Луиз Пени
Убийството на художника (14)

Глава дванайсета

— Йоланд Фонтен и съпругът й Андре Маланфан — заяви Бовоар, докато изписваше имената със ситни букви върху лист хартия. Беше осем и петнайсет сутринта във вторник, почти седмица и половина след деня на убийството, и следователите разглеждаха списъка със заподозрените лица. Първите две бяха очевидни.

— Кой още?

— Питър и Клара Мороу — заяви Никол и вдигна поглед от драсканиците си.

— А мотивът? — запита инспекторът, докато записваше имената.

— Парите — обади се Лакост. — Не им достигат. Всъщност не са им достигали. Сега са богати, разбира се, но преди смъртта на госпожица Нийл са били направо голтаци. Клара Мороу е от скромно семейство, така че е привикнала да бъде пестелива, но не и съпругът й. Питър Мороу е роден и отгледан в центъра на Монреал, семейството му е заможно. Учил е в най-добрите училища. Разговарях с една от сестрите му. Беше пестелива с думите, но и така стана ясно, че семейството им не е никак доволно от избора му на кариера. За което, естествено, обвиняват Клара. Искали Питър да се занимава с бизнес. Семейството му го счита за разочарование, или поне така мисли майка му. Което е много лошо, защото по канадските стандарти той си е голяма звезда в света на изкуството. Миналата година е продал картини на обща стойност десет хиляди долара, но този доход пак ги класира под нивото на бедността. Клара е продала картини на стойност хиляда долара. Водят много скромен живот. Колата им се нуждае от основен ремонт, както и домът им. През зимата Клара дава уроци по изобразително изкуство, за да могат да си плащат сметките, а понякога се занимават и с реставрация. Едва свързват двата края.

— Майка му жива ли е още? — запита Гамаш, за да направи няколко бързи сметки.

— На деветдесет и две години е — отвърна Лакост. — Жива мумия, но още диша. Вероятно ще ги надживее всички. Семейното предание твърди, че когато една сутрин видяла съпруга си починал до нея, се обърнала на другата страна и продължила да спи. Защо да се безпокои?

— Разполагаме само с голото твърдение на госпожа Мороу, че с мъжа й са нямали представа какво гласи завещанието — каза Бовоар. — Възможно е госпожица Нийл да ги е информирала, че стават наследници, нали така?

— Ако толкова са имали нужда от пари, не е ли по-логично да отидат при нея с молба за заем, отколкото да я убият? — запита Гамаш.

— Може и да са го направили — отвърна Бовоар, — а тя да им е отказала. След което не им е оставало нищо друго, освен да я примамят в гората. Един от двамата я е извикал сутринта в 6,30 и я е помолил да не взема кучето. И тя е отишла. Без каквито и да било въпроси.

Гамаш трябваше да се съгласи, че това е вариант.

— И да не забравяме, че Питър Мороу има награди за стрелба с лък. — Бовоар бе осенен от вдъхновение. — Старите дървени лъкове са му специалност. Твърди, че стреля само по цели, но кой знае? А и както разбрахме, замяната на тъп наконечник за стрелба по мишена с ловен е фасулска работа. Може да е взел необходимите принадлежности от клуба, да е убил госпожица Нийл, след това да е почистил лъка и стрелата и да ги е върнал по местата им. Дори и да бяхме открили отпечатъците му или някакви влакна по тях, не би означавало нищо. Нали редовно ги използва.

— Бил е част от журито, одобрило творбата й. — Лакост явно започваше да харесва тази теория. — Да предположим, че е изпитал ревност заради това, съзрял е потенциала й на художник и е превъртял или нещо такова…

Тя рязко спря. Никой от присъстващите не можеше да си представи Питър Мороу като „превъртял“. Но Гамаш бе наясно, че човешката психика е сложно нещо. Понякога хората реагират на определени неща по начин, който не могат да си обяснят. И често пъти реакцията им е акт на насилие — физическо или емоционално. Като нищо можеше Питър Мороу след продължителна борба с картините си и в търсене на одобрение от семейството си да е съзрял гениалността в творбата на Джейн Нийл и да не е могъл да я понесе, обсебен от ревност. Възможно беше. Не много вероятно, но възможно.

— Кой друг? — запита Гамаш.

— Бен Хадли — обади се Лакост. — Той също е добър с лъка и има достъп до онези в клуба. Пък и е бил доверено лице на госпожица Нийл.

— Но е без мотив — отбеляза Гамаш.

— Вярно, тук мотивът с парите отсъства — призна Лакост. — Имотите му са на стойност милиони долари. Всички наследство от майка му. А и преди това е живял охолно.

Никол изсумтя. Ненавиждаше всички онези богаташчета, които цял живот чакат да погребат майка си и баща си, за да се докопат до семейното имане.

Бовоар се престори, че не забелязва реакцията й.

— Възможно ли е да е имал друг мотив? Лакост, да сте намирали още нещо сред документите, които открихте в дома на Джейн Нийл?

— Нищо.

— Дори дневник?

— Како изключим онзи със списъка на хората, които желаят смъртта й.

— Е, с това трябваше да започнете — изсмя се Бовоар.

Гамаш огледа списъка със заподозрените. Йоланд и Андре, Питър и Клара, Бен Хадли.

— Има ли други? — Бовоар тъкмо затваряше бележника си.

— Рут Зардо — заяви Гамаш и обясни защо.

— Значи нейният мотив е да не допусне Джейн да разкаже на всички какво е направила преди шейсет години — обобщи Лакост. — Но не е ли много по-лесно да убие Тимър, за да й запуши устата?

— Действително. И мен ме безпокои тази мисъл. Не можем да знаем със сигурност дали Рут Зардо не е убила Тимър Хадли.

— Може би Джейн по някакъв начин го е разбрала — предположи Лакост.

— Или заподозряла. После директно е отишла при Рут и е споделила с нея подозренията си — смятам, че е била тъкмо такъв човек. Вероятно си е мислила, че става въпрос за убийство от милосърдие, при което един приятел спестява страданията на друг.

— Но Рут Зардо няма физическата възможност да стреля с лък — обади се Бовоар.

— Така е. Но може да е наела някого, способен на всичко срещу заплащане, дори на убийство. Срещу определена сума.

— Като Маланфан — вметна Бовоар с нескрито задоволство.

 

 

Клара седеше в студиото си с чаша сутрешно кафе, втренчена в сандъка. Още си беше на мястото, само че сега беше подпрян на четири крака, направени от клони. Първоначално си го представи на един крак, сякаш закрепен на стъбло. Като чакалото на онова дърво. Тъкмо това видя в гората по време на ритуала, когато се огледа и зърна дървената конструкция високо горе. Чакалото описваше съвършено точно какво е да си сляп. Използваха го хора, които отказваха да видят жестокостите, които вършат, и красотата, която унищожават. Самата Клара се чувстваше като слепец тези дни. Убиецът на Джейн беше сред тях, това вече бе ясно. Но кой беше? Какво не успяваше да види тя?

Но идеята за стъблото не й бе свършила работа. Сандъкът не бе добре балансиран на един крак и заставаше накриво. Така че Клара му сложи четири крачета и от подобие на чакало сандъкът й се превърна в нещо като дом, който се издигаше на големи мотовили. Но аналогията все още не бе точна. Макар да беше по-близо. Имаше още нещо, което трябваше да се избистри. Когато се изправеше пред такъв проблем, Клара обикновено се опитваше да прочисти съзнанието си, за да позволи на решението само да дойде. Сега направи същото.

 

 

Бовоар и агент Лакост претърсваха къщата на Маланфан. Изабел се бе приготвила за сблъсък с ужасна мръсотия; с воня, толкова плътна, че да я режеш с нож. Но завариха нещо съвсем различно, което я потресе. В спалнята на Бернар усети, че й прилошава. Беше идеално подредена, наоколо не се виждаше и един мръсен чорап, нито дори късче забравена храна. Нейните собствени деца нямаха още и пет години, а стаите им вече изглеждаха и миришеха като океански бряг при отлив. Това хлапе беше на колко? Четиринайсет? И стаята му лъхаше на препарати за чистене. Като нищо можеше да повърне. Докато слагаше ръкавиците си, за да се захване с претърсването, Изабел се зачуди дали в мазето няма да намерят ковчега, в който спи момчето.

Десет минути по-късно Лакост се натъкна на нещо, макар да не бе онова, което очакваше. Напусна стаята на Бернар и влезе във всекидневната, като се стараеше да привлече вниманието на момчето. Нави документа на руло и уж дискретно го пъхна в торбичката за веществени доказателства. Позволи на Бернар да види това и за първи път на лицето му се изписа страх.

— Я вижте какво намерих. — Бовоар излезе от другата спалня, вдигнал в ръка голям кафяв плик. — Не е ли странно, че беше залепен на гърба на една картина във вашата спалня? — Въпросът му бе посрещнат от прежълтялото лице на Йоланд и наглата усмивка на Андре.

Бовоар отвори папката и взе да рови из нея. В нея имаше скици, груби скици на Джейн Нийл на селските събори през годините, някои от тях рисувани още през 1943 г.

— Откъде ги взехте?

— Откъде сме ги взели ли? Кой говори за вземане? Леля Джейн ни ги даде — изрече Йоланд с най-убедителния си глас на агент по недвижими имоти, сякаш казваше: „Покривът на къщата е почти нов“.

Бовоар обаче не се хвана.

— И сте ги скрили зад картина?

— Тя ни каза да не ги излагаме на светлина — отвърна Йоланд. Произнесе думите, както би казала: „Водопроводната инсталация не е с оловни тръби“.

— Защо просто не сте налепили тапети върху тях?

Андре не се сдържа и се изсмя, преди Йоланд да го стрелне със зверски поглед.

— Добре, отведи ги — каза Бовоар. Наближаваше обяд и жадуваше за бира и сандвич.

— И момчето ли? — включи се в играта Лакост.

— Той е непълнолетен. Не може да остане тук без родителите си.

— Обади се в социалните служби.

— Не! — Йоланд грабна Бернар и се опита да го прегърне. Но ръцете й не я послушаха. Синът й обаче изобщо не изглеждаше разтревожен от мисълта да живее в приемен дом. Андре явно също нямаше нищо против тази идея. Йоланд всеки миг щеше да получи апоплектичен удар.

— Или можете да ни кажете истината още сега — заяви Бовоар, все едно съветваше: „По-добре направете оферта, преди собствениците да са променили решението си“. Вдигна папката. Чувстваше се малко неловко, че използва Бернар в номера си, но реши, че ще го преживее.

Нещата се изясниха. Йоланд открила папката върху масичката за кафе в дома на леля си Джейн. Оставена на открито! От тона, с който го каза, човек би решил, че е намерила някакво списание за мазохизъм и садизъм. Била на косъм да хвърли папката в огъня, но заради уважението и любовта, които изпитвала към скъпата си леля Джейн, решила да запази скиците.

— Защо ги взехте? — повтори Бовоар, докато се отправяше към вратата.

— Добре, добре. Мислех си, че може да имат някаква стойност.

— Доколкото си спомням, вие ненавиждате творбите на леля си.

— Не като изкуство, лайнар такъв — обади се Андре. — Реших, че мога да ги продам на приятелите й, може би на Бен Хадли.

— Че защо му е да ги купува?

— Ами, той е червив с пари и ако го бях заплашил, че ще ги изгоря, можеше да се бръкне за определена сума.

— Но защо сте ги изнесли от къщата? Защо не сте оставили скиците там?

— Защото ме отвращават!

Йоланд сякаш се преобрази. И всичкият грим на света — голяма част от който вече бе на лицето й — не би могъл да скрие какво отвратителното същество беше тя. Само за миг Йоланд се бе превърнала от кисела жена на средна възраст в деформирана гротеска, която наподобяваше авангардна метална скулптура. Цялата в ръжда и остри ръбове. Дори Бернар се отдръпна от нея.

— Трябваше да ги сложа на място, където съм сигурна, че никой няма да ги види.

Бовоар й подаде разписка за папката, а Йоланд, чийто маникюр бе безупречен, я взе с два пръста, сякаш хващаше използван къс тоалетна хартия.

 

 

След като достатъчно дълго чака дървото къща да й проговори, Клара се отказа и отиде в дома на Джейн да свърши още работа. Вече бе започнала да гледа на картината й като на шедьовър. Гигантска фреска, подобна на Сикстинската капела или „Тайната вечеря“ на Да Винчи. Не се поколеба да направи сравненията. Изкуството на Джейн улавяше същите елементи, които бяха застъпени в творчеството на тези гении. Страхопочитание. Съзидание. Удивление. Въжделение. Дори дърводобив в случая с Джейн.

 

 

Бен не би могъл да работи по-бавно дори да искаше. И все пак, напомни си Клара, това нямаше голямо значение. Накрая всички фрески щяха да бъдат разкрити.

— О, господи, истинска катастрофа! — възкликна гръмогласно Рут.

Клара се появи от мазето с кофа в ръка. Рут и Гамаш бяха застанали в центъра на всекидневната и тя изпита леко обезсърчение, щом видя, че Бен стърчи до тях и се размотава.

— Ти ли направи това? — поинтересува се Рут.

— Помогнах за чистенето. Джейн е рисувала картините.

— И за миг не съм допускала, че ще го кажа, но в този случай съм на страната на Йоланд. Скрийте ги.

— Искам да ти покажа нещо. — Клара хвана Рут за лакътя и я поведе към една от другите стени. — Виж това. — Несъмнено беше рисунка на Рут като дете, хванала майка си за ръка в училище. Малката Рут, висока и недодялана, с учебници вместо крака. Крака енциклопедии. С прасенца, танцуващи в косата й. Което можеше да означава едно от две неща.

— Като малка ми връзваха плитчици — обади се Рут, сякаш прочела мислите й. Но Клара си помисли, че идеята на Джейн е, че дори тогава Рут е била твърдоглава. Другите деца се смееха, но едно хлапе я приближаваше с разтворени обятия.

Рут застина като вкаменена пред стената с картината на Джейн.

Джени ме целуна, когато се запознахме,

скачайки от стола, на който седеше;

Ти време крадливо, дето обичаш да събираш

все хубавото в своя списък, запиши във него и това:

Пиши, че отегчен съм и съм тъжен,

че здравето и богатството разминаха се с мен,

пиши, че остарявам, но добави ти също,

че Джени ме целуна.

Рут изрецитира поемата шепнешком, но застиналата стая я чу.

— Лей Хънт^[1]. „Рондо“. Единствената поема, която ми се иска да бях написала аз. Не мислех, че Джейн го помни, не мислех, че е означавало нещо за нея. Нарисувала е първия ми ден тук, когато баща ми дойде да работи в мелницата. Бях осемгодишна по онова време, новото хлапе в селото — високо и грозно, както се вижда, и не много мило дори тогава. Но когато влязох в училището ужасена, Джейн измина целия коридор между чиновете и ме целуна. Дори не ме познаваше още, но това нямаше никакво значение за нея. Джейн ме целуна, когато се запознахме.

Рут си пое дъх — кристалносините й очи бяха пълни със сълзи — и след това бавно обходи с поглед цялото помещение. Бавно поклати глава и прошепна:

— Това е изумително. О, Джейн, толкова съжалявам.

— За какво? — попита Гамаш.

— Съжалявам, че не е знаела колко много я обичаме и че спокойно е можела да ни се довери. Съжалявам, че е чувствала, че трябва да крие това от нас. — Рут издаде гърлен звук: лишен от всякакво веселие смях. — И като си помисля, че считах себе си за единствената съкрушена личност тук. Каква идиотка съм била само.

— Според мен ключът към убийството на Джейн е някъде тук — заяви Гамаш, без да отделя поглед от накуцващата старица, която обикаляше стаята. — Мисля, че е била убита, понеже е решила да покаже творбите си на всички. Не знам защо, но е така. Вие сте я познавали през целия й живот и бих искал да ми кажете какво виждате тук. Кое ви се струва странно, кои неща са ви познати, кое от нарисуваното не сте виждали…

— По-голямата част от нарисуваното на горния етаж например — обади се Клара и Бен се сгърчи при забележката й.

— Можете да останете тук колкото желаете.

— Знам ли — обади се Рут. — Планирах да произнеса реч пред Обединените нации, а Клара май щеше да приема онази Нобелова награда…

— Точно така, за изкуство.

— Аз отмених и двете събития — обяви Гамаш с мисълта, че малката Рути Зардо оказва лошо влияние на Клара. Те се усмихнаха и кимнаха.

Бен и Клара се върнаха на горния етаж, а Рут продължи да обикаля със ситни стъпки покрай стените. Оглеждаше изображенията и току надаваше одобрителни звуци, когато нещо я впечатлеше. Гамаш седна на голямо кожено кресло до камината и се отпусна.

 

 

По-късно същия ден Сюзън взе Матю от къщата на сестра му в Ковънсвил, където бе отседнал, докато хората от социалните служби завършат разследването си. Въпреки че Филип бе оттеглил обвинението си за изтърпяно насилие, те бяха длъжни да разследват случая. Но не откриха нищо. Дълбоко в сърцето си Матю изпита разочарование. Не от факта, че е оправдан, разбира се. Просто репутацията му бе понесла такъв удар, че му се щеше да направят публично изявление, в което да оповестят, че той всъщност е прекрасен баща. Внимателен, състрадателен, сериозен родител. Любящ баща.

Отдавна бе простил на Филип, нямаше дори нужда да разбира защо е постъпил така синът му с него. Но както си стоеше в кухнята, видяла толкова много празненства за рождени дни и изпълнени с радост коледни сутрини, той проумя, че животът му е вече безвъзвратно променен. Твърде много неща бяха казани и сторени. Знаеше също така, че с упорит труд положението можеше да се подобри. Въпросът беше дали Филип има желанието да положи усилия за това? Изпълнен с гняв, преди седмица и половина чакаше сина си да дойде сам при него. И това се бе оказало грешка. Сега той отиваше при сина си.

— Да? — Плахото му почукване бе последвано от враждебен отговор.

— Може ли да вляза? Бих искал да поговоря с теб. Без викове. Само да изясним нещата, става ли?

— Все тая.

— Филип — започна Матю, седнал на стола до бюрото и обърнал лице към момчето, което лежеше в разхвърляното си легло, — причинил съм ти болка. Проблемът е, че не знам какво точно съм направил. Блъскам си главата, но не мога да се сетя. Да не е свързано с мазето? Да не си ядосан, че ти се налага да го чистиш?

— Не.

— Да не би да съм ти крещял или казал нещо, с което да те нараня? Ако съм направил такова нещо, моля те, кажи. Няма да се ядосам. Просто искам да разбера какво е, за да можем да поговорим по въпроса.

— Не.

— Филип, не съм ти ядосан за онова, което направи. Никога не съм бил. Просто бях наранен и много объркан. Но не ти се ядосах. Обичам те. Можеш ли да поговориш с мен? Каквото и да те тревожи, можеш да ми го кажеш.

Матю погледна сина си и за пръв път от почти година насам видя отново своето чувствително, замислено и нормално момче. Филип срещна погледа на баща си и му се прииска да му каже. И за малко да го направи. За малко. Застанал на ръба на скалата, клатеше крака над бездната и се взираше в нея. Татко му го приканваше да пристъпи и да му се довери, че всичко ще бъде наред. Той щеше да го улови, нямаше да го остави да падне. И наистина Филип го обмисли. Жадуваше да затвори очи, да направи тази стъпка и да падне в обятията на баща си.

Но така и не можа да го направи. Вместо това се извърна към стената, сложи слушалките на ушите си и потъна в себе си.

Матю клюмна и се втренчи в старите си мръсни работни обуща. Пред очите му с необичайна яснота се откроиха полепналите късчета листа и кал.

 

 

Гамаш седеше до камината в бистрото на Оливие и чакаше поръчката си. Беше пристигнал само преди минута, а хората, които преди това седяха на любимото му място, току-що си бяха тръгнали и бакшишът им още стоеше на масата. За миг през ума му мина мисълта, че е възможно да посегне и да ги прибере. Още една особеност от дългата къща.

— Привет, може ли да ви правя компания?

Гамаш се изправи и кимна леко на Мирна, след което посочи дивана срещу камината.

— Моля.

— Направо невероятно! — заяви превъзбудено Мирна. — Чувам, че къщата на Джейн била някакво чудо.

— Не сте ли я видели още?

— Не. Исках да изчакам до четвъртък.

— Четвъртък ли? Какво ще има тогава?

— Клара не ви ли е поканила?

— Трябва ли да се чувствам засегнат? Полицаите от отдел „Убийства“ в Surete сме известни със своята чувствителност. Какво ще става в четвъртък?

— Четвъртък ли? И вие ли ще ходите? — Габри току-що бе застанал до тях, навлякъл дамска кухненска престилка.

— Засега не.

— Е, няма значение. Чувам, че ураганът Кайла е ударил крайбрежието на Флорида. Видях го в репортаж на „Метео медия“.

— И аз го гледах — обади се Мирна. — Кога очакват да се добере дотук?

— О, след няколко дни. Разбира се, дотогава вече според медиите ще е катаклизъм или както там го нарекат, когато удари Квебек. Явно ще е здрава буря. — Габри погледна през прозореца, сякаш очакваше да зърне как ураганът преваля близката планина. Изглеждаше разтревожен. Бурите определено не спадаха към добрите явления.

Гамаш си играеше с табелката с цената, която висеше от масичката за кафе.

— Оливие е окачил табелки навсякъде — прошепна клюкарски Габри. — Дори в личната ни тоалетна, представете си! За щастие, аз притежавам достатъчно елегантност и добър вкус, за да не забелязвам този негов недостатък. Мисля, че му казват алчност. А сега позволете да ви заинтригувам с чаша вино или може би с някой ценен стар полилей?

Мирна си поръча червено вино, а Гамаш предпочете скоч.

— Клара организира празненство в памет на Джейн в четвъртък, точно както тя го беше планирала — обясни Мирна, след като им сервираха напитките. Бяха добавили и две сладки като комплимент. — След изложбата в „Артс Уилямсбърг“. А сега, ако Клара ви попита, кажете, че сте ме изтезавали.

— Опитвате се да ме отстраните отново от следствието ли? Surete да изтезава чернокожа жена?

— При вас не повишават ли за подобна дейност?

Гамаш улови и задържа погледа на Мирна. И двамата останаха сериозни. И двамата знаеха, че е истина. Зачуди се дали Мирна е наясно с решаващата роля, която той бе изиграл в делото „Арно“, както и за цената, която бе заплатил. Реши обаче, че вероятността е нищожна. Surete бяха добри не само в пазенето на чужди тайни, но и на своите собствени.

— Еха! — възкликна Клара и зае голямото кресло от другата страна на камината. — Тук е чудесно. Далеч от миризмата на почистващи препарати. Прибирам се да приготвя вечеря.

— През бистрото за по-напряко, а? — подхвърли Мирна.

— Ние, артистичните натури, никога не вървим в права линия! С изключение на Питър, той започва от точка А, рисува, рисува и свършва в точка Б. Без дори миг колебание. Толкова е влудяващо, че накрая посягаш към чашката! — Клара махна на Габри и си поръча бира и ядки.

— А как върви реставрацията? — поинтересува се Гамаш.

— Според мен добре. Бен и Рут продължават борбата. Рут откри шкафа с алкохолни напитки на Джейн и сега реди стих подир стих, без да откъсва поглед от стените. А какво прави Бен, един бог знае. Сигурно замазва с четката всичко. Мога да се закълна, че върши всичко на обратно. И все пак е добре, че е там. Колкото и малко работа да отмята, я върши по един фантастичен, страхотен начин.

— Питър да не ви е изоставил? — запита Мирна.

— О, да, но сега се редуваме. Всъщност той вече идва доста по-рядко. Аз прекарвам по-голямата част от деня там. Май започвам да се пристрастявам. Не ме разбирайте грешно, Питър обича да работи, но изпитва най-голяма нужда да върши собствената си работа.

Габри се появи с бирата й.

— Струва сто бона.

— Гледай си работата.

— Оливие има грижата за това — увери я Габри.

— Говорехме за четвъртък — смени темата Гамаш. — Чувам, че организирате празненство.

— Защо, имате нещо против ли? Бих искала да го проведем така, както го бе планирала Джейн.

— Надявам се, че ураганът няма да попречи на плановете ви — обади се Габри, щастлив да внесе мелодрама.

На Гамаш му се прииска да се бе сетил за това. Клара организираше събирането, за да отдаде дължимото на приятелката си, но от него можеше да има и практическа полза. Да стресне убиеца.

— Нищо против нямам. Стига да ме поканите.

 

 

Изабел Лакост вдигна поглед от монитора, въвеждаше в компютъра си отчетите от претърсването на дома на Фонтен и Маланфан и посещението си при лекаря на Тимър Хадли. Докторът бе отворил файла на Тимър и много предпазливо бе заявил, че е възможно някой да й е помогнал с преселването на другия свят.

— С морфин по всяка вероятност. По онова време тя едва се държеше, било е достатъчно съвсем малко предозиране, за да прекрати живота й.

— Не проверихте ли тази възможност?

— Не ми се стори необходимо. — Но след това докторът отново се поколеба. Лакост имаше достатъчно опит в разследванията и чакането. Така че зачака. Накрая той каза: — Често срещано явление е при такива случаи приятел или член на семейството да даде на болния фатална доза. Като проява на милост. Случва се далеч по-често, отколкото ни е известно или бихме желали да ни е известно. Има едно неписано правило, че при болести в терминален стадий не се вглеждаме много в подробностите.

Лакост можеше да го разбере и дори си каза, че това вероятно е добра практика, но в момента изпълняваше служебните си задължения, а и вероятното убийство на Тимър не бе свързано с проява на милост, затова настоя:

— Има ли някакъв начин да проверим сега?

— Не, тя беше кремирана. Според желанието й. — Докторът затвори компютъра си.

Два часа по-късно тя направи същото със своя. Беше 18,30 и навън бе непрогледна тъма. Искаше да разговаря с Гамаш за онова, което бе намерила в стаята на Бернар, преди да поеме към дома си. Нощта беше студена и Лакост закопча догоре служебното си палто, преди да прекоси моста над Бела Бела и да навлезе в Трите бора.

— Дай ми го.

— Bonjour, Бернар! — Разпознала бе грубия глас, преди да види собственика му.

— Дай ми го! — Бернар Маланфан се надвеси над нея.

— Искате да ми разкажете за случая ли?

— Как пък не! Дай ми го! — Хлапакът поднесе юмрук към лицето й, но не замахна.

Изабел Лакост се бе сблъсквала със серийни убийци, снайперисти и пияни съпрузи насилници, но не се и съмняваше, че един побеснял четиринайсетгодишен е не по-малко опасен от тях.

— Свалете си юмрука. Няма да ви го дам, така че е безсмислено да ме заплашвате.

Бернар посегна да сграбчи чантата й, но Изабел беше подготвена. Знаеше, че повечето момчета, а и някои недотам схватливи мъже, имат навика да подценяват жените. Тя беше силна и умна, и изпълнена с решителност. Запази хладнокръвие и издърпа чантата от хватката му.

— Кучка! То дори не е мое. Наистина ли мислиш, че бих държал такива лайна? — Последната дума изкрещя в лицето й с такава сила, че Лакост усети пръските от устата му върху брадичката си, долови и горещия му вонящ дъх.

— Тогава чие е? — попита го спокойно, но едва се сдържаше да не повърне.

Бернар се изсмя подигравателно и злобно.

— Да не се бъзикаш? Няма начин да ти кажа.

— Ей, всичко наред ли е? — Някаква жена с куче се приближи бързо към тях откъм моста.

Бернар се извърна и ги видя. Яхна велосипеда си и препусна; беше толкова разгневен, че се опита да прегази кучето, но не успя.

— Добре ли сте? — попита отново жената и докосна Изабел по рамото. Лакост я позна, беше Хана Пара. — Това младият Маланфан ли беше?

— Да. Разменихме си няколко думи. Добре съм, благодаря за загрижеността — каза искрено. Това не можеше да се случи в Монреал.

— Няма проблем.

Прекосиха моста над Бела Бела и влязоха в Трите бора заедно, след което си взеха довиждане и се разделиха пред бистрото.

Веднага щом влезе в заведението, Лакост се отправи към тоалетната с една-единствена мисъл: да почисти лицето си с ароматен сапун и чиста вода. След това си поръча вермут и улови погледа на шефа си. Той кимна към една малка уединена масичка.

С шефа си, чаша вермут и купичка ядки пред себе си Лакост най-сетне се отпусна. Разказа как е минало претърсването на стаята на Бернар и подаде на Гамаш онова, което бе намерила.

— Ау! — възкликна Гамаш, докато го оглеждаше. — Снемете отпечатъците от него. Бернар отрича, че е негово, така ли? А каза ли чие е?

Лакост поклати глава.

— А вие как мислите?

— Не знам. Не изпитвам голямо желание да му повярвам, но някакъв инстинкт ми нашепва, че казва истината.

Гамаш бе единственият човек, с когото Лакост можеше да разговаря за чувства, интуиция, инстинкти и предчувствия, без да й се налага да се оправдава. Инспекторът кимна и й предложи да вечерят заедно, преди да потегли за Монреал, но тя отказа. Искаше да види семейството си, преди да заспят.

 

 

Гамаш се събуди от тропане по вратата. Часовникът на нощното шкафче показваше 2,47. Наметна се и отвори вратата. Пред него стоеше Ивет Никол в някакъв невъзможно пухкав розово-бял халат.

Цяла нощ Ивет се бе мъчила да заспи. Въртя се дълго в кревата, докато накрая се сви на топка и се втренчи в стената. „Как се озова в тази ситуация?“ — питаше се. Беше закъсала. Нещо се бе развило много погрешно. Изглежда, нещо винаги се объркваше. Но как, защо? Нали толкова се стара?

В ранните часове на новия ден онзи познат стар глас прошепна в ухото й: „Накрая се оказа, че си като чичо си Сол. Тъпия чичо Сол. Те разчитаха на теб, твоето семейство разчиташе на теб, а ти прецака всичко. Отново. Какъв позор“.

Никол усети, че някаква буца тежи в гърдите й, и се извърна. Нещо привлече погледа й в далечината и тя се втренчи през прозореца — от другата страна на площада нещо светеше. Скочи от леглото, наметна един халат и изтича по стълбите до стаята на Гамаш.

— Отсреща свети — каза му без всякакви предисловия.

— Къде?

— От другата страна, в къщата на Джейн Нийл. Светна преди няколко минути.

— Веднага събудете инспектор Бовоар. Кажете му да ме чака долу, на първия етаж.

— Слушам, сър! — И тя хукна.

Пет минути по-късно Бовоар се изправи разрошен пред Гамаш. Докато излизаха, дочуха някакъв шум и видяха Никол да слиза с тропот по стълбите.

— Вие оставате тук — нареди Гамаш.

— Не, сър. Аз се натъкнах на тази светлина. — Със същия успех можеше да каже и: „Това е моят пурпурен свещник“, за Гамаш и Бовоар и двете бяха без значение.

— Оставате тук. Това е заповед. Ако чуете изстрели, викнете веднага помощ.

Докато крачеха бързо през площада към къщата на Джейн Нийл, Гамаш се сети да попита Бовоар:

— Взехте ли си пистолета?

— Не.

— Наистина?

— Наистина. Но трябва да знаете, че Никол носеше нейния.

Видяха две запалени лампи в дома — една на горния етаж и друга във всекидневната. Двамата инспектори бяха правили това стотици пъти и знаеха наизуст как да действат в такава ситуация. Гамаш винаги влизаше пръв, а в това време Бовоар го прикриваше приклекнал, готов моментално да избута шефа си при опит за стрелба.

Гамаш влезе тихо в тъмното антре и изкачи безшумно двете стъпала до кухнята. Пристъпи на пръсти до вратата на всекидневната и се заслуша. Дочу гласове. На мъж и жена. Неясни и безлични. Направи сигнал на Бовоар, пое си дъх и с трясък изблъска вратата.

Бен и Клара останаха като вкопани в средата на стаята. Гамаш сякаш бе нахлул във филмово студио, където се снима комедия — Бен се нуждаеше само от шалче около врата и чаша мартини. На Клара обаче мястото й бе по-скоро в цирка. Носеше яркочервен фланелен гащеризон с качулка на гърба и обувки в тон.

— Предаваме се — рече тя.

— Ние също — каза Бовоар, докато оглеждаше изумен тоалета й. Гледката беше невъзможна, една франкофонка никога не би се облякла така.

— Какво правите тук? — попита директно Гамаш. Беше три сутринта, а вече се бе подготвил психически за голяма неприятност. Изведнъж страшно му се доспа.

— Тъкмо това питах Бен. Откакто Джейн почина, не спя добре, така че станах да използвам тоалетната и тогава видях светлината. Реших да отскоча да проверя какво става.

— Сама?

— Е, не исках да притеснявам Питър, а пък и това е къщата на Джейн — добави тя, сякаш последното обясняваше всичко. За Гамаш това бе достатъчно. Клара считаше къщата на приятелката си за безопасно място. Налагаше се двамата да си поговорят по въпроса.

— Господин Хадли, а вие какво правите тук?

Бен беше повече от смутен.

— Навих си будилника да ме събуди, за да дойда тук. Исках… да се кача горе, нали разбирате.

Приказваше толкова неясно, почти като в просъница, че Бовоар се зачуди дали пък Бен не е заспал прав.

— Продължете — подкани го.

— Ами, аз… такова, да свърша още малко работа. По стените. Нали вчера казахте колко било важно да се разкрие всичко. А пък и заради Клара…

— Продължете — повтори Гамаш. С периферното си зрение зърна, че Бовоар се олюлява.

— Ти се опита да го скриеш, но аз усетих, че започва да ти писва от мен — каза Бен на Клара. — Не съм от най-бързите в работата. Всъщност не съм бърз в нищо, като се замисля. Както и да е, исках просто да те изненадам, като свърша още малко работа през нощта. Но идеята май се оказа глупава.

— Напротив, идеята ти е прекрасна! — Клара се приближи и го прегърна. — Но така само ще се изтощиш, нали разбираш, и утре ще бъдеш дори по-бавен.

— Не се сетих за това — призна Бен. — Имате ли нещо против все пак да поработя час-два?

— Не — отвърна Гамаш. — Само ще ви помоля следващия път, когато ви хрумнат подобни идеи, първо да ни се обадите.

— Мога ли да остана да ти помагам? — предложи Клара.

Бен се поколеба, сякаш искаше да каже нещо, но се отказа и само поклати глава. На излизане Гамаш извърна глава. Останал сам във всекидневната, Бен приличаше на малко изгубено момче.