики от страната и някои дори помнеха имената на воините, които бяха надвили македонските копиеносци, победили дотогава всяка страна, в която стъпили. Преди всичко обаче местните говореха за руснаците — колко от тях са убили, най-вече от засада, и колко с нож лице в лице. Смееха се на тези разкази и легенди, предавани от баща на син. Дрискол не мислеше обаче, че измъкналите се от Афганистан руски войници се смеят на същите спомени. Знаеше, че тук няма приятни хора. Те бяха страшни, калени от времето, войните, глада и от стремежа да останат живи в страна, която сякаш непрекъснато се стараеше да ги убие. Дрискол знаеше, че трябва да им съчувства. Бог беше им дал лоша карта и те едва ли имаха вина за това, но и Дрискол нямаше вина, нито пък му пукаше. Тези хора бяха врагове на страната му, а силните на деня сочеха с пръст към тях и заповядваха „тръгвай“ и затова той се намираше тук. Това беше истината на момента и причината да скита из тези проклети планини.

Другата истина представляваше поредният хребет пред него. Откакто излязоха от хеликоптера СН-47 „Чинук“, вариант „Делта“, единственият, който можеше да работи на тази височина, бяха изминали петнадесет мили, почти всичките нагоре по остри скали и сипеи.

Ето там… линията на билото. Петдесет метра.

Дрискол забави крачка. Като най-старши той водеше патрула, а хората му се бяха раздалечили сто метра зад него и шареха с очи наляво-надясно, нагоре и надолу, а дулата на готовите за стрелба автомати М4 сочеха надолу, но в съответния сектор. Очакваха да се натъкнат на часови на билото. Местните може и да не са образовани в традиционния смисъл, но съвсем не бяха глупави и именно затова рейнджърите провеждаха тази операция през нощта — нула-един-четиридесет-и-четири или два без петнадесет сутринта съгласно цифровия часовник на Дрискол. Нямаше луна, а високите дебели облаци спираха всяка светлина от звездите. Сержантът си помисли, че времето е добро за лов.

Гледаше повече надолу, отколкото напред. Не искаше да вдигне шум, а шумът се вдига с крака. Едно подритнато камъче стигаше, за да се издадат. Това не биваше да се допусне. Не можеше да пропилее трите дни и петнадесетте мили път дотук.

Двадесет метра до билото. Шестдесет стъпки.

Огледа се за някакво движение. Нищо. Още няколко стъпки, оглеждане наляво и надясно, автоматът с шумозаглушител лежеше на гърдите му готов за стрелба, а той докосваше спусъка леко с пръст, колкото да знае, че е на мястото си.

Трудно може да се обясни на хората колко усилия изисква всичко това, колко е уморително и обезсилващо — много повече от петнадесет мили преход в планината, ако знаеш, че отсреща може да има някой с автомат АК-47, с пръст на спусъка, със селектор на автоматична стрелба, готов да ти пререже задника на две. Хората му щяха да се погрижат за този човек, но Дрискол знаеше, че от това не следваше нищо добро за самия него. Но пък се утешаваше с мисълта, че поне нямаше да разбере какво става. Изпратил беше достатъчно врагове, та да знае как стават тези неща — стъпваш напред, оглеждаш се, ослушваш се за опасности… и изведнъж — нищо. Смърт.

Дрискол знаеше правилото тук, в тези лоши земи, и през нощта: бавното значи бързо. Движи се бавно, ходи бавно, стъпвай внимателно. Това правило му беше служило вярно много години.

Само преди шест месеца успя да се класира трети в съревнованието за най-добър рейнджър — суперкупата на войските за специални операции. Всъщност Дрискол и капитан Уилсън участваха като отбор 21. Капитанът сигурно адски се ядосваше на счупения си крак. Дрискол го смяташе за много добър рейнджър, но счупеният пищял си е беля. Счупи ли се кост, нямаш голям избор. Разкъсаният мускул боли адски, но бързо се оправя. А счупената кост трябва да зарасне, което иска лежане на гръб няколко седмици в армейска болница, преди лекарите да позволят да я натоварваш отново. След това трябва пак да се учиш да ходиш, а после — и да тичаш. Адска досада… Той имаше късмет в кариерата си, защото най-лошите му наранявания включваха навехнат глезен, счупен малък пръст и натъртен до бедрената кост крак, като за нито едно не се беше налагало да е извън строя повече от седмица. Дори не беше одраскван от куршум или шрапнел. Боговете на рейнджърите определено му се усмихваха.

Още пет стъпки…

Окей, пристигна… Да. Часови имаше — точно където очакваше да го види. Двадесет и пет метра вдясно от него. Прекалено очевидно, но пък и онзи се излагаше, седнал, загледан назад, вероятно отегчен и полузаспал от броенето на минутите до смяната. Е. скуката убива и предстоеше да убие и него след по-малко от минутка, въпреки че той нямаше дори да разбере какво му се случва. „Овен ако не улуча“, си помисли Дрискол, макар да знаеше, че няма да пропусне целта.

Извърна се за последен път, като огледа района през очилата за нощно виждане PVS-17. Наблизо нямаше други. Добре. Седна, облегна автомата на дясното си рамо и насочи прицела в дясното ухо на човека, след което задържа дъх…

Вдясно от него по тясната пътека се чу драскане на кожа върху камък.

Дрискол замръзна.

Набързо си представи къде са различните хора от неговия екип. Имаше ли някой от тях по тази пътека? Не. Повечето от хората му се движеха зад него и вдясно. Съвсем бавно. Дрискол завъртя глава по посока на звука. В очилата не се виждаше нищо. Спусна автомата диагонално на гърдите си. Погледна наляво. На три метра от него Колинс клечеше зад една скала. Дрискол махна с ръка — „звук вляво, вземи двама“. Колинс кимна и се върна клечешком назад. Дрискол стори същото, след което се просна между два ниски храста.

От пътеката се дочу нов звук: плискане на течност в камък. Това накара Дрискол да се усмихне. Зовът на природата. Уринирането затихна, а после спря. Чуха се стъпки. На шест метра от завоя, прецени Дрискол.

Само след миг на пътеката се появи фигура. Човекът крачеше бавно, почти мързеливо. С очилата си за нощно виждане Дрискол виждаше автомата АК-47, преметнат през рамо с цевта надолу. Часовият идваше. Дрискол не помръдна. Пет метра… три.

От сенките до пътеката се появи силует и се промъкна зад часовия. Над едното му рамо се появи ръка, а след това над другото блесна острието на нож. Колинс завъртя мъжа надясно и го събори на земята, като сенките им се сляха. Изминаха десет секунди. Колинс стана, отмести се встрани от пътеката и издърпа трупа от нея.

„Отстраняване на часови като по учебник“, помисли си Дрискол. Освен във филмите в този бизнес рядко се работеше с нож. Но въпреки това Колинс определено помнеше това умение.

След малко Колинс изникна от дясната страна на Дрискол.

Сержантът отново се обърна към часовия на хребета. Там си беше. Без изобщо да помръдне. Дрискол вдигна своя М4, насочи мерника в трапчината на врата на часовия и затегна пръста си върху спусъка.

Леко, леко… натисни…

Пук. Почти никакъв шум. Трудно доловим на повече от петдесет метра, но пък куршумът отиде в целта, премина през главата и остави след себе си облаче зелена пара, а часовият, двадесет и нещо годишен, се отправи на среща с Аллах или бога, който признаваше, след като животът му — порастване, ядене, учене и вероятно участие в битки — прекъсна рязко и без предупреждение.

Човекът се свлече и падна настрани, след което се изгуби от поглед.

„Лош късмет, момче, помисли си Дрискол. Но тази вечер сме тръгнали за по-едър дивеч от теб.“

— Часовият падна — каза Дрискол тихо в радиостанцията. — Билото е чисто. Тръгвайте. Тихо и стегнато.

Нямаше нужда да казва последното — не и на тези момчета.

Погледна назад и видя, че неговите хора сега се движат по-бързо. Вълнуваха се, но се владееха и имаха готовност да се захващат за работа. Виждаше го в стойката им, в пестеливите движения, които отличават истинските стрелци от разните недоказани слабаци, дето само чакат да се върнат към цивилния живот.

Вероятно онова копеле, което търсеха, се намираше на не повече от сто метра, а те здраво се бяха готвили три месеца, за да го заловят. Никой не смяташе катеренето по планини за приятно прекарване на времето, освен може би откачалките, които копнееха по Еверест и К2. Но работата и мисията го изискваха и затова всички се стегнаха и продължиха напред.

Петнадесетте рейнджъри се разпределиха в три стрелкови групи от по пет души. Един щеше да остане тук с тежкото оръжие — носеха си две картечници M249-SAW (взводно автоматично оръжие) за огнево прикритие, ако бъдат забелязани. Нямаше как да се разбере колко са лошите и картечницата щеше да послужи като отличен изравнител на силите. Спътниците даваха само определено количество информация, а някои от променливите трябваше да се овладяват на място, при възникването им. Всички мъже от екипа оглеждаха скалите, за да забележат някакво движение. Каквото и да е. Може би просто някой от лошите е излязъл да клекне в храстите. По тези краища имаше деветдесет процента вероятност да срещнеш някой от лошите. Дрискол си помисли, че това много улесняваше работата им.

Още по-бавно той тръгна напред, като местеше бързо поглед около краката си в търсене на камъчета и клонки, а после го насочваше напред и се оглеждаше… Ето ползата от мъдростта, от това да знаеш как да потиснеш вълнението от близостта до финалната права. Често тук новобранците и мъртъвците допускаха грешки, като мислеха, че трудното е зад тях и че целта е съвсем близо. А Дрискол знаеше, че точно тук старият Мърфи, известен със законите си, се промъква зад гърба ти, почуква те по рамото и ти поднася грозна изненада. Предчувствието и очакването бяха смъртоносните страни на една и съща монета. В правилна доза и в неподходящ момент всяко от тях можеше да те убие.

„Но не и този път. Не в моята смяна, по дяволите.“ И не с екип като неговия.

Дрискол видя хребета пред себе си на не повече от три метра и приклекна, като внимаваше да не подава глава над ръба, за да не се превърне в примамлив силует за някой буден чалмалия. Измина последните няколко стъпки внимателно, после се наведе напред, подпря лявата си ръка на скалата и надникна.

И откри целта… Пещерата.

Бележки

[1] Санта Клаус (англ.). Дядо Коледа. — Бел.прев.