Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гладни духове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Триш Макгрегър

Заглавие: Есперанса

Преводач: Паулина Стойчева Мичева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ООД — София

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-284-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16530

История

  1. — Добавяне

Осем

По време на пътуването си в автобуса до Хиганте Тес се мяташе диво от едната в другата крайност, от еуфория до отчаяние. Когато се замисляше, че трябва да се върне в Бюрото, блудната дъщеря, прибираща се обратно у дома, и как животът й ще влезе в старата рутина, с Дан… започваше да й се гади. Когато обмисляше възможността да остане с Иън, сърцето й пееше. И така продължаваше, километър след километър. Колкото по-навътре пътуваше в тази страна, толкова по-дълбоко навлизаше в тези части на собствената си душа, които бе пренебрегвала прекалено дълго, оставила настрана или напълно погребала.

Автобусът спираше през няколко пресечки, докато най-накрая излязоха от града, после продължиха, вече без да спират. Сградите бяха заменени от селски постройки и къщи. От двете страни на пътя се виеха яркозелени хълмове, покрити с араукарии и обикновени борове, навсякъде пасяха коне и лами, а в небето прелитаха ята птици. Вятърни мелници се нижеха една след друга, пронизващи ясното синьо небе, парници бяха пръснати тук-там из околността, въздухът бе изпълнен с колибрита.

Тес и Номад подминаха знака на Хиганте, на който пишеше „Население — 4567“. Въздухът стана по-топъл, слънцето грееше бяло на фона на синия небосклон. Великолепен ден за разходка. Никаква следа от гигантски вентилатори. Този район изглеждаше напълно земеделски, с пасбища и полета, скромни къщички, пръснати на места постройки, приличащи на Бодега дел Сиело. Минаха покрай силози, бетонни сгради, складове, още вятърни мелници. Селяни кечуа пасяха кози и овце. Няколко деца на магарета се провикнаха, когато автобусът ги задминаваше, и поздравиха Номад. Кучето си имаше собствен фен клуб.

Хиганте — означаваше „гигант“ на испански — едва ли можеше да заблуди някого, че заслужава това определение, и най-вероятно името на градчето идваше от покрития със сняг вулкан, който се извисяваше над него. Гордостта на главната улица бяха киното, в което се прожектираше стар филм на Фелини, магазин, няколко ресторанти и кафенета, пазар. Велосипедите бяха повече от колите. Хубавото време бе изкарало хората навън.

По страничните улички Тес виждаше дървени къщички с ламаринени покриви, малки циментови постройки с жалузи на прозорците. Прането висеше от просторите, рокли и ризи се вееха от лекия ветрец. Повечето къщи имаха малки градинки — с домати, зеленчуци, големи зелени филизи, които можеха да бъдат броколи или карфиол. Как беше възможно всичко това да расте на височина повече от четири хиляди метра над морското равнище? Откъслечните й спомени за пътуването й през Континенталния вододел бяха за гола пустош. Без никакви дървета, дори непретенциозните трепетлики не можеха да виреят на такива места.

Никъде не се виждаха улични табели, затова Тес влезе в едно кафене, за да попита в каква посока е Кале Либертад, улицата на Мануел. Когато Номад се пъхна вътре заедно с нея, никой не се възпротиви.

На рафта вдясно от вратата бяха изложени телефони с предплатени карти, айподи и други електронни устройства. Тес си избра телефон с двеста заредени минути разговори и отиде до щанда. Младият мъж, който стоеше там, като че ли изобщо не забелязваше кучето. На баджа му пишеше Ханк и той приличаше на току-що завършил колеж. Когато заговори, тя определи акцента му като канадски или от Средния Запад. Как хлапе от някое от тези места се бе озовало в това затънтено провинциално еквадорско градче?

— Какво да ви предложа? — попита той с широка усмивка на лицето.

— Кафе с мляко — още кофеин. Имаше ли значение? — И телефона.

— Веднага — погледна към Номад, после се приведе напред, подпирайки се с лакти на щанда. — Щом сте с Номад, кафето е от заведението. Телефонът е трийсет долара. Ще ви го активирам.

Когато Ханк се върна с кафето и телефона й, Тес попита:

— Каква е тази история с кучето? Всички го познават.

— Ако Номад е с вас, това означава, че сте отседнали в Посада де Есперанса. Ако сте във вила 13, значи сте мишена на брухос. — Усмихна се нервно и снижи гласа си. — Но не сте го чули от мен. — Метна на Номад някакво лакомство. — Нека ти донеса малко вода, приятел. — Напълни купа с вода, излезе иззад щанда и я постави на пода.

Докато Номад утоляваше жаждата си, Тес каза:

— Къде да намеря Мануел Ортега, който…

— Кале Либертад, една пресечка оттук на север. Завийте наляво. Третата къща вдясно. Ще познаете къщата, защото пред нея винаги има поне дузина коли. Името ви е Тес Ливингстън, нали?

— Как…

— Трябва да знаете, че се предполага да звънна на персонала на Посада де Есперанса и да им кажа, че сте тук. — Огледа се притеснено като параноичен колежанин, който смята, че всеки над трийсет години е от наркополицията. — Преди няколко дни ни изпратиха имейли за вас и Иън Ритър. Пишеше, че може би ще се опитате да се свържете с Мануел и най-вероятно ще бъдете с Номад. Откъде знаят такива неща, а? Като шибан Биг Брадър. Това ме притеснява.

— Кой е изпратил имейлите?

— Ед Грейнджър. Той и Сара Уелс… — срещали ли сте я?

Още не.

— Не.

— Е, те са доста нависоко в йерархията на града и когато изпратят такова писмо, хората се съобразяват. Лично аз смятам, че е свързано с интереса на брухос към вас и вашия приятел. — Ханк излезе отново иззад щанда и заговори по-тихо: — Вижте, тук стават много неща, които не разбирам.

— Благодаря ти, Ханк. — Тес отпи от чашата си. — Оценявам информацията ти. Откъде си?

— Уисконсин. Дойдох след колежа, исках да обиколя Южна Америка. Срещнах момиче, което живееше тук, преместих се при него. И ето ме сега. Животът е супер евтин, направо без пари, градчето се разраства, идват все повече хора, катеренето в планините е страхотно, местните са дружелюбни. Спестяваме пари, за да отворим книжарница и интернет кафене. Какво да не харесваш на това място?

Брухос.

— А, да… Това е вярно. — Усмихна се леко. — Но работим по въпроса. Вижте, ако смятате да наемате Мануел да ви закара до Кито, да знаете, че пътят е около осем часа. И то ако кара доста бързо.

Осем часа. Тес плати и веднага след като с Номад излязоха отново навън, набра номера на майка си, после този на Мади, след това и домашния. Заето. Написа им съобщение:

Срещнах някого. Препод. по журн. от Минесота. Всичко е различно. Подробности по-късно. Обичам ви.

Натисна „изпрати“ и се усмихна доволно, когато видя, че есемесът е изпратен успешно.

Номад внезапно излая и се затича към къща, пред която имаше паркирани шест коли и няколко велосипеда. Прозорците бяха отворени, силна музика се носеше от вътрешността — Джон Ленън, който искаше да дадем шанс на мира. Тя побърза да настигне кучето, но преди още да потропа, вратата на къщата се отвори.

На прага стоеше Мануел, облечен с дънки и гълъбовосив пуловер, с черни кецове. Тъмната му коса бе вчесана назад на челото и зад едното му ухо се виждаше втъкнатата незапалена цигара. Зяпна я изумено.

Dios mios! — Излезе на верандата, затвори вратата зад себе си, почеса Номад зад ушите и погледна към Тес, вече поуспокоен. — Не трябва да сте тук. В града е много по-безопасно.

— Затова Номад е с мен. Имам нужда от отговори, Мануел. И искам да те наема да ни откараш с Иън до най-близкото летище.

Младежът я докосна по лакътя и я побутна надолу по улицата, а Номад ги последва.

— Ще отидем другаде, за да поговорим. Където няма да ни прекъсват.

И да ни виждат, помисли си тя.

Вървяха в мълчание няколкостотин метра. Тес чувстваше неудобството му, но не можеше да каже дали беше заради неочакваното й пристигане, или защото се страхуваше да бъде навън. Тук и сега, с нея. Пътят постепенно стана чакълест и прашен, къщите намаляха, появиха се малки горички от стройни борове. С изключение на няколко облаци, задаващи се от запад, небето беше спокойно, чисто синьо.

— Сеньорита Тес… — започна Мануел.

— Моля, наричай ме Тес. Това със „сеньоритата“ ме кара да се чувствам стара.

За пръв път, откакто бяха тръгнали от къщата му, младият мъж се усмихна.

— Може да си много неща, Тес, но определено не си стара — посочи с ръка към един парник. От двете му страни имаше оградени пасища, където спокойно пасяха коне. — Там можем да поговорим спокойно.

— Защо не можехме да говорим спокойно тук? Никой не ни наблюдава, никой не може да ни чуе.

Мануел пристъпваше нервно от крак на крак и се огледа наоколо.

— Тук брухос могат лесно да ни изненадат.

— Нека да започнем с тези брухос. Какво са те, Мануел?

Той се намръщи толкова силно, че гъстите му черни вежди се приближиха една до друга и заприличаха на разперени криле, които можеха да отлетят от лицето му всеки момент. Извади запалка от джоба си, взе цигарата, която беше пъхната зад ухото му, и я запали. Докато затваряше капака на запалката, Тес си спомни, че баща й някога бе имал същото сребристо „Зипо“, което беше запазил, дори след като спря да пуши. Винаги когато се подготвяше за някой случай, отваряше и затваряше капака му, точно както бе направил и Мануел, само че многократно, така че той щракаше като кастанети. Тя и майка й често се шегуваха, че без запалката Чарли сигурно щеше да има купища нервни тикове.

Мануел пое никотина дълбоко в дробовете си и с видимо удоволствие.

— Вече ти казах. — Вдигна главата си назад и издиша дима, който се понесе нагоре във въздуха в съвършени сини кръгчета, после отвори и затвори рязко капака на запалката. — Те са загубени души.

— Това е просто израз. За мен означава, че някой е прецакал живота си, нищо повече. — Потърка разсеяно слепоочията си. — Loco. Луд. Смахнат. Това ли имаш предвид?

— Те са… духове. Fantasmas.

Духове? — Тес се сепна. — Страхувате се от духове? Призраци?

Мануел издиша още дим, сините кръгчета се издигнаха в небето, докато той отново отваряше и затваряше капака на запалката.

— Ще опитам отново.

Премина на испански език и й преразказа един възглед за света, който бе толкова далечен и неприсъщ за нейните убеждения и представи, че й звучеше като чиста измислица. Гладните духове били душите на умрели хора, задържани в най-близкото до физическия свят измерение. Те можели да обсебват телата на живите. Навсякъде северно от реката Рио Пало можели да приемат човешка форма, извличайки силата на този район, който някога не съществувал във физическия свят, а бил част от другото измерение. Каквото и да означаваше това.

Цялата тази история звучеше като пълна глупост. Той звучеше като пълен глупак, абсолютно налудничаво. Когато си мъртъв, си мъртъв, край. Само че дори и тя не вярваше напълно на това. Преди години, в Кито, бе почувствала присъствието на мъртвия си баща, лампите светваха от само себе си, дори бе усетила аромата на неговия одеколон за след бръснене. Но преди да каже каквото и да било, очите на Мануел се втренчиха в нещо над дясното й рамо, а Номад издаде тихо, гърлено ръмжене и козината на гърба му настръхна. Младежът хвърли цигарата си на земята, загаси я с обувката си, после хвана Тес за лакътя и я побутна напред, към постройката на парника.

— Трябва да влезем вътре, Тес. Бързо.

Настоятелността в гласа му я притесни. Номад се впусна пред тях, показвайки им пътя. Вляво от нея, през дърветата, видя, че се бе оформила плътна мъгла, която настъпваше към тях. Затича се към парника.

Мануел отвори вратата и двамата влетяха в топлото, влажно помещение. Високи дървета се извисяваха чак до отворите на покрива, клоните им бяха отрупани с плодове — манго и папая, портокали, грейпфрути, авокадо… Цветни парцели с марули, броколи, домати и карфиоли покриваха земята като шарено одеяло. Миришеше на горещите лета във Флорида, когато дъждът, влагата и жегата се смесваха толкова плътно във въздуха, че човек направо усещаше вкуса на пръстта, солта, зрелите плодове и на плодородната земя. Мануел бързо затвори тежката метална врата, пусна резето и натисна зеленото копче на таблото отдясно на вратата. Някъде в далечината, явно в града, се разнесе воят на силна сирена. Друго копче активира защитните капаци, които тук бяха разтегаеми като акордеон, и те се спуснаха със силно тракане, затваряйки цялото помещение, включително и прозорците на покрива.

Докато светлината вътре в парника отслабваше, започнаха да се включват и да премигват резервните лампи. Номад лаеше и душеше на определено място, оградено с бананови дървета. Най-накрая спря и започна да копае бясно с лапи. Мануел се отпусна на колене до кучето, зарови пръсти в утъпканата почва и вдигна капака на тайна врата в пода. Дървена подвижна стълба, закована за капака, се разгъна надолу и Номад тръгна смело по нея. Тес и Мануел се спуснаха след него, стъпките им отекваха шумно, докато слизаха на 4–5 метра в сумрака.

Над тях започна силна атака, безкрайно удряне и блъскане, заглушавано от пръстта, която ги покриваше. В края на стълбата Мануел натисна друго копче на поредното табло, тайната врата над главите им се затвори, аварийните лампи светнаха. Нова дървена стълба ги поведе още по-надолу в земята и сега шумът от нападението звучеше някак нереално, далечно.

Тес последва Мануел по дълъг и толкова тесен коридор, че не можеше да протегне ръце встрани, без да удари някой от множеството рафтове, отрупани с торби ориз, консерви, огромни контейнери с вода, дори цистерни с пропан. Коридорът ги изведе до малка, но удобно изглеждаща стая, в която Номад вече лочеше вода от купа на пода. Мануел щракна ключа и стаята се освети от лампички, вградени в пода, лампи, поставени на масичката за кафе, и други, скрити в кухини по стените. Той заключи вратата, а Тес се огледа бавно наоколо.

Какво, по дяволите…

— Паник стая — но много по-удобна. Дивани, легла, маса, тоалетна, чешми, телевизия. — Божичко, Мануел, кой е построил това?

— Богат полковник от Хиганте даде пари за няколко убежища като това. Намираме се на около 12 метра под земята. Мъглата не може да стигне дотук. Научихме се да се защитаваме.

— Да се защитавате? Господи, вие сте като деца, които се страхуват от чудовища под леглата си. И не се защитавате, просто си имате някакви стаи, за да се криете. Има разлика.

Нещо мрачно и ужасно се появи в очите му. Той проговори с прегракнал, приглушен глас:

— Преди десет години, когато започнаха нападенията, със сестра ми яздехме в полето зад нашата къща. Надигна се мъгла. Падна над нас толкова бързо, че сестра ми не успя да избяга. Почувствах, когато я обсебиха. Чух я как ме вика, после се появи от мъглата. Видях как протяга ръце към мен. И побягнах. Когато онзи брухо използва докрай тялото й и реши, че вече не му е нужна, тя започна да кърви — от очите, от носа, изпод ноктите на пръстите си, през цялата кожа. Видях всичко, Тес. И, да, оттогава се крия добре и на дълбоко.

Мануел току-що бе описал кървенето като на онзи мъж пред бодегата. Макар описанието му да беше толкова образно, Тес имаше чувството, че не се е случило наистина. Защо се преструваше, че тези събития са истина? Но, от друга страна, не можеше да не му вярва. Чувстваше го странно близък и заслужаващ доверие.

— Къде е Иън? — попита внезапно Мануел, сякаш току-що си бе спомнил за него.

— В хотела, чака лекар — разказа му какво бе станало по-рано, за Грейнджър и хората му, как бяха преследвали брухос в мъглата, за Номад и чорапа с прикрепената към него бележка.

— Много съжалявам, Тес. — Тъжни бръчки набраздиха лицето му. — Грейнджър и хората му трябваше да пазят теб и Иън, не да ви удрят и тормозят. Номад някога е тичал заедно с брухос и с Доминика, която командва най-голямото тяхно племе. Той познава духовете по-добре от всички ни. Какво пишеше на бележката?

— Не знам. Мисля, че беше написана на кечуа. Мануел, искам да те наема да ни откараш до Кито.

— Чакай, значи Иън е сам във вилата?

Каза го така, че я накара да се почувства виновна, задето не беше изчакала с Иън пристигането на лекаря. Но той бе настоял да тръгне без него и да намери начин да се измъкнат колкото се може по-бързо от града.

— Лекарят сигурно вече е отишъл при него.

— Но не си сигурна.

— Ед каза, че ще се обади на лекар. Защо ще ни лъже затова?

— Не че той би ви излъгал, но брухос могат да използват ситуацията, за да навредят на Иън.

— Защо ще го нараняват? Защо изобщо нападнаха вилата ни? Какво става тук, Мануел?

Той пренебрегна въпроса й и извади телефона си.

— Трябва да позвъня в хотела, но тук няма сигнал. Ще се кача по-близо до повърхността. Връщам се веднага. Номад ще остане с теб.

Мануел тръгна забързано, а щом вратата се затвори зад него, Номад изтича до нея, скимтейки и дращейки по дървото. После подскочи, силните му крака блъскаха по нея, лапите му натиснаха резето и вратата се отвори.

Номад изхвърча от стаята. Стомахът на Тес се преобърна от притеснение. Защо всички, които срещаха, пренебрегваха техните въпроси? Как може обикновено куче да тича с духове?

Изтича в коридора след него. Лампите още светеха, но в бързината си да стигне до парника, събори консерви от рафтовете, препъна се в тях и за малко да падне на земята. В края на коридора се почувства необичайно изтощена, сърцето й биеше бясно и трябваше да спре, за да си поеме дъх. Погледна нагоре към подвижната стълба и към отворения капак на тайната врата. Внезапно разстоянието й се стори почти непосилно за изминаване, макар да знаеше, че не е така.

Движи се. Когато започна да се катери по първите стъпала, изведнъж й се стори, че ще всеки момент ще припадне. Отпусна се на колене, после се преви на две, позволявайки на кръвта да влезе в главата й. За миг й се стори, че чу гласа на майка си — Тес, скъпа, тук сме. — и белегът на дясното й бедро я заболя силно.

Болката бе ужасна. После замайването отмина и тя успя да се придвижи догоре, до края на стъпалата и после по подвижната стълба. Разтри краката си, все още притеснена от случилото се преди малко. Дали това не бе телепатичен сигнал за помощ? Дали майка й или някой друг бе в опасност?

Мускулите на крака я боляха, докато се изкачваше по стълбата. Какофонията отвън сега се чуваше по-силно — сякаш метеорити се разбиваха по защитните капаци на парника. Къде беше Мануел? Каза, че трябва да бъде по-близо до повърхността, не че ще излиза навън.

Тес стигна догоре и се озова в ехтящия парник сред приглушената светлина на аварийните лампи. В края на редицата дървета Мануел спореше с висок, слаб мъж, чиято черна коса се спускаше по раменете му. Брухо? Нямаше какво друго да е. Никой човек не би могъл да проникне в тази защитена крепост. Но Мануел беше казал и че никой брухо не може да проникне вътре.

От мястото си Тес не можеше да каже дали Мануел бе уплашен, но определено изглеждаше вбесен. Тя се отправи към друга редица от дървета, скрита от погледите на двамата мъже от високите дървета и гъстите храсти. Не можеше да чуе за какво си говорят заради отекващия шум на ударите по парника, но сега можеше да ги вижда по-добре. Непознатият мъж не приличаше на дух — поне не повече, колкото и онези мъже в полето, които ги преследваха. Имаше вид на латиноамериканец или испанец, беше екзотично красив със силна, квадратна челюст, вдлъбнати очи, надменно извити устни.

Тес се плъзна безшумно между дърветата, придвижи се бързо и продължи да ги наблюдава през високите храсталаци. Когато непознатият хвана рязко Мануел за рамото, Тес се надигна и го удари по главата с чантата си. Той залитна напред, хвана се за главата и се обърна в мига, в който тя се метна върху него. Паднаха на земята, започнаха да се въртят един върху друг, Мануел подскачаше край тях, размахваше ръце и крещеше нещо, което тя не можеше да чуе. После в рамките на секунда-две Тес почувства как костите на мъжа започнаха да пукат и да се разместват, тялото му се сви, ръцете му се прибраха към торса и се появиха отново по-костеливи, покрити с гъсто окосмение. Разбра, че в момента се случваше нещо необикновено странно и се откъсна от него.

Шумът внезапно спря и Тес вече чуваше само собственото си задъхано, изумено дишане, докато се взираше в ужас в гледката пред себе си. Мозъкът й отказваше да й преведе това, което тя виждаше с очите си. Нещото пред нея на пода не беше нито човек, нито животно, а някаква гротескна смес — ушите и задните крака на куче или на вълк, носът, устата и ръцете — като на човек; човешка кожа по ръцете, козина покриваше задните му крака; формата на човешки торс постепенно изчезна, появи се опашка. И после това противно създание се превърна в черно куче с очи с цвят на чай. Номад.

— Мили Боже…

Carajo[1] — изплю думата Мануел и нервно прокара пръсти през косата си.

Ушите на Номад щръкнаха, очите му се взираха толкова упорито в нея, че тя усещаше как пробиват дупки в тялото й.

— Какво… как да го наричам… Мануел? Какво е това?

— Вайра е шейпшифтър. Последният от своя вид.

Изпълваха я едновременно страхопочитание и отвращение. Това същество бе в стаята, когато тя и Иън се бяха любили, бе част от техния живот, откакто бяха пристигнали тук преди четири дни, бе чуло всичко, което си нашепваха. Бяха се сприятелили с него пред бодегата, бе пътувал с тях до Есперанса. Бе почувствала необикновената му интелигентност, но това?! Създание от легендите и митовете, оживяло пред очите й? Приятел, спътник, пазач, шейпшифтър. Добре, време е да ме вкарате в лудницата.

— Виж, Мануел, наистина трябва да разбера какво става, какво представлява Есперанса, как…

— Тес, ще отговаря на всичките ти въпроси, но не сега. Нямаме много време. Току-що говорих с Ед, който каза, че Иън е напуснал хотела. Трябва да го намерим. Той е в опасност. Той…

Няма да мръдна оттук, докато неми отговориш. — Не осъзнаваше, че крещи, докато не чу гласа си да отеква в запечатания парник. — Моля те — довърши тя с по-тих, вече овладян глас.

Мануел махна с ръце, за да я успокои. И двамата погледнаха към Номад, който се беше отпуснал на пода и правеше чисто кучешки неща — чешеше се, душеше наоколо, после се надигна и се скри между дърветата. Дори шейпшифтърите трябва да пикаят. Най-накрая Мануел проговори. Сега английският му бе чист, без колебание, без следа от акцент, сякаш му бе роден език. Това беше почти толкова странно, колкото това, което й каза.

— Митовете и легендите разказват, че преди хиляди години Есперанса била нефизическо място, нещо като виртуален свят за мъртвите, за почти мъртвите, за хората в кома например. Тук душите можели да проучат живота след смъртта и да осъзнат, че смъртта не е краят, че е просто друго ниво на съзнание. Тук душата можела да избере дали да премине, или да се завърне към физическия свят, към стария си живот.

— Извини ме, но това прилича на приказка, на художествена измислица, Мануел.

— Нима всеки мит не е някаква архетипна измислица?

Точка за него.

— Продължавай.

— С течение на времето брухос проникнали и завладели Есперанса. Тяхната крайна цел била да станат отново физически реални, затова те обсебвали души и изживявали физическия живот на междинните, които стояли на прага между живота и смъртта. Преди петстотин години група от по-еволюирали души обявили война…

— Еволюирали души? Какво означава това?

— Наричали се cazadores de luz — ловци на светлина. Мисията им била да помогнат на тези брухос да преминат напред, да поемат на своето пътуване към отвъдния живот. Трудна задача, защото повечето брухос били — и все още са — прекалено привързани към физическото си съществуване и се задържали тук заради чувствата и убежденията си, които носели със себе си дори и в смъртта. Гняв, омраза, расизъм, завист, нетолерантност, садизъм, жестокост, отмъщение, насилие…

— Значи става дума за демони и ангели?

— Определенията са различни във всяка култура и във всяка религия. Забрави тези ограничения. Говоря на езика на митовете, на архетипите, на легендите. И в тази история ловците на светлина разгромили брухос в битката преди пет века. Някои от гладните духове били толкова отчаяни и смазани от загубата, че ловците успели да ги поведат към другите измерения в отвъдния свят. Но при повечето от тях поражението само увеличило омразата им към ловците и техния глад за физически живот.

— Какво станало след края на битката?

— Есперанса била пренесена във физическото измерение, в този свят, и била затворена за преходните, междинни души, което значително ограничило източниците за безкрайните дотогава пиршества с плът на брухос. След поражението повечето от тях напуснали Еквадор и се разпръснали по света. Групирали се в племена, научили се как да обсебват тела, за да си доставят временна физическа наслада или за да опознават света, който се развивал все по-бързо. Еволюирали по свой начин. Сега ловците са по-малобройни. Могат да ограничат, но не и да спрат нашествието на брухос в Есперанса и в другия свят.

— Това е интересна легенда, Мануел. Но какво общо има с тези брухос сега? Да не би митът да е прескочил някак в живота?

— Митът е животът. През последните десет години в Есперанса има много случаи на нападения — по-често върху туристи, но понякога и над местни. Можем да се защитаваме, но не знаем как да ги победим.

— Защо ни преследват с Иън?

— Не знам.

Посочи с пръст към Номад, който обикаляше неспокойно край тях.

— А къде е неговото място в този мит?

— Освен това, което ти казах вече, друго не знам. Ще трябва да го попиташ сама. Трябва да тръгваме, да се махнем преди следващата атака.

— И къде ще отидем? Нали каза, че тук е безопасно.

— Сега има затишие. Те се прегрупират. Трябва да се махнем, докато можем. Това място не е напълно подсигурено. Получили сме обаждане от кафене в Есперанса, че Иън е там. Очевидно се е скрил вътре, след като лекарят, който го е зашил, е бил обсебен и го е заплашил. Хуанито ще мине и ще го вземе и после ще се срещнем на друго място.

Тес се чувстваше изцедена, главата я болеше и имаше още въпроси. Но вярваше на Мануел и щом той се тревожеше, значи имаше причина. Кимна с глава. Той извика нещо на кечуа към Номад и кучето се впусна напред към изхода сред болезнената тишина, настъпила в парника след края на ужасната шумотевица. Тес и Мануел го последваха забързано.

 

 

„Кафенето на пиката“ беше по-скоро тясно и дълбоко, отколкото просторно; имаше гостоприемна камина вляво, щанд за храна и напитки отдясно, а в средата бяха разположени масички и столове. В по-далечния край имаше рафтове с книги и още маси, а зад тях бе отделена друга част, където хората седяха зад екраните на малки телевизори. Зад щанда млада жена с хубава кожа и дълга черна коса, която изглеждаше на възрастта на сина на Иън, говореше на някакъв предмет, притиснат до ухото й.

-Si, si, claw — казваше тя. — Tengo que ir, mi amor[2] — После премина неусетно на английски. — Ще ти се обадя по-късно — затвори предмета и се забърза към него. — Buenos dias, senor. — На баджа й бе изписано името й. Consuelo de Colombia.

— Кафе с мляко, ако обичате — после Иън посочи към предмета, който беше държала в ръката си. — Извинете, какво е това?

— Това ли? — Момичето изглеждаше изненадано от въпроса. — Мобилен телефон — отвори го и му показа малкия екран и миниатюрна клавиатура с цифри.

Телефон? — без кабел? Без да е свързан с нещо? По-малък от дланта й?

— Нямате ли такива там, откъдето сте?

— Не. Откъде мога да си взема?

— Продаваме телефони с предплатени карти. Ще ви донеса един с кафето.

След малко Консуело се върна с кафето му и със син мобилен телефон.

— Този има сто предплатени минути. Струва 30 долара и мога да ви го активирам веднага.

— Чудесно. Благодаря. — Сега щеше да се обади на Люк. — Какво ви трябва, за да го активирате?

Caramba, наистина сте нов в тези неща! Ще ви покажа. Вече имаме диесел, което е супер. — Доближи пръстите си до устните си и ги целуна, за да изкаже възторга си. — Едно мигване и сме включени.

Иън нямаше представа за какво говореше момичето, но я последва в задната част на заведението с кафето и новия си мобилен телефон. Неколцина души седяха и се взираха в малките телевизионни екрани.

— Ето ни. Номер 13.

Тринайсет. Отново.

Иън осъзна, че това, което бе сметнал за малки телевизори, бе нещо съвсем различно и непознато за него. На квадратна подложка отдясно на екрана имаше някаква пластмасова джаджа. Иън остави кафето си на масичката, придърпа си един дървен стол и седна.

— Какъв браузър използвате? — попита го Консуело.

Браузър! Какво, по дяволите, беше това?

— Изберете вместо мен.

Момичето постави ръката си на пластмасовата джаджа, мръдна я малко и екранът светна. На него имаше снимка на кафенето и някакви символи.

— Да изберем „Файърфокс“ — предложи Консуело. — Аз поне го харесвам.

Сега на екрана се появи бяла страница с букви в горната част — синьо Г, червено У, жълто Г, зелено Ъ, червено Л. Гугъл. Какво беше това? От лявата страна имаше още думи — новини, карти, образи, мрежа…

Какво, по дяволите… Иън постави ръка на пластмасовата джаджа, но не знаеше какво да прави.

— Нямате ли дие-сел там, където живеете? — попита Консуело.

— Ами… не.

— Все още сте на диал-ъп? Колко варварско!

Какво беше това диал-ъп?

— Живея в Минесота, доста сме провинциални там. Все още нямаме нито едно от тези неща. Какво да правя?

Изражението на Консуело показваше ясно, че го смяташе за паднал от облаците.

— Нямате интернет? Нито мобилни телефони? Ай, сеньор, дори в малките градчета в нашата страна всички имат телефон и интернет. — Седна до него. — Много туристи минават оттук. Вие сте първият, който никога не е използвал интернет. Така, нека да активирам телефона ви, после ще ви дам един урок.

Тя извърши каквото бе необходимо, за да включи телефона, макар той да не разбра към какво, после му изнесе бърза лекция за използването на интернет. Повечето неща, които му каза, бяха свързани с този Гугъл, който явно търсеше разни неща вместо хората.

— Може да влезете в Гугъл и да потърсите информация за всичко в познатата вселена. Дайте ми име, термин, нещо…

— Есперанса, Еквадор.

— Отлично — Консуело написа думите в пространството, което тя наричаше „поле за търсене“. Екранът се изпълни с нови редици думи — линкове. — Натискате върху някой линк, след това ето този бутон, ако желаете да си отпечатате информацията. Опитайте с Уикипедия. Това е свободна енциклопедия. Всеки може да пише информация в нея и всеки може да я ползва.

— Много благодаря, Консуело.

След като тя го остави, Иън натисна линка на Уикипедия и прегледа статията за Есперанса. Част от информацията беше подобна на това, което му бе споменал Пако Фарадей, като повечето бе представено под формата на митове и легенди. Че градът някога бил нефизическо място в друго измерение за души в преходна фаза; имало и някаква голяма битка между брухос и ловците на светлина преди петстотин години. Пропусна митологията и се насочи към фактите от реалността.

Градът с население 20 000 души е разположен на 4023 метра надморска височина в Андите. До Есперанса е почти невъзможно да се стигне без местен водач. Това се дължи отчасти на трудността на високопланинския терен. Пътищата са лоши, вулканите изригват непредсказуемо, планините се издигат на почти 2500 метра от най-близкия изходен пункт.

Местните легенди и митове твърдят, че районът и до днес притежава някои мистични свойства в наследство от предишното си съществуване в свръхестественото измерение — че е дом за шейпшифтъри, че жителите му притежават изключително здраве и дълголетие, че тук желанията се изпълняват много по-бързо. В последните десет години обаче ръстът на убийства е нараснал значително, а това се отразява зле на туризма; градът се бори да задържи по-младото си население, защото младежите все по-често напускат Есперанса в търсене на по-добър живот.

В края на 60-те години на XX век културният антрополог от „Бъркли“, трийсет и пет годишната Сара Уелс, получава стипендия „Фулбрайт“, за да изследва разпространените в Есперанса вярвания в брухос. Сара Уелс изчезва в Андите и се смята за мъртва. Сестра й предприема продължително издирване, но то не довежда до нищо. Изчезването й остава една от многобройните загадъчни случки в историята на това мистериозно място.

(Виж: „Интернешънъл Хералд Трибюн“, Списание за Културна антропология „Сан Франциско Хроникъл“, „Ел Ей Таймс“)

Мислите на Иън препускаха бясно. Тази Сара Уелс същата ли беше като онази, за която бе споменал Ед Грейнджър? Сара Уелс ще иска да говори с вас, когато се върне. Тя е експерт по тези mala sangres.

Върна се отново в Гугъл, написа името на Тес. Имаше 52 196 възможни отговора. Добави Маями, Флорида, и от една страница научи, че срещу 29.95 долара, платени по кредитна карта или Пей Пал (каквото и да беше това), може да получи пълна информация за адреса и телефонния й номер, да разбере дали е била съдена, омъжвала ли се е, развеждала ли се е, какво е кредитното й състояние. Но още по-смайваща от тази информация бе датата, която се появи в най-горната част на страницата: края на януари 2008 г. Сигурно бе грешка.

Отново се върна в основната страница на търсачката и провери последните новини от света. Никой от кандидат-президентите не му бе познат. Прочете, че глобалното затопляне бе родило създаването на цели нови индустрии, проучванията на стволови клетки давали обнадеждаващи резултати за откриването на лекарства за болести като Алцхаймер, Паркинсон и рак. Мъртви сателити трябвало скоро да бъдат свалени. Космическата станция се разширявала. Някакви неща, наречени „блогове“, бълваха многобройни политически слухове. СПИН продължавал да опустошава Африка. В новините, свързани със забавленията, най-много се говореше за стачката на сценаристите, която съсипвала икономиката на Ел Ей. Филмът „Семейство Симпсън“ вече бил пуснат и на дивиди.

Иън разпечата някои от тези статии. Имаше чувството, че е бил запратен в напълно непознат свят без компас, без речник, без елементарно познание за езика и културата. Сякаш бе на друга планета. Взе отпечатаните странички, сгъна ги и ги пъхна в джоба на якето си. Все още разтърсен от всичко прочетено, се надигна от стола и се върна в предната част на кафенето, плати на Консуело и я помоли за карта на града. Тя му подаде една, после заговорнически се наведе към него.

— Току-що получих имейл от Ед Грейнджър от Посада де Есперанса. Там сте отседнали, нали?

— Да. — Какво беше „имейл“? — И?

— Този е втори, който получавам през последната седмица, и е изпратен до всички магазини и заведения в града. В първия пишеше, че не бива да предоставяме на вас и на приятелката ви Тес достъп до компютри, интернет и телефони. Във втория, изпратен преди час и половина, пише, че се намирате в голяма опасност — преследват ви брухос — и ако ви видим, да им позвъним веднага. Когато са намесени брухос, процедурата е задължителна. Трябва да се обадя, мистър Ритър. Но наистина не ми харесва начина, по който го правят — сякаш са някакво Гестапо, разбирате ли? Така че зависи от вас. Останете тук и те ще дойдат да ви вземат, или тръгвайте. Имате преднина от може би… пет минути.

— Благодаря, Консуело. Къде мога да хвана автобус за Хиганте?

— На две пресечки източно оттук, пред място, наречено „Книги на надеждата“.

Иън се впусна към вратата и се затича по улицата, стискайки новия си мобилен телефон в ръка; раницата се тресеше на гърба му, шевовете на слепоочието му пулсираха от болка, а гърлото му бе пресъхнало от страх.

Бележки

[1] Carajo — исп. ез. — По дяволите, мамка му. — Б.пр.

[2] От исп. ез. — Да, да, ясно. Трябва да се връщам на работа, любов моя. — Б.пр.