Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Even, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Брад Мелцър

Заглавие: Смъртоносно реми

Преводач: Милена Кардалева

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15470

История

  1. — Добавяне

Глава пета

— Какво мислиш? — попита Сара.

— Шегуваш ли се? Беше невероятно. Когато бе горе на плота…

— За вечерята ти говоря, мечтателю. — Само по тениска, Сара седеше на кухненската маса срещу Джаред, който си бе нахлузил анцуг.

— А-а-а. — Джаред се втренчи в празната си чиния. — Беше страхотно. Всичко беше страхотно. Особено ти.

— Не си раздавай всичките комплименти, половината от заслугата е твоя. — Сара се пресегна и стисна ръката му. — Между другото, колко е часът?

— Защо? Среща ли имаш?

— Да. С правосъдието. Трябва да се върна в съда. Обвиненията ще почнат към единайсет.

— Ох, боже… твоят случай — изпъшка Джаред. — Толкова съжалявам. Трябваше повече да ми разкажеш. Толкова се омотах в…

— Не се притеснявай — отвърна Сара. — Случаят си е наред. Е, може би. Всъщност сигурно не е наред, а си е пълен провал. Но мисля, че нещата може да се оправят. Може би. Ако имам късмет.

— Значи не можеш да загубиш.

— Не ме бъзикай. Знаеш каква съм под напрежение — низини и върхове, низини и върхове. Когато взех случая, бях на върха на щастието, час по-късно не се побирах в кожата си и бях ужасена за работата си, още час по-късно учех тънкостите, бях полудяла, но и някак самоуверена, а като се прибрах, помислих, че всичко се нарежда както искам.

— А сега?

— Сега съм пак в низина. Не само, че се притеснявам за случая, но и за начина, по които го взех. Трябваше да ме видиш днес следобед. Зяпах тази глупава малка папка, абсолютно паникьосана. И когато дойде съдбовният момент, когато трябваше да реша дали да я взема, почувствах, че това е единственият ми шанс. — Сара се отдръпна и се изправи. — Кажи ми честно. Лошо ли беше, че така взех делото?

— Няма значение какво мисля аз — каза Джаред с обикновения си дипломатичен тон. Дълбоко в себе си Сара знаеше, че той избягва отговора, но не беше в настроение да му слуша лекцията. Станеше ли въпрос за работа, съпругът й бе винаги на едно мнение. — Важно е ти как се чувстваш.

— Ужасно. Сега адреналинът го няма и не мога да спра да мисля за това. Като някакъв гладен призрак, а стомаха ми. А най-лошото е, че не съм сигурна защо съм разстроена — защото знам, че не е трябвало да го взимам или просто защото ме хванаха.

— Не можеш да промениш станалото. Видяла си го, взела си го и сега ще живееш с това. Пък и както ми го описа, май на никой там не му е пукало.

— Само на Виктор. Още не съм го виждала.

— Каза ли на помощника ти, че делото е било за Виктор?

— Още не. Цял следобед тичахме и нямаше време. Освен това не мисля още да му казвам, искам още малко да се поразровя, преди да изложа отношенията ни на риск.

— Продължаваш ли да мислиш, че може да има и нещо друго?

— Не съм сигурна — Сара вдигна синия си костюм от пода. — Но ако случаят не е като за Виктор, нямам представа как ще си спася работата.

Тя се облече и се отправи към вратата.

— Късмет — извика Джаред. — Смачкай ги.

— Не се притеснявай — отвърна Сара. — Защитата доста ще пострада.

 

 

Точно в десет и половина Сара влезе в сградата на Сентър стрийт, номер 100. Пред съдебната зала, запазена за раздаване на обвинения, тя с учудване видя Гъф, облегнат на вратата.

— Какво правиш тук? — попита Сара. — Не трябваше да идваш.

— Ти си ми шефка — отвърна Гъф. — Където ти, там и аз.

— Благодаря, Гъф. Оценявам подкрепата. Сега само трябва да изчакаме…

— Помощник областен прокурор Тейт! В какво го обвинявате? — изгърмя един глас надолу по коридора.

— Кражба, втора степен — излая Сара, докато Конрад беше още на десетина метра от нея.

Свъсеният Конрад доближи колегите си и попита:

— И защо се спря на това?

— Защото кражба първа степен изисква оръжие или опасен инструмент, или физическо нараняване на жертвата, а няма доказателства, че тук е имало нещо такова.

— Това не трябва ли и за втората степен? — предизвика я Конрад.

— Не и ако сградата е жилищна — гласът на Сара набираше увереност. — А Осемдесет и втора източна улица, номер 201 е жилищна сграда. Жертвата спи там всяка вечер. Сама й се обадих.

Конрад се усмихна.

— Браво. Ами влизане без разрешение в чужда собственост? Защо не го обвиниш в това?

— Защото като е взел часовника, топката за голф и четиристотинте долара, обвиняемият е извършил престъпление, за което това е твърде леко обвинение.

— Ами грабеж?

— Според полицая не е била използвана сила. Това изключва грабеж.

— Ами влизане с взлом? — попита Конрад.

— Ето къде ме будалкаш — каза Сара. — В Ню Йорк няма влизане с взлом.

— Сигурна ли си?

Сара се втренчи в него.

— Разбира се. Един час ми отне, за да го проумея. Сега можем ли да влезем и да го започнем тоя?

— Ти командваш. — Конрад посочи към вратата.

Поради късния час Сара очакваше да намери съдебната зала празна. Но когато влезе вътре с учудване видя, че е пълно с обвинители, полицаи, съдебни служители, защитници и арестувани нарушители. Обвинителите седяха от дясната страна на залата, а защитниците — от лявата. Защитниците изчакваха в помещение извън залата да им дойде редът, съдията ръководеше всяко дело, което обикновено продължаваше четири или пет минути. В това време се обявяваха обвиненията и се уреждаше гаранцията.

Когато влезе в залата, Сара знаеше кого да търси. От законова гледна точка разбираше, че тази процедура представлява жизненоважна гаранция за свобода и справедливост. Но стратегически погледнато знаеше, че тя играе съвсем друга роля, като не на последно място беше и фактът, че адвокатите се виждаха за пръв път тук. Силният защитник беше кошмар за обвинителя, а слабият — лесна победа. И в двата случая, като футболни треньори, които шпионират противниковия отбор, с който ще играят следващата седмица, обвинителите от прокуратурата обичаха да виждат с кого ще си имат работа. Сара не беше изключение.

— Имаш ли представа кой е? — обърна се тя към Конрад, докато сядаха на първия ред от дървени скамейки.

Конрад започна да разглежда дузината защитници, които седяха, пишеха или попълваха изникнали в последния момент документи от лявата страна на залата.

— Не можем да разберем, преди да го повикат.

— Ох, не — въздъхна Сара.

— Какво има?

Тя посочи висок рус мъж от отсрещната страна на залата. Носеше чудесно ушит костюм, а черното му куфарче беше марка „Гучи“.

— Това е Лорънс Лейк — партньор от старата ми работа.

— Мисля, че срещу него ще се изправиш — обади се Гъф.

— Откъде знаеш? — попита Конрад.

— Шегуваш ли се? Подушвам врага, още щом влезе в стаята. Това е част от необузданата ми, кръвожадна същност.

— Ти си луд.

— Определено. — Гъф присви очи, за да изглежда жесток — Луд като лисица.

— Или като психопат — добави Конрад, обърна се към Сара и попита: — Намери ли нещо друго за Козлоу?

— Само фактите от досието. Преди това е арестуван два пъти — веднъж за нападение първа степен и веднъж за предумишлено убийство. При нападението използвал сгъваем нож, при убийството забил отвертка в нечие гърло.

— Господи — възкликна Гъф. — Някои трудно се погаждат с другарчетата.

— Не и според съдебните заседатели. И двата пъти се е откачил.

— Значи е добър лъжец — заяви Конрад — Но ако съм на твое място, ще събера всички факти от предишните престъпления. Може би си пада по творческата жестокост.

— Утре ще проверя — каза Сара.

— Готова ли си със сумата за гаранцията? — Сара кимна. — Коя е идеалната цифра? — попита Конрад.

— Искам да е поне десет хиляди. Достатъчно високо е, за да не може да си го позволи. Но ще искам петнайсет, защото знам, че съдиите винаги малко намаляват.

— Не мисля, че трябва да се безпокоиш за това — поклати глава Конрад. — По време на нощните сесии съдиите са толкова вкиснати, че се гаврят с обвиняемите просто ей така.

— Да се надяваме. — Сара хвърли един поглед на куфарчето „Гучи“ на Лорънс Лейк.

Петнайсет минути по-късно, когато съдебният служител призова страните по делото „Щат Ню Йорк срещу Антъни Козлоу“. Сара видя как Лорънс Лейк се изправя и тръгва към масата на защитниците.

— По дяволите — промърмори тя.

— Не задълбавай — обади се Конрад.

Докато Сара бързо вървеше към масата на обвинителите. Антъни Козлоу влезе в съдебната зала, воден от един от съдебните полицаи. Носеше изтъркано черно кожено яке и изглежда не се беше бръснал дни наред. Сара се зачуди как един никакъв боклук като него може да си позволи играч като Лейк. Козлоу се приближи до Лейк и му стисна ръката така, все едно бяха стари приятели.

Сара гледаше Козлоу и усещаше как по челото и избива пот. Това не беше като старите дела във фирмата. Не се бореше срещу някаква безлична корпоративна цялост. Бореше се срещу Тони Козлоу — мъж, който стоеше на три метра от нея. Никога не го бе срещала и не го познаваше, но щеше да направи всичко възможно да го прати в затвора.

Без да вдигне очи, съдията прочете формуляра с жалбата, която Сара бе подготвила. Обясни, че Козлоу е обвинен в кражба втора степен и провери дали има адвокат. След като дочете жалбата наум, съдията погледна Сара:

— Ще искате ли гаранция?

— Искаме гаранцията да бъде петнайсет хиляди долара — обясни Сара. — Обвиняемият има дълга история от жестоки криминални прояви и…

— Два ареста едва ли представляват дълга история — прекъсна я Лейк.

— Съжалявам — отвърна Сара. — Мислех, че аз съм взела думата.

— Разбирам гледната точка на обвинителя — намеси се съдията, — и виждам досието на господин Козлоу. Сега, господин Лейк, нека чуем и ответната страна.

Лейк се усмихна самодоволно на Сара.

— Клиентът ми е бил арестуван два пъти. Очевидно това не е дълга история. Казано накратко, господин Козлоу е свързан с този град. Живял е тук почти непрекъснато през целия си живот и не е осъждан нито веднъж. Няма абсолютно никаква причина гаранцията му да е толкова висока.

Съдията се замисли и после обяви:

— Датата за 180.80 е в петък. Гаранцията определям на десет хиляди.

Успокоена, Сара прецени, че дори Козлоу да може да си позволи Лейк, ще му трябват поне няколко дни, за да събере парите за гаранцията.

Без да мигне, Лейк заяви:

— Ваша Светлост, клиентът ми иска да плати гаранцията.

— Обърнете се към касиера — каза съдията. Удари с чукчето и служителят призова участниците в следващото дело. Бяха минали по-малко от пет минути.

Без нищо да каже, Сара се обърна и излезе в коридора. Гъф и Конрад я последваха.

— Добре де, плати си гаранцията — обади се Конрад. — Защо се паникьосваш?

— Заради Лорънс Лейк. Той не е от евтините адвокати. Около петстотин долара на час струва само да си говориш с него.

— Значи Козлоу си е спестил малко пари — сви рамене Конрад. — Непрекъснато се случва.

— Не зная. — Сара едва се сдържаше да не им каже за Виктор. — Имам лошо предчувствие. Козлоу не ми прилича на голяма клечка — откъде има парите и влиянието, за да говори с някой като Лейк?

— Нямам представа. — Конрад си погледна часовника. — Но времето ми за лягане отдавна е минало, а тази вечер нищо няма да решим. Ще говорим утре сутринта.

Застанала в средата на коридора. Сара не можеше да се спре.

— Ами…

— Прибирай се и престани да мислиш за това — прекъсна я Конрад. — Работният ден свърши.

Преди тя да успее да каже нещо, Козлоу излезе от съдебната зала и мина покрай нея.

— Съжалявам, Сара — прошепна той. — Ще се видим по улиците.

— Какво? — попита Сара.

Без да отговори, Козлоу тръгна по коридора.

 

 

Джаред нямаше желание да тича в ранния сутрешен дъжд, затова пристигна на работа в осем часа и се отправи към гимнастическия салон и баскетболното игрище, като се надяваше спортуването да премахне стреса от вчерашния ден. Спортните помещения се намираха на седемдесет и първия етаж и бяха поръчани от Томас Уейн, чиято любов към баскетбола тежеше повече от надеждите на колегите му за по-голяма библиотека. Адвокатите наричаха помежду си тези помещения „най-висшият съд в града“, а трите стъклени стени осигуряваха невероятна гледка към центъра на Манхатън.

Докато тичаше половин час на подвижната лента, Джаред си припомни вчерашните разговори. Първо с Любецки, после с Роуз, след това с Уейн. Измина три мили, взе си душ и слезе в кабинета си.

— По-добре ли се чувстваш днес? — попита Катлийн, когато Джаред мина покрай бюрото й.

— М-м-м — вдигна рамене той. — А ти?

— Аз се чувствам прекрасно. Само че се притеснявам за теб. — Катлийн махна молива иззад ухото си и го размаха към Джаред. — Но ако искаш да си оправиш настроението, защо не ме попиташ какво става? Заслужава си.

Джаред скръсти ръце.

— Добре. Какво става?

— Както обикновено — отвърна тя. — Любецки иска да те види. Роуз иска да говори с теб и един чисто нов клиент иска да те наеме.

— Някои иска да ме наеме?

— Дойде преди около десет минути и попита специално за теб. В заседателната зала е.

— Чакай малко — каза Джаред. — Това някакъв майтап ли е, за да ме разведриш?

— Без майтап. Искаш нови клиенти, ето ги. Каза, че негов приятел те препоръчал. Ако искаш, да го доведа в кабинета.

— Страхотно. — Пулсът на Джаред се ускори. — Всъщност направо фантастично.

Две минути по-късно Катлийн влезе в кабинета на Джаред с висок, изпит тъмнокос мъж.

— Джаред, това е господин Козлоу — обяви тя, като влезе в стаята.

— Наричайте ме Тони — протегна ръка мъжът.

— Като тигъра от анимационните филми — пошегува се Джаред.

— Точно така — усмихна се Козлоу — Точно като тигъра.

 

 

— Не мислиш ли, че не му е чиста работата на Козлоу, след като може да си позволи скъп адвокат? — попита Сара, когато мина през кабинета на Конрад в ранния следобед.

— Никак даже — отвърна той. — Случва се непрекъснато. Тези отрепки си кътат пари в някои чорап точно за такива случаи.

— Ами това, че адвокатът беше от старата ми фирма? Искам да кажа, че има хиляди подобни фирми в този град. Не мислиш ли, че това не е само съвпадение?

— Сара, време е да поемеш дъх и да се успокоиш. Знам, че си вложила много чувства в този случай, но стане ли това, рискуваш да изгубиш перспективата. Повярвай ми, знам през какво минаваш точно сега. Когато започнах тук, исках всичките ми случаи да ги пишат на първа страница по вестниците. Но понякога трябва да си признаеш, че ще получиш само два реда в най-долния ъгъл на някой гимназиален месечник.

— Значи мислиш, че си въобразявам?

— Само ти казвам да спреш да се притесняваш за портфейла на Козлоу и да се съсредоточиш върху делото. Имаш предварително изслушване следващия понеделник.

— Да не говорим, че имам и други дела — добави Сара.

— Как минаха те тази сутрин?

— Обвиненията? Като снощи, но по-бързо. Притежанието на наркотици и една от магазинните кражби бяха с чисти досиета, затова си тръгнаха под гаранция. След това получих по две хиляди за джебчията и другия дребен крадец.

— Значи не им е било за пръв път?

— Почти петдесет ареста общо за двамата. А джебчията, ако можеш да повярваш, се казва Марион.

— Не се подигравай така. Това е истинското име на Джон Уейн.

Сара наклони глава и започна да изучава Конрад.

— Чакай, чакай — каза тя. — Ти да не би току-що да се пошегува?

— Никога не се шегувам с Джон Уеин, госпожо.

Сара се засмя.

— Добре, тук ще те пусна. Така е честно. Но според досието му, Джон Уеин, джебчията, има двайсет и три предишни ареста и се кълне, че нито веднъж не е бил виновен — което, предполагам, поне го прави последователен. С другия крадец положението е същото.

— Значи първите две са готови за съд. Що се отнася до другите, ще трябва да видиш какво ще кажат адвокатите им. Но не се занимавай много с тях. По-добре да подготвиш обвинението на Козлоу.

— Може ли още нещо да те питам? Какво искаше да каже съдията с това 180.80?

Конрад се навъси.

— Ама нищо ли не те научиха в тази адвокатска фирма?

— Занимавах се само с глупости. Пожали ме.

— Пожалвам те. Това е стенографският запис за деня, до които трябва да предявиш обвинение към извършителя, ако е задържан. Но тъй като Козлоу си плати гаранцията, трябва само да се притесняваш за предварителното изслушване, където…

— Знам какво става там.

— Сигурна ли си?

— Ама и ти не се отказваш — засмя се Сара. — Там трябва да убедя дванайсет средностатистически граждани да подведат под отговорност Козлоу в кражба. Ако го направят, процесът започва. Ако не…

— Ако не, значи си заникъде с това дело.

 

 

Докато се връщаше в кабинета си, Сара мислеше за съвета на Конрад. Може би беше прав. Може би твърде много се надяваше на материал на първа страница. Може би Козлоу просто си бе скътал малко пари. И може би ставаше жертва на собственото си въображение. Но колкото и да се опитваше да потуши фактите, тя продължаваше да се връща на едно нещо — случаят беше нарочен за Виктор.

Наближи кабинета си и видя, че Гъф не беше зад бюрото си. Забеляза, че вратата на нейния кабинет е открехната, макар добре да си спомняше, че я затвори. Сети се за съвета на Конрад — заключвай всичко, поверителността е от огромно значение, а очите гледат навсякъде. През матираното стъкло видя, че някои седи зад бюрото й. Бързо погледна зад себе си, за да види дали наблизо има още някой. Наближаваше обед и коридорите бяха сравнително празни. Колебливо бутна вратата. Виктор я чакаше.

— Мога ли ти помогна? — попита притеснено тя.

— Не — отвърна Виктор. — Просто исках да видя как върви делото.

— Как влезе в кабинета ми?

— Отворено беше. Надявам се нямаш нищо против.

— Всъщност имам.

— Следващия път ще бъда по-внимателен. Сега ми кажи как върви.

— Защо? — попита тя. — Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред, Сара.

— Тогава защо се вмъкваш тук и се стараеш да ме уплашиш? — Надяваше се, че прямотата й ще го завари неподготвен. Не се получи.

— Много впечатляващо въображение. Внимавай да не те обсеби.

— Това какво би трябвало да означава? — попита Сара.

— Точно каквото казах — внимавай. При тази скорост не можеш да си позволиш грешки.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Сара, тук съм, защото взе дело, предназначено за мен. Не ми пука колко отчаяна си била или как си накарала Конрад да ти целува задника, но ако още веднъж го направиш, гарантирам ти едно нещо — ще те довърша.

Тя не искаше да си го признае, но той беше прав.

— Съжалявам, аз…

— Не ми плачи. Не ми пука. — Виктор се изправи и отиде до вратата. — Но ако бях на твое място, щях да си пазя гърба. Никога не знаеш кога ще падне секирата.

Когато Виктор излезе, в кабинета влетя Гъф.

— За какво беше всичко това? — попита той.

— Не съм сигурна.

— Не изглеждаше много щастлив.

— Възхитен беше. Личеше си по начина, по който ме заплаши. Има ли други лоши новини, преди да отида на обяд?

— Всъщност да. — Гъф развя две страници факс хартия. — Това пристигна ей сега. Козлоу си е взел нов адвокат.

— Е, и?

— Ами виж му името и ми кажи дали ти е познато.

Тя прегледа факса и скочи, като видя подписа най-долу. Когато прочете името на съпруга си, се свлече на стола.

— Не мога да повярвам. Може ли да направи това?

— Не зная — отговори Гъф. — Такова нещо преди не съм виждал.

— Трябва да се откаже. — Сара грабна телефонната слушалка и набра служебния номер на Джаред. Когато Катлийн отговори, тя поиска да говори с него.

— Току-що излезе. Каза, че ще обядвате заедно. Всичко наред ли е?

— Прекрасно! — Сара затвори телефона и изскочи от кабинета.

Гъф тръгна след нея по коридора.

— Какво да правя, докато те няма?

— Виж дали подобно нещо е позволено. Последният човек, с когото искам да се сблъскам в това дело, е съпруга ми.

 

 

Двайсет минути по-късно таксито на Джаред спря пред „Форлини“, който беше не само най-близкият до съда, но и най-известният италиански ресторант. Той натика в ръцете на шофьора една десетдоларова банкнота и бързо влезе в заведението.

— Хей, красавице — подвикна на Сара, като нямаше търпение да сподели добрите новини с нея.

— Къде беше, по дяволите? — попита го Сара.

— Имаше задръстване. — Джаред седна на масата. — Всичко наред ли е?

— Не, не е.

Джаред докосна ръката й.

— Кажи ми какво…

— Просто не разбирам защо си се съгласил да поемеш делото — особено като знаеш, че работата ми зависи от това. Ти си този, който работи в голяма фирма, а аз имам само…

— Чакай, чакай — прекъсна я Джаред. — Чакай малко. За какво дело говориш?

— Кражбата. Защо си се съгласил да го поемеш?

— Да го поема? Не знам за какво…

— Делото „Козлоу“. Току-що получих факса ти.

— Чакай малко — каза Джаред. — Това е твоето дело? Делото на Тони Козлоу?

— Снощи ти казах.

— Не си ми казала името. Каза само, че е кражба.

— Не помисли ли, че е малко странно, че днес и ти получаваш подобно дело?

— Той не каза, че е кражба. Каза само, че е дребно престъпление. И че по-късно ще ми донесе документацията.

— Ами факса, които ми изпрати?

— Имахме само регистрационния номер на делото. Катлийн го написа и го пусна по факса до прокуратурата. Те сравняват номера и го дават на съответния обвинител. Кълна ти се, никога не бих направил подобно нещо нарочно.

— Значи, ще се откажеш от делото?

— Какво? — попита Джаред.

— Сериозно говоря. Ще се откажеш ли?

— Защо? — изстена Джаред. — Това е нов клиент. За мен е важно.

— Джаред, за теб това е клиент. За мен…

— Не, права си. Това е твоята работа. Ти си била първата. Ще се откажа.

— Наистина ли? — попита Сара.

Той се замисли.

— Разбира се. — Още по-уверено добави: — Заради теб.

— Ти си добър човек, Джаред. Знам колко много…

— Сара, не е необходимо да казваш нищо.

— Напротив. И искам да знаеш, че съжалявам, задето те поставям в подобно положение. Просто всичко в новата работа ми напомня за…

— Адвокатската фирма беше изолиран инцидент и не трябва да съдиш себе си по него. Никой не е длъжен да става партньор във фирма в Ню Йорк. Просто това не се очаква от него.

— А ти какво правиш?

— Всичко възможно да оборя тази теория. И да развеселя съпругата си.

— Добре се справяш — Сара започна да глади с пръст повърхността на чашата. — Нека те питам нещо. Ако наистина трябваше да се изправим един срещу друг, кой мислиш, че щеше да спечели?

— Ти — отвърна Джаред със самодоволна усмивка.

Сара се засмя.

— Убиваш ме, знаеш ли?

— Какво да кажа?

— Нищо не трябва да казваш. Чета те като…

— Като книжка с картинки.

— Не ми играй игрички, Линч. Предупреждавам те.

— Какво искаш да кажа тогава? Попита ме кой ще спечели. Истината ли искаш или искаш да те лъжат? Кое ще те накара да се чувстваш по-добре?

Сара отново се засмя.

— Усещаш ли колко си високомерен понякога?

— Чакай малко. Високомерен ли ме наричаш?

— Не, наричам те глух. — Тя повиши глас. — Толкова си високомерен!

Джаред се опита да не обръща внимание на погледите от съседните маси.

— Знаеш, че го мразя това.

— Затова нямаш никакъв шанс. Имаш твърде много слаби места.

— Значи това ще направиш. Ще доведеш съдебните заседатели в ресторанта и ще започнеш да крещиш като маниачка.

— Каквото е необходимо. Това е девизът ми.

— Страхотен девиз, но няма да стигнеш далеч в съда с него. Не забравяй, че никога не си водила криминално дело.

— Щом искаш да се придържаш към формалностите. Но не говорим за това кой знае повече за закона, а за това кой ще спечели делото. И ако внимаваше, щеше да знаеш, че нямаш никакъв шанс срещу мен.

— Така ли?

— Така.

— И защо?

— Защото може всички книжки да си изчел, но хич те няма да се биеш.

— А теб те бива?

— През последните шест години кой те млати непрекъснато?

Джаред високо се засмя.

— Това да не е пак сексуална покана?

— Не се шегувам — отвърна Сара. — За да спечелиш една битка, трябва да знаеш слабостите на противника. А аз ти ги знам всичките.

— Кажи една.

— Мразиш, когато хората казват, че си получил всичко наготово.

Джаред се замисли.

— Кажи друга.

— Ох, толкова си предвидим.

— Не се тупай по гърба толкова силно — каза Джаред. — Кажи друга.

— Не обичаш да виждаш, че страдам — което означава, че не можеш да се бориш добре срещу мен.

— Повярвай ми, ако се наложи, свалям ръкавиците.

— Не понасяш несъвършените неща.

— Ти също се ужасяваш от провали — контрира я Джаред. — Нека чуем някоя истинска слабост.

— Страх те е от котки.

— Не ме е страх от тях. Просто мисля, че заговорничат против мен.

— Когато си бил малък, си прочел всички томове на една енциклопедия.

— Само томовете с Д и от Ли до Лу. Инициалите ми.

— Имаш любим водещ на рубрика.

— Повечето хора си имат.

Сара се наведе към масата, изправи малкото си пръстче и прошепна:

— Пенисът ти… тъничък е.

— Това не е смешно — засмя се Джаред. — Вземи си думите назад.

— Добре, добре. Но не ми казвай, че не знам как да използвам слабите ти места.

— Определено знаеш. Но това и аз го мога.

— Затова не искам да те виждам в съда — каза Сара. — Ще заприлича на кървава баня.

— За наш късмет няма да се стигне дотам. Веднага като се върна, ще се откажа от делото.

— Радвам се. — Сара се пресегна и пое двете ръце на Джаред в своите. — Просто искам да знаеш, че оценявам всичко, което правиш за мен.

— Сара, ти нямаш нужда от това. Правя го, защото ми харесва гледката. — Той придърпа още ръцете й и леко ги целуна. — Никога не бих направил нещо, което може да те нарани. Стига сме говорили на тази тема. Проблемът е решен.

Когато обядът свърши. Джаред и Сара станаха и излязоха навън. Небето все още бе бледосиво и облаците отново се събираха.

— Още дъжд — каза Сара.

Джаред кимна.

— Да те закарам ли?

— Не, изобщо не ти е на път. Ще повървя.

Той я целуна за довиждане и проследи с поглед главата й до следващата пресечка Сара леко подскачаше, като вървеше и въпреки че Джаред обичаше да се шегува с това, обичаше и да я гледа как върви. Когато тя зави на ъгъла, той се запъти към таксито, спряло пред входа на ресторанта. Щом отвори вратата, разбра, че на задната седалка вече има някои Беше Козлоу.

— Как си, шефе? — попита Козлоу — Влизай.

Джаред се поколеба.

— Не се притеснявай — каза Козлоу — Сигурно е.

Джаред влезе внимателно в таксито и седна до Козлоу.

— Какво става? — попита Джаред. — Какво правиш тук?

— Ще видиш.

— За какво говориш? — отново попита Джаред, докато шофьорът се включваше в движението — Какво…

— Млъквай вече. Скоро ще стигнем.

Таксито спря пред една от забележителните къщи на Източна петдесет и осма улица, чиито полирани месингови брави и перила блестяха дори при липсата на светлина. Униформен служител отвори вратата на Джаред, който бавно излезе от колата. Козлоу не го последва.

— Ти няма ли да дойдеш? — изненада се Джаред.

— Не е моят тип място — заяви Козлоу. — Оставаш сам — Той затръшна вратата и таксито бързо потегли.

— Господин Линч — обади се служителят. Насам, моля.

Джаред се поколеба и го последва.

Мъжът преведе Джаред през облицован коридор с великолепно антично огледало покрай едната стена и след това надолу по широко, извиващо се, покрито с килим стълбище. Джаред нервно прокара ръка по наболата си брада. Въртеше глава на всички страни и се опитваше да гледа напред. Не се виждаха други хора, но определено се намираше в някакъв клуб. Когато стълбите свършиха, отляво се появи красиво разположен бар. Точно пред него се намираше голям салон, украсен с необичайна смесица от френски антики и африкански ръчно изработени предмети. Помещението беше тъмно и величествено, имаше дървени, боядисани на ръка племенни маски по стените и много столове и маси от времето на Луи XV. От прикритите колони звучеше африканска музика.

Мъжът с униформата заведе Джаред до врата, на която не пишеше нищо и която водеше в друга стая. Вътре срещу мраморната камина бяха разположени канапе и два антични стола. В един от столовете седеше висок, елегантен мъж с ъгловато лице, облечен в ръчно ушита черна жилетка. Леко посивялата му светла коса беше сресана назад и откриваше челото му и въпреки че не си личеше от пръв поглед, единият му крак беше малко по-къс от другия. Диспропорцията бе причинена от стара футболна травма, която той носеше като знак на честта. За него това не беше просто футболна злополука, а футболна злополука от „Принстън“. Разликата бе огромна.

Когато чу, че идват, той се изправи и протегна ръката си с изряден маникюр.

— Толкова се радвам най-накрая да се запознаем, господин Линч.

— Бихте ли ми казали какво става тук? — попита Джаред.

Мъжът не обърна внимание на въпроса му.

— Казвам се Оскар Рафърти. Моля, седнете. — Той посочи с ръка канапето и се обърна към служителя: — Това е всичко Джордж. Благодаря — Гладката увереност на гласа на Рафърти показваше, че е човек, които е свикнал нещата да стават така, както той иска.

Джаред си помисли същото, когато забеляза ръкописното „Б“ на черните копчета на жилетката марка „Бриони“. Дори Томас Уейн не носеше сака „Бриони“ за по две хиляди долара. За Джаред копчетата на Рафърти означаваха едно нещо — това нямаше да е типична среща с клиент.

Той внимателно седна на канапето и взе един кибрит от купата на масичката пред него.

— Разбирам, че сте от Хайленд парк — каза Рафърти любезно. — Познавате ли семейство Причард? Съдия Хенри Причард? И двамата му сина са ми клиенти. Единият е драматург, а другият — продуцент, което означава, че нищо не прави.

Объркан от опитите на Рафърти да открие нещо общо помежду им, Джаред полита:

— Не искам да бъда груб, но мога ли да ви помогна с нещо, господин Рафърти?

Изведнъж изражението на Рафърти се промени. Не обичаше да го прекъсват така.

— Всъщност да, Джаред. И тъй като аз ще съм този, който ще плаща адвокатските разноски на Тони Козлоу, помислих, че трябва да се видим. Липсва ти малко информация.

— Ако става въпрос за случая, за съжаление се налага да ви кажа, че трябва да се оттегля. Открих току-що, че жена ми е…

— Няма значение. Нямаме нищо против.

— Но аз имам — каза Джаред — Затова се оттеглям. Ако искате, с удоволствие ще ви препоръчам някой друг от фирмата.

Очите на Рафърти потъмняха, докато той гледаше разочаровано Джаред.

— Не мисля, че разбираш — заговори той. — Не се оттегляш. Ти си нашият адвокат.

— Така ли?

— Да, така — отговори студено Рафърти — Независимо дали ти харесва, Джаред, трябва да спечелим този случай. И докато ти очевидно се впечатляваш от надутата си автобиография, имаш да ни предложиш само едно нещо — женен си за обвинителя. Следователно знаеш как мисли, как подхожда към проблема и най-важното, знаеш кои са слабите й места. Казано направо, знаеш как да я победиш.

— Но аз няма да поема случая — настоя Джаред.

— Джаред, не мисля, че разбираш какво ти говоря. Приятелят ни Антъни Козлоу не може да бъде признат за виновен. И ако искаш да продължиш със сексуалните си развлечения върху кухненския плот, трябва да го постигнеш.

— Откъде знаете, че…

— Внимавай — прекъсна го Рафърти — Всички ще сме по-щастливи, ако спечелиш.

По-щастливи? Какво, по дяволите, означава това?

Без да отговори, Рафърти подаде на Джаред голям кафяв плик. Джаред го отвори и видя около двайсетина черно-бели снимки. Всичките на Сара.

— Това е Сара на път за офиса — заобяснява Рафърти, докато Джаред гледаше една от снимките. — А тук се прибира. — Снимките показваха повечето от местата, където Сара се бе намирала през последните двайсет и четири часа. Когато Джаред погледна една снимка, където тя чакаше близо до края на платформата на метрото, Рафърти се обади: — Тук е, когато се прибираше късно след снощната процедура по обвиненията. Предполагам, че е бързала, защото непрекъснато си протягаше врата, за да види дали не пристига мотрисата. Това е опасно, Джаред. Трябва само някой леко да я бутне.

На Джаред започна да му се гади. Африканските ритми като че ли зазвучаха още по-силно. Снимките на Сара се сляха и главата му се замая. Той затвори очи и се опита да се стегне. Накрая погледна Рафърти.

— Какво искате?

— Да спечелиш — отвърна Рафърти. — Само това.

— А ако не спечеля? — попита Джаред.

Без да каже нищо, Рафърти събра снимките и ги сложи обратно в плика.

— Отговорете ми — настоя Джаред. — Ами ако не спечеля?

Рафърти запечата плика.

— Джаред, мисля, че знаеш отговора. — Той замълча, за да позволи на Джаред да вникне в думите му. — Сега слушай какво ще ти кажа, защото знам какво си мислиш. Ако отидеш в полицията или се обърнеш към друг правораздаващ орган, обещавам ти, че това решение ще те преследва до края на живота ти. Мълчанието е злато — ако кажеш на някого, включително и на жена ти, ще я убием. В момента, в който си отвориш устата, тя е мъртва. Още щом оставиш телефонната слушалка, Козлоу ще е при нея. Естествено, знам, че няма да се стигне до това — ти си интелигентен адвокат, Джаред. През следващите няколко седмици от теб искам само да си вършиш работата. Подготви се за делото, бъди добър защитник и спечели. Никакви споразумения. Направиш ли го, изчезваме от живота ти. Без главоболия, без неприятности. Ясен ли съм?

Бавно. Джаред кимна, очите му бяха приковани към аления мокет.

— Приемам това неловко мълчание за положителен отговор — каза Рафърти. — Което означава, че утре сутринта Козлоу ще е в кабинета ти. Наслаждавай се на остатъка от деня.

Рафърти се изправи и изпрати Джаред до главния вход на клуба. Отвън го чакаше личен автомобил. Когато адвокатът влезе в колата, Рафърти му махна:

— Довиждане, Джаред.

Джаред почти не го чу. Чак когато вратата се затръшна, той усети цялата тежест на случилото се. Седнал сам на задната седалка, Джаред повтори сцената в главата си. Представи си Рафърти и снимката на Сара, която стоеше на ръба на платформата за метро то. И след това си представи Козлоу. О, господи, помисли си Джаред, разхлаби вратовръзката си и се задъха. В какво забърках и двама ни?