Триш Макгрегър
Есперанса (21)

Двайсет

Когато по обед Тес се събуди, беше сама в стаята — очите й сякаш бяха пълни с пясък, а стомахът й ръмжеше от глад. Огледа се неспокойна, търсейки някакъв признак, че онази бруха я беше последвала тук. Но сенките в ъглите на стаята бяха просто сенки. Прашинки танцуваха във въздуха, уловени в лъчите светлина, проникващи през завесите, климатикът жужеше натрапчиво. На нощното шкафче намери бележка от майка си, че тя и Мади са отишли да пазаруват. Щяха да се върнат около 12,30 и да я заведат на обяд, а в два часа й бяха уговорили среща с онази жена медиум.

Тес беше посещавала само веднъж досега медиум, на панаира в Южна Флорида малко след като беше започнала връзката си с Дан. Една циганка гледаше миналото и бъдещето за пет долара, пет минути гадаене, в шарена палатка, истинско клише. Дълъг живот, щастие, истинска любов, добро здраве. Да не повярваш, нали? И ще спечелиш 30 милиона долара от лотарията. Затова, независимо от факта, че Мира Моралес работеше с легендарния агент Шепърд, Тес дълбоко се съмняваше, че от тази среща щеше да има някаква полза. Но нямаше и какво да губи.

Включи айфона си и откри дузина съобщения от Дан и почти толкова на гласовата поща. Всички се свеждаха до едно и също — да му се обади веднага.

Трябва да поговорим за това, което е станало тази нощ. Местните ченгета искат да те разпитат. Важно е. Свързах се с Мади, тя каза, че сте в Танго, после ми затвори. Обади ми се. Да поговорим.

Да му се обади? И какво щеше да му каже? Че вече не живее в света на разума и на чистата логика, родена от лявата страна на мозъка? Той и без това вече го подозираше. Беше й се подиграл веднъж, нямаше желание да предизвика отново същата реакция. Изключи телефона си, избра си чисти дрехи и бельо от раницата си и отиде в банята да се изкъпе. Видя отражението си в огледалото и просто остана там, взираща се в себе си. Нищо чудно, че майка й я бе попитала какво бе станало с косата й. Беше напълно побеляла.

Кафе книжарницата „Светът на книгите“, в която беше срещата им с медиума, напомни на Тес на къщичка от приказка — извитите ъгли, сведената веранда с хамак в единия край, двата етажа, боядисани в синьо и жълто. Дузина вятърни камбанки висяха от манговите и банановите дървета, които извисяваха сенките си над къщичката. Щом задухаше вятърът, камбанките танцуваха и пееха, изпълвайки въздуха с музика.

Вътре повечето стени бяха премахнати, за да се създаде просторно, свободно място, изпълнено с рафтове с книги и широки пътеки между тях, кафене. Клиенти обикаляха между рафтовете, а слънчевата светлина от многобройните високи прозорци заливаше подовете от черешово дърво.

— Ще разбера къде трябва да отидем — каза Мади и изчезна нанякъде.

Лорън докосна Тес по рамото.

— Ще разгледам някои книги. Спри да се тормозиш за косата си. Мисля, че изглеждаш чудесно.

— Ти си ми майка. Ще говориш така, дори да съм покрита със струпеи. Хайде, колко трийсет и три годишни познаваш, които са напълно посивели?

Майка й се престори, че мисли.

— Поне десетина. Освен това има и боя за коса, не забравяй.

Чудно. Предстоеше й прекрасен живот, изпълнен с химикали.

— Ще отида да поръчам капучино за всички ни, мамо.

След като даде поръчката си, седна на маса до прозореца, отвори лаптопа си и влезе в интернет, за да провери имейла си. Пропусна неколцина имейли от Дан и отвори веднага единственото, което беше важно за нея в момента — от професор Люк Ритър.

Скъпа мис Ливингстън,

По принцип бих сметнал писмо като вашето за някаква нелепа шега. За последно видях баща си преди четирийсет години, когато го закарах до летището в Дълут. Но ако сте тази, за която се представяте, тогава би трябвало да можете да ми отговорите на няколко прости въпроса. Как ви е наричал баща ми и защо? Кой е Номад? Кой е номерът на вилата, в която сте били отседнали? Кой е карал автобуса ви до Есперанса?

Люк Ритър

Препречете имейла няколко пъти, уплашена и развълнувана едновременно. Разликата от 40 години означаваше, че Иън вероятно е вече или много възрастен, или мъртъв. Но писмото, освен това, потвърждаваше, че той е съществувал, че това, което си спомняше тя, наистина бе станало. Обзе я почти дзен спокойствие и после спомените й я заляха като слънчева светлина, проникваща през мрака.

Скъпи Люк,

Иън ме наричаше Слим като героинята от филма „Тъмният преход“. Номад беше черен лабрадор. Бяхме отседнали във вила номер 13. Не си спомням името на шофьора на автобуса. Но помня, че съм била в този автобус, също номер 13, помня брухос, помня как Иън готви, колибрита, черно-бяла котка на име Уискърс. Помня запечатани с тиксо и кърпи врати и прозорци, за да не могат брухос да проникнат вътре във вилата. Помня, че се влюбих в баща ви. Спомените продължават да изплуват в съзнанието ми, но това са тези, в които съм сигурна.

Пред шест месеца бях простреляна при федерална акция, по време на операцията съм умряла, после са ме съживили, но съм изпаднала в кома. Спомените ми започнаха да се възстановяват съвсем наскоро. Ако Иън ви е казвал за брухос, тогава разбирате защо ви питам дали е бил преследван и заплашван от тях, след като е дошъл в съзнание.

Благодаря ви отново!

Малко след като изпрати имейла, слаба, дребна жена застана до масата й.

— Извинете, вие ли сте Тес?

Изглеждаше около седемдесетгодишна, посивялата й коса бе сплетена на дълга плитка, спускаща се отпред на лявото й рамо. Носеше свободни черни панталони, тениска с щампа на дървото сейба, дървото на живота според митологията на маите, конопени сандали. Имаше толкова силно излъчване, че за миг Тес се запита дали жената не е поредният дух.

— Да, аз съм Тес.

— Аз съм Надин.

Името й не говореше нищо на Тес, но тя почувства вътрешно желание да почете тази жена по някакъв начин, затова събра дланите си и сведе леко глава.

— Намасте.

Надин изглеждаше изненадана от този поздрав, но си придърпа един стол и седна до нея.

— От колко време практикувате йога?

— От няколко месеца. Моето куче с муцуната надолу още не ми се получава много добре, все още не мога да държа стъпалата си изпънати и в класа се чувствам по-скоро като кучешко лайно, довлечено отвън.

Надин се разсмя.

— Дори учителите имат трудности с определени пози. Някои от тях могат да поставят глезените си зад главата, но не могат да се навеждат добре напред от изправена позиция. Някои не могат да правят лотус, защото бедрата им са прекалено едри. Правиш, каквото можеш, и почиташ тази част от себе си, която полага тези усилия. Божествената светлина в мен разпозна божествената светлина в теб. Това означава „намасте“. Затова се занимаваш с йога. — После добави: — Внучката ми е готова за теб.

— Внучката ви?

— Мира Моралес. Имате сеанс с нея, нали?

Медиумът от Танго Кий.

— На вас или на нея трябва да платя, Надин?

— Мира каза, че сеансът е безплатен.

— Безплатен? Защо?

— Обикновено, когато прави така, това означава, че е доловила нещо толкова необикновено в клиента и в ситуацията му, че получава възможност да разшири своите собствени способности.

Звучеше невероятно идеалистично, но какво пък? Прибра лаптопа в багажа си, взеха кафетата си с Надин и се запътиха към задната част на магазина.

— Надин, вярно ли е, че Мира живее с Уейн Шепърд?

Надин се усмихна насмешливо.

— Днес, да. Утре — кой знае? Отказала съм се да отгатвам взаимоотношенията им. Защо?

— Просто съм любопитна.

— От ФБР ли сте?

— Може би вече не.

— Иска ми се Шеп да може да каже същото.

— Но аз съм чувала, че той е феноменален в работата си.

— Така е. Но когато си в този вид професия, привличаш към себе си преживявания, каквито не би привлякъл в друга ситуация. Убедена съм, че ще вършите по-добре нещо друго, Тес.

Струваше си да се види. Точно сега това „нещо друго“ се очертаваше да бъде престоят в затворническата килия.

Котка се настани на стол в края на един шкаф с книги. В зоната за четене групичка тийнейджърки се кикотеха, шепнеха си и пишеха есемеси на телефоните си. Вероятно една на друга. На стената вдясно от Тес имаше закачени снимки, улавящи мистерията на острова, неговата атмосфера и величие, които трудно можеха да бъдат описани с думи. Влязоха в уютна стая с огромен прозорец, гледащ към изумителна японска градина, окъпана в светлината на ранния следобед. Под прозореца имаше малка каменна масичка за кафе, около нея под формата на полумесец бяха подредени табуретки и столове. Лорън и Мади седяха там и разговаряха с висока, привлекателна жена.

Мира Моралес. Тъмната й коса беше прибрана назад със седефени гребени и се спускаше до раменете й. Носеше сиви свободни панталони и черна тениска с искрящо син надпис „Танго Фритър“. Не прилича на циганката от карнавала, помисли си Тес. Къде останаха старите повлекани с разпуснати хавайски рокли и дрезгави от прекалено многото цигари гадателки? Жената пред нея не носеше милион пръстени и подрънкващи гривни и вероятно нямаше да каже „Долавям вибрациите ти“.

— Тес, чудесно е да се запознаем. С Мади тъкмо си говорехме за нейното идване във Флорида.

Тес и Надин оставиха чашите си с капучино на масата.

— Разбирам, че ти си изиграла съществена роля за това, като си я убедила да го направи. С мама сме ти много признателни. Радваме се, че имаме възможност да общуваме с нея.

Лорън се надигна от стола си.

— Ние ще изчакаме навън, скъпа.

— Нямам какво да крия, мамо — каза Тес. — Вие също сте намесени. Трябва да останете.

— Съгласна ли си, Мира? — попита Лорън.

— Напълно.

Тес седна на стола между майка си и племенницата си. Не виждаше никакви таро карти или други обичайни средства за гадаене на масата. Мира не приличаше на шаманка, която щеше да извади изведнъж някакви сантерия номера от шапката си като това, че първо трябва да се поднесат дарове на боговете, ориша монети, шоколади, покрити с мед, бижу или щедър чек. Тес беше виждала достатъчно пъти бабата и дядото на Дан да действат по този начин, но тук не вярваше да стане така.

Няколко минути Мира мълчеше. На Тес й се стори, че дишането й стана по-забавено. Стаята изглеждаше странно запълнена от тежкото мълчание.

— Тес, един мъж влезе в стаята с теб — каза внезапно Мира.

Тес погледна веднага зад себе си, но видя само стоящата до вратата Надин.

— Тя има предвид дух — прошепна й Мади. — Призрак.

Не още един. Дали не я преследваха всички мъртви от онзи свят? Нямаха ли си друга работа?

— Той… враждебен ли е?

— Напротив. Усмихва се. Широкоплещест е, с гъста бяла коса, големи сини очи. Очила като на Бен Франклин. Сега е застанал между теб и майка ти и мисля, че името му започва с Ч…

Тес и майка й се спогледаха. По дяволите, казваха очите на Лорън.

— Чарли?! Тук ли е? — попита Тес.

— Той кима с глава — продължи Мира. — Това е името му.

На Тес й се стори иронично, че можеше да общува с непознати, които умираха или вече бяха мъртви, но не можеше да види баща си.

— Тес, Чарли държи да знаеш, че ти можеш да го видиш — каза Мира. — Можеш да говориш и да общуваш с него. Казва, че вече притежаваш тази способност. Споменава нещо за колибрита. Така ще го виждаш понякога.

Ятото от колибрита тази сутрин.

Мира се приведе напред, погледът й пронизваше Тес.

— Чарли казва, че си видяла духове по време на инцидента вчера.

— При катастрофата на пътя? — попита Лорън.

Тес кимна.

— Но стана спонтанно.

— Чарли предлага, когато съзнателно се опиташ да видиш дух, да използваш периферното си зрение. Или да извърташ очите си нагоре, към точката между веждите си, както и да пробваш дишане през ноздрите, както правиш по време на йога упражненията си.

— Ти така ли правиш? — попита Мади.

— Нямам много голям избор — отвърна Мира. — Виждам духове от дете. За щастие, Надин ме напътстваше в това. Лорън, Чарли се извинява, че те е изоставил, когато е умрял. Но казва, че е било от изключително значение, за да се развият в бъдеще определени събития. Надява се, че му прощаваш и че в края на този сеанс ще разбираш по-добре защо е трябвало да ви напусне.

Лорън всеки момент щеше да се разплаче.

— Простила съм му много отдавна. Но дано причините му наистина да са дяволски добри.

Тес почувства струя студен въздух вляво, между нея и майка й, но не виждаше нищо дори с периферното си зрение.

— Чарли ми казва, че ти също си умряла, Тес. И си била известно време в кома.

Тес се запита дали Лорън или Мади бяха споделили с Мира тази информация.

— Казва ми, че не те е посрещнал там, защото е трябвало да преживееш нещо специално и да се върнеш с тази способност, която притежаваш сега. Мястото, където си била. Опитва се да ми каже името, но чувам само буквите — есп. Говори ли ти нещо това?

Тази жена определено не беше циганка от някой панаир.

— Есперанса. В Еквадор.

Очите на Мира изведнъж станаха безжизнени.

— Да, той потвърждава. Казва, че когато сте били на онзи първи автобус, ти и някакво американско семейство сте били накарани да слезете. Едно от децата, малко момиче, се е разболяло. Дала си на майката нещо да облекчи гаденето на детето, по-късно момичето ти е благодарило и е казало нещо за мечето си. Помниш ли това?

Мили Боже! Спомените сега нахлуваха бързо в главата й. Тес почувства как кръвта се оттегля от лицето й.

— Да.

— Той е бил това момиче. Баща ти е приел тази форма.

— Как го е направил? — попита Мади. — Да приема чужда форма?

— Това семейство е било мъртво и Чарли е знаел как да приеме формата на детето — Мира спря и наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо, което Тес не можеше да чуе. — Той ми казва сега — Лорън, има ключ на твоя ключодържател, който те тормози от смъртта му. Намерила си го сред неговите неща. Той е за сейф тук, в Танго. Сейф номер 13. Оставил е пари в сметка, за да се плаща за годишната му такса за години напред. Трябва да отидеш и да го вземеш колкото се може по-скоро. Ще намериш достатъчно пари в брой, за да стигнете и трите до Еквадор и да направите това, което трябва да бъде направено. Чакал е дълго време, за да ти го каже. Знаел, че ще се ядосаш как е успял да отдели толкова пари.

— Мамка му — каза само Лорън.

— Чарли се смее. Знаеше, че ще го кажеш — добави Мира.

— В коя банка е сейфът? — попита Лорън. — Ще ни бъде от полза да знаем.

— Не е сигурен. Сменила е имената си няколко пъти, а ураганът е променил пейзажа така, че той е объркан за мястото. Мисля, че е в северната част на острова — очите на Мира се стрелнаха към Тес. — Числото 13 значи ли нещо за теб, Тес? Появявало ли се е, когато си била мъртва?

Откъде е разбрала?

— Няколко пъти.

— Езотерично числото 13 представлява някой, който е възкръснал на по-високо ниво на съзнание и е достигнал състояние на трансмутация, на върховно преобразяване — обясни Мира. — То е един от признаците, от синхронните събития, които явно ще бъдат от значение за теб, Тес. Чарли казва, че е изключително важно да държите полицията в неведение, затова трябва да резервирате няколко различни полета до Кито. Освен това Лорън и Мади ще бъдат уязвими от… — спря, простена, очите й се изцъклиха и внезапно тя се преви на две, а ръцете й притиснаха корема й.

Надин се впусна към нея и й прошепна нещо. Мира поклати глава.

— Ще ми мине.

Тес и майка й се спогледаха, но никоя от тях не проговори. Минутите минаваха една по една, после Мира каза:

— Понякога приемам и… физически усещания. Преди малко улових състоянието на мъж, чието име започва с Д — Дон, Дик, Дан, Дрейк, нещо такова. Една сричка. Той е болен. Има нещо вътре в него, което го кара да прави разни работи — пак млъкна. — Това има ли смисъл за вас?

Тес не можеше да говори от надигащата се вълна на тревога и ужас в гърлото й. Искаше да скочи на крака и да изкрещи: Коя, по дяволите, си ти и откъде знаеш това?

— Дан. Името му е Дан. А какво е това в него? Какво? — вече се бе досетила, знаеше, че онази бруха, която я бе заплашила, бе изпълнила обещанието си. Ще ти отнема всички, които обичаш така, както аз обичах Бен, и ще направя всичко възможно смъртта им да бъде ужасно болезнена.

— То е… гладен дух. Чарли ме накара да използвам този израз. Доколкото разбирам, това е призрак, по-нисше астрално същество, което е останало близко до нашето физическо ниво на живот. Тези души са причина за феномени като полтъргайст и понякога могат да се свържат с човешкото енергийно поле и да създадат проблеми. Има различни причини за неспособността им да продължат и да преминат отвъд — травматична или внезапна смърт, липса на вяра в живота след смъртта, отказ да приемат напътствията на другите духове. Това са някои от най-честите причини. Но тези същества явно са се развили по доста необичаен начин.

— Те… обсебват хора — каза Тес. — Вселяват се в тях. Завладяват телата им, използват ги като приемници и ги принуждават да вършат разни неща.

— Да, чувала съм за такива истории. Чарли ми казва, че тези създания си имат име, с което предпочитат да се наричат, и че броят им е огромен, милиони.

Милиони?

— Наричат се „брухос“.

— Духът, който е обсебил Дан, иска да те убие, Тес, и има нужда от тялото на Дан, за да го направи. Той се е опитал да стигне до Танго. Но Чарли и неговата група са попречили на Дан да дойде тук. Разболявали са го всеки път, когато се е опитвал да дойде на острова заедно с онова нещо вътре в него.

— Група — повтори Тес. — Какво означава това? Каква група?

— На енергии. На души. Чарли е част от тази група.

— Добро и зло? — попита Лорън. — Така звучи.

— Тези брухос не се възприемат като зли, не повече, отколкото Хитлер се е смятал за зъл човек. Тази битка между брухос и групата на Чарли се води от векове. Тя е за контрола върху Есперанса и други места като нея. Ти и един мъж имате важна роля в тази битка и брухос ще направят всичко възможно да ви спрат. Думата вайра означава ли нещо за теб?

„Вайра“ беше името на независима продуцентска компания за индианска музика от Андите, музиката на инките. Но докато Тес си го повтаряше, името започна да звучи в главата й като магическа абракадабра, която отвори поредната врата на спомените. Парник. Двама мъже. Единият започва да се променя, тялото му мутира, превръща се от човешко в кучешко. Вайра е Номад, шейпшифтър.

— Чарли ми казва, че Вайра е част от тази група. Те се наричат… ловци на светлина, да, мисля, че такъв е изразът. Леле… това е много странно. Мощно — Мира потърка дясното си слепоочие. — Тук има информация за ловците… А тук за някого другиго… — Пръстът й премина към лявото слепоочие. — Да, тук виждам друг мъж. За какво искаш да знаеш повече?

Паника. Какво искаше тя?

— За другия мъж.

— Мъж, чието име започва с Т или И. Имаш ли представа за кого говоря?

— Иън. Срещнах го, когато бях… — Мъртва. — Срещнах го в Есперанса.

— Този мъж е като… твоята друга половинка. Чарли изглежда има много информация за вас двамата, но не мога да предам всичко, което се опитва да каже. Той и групата му могат да изманипулират някои събития, да защитят теб и Иън, но са ограничени в действията си така, както и брухос имат своите ограничения. Не могат физически да водят тази битка.

Мира спря отново, затвори очи и мълча толкова дълго, че Тес си помисли, че сеансът е приключил. Тес си даде сметка, че седи, приведена напред, тялото й бе напрегнато, вцепенено, мускулите — опънати, и най-накрая се насили да се облегне назад. Продължаваше да усеща студения полъх на въздуха отляво и когато извърна глава, между себе си и майка си видя баща си, който бе приел по-видима форма. Чарли, наместващ очилата на носа си.

Здрасти, Слим.

Изкара ми акъла, татко.

Хайде, скъпа. Говоря с теб от деня, в който ви напуснах. Сега ме чуй много добре. Трябва да се махнеш от този остров заедно с майка ти и Мади. Скоро тук вече няма да е безопасно.

Формата му премигна, после изчезна. Тес си помисли, че официално можеше да бъде обявена за изгубила разсъдъка си.

— Мади и Лорън — каза Мира. — Двете трябва да заминете за Еквадор с Тес.

Мади се намръщи.

— Искам да отида. Но има ли някаква по-особена причина, поради която да го направя?

— Защото ти си млада и виждаш неща, които те не могат. Защото те са твоето семейство. И мисля, че ти е предопределено да откриеш там съдбата си.

— Предопределено ми е какво? Да направя нещо?

— Не знам. Тес, Чарли твърди, че Иън се е свързал с теб, но като че ли… — Мира свъси вежди, дланите й бяха изпънати пред нея, сякаш държеше нещо в тях. После ръцете й се отдалечиха една от друга, като че ли предметът нарастваше. — Между вас има разстояние. Нямам никаква представа какво означава това.

— Мисля, че знам. Иън е живял през 1968 година, умрял е, озовал се е в Есперанса през 2008 година и ние… и после… — И после е изчезнал мистериозно през април 1968 година и сега синът му е на шейсет и една години.

— Леле — възкликна Мади. — Това е страхотно!

— Страхотно? — повтори Лорън. — Това е безумно. Дори и да успеете да се върнете и двамата там, Тес, как ще се съберете, когато сте от различни времена?

Тес се почувства смазана, малка, нещастна и несигурна.

— Не знам.

— Ъъъ, Чарли ме уверява, че има начин.

Свеж полъх погали шията на Тес и кожата на ръцете й настръхна.

До утре трите трябва да сте тръгнали, Слим.

— Чарли току-що си отиде — обяви Мира.

Направо ме вкарайте в лудницата. Баща й току-що си бе тръгнал, каза Мира, но всъщност той си бе отишъл преди десет години, бе оставил майка й сама с дъщеря, студентка по право, в не добро финансово състояние. Смъртта на баща й ги бе превърнала в роби на парите дълго време. Сега трябваше да повярва, че е имало причина за това.

Майната му.

— Обадете ми се утре или вдругиден — каза Мира. — Искам да знам какво си решила, Тес. Ако аз открия нещо друго като информация, ще ви звънна.

Размениха си телефоните и имейл адресите и няколко минути по-късно Тес, Лорън и Мади се върнаха в кафенето. Седнаха на една маса и след като се настаниха, Лорън заговори с тих, заговорнически глас:

— Леко връщане към реалността. Това, което чухме тук, е толкова невероятно, че имам нужда да разбера дали всички сме на едно мнение. Луди ли сме? Мира някоя побъркана ли е? Чарли наистина ли говореше с нея? Тес, ти видя ли Чарли? Ехо, вече нищо не разбирам.

— Гласувам — обади се Мади — да действаме според информацията, която тя ни даде.

— Тес? — Лорън я погледна въпросително.

— Не съм сигурна какво искам да направя.

— Чакай малко — изражението на Мади бе направо ледено. — Какво, ще стоиш просто така ли? И после? Ще се върнеш на работа с партньор, който има вероятност да е обсебен от зъл дух? Ще се надяваш, че на това, което е обладало Дан, ще му стане скучно и ще си тръгне? Вярваш ли, че е възможно?

— Имам нужда от cafe con leche^[1] — каза Тес.

— Това не ти е кубинска закусвалня — изтъкна й Лорън. — Тук правят капучино. Аз трябва да проверя три банки преди пет часа този следобед.

— Аз пък съм гладна — заяви Мади.

Двете станаха и оставиха Тес сама на масата. Тя бързо влезе в пощата си. Имаше два имейла от Люк.

Леле! Съжалявам, че бях толкова подозрителен. Толкова много от предсказанията на баща ми се оказаха верни през годините, като започнем с убийството на Кинг, после на Боби Кенеди, после скандалът „Уотъргейт“ и всичко останало, интернет, Яху, мобилните телефони… Той имаше много ясни спомени за преживяното от него по време на комата, но признаваше, че времето, прекарано в психиатрията, е заличило някои от тях. Знаеше например че не си спомня нещо важно за Номад. Не можеше да си спомни какво сте работили. Това ме затрудни да ви намеря всичките пъти, когато се опитвах да го направя. Телефонът ви го нямаше в указателите. Предположих, че сте напуснали района на Маями.

Да, брухос се опитаха да го нападнат — но не можаха да се доберат до него. Но една от тях обсеби майка ми, преживяване, от което тя така и не се възстанови. Тази бруха я използва, докато баща ми отлетя за Сан Франциско да търси Сара Уелс, културен антрополог, която замина за Е. през 1969 година. Мисля, че той имаше нужда от нея като потвърждение на преживяното от него. Освен това татко явно се бе завърнал от смъртта с умението да „вижда и да говори с мъртвите“.

Последния път, когато се чух с него, се намираше в хотел „Експат“ в Отавало. Казах му, че ще дойда след няколко дни, но когато пристигнах там, беше изчезнал. Месеци наред пътувах из Еквадор, търсих го, но никога повече не го видях.

В случай че изпитвате същите съмнения, през които мина и той, ви изпращам няколко файла, които би трябвало да ги разсеят. Започнете търсенето си от онзи хотел в Отавало, Тес. Преди собственик на „Експат“ бе човек на име Ким Екърт. В края на имейла ще намерите адреса му. Моля ви, дръжте ме в течение и когато намерите баща ми, го помолете да ми се обади. Ще се радва да научи, че вече има трийсет и една годишна внучка!

С най-добри пожелания, Люк

Тес нетърпеливо отвори първия прикачен файл. Появи се копие на извлечение от кредитна карта с дата 6 април 1968 година — явно Иън бе платил за публикуването на обява в три вестника в Южна Флорида. После отвори и втория файл и видя снимка на мъжа, когото помнеше — същата топла усмивка, очите като тъмни басейни, леко посребрената брада. Не беше точно копие на Клуни, но имаше достатъчно прилика, така че й стана ясно защо лицето на актьора на корицата на дивидито беше предизвикало онази реакция. Третият файл съдържаше сканирана обява от „Маями Хералд“ с дата 8 април 1968 година. В средата на страницата на вестника с големи, черни букви пишеше:

Слим, истина е. Тръгвам на 8.04.1968. Фриско-Кито.

Обичам те, Иън Ритър от Минеаполис.

Тес притисна юмруци към очите си.