Луиз Пени
Жестокият месец (27)

Глава двайсет и шеста

Хейзъл Смит се дръпна от вратата и избърса ръце в памучната си престилка.

— Влезте. — Усмихна се любезно, но само толкова.

Бовоар и Никол я последваха в кухнята. Всички тенджери бяха извадени — или пълни с нещо, или сложени в мивката. На печката имаше кафяв глинен гювеч с дръжки от двете страни. Печен боб с меласа, кафява захар и пръжки. Класическа квебекска гозба. Стаята бе изпълнена с наситен, сладък аромат.

Печен боб се приготвя трудно, но лекарството на Хейзъл за този ден, изглежда, бе здравата работа. На кухненския плот като батальон от танкове бяха подредени тенджери. И Бовоар изведнъж си даде сметка за каква битка са строени. За война срещу скръбта. Героично и отчаяно усилие да спрат врага на портите. Но напразно. За Хейзъл Смит варварите бяха на хълма и всеки момент щяха да хукнат надолу, за да опожарят и разрушат всичко по пътя си. Без изключение, безмилостно. Жената можеше да забави скръбта, но не и да я спре. Можеше дори да стане по-лошо, ако бягаше.

Бовоар погледна Хейзъл и разбра, че тя всеки момент ще бъде съсипана, насилена, унищожена. Собственото й сърце накрая щеше да я предаде и да отвори портите за скръбта. Мъка, печал и отчаяние ръмжаха, риеха на място, канеха се и се събираха за последния щурм. „Ще оцелее ли тази жена?“ — запита се Бовоар. Някои не оцеляваха. Повечето в най-добрия случай се променяха завинаги. Някои ставаха по-чувствителни, по-състрадателни. Но мнозина се озлобяваха. Затваряха се в себе си. Не искаха да рискуват да преживеят такава загуба никога вече.

— Сладки?

— Oui, merci.

Бовоар си взе курабийка, Никол — също. Хейзъл чевръсто грабна чайника и пусна чешмата, за да сложи чай. През цялото време говореше. Като картечница. Софи си била изкълчила крака. Горката госпожа Бъртън трябвало да бъде закарана на хемодиализа по-късно следобед. Том Чартранд не бил добре, а собствените му деца никога нямало да дойдат от Монреал, за да му помогнат, разбира се. И така нататък. Бовоар не знаеше за мъката, но той самият бе готов да капитулира.

Хейзъл сложи чая на масата и приготви табличка, която да занесе горе.

— За дъщеря ви ли е? — попита Бовоар.

— В стаята си е, горкичката. Трудно се движи.

— Дайте да ви помогна.

Взе табличката и се качи по тесните стълби, облепени с цветни тапети. Горе се спря пред затворената врата и почука с крак. Чу две тежки стъпки и вратата се отвори.

Софи се показа с отегчено изражение. Но когато го видя, веднага се усмихна, наклони леко глава и бавно, много бавно вдигна изкълчения си крак.

— Моят герой — каза, като закуцука назад и му даде знак да остави таблата на тоалетното шкафче.

Бовоар я погледна за момент. Беше привлекателна, не можеше да се отрече. Стройна, със светла кожа и лъскава, буйна коса. Отврати го. Седеше си в стаята и се преструваше на болна, като очакваше скърбящата й майка да я обслужва. И Хейзъл го правеше. Беше безумно. Що за човек, що за дъщеря беше това момиче? Наистина, Хейзъл бе невъзможна в момента с цялото маниакално готвене и говорене като картечница, но не можеше ли Софи поне да бъде до нея? Не беше задължително да й помага, но и не трябваше да увеличава бремето на майка си.

— Може ли да ви задам няколко въпроса?

— Зависи.

Опитваше се да звучи съблазнително. Бовоар си помисли, че Софи е от онези жени, които полагат усилия да си придават сексапилен тон и не успяват.

— Знаехте ли, че Мадлен има рак на гърдата? — попита, като постави табличката на тоалетното шкафче и избута една чантичка с гримове.

— Знаех, но нали се беше излекувала. Беше си екстра.

— Така ли? Мислех, че трябва да изтекат пет години, преди да се потвърди, че няма разсейки, а оттогава не е минало толкова време.

— Почти. Изглеждаше съвсем добре. И ни казваше, че е.

— И за вас това е достатъчно?

Всички двайсет и една годишни жени ли бяха така самовлюбени? Така безчувствени? Софи, изглежда, наистина не се интересуваше от жената, живяла в една къща с нея, боледувала от рак и брутално убита пред очите й.

— Как живеехте след идването на Мадлен?

— Не знам. Тогава отидох в университета. Отначало Мадлен правеше голямо шоу, когато си идвах, но после двете с мама просто спряха да се интересуват.

— Не мога да повярвам.

— Ами, така си е. Първоначално дори нямаше да уча в „Куинс“. Приеха ме в „Макгил“. Мама искаше да се запиша там. Но Мадлен беше завършила „Куинс“ и много говореше за там. Имало прекрасно студентско градче, стари сгради, езеро. Представи го в романтична светлина. Затова подадох документи, без да кажа на никого, и ме приеха. Реших да уча в „Куинс“.

— Заради Мадлен?

Софи го погледна сурово, устните й бяха побелели от стискане. Сякаш лицето й се бе превърнало в камък. И тогава Бовоар разбра. Докато майка й отчаяно се опитваше да попречи на скръбта да проникне в сърцето й, Софи водеше друга битка. Да я задържи вътре.

— Обичахте ли я?

— Мадлен не се интересуваше от мен. Изобщо. Само се преструваше. А правех всичко за нея, всичко. Дори смених проклетия си университет. Отидох чак в Кингстън. Имате ли изобщо представа къде е? На осем часа с кола, по дяволите!

Бовоар знаеше, че Кингстън не е на осем часа с кола. По-скоро на пет-шест.

— Цял ден трябва да пътувам, за да се прибера у дома. — Софи започваше да губи самообладание. Като скала, която се превръща в лава. — Ако бях в „Макгил“, можех да се прибирам всеки уикенд. Накрая разбрах каква е работата. Боже, колко съм била глупава! — Софи се обърна и си зашлеви плесница толкова силно, че даже Бовоар го заболя. — Изобщо не я беше грижа за мен. Искала е само да ме разкара. Да се махна възможно по-далеч. Не съм била аз тази, която е обичала.

Софи стисна юмруци и заудря бедрото си. Бовоар направи крачка към нея и хвана ръцете й. Запита се колко ли синини има по тялото й на места, където не се виждат.

* * *

Гамаш застана на вратата на спалнята и погледна вътре. Двамата му подчинени стояха до него смутени.

Лъчите на следобедното слънце проникваха през прозорците на имението „Хадли“, но като че ли се стъписваха и не успяваха да придадат на мястото ведър вид. Всъщност заради тях носещите се из въздуха прашинки изпъкваха още повече. В светлината бавно, като оживели, се въртяха години на безстопанственост и разпад. Колкото по-навътре в къщата навлизаха тримата полицаи, толкова по-запуснато ставаше, а прахта, която се вдигаше изпод краката им и замъгляваше въздуха, нарастваше.

— Искам да се огледате и да ми кажете дали има нещо променено.

Тримата спряха на вратата. От касата на парцали висеше раздрана ограничителна лента. Гамаш вдигна една ивица. Беше скъсана и разтегната. Не беше отрязана чисто. Някой я беше драл с нокти.

Зад него Изабел Лакост дишаше тежко, сякаш едва си поема въздух. От другата страна на Гамаш полицай Лемио пристъпваше нервно от крак на крак.

Касата ограждаше сцената на убийството като рамка на картина. Масивните мебели, камината с тъмна полица, леглото с четирите дебели крака изглеждаха така, сякаш някой току-що се бе събудил и излязъл, макар че стаята не се използваше от години. Всички тези неща бяха потискащи, но естествени. Гамаш насочи поглед към неестественото.

Наредените в кръг столове. Солта. Четирите свещи. И последното допълнение. Птичката, паднала на една страна с леко разперени криле, сякаш поразена по време на полет. Крачетата й бяха сгънати пред червените гърдички, очичките й — широко отворени и безжизнени. Дали беше стояла на комина с братчетата и сестричетата си, вперила поглед към широкия свят и готова да полети? Дали другите, застанали на самия ръб, бяха полетели една по една? Но какво се беше случило с това дребосъче? Вместо да хвръкне, бе паднало. Винаги ли има някой, който не успява, който пада?

Птичката беше млада червеношийка. Символ на пролетта и възраждането. Мъртва.

Дали и тя бе издъхнала от уплаха? Главният инспектор предположи, че да. Нима всичко, което влезеше в тази стая, умираше?

Арман Гамаш прекрачи прага.

* * *

Ивет Никол обикаляше из кухнята. Не издържаше вече на бърборенето. Другата жена не спираше да мели. В началото Хейзъл седеше на евтината маса, но по едно време стана, за да нагледа курабийките и да прибере изстиналите в кутия.

— За мадам Бремър — обясни, сякаш на Никол й пукаше.

Докато Хейзъл бърбореше, полицайката обикаляше стаята, разглеждаше готварските книги и колекцията от синьо-бели чинии. Отиде при хладилника, окичен със снимки главно на две жени. Хейзъл и още една. Мадлен, предположи Никол, въпреки че усмихнатата привлекателна жена и застиналото в ням писък същество в моргата изобщо не си приличаха. Снимки, снимки. Пред коледната елха, на някакво езеро, на ски, в градината през лятото, на поход в планината. На всички снимки Мадлен Фавро се усмихваше.

Тогава Ивет Никол разбра нещо. Нещо, което знаеше, че никой друг няма да види. Мадлен Фавро беше изкуствена, престорена, играеше роля. Защото Никол знаеше, че никой не може да бъде толкова щастлив.

Вгледа се в снимка от рожден ден. Хейзъл Смит гледаше втренчено нещо извън кадъра и носеше смешна бебешка шапка с лъскави дрънкулки; Мадлен Фавро стоеше в профил и слушаше, опряла глава на едната си ръка. Съзерцаваше Хейзъл с неприкрито обожание. До Мадлен седеше млада дебеланка, която се тъпчеше с торта.

Мобилният телефон на Никол завибрира и като пъхна снимката в джоба си, тя отиде в претъпканата дневна, където се препъна в крака на дивана.

— Merde. Oui, allo?

— Напсува ли ме току-що?

— Не — бързо отрече Никол по навик.

— Можеш ли да говориш?

— За кратко. В къщата на една заподозряна сме.

— Как върви разследването?

— Бавно. Нали го знаеш Гамаш. Само се мотае.

— Нали си с него. Това е добре. Не го изпускай от очи. Залозите са твърде големи.

Никол мразеше тези обаждания, ненавиждаше се, че изобщо вдига телефона. Мразеше възбудата, когато го чуеше да звъни. И после неизбежното разочарование. За пореден път се отнасяха към нея като с дете. Нямаше начин да признае, че всъщност е с Бовоар. Трябваше да е с главния инспектор, но в последната минута двамата детективи отидоха в стаичката отстрани на залата за оперативки и когато излязоха, Бовоар се показа на вратата и я извика да дойде с него.

Ето как се беше озовала в тази потискаща дневна. Напомняше й на домовете на многобройните й лели и чичовци, пълни с вехтории. „От родината“, твърдяха, но кой може да пренесе контрабандно през океана цяла холна гарнитура от Румъния, Чехословакия или Полша? Къде ще скриеш розовите плюшени килими, дебелите завеси и безвкусните картини, когато бягаш през граница? И все пак миниатюрните им домове бяха претъпкани със семейни реликви. Столове, маси и дивани, разхвърляни навсякъде като боклук, оставени в стаята като ползвани и изхвърлени кърпички. Всеки път, когато Никол ходеше при роднините, у тях се появяваха все повече и повече „семейни ценности“, докато накрая в помещенията вече нямаше място за хората. И може би такава беше целта.

Тук го имаше същото усещане. Вещи. Твърде много вещи. Едно нещо обаче привлече вниманието й. Годишник, оставен на дивана. Никол го отвори.

* * *

Пронизителен писък раздра тишината. Лакост се вцепени. Гамаш се обърна, за да види откъде идва звукът.

— Извинете. — Лемио стоеше с виновно изражение на вратата с ивица найлонова лента в ръка, след като я беше откъснал от касата. — Ще се опитам да не вдигам толкова шум.

Изабел Лакост поклати глава и сърцето й бавно възвърна нормалния си ритъм.

— Има ли нещо променено в стаята? — попита Гамаш.

Лакост се огледа.

— Изглежда ми същата, господин главен инспектор.

— Някой е влизал с взлом. Не мога да си представя човек да дойде тук, ако няма ясна цел. Но каква?

Инспекторът бавно огледа стаята — вече позната, но не по-малко смущаваща. Липсваше ли нещо? Защо някой е решил да скъса полицейската лента и да влезе? За да вземе нещо? Да смени нещо?

Имаше ли друга причина?

Единственото, което очевидно бе различно в стаята, беше птицата. Нарочно ли беше убита? И защо такова малко птиче? Ако беше жертвоприношение, не трябваше ли да е по-едро животно? Крава, куче, котка? Даде си сметка, че само гадае. Всъщност не знаеше нищо за жертвоприношенията. Тази работа изглеждаше много зловеща.

Гамаш коленичи и наклони глава, за да види по-добре птицата. Едри кристали сол изскърцаха под краката му.

— Да я прибера ли в плик за улики? — попита Лакост.

— Когато му дойде времето. Имате ли хипотеза?

Гамаш знаеше, че Лакост не е била тук сутринта, за да огледа местопрестъплението, а за да извърши тайния си ритуал.

— Птицата изглежда умряла от страх. Или само ми се струва така?

— На балкона имаме хранилка за птици — заяви Гамаш и се изправи. — При хубаво време пием сутрешното си кафе там. Всяка птичка, която кацне, изглежда, сякаш умира от страх.

— Е, вие с мадам Гамаш сте доста страшни хора — отбеляза Лакост.

— За нея съм сигурен — усмихна се началникът. — Направо се сковавам, като я видя.

— Горкият.

— За съжаление, не мисля, че можем да гадаем по изражението на мъртва птичка.

— Добре, че има чаени листенца и животински вътрешности.

— И мадам Гамаш така казва.

Усмивката на инспектора помръкна. Вгледа се в птицата, свита в краката му като тъмно петно на фона на бялата сол. Запита се какво ли е видяла с черните си празни очички.

* * *

Хейзъл Смит затвори годишника и оправи подвързията от изкуствена кожа. Притисна книгата до гърдите си, сякаш така можеше да запуши рана, да спре онова, което изтичаше от нея. Чувстваше го. Усещаше, че силите я напускат. Твърдата, ъгловата книга се заби в меката й гръд. Притисна я още по-силно — вече не просто я прегръщаше, а се беше вкопчила в нея, сякаш искаше да вкара в сърцето си това свидетелство за младежките им мечти. Физическата болка носеше облекчение и дори й се прииска ъглите на книгата да бяха толкова остри, че наистина да наранят плътта й. Това беше болка, която Хейзъл разбираше. Другата бе ужасяваща. Беше черна, празна и завинаги.

Колко още можеше да живее без Мадлен?

Тепърва започваше да осъзнава целия ужас на загубата.

С Мад животът й бе пълен с доброта и грижа. С нея Хейзъл беше друг човек. Безгрижна, спокойна, весела. Не се боеше да изказва мнението си. Дръзваше да има такова. А Мадлен я изслушваше. Невинаги се съгласяваше с нея, но поне я изслушваше. Погледнато отстрани, вероятно изглеждаше, че водят незабележителен, дори скучен живот. Но отвътре бе истински калейдоскоп.

Хейзъл бавно се беше влюбила в Мадлен. Не физически. Нямаше желание да спи с нея, дори да я целуне. Макар че понякога вечер, когато Мад седеше на дивана и четеше книга, а тя плетеше на креслото, Хейзъл си представяше как става, отива при приятелката си и притиска главата й до гърдите си. Точно където държеше годишника сега. Погали книгата и си представи, че на нейно място е прекрасната глава на Мадлен.

— Мадам Смит — прекъсна мислите й Бовоар.

Главата, опряна на гърдите й, стана твърда и студена. Превърна се в книга. Къщата стана студена и празна. Хейзъл за пореден път изгуби Мадлен.

— Може ли да погледна този годишник? — Детективът протегна колебливо ръка.

Преди малко Ивет Никол бе видяла книгата в хола и я взе в кухнята, но не очакваше реакцията на Хейзъл. Реакция, която никой не можеше да очаква.

— Това е мое! Дайте ми го! — изръмжа скърбящата жена. Приближи се към Никол толкова заплашително, че младата полицайка веднага й даде годишника. Хейзъл го взе, седна и го притисна до гърдите си. За първи път от пристигането им насам млъкна.

— Може ли? — повтори Бовоар и посегна.

Хейзъл като че ли не разбра. Погледна го, сякаш инспекторът се канеше да откъсне ръката й. След няколко секунди пусна книгата.

— От годината на завършването ни е — обясни, като се наведе към него и разлисти годишника. — Това е Мадлен.

Посочи едно усмихнато, щастливо момиче. Под снимката пишеше: Мадлен Ганьон. Най-вероятно бъдеща обитателка на „Танге“.

— Това е шега. — „Танге“ беше женският затвор в Квебек. — Всички знаеха, че Мад ще преуспее. И постоянно се шегуваха с нея.

Жан Ги Бовоар бе готов да повярва, че Хейзъл наистина го мисли, но знаеше, че във всяка шега има частица истина. Дали съученичките на Мадлен бяха видели и друго в нея?

— Имате ли нещо против да го вземем? Ще ви го върнем после.

Хейзъл очевидно имаше против, но поклати глава.

Годишникът напомни на Бовоар за друго. Нещо, което Гамаш му бе заръчал да попита.

— Какво знаете за Сара Бинкс?

От изражението й пролича, че въпросът й звучи като безсмислица. Дрън-дрън.

— Главен инспектор Гамаш е намерил книга, озаглавена „Сара Бинкс“, в нощното шкафче на Мадлен.

— Наистина ли? Странно. Не съм чувала това заглавие. Да не би да е…

— Порнографско романче? Не мисля. Главният инспектор много се смя, докато я четеше.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна.

Хейзъл изрече думите учтиво, но Бовоар забеляза, че има още нещо. Жената изглеждаше смутена. Дали заради книгата, или заради факта, че най-добрата й приятелка е държала в тайна четивото?

— Разказахте ни вече за нощта, когато е починала Мадлен, но няколко дни преди това е имало друг сеанс.

— В петък вечерта в бистрото. Аз не отидох.

— Но мадам Фавро е била там. Защо?

— Това не ви ли го разказах? На главния инспектор? — На Хейзъл вече всичко й се губеше.

— Разказали сте, но понякога хората са малко объркани, когато ги попитаме нещо за първи път. Хубаво е отново да чуем какво си спомняте.

Хейзъл се почуди дали наистина е така. Вместо да се прояснява, умът й като че ли все повече се замъгляваше.

— Не знам точно защо отиде Мад. Габри беше сложил обява в църквата и бистрото, че прочутата екстрасенска мадам Блаватски е отседнала в пансиона и се е съгласила да призове мъртвите. Само една вечер. — Хейзъл се усмихна. — Не мисля, че някой го е приемал сериозно, инспекторе. Мадлен със сигурност не е. Мисля, че очакваха просто да се позабавляват. Малко разнообразие.

— Вие обаче не одобрявахте, нали?

— Мисля, че има неща, с които е по-добре да не си играем. В най-добрия случай е губене на време.

— А в най-лошия?

Хейзъл не отговори веднага. Погледът й блуждаеше, сякаш търсеше безопасно място, където да се спре. Но понеже не намери, отново се върна върху лицето му.

— Беше Разпети петък, инспекторе. Le Vendredi Saint.

— Е, и?

— Ами, замислете се. Защо Великден е най-важният християнски празник?

— Защото тогава е бил разпнат Христос.

— Не. Защото тогава е възкръснал.