Джос Стърлинг
Ейнджъл (18)

Глава 18

Сутрешната рутина на масата за закуска ми действаше особено успокоително: баща ми в измачканата си тениска и долнище на пижама си играеше с овесените ядки, мама, напълно облечена, проверяваше прогнозата за времето на таблета си. Единственото странно в тази картина бе мълчанието им — изобщо не ме бяха попитали какво се е случило, което означаваше, че някой вече ги беше осведомил.

— Кой беше? — попитах, докато бърках овесената каша. — Самър ли?

— Какво имаш предвид, миличка? Кой какво да е бил? — възкликна мама и стрелна баща ми с поглед.

Аха, хванах ви! Разбира се, че знаете!

— Кой ви каза каква катастрофа предизвиках на фестивала?

— Никаква катастрофа не си предизвикала, нали те гледахме как свириш. Даже записахме концерта — отвърна гордо татко.

Въздъхнах.

— Нямах предвид концерта. А всичко останало.

Мама отпи от чая си.

— Не беше Самър. Виктор Бенедикт се отби и ни разказа.

— О, боже, значи, ме мислите за пълна идиотка… и предателка.

— Не говори глупости, Ейнджъл. Каза, че си допуснала няколко грешки, като най-сериозната е телефонът. Колко пъти сме те предупреждавали да си сложиш парола?

Раменете ми увиснаха.

— Поне един милион.

Мама кимна.

— Именно, но за вчерашната случка Виктор каза, че вината не е твоя, а напротив, той и братята му са те предали. Трябвало да се сетят, че отново ще те нападнат, след като първият им опит се провалил. Но мислели, че истинската им цел са Gifted, или по-точно Кърт Вос.

Хванах някаква химикалка и несъзнателно започнах да рисувам кръгчета върху забравената на масата рекламна брошура, която твърдеше, че ще спечеля милиони, стига само да се включа в конкурса им.

— Съвсем логично, та той е мегаизвестен, а аз съм никой.

Баща ми се прокашля.

— Не е така, миличка. Ти си нашето слънчице.

Махнах пренебрежително с ръка.

— Естествено, че за вас съм специална. Но не и в очите на околните.

— Дори и в очите на околните вече си си създала име — мама обърна таблета, за да видя заглавията на някакъв жълт вестник. Имаше даже снимка — как седя на плажа, облегнала гръб в гърдите на Маркъс. Явно ни бяха снимали с телеобектив и за щастие, бяха пропуснали момента, в който морето бе изписало името му в пясъка. Вместо това снимката бе зърнеста и неясна, благодарение на което и двамата бяхме излезли особено готини. Не можах да овладея задоволството, че изглеждаме така добре заедно. Плъзнах пръст по екрана, за да прочета текста отдолу. Маркъс Коен си има личен ангел. Сърцата на тийнейджърките из цял свят са разбити — отношенията на Маркъс Коен с новата звезда Ейнджъл Кемпбел (17), певица в лондонската банда Seventh Edition, се задълбочават. Останалата част от статията разтягаше локуми, без да разполага с конкретна информация, но авторът все пак бе изровил факта, че още съм ученичка, ала очевидно предопределена за велики неща.

Да, бе, да.

— Изглежда ми симпатично момче — обади се великодушно мама. — Но се е държал като глупак, нали?

— Не по-глупаво от мен самата. Действах твърде прибързано. И провалих и без това нищожния шанс нещо да се получи.

Татко изпуфтя.

— Много съм им сърдит на всички.

Подобно изказване бе толкова неочаквано от устата на кроткия ми баща, че буквално зяпнах.

— На кого?

— Ами преди всичко на онези Бенедикт. — Той избута купичката с овесените ядки и си доля чай. — Заръчах на Уил да те върне невредима, само дето е очевидно, че си дълбоко наранена от цялата работа, да не говорим, че животът ти беше в опасност.

Вярно беше: останките от разбитото ми сърце бяха пръснати като конфети оттук до Рокпорт.

Баща ми добави лъжица захар в чая, забравил, че бе отказал сладкото още преди година.

— А що се отнася до онази млада рок звезда — в момента е последният човек, когото бих пуснал през прага. Как е възможно да не оцени прекрасната ми дъщеря! Трябва да бъде… — баща ми размаха лъжичката насреща ми, но не успя да измисли подходяща заплаха или поне не такава, която да не прозвучи като от телевизионна мелодрама, чийто сюжет се развива през деветнадесети век.

— Обречен до края на дните си да пее детски песнички по телевизията, навлякъл идиотски костюм? — предложих злобничко.

Татко се усмихна.

— Именно.

— Но все пак ми е сродната душа, а и аз доста се постарах да оплескам нещата.

— Знаем, миличка — отвърна мама и остави таблета. — Но и двамата сте толкова млади, може би, когато пораснете малко, ще сте готови да опитате отново. В момента връзката ви и без това би била трудна, той е толкова известен и преуспял, а ти още…

— Ходиш на училище — довърших вместо нея.

— Не че не смятаме, че и ти можеш да станеш известна и преуспяла, достатъчно си талантлива — заяви уверено татко.

— Но не би трябвало да й пожелаваме такова нещо, не мислиш ли? Нали сме саванти, трябва да пазим тайна — възрази мама.

— О, да му се не види, всичко е толкова объркано — зарових лице в шепи. — Няма как да направиш знаменитостите по-малко знаменити. Кърт и Маркъс постоянно са по страниците на вестниците.

— А вече и ти. Явно ще трябва да се примирим, че ще си известна и същевременно дискретна с дарбата си — мама се намръщи леко, очевидно изпълнена с известни съмнения.

Баща ми се подсмихна.

— Това ще е нещо ново за теб, а, Ейнджъл?

— Не си хабете енергията да се тревожите. Малко е вероятно да се срещна отново с някого от двамата, особено след като така си тръгнах снощи. А и не съм сигурна, че искам. Изживях своите пет минутки слава и ми стига.

Домашният телефон иззвъня. Учудих се, че някой е решил да се обади, защото още беше рано, а хората, които знаеха за случилото се на фестивала, биха ме оставили да поспя. Когато не помръднах, мама вдигна.

— Ало? — Тя протегна слушалката към мен. — Мат е. Говори ли ти се с него?

— А, разбира се, сигурно се чуди къде съм се дянала. — Отидох във всекидневната, за да проведа разговора оттам. — Здрасти, Мат.

— Ейнджъл, сладкишче, къде си? — думите му някак се сливаха.

— Раничко си станал.

— Още не съм лягал, щото разну… празнувахме. — Той се оригна. — Хей, Хенри, ела да кажеш здрасти на Ейнджъл. — Чу се шумолене.

— Ейнджъл, защо те няма? — възкликна Хенри, също не особено трезвена. — Пропусна най-щурия купон!

— Наложи се да се прибера, съжалявам. Какво празнувате?

— Момент. — Телефонът отново се прехвърли, изпусна се, последваха ругатни, после някой го вдигна.

— А, нищо особено, само дето ни предложиха договор. Можеш ли да повярваш? Тоя тъпанар Джей не е чак такъв тъпанар, цялото припкане след Бари Хангърфорд не е било напразно.

— Еха! Поздравления!

— И за теб, Ейнджъл. Бари много държеше да е пределно ясно, цитирам: „онази малка Ейнджъл задължително трябва да е част от групата“, край на цитата.

Макар гемиите ми съвсем да бяха потънали, усетих, че настроението ми леко се повдига при тази новина. Увих доволно ръце около тялото си.

— А Джей как реагира?

Мат изсумтя.

— О, бил безкрайно щастлив. И през ум не му минавало да предложи друг състав. В понеделник имаме среща в офиса на Хангърфорд в Сохо. Ще можеш ли да дойдеш?

— Разбира се, само ми пиши кога точно.

— Добре. Ще се видим утре.

— Няма как да стане, глупако. Вече се прибрах у дома, не помниш ли?

— Уф, да. Забравих. — Мозъкът му явно работеше на бавен режим. — Защо те нямаше на сцената с Gifted, патенце?

— О, това ли? Просто не се получи.

Мат изръмжа нещо не особено прилично по адрес на Кърт и хлъцна.

— Такива са знаменитостите. Аз нали те предупредих? Ту така, ту иначе.

В този момент се сетих, че бях забравила Фреди и Черната пепелянка на фестивала. Как бе възможно да ги изоставя?

— Мат, ще можеш ли да си събереш акъла за малко и да ми направиш една услуга?

— За теб — всичко, любима. Нали си ни билетът към успеха.

— Можеш ли да ми прибереш инструментите от хранилището — усилвателя и цигулките?

— Няма проблеми. Не е в твой стил да забравиш Фреди.

— Вчера имах други неща на главата.

— Добре, Ейнджъл, смятай, че е направено.

— Благодаря.

Когато пристигнаха следващите ми гости, вече се бях облякла и седях на слънчице в задния двор. Мама пусна Самър, Мисти и Алекс да минат през кухненската врата и връчи на Алекс поднос с домашна студена лимонада. От опит знаеше, че е по-добре да не го поверява на Мисти.

Здравейте! — Извадих слушалките от ушите си и им махнах да дойдат при мен на одеялото под черешата.

— Какво слушаш? — полюбопитства Мисти, седна с кръстосани крака до мен и надникна в списъка с песни на айпода ми. — О!

— Не съм ли жалка, а? — Слушах пълната колекция с песни на Black Belt благодарение на един стрийминг сайт. — Но поне заслужавам похвала, задето не гледам видеоклиповете.

— Не си жалка. Напълно е разбираемо. — Мисти отпи от чашата си и потрепери. — Ужасно е студено.

— Ужасно е приятно — промърмори Алекс и я гризна по ухото.

— Престани — скара му се Мисти, но усмивката й говореше обратното.

Обзета от ревност при тази непринудената проява на нежност, смених темата.

— Какво стана, след като си тръгнахме със Самър. Дженифър върна ли се?

Мисти завъртя възмутено очи.

— Не, но изпрати на Браян съобщение, че се налагало спешно да замине заради някаква семейна криза.

Стомахът ми стана на топка.

— Значи, всички са се измъкнали? Едва не се удавих, а виновни няма?

— Май така се получава — обади се Алекс, — но и за миг не си мисли, че Виктор ще остави нещата така. Погнал ги е и е убеден, че Дейвис не се е отказал от идиотския си план да ни изобличи.

— Ужасно е несправедливо. И какво, сама съм влязла в контейнера, така ли? Решила съм, че ще е забавно да си играя на Худини?

— Цялата работа би прозвучала съвсем налудничаво за всеки извън света на савантите, затова момчетата си траят. Убедиха Маркъс и Кърт да не споменават на никого, а и операторът на крана едва ли ще си признае, че съзнателно те е хвърлил във водата.

Забих нокти в дланта си.

— Но аз искам справедливост.

— Естествено, че искаш — съгласи се Самър. — Само че, както казва Алекс, може да не я получиш веднага. Ще трябва да се довериш на момчетата да отмъстят за теб.

— В момента доверието ми е в отлив.

— Знам, и има защо. — Не каза нищо повече, за да не ме дразни с едни и същи аргументи и доводи.

Отпуснах се по гръб и се опитах да си възвърна поне малко настроението. Протегнах ръце, направих рамка с пръсти и загледах през нея листата и червенеещите се череши през пролуката.

— О, забравих да ви кажа, имам добри новини. Джей е получил предложение за звукозаписен договор от Бари Хангърфорд, продуцента. Изглежда, че Seventh Edition се запътват към славата.

— Браво, Ейнджъл — поздрави ме Алекс. — Напълно го заслужавате.

— И какво, оказва се, че снощната възможност далеч няма да е единствената — отбеляза бодро Мисти. Говореше за пропуснатия шанс да свиря с Gifted.

— Ти си направо като от „Звукът на музиката“, Мис-ти: „Затвори ли се врата, милостивият Бог отваря прозорец“^[1]. — Цитирах Мария малко неточно и се засмях.

— Не се подигравай, понякога поговорките се оказват напълно верни.

— Като например „Раздялата разпалва чувствата“? — попитах с тайната мисъл за мен и Маркъс.

— Или пък „Времето лекува всички рани“ — обади се кротко Самър. — Мисля, че трябва да оставиш Маркъс да смели информацията, с която го заляхме. Покрай Уил и Марго непрекъснато ще се подсеща, че с теб го свързва нещо, което не може да пренебрегне. Рано или късно ще му дойде акълът в главата.

— Изобщо не съм сигурна, че искам да му идва акълът — млъкнах, претърколих се по корем и отпуснах чело в шепи, за да не виждат изражението ми. Усещах как ъгълчетата на устата ми потрепват, което беше знак, че всеки момент ще се разрева. Какво ми ставаше — ту ме обземаше радост, ту в следващия миг — черно отчаяние. А, да, срещнала бях сродната си душа — това беше бедата. Мисти и Самър тактично се прехвърлиха на други теми и ме оставиха да се цупя.

Станах да ги изпратя и прекарах ранния следобед в кротки игри с градинския маркуч, проверявах докъде мога да разпростра силите си и се упражнявах да ги обуздавам. След ужаса в контейнера исках да се уверя, че ми е останала някаква енергия и че не съм изхабила всичките си сили в опитите си да удържа морето. Усещах, че мама и татко се тревожат за мен. Не бяха свикнали да си стоя у дома и да отказвам да изляза — подобно поведение беше типично по-скоро за тях самите. Мама постоянно ме ръчкаше да направя нещо — да се обадя на приятелка, да си запиша час за фризьор, да разходя кучето на съседите, но аз отклонявах всичките й предложения. Единственото, на което се навих, бе татко да ме закара до магазина за мобилни телефони и да изчака отвън, докато си взема нов. Продавачките ме познаваха от училище. Поздравиха ме за появата по телевизията и вестникарските истории и ме подкачиха, че съм на път да се прочуя.

— Утре вече никой няма да ме помни — пробвах да се усмихна.

От озадачените им погледи при тази неочаквана проява на скромност от моя страна ми стана ясно, че се държа крайно нетипично за себе си. Някогашната Ейнджъл щеше да се опива от всеобщото внимание. Как да им обясня, че да гледам снимки от фестивала, бе като да чопля незараснала рана?

— Напротив, ще те помнят — увери ме Софи, докато прибираше телефона ми в кутията. Завършила бе училище едва миналата година и ме познаваше от общата стая в училище. — Свири страхотно, направо не можехме да повярваме на ушите си. Вярно, че и на тукашните концерти винаги си свирила добре, но това в Рокпорт беше съвсем друга класа.

Докато се качвах в колата, се замислих за думите й. Изпълнението ми се бе оказало от „съвсем друга класа“, понеже бях почерпила от дарбата на сродната си душа. Сега като се замислех, дори триумфът ми на сцената излизаше измама. Започвах да си мисля дали да не пропусна срещата с Бари Хангърфорд: реално погледнато, великият продуцент нямаше да подпише договор с онази, за която ме смяташе, а с бледата й сянка.

Я се чуй само, озъби се сърдитата Ейнджъл и здравата срита онази другата, нацупената. Стига самосъжаления! И стига с тоя Маркъс. Та нали беше музикант и преди да го срещнеш? Какъв по-добър начин да разбереш докъде ти стига талантът? Не си пълна нула като изпълнител без него, така че спри да мрънкаш. Момчетата разчитат на теб.

Печалната Ейнджъл продължи да хленчи и да ближе рани, но сърдитата й посестрима я хвана за раменете и хубавичко я разтърси.

Я стига! Призовах за ред в залата. Сърдитата Ейнджъл бе отправила някои доста смислени забележки. Хич не ми допадаше идеята да си прекарам живота в чакане някакво момче да порасне. Не, щях да се впусна в приключението, което ми се предлагаше, без да мисля за другата си авантюра, която така безславно бе зациклила още на първото квадратче.

Не знам как съм си представяла, че изглежда офисът на музикален продуцент, но този на Бари Хангърфорд определено не отговаряше на очакванията ми. Фирмата му се помещаваше на третия етаж на стара къща от осемнадесети век, току над Сохо Гардънс — малък парк в центъра на бохемския квартал на Лондон. В днешно време тук изобилстваха театрите и ресторантите, но в района все още се долавяше тръпката на някогашните червени фенери, та продуцентът явно се надяваше, че като установи тук щабквартирата си, ще попие малко от „уличното лустро“. Стълбите бяха тесни, килимът — поизтънял. Успокояващо действаха единствено снимките, които бяха закачени в рамки на стената. Стълбището приличаше на нещо като зала на рок славата — физиономиите на почти всички най-значими банди и изпълнители от последните двадесет години висяха една до друга. Мат ме сръчка в гърба, когато на завоя към третия етаж се озовахме лице в лице с момчетата от Gifted — снимките бяха от зората на бандата. Кърт Вос приличаше на улична котка, а не на пригладената, опасна пантера, в която се бе превърнал по-късно — дълга черна коса, виснала над очите, каишка с метални капси около шията. Последната снимка, току до звънеца към рецепцията, беше на Black Belt и бе правена неотдавна — Маркъс с меланхолично изражение пред микрофона, момчетата напълно погълнати от музиката — великолепна фотография. Искрено се надявах да не е дело на Дженифър, в противен случай трябваше да обявя, че е отвратителна, ей така, заради принципа.

Как ли бе реагирал Браян на новината, че Дженифър е била шпионин в лагера им? И дали изобщо Кърт му беше казал?

Джей потри нервно ръце и натисна звънеца. Отвори ни привлекателен млад мъж с късо подстригана черна коса и елегантна фигура. Скулите му бяха като изсечени от камък, досущ като изражението му.

— Здравейте на всички. Аз съм Али, асистентът на господин Хангърфорд. Той ви очаква, само трябва да си довърши разговора с Щатите. Какво да ви предложа за пиене? — И той ни поведе в малка заседателна зала с изглед към градината отдолу. Стаята беше пълна противоположност на стълбището — дъбов паркет, голяма маса с метални крака и прозрачен плот от плексиглас, столове от причудливо оформена пластмаса, вероятно творение на някой изгряващ дизайнер. По стените висяха репродукции на обложките на класически албуми. Атмосферата беше възхладна. Имах чувството, че съм попаднала в разтворената паст на акула — усещане, подсилващо се от шиповете, които бяха наредени по външната страна на перваза като мярка срещу гълъбите и които изглеждаха точно като редици остри зъби.

Казахме кой какво ще пие. Джей събра смелостта да поиска нещо по-засукано — еспресо, май така се изрази. Аз си поръчах вода и се плъзнах на един от столовете в долния край на масата, колкото се може по-далече от тапицирания стол с подлакътниците, сложен начело. В трапезарните комплекти това обикновено бе столът, отреден на човека, който ще реже месото. Представях си как Хангърфорд седи на него и кастри и сече сделките си.

Изминаха пет неловки минути и Али се върна с напитките, следван от Бари Хангърфорд. Облечен беше в тъмносин костюм марка „Пол Смит“, толкова новичък, че по плата сигурно още имаше следи от кредата на шивача. Вишневочервена вратовръзка го бе стиснала за гушата под твърдата бяла яка на светлосинята риза. Късата му кестенява коса с по-светли кичури бе отметната назад, а очите му проблясваха със стоманен блясък, жадни за следващата сделка.

— Здравейте. Благодаря ви, че дойдохте. Ейнджъл, чудесно изглеждаш — той се приближи и ме целуна по бузата, сякаш бяхме най-добри приятели.

Вярно, че се бях постарала за срещата — сложила си бях една любима блуза от бледозелена коприна — но последния път, когато се видяхме, се държеше с мен като че ли бях чумава. А сега изведнъж се оказвах любимият му аромат. Разумът ми нашепваше да си взема бележка за преходността на славата. Днес му бях най-големият коз, утре щях да съм бита карта.

— Благодаря, господин Хангърфорд — приех любезно комплимента, докато отсреща Джей се мъчеше да преглътне с усмивка факта, че Хангърфорд бе поздравил първо мен.

— Наричай ме Бари, моля те — Хангърфорд се настани начело на масата. — Къде е пустото шампанско, Али? (Всъщност не каза „пустото“, но просто не мога да предам всичките му ругатни.) Иди донеси пустата бутилка, ще ни трябва, за да полеем сделката.

Влезе още един костюмар — мъж на средна възраст с вид на адвокат: яка и вратовръзка, интелигентно лице, посребрена коса.

— Това е Нийл. Носи договора. Водите ли си юрист? — този път Бари се обърна към Джей.

— Ъ, не, Бари — Джей май беше готов да се срита сам по задника.

— Значи, ще искате още някой да му хвърли поглед, преди да подпишете, но за днес се надявам да си дадем джентълменска дума и да си стиснем ръцете, ако ви хареса предложението ми.

Джей се опита да си докара такъв вид, сякаш всеки ден подписва подобни договори.

— Да, разбира се, това ще е достатъчно.

Хангърфорд ни раздаде по едно копие от договора. Моето пристигна последно, така че вече бях наясно, че Джей не е във възторг от прочетеното. Погледнах първата страница.

— „Angel Dares“? — възкликна Джей, макар да се опитваше да се овладее.

Хангърфорд се облегна назад и сключи пръсти.

— Аха, момчетата от маркетинга казват, че прогнозите за такова име са добри. Има острота, въздействие, загатва за изследователския характер на песните ви, за дързостта ви да поемате рискове.

Джей го гледаше тъпо.

— И естествено, изтъква основното ви предимство и нейната ярка индивидуалност — Хангърфорд ми намигна.

Не знаех накъде да гледам.

Мат се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Готова ли си да си присвоиш прожекторите, Ейнджъл?

— Със сигурност съзнавате, че Ейнджъл е основното ви конкурентно предимство. Момчетата я харесват, момичетата искат да са на нейно място, заобиколени от готини пичове. — Той погледна Али, който стоеше на вратата. — Определено ми харесва, отговаря на толкова много показатели, че направо не мога да повярвам. — И той ни се ухили широко.

— Повишаваш Ейнджъл на фронтмен… фронтменка? — попита Мат.

— Дявол ме взел, да! Ще си дели мястото с Джей. Това е дяволски новаторско и свежо. В момента няма друга водеща банда с такъв състав, така че ще си спечелите повече внимание. — Очевидно прие смаяното ни мълчание за съгласие. — Така, „Star-Crossed“ ще ви е първият сингъл, препратката към „Ромео и Жулиета“ е много изискана. Мислех си на обложката да сложим Ейнджъл в съвременна интерпретация на сцената на балкона. И без това вече всички говорят за връзката й с Маркъс Коен, така че песента за обречената любов ще се приеме добре от музикалните критици. Ще заложим на човешките отношения, нали се сещате?

Явно се канеше да използва разбитото ми сърце, за да разбие и рекордите по продажби.

— Не би ли могла да разиграеш някоя препирня с Маркъс в деня на пускането на сингъла, Ейнджъл? — обърна се към мен Хангърфорд уж на майтап, ама май не се майтапеше. — Ще си спечелим поне сто хиляди даунлоуда, да ме вземат мътните.

— Откъде да започна с възраженията?

— Не мисля… — подхванах.

Джей ме прекъсна.

— Ще направим каквото е необходимо, за да е успешен сингълът, Бари. Не е нужно да се случва наистина, нали така? Звездите открай време се гаджосват и разгаджосват, за да угодят на PR екипите си.

Хангърфорд кимна и се усмихна на възприемчивия си ученик.

— Именно, никой няма да пострада, само ще изострим апетита на фотографите. Ще поговоря с хората на Маркъс.

Е, това вече минаваше всякакви граници.

Изправих се.

— Не.

— Какво не? — възкликна Хангърфорд, а усмивката му леко помръкна.

— Няма да използвам връзката си с Маркъс за лансирането на бандата. Ще трябва да намериш друг начин.

— Сядай долу, Ейнджъл. Ще го обсъдим по-късно — изсъска ми Джей. — Не се тревожи, Бари. Ейнджъл е доста импулсивна. Не й обръщай внимание.

Хангърфорд ме погледна въпросително. Пръстите ми трепереха върху плота на масата.

— Дайте да оставим това за момента. Ще го дообмислим, когато запишем сингъла.

И той премина към не толкова щекотливи теми, описа ни как ще протекат следващите няколко месеца, как точно ще работим върху първия албум, как ще пишем или изпробваме нов материал. Мат ме дръпна за блузата, за да седна. Прегърна ме през раменете и ме притисна утешително.

— Няма да им позволя да направят подобно нещо — обеща ми. — А и не забравяй, че и Маркъс трябва да се съгласи, а той по-скоро би излязъл гол на сцената. Остави го той да им скръцне със зъби. Ти не разполагаш с нужната артилерия.

Кимнах. Прав беше. Маркъс не би направил подобен компромис с музиката си заради някаква си вестникарска история. Колкото и да не го харесвах, бях убедена, че е твърде принципен за нещо такова.

В края на срещата Али отвори шампанското и повика чакащия фотограф. Хангърфорд се погрижи да съм по средата, докато вдигахме наздравица за договора. А Джей бе този, който му стисна ръката над неподписания документ. Хангърфорд настоя да ме целуне по китката, разсмя се сам на префинения си жест, но очевидно се забавляваше, и то като че ли прекомерно.

Джей се приближи до мен.

— Ейнджъл, искам само да ти кажа, че намирам всичко за страхотно — промяната на името, договора, всичко.

Какво ли криеше? Вечно изпълнена с подозрения относно истинските му мотиви, изчаках да поясни.

— Сериозно ли?

— Най-сериозно. Осъзнавам, че се е случвало да се държа донякъде несправедливо с теб.

— Донякъде?

Джей прокара пръсти през перчема си. Очевидно никак не му беше приятно да трябва да се извинява.

— Доста. И съжалявам. Предполагам, че завиждах.

Това като че ли беше първото искрено нещо, което някога ми бе казвал.

— На какво?

— На теб. Винаги съм знаел, че имаш потенциала да засенчиш всички ни, и това ме плашеше.

Хич му нямах доверие на този разголил душата си Джей, но поне разполагах с готов отговор на тревогите му.

— Но Джей, винаги ми е било приятно да съм в банда, понеже, ами понеже сме банда. Харесва ми какво постигаме заедно, независимо дали ще съм отзад, или отпред на сцената. Това не е толкова важно.

Той ме изгледа недоверчиво.

— Така е. Независимо как ще се наричаме, музиката я създаваме заедно и именно заради нея ще успеем. И наистина вярвам, че ще успеем. В Рокпорт нещата започнаха да потръгват. — Отказвах да се вслушам в глождещото ме съмнение, че блестящата ми изява на рокпортската сцена се дължеше на присъствието на Маркъс.

Джей ме потупа несръчно по рамото, но този път, като никога, без да нахлува в личното ми пространство.

— Значи, слагаме ново начало, нали, Ейнджъл? Имам предвид нас. Работим като екип, нали така? Без да изоставяме никого?

— Разбира се, Джей.

Докато се изнизвахме през вратата, натиках договора по-дълбоко в чантата си.

— Искам някой специалист да го погледне — прошепнах на Мат. — Независимо от Джей. Оценявам, че полага такива усилия да пробием, но е готов да продаде и майка си за единия успех, та камо ли нас.

Мат ме целуна по бузата.

— Умно момиче. Мога да разчитам, че ще ни пазиш гърбовете, нали, Ейнджъл?

Кимнах отривисто.

— Разбира се.

Разделихме се край оградата около малкия площад. Мат тръгна към „Пикадили“, а аз поех напряко през градината към Оксфорд Съркъс. Не бях стигнала далече, когато чух нечии стъпки да подтичват зад мен. Реших, че Мат е забравил да ми каже нещо и се е втурнал да ме догони, и се обърнах.

Беше Маркъс. Изглеждаше невероятно в сивите си дънки и бяла риза, разкопчана върху тъмносиня тениска. Защо трябваше да е толкова зашеметяващо привлекателен? Направо губех способност да разсъждавам… всеки път.

— Ейнджъл! — Спря на известно разстояние от мен, неуверен дали ще му позволя да се приближи.

— О, здрасти. Какво правиш тук? — Очите ми се вдигнаха към сградата на Хангърфорд. Естествено. — Вътре ли беше?

Той зарови ръце в джобовете си.

— Аха. В кабинета на Бари.

— Ти ли го организира? Ти ли го помоли да се срещне с нас?

— Не. Бари ми каза чак след като беше говорил с Джей. — Той разтърка врата си. — Доволна ли си от сделката?

— Във възторг съм — отвърнах безизразно и скръстих ръце.

— И от промяната на името и всичко останало?

— Името силно ме смущава. Момчетата ще ме намразят.

— Не е вярно, не и когато ги отведеш на върха.

Мозъкът ми най-после навърза нещата. Маркъс разполагаше с подробности какво съдържа договорът ни — знаел е още преди аз самата да разбера.

— Ама че си задник! — Врътнах се на пета и понечих да си вървя.

— Какво? — възкликна той смаяно и забърза след мен. — Какво съм направил?

— „О, Ейнджъл, не би ли могла да разиграеш някоя препирня с Маркъс в деня на пускането на сингъла?“ И това ли беше твоя идея? Готов си най-небрежно да използваш… отношенията ни, за да си осигуриш продажби? Мислех те за по-принципен.

Маркъс ме настигна при портата и ме дръпна от пътеката, така че нямаше как да не го погледна.

— Не, Ейнджъл, изобщо не беше така. Повярвай ми. — Пръстите му леко погалиха бузата ми. — Бари го предложи и аз му казах да види как ще реагираш. Гордея се с теб, че отказа.

— Значи, подслушвал си, така ли?

— Ти какво, изпитваш ли ме?

Маркъс сви рамене.

— Май така излиза, но просто трябваше да знам.

— Какво да знаеш?

— Дали това е истинско — той посочи между нас.

Нима не бях направила достатъчно, за да му го докажа? Нима трябваше да се премятам като клоун през всеки обръч, който му хрумнеше да размаха пред мен? Дръпнах ръката си изпод пръстите му.

— Истинско е това, че сега ще ти обърна гръб и ще си тръгна, Маркъс. Жалко, че няма камери да уловят този драматичен момент, не мислиш ли? Бари можеше да си получи историята и набързо да пусне сингъла. И когато „Star-Crossed“ излезе, вече ще сме история. — И тръгнах да си вървя.

— Ейнджъл!

Извъртях се гневно.

— Хич не ме ейнджълосвай, Маркъс Коен! Държиш се с мен като с пълен боклук, вечно си изпълнен с подозрения. Тая проверка беше последната капка. Нито веднъж не се замисли колко ме наранява поведението ти — нито веднъж. И така и не разбра, че искам единствено да ми позволиш да те обичам. — Няма да ревеш, няма да ревеш, заповтарях си наум. — Така че от сега нататък просто ме остави на мира, става ли?

Не мога.

Това беше удар под кръста — да използва телепатия, след като толкова пъти бе отказвал да го стори.

— Не се тревожи, ще можеш. — Изправих рамене и си тръгнах.