Джеймс Дашнър
Последният кандидат (47)

47

Миньо вдигна пистолета нагоре и стреля в тавана. Томас неволно подскочи. Но шумът от изстрела накара всички да млъкнат.

Миньо не каза нищо. Даде знак на жената да говори.

— Навън е истинска лудница. Всичко се промени много бързо. Сякаш се криеха и само чакаха сигнал. Тази сутрин надделяха над полицията и отвориха портите. Някои побърканяци от двореца се присъединиха към тях. Сега са навсякъде.

Тя млъкна и бавно ги изгледа.

— Повярвайте ми, никак не ми се излиза навън. Ние наистина сме на една и съща страна. Не зная какво са намислили „Дясната ръка“, но съм сигурна, че плановете им включват извеждането ви от Денвър.

— Тогава защо ни отвлякохте? — извика някой.

— Правя това, за което са ме наели. — Тя отново погледна към Томас и продължи: — Мисля, че идеята да излезем оттук е глупава, но ако ще го правите, не бива да сте повече от двама. Онези побърканяци веднага ще забележат по-голяма група прясно месо и ще се съберат. Независимо дали имате оръжия. А и шефът не обича тълпите — Когато колегите ни видят пикап с непознати, може да открият огън.

— Ще идем с Бренда — заяви Томас. Не знаеше, че ще каже точно това, думите сякаш сами изскочиха от устата му.

— Няма начин — поклати глава Миньо. — Аз и ти.

Миньо бе рискован избор. Беше темпераментен и импулсивен. Бренда винаги мислеше, преди да действа, и това бе предимство, ако искаха да се измъкнат живи. А и Томас не желаеше да я изпуска от погледа си. Това бе самата истина.

— Аз и тя. Справихме се доста добре в Обгорените земи. Можем да го направим пак.

— Няма начин, човече! — Томас можеше да се закълне, че Миньо вече му се сърди. — Не бива да се разделяме. Ще идем и четиримата — така ще е най-безопасно.

— Миньо, трябва някой да остане тук, за да държи нещата под контрол — посочи Томас. Помещението бе пълно с хора, които биха могли да им помогнат да превземат централата на ЗЛО. — Не ми се ще да го казвам, но помисли си какво ще стане, ако нещо се случи с нас. Миньо, те държат Пържитиган. Кой знае още кого. Веднъж каза, че трябва да бъда блюстител на бегачите. Какво пък, остави ме да бъда такъв днес. Довери ми се. Както каза дамата, колкото по-малко сме, толкова повече намаляват и шансовете да ни забележат.

Томас втренчи поглед в очите на Миньо в очакване на неговото решение. Приятелят му мълча доста дълго време.

— Добре — рече накрая. — Но ако загинеш, никак няма да съм доволен.

— Прието — кимна Томас. Не си бе дал сметка колко държи на мнението на Миньо. Той му вдъхваше сили и желание да продължи.

Мъжът, който се съгласи да отведе Томас и Бренда при техния шеф, бе същият, който го предложи в началото. Казваше се Лоурънс и нямаше търпение да напусне пълното с разгневени хора помещение. Той отключи вратата и махна на Томас и Бренда да го последват. Томас носеше пистолета, а Бренда — гранатомета.

Те продължиха по един дълъг коридор и стигнаха врата, водеща вън от сградата. Въпреки бледата светлина в коридора Томас виждаше, че мъжът е силно обезпокоен.

— Добре, трябва да вземем решение. Ако тръгнем пеша, ще ни отнеме няколко часа, но имаме по-големи шансове да се промъкнем по улиците. Можем да се прикрием по-лесно, отколкото с пикапа. С него ще се движим по-бързо, но със сигурност ще привлечем внимание.

— Бързина или промъкване — промърмори Томас. — Какво мислиш? — погледна той Бренда.

— Пикапът — рече тя.

— Да — съгласи се Томас. Пред очите му изникна образът на побърканяка с окървавените ръце. — Идеята да вървя по онези улици ме ужасява. Пикапът, определено.

Лоурънс кимна.

— Добре, нека е пикапът. А сега си дръжте устите затворени, а оръжията — готови да влязат в употреба. Веднага щом го стигнем и влезем, ще заключите всички врати. Той е спрян отпред. Ясно?

Томас повдигна вежди и двамата с Бренда кимнаха. Бяха готови, каквото и да ги очаква.

Лоурънс извади връзка ключове и се зае да отключва бравите на вратата. Накрая опря карта в четеца и вратата бавно се отмести. Отвън беше тъмно, една-единствена улична лампа осигуряваше бледа светлина. Томас се зачуди колко време още ще има ток, преди да спре напълно, както вероятно щеше да се случи. Денвър можеше да замръкне до броени дни. Виждаше пикапа паркиран в тясна уличка на около двайсетина крачки от тях. Лоурънс подаде глава, озърна се и се прибра.

— Изглежда ми чисто. Да вървим.

Тримата изхвърчаха навън и Томас и Бренда хукнаха към пикапа, докато Лоурънс заключваше вратата. Томас беше напрегнат като струна. Очакваше всеки миг отнякъде да изскочат побърканяци и да се нахвърлят върху тях. Но вместо истеричен кикот и гневни викове в уличката цареше тишина.

Вратите на пикала се отключиха с изщракване и двамата скочиха вътре. Лоурънс се настани на предната седалка и Томас се прехвърли до него. Двигателят забръмча, после неочаквано над главите им се чу тропот. Сетне тишина. И пак тропот и приглушено покашляне.

Някой бе скочил на покрива на пикапа.