Марк Хименес
Обвинена в убийство (1)

Пролог

Когато отвори очи, тя още не знаеше, че от този момент нататък животът й никога вече няма да е същият.

Знаеше само, че тялото й трепери неудържимо. Обви ръце около раменете си, но от това й стана още по-студено. Кожата й беше влажна от морския бриз. Френските прозорци към терасата бяха широко отворени и завесите се издуваха от течението. На смътната светлина приличаха на запенени вълни, които се разбиваха в брега. Тя погледна към часовника на нощното шкафче — беше 3:45 ч.

Стана от леглото; теракотените плочки под краката й бяха мокри, сякаш в стаята бе валял дъжд. Тя отиде да затвори, но миризмата на море я подмами навън. Дръпна завесите и излезе на терасата. Къщата беше застанала върху високите си подпорни колони като някакво осмокрако фламинго, кацнало над пясъчните дюни; терасата на втория етаж гледаше към един закътан участък от плажа на Галвестън и към Мексиканския залив, който се простираше в далечината. Пристъпи към парапета. Последните вълни на прилива се плискаха на метри от къщата. Вдиша с пълни гърди морския въздух с вкус на сол. Понякога се събуждаше в притихналите среднощни часове и излизаше на открито, под бледата лунна светлина, която превръщаше всички цветове в отсенки на сивото.

Така преминаваше животът й — сред отсенките на сивото.

Тя вдигна поглед към примигващите светлини на петролните платформи, осеяли далечния хоризонт; обичаше да си представя, че са уличните лампи на Канкун. Често се виждаше да се качва на яхтата и да пресича Залива, изминавайки сама онези хиляда и двеста километра, които я деляха от Канкун, за да не се върне никога вече. Може би и това щеше да стане някой ден.

Може би. Някой ден.

Ветрецът притискаше плътно късата й нощница около стройното жилаво тяло; коприната лепнеше по кожата й. Тя отново обгърна раменете си. Беше началото на юни и нощните температури не слизаха под 25 градуса, но имаше чувството, че е настинала. Една голяма вълна се разби в брега; обляха я пръски. Облиза влагата от устните си и обърса лицето си с длан; в полумрака нямаше как да види тъмните следи, оставени от ръцете й, но усещаше кожата си още по-влажна отпреди. Дланите й лъщяха на лунната светлина, тъмни и мокри като…

Обърна се и се затича към стаята. Отмахна слепешком завесите, подпря се с ръце на стената и затърси ключа за осветлението. Минималистично обзаведената спалня с бели стени се обля в ярка светлина. Отсенките на сивото изчезнаха. Внезапно светът наоколо стана червен — белите чаршафи бяха оцветени в червено… собствените й стъпки към терасата и обратно се червенееха по белия под… по стената имаше пресни червени отпечатъци от ръцете й, с които бе търсила електрическия ключ… червено имаше и по завесите, където ги бе хванала, за да ги отметне встрани. Бялата й нощница беше станала червена, кожата й също. Яркочервена. Кървавочервена. От неговата кръв. Тя стоеше насред спалнята, обляна в кръвта му. А той лежеше по гръб на леглото със забит в гърдите нож.

Ребека Фени изпищя.