Джеймс Дашнър
В обгорените земи (28)

28

И тогава дойде катастрофата.

— Имам само едно изискване — заяви Хорхе. — Онзи тип, който ме събори на земята. Не му ли казвате Миньо?

— Да? — попита отпаднало Томас и сърцето му се разтуптя отново.

— Той умира.

— Не.

Томас произнесе тази дума с цялата решителност, на която бе способен.

— Не? — попита изненадано Хорхе. — Предложих ти шанс да прекосите един град, гъмжащ от побърканяци, които нямат търпение да ви изядат живи, и ти ми отказваш? Отказваш на една толкова нищожна молба? Това никак не ме радва.

— Няма да е разумно — отбеляза Томас. Нямаше представа как успява да запази спокойствие и откъде намираше тази смелост. Но нещо му подсказваше, че това е единственият начин да се справи с побърканяка.

Хорхе се наведе напред и опря лакти на масата. Кокалчетата му изпукаха.

— Да не си решил да ме дразниш, докато не издържа и не ти прережа някоя артерия, за да те гледам как кървиш до смърт?

— Видя какво направи с теб — заговори Томас. — Имаш представа какъв е куражлия. Ако го убиеш, ще изгубим един ценен член на групата. Той е най-добрият ни боец и не се бои от нищо. Може да е леко побъркан, но ние се нуждаем от него.

Томас се опитваше да звучи прагматично. Но ако имаше човек на този свят, освен Тереза, когото би нарекъл свой приятел, това несъмнено бе Миньо. И не можеше да си позволи да го изгуби.

— Той ме ядоса — изръмжа Хорхе и сви юмруци. — Накара ме да изглеждам като малко момиченце пред моите хора. А това е… неприемливо.

Томас повдигна рамене с безразличие, сякаш това нямаше кой знае какво значение.

— Ами накажи го. Направи така, че той да изглежда като малко момиче. Но с убийството му няма да постигнеш нищо. Колкото повече бойци имаме на наша страна, толкова по-големи са шансовете ни да оцелеем. Ти познаваш това място. Трябва ли да ти го обяснявам?

Хорхе най-сетне придоби замислен вид. Юмруците му вече не бяха стиснати до бяло. Томас едва сега осъзна, че е задържал дъха си.

— Добре — съгласи се Хорхе. — Но не приемам заради думите ти. Ще го оставя жив, защото току-що ми хрумна нещо. По-точно поради две причини, за една от които би трябвало и сам да се досетиш.

— И коя е тя?

— Първо, не знаеш никакви подробности за този тест, на който ви подлагат от ЗЛО. Може би колкото повече от вас стигнат до определения финал, толкова по-голяма е възможността да получите обещаното лечение. Въпреки че онази втора група, за която спомена, сигурно ви е конкурент. Мисля, че е в мой интерес да ви запазя всичките живи.

Томас кимна, но не отговори. Не искаше с нищо да опорочи постигнатата малка победа. Хорхе му вярваше за Плъха и лечението.

— А това ме отвежда до втората причина — продължи побърканякът. — Въз основа на която взех решение.

— И тя е? — попита Томас.

— Няма да взема с мен останалите побърканяци. С нас.

— А? Защо? Мислех, че можете да ни помогнете да си пробием път, ако е нужно и с бой, през града.

Хорхе поклати глава и се облегна назад. После скръсти ръце, сякаш за да покаже, че вече с нищо не иска да го заплашва.

— Не. Ако искаме да успеем, трябва да действаме потайно и незабележимо, а не със сила. Откакто се събрахме тук, се промъкваме от едно място на друго и мисля, че ще имаме по-добри шансове, ако се възползваме от този опит. Вместо да се нахвърляме върху побърканяците като тълпа жадни за кръв нещастници, по-добре да ги заобиколим на пръсти.

— Ти си човекът с опит — кимна Томас. — Макар че, като гледах хората ти, по-скоро ми приличат на воини. Имам предвид онези страховити оръжия и прочее.

Настъпи тишина, през която Хорхе го гледаше втренчено. Сетне неочаквано се разсмя.

— О, мучачо, ама и ти си един късметлия. Не зная защо ли реших да го направя. Днес на три пъти животът ти висеше на косъм.

— Щеше ли да се справиш? — попита Томас.

— С кое?

— Ами да ме убиеш три пъти.

— Все щях да измисля някакъв начин.

— В такъв случай ще се постарая да не те ядосвам повече.

Хорхе шляпна с длан по масата и се изправи.

— Добре. Ето какво ще се уговорим. Трябва да отведем теб и хората ти до онова безопасно място. За целта ще взема само още един човек с мен. Тя се казва Бренда и е истински гений. Пипето й сече като бръснач. Ако стигнем там и за нас няма лечение, мисля, че се досещаш какви ще са последствията.

— О, стига — въздъхна Томас. — Смятах, че вече сме приятели.

— Шшшшт. Не сме приятели, хермано. Само партньори. Ще те отведа при ЗЛО. А ти ще ми уредиш лечение. Това е сделката, инак някои хора ще умрат.

Томас също се изправи.

— Че нали вече се разбрахме?

— Да, да, разбрахме се. Слушай, и да не си казал и думичка навън. Защото няма да е никак лесно да се отървем от другите… побърканяци.

— Какъв е планът?

Хорхе се замисли, вперил поглед в Томас. После наруши тишината:

— Дръж си езика зад зъбите и остави на мен да свърша цялата работа. — Той тръгна към вратата, но после спря. — А, и да знаеш, че на твоето приятелче Миньо никак няма да му хареса.

Докато вървяха по коридора, Томас за пръв път си даде сметка колко е изгладнял. Стомахът му се бе свил на топка, имаше чувството, че вътрешните му органи се изяждат едни други.

— Е, добре, слушайте всички! — провикна се Хорхе веднага щом влязоха в голямото помещение. — Двамата с това птиченце тук стигнахме до решение.

„Птиченце?“ — помисли си обидено Томас.

Побърканяците стояха неподвижно, стиснали оръжия в ръце. Езерните също се бяха обърнали към двамата. През прозорците и отворите се процеждаше светлина. Хорхе застана в средата на помещението и се завъртя бавно. Изглеждаше доста смешно, като се опитваше да си придаде важност.

— Първо, трябва да намерим на тези хора храна. Зная, че ви звучи странно, защото не ги познаваме, но мисля, че се нуждаят от помощта ни. Дайте им свинско и фасул — на мен ми писна от тази гадост. — Един от побърканяците се изкиска. — Второ, тъй като съм истински джентълмен и светец, реших да не убивам тоя тип, дето ме нападна.

Томас чу няколко разочаровани възклицания и се зачуди докъде избликът е проникнал в мозъците на тези хора. Едно хубавичко момиче с дълга, изненадващо чиста коса завъртя очи и поклати глава, сякаш бе чула най-голямата глупост. Томас си помисли, че вероятно това е същата онази Бренда, за която му бе говорил Хорхе.

Междувременно побърканякът посочи Миньо, който се ухили и дори помаха с ръка на тълпата.

— Щастлив е, нали? — попита Хорхе. — Радвам се, че е така. Това значи, че ще хареса и другата новина.

— Каква новина? — настръхна веднага Миньо.

Томас погледна към Хорхе, питайки се какво ли ще последва сега.

Водачът на групата побърканяци продължи с важен глас:

— След като ви нахраним, ще дойде ред и на твоето наказание.

— О, така ли? — попита Миньо, който несъмнено беше изплашен, но се опитваше да не го показва. — И какво ще е то?

Хорхе втренчи поглед в него и на лицето му се появи зловещо изражение.

— Ти ме удари с две ръце. Така че смятам да отрежа по един пръст от всяка.

Томас не разбираше как подобна заплаха — да отрежат пръстите на Миньо — ще им помогне да избягат от останалите побърканяци. Но от друга страна, си даваше сметка, че не бива да изпитва търпението на Хорхе, особено пред собствените му хора. Изведнъж го завладя съмнението, че нещата може ужасно да са се объркали.

Но тогава — тъкмо когато останалите побърканяци започнаха да подвикват и пляскат — Хорхе го погледна и в очите му имаше нещо. Нещо, което накара Томас да се успокои.

Не можеше да се каже същото за Миньо. Беше се изправил, докато Хорхе обявяваше какво ще е наказанието му, и щеше да се хвърли в атака, ако красивото момиче не бе застанало пред него и не бе опряло острието на оръжието си под брадичката му. От цепнатината в кожата покапа кръв, яркочервена на утринната светлина. Не можеше дори да говори, без да се нарани.

— Ето какъв е планът — продължи със спокоен глас Хорхе. — Двамата с Бренда ще отведем тези типове до склада и ще ги оставим да се нахранят. После, да речем след час, се срещаме при Кулата. — Той погледна часовника си. — Или да кажем по обяд. Ние ще донесем храна и за вас.

— Защо само ти и Бренда? — попита някой. Томас се озърна да види говорещия — вероятно бе най-възрастният сред присъстващите. — Ами ако тези ви нападнат? Те са единайсет, а вие само двама.

Хорхе направи презрителна гримаса.

— Благодаря за урока по смятане, Баркли. Следващия път, когато забравя колко пръсти имам на краката, ще пратя да те повикат. Но за момента ще те помоля да си затвориш плювалника и да отведеш останалите при Кулата. Ако тези боклуци опитат нещо, Бренда ще пререже гръцмуля на господин Миньо, а аз ще се разправя с останалите. Но като ги гледам, толкова са отпаднали, че едва се държат на краката си. А сега — изчезвайте!