Дж. Р. Уорд
Звярът (23)

21.

Коленичил над Мери, Рейдж ясно си даваше сметка, че тя изрича името му, но беше прекалено изгубен в обърканата шумотевица между ушите си, за да отговори.

Сведе поглед към корема на своята шелан и си го представи наедрял като този на Лейла, представи си как тялото й приютява тяхното дете, докато то бе в състояние да диша само. Във фантазията му и бебето, и Мери, бяха съвършено здрави преди, по време и след раждането; тя грееше през всичките осемнайсет месеца (или при човешките жени бяха девет?), самото раждане беше леко и безболезнено и когато всичко свършеше, той щеше да вземе нея и бебето, което бяха създали заедно, в обятията си и да ги обича до края на живота си.

Може би малкото им момченце щеше да има сини очи и руса коса, но щеше да притежава невероятния характер и ум на своята мамен. Или пък малкото им момиченце щеше да има кестенявата коса на Мери и неговите синьо-зелени очи и щеше да бъде опасна работа.

Каквито външен вид и характер да притежаваше, Рейдж си представяше как тримата сядат заедно за Първото и Последното хранене, и всички хапвания между тях. Представяше си как взема малкото, та Мери да може да си почине, както правеха Зи и Рот за своите шелани, как го храни с биберон, пълен с млякото й. А след време пъхаше залъчета от чинията си в една скъпоценна малка уста, както правеше Зи с Нала сега.

В тази прекрасна фантазия времето минаваше, имаше цупения на три години и първите дълбоки мисли и въпроси на пет. Приятели на десет и, господ да му е на помощ, шофиране на петнайсет. Имаше човешки празници и вампирски фестивали… последвани от преобразяване, което щеше да ужаси него и Мери до смърт… но понеже това беше фантазия, детето им щеше да премине през него и да излезе от другата страна силно и невредимо. А след това? Първата сърдечна болка. И може би — Единственият.

Който, ако имаха дъщеря, щеше да бъде шибан евнух. Или защото Скрайб Върджин щеше да е направила копелето такова… или защото Рейдж сам щеше да се погрижи за този проблем.

А после, много, много по-късно — внуци.

Безсмъртие на земята.

И всичко това само защото двамата с Мери се обичаха. Само защото една нощ, преди много, много години, а по-късно — преди десетилетия и векове, тя бе дошла в тренировъчния център заедно с Матю и Бела, а той беше сляп и изгубен, и тя му беше заговорила.

— Рейдж?

Той се отърси и като се наведе, долепи устни до корема й.

— Обичам те.

Мамка му, надяваше се тя да вземе дрезгавината в гласа му за възбуда.

С трескави ръце й свали бельото и разтвори бедрата й. Когато откри женствеността й с устни, чу как тя простена името му, и докато я ближеше и смучеше, беше твърдо решен: щеше да я обича дори без тя да им роди дете. Да я боготвори така, както би трябвало да го прави всеки обвързан мъж. Да се грижи за нея, да я държи в обятията си, да бъде най-добрият й приятел, нейният любовник, най-верният й закрилник.

Ала в него щеше да има празнина.

Малка черна дупка в сърцето му заради онова, което би могло да бъде. Онова, което и за миг не бе помислял, че ще има значение… ала което винаги щеше да му липсва.

Вдигна ръце и погали гърдите й, докато тя свършваше под допира на устните му.

Не би трябвало да иска деца. Дори не се беше замислял за тях… даже си беше казвал колко е хубаво, че има Мери за шелан, защото никога нямаше да се озове там, където бяха Рот и Зи. Куин.

Тор.

Всъщност, струваше му се грешно да копнее за онова, което не само би могло да убие неговата жена, ако тя беше в състояние да му роди дете, но би обрекло и двамата: ако Мери не беше безплодна, Скрайб Върджин нямаше да им позволи да останат заедно, след като спаси живота й от рака. Щеше да им нареди, в допълнение към това Рейдж да запази проклятието си, пътищата им никога вече да не се пресекат.

Защото равновесието трябваше да бъде запазено.

Рейдж се надигна и свали суитшърта и анцуга си, после се намести отгоре й много внимателно. Потъна нежно в нея и онова познато пристягане, гладката й горещина, извика сълзи в очите му, когато си представи, само този единствен път, че правят това не за да се слеят в едно… а за да зачене тя.

А после си заповяда да спре.

Нямаше да мисли повече. Нямаше да съжалява за нещо, което би могло да ги съсипе. И определено нямаше да говори за това.

Никога, за нищо на света нямаше да говори с нея за това. Та да не би да беше искала рака, химиотерапията, безплодието? Вината за нищо от това не беше нейна.

Така че той никога нямаше да даде глас на тази своя скръб.

Но да, ето какво го беше измъчвало. Ето на какво се дължеше дистанцията между тях. Ето какво не му даваше мира. През цялото това време беше гледал братята си с техните деца, виждал бе близостта в семействата им, завиждал им бе за онова, което имаха… и бе потискал всичко това, докато емоциите му не бяха изскочили неочаквано на повърхността в кухнята с М. Р.

Като цирей, забирал, докато гнойта най-сетне не можеше да бъде удържана повече.

Казваше си, че би трябвало да изпитва облекчение, че не е луд или маниакално нестабилен. И най-вече, сега, когато знаеше какъв е проблемът, можеше да го остави зад гърба си.

Да го натъпче някъде дълбоко в главата си и да затвори вратата.

Нещата щяха да се върнат в нормалното си русло.

Всичко щеше да бъде наред, по дяволите.

* * *

Той беше великолепен, както винаги.

Докато гърбът й се извиваше под тласъците на Рейдж, Мери не се заблуждаваше — знаеше, че сексът е само временно отвличане на вниманието от нещо, което очевидно беше сериозен проблем за него. Ала понякога трябва да дадеш на онзи, когото обичаш, личното пространство, от което се нуждае… или, в този случай — секса.

Защото, мили боже, тя усещаше, че това бе важно за него по начин, различен от обикновено. Нейният хелрен винаги я желаеше сексуално, но това изглеждаше… е, като за начало, мощните му хълбоци бяха способни да я тласнат в другия край на банята, ала сега движенията им бяха нежни. Освен това той като че ли не толкова се сдържаше, колкото се държеше за нея, обвил ръце около тялото й толкова силно, че я повдигаше от постелката, докато тялото му я яздеше с ритъм, който бе още по-разтърсващ, заради затрогващото му сдържане.

— Обичам те — каза той в ухото й.

— И аз те обичам…

Следващият й оргазъм накара гласа й да секне, разтърсвайки я толкова мощно, че гърдите й се блъснаха в неговите. Господи, толкова беше красив, докато се движеше над нея, ритъмът на проникванията му удължаваше пулсиращите конвулсии, които разтърсваха женствеността й, докато той не стана единственото във вселената, докато минало и бъдеще не изчезнаха, докато хаосът в ума и около сърцето й се стопи.

По някаква причина тишината след онези неспирни укори, отдалечаването от непрестанната тревога, изчезването на смазващото, еженощно мъчение на въпроса дали си върши работата добре (а понякога и увереността, че не го прави), извика сълзи в очите й.

Оставяйки тревогата за Рейдж настрана, сама не беше осъзнала точно под какъв стрес се намираше. Колко тежък бе товарът й. Колко погълната от грижите си беше.

— Съжалявам — изрече с усилие.

Начаса Рейдж замръзна.

— Какво?

Очите му бяха странно ужасени, когато се раздвижи и сведе поглед към нея. Мери се усмихна и избърса сълзите си.

— Просто съм толкова… благодарна за теб — прошепна тя.

Рейдж като че ли се отърси.

— Аз… е, аз изпитвам същото.

— Ще свършиш ли? В мен? — Тя изви гръб. — Искам да те почувствам как свършваш.

Рейдж отпусна глава до шията й и отново започна да се движи.

— О, господи, Мери… Мери…

Два тласъка по-късно невероятното му тяло се напрегна, ерекцията му запулсира, отприщвайки нова вълна на екстаз.

Той не спря. Не и още много дълго. Нещо, което мъжките вампири бяха в състояние да правят. Носеше се на вълната на оргазма, изпълвайки я до преливане, докато освобождаванията започнаха да следват толкова близо едно след друго, че се сляха в един-единствен, туптящ прилив.

Когато най-сетне свърши, той застина и се отпусна, удържайки тежестта си, като се подпря на лакти, за да може тя да диша.

Господи, толкова беше огромен.

Мери бе свикнала донякъде с размерите му, ала когато отвори очи, единственото, което видя, бе част от рамото му. Всичко друго наоколо беше закрито от мощното му тяло.

Помилва го по бицепсите и каза тихичко:

— Моля те, ще ми кажеш ли какво не е наред?

Рейдж се оттласна малко по-нависоко, така че да срещне очите й.

— Изглеждаш толкова тъжен. — Тя проследи веждите му. Печалната извивка на съвършената му уста. Синините върху челюстта му. — Винаги помага да поговориш с някого.

След един дълъг миг, той отвори уста…

Бам! Бам! Бам!

Звукът, долитащ откъм спалнята, не можеше да бъде сбъркан — някой от братята думкаше по вратата.

Рейдж се изви и изкрещя:

— Да?

Гласът на Ви проникна в банята.

— Имаме среща. Веднага.

— Разбрано. Идвам.

Обърна се и я целуна.

— Май трябва да вървя.

Излезе от нея бързо, без да срещне погледа й, докато й помагаше да се изправи и да отиде под душа.

— Иска ми се и аз да можех да вляза заедно с теб — каза, докато пускаше топлата вода.

Не, помисли си Мери, докато той все така избягваше да срещне очите й. Всъщност не искаш.

— Рейдж, знам, че трябва да вървиш. Ала ме плашиш.

Докато я пъхваше под струята, той улови лицето й в шепите си и я погледна право в очите.

— Няма никаква причина да се тревожиш. Нито сега, нито когато и да било… поне не и заради мен. Обичам те до края на вечността и докато това е така, нищо друго няма значение.

Мери си пое дълбоко дъх.

— Добре.

— Ще се върна веднага щом срещата свърши. Ще си вземем нещо за хапване. Ще изгледаме някой филм. Нетфликс и релакс.

Мери се засмя.

— Нетфликс и релакс?

— Да.

Целуна я, въпреки че от това лицето му се намокри, а после се измъкна заднешком, затваряйки стъклената врата. Докато излизаше, си нахлузи анцуга, но не си сложи обувки.

Мери го проследи с поглед. И си помисли, че бе невероятно как някой може да ти вдъхне увереност… и в същото време още повече да влоши всичко.

Какво, по дяволите, ставаше с него?

Когато приключи с душа, тя се избърса, разреса мократа си коса и си облече панталон за йога и огромен черен пуловер, който й стигаше почти до коленете. Беше го купила за Рейдж миналата зима, като дори беше избрала любимия му не цвят, след безславно провалилите й се опити да разнообрази гардероба му. Той не го носеше много често, тъй като винаги завираше в него.

Материята обаче миришеше на него.

И докато излизаше от стаята им, Мери имаше чувството, че той е заедно с нея… а, човече, тази нощ определено имаше нужда от това.

Поспря пред кабинета на краля и се заслуша в дълбоките мъжки гласове от другата страна на затворената врата.

Чуваше как догените си говорят в преддверието на долния етаж. Долови шума от лъскане на пода. Звънтенето на кристал, сякаш отново сваляха аплиците от стените, за да ги разглобят и измият в мивката.

Съвършено безшумно тя прекоси дебелия златисточервен килим и се отправи към коридора с гръко-римските мраморни шедьоври и спалните. Не тръгна обаче по него, а продължи към следващото ниво.

Вратата, отвеждаща на третия етаж, не беше заключена, но не беше и отворена и Мери имаше чувството, че навлиза в забранена територия, докато поемаше по стълбите нагоре. На горната площадка, срещу стаите на Трез и Ай Ем, беше блиндираната стоманена врата към покоите на Първото семейство. Тя натисна звънеца и обърна лице към охранителната камера.

Броени мигове по-късно отвътре се разнесе поредица от изщраквания и звуците на освободени резета, и ето че тежката врата се отвори. От другата страна стоеше Бет, подпряла М. Р. на хълбока си. Сплетена на плитка, косата й беше преметната през едното рамо, старите сини дънки и яркосиния пухкав пуловер, които носеше, излъчваха домашен уют. Онова, което не излъчваше и помен от уют? Невероятният блясък на скъпоценните камъни, вградени в стените зад нея.

Мери никога досега не бе влизала в кралските покои. Малцина го бяха правили, освен Фриц, който настояваше лично да се грижи за почистването им. Чувала бе обаче, че цялото място бе инкрустирано със скъпоценни камъни от богатствата на Древната страна… и очевидно действително беше така.

— Здравей. — Кралицата се усмихна, в същия миг, в който М. Р. сграбчи шепа коса над ухото й и я дръпна. — Ох. Добре, какво ще кажеш да опитаме нещо друго за тренировка на бицепсите, а?

Докато Бет разтваряше пръстчетата на дебелото юмруче, Мери заяви мрачно:

— Трябва да ми кажеш какво се случи с Рейдж. И не се преструвай, че не знаеш.

Бет затвори очи за миг.

— Мери, не съм аз тази…

— Ако ролите бяха разменени, ти щеше да искаш да знаеш.

И аз щях да ти кажа, ако ме попиташ… защото това правят семействата. Особено когато някой страда.

Кралицата изпусна дъха си с ругатня. А после се отмести настрани и кимна към искрящите покои.

— Влез. Трябва да го направим насаме.