Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Одноэтажная Америка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Иля Илф; Евгений Петров

Заглавие: Едноетажна Америка

Преводач: Пелин Велков

Език, от който е преведено: руски

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1969

Тип: пътепис

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Донка Стайкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Александър Денков

Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6695

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава
Войник от морската пехота

В един оклахомски вестник ни се мярна снимка на момиче, което полулежеше на бял болничен креват, и надпис: „Тя се усмихва даже на ложето на страданията.“ Да четем защо девойката се усмихва на ложето на страданията, нямаше време и вестникът беше оставен настрана. Обаче мистър Адамс успя през време на кафето да прочете бележката под снимката. Лицето му се смръщи и той с недоволство спря поглед на газовата камина, която се намираше в ресторантчето. Ние бързо лапахме яйца с бекон, преди да напуснем Оклахома.

На много места в Средния Запад има извори с естествен газ. По специални тръбопроводи този газ се докарва в градовете и струва сравнително евтино. Мистър Адамс гледаше розово-синкавите струи на огъня, който гореше в преносимата никелирана камина, и сърдито сумтеше.

— Мистъри — рече той, — самият аз съм голям оптимист, но понякога изпадам в отчаяние от американския оптимизъм. — И той с отвращение повтори: — „Тя се усмихва даже на ложето на страданията!“

Трябваше да бързаме и разговор на темата, която вълнуваше мистър Адамс, не се завърза. А по пътя той, види се, забрави за нея, увлечен от разкрилото се пред нас удивително зрелище. Пътувахме през светла алуминена нефтена гора.

Още вчера, докато се носехме с колата към Оклахома през степта, обраснала само с непривлекателни прашни букетчета, видяхме първите нефтени кули. Големи пространства бяха гъсто покрити с решетести железни мачти. Клатеха се и леко скърцаха дебели дървени кобилици. Хора нямаше. Тук, сред степната тишина, сред дълбоко мълчание смучеха нефт. Пътувахме дълго, гората от кули се сгъстяваше, кобилиците продължаваха да се клатят; само понякога се виждаше фигура на работник в оверол, в работни дрехи от здрав светлосин док. Той бавно минаваше от една кула към друга.

Гората от кули беше светла, защото всички бяха боядисани с алуминиева боя. Това е цветът на сребърната ела. Той придава на техническа Америка необикновено привлекателен вид. С алуминиева боя се боядисват нефтените резервоари, бензинените и млечните автомобилни цистерни, железопътните мостове, електрическите стълбове в планините и дори дървените крайпътни стълбчета.

В Оклахома също се издигаха кули и равномерно се клатеха кобилици. Нефт бе открит в самия град. Кулите бяха пристъпвали все по-близко до Оклахома и най-после, сломили слабата съпротива, бяха се вмъкнали в улиците на града. Градът беше предаден на разграбване. В дворовете на къщите, на тротоарите, на уличните платна, срещу училищните сгради, срещу банките и хотелите — навсякъде смучеха нефт. Помпят всички, които вярват в бога. Нефтени резервоари се издигат до големите десететажни къщи. Яйцата с бекон миришат на нефт. На оцеляло пусто място деца играят с парчета желязо и ръждясали гаечни ключове. Къщите пращат по дяволите и на тяхно място се появяват кули и кобилици. И там, дето вчера нечия баба, седнала до кръгла масичка, е плела вълнен шал, днес скърца кобилица и новият стопанин с делова велурена жилетка радостно пресмята добитите галони.

Навсякъде виждахме решетести мачти и чувахме оптимистично скърцане.

Освен с нефтените си кули Оклахома ни учуди с грамадното си количество погребални кантори. При търсене на място за нощуване, както обикновено се насочихме към „резиденшъл парт“, за да наемем стая. Без да се вглеждаме много, спряхме пред една къщурка, на която светеше фирмичка, и с ужас видяхме, че това е погребално бюро. Още три пъти се хвърляхме слепешката към приветливо осветени сградички и всеки път отскачахме назад. Всички те бяха погребални бюра. Нямаше нито една туристическа табелка, никой не даваше стаи за нощуване на пътници. Тук предлагаха само вечен отдих, вечен покой. Изглежда, че жителите на Оклахома така добре се бяха напомпили и насмукали с нефт, че вече нямаха нужда от такава дребна подкрепа като даване стаи под наем.

Наложи се сърцето ни да се напълни с гордост и да се настаним в хотел. Хотелът, върху който спряхме нашия придирчив избор, беше втора категория и се наричаше доста гръмко „Кадилак“, но безспорно беше строен още преди нефтения разцвет, защото от крана, от който трябваше да тече гореща вода, течеше студена, а от крана за студена вода изобщо нищо не течеше. Мистър Адамс искрено се огорчи. Вместо словоохотлива хазайка на къщурка, която знаеше всички градски новини, той видя хотелиерски прислужник, мъж на около петдесет години, който на всички въпроси отговаряше с абсолютно безразличие: „Йес, сър“ или: „Но, сър“. И пушеше такава зловеща пура, че след неговото излизане мистър Адамс дълго още кашля и се секна като удавник, когото са измъкнали на брега в последната минута. След час мистър Адамс се приближи до вратата на нашата стая и с надежда почука. Тъй като нямаше никаква възможност да разлепим вече затворените си клепачи, ние нищо не отговорихме. Мистър Адамс отново чукна деликатно на вратата. Отговор нямаше.

— Сърове — каза той с глас, от който сърцето ти можеше да се пръсне, — не спите ли?

Но на нас безумно ни се спеше. Не отговорихме. Мистър Адамс постоя пред вратата още минута. Много му се искаше да поговори. И той се затътри към своята стая с помрачена душа. Проклетите оклахомци му развалиха вечерта.

Сутринта мистър Адамс беше пълен със сили и весел както винаги. Бетонният път се простираше на дълги вълни по едно нагорнище и се виждаше на няколко мили напред. Край пътя, вдигнал нагоре палеца на дясната си ръка, стоеше млад войник от морската пехота с разкопчан черен шинел. До него стоеше още един точно като него войник. Палеца на дясната си ръка той също държеше вдигнат нагоре. Колата, която вървеше пред нас, прелетя покрай младежите, без да спре. Както изглежда, тя беше пълна. Ние спряхме.

Вдигнат палец на ръката в Америка означава молба да те вземат. Онзи, който излиза на пътя, е сигурен, че все някой ще го качи. Ако не първата кола, то петата, седмата, десетата, но непременно ще го вземат. По такъв начин можеш да направиш голямо пътешествие: с един да пропътуваш сто мили, с друг — още сто, с трети — цели петстотин.

Двама души не можехме да вземем, защото бяхме четирима в колата. Младежите си определиха среща при пощата в град Амарило и единият от тях се наведе и влезе в автомобила. Той грижливо сложи в краката си своя малък куфар, извади цигара и помоли за разрешение да запуши. Мистър Адамс незабавно обърна глава назад, доколкото това беше възможно, и затрупа нашия спътник с въпроси. О, мистър Адамс получи нечуван реванш заради Оклахома. Той обработи войника от морската пехота пред очите ни.

Това беше почти момче с красиво, попрекалено самоуверено, дори мъничко безсрамно лице. Но в същото време беше много симпатично момче. Отговаряше с голямо желание.

За неговия другар не бива да се безпокоим. Той ще го настигне с някоя друга кола. Неведнъж се е случвало това. Защото те правят голям „трип“ — пътешествие. Преместили ги по служба от Ню Йорк в Сан Франциско. Те молили за това преместване. Но им казали, че трябва да стигнат със свои сили. Те си взели едномесечен отпуск и ето че пътуват вече три седмици, като се прехвърлят от един автомобил на друг. Смятали да прекарат в Чикаго три часа, прекарали девет дни.

— Попаднахме на добри момичета.

В Деймън също се забавили. Взела ги в колата си една дамичка, доста горда на вид. После те извадили бутилка уиски и пили. Дамата също пила с тях и цялата ѝ гордост изчезнала. После тя ги черпила с бира, после се отбили при нейната сестра, чийто мъж бил заминал. Веселили се четири дни, докато пристигнал мъжът. Тогава се наложило да офейкат.

Формената фуражка без герб стоеше юнашки на красивата глава на войника. Големите плоски копчета на мундира лъщяха както се полага. В петлиците сияеха някакви медни бомбички и револвери. Войникът никак не се хвалеше. Американците рядко се хвалят. Бяха го помолили да разкаже за себе си и на̀, той разказва.

Зад нас се разнесе дружелюбен рев и ни подмина матово блещукащ черен „Бюик“. До собственика на кара седеше другарят на нашия спътник. Те си размениха весели нечленоразделни викове. Разговорът продължи.

Войникът ни разказа как ходил във Франция. Там също му се случила интересна история. Когато техният кораб пристигнал в Хавър, пуснали седем души да се разходят из Париж. Разглеждали те града, после попаднали на Ле Гран булвар и решили да обядват. Отбили се в едно ресторантче и започнали много скромно, поръчали си хем енд ег. След това се отпуснали, пили шампанско и тъй нататък. Разбира се, нямало с какво да платят. Откъде един войник от морската пехота може да има средства за шампанско? Гарсонът повикал метрдотела, но те му казали:

— Знаете ли какво, намалете стойността на нашия обед от военните дългове, които Франция и досега не е платила на Америка.

Изобщо станал голям скандал. За това писали и вестниците. Но от началството не пострадали, имало само мъмрене.

Какво мисли той за войната?

— За войната? Ами вие сами знаете. Ето наскоро воювахме в Никарагуа. Нима аз не знам, че воювахме не за интересите на държавата, а за интересите на „Юнайтид фрут“, банановата компания? Във флота тази война така се и нарича — банановата война. Но ако ми кажат, че трябва да отида на война, ще отида. Аз съм войник и трябва да се подчинявам на дисциплината.

Той получава двадесет и пет долара на месец. В Сан Франциско се надява да направи кариера по-бързо, отколкото в Ню Йорк, тъкмо затова се преместил. В Ню Йорк има жена и дете. На жена си дава десет долара на месец. Освен това жена му е на служба. Разбира се, не е трябвало да се жени. Та той е само на двадесет и една години. Но щом е станало — няма какво да се прави.

В Амарило войникът ни напусна. Той козирува в знак на благодарност, за последен път ни изпрати своята победоносна усмивка и тръгна към пощата. Беше така освежително млад, че дори поведението му на развейпрах не изглеждаше противно. Нощувахме в шперплатовите кабинки на Амарило кемп. Загасихме котлоните и газовите печки. Легнахме да спим. Кемпът беше съвсем до пътя. С шума на вятъра прелитаха автомобили. Бързо се носеха побеснелите търговски пътници, тежко тътнеха великани-камиони. Светлината на техните фарове през цялото време преминаваше по стената.

Амарило е град нов и чист. Той е израснал от пшеницата и като че няма и петнадесет години. Но това е истински американски град. Тук има пълен комплект градски принадлежности: електрически стълбове, боядисани с алуминий, жилищни къщурки от лъскави лилави тухли, грамаден десететажен хотел, аптеки. Както се казва, що ти душа иска. По-вярно — тялото. Тъкмо за душата тук няма нищо.

Когато пристигнахме в аптеката, там седяха много девойки. Те закусваха, преди да отидат на работа. Ако в осем часа сутринта или в осем и половина в аптеката закусва грижливо облечена девойка с оскубани вежди, начервена, както се червят в Щатите, тоест силно и просташки, с изпилени нокти, изобщо — готова като за парад — да знаете, че е тръгнала за своята служба. Такова момиче е облечено в зависимост от вкуса и средствата, но винаги спретнато. Без това то не може да служи, няма да получи работа. А тези девойки са прекрасни работнички. Всяка знае стенография, може да работи на сметачна машина, може да води кореспонденция и да пише на машина. Без тези знания не може да получи никаква работа. Впрочем сега и с тях е трудно да получи.

Повечето от тези момичета живеят при родителите си, заплатата им отива да помогнат на родителите си да изплатят къщичката или хладилника, също купен на изплащане. А бъдещето на девойката се свежда до това — да се омъжи. Тогава самата тя ще купи къщичка на изплащане и мъжът ѝ ще работи десет години неуморно, за да плати онези три, пет или седем хиляди долара, колкото им е изляла тази къщичка. И през целите тези десет години щастливите мъж и жена ще треперят от страх, че може да ги изгонят от работа и тогава не ще има с какво да изплащат къщата. И ще им вземат къщата. Ах, какъв страшен живот водят милиони американски хора в борба за своето мъничко електрическо щастие!

Девойките бяха с къси еленови или лисичи жакети. Те се усмихваха, като отчупваха с неземните си пръстчета от препечения хляб. Хубави, трудолюбиви, шашардисани от безумното американско щастие девойки!

На един от аптечните щандове видяхме немски комплект прибори за чертане.

— Мистър Адамс, нима Америка няма свои прибори за чертане?

— Разбира се, че няма! — отговори с жар Адамс. — Ние не можем да правим прибори за чертане. Да, да, сърове, не се смейте. Не защото не искаме, но не можем. Да, да, мистъри, с цялата своя грандиозна техника Америка не може да уреди производството на такива прибори. Същата тази Америка, която пуска милиони автомобили на година! А знаете ли в какво се състои работата? Ако приборите за чертане бяха необходими за цялото население, ние щяхме да организираме масово производство, щяхме да пускаме десетки милиони прекрасни прибори за чертане на съвсем евтина цена. Но населението на Съединените щати, сърове, не се нуждае от десетки милиони прибори за чертане. Нему са нужни само десетки хиляди. Значи, масово производство не може да се организира и се налага приборите да се правят ръчно. А всичко, което в Америка се прави не от машина, а от ръката на човека, струва невероятно скъпо. И нашите прибори за чертане биха стрували десет пъти по-скъпо от немските. Мистър Илф и мистър Петров, запишете си във вашите бележничета, че велика Америка понякога бива безсилна пред стара, жалка Европа. Това е много, много важно да се знае!