Джейн Ан Кренц
Жена с тайни (2)

Втора глава

— Оплеска работата. — Греъм Енрайт скръсти ръце на бюрото. — Освен да елиминираш Спенсър, трябваше да намериш и бележника.

Джулиан стоеше пред портрета в стил ар деко и го разглеждаше като истински познавач. Ако се окажеше необходимо, спокойно можеше да мине за такъв. Не само беше получил превъзходно образование, което включваше познания за изящните изкуства, но беше и роден артист.

От добре подстриганата коса до модния костюм, съвършения възел на вратовръзката и елегантната бутониера, имаше вид на човек, който играе поло в свободното си време. В акцента и маниерите недвусмислено прозираше богат наследник от стар род от Източния бряг, което не беше поза. Предците на Джулиан в действителност не бяха пристигнали с първите пилигрими на кораба „Мейфлауър“, но бяха на борда на по-малкия, който беше акостирал скоро след него.

— Предположих, че бележникът е в сейфа на Спенсър — отговори Джулиан. Изглеждаше и звучеше отегчен от разговора. — Логично там трябваше да бъде, затова го разбих. Между другото, отне ми няколко минути. Когато видях, че проклетият бележник не е вътре, претърсих кабинета и спалнята на Спенсър. Старата къща е огромна. Беше невъзможно да я претърся цялата.

— Спенсър сигурно има втори сейф, може би в пода.

Джулиан всмукна дълбоко от цигарата си. Марката беше френска. Много скъпи и много специални цигари.

— Какво очакваше да направя? — каза той. Не отместваше очи от портрета. — Да изкъртя дюшемето, за да търся скрит сейф? Съжалявам, не съм дърводелец. Не правя ремонти по къщите.

— Не биваше да се отърваваш от Спенсър, преди да пипнеш бележника.

— Тя имаше пистолет в чекмеджето на бюрото си. По едно време взе да става подозрителна. Опита се да вземе пистолета. Нямах избор. Не е моя вината, че не открих бележника.

— Клиентът няма да остане очарован.

— Проблемът е твой, не мой. Ти си шефът. Аз съм само оперативен агент, забрави ли? Наистина, най-добрият съм, но независимо от това съм само наемен работник.

Греъм пренебрегна хапливата забележка.

— „Енрайт и Енрайт“ сключи договор да открие бележника и да елиминира всеки, който го е виждал. Очаквам да изпълниш задачата.

Джулиан се обърна.

— С радост ще продължа да разследвам, но искам нещо в замяна.

Греъм едва не избухна. Не беше в положение да се пазари. Репутацията на „Енрайт и Енрайт“ беше поставена на карта.

— Какво искаш? — попита той.

— Повишение в пост заместник-председател на фирмата.

Греъм се престори, че обмисля думите му. След това рязко кимна.

— Съгласен съм. Но ще очаквам резултати, и ще ги очаквам в най-скоро време.

Чувствените устни на другия мъж леко се изкривиха. Зелените му като скъпоценни камъни очи блеснаха развеселено.

— Този договор наистина ли те изнервя толкова много?

— Да, искам клиентът да остане доволен. Нов е, с много дълбоки джобове и разностранни дейности. Ако успеем, ще разчитаме на бъдеща съвместна дейност.

— Виждаш ми се много запален да хванеш точно този клиент. Защо е толкова важно?

— Представлява златна възможност за фирмата да разшири бизнеса си в международен аспект.

Това привлече вниманието на Джулиан, точно както предполагаше Греъм.

— Този клиент международни интереси ли има? — попита Джулиан.

Греъм си позволи да се подсмихне доволно.

— Да, има!

— За какъв кръг от интереси говорим?

— Много широк. Четеш вестници. Съвременният свят е нестабилен.

Джулиан пренебрегна коментара.

— Това едва ли е новост. Светът винаги е бил нестабилен. Но досега „Енрайт и Енрайт“ ограничаваха дейността си само в Съединените щати.

Греъм отблъсна стола си и се изправи. Отиде до прозореца и се загледа навън. Панорамата към центъра на Ню Йорк беше забележителна, но във въображението си виждаше Европа, Близкия изток, Русия и още по-далеч, чак до Далечния изток. Възнамеряваше да се възползва от възможностите, които ще има в бъдеще. „Това ще бъде моето завещание — мислеше си, — което ще оставя на моя син и наследник, а той на свой ред ще осигури бъдещи поколения за Енрайт.“

Не че в скоро време предвиждаше да остави това наследство на сина си. Той беше в разцвета на силите си — здрав, в отлична форма. Произхождаше от род на дълголетници. За съжаление мъжете Енрайт не бяха особено плодовити. От двете си съпруги, и двете покойници, беше успял да стане баща само на един син.

Адвокатската фирма „Енрайт и Енрайт“ беше основана от неговия баща Невил Енрайт насред хаоса, последвал Гражданската война. Невил беше разбрал, че стремежът към пари, власт и отмъщение са форми на страст, следователно са присъщи на човешката природа, фирми, които задоволяват такива първични желания, винаги ще процъфтяват, независимо от фалитите на фондовите борси и войните.

На пръв поглед „Енрайт и Енрайт“ беше уважавана адвокатска фирма с подбрана богата клиентела. Беше специализирана в дела за недвижимо имущество. Освен това осигуряваше изключително поверителни услуги на клиенти, склонни да се прибегне до всички средства, за да постигнат целта си, но да не си цапат ръцете. Срещу солидни хонорари „Енрайт и Енрайт“ вършеше мръсната работа.

В резултат на войната, която трябваше да сложи край на всички войни, на Греъм му стана ясно, че не само ще има войни в бъдеще, но ще има и голямо търсене на услуги, каквито осигуряваше „Енрайт и Енрайт“.

Също така стана ясно, че бързият напредък на модерните технологии — по-бързи начини за транспорт и комуникации, както и по-ефикасни оръжия, ще отвори нови пазари и нови възможности.

— Времената се менят — каза той. — И фирмата трябва да се промени. Затова трябва да привлечем клиенти като този, който ни нае да открием бележника.

— Клиент с международна сфера на дейност — повтори тихо Джулиан. — Много интересно.

Тонът му не беше вече отегчен. В гласа му се появи някаква нова интонация. На предчувствие. Греъм се зарадва и се успокои. Беше доволен, когато се обърна.

— Единственият начин да запазим този клиент е да намерим бележника и да се отървем от всеки, който вероятно знае колко е ценен — обясни той. — Разбира се, всички средства на фирмата са на твое разположение.

Джулиан се запъти към вратата.

— Веднага се залавям.

— Един момент, ако нямаш нищо против.

Джулиан спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Какво има?

— Да разбирам ли, че имаш представа откъде ще започнеш?

— Да, всъщност имам — отговори той. — При Спенсър са работили само трима души. Един от тях е изчезнал.

Думите му привлякоха вниманието на Греъм.

— Кой?

— Секретарката Ана Харис. Сираче без семейство и като имам предвид длъжността й — без пари. От прислугата само тя е изчезнала, така че по всяка вероятност бележникът е у нея.

— Разбирам.

— Работата е там, че Ана Харис не е професионалистка като Спенсър. Няма да знае как да продаде толкова опасна вещ на черния пазар, без да се разкрие, особено когато някой я дебне да се появи.

— Някой като теб.

— Благодарение на връзките на фирмата наблюдавам пазара. Не се тревожи. Ана Харис и бележникът ще се появят рано или късно и тогава ще уредя и двата въпроса.

— Защо не ми го спомена досега?

Джулиан се усмихна с неговата усмивка на низвергнат ангел.

— Защото исках да разбера колко важен е за теб този договор.

— Да, ясно. Какво те кара да мислиш, че тази Ана Харис знае колко ценен е този бележник.

— Сигурен съм, защото е избягала, без да свие колието от сейфа. Видяла го е. Помислила си е, че ще продаде нещо много по-скъпо, иначе защо бедна секретарка ще остави толкова скъпа вещ?

— Има смисъл — отбеляза Енрайт. — Но все пак съм изненадан, че Спенсър е поверила истината за бележника на секретарката си.

Подчиненият му вдигна вежди.

— Нима? И двамата знаем, че рано или късно секретарките научават за тайните дела на работодателите си.

Греъм изсумтя:

— Така е.

За съжаление качествата на опитна секретарка — интелигентност, организаторски талант и да се досеща за желанията на шефа си, даже преди той да ги осъзнае, бяха същите, които в края на краищата навличаха проблеми.

Винаги много внимаваше да назначи опитна, неомъжена жена, без семейство и приятели. Сегашната му секретарка беше идеален пример. Рейна Кърк караше трийсетте и беше съвсем сама на света. Нямаше мъж, приятел или роднини. Когато дойдеше време да се отърват от нея, щеше да мине без главоболия.

— Не се притеснявай — продължи Джулиан. — Ана Харис е само една секретарка, която е изчезнала с нещо, което не е нейно. Първата й работа ще бъде да се опита да продаде бележника. Но няма ни най-малка представа как да намери купувач на толкова странна вещ. Щом започне да прави сондажи, ще се издаде.

— Да се надяваме, че имаш право. И още нещо.

Джулиан тъкмо щеше да отвори вратата. Въздъхна мелодраматично и пак се обърна към Греъм.

— Какво има.

— Беше ли необходимо да забъркаш такава каша със случая на Спенсър? Убийството се превърна във водеща новина, защото от полицията смятат, че убиецът е маниак със склонност да убива.

— Което ги отдалечава от истинската причина за убийството — каза Джулиан с пресилено спокойствие. — Такава беше целта. Сега търсят луд… или луда. Няма как да направят връзка с бележника.

Излезе в приемната. Точно преди да затвори вратата, Греъм видя как се усмихна топло и прелъстително на Рейна.

Енрайт седна на бюрото. Обяснението на Джулиан за кървавата смърт беше разумно, но можеше да инсценира нещо не толкова зрелищно. Инцидент с кола или самоубийство пак щеше да се появи на заглавните страници — Хелън Спенсър беше светска личност, но полицията нямаше да започне разследване.

Осъзна, че онова, което го тревожи, е вкусът на Джулиан към сензации. Очевидно възбудата от убийството му доставяше удоволствие. Греъм разбираше. „Веднъж сме млади“ — напомни си той. Независимо от това беше време синът му да помъдрее и да се научи да владее импулсивната си природа.

Греъм се полюбува на портрета си, окачен на стената. Художничката Тамара де Лемпика беше използвала таланта си да му придаде излъчване на мистериозност и чар. Изглеждаше крайно мъжествен и загадъчно чувствен. Светлината позлатяваше косите му. Зелените му очи проблясваха като скъпоценни камъни. Докато й позираше, Лемпика го наричаше Луцифер и се опитваше да го прелъсти. Нейните любовни връзки бяха легендарни. Усмихна се при спомена.

„По-добре цар в ада“ — помисли си той, особено когато човек командва толкова доходоносна версия на Хадес.

Не го тревожеха мисли за рай и ад, понеже не беше религиозен. Не се смяташе и за суетен, но беше доволен от портрета. Беше с трийсетина години по-стар от Джулиан, но приликата помежду им беше очевидна. Всеки, който видеше Джулиан до портрета на Лемпика, щеше да види веднага истината.

Какъвто бащата, такъв и синът.