Лекси Блейк
Без милост (1)

Пролог

Далас, Тексас

Райли Лолес седеше на стола, който му бяха дали, но не беше сам. В тясната стая в полицейския участък имаше само два стола, а те бяха четирима, затова той сложи Мия да седне до него.

Четирима.

А някога бяха шестима.

— Уморена съм, Райли. Кога ще се приберем у дома? — попита Мия. Огромните й сини очи се взираха измъчено в него.

Райли се спогледа с по-големия си брат Дрю. Как трябваше да отговори на това? Самият той още не можеше да повярва. Как да обясни на Мия? Тя беше едва на шест. Само преди две седмици бяха отпразнували рождения й ден с барби парти. Тя носеше диадема като малка принцеса и отваряше подаръците си с широка усмивка, разкриваща първото й липсващо зъбче. Баща им ги бе заставил да присъстват. Три момчета сред море от шестгодишни момичета.

Къде беше баща му сега? Райли нищо не разбираше.

Брандън погледна Мия със сълзи в очите.

— Не мисля, че изобщо някога ще се върнем у дома, Мия.

Дрю сложи ръка върху рамото на брат си.

— Всичко ще бъде наред, Бран.

Райли не беше сигурен дали това бе възможно. Наистина ли бяха минали само два часа? Наистина ли се бе случило всичко това? Може би сънуваше. Мислите му се върнаха назад.

 

 

Опита се да се надигне, но чаршафите се бяха омотали около краката му. Отнякъде се чуваше някакво необяснимо пукане. Накрая момчето се измъкна от чаршафите и седна в леглото. Компютърът, който делеше с брат си, все още бе включен и зелената светлина на екрана осветяваше стаята. Райли разтри очи.

Нещо не беше наред. Усещаше миризмата на дим.

Светлината на компютъра внезапно угасна, както и лампичките на аквариума.

Бран?

Брат му спеше на горното легло. Райли се покатери по стълбичката, свързваща двете легла.

Бран, събуди се.

По вратата на стаята се разнесоха удари и момчето си спомни за всички онези филми на ужасите, които му бяха забранени, но които той гледаше, когато беше в дома на Томи Фъргюсън, защото неговата майка винаги вземаше хапче за сън и нищо не бе в състояние да я събуди. Бран седна в леглото и Райли го видя, въпреки тъмнината. Той се протегна към ръката на Райли. Бран беше само на осем. Райли бе навършил дванадесет преди няколко месеца. Стисна ръката на брат си. Той отговаряше за Бран.

Скрий се. Скрий се в дрешника, Бран. Аз ще се оправя с това, което става.

Онзи пукащ звук се чуваше все по-силно, ала нищо не можеше да се мери с трясъка, когато вратата се разтвори. Райли се опита да закрие тялото на брат си със своето, сърцето му блъскаше лудо в гърдите.

Странна червена светлина изпълни стаята и пушекът нахлу вътре. Всред димната пелена изникна висока фигура.

Дрю. Носеше Мия, а лицето му бе покрито със сажди. Когато заговори, гласът му беше дрезгав и прозвуча като на възрастен.

Хайде. Трябва да се махнем по-бързо. Мисля, че задните стълби все още са проходими. Ако не, ще скочим през прозореца. Тръгвайте. Веднага.

Какво става?

Той не разбираше.

Къщата гори. Трябва да се махнем.

Но мама и татко?

Не трябваше ли техният татко да ръководи всичко?

Дрю поклати глава и Райли осъзна, че светът се е преобърнал и той не знае къде се е приземил.

Улови ръката на Бран и последва брат си.

 

 

— Не мисли за това. — Дрю погледна към Райли, изтръгвайки го от мислите му. Мрачното изражение на лицето му го правеше да изглежда много по-възрастен от своите четиринадесет години.

— Искам татко — заплака Мия.

Дрю тутакси я взе на колене и я притисна към мършавото си тяло.

— Съжалявам, Мия. Всичко ще се оправи.

Но Райли не беше сигурен как ще стане това. Изправи се на крака.

— Жаден съм. Те казаха, че отвън има чешма.

— Не се бави — отвърна Дрю с глас, който подсказа на Райли, че сега брат му заповядва.

На Райли всъщност не му се пиеше вода. По-скоро бе сигурен, че всеки миг ще повърне.

Мъж и жена в сини униформи седяха зад бюрата си и разговаряха. Останалата част от сградата изглеждаше почти зловещо пуста.

— Горките деца. Баща им се е опитал да ги убие всичките. Знаеш ли, че заключил всички врати и ги подпрял отвън, така че децата да не могат да излязат? Негодникът е искал да бъде сигурен, че ще умрат заедно с него. Излязъл навън през един прозорец, но децата нямало как да стигнат до него заради пожара, който запалил, преди да се убие.

— Да, ами чух, че това, което направил с жена си, било още по-ужасно — отвърна полицайката и поклати глава. — Не са сигурни дали е останало достатъчно, за да я идентифицират. Какъв страшен начин да си отидеш от този свят.

Райли усети как стомахът му се преобръща. Те говореха за баща му. И за майка му.

И двамата бяха умрели. Баща му, който играеше футбол с тях и никога не се сърдеше, когато Райли прекъсваше работата му. Неговият татко работеше много, но винаги се усмихваше, когато някой от тях влезеше в кабинета му. Ухилваше се и заявяваше, че се радва на прекъсването, защото работата била досадна, но неговите деца били забавни. Цялата къща бе изпълнена с необикновената енергия на баща му.

— Той не я е убил. — Неговият татко никога не би наранил мама. Той я обичаше.

Двамата полицаи се извърнаха и той видя съчувствието, което се изписа по лицата им. Още повече му се догади.

Полицайката мигом стана и го приближи.

— Миличък, трябваше да останеш в кабинета на началника. Обещавам, че много скоро ще дойде една много добра госпожа и тя ще се погрижи за вас.

— Двамата с Дрю ще се погрижим за нас. — Той не искаше някаква непозната госпожа. Искаше майка си.

— Не, миличък. — Жената поклати глава. — Сега не бива да се тревожиш за това. Всичко ще бъде наред.

Райли се обърна, за да се върне в кабинета на началника, но ги чу как отново зашепнаха:

— По дяволите, отвратително е, че ще разделят децата — промърмори полицаят с приглушен глас, навярно за да не го чуе никой.

Да ги разделят?

— Те нямат никакви роднини. Никой няма да осинови четири деца.

Райли нахлу в стаята, сърцето му се бе качило в гърлото.

— Те ще ни разделят!

Не можеше да ги изгуби. Не можеше да изгуби братята и сестра си. Мия беше толкова малка.

Дрю затвори очи, а когато ги отвори, в тях светеше същият стоманен блясък, както когато се изправяше срещу питчъра на бейзболното поле.

— Без значение какво ще се случи, трябва да знаеш, че аз ще намеря начин да те видя, Райли. Няма да изгубя връзка с никого от вас и когато стана достатъчно голям, ще дойда да ви взема.

Но можеше да минат години.

Бран и Мия седяха сгушени един до друг. Бяха заспали и Райли съжали, че и той не спеше. Искаше му се всичко това да е само един лош сън.

— Те казаха, че татко е убил мама.

— Не — остро заяви Дрю. — Това е лъжа и никога не й вярвай. Каквото и да казват всички. Татко и мама бяха убити.

— Но от кого? Кой би искал да ги убие? — В това нямаше никакъв смисъл.

Дрю поклати глава.

— Не знам, но ще разбера. Аз видях част от това, което се случи. Опитах се да го кажа на полицаите, но те не ми повярваха. Мислят, че съм просто хлапе, което не иска да повярва, че баща му може да направи нещо толкова ужасно.

— Той не би го направил. — Как си бе отишъл баща му? Къде бе отишъл? Райли нищичко не разбираше.

Дрю отпусна ръка на рамото му и в този миг, в сумрака на стаята, сред заобикалящата ги тишина, Райли съзря баща си в лицето на брат си.

— Един ден, когато пораснем, ще открием извършителите и ще ги накараме да си платят. Аз ще ги накарам да си платят.

Мисълта му вдъхна сила. Беше по-добре, отколкото да мисли за това, което бе изгубил.

— Не. Беше прав първия път. Ние ще ги накараме да си платят. Ти, аз, Бран и Мия. Ние ще ги накараме да страдат.

Вратата се отвори и една по-възрастна госпожа с куфарче в ръка влезе вътре. Тя започна да говори за временно осиновяване и консултации за преодоляване на мъката от загубата. Внимателно засегна темата за приемните семейства, като обясни колко ще е трудно да се намери дом и за четиримата.

Но Райли само погледна към Дрю.

И се изпълни с увереност, че един ден отново ще бъдат заедно. В крайна сметка имаха да вършат работа.