Томас Харди
Две сини очи (11)

IX

… а баща й се гневеше^[1].

Съкрушени от мисълта за неизбежни усложнения, Елфрайд и Стивън се върнаха, спускайки се надолу по хълма, хванати за ръце. На вратата спряха, замислени като закъснели за училище деца.

Жените приемат съдбата си по-леко от мъжете. Елфрайд вече се бе примирила с невероятната мисъл за жалките предци на своя любим; Стивън обаче не можеше да забрави дребната несправедливост, че Елфрайд вече е била обект на чуждо възхищение преди неговото.

— Как се казваше този млад мъж? — попита той.

— Феликс Джетуей — единствен син на вдовица.

— Помня семейството.

— Тя ме мрази сега. Говори, че аз съм го убила.

Стивън се бе унесъл в мисли. Влязоха през главния вход.

— Стивън, обичам само теб — пошепна тя трепетно. Той стисна пръстите на ръцете й и беглата сянка отстъпи, за да нахлуе отново общата и по-осезаема тревога.

Кабинетът, изглежда, беше единствената стая, в която светеше. Те влязоха, надявайки се, че изражението на лицата им ще укрие неподлежащия на укриване факт, че споделената любов е единственото, което ги вълнува. Елфрайд забеляза един мъж, седнал с гръб към нея, да говори с баща й. Тя щеше да се върне, но мистър Суонкорт я беше видял.

— Влез — каза той, — това е Мартин Канистър, дошъл е за един препис от регистъра за горката мисис Джетуей.

Мартин Канистър, гробарят, беше любимец на Елфрайд. Той привличаше вниманието й с разказите за странните си преживявания при разкопаването на гробовете на отдавна починали хора, които някога познавал, а сега разпознавал по някои дребни знаци (макар че в действителност не беше разпознал никого). Имаше хитри очички и пищна двойна брадичка, която донякъде компенсираше доста незабележимия му нос.

Една хартийка в ръката на Канистър и няколко шилинга на масата пред него говореха, че деловият въпрос е уреден, а разговорът, който сега бе ангажирал вниманието на енориаш и енорийски свещеник, беше кратко изложение на новините от селото.

Мистър Канистър се изправи и докосна с пръст челото си в знак на уважително приветствие към Елфрайд, отправи наполовина по-скромно приветствие към Стивън (когото, също като други жители на селото, изобщо не бе познал), после пак седна и продължи да говори:

— Докъде бях стигнал, сър?

— До забиването на кола — отвърна мистър Суонкорт.

— До кола, точно така. Значи, както казах, Нат забиваше кола по този начин, ако може така да кажа. — Тук мистър Канистър взе бастуна си и много съсредоточено го задържа във вертикално положение с лявата си ръка, а с дясната нанесе много силен удар по топката на бастуна. — Джон стискаше здраво кола да не се клати, ако може така да се изразя. — Той разклати леко бастуна и погледна строго в очите всеки от присъстващите, за да види, преди да продължи по-нататък, дали слушателите му са схванали всичко дотук. — Та Нат удари още пет-шест пъти кола и спря за секунда. Джон, който мислеше, че е свършил, сложи ръка отгоре на кола да провери дали, като го разклати, той ще си остане здраво забит в земята. — Мистър Канистър разпери ръка, покривайки изцяло с дланта си топката на бастуна. — Значи, ако може така да се изразя, Нат не е смятал да спира и когато Джон си сложи ръката на кола, тежкият дървен чук…

— О, ужас! — извика Елфрайд.

— Чукът вече се беше засилил, нали разбирате, сър. Нат видя ръката му, но не можа да спре удара навреме. Чукът се стовари върху ръката на горкия Джон Смит и я направи на пихтия.

— Боже мой, боже мой, горкият човек! — възкликна викарият с интонацията на стенещите ранени в музикалното изпълнение на „Битката за Прага“^[2].

— Джон Смит, майсторът зидар? — извика нетърпеливо Стивън.

— Да, той и никой друг, по-добър човек от него Всемогъщият не е създал.

— Много ли е пострадал?

— Чувал съм — каза мистър Суонкорт, без да забелязва Стивън, — че има син в Лондон, млад човек, който буди големи надежди.

— Кой знае колко е пострадал! — повтори Стивън.

— Един тежък дървен чук няма как да не те нарани. Сър, лека нощ на вас, и на вас, сър, и на вас също, мис.

Мистър Канистър предприе почти незабележими движения за оттегляне и докато изрече пожеланията за лека нощ, стигна точно до вратата на кабинета. Затропа по коридора, остана повече от минута пред вратата, докато се опитваше да я затвори както трябва, и след това вече не се чуваше.

Междувременно Стивън се беше обърнал към викария с думите:

— Моля да ме извините тази вечер. Трябва да тръгвам. Джон Смит е баща ми.

Отначало викарият не разбра.

— Какво казахте? — попита той.

— Джон Смит е баща ми — повтори бавно Стивън.

Допълнителна червенина обагри врата на мистър Суонкорт и плъзна нагоре, чертите на лицето му се втвърдиха, а устните му сякаш изтъняха. Очевидно цяла поредица от незначителни обстоятелства, на които до този момент не беше обръщал внимание, сега се наместваха и оформяха ясна картина в ума на мистър Суонкорт по такъв начин, че всяко обяснение от страна на Стивън се обезсмисляше.

— Разбира се — рече викарият с равен глас, без интонация.

Тъй като значението на тази дума зависеше изцяло от тона, изговарянето й от мистър Суонкорт я лиши от всякакво значение.

— Трябва да вървя сега — каза Стивън и както беше възбуден, направи движение, сякаш не знаеше дали трябва да хукне, или да остане. — Като се върна, сър, ще бъдете ли така любезен да ми отделите няколко минути за един разговор насаме.

— Непременно. Макар че априори изглежда невъзможно ние двамата да обсъждаме каквото и да е насаме.

Мистър Суонкорт сложи сламената си шапка, прекоси салона, в който влизаше лунна светлина, и излезе на верандата през френския прозорец. Не бяха нужни повече усилия да разбереш — при положение че разсъдъкът веднага може да отгатне каква е естествената нагласа на един ум, който си доставя удоволствие с изучаване на родословни дървета, с обилни вечери и патрициански спомени — колко по-големи са предразсъдъците на мистър Суонкорт от неговата щедрост и че моментите, когато Стивън е бил негов приятел и равнопоставен, са преброени или дори вече са се изчерпали.

Стивън направи крачка напред, сякаш щеше да последва викария, после се отказа и напълно объркан накъде да върви, се запъти неловко към вратата. Елфрайд неуверено тръгна след него. Преди той да се отдалечи и на два метра от входа, Юнити и Ан, прислужниците, се върнаха от гостуването си в селото.

— Чухте ли нещо за Джон Смит? Злополуката не е толкова сериозна, колкото я представят, нали? — попита спонтанно Елфрайд.

— О, не е, докторът казва, че има само лошо натъртване.

— И аз така предположих! — извика радостно Елфрайд.

— Колкото и Нат да разправя, че Джон не е забелязал големия чук, явно той го е видял, както твърди, без да си дава сметка за това, и то много добре го е видял, защото, ако чукът се бил стоварил върху ръката му, щял да я отнесе, а в действителност тя е само насинена.

— Колко се радвам! — възкликна Стивън.

Объркана, Юнити го гледаше по-скоро с устата си, отколкото с очите.

— Достатъчно, Юнити — каза авторитетно Елфрайд и двете прислужници продължиха по пътя си.

— Елфрайд, ще ми простиш ли? — попита Стивън с плаха усмивка. — Никой мъж не е честен в любовта. — И положи нежно пръстите на ръката й в своята длан.

Отметнала глава настрани като модел на Грез^[3], тя го погледна с нежен укор в отговор на съмнението му и стисна ръката му. Стивън отвърна трикратно със същия жест, след което бързо тръгна към къщата на баща си край оградата на Ендълстоу Парк.

— Елфрайд, какво ще кажеш за това? — попита баща й, който се върна веднага щом Стивън се оттегли.

По женски тя мигновено се хвана за сламката, която щеше да й даде възможност да го защити.

— Аз вече зная — започна неуверено тя, — така че не беше изненада. Точно идваше да каже и на теб.

— Идваше да ми каже! Защо мълча досега? Протестирам много повече срещу непочтеното укриване, отколкото срещу самия факт. Изглежда, го е направил, за да стана за смях, а също и ти. Ти и той бяхте все заедно, водехте кореспонденция по начин, който изобщо не одобрявам — по най-непристоен начин. Би трябвало да знаеш колко неприлично е такова поведение. Една жена винаги трябва да внимава да не я видят сама с Не знам кой си.

— Ти ни видя, папа, и никога нищо не каза.

— Моя грешка, разбира се, моя грешка. Какво, по дяволите, съм мислил? Той е син на селянин, а ние сме от рода Суонкорт, свързани с рода Лаксилиан. Толкова време все не можем да постигнем кой знае какво и точно сега да повярвам, че сме се добрали до целта. Чудя се само кой ще е следващият, когото ще поканя тук!

Елфрайд се разплака, като разбра в каква неблагоприятна светлина се представя положението.

— О, папа, папа, прости и на мен, и на него! Толкова държим един на друг, папа, о, толкова много! И това, което той щеше да те попита, е дали ще позволиш да се сгодим, докато той стане джентълмен, не по-лош от теб. Ние не бързаме, мили папа, ни най-малко не искаме да се женим сега, не и преди той да забогатее. Ще ни позволиш ли само да се сгодим, защото аз толкова го обичам и той ме обича?

Тази молба трогна за миг мистър Суонкорт, но развоят на събитията го ядоса.

— Разбира се, че не! — отвърна той. Забраната беше изречена проточено и носово, затова „не“ прозвуча като „нееее!“

— Не, не, не — не го казвай!

— Хубава работа. Не ми стигат заблудата и позорът от факта, че съм го поканил тук — син на един от моите селяни, — но сега ще трябва да го направя и мой зет! Боже мой, да не си полудяла, Елфрайд?

— Виждал си писмата му след първото му посещение, папа, и знаеше, че са нещо като любовни писма, а откакто е тук, му позволяваш да остава сам с мен почти всеки път; и си се досещал, сигурно си се досещал какво мислим и правим, но не го спря. След любовната игра трябва да се спечели любовта и ти знаеше, че ще се стигне дотам, папа.

Викарият отблъсна това настъпление на здравия разум.

— Знам — тъй като толкова ме нападаш, — наистина се досетих, че между вас може да възникне някаква детинска привързаност, признавам, че не си направих труда да предотвратя това, обаче не съм го и насърчавал; но как очакваш да го направя сега, Елфрайд? Не е възможно, няма баща в цяла Англия, който ще иска и да чуе за това.

Но той е същият човек, папа, във всяко едно отношение, как може да е по-малко подходящ за мен сега, отколкото преди?

— Той изглеждаше младеж със заможни приятели и малко средства, но тъй като няма нито едното, нито другото, става друг човек.

— Ти изобщо не се поинтересува за него.

— Доверих се на преценката на Хюби. Той трябваше да ме увери. Същото трябваше да направи и самият младеж, разбира се, че трябваше. Смятам, че е крайно непочтено да влезеш в нечия къща като не знам какъв предател.

— Но той се страхуваше да ти каже, както и аз. Обича ме твърде много, за да поеме този риск. А защо първия път, когато дойде тук, разказваше за приятелите си, изобщо не проумявам защо трябваше да го прави. Той дойде тук по работа: нас не ни интересува кои са родителите му. И тогава е разбрал, че ако ти каже, никога няма да бъде поканен тук, а вероятно и никога няма да ме види. Но той искаше да ме види. Кой може да го обвини, че се е опитал, с всички средства, да бъде близо до мен — момичето, което обича? Всичко е честно в любовта. Чувала съм те да го казваш, папа, и ти самият щеше да постъпиш също като него — както всеки мъж.

— И всеки мъж, който открие това, което аз открих, ще постъпи също като мен и ще поправи грешката — с две думи, ще се отърва от него веднага щом законите на гостоприемството ми позволят. — Но в този момент мистър Суонкорт си спомни, че е християнин. — За нищо на света няма да го изхвърля през вратата — добави той, — но според мен тактичността му ще го накара да разбере, че ако иска да запази благоприличие след всичко случило се, не може да остане тук дълго.

— Вероятно защото е джентълмен. Виж само какви изискани маниери има — продължи Елфрайд, макар че маниерите на Стивън като подвизите на Юрайлъс^[4] дължаха чара си, с който ги възприемаха нейните очи, не толкова на собствените си достойнства, колкото на самата обаятелна личност.

— Да, всеки може да бъде изискан, както ти казваш, ако живее известно време в града и държи очите си отворени. А може да се е научил така да се държи, като е обикалял театрите и е гледал на сцените салонни маниери. Напомня ми за една от най-ужасните истории, които съм чувал в живота си.

— Каква история?

— О, не! За нищо на света няма да ти разкажа толкова неприлично нещо.

— Ако майка му и баща му живееха в северната или в източната част на Англия — сърцато продължи Елфрайд, макар че хлипанията вече накъсваха думите й, — където и да е, само не тук… ти… щеше… да се интересуваш… само от него, а не от тях! Неговото положение… щеше да се дължи… на професията му…, а нямаше да се определя… от скромното положение… на баща му… с когото той… не живее… сега. Макар че Джон Смит е спестил много пари и е по-богат от нас, така разправят хората, защото иначе синът му нямаше да има такава скъпа професия. Колко умно и… достойно… от страна на Стивън, че е най-добрият в семейството.

— Да. В царството на слепите и едноокият е цар.

— Обиждаш ме, папа — избухна тя. — Наистина ме обиждаш! Той е моят Стивън!

— Това може да е вярно, а може и да не е вярно, Елфрайд — отвърна баща й, отново изпаднал в неловка възбуда. — Ти бъркаш бъдещи възможности с настоящи факти — какъв може да стане младият мъж и какъв е той сега. Трябва да видим какво представлява сега, а не в какво може да го превърне някакъв неправдоподобен успех в професията му. Ето какъв е случаят: синът на един работник в моята енория, който може или не може да ме купи — един младеж, който още не е постигнал достатъчно в живота, за да има собствен доход, заслужаващ да се нарича доход, и следователно не може да се сравнява с положението на баща си — иска да се сгоди за теб. Семейството му живее на същото място в Англия, където живее и твоето семейство, така че в цялото графство — което за нас е целият свят — ти винаги ще бъдеш жената на сина на Джак Смит, зидаря, но при никакви обстоятелства няма да бъдеш съпругата на един лондонски архитект. Винаги се обсъждат неудобствата, никога не се говори за положителните страни. Затова няма да приказваме повече. Ти може да спориш цяла нощ и да доказваш каквото си искаш, но аз няма да се откажа от думите си.

Елфрайд гледаше мълчаливо и безнадеждно през прозореца с големи тъжни очи и мокри бузи.

— За мен това е безразсъдна смелост — направо безочливост от страна на Хюби — продължи баща й. — Не ми се беше случвало такова нещо. Да ми изпрати такава препоръка за тукашен празнодумец. Естествено, и ти беше измамена като мен. Изобщо не те обвинявам за станалото дотук. — Той тръгна да търси писмото на мистър Хюби. — Ето какво ми пише: Уважаеми сър, Съгласно Вашата молба от 18-и този месец, готов съм да направя измервания и чертежи… и така нататък. Моят помощник мистър Стивън Смит, помощник, нали чуваш как го нарича, и, естествено, аз приех, че това означава нещо като партньор. Защо не казва „писар“?

— В тази професия никога не ги наричат писари, защото не пишат. Стивън — мистър Смит — ми го каза. Така че мистър Хюби просто е използвал думата, която е приета.

— Позволи ми да продължа, моля те, Елфрайд! Моят помощник мистър Стивън Смит ще тръгне от Лондон с ранния влак утре сутринта… Много благодаря за Вашето предложение да го подслоните… Може да му имате пълно доверие и да разчитате на неговите познания в областта на църковната архитектура. Повтарям, Хюби би следвало да се засрами, че използва по този начин едно бедно момче.

— В Лондон хората с професии — не се примиряваше Елфрайд — не знаят нищо за бащите и майките на служителите си. Те имат помощници в офисите и магазините си и не се интересуват дори къде живеят тези хора. Какво могат да направят, какви печалби могат да осигурят на фирмата — това е единственото, което ги интересува тези лондончани. А на него в това отношение му помага способността му да се държи винаги любезно.

— Постоянната любезност е по-скоро недостатък, отколкото способност. Тя говори, че човек няма достатъчно усет да разбере кого да презира.

— Говори, че човек действа, както му повелява вярата, а не видяното с очите — нали така проповядват онези, чийто последовател твърдиш, че си.

— Това, предполагам, е още нещо, което той ти е казал! Да, бях склонен да го заподозра, защото няма отношение към никакви сосове. Винаги се съмнявам, че някой е джентълмен, щом небцето му не е възприело определени вкусове. Невъзприемчивото небце говори, че си имаш работа с парвеню. Как можах да извадя бутилка от моето „Мартинес“ от четирийсета — само единайсет са останали сега заради някой, който не различава какво пие! След това латинският цитат, с който отговори на моя — беше много банален, много; след като аз, който не бях поглеждал класически автор през последните осемнайсет години, веднага си го спомних. Сега по-добре върви в стаята си, Елфрайд, след време ще забравиш за тези палячовщини.

— Не, не, не, папа, — изплака тя. От всички нещастия, съпровождащи една отчаяна любов, най-голямото нещастие е да си мислиш, че страстта, която е причина за всичко това, може да угасне.

— Елфрайд — продължи баща й с грубоват приятелски тон, — имам един отличен проект, за който сега не мога да ти разкажа. Проект, от който ще извлечем изгода ти и аз. Беше ми натрапен — да, натрапен, — но не се бях замислял колко е ценен до днес следобед, когато получих прозрение. Би било крайно неразумно да го отхвърля.

— Не обичам тази дума — отвърна уморено тя. — Толкова много вече си загубил от разни проекти. За онези мини ли става дума пак?

— Не, не е за мини.

— Железопътни линии?

— Нито за железопътни линии. Това е нещо като онези мистериозни оферти, които виждаме, че се рекламират, и чрез тях всеки джентълмен без капка мозък може да изкара много, без риск, неприятности или цапане на ръцете. Възнамерявам обаче да не казвам нищо, докато всичко се уреди, само ще добавя, че скоро може и да имаш да правиш нещо друго, а не само да мислиш за Стивън Смит. Не забравяй, че не искам да се сърдя, а да се държа дружелюбно с този млад човек и заради теб ще се отнасям към него като към приятел в известен смисъл. Но засега — толкова; след няколко дни ще мислиш също като мен. Хайде, отиди в стаята си. Юнити ще ти донесе вечерята горе. Предпочитам да не бъдеш тук, когато той се върне.