Джос Стърлинг
Феникс (4)

Четвърта глава

Проникването в двора на колежа „Куин Мери“ беше много по-лесно, отколкото очаквах. Бях на годините на студентите и бях положила усилия да изглеждам като една от тях, екипирана с няколко брошури от фоайето, затова никой не се усъмни в мен, когато минах през вратите.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита жената на рецепцията, когато се приближих до нея. Надявах се, че тя няма да забележи сенките под очите ми, нито безпокойството ми, и й се усмихнах. Пред нея по азбучен ред бяха наредени папки и пластмасови пропуски. Плъзнах поглед по колекцията и се спрях на „Ан Питърс“. Хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че зад мен няма никой, който може да ме издаде.

— Здравейте. Аз съм Ан Питърс.

Жената също ми се усмихна сърдечно и ми даде пропуска и материалите за конференцията, без да пророни нито дума повече. Пък и от друга страна, кой нормален човек би отишъл непоканен на лекция на тема „Моделиране на климатичните промени“? Сподавих смеха си, като си представих група зубрачи, които дефилират по подиума на модно ревю, издокарани с дъждобрани и слънчеви очила.

— Първата сесия започва чак след час, но може да отидеш в кафенето или да разгледаш изложбата в библиотеката на колежа.

— Добре. Благодаря. — Харесвах библиотеките. Те бяха убежище за мен. Пъхнах под мишница материалите и забързах в посоката, която ми показа жената. Надявах се, че тя няма да запомни, че съм взела пропуска на Ан Питърс, и че ще припише липсата му на грешка, но за всеки случай промених външността си. Вмъкнах се в тоалетната и завързах косата си с отвратителен кафяв шал. След това си сложих любимите очила със стъкла без диоптър и с дебели черни рамки, които ми придаваха ученолюбив вид. Бях се погрижила да изглеждам съвсем различно от предишния ден, като бях облякла бяла риза с дълги ръкави, плетена вълнена жилетка и старомодна пола. Бях махнала обеците си и обувките с дебели подметки допълваха катастрофалния за модата ми вид. Обърнах с гръб пропуска, защото не исках да срещна истинската Ан Питърс с нейното име на врата ми като албатрос. На празното място написах „Уенди Бари“, първото име, което ми хрумна. Погледнах се в огледалото. Можеше да мина за съвсем друг човек — Уенди, грозната сестра на Пепеляшка, която е загубила пантофката си.

Трябваше да се простя с грима си. Махнах очилата, пуснах водата в умивалника, измих се и избърсах лицето си с хавлиена кърпа. Изглеждах уморена и уязвима без спирала за мигли и очна линия. Не бях спала от двайсет и четири часа и от дванайсет часа не бях слагала в устата си нищо, освен глътка вода. Ако не изпълнех бързо задачата, нямаше да бъда във форма да опитам отново. Знаех, че Пророка ще бъде разочарован от мен. Мишената не беше имала време да си купи нови айпад и айфон и днес можех да свия само портфейла и паспорта му — ако ми провървеше. Увереността ми беше разклатена. Не можех да забравя, че вчера момчето оказа съпротива. Сега той знаеше какво да очаква и може би нямаше да успея да го замразя във времето за няколко секунди. Ако обаче не откраднех нещо от него, щях да умра от жажда, и затова се съсредоточих върху изпълнението на мисията.

Поех си дълбоко дъх, за да успокоя опънатите си нерви, погледнах картата най-отгоре на програмата на конференцията и се отправих към библиотеката. Нямах намерение да разглеждам изложбата, но реших, че това ще бъде най-доброто и не толкова очебийно място, откъдето да шпионирам участниците в конференцията. Намерих тихо кътче в отдела за закони за опазване на околната среда, извадих книга от лавицата и я подпрях пред себе си — преграда срещу останалия свят. Имах добра видимост и виждах вътрешния двор, където в ранното утро кафетерията въртеше добър бизнес с кафета и кроасани, както и изложбата, на която трябваше да отидат всички.

Стомахът ми къркореше и ми казваше, че съм гладна, но бариерата в гърлото ми ме предупреждаваше да не ям.

Докато гледах как студентите се събират на слънчевата светлина, аз се зачудих какво ли би било да имам такива възможности — пътувания, приятелства, образование. Двете момичета, с които бях говорила на стадиона, пресякоха полезрението ми като газели в африканската савана, слаби и елегантни. В сравнение с мен, те бяха като че ли друг вид — по-висши същества, които не съзнаваха какъв късмет имат. Имаше и няколко слона — тромави момчета, които не знаеха какво да правят с крайниците си, нито как да крепят в ръцете си купищата си книги. Те не ме плашеха толкова много. Ниско азиатско момче наперено крачеше из тълпата, същинска блатна птица в гьол, кълвейки вкусни мръвки тук-там. И после дойде леопардът. Вмъкна се сред тях с плавните движения на голямата котка. Раменете му се набраздиха вълнообразно, когато свали раницата от гърба си. Изпуснах дъха, който не съзнавах, че съм затаила. Мишената ми. Той седна до газелите и прие залък кроасан от русокосата. Те бъбреха и се смееха, чувствайки се напълно удобно в компанията си. Как се сприятеляваха толкова бързо хората? Не знаеха ли, че не трябва да имаш доверие на никого? Гледах отстрани и им завиждах за непринуденото общуване, но и изпитвах подозрения. Никой от познатите ми не се държеше така.

Тримата изпиха кафетата си, станаха и тръгнаха към мен. Леопардът спря за миг да каже нещо на блатната птица. Свих се зад книгата. Щеше да бъде идеално, ако влезеха тук, защото можех да свърша работата тихомълком. Надникнах над книгата и видях, че момчето е оставило раницата си при азиатеца.

Притесних се, тъй като той сякаш го беше направил нарочно, за да попречи на намеренията ми. Високото момче не улесняваше нещата за мен.

Те разговаряха, докато влизаха, и гласовете им се разнесоха в смълчаната атмосфера на библиотеката. Вече бях забелязала, че там няма читатели, след като е свършил семестърът. Студентите бяха във ваканция и никой от участниците в конференцията не показваше голям интерес да влезе вътре и да се скрие от слънчевата светлина.

Трите ми мишени започнаха да обикалят таблата с експонатите.

— Айвс, обади ли се на родителите си за айпада ти? — попита чернокосата газела и докосна ръката му.

Айвс^[1]. Значи така се казваше. Като Ив Сен Лоран, модния дизайнер, само произнесено по английски, а не по френски.

— Да, снощи. Но няма проблем, Джоу. Айпадът беше безплатен. Дадоха ми го от „Апъл“ да го изпробвам, модел от следващото поколение. — Айвс имаше страхотен глас, същински горещ шоколад. Можех да го слушам часове наред, дори да четеше телефонния указател.

— Еха. — Тя го погледна с обожание. Изпитах странното желание да я зашлевя, за да я изтръгна от унеса на обожание.

— Трябваше да бъде тайна. — Айвс се премести една крачка встрани, малко смутен от подчертаното внимание. — Тъй като беше унищожен, а не откраднат, фирмата няма да се притесни особено много, както ако крадецът беше избягал с него. Може да се ядосат, но не и на мен.

Това поне обясняваше защо Пророка настояваше да има вещите на момчето. Новите модели на всички продукти на „Апъл“ сигурно струваха цяло състояние.

Скандинавското момиче спря пред снимка на топящите се айсберги.

— Крадлата беше много гадна. Защо е избягала с нещата ти и после ги е изгорила? От чиста злоба?

Айвс повдигна рамене.

— Не се знае защо някой би го направил. Вероятно е била дрогирана.

Никога. Имах достатъчно проблеми и без да добавям пристрастяване към купчината.

Джоу се намръщи.

— Но тя беше много ловка. Изобщо не я видях кога отмъкна нещата ти. А ти, Ингрид?

— И аз не забелязах. Всичко беше много странно. Хей, вижте това. — Тя ги задърпа към таблото в отсрещния край. Щом те се обърнаха с гръб към мен, аз се възползвах и станах, надявайки се да задигна раницата му, докато той още е вътре.

Разходих се на слънчевата светлина и огледах кафенето, за да видя дали е подходящо за някой от ударите ми. Не ми отне много време да преценя, че там има твърде много хора и към кафенето гледат прозорците на стотици кабинети. Щеше ли да проработи старомодният метод „приближи се и грабни“?

Азиатецът беше пъхнал слушалки в ушите си, бе отметнал назад глава, за да се наслаждава на слънцето, и седеше върху раницата като кокошка върху яйце. Представих си врявата, която щеше да ме преследва, пък и бях твърде далеч от изхода, за да бъда сигурна, че ще избягам от колежа. Трябваше да изчакам, докато те отидат на по-тясно място. Прелистих програмата и забелязах, че в единайсет часа имат семинар в „малките стаи“. Не бях имала възможност да уча в колеж, но съдейки по филмите, които бях гледала, предполагах, че семинарите са по-малобройни от лекциите. Дарбата ми действаше най-много върху трийсетина души наведнъж и семинарът ми се видя най-добрият ми шанс.

Уверена, че маскировката ми няма да позволи на никого да ме свърже с крадлата от предишния ден, аз последвах участниците в конференцията и изслушах уводната лекция. Да седиш на последния ред беше все едно да седиш на горния етаж на автобус и да гледаш хората долу — не чуваш за какво, всъщност, си говорят, но се наслаждаваш на удоволствието да си пъхаш носа в живота им. Двамата преподаватели отпред говореха въодушевено и показваха диапозитиви като измамници, привличащи тълпа със сладкодумните си приказки. Нямаше да се изненадам, ако завършеха, като ни поканят да купим имоти в Тенерифе, но те приключиха, без да ни продадат нищо. Според мен това беше пропусната възможност, защото всеки член на Общността досега би накарал студентите да се бръкнат дълбоко в портфейлите.

Публиката се изниза от стаята, обсъждайки в кои групи ще продължат.

— Аз отивам в „Научни доказателства“ — оживено заяви газелата Джоу. — А вие? Ингрид?

— Аз мисля да се включа във „Влиянието на човека“. — Ингрид насочи изпълнените си с надежда очи към Айвс, който беше сменил слънчевите си очила със сладки очила без рамки.

„Сладки?“ Стегни се, Феникс.

— Аз отивам във „Влияние върху екосистемите“, затова ще се видим по-късно. — Той зави по коридора вляво. Двете момичета изглеждаха разстроени от погрешните си предположения. Едва не се изсмях. Те бяха толкова прозрачни в желанието си да преследват най-готиното момче на конференцията. Айвс, от своя страна, изглежда, не съжаляваше, че временно се е освободил от очевидните им опити да си го присвоят като романтична връзка за конференцията. Стигнах до извода, че той не е сигурен как да се справя с такива безочливи сигнали на женски интерес. Горкият хубавец, подсмихнах се подигравателно, докато вървях след него.

Ние от групата „Влияние върху екосистемите“, в която току-що се бях записала, заехме местата си в малка стая в една от по-старите сгради на територията на колежа. Седнах зад мишената до прозореца. Намирахме се на първия етаж с балкон, който гледаше към моравата и бяла часовникова кула — малко шик на Майл Енд Роуд. От другата страна на ниския бял зид се виждаше моят свят — коли, таксита и пешеходци. Не можех да предприема нищо, докато не се съберяха всички, в случай че ме прекъснеха, затова бавно броях студентите, които влизаха, и се разтревожих, когато станахме двайсет и пет. По гърба ми започна да се стича пот. Трябваше да дойде и лектор, а вече наближавахме максимума за способностите ми.

И после Айвс реши да се държи любезно.

Обърна се и се усмихна. Вероятно ме смяташе за безопасна, тъй като все още не бях поискала телефонния му номер като всяко друго момиче, което той срещаше.

— Здравей… — Той погледна пропуска ми. — Уенди. Пристигнала си днес, нали? — Нежният му, изпълнен с чувство глас ме накара да изпитам желание да мъркам като доволна котка.

— Да — гласът ми беше като шепот — вината, обаче, не беше моя, не бях била нищо от цяла вечност.

— Роднини ли сте?

— Моля?

Айвс посочи с молив името ми.

— С Дж. М. Бари, автора на „Питър Пан и Уенди“.

Той знаеше това? Гениалният учен знаеше, че книгата е публикувана за пръв път с двете имена в заглавието?

Мислех, че само отрепки като мен, които висят в тъмните ъгли на обществените библиотеки, се интересуват от такива тайнствени неща. Трябваше обаче да му отговоря. Не можех да продължавам да го зяпам с отворена уста като риба на сухо.

— Ами… не. Макар че бих искала.

— От кое училище идваш? — Сега той ме гледаше така, сякаш мислеше, че се познаваме, но не може да си спомни коя съм.

Изтърсих първото, за което се сетих.

— Нюкасъл. Девическата гимназия.

— Нюкасъл. Това е в северна Англия, нали?

— Да, недалеч от границата с Шотландия.

— Не съм ходил там.

Изпитах облекчение. Така както не ми вървеше, можеше да се окаже, че той има близки в родното ми място.

— И учиш в колеж пак някъде там? — попита Айвс.

— Ами, да. — Помъчих се да измисля място, което той няма да знае. — В Абърдийн.

— Чудесно. Те имат страхотен факултет по геонауки, който прави най-новите неща в технологиите за екстракцията на нефт. Прочете ли последния им доклад за складирането на въглеродния двуокис?

— Не.

— Да, разбира се. Затова се записах тук. Викат ми Мис Геонаука. Атракцията на нефта е много интересна. — Млъкни, Фей.

Айвс ме погледна недоверчиво.

— Искаш да кажеш екстракция.

— Съжалявам. Неволна грешка. Екстракция.

Той все още изпитваше съмнения.

— Какво учиш?

— Геонауки. — Пфу, нямаше да ме хване по този начин.

— Да, но трябва да имаш по-тясна специалност.

Нима?

— Ами, като начало мислех да се съсредоточа върху геонауката. — Това прозвуча тъпо. — Искам да кажа, географията. — Това ли означаваше геонаука? Не знаех.

Айвс, изглежда, остана доволен от отговора ми. Имах чувството, че съм избегнала удар с кола в последната минута. В главата ми отекваше изсвирването на спирачките.

— Наесен ще уча екология в Бъркли, но и аз ще се включа в програмата по география. Оказва се, че между нас има много общи неща. — Той се обърна напред, защото в стаята влезе преподавателката.

Наистина ли между нас имаше много общи неща?

— Много интересно, Бъркли.

Айвс ме погледна през рамо.

— Калифорния.

Съдейки по очакването в очите му, предположих, че би трябвало да знам това.

— Абсолютно. Чувала съм го, разбира се.

Затвърдих убеждението му, че Уенди е пълна идиотка, която изобщо не трябва да учи география, тъй като не знае къде се намира Бъркли.

Лекторката, млада индийка, застана пред групата и вдигна ръка, хипнотизирайки ме с подрънкващите си гривни. Не носех такива неща, защото ми пречеха да крада.

— Здравейте. Аз съм доктор Шарма. Не мога да ви опиша колко съм доволна, че много от вас са избрали този учебен предмет.

Аз обаче никак не бях доволна, защото бях преброила, че в стаята сме трийсет и двама души. Не се бях опитвала да вцепенявам толкова много наведнъж.

— Вие всички сте избрани, защото сте най-добрите студенти от вашите колежи и училища — нашите най-ярки звезди, които се надяваме, че ще блестят поне през следващите две десетилетия, и, както знаете, влиянието върху екосистемите ще бъде полето за действие на всеки учен с новаторски идеи. А сега, да започнем, като направим схема и научим малко повече един за друг.

А, не. Трябваше да спра това, преди тя да стигне до мен. Затворих очи и проникнах в мисловните им схеми. Повечето се въртяха в спокойно синьо и зелено, с проблясващи образи на планини и реки. Две момичета си представяха ливади, в които се рее лицето на Айвс. Моята мишена беше забита в черно-бяла зона и вчерашната ми външност се пресичаше с днешната.

По дяволите, Айвс се досещаше какво става и подозрението накъсваше черно-бялото с оранжеви пламъци.

— Момичето отзад. Извинявай, но не знам как се казваш. Добре ли си?

Отворих очи и видях, че доктор Шарма говори на мен. Внимателно събраните схеми се разпръснаха като овце, които бягат от стадото. Кимнах.

— Хубаво, защото обикновено изпращам студентите си да спят, след като съм говорила известно време, а не преди да съм започнала.

Присъстващите се засмяха учтиво.

— Да… съжалявам — колебливо отговорих аз.

— Тогава да започваме ли? Може би студентът пред теб би искал да се представи?

Айвс се изтръгна от мислите си.

— Да, доктор Шарма, с удоволствие.

Искаше ми се да го слушам, но трябваше да си свърша работата. Напрегнах съзнанието си, за да събера нишките на мислите им, да ги завъртя и после…

Стоп.

Случи се, но само за секунда. Някой усилено се дърпаше и се мъчеше да се измъкне от капана ми. Не беше необходимо да се оглеждам наоколо, за да разбера кой е. Нямах време да претърсвам нещата му.

Грабнах раницата му и побягнах, спъвайки се в протегнатите крака на момчето от другата страна на пътеката.

„Как можа?“ Негодуването проряза съзнанието ми като шило за разбиване на лед. Блъснах се във вратата и се хванах за главата. Телепатичното съобщение отекваше в цялото ми тяло. Не бях изпитвала такова преживяване дотогава. Айвс сякаш беше открил личната ми радиостанция и пееше с пълно гърло песен, специално написана за мен, толкова примамлива и натрапчива, че не можех да я изключа. Исках да отговоря, чувствах, че копнея да реагирам, но как бих могла да го направя? Все пак крадях от него, нали?

Връзката ми с мисловните схеми на присъстващите в стаята се разпадна и всички се стреснаха, дойдоха на себе си и ме видяха, че съм приклекнала до вратата.

— Как. — Доктор Шарма озадачено въртеше глава между стола ми и вратата. За сетивата и изглеждаше така, сякаш съм прескочила разстоянието като супергерой.

Айвс не гледаше с широко отворени очи като останалите. Без да губи време, той скочи и хукна след мен. Сепнах се, излетях от стаята и побягнах по коридора. Какво се беше случило? Не можех да го надбягам, затова трябваше да направя нещо, което той не може. Втурнах се в празна учебна стая и се отправих към прозореца. Бяхме на първия етаж. Моят свят беше само на петдесетина метра разстояние, ако успеех да скоча долу, без да навехна глезена си. Отворих прозореца, преметнах на рамото си раницата на Айвс и излязох на балкона. Ала не бях достатъчно бърза. Ръката му хвана прасеца ми.

„Коя си ти? Какво искаш от мен?“

Мисловното му говорене ме накара да се разтреперя. Не можех да се съсредоточа и да накарам мозъка си да работи. „Махни се! Остави ме на мира!“

Айвс се вцепени, а после стисна крака ми и се опита да ме издърпа обратно в стаята. „Как го правиш? Ти… си различна. Говори ми пак.“

„Чупката.“

Той имаше наглостта да се изсмее. Държането му се промени от гняв в странна оживеност. „Ти си! Знаех си, че си ти!“

Нямах представа за кого ме мисли, но не смятах да остана, за да разбера. Странната интимност на мислите ни ме уплаши. Ритнах силно и благодарих на Уенди и дебелите подметки на обувките и, когато уцелих стомаха му, но проклетият янки не искаше да ме пусне.

„Не, няма да стане, Уенди.“ Той ме събори на пода до прозореца и реши проблема ми да се боря, като седна на гърба ми.

— Аз ще взема това, благодаря.

Айвс свали раницата от рамото ми и я хвърли далеч от обсега ми. Това не беше хубаво. Миришеше на полиция и затвор. Лежах неподвижно, победена за момента. Мрачно осъзнах, че тъй като не съм изпълнила задачата, няма да издържа дълго в килията и вероятно ще умра до края на утрешния ден, ако не мога да пия вода.

— Моля те, позволи ми да открадна нещо от теб. — Думите ми прозвучаха жалко, но бях принудена да прося.

— После ще говорим за това. — Айвс нежно сложи ръка на главата ми. Той показваше много по-силно присъствие на духа от мен. — Кой би си помислил, че сродната ми душа ще се окаже крадец?

Вцепених се. Сродна душа? Айвс сигурно се шегуваше. Това беше приказка, измислица.

— Знаеш какво означава това, нали? — Той прокара пръсти по врата ми, разпращайки тръпки по гърба ми. Тялото ми го разпозна, макар умът ми да крещеше да се махна оттам. — Мислех, че може би не знаеш. Сродната душа на брат ми не знаеше. Савант ли си?

Чух шум в коридора. Останалите от групата бяха тръгнали да търсят двамата блудни членове. Кимнах.

Някой се приближаваше до стаята.

— Ако те пусна, ще им кажем ли, че всичко е било шега?

Отново кимнах. Смятах да скоча през прозореца веднага щом той ме пуснеше.

— Но трябва да обещаеш да не направиш някоя глупост като например да се опиташ да избягаш от мен.

По дяволите.

— Добре.

Поне ако представехме всичко за номер, щях да спечеля малко време.

Айвс хвана ръката ми и напипа превръзката.

— Аз ли го направих?

Не отговорих.

— Извинявай. Не можех да ти позволя да вземеш онези неща. Не бяха мои. Но признавам, че изгубих контрол. Трябва да овладявам чувствата си, иначе дарбата ми се изплъзва от управление. Ти наистина ме ядоса вчера.

И не му беше доставило огромно удоволствие да запали огън в ръцете ми? Бях видяла мисловните му схеми и знаех, че му беше харесало да надхитри лукавата крадла.

Айвс ме хвана за лакътя и ми помогна да се изправя. В същия миг вратата се отвори с трясък.

— Какво става тук? — Доктор Шарма застана на прага. Изглеждаше вбесена.

Айвс покровителствено пристъпи пред мен.

— Моля, приемете извиненията ни, докторе. Уенди и аз сме стари приятели и си правим номера. Тя ме дразни, като взима раницата ми. — Той повдигна рамене. — Започна още в началното училище, като ми крадеше кексчетата, а сега премина на цели раници. Знам, че е инфантилно.

— Разочарована съм от вас двамата. Конференцията не е за деца, а за млади зрели хора. Дръжте се подобаващо за възрастта си.

Айвс усети, че се олюлявам, и ме хвана през кръста.

— Абсолютно. Разбрахме ви отлично. Моля, приемете извиненията ни.

— Тогава се върнете на семинара, за да поработим. — Тя се врътна и широкото и тюркоазено сако се развя.

— Не мога да се върна там — изсъсках, когато Айвс ме дръпна да вървя.

— Можеш В дванайсет има почивка. Тогава ще си изясним нещата.

— Нямам представа за какво говорите.

Той се ухили. Положението очевидно му се виждаше забавно, а не кошмарът, който преживявах аз.

— Да, предположих, госпожице Геонаука.

В полезрението ми се появиха черни ъгли. Разтърсих глава.

— Добре ли си?

Не, не бях добре. Крадла. Сродна душа. Бъркотия. Бях толкова жадна, че не можех да разсъждавам трезво. Облизах напуканите си устни.

Айвс ме заведе в стаята за семинара и отвърна със смях на подмятанията за внезапното си излизане. Раздаде извинения като великодушен лорд, който щедро пръска златни монети на бедняците, а после ме дръпна да седна до него, без да пуска ръката ми.

— Имаш ли белезници? — прошепна той, очаквайки да споделя шегата.

Сложих глава на масата, когато доктор Шарма започна лекцията си. За щастие, тя се беше отказала от идеята всеки от участниците да се представи след обезпокоителната демонстрация на повишено настроение.

Пред носа ми се появи шише с вода.

„Пий.“

„Не мога.“

„Защо? Дори не съм го отворил.“

„Моля те, позволи ми да открадна нещо от теб.“

Без да откъсва очи от мен, Айвс сложи бутилката в раницата си и после ми кимна.

„Това е моята вода. Каквото и да правиш, не ми я взимай.“

Протегнах ръка и грабнах шишето. Отвъртях капачката и изпих една глътка. Почувствах се чудесно и затова пресуших бутилката.

Айвс поклати глава, докато ме наблюдаваше.

„Странна си.“

Смачках празното шише.

„А ти не си ли?“