Колийн Хувър
Жестока любов (22)

Глава 22
Майлс

Шест години по-рано

Татко казва, че трябва да говори с нас.

Моли ме да взема Рейчъл — двамата с Лиза щели да ни чакат на масата за хранене. Аз отвръщам „Добре“ и казвам, че ние също трябва да говорим с тях.

За миг в очите му припламва любопитство. А после отново се замисля за Лиза и вече не е любопитен.

Лиза е всичко за него.

Отивам в стаята на Лиза и казвам на момичето, което е всичко за мен, че искат да говорят с нас.

Всички се настаняваме на масата за хранене.

Знам какво ще каже баща ми. Ще ни каже, че й е направил предложение. Не искам да ме е грижа, но е така. Чудя се защо първо не говори с мен. Това ме натъжава, но само мъничко. Няма да има значение, след като им съобщим нашата новина.

„Помолих Лиза да се омъжи за мен“, казва той. Лиза му се усмихва. Той й се усмихва в отговор.

Ние с Рейчъл не се усмихваме.

„Така че го направихме“, обявява Лиза и ни показва пръстена си.

Така.

Че.

Го.

Направихме.

Рейчъл ахва тихичко.

Вече са женени.

Изглеждат щастливи.

Гледат ни и очакват нашата реакция.

Лиза е разтревожена. Не й харесва, че Рейчъл изглежда толкова разстроена.

„Миличка, не го бяхме планирали. Бяхме във Вегас. Никой от нас не искаше голяма сватба. Моля те, не ми се сърди.“

Рейчъл се разплаква, заровила лице в шепите си. Аз обвивам ръка около нея. Искам да я утеша, да я успокоя с целувка, ала баща ми и Лиза няма да го разберат.

Трябва да им кажа.

Баща ми изглежда объркан, че Рейчъл е толкова разстроена. „Не мислех, че ще имате нещо против“, казва. „И двамата отивате в колеж след няколко месеца.“

Смята, че сме сърдити на тях.

„Татко?“, обаждам се, все така прегръщайки Рейчъл. „Лиза?“

Поглеждам ги.

Съсипвам деня им.

Съсипвам го.

„Рейчъл е бременна.“

Тишина.

Тишина.

Тишина.

ОГЛУШИТЕЛНА ТИШИНА.

Лиза е в шок.

Баща ми я утешава. Прегърнал я е и я гали по гърба.

„Та ти дори нямаш гадже“, казва Лиза на Рейчъл.

Рейчъл ме поглежда.

Баща ми се изправя. Ядосан е. „Кой е отговорен?“, крещи. Поглежда ме. „Кажи ми кой е, Майлс? Какъв мъж прави дете на едно момиче и не му стиска да бъде с нея, когато тя съобщава на майка си? Какъв мъж би оставил брата на момичето да го направи вместо него?“

„Не съм й брат“, заявявам аз на баща си.

Не съм.

Той не обръща внимание на думите ми. Сега крачи напред-назад из кухнята. Ненавижда онзи, който е причинил това на Рейчъл.

„Татко.“ Аз се изправям.

Той престава да крачи. Обръща се и ме поглежда.

„Татко…“

Изведнъж вече не съм толкова самоуверен, колкото бях, когато седнах на масата, за да сторя това.

Ще се справя.

„Татко, аз бях. Детето е мое.“

Трудно му е да преглътне думите ми.

Лиза мести поглед между Рейчъл и мен. Тя също не може да преглътне онова, което казвам.

„Това е невъзможно“, заявява баща ми, опитвайки се да прогони мислите, които му казват, че е възможно.

Объркването върху лицето му отстъпва място на гняв. Гледа ме така, сякаш не съм негов син. Гледа ме така, сякаш съм онзи, който е направил дете на доведената му дъщеря.

Мрази ме.

Мрази ме.

Наистина ме мрази.

„Махай се от тази къща.“

Поглеждам към Рейчъл. Тя сграбчва ръката ми и клати глава, умолявайки ме безмълвно да остана.

„Махай се“, повтаря той.

Мрази ме.

Казвам на Рейчъл, че трябва да си тръгна. „Само за малко.“

Тя ме моли да не си отивам. Баща ми заобикаля масата и ме бута. Блъска ме към вратата. Аз пускам ръката на Рейчъл.

„Ще бъда у Иън“, казвам й. „Обичам те.“

Тези думи очевидно са повече, отколкото баща ми е в състояние да понесе, и юмрукът му полита към мен. Когато отдръпва ръка, изглежда почти толкова шокиран, колкото съм и аз, че току-що ме удари.

Излизам навън и той затръшва вратата.

Баща ми ме мрази.

Отивам до колата и отварям вратата. Сядам зад волана, но не запалвам двигателя. Поглеждам в огледалото. Устната ми кърви.

Мразя баща си.

Слизам от колата и затръшвам вратата. Връщам се в къщата. Баща ми се втурва към мен.

Аз вдигам ръце с отворени длани. Не искам да го ударя, но ще го направя. Докосне ли ме отново, ще го направя.

Рейчъл вече не е на масата.

Рейчъл е в стаята си.

„Съжалявам“, казвам и на двамата. „Не искахме да стане така, но ето че се случи, и сега трябва да се справим с това.“

Лиза плаче. Баща ми я прегръща. Аз поглеждам към Лиза.

„Обичам я“, казвам. „Влюбен съм в дъщеря ти. Ще се грижа за тях.“

Ние ще се справим.

Лиза не е в състояние дори да ме погледне.

И двамата ме мразят.

„Това започна още преди да се запозная с теб, Лиза. Срещнах я, преди да знам за теб и баща ми. Опитахме се да спрем.“

Това не е съвсем вярно.

Баща ми пристъпва напред. „През цялото време? Това се е случвало през цялото време, откакто тя живее тук?“

Аз клатя глава. „Случва се, отпреди тя да заживее тук.“

Сега ме мрази още повече. Отново иска да ме удари, ала Лиза го удържа. Казва му, че ще се справят. Казва му, че ще се „погрижи за това“. Казва му, че всичко ще бъде наред.

„Твърде късно е“, заявявам аз на Лиза. „Бременността е прекалено напреднала.“

Не изчаквам баща ми да ме удари отново. Втурвам се по коридора и отивам при Рейчъл. Заключвам вратата зад себе си.

Тя се хвърля в прегръдките ми. Обвива ръце около врата ми и ридае, заровила лице в тениската ми.

„Е“, казвам. „Най-трудното мина.“

Тя се засмива през сълзите си. Отвръща, че най-трудното не е минало. Най-трудното ще е да го доведе на бял свят.

Аз се смея.

Толкова те обичам, Рейчъл.

„Толкова те обичам, Майлс“, прошепва тя.