Брад Мелцър
Първият съветник (3)

Глава 3

Като съдия със съдийско чукче, полицаят удря пачката с дясната си ръка в отворената длан на лявата.

— Откъде ги имаш? — пита ядосано.

— Моля? — отговарям. За да печеля време.

— Не ми лази по нервите, момче. Откъде човек като теб може да има десет бона кеш?

— Човек като мен? Какво означава това?

Ритва ръждясалата броня на джипа ми.

— Не се обиждай, но не мога да кажа, че се возиш стилно.

Клатя глава.

— Не знаете нищо за мен.

Подсмихва се на отговора ми и разбира, че е напипал болно място.

— Не можеш да се скриеш. Изписано е на лицето ти. И на челото ти.

Пипвам раната на челото си предпазливо. Кръвта се съсирва. Изкушавам се да отговоря както подобава, но премълчавам.

— Глобете ме за превишена скорост и ще се махна от главата ви.

— Слушай, провинциалистче, не искам да ми казваш мнението си.

— А аз не искам да ме обиждате. Така че, освен ако имате основателно подозрение, че е извършено престъпление, нямате право да ме безпокоите.

— Нямаш представа какво…

— Всъщност имам доста добра представа. Много по-добра, отколкото си мислите. И понеже няма закон, който да забранява носенето на пари, ще съм ви благодарен, ако ми ги върнете и напишете фиша за глоба. В противен случай рискувате съдебен процес за превишени права и писмо до шефа, което ще е много трудно да обясните, като дойде време за повишение.

С ъгълчето на окото си виждам, че Нора се усмихва. Ченгето стои на мястото си. По начина, по който поглажда мустаците си, разбирам, че е ядосано.

— Вейт — казва на партньора си след малко. — На Четиринайсета и М. има хайка за наркотици. Виж дали са обявили някой за издирване. Може и да извадим късмет.

— Не е това — заявявам аз.

Той ме поглежда скептично.

— Ще ти кажа нещо, момченце. Зализани бели типчета като теб идват в този квартал само по две причини. Наркотици или курви. Дай ми книжката си и документите на колата. — Подавам му ги и той се обръща към партньора си. — Някакви новини, Вейт?

— Нищо.

Ченгето се обръща и тръгва към колата си. Минават пет минути и се качвам в джипа. Нора сяда до мен, но е жестоко безмълвна. Поглежда ме и се усмихва едва забележимо. Правя опит да й се усмихна и аз, но тя извръща лице. Бих могъл да я убия за това, че взе парите. Как можеше, по дяволите, да е толкова глупава!? Спомням си така наречения „аспирин“, но не съм готов да повярвам най-лошото. Още не.

Тя гледа безизразно през прозореца, опряла е брадичка на дланта си. Седи отпуснато и разбирам, че в момента целият свят тежи на раменете й. След малко ченгето се връща с розово листче, на което пише „Разписка“.

— Къде са ми парите? — питам.

— Ще си ги получиш до цент, стига да са чисти — отговаря той. Забелязва обърканото ми изражение и добавя: — Ако нашите момчета не се появят, за да те идентифицират, можем да задържим парите ти законно, като вероятен приход от престъпление. — Не се усмихва, но си личи, че се наслаждава. — Е, харесва ли ти това, господин адвокат, или искаш да говориш лично с шефа ми?

Клатя глава и преценявам последствията.

— Кога ще си получа парите?

— Обади ни се следващата седмица. — Знае, че не продаваме наркотици. Прави всичко това, само за да ни лази по нервите. После се навежда към прозореца и добавя: — И за да сме наясно… — кимва към Нора, която все още седи неподвижно до мен. — Не съм сляп, момче. Просто не искам да имам главоболията, до които води това.

Самоувереността му ме ядосва. Отпускам се на седалката. През цялото време е знаел коя е тя.

— И още нещо, последно… — Протяга ръка през прозореца и залепва някакъв лист за гърдите ми. — Ето ти фиша за глобата.

 

 

Десет минути след това с Нора сме в центъра на града и караме право към Белия дом. Обилната адреналинова баня най-после е приключила. Боли ме гърлото, стомахът ми се е свил на топка, но всъщност не усещам нищо, освен някакво изтръпване. Изтръпване и липса на контрол. Очите ми се приковани в пътя, а палците ми треперят, докато потропвам с тях по горната част на волана. Движението е напразен опит да скрия страха си и не мога да заблудя никого. Включително и себе си. С това, че ме спипаха с парите, не само влизам в очите на полицията — сега вече те са документирани, аз съм свързан с тях и с онова, за което е трябвало да се плати с тях.

Нора ме наблюдава и вижда, че ритъмът на палците ми се ускорява. Никой от двама ни не е казал и дума, откакто ченгетата ни пуснаха. Най-накрая тя нарушава мълчанието.

— Добре ли си? — пита ме.

Само кимвам.

— Оценявам това, което направи за мен — казва тя.

Очите ми са вперени напред.

— Всичко е наред — отвръщам хладно.

— Говоря сериозно.

— Вече ти казах, всичко е наред. Не е голяма рабо…

— Голяма работа е. Подобни неща не ми се случват всеки ден.

— Надявам се да е така — изсумтявам ядосано.

Тя замълчава за миг, усеща, че всеки момент мога да избухна.

— Знаеш какво имам предвид. Майкъл. Това, което направи… Не беше само заради теб самия. Направи го заради… — Още веднъж млъква. Не е естествено за нея. — Благодаря ти, Майкъл. Това означава много за мен.

Преди час бих направил всичко, за да чуя тези думи. В момента обаче ми е абсолютно все едно.

— Кажи ми какво мислиш — подканя ме.

Побеснявам. Набивам спирачките и колата рязко спира. Обръщам се към нея и я гледам продължително, укоризнено.

— Какво, според теб, мисля? Защо, по дяволите, взе онези пари!?

Тя кръстосва ръце и се засмива като малко дете.

— СМЯТАШ, ЧЕ ТОВА Е МАЙТАП? — крещя.

— Ни най-малко — отговаря тя и изведнъж става сериозна. — Не и след това, което направи.

Не съм в настроение да слушам комплименти.

— Просто ми кажи защо ги взе!

— Честно ли? Не съм сигурна. Изтичах до горе, грабнах фенерчето и видях плика. Мина ми през ум, че трябва да го взема като доказателство, така че отидох там. Мислех си, че така ще е лесно да се докаже, че той е бил там… След първите десет хиляди обаче се изплаших и побягнах.

Обяснението не е лошо, но се появи твърде лесно. Твърде рационално е за Нора. Продължавам да я гледам изпитателно.

— Какво? Не ми ли вярваш?

— Посочи ми една свястна причина за…

— Майкъл, кълна ти се! Ако можех да ги върна, щях да го направя. Не мога да го кажа по друг начин. — Гласът й се пропуква и ме изненадва. Сега гардът й е свален. И чувството, което ме гризе отвътре, започва да отслабва. — Съжалявам! — вика тя и се обляга до мен. — Толкова съжалявам, чете поставих в това положение. Изобщо не трябваше да ги пипам.

Някъде в задната част на ума ми все още се върти споменът за малкото кафяво шишенце с аспирин. Пред очите ми обаче е тя, Нора. Изражението на лицето й… Начинът, по който веждите й се повдигат, когато се извинява… Ужасена е не по-малко от мен самия. Не само за себе си. И за мен. След това думите излизат от устата ми почти едновременно:

— Било е импулсивно. Не си могла да знаеш какво ще се случи.

— Но въпреки всичко, не беше длъжен да го правиш.

Кимвам. Права е.

Отново продължаваме по Пенсилвания авеню и вече виждаме Белия дом. Свивам вляво по пряката и го губя от поглед. Едно малко движение и го няма. Само толкова. И за двама ни.

— Може би трябва да…

— Ще се оправяме с това утре сутринта — казва Нора. Отново мисли два хода напред. — Ще разберем с какво се занимава Саймън. — Трудно може да се спори с увереността й. Лично аз не мога да престана да мисля за Саймън, но щом вижда бялата си къща, Нора отново става каквато беше преди. Двама души. Едно тяло. Свивам рязко вдясно и тя казва:

— Спри тук.

Спирам на Петнайсета улица, зад ъгъла край югоизточния портал. В този час целият център на града е мъртъв. Не се вижда жива душа.

— Не искаш ли да те закарам до портала?

— Не, не… Тук. Трябва да сляза тук.

— Сигурна ли си?

В началото само кимва.

— Зад ъгъла е. Освен това така ще ти спестя срещата с агентите. — Поглежда часовника си. — Прибирам се след по-малко от два часа, но това не означава, че няма да ми откъснат главата.

— Заради това аз винаги оставям бодигардовете си у дома. — Опитвам се да говоря с половината от нейното спокойствие. Само така мога да поддържам духа си.

— Да, затова избрах теб — смее се тя. — Знаеш какво е положението.

Иска й се да каже още нещо, но се отказва.

— Всичко наред ли е?

Приближава се и слага ръка върху моята.

— Хората не постъпват така с мен, Майкъл. Освен ако не искат нещо в замяна. Тази вечер ти доказа, че това невинаги е така.

— Нора…

— Не е нужно да го казваш. Само ми обещай, че утре ще ми позволиш да ти се отблагодаря.

— Не е нужно да…

Прокарва нокти по ръката ми.

— Всъщност, нужно е.

Виждам онзи поглед в очите й.

— Нора, не се обиждай, но не е мястото и времето за…

Тя улавя с ръка тила ми и ме притегля към себе си. Преди да мога да възразя, стиска косата ми и плъзва език между устните ми. Може би има десетина хетеросексуални мъже на света, които биха се измъкнали от тази целувка. Аз пак не съм сред тях. Уханието й… вкусът й… просто ме покоряват. Вдигам ръка, за да я докосна по лицето, но тя се отдръпва.

— Нямаш вкус на пържола — подхвърля.

— Това е, защото имам още пет минути.

Тя си дава сметка за времето и пуска усмивка.

Поглеждам през предното стъкло, после пак към Нора.

— Тук? — питам неспокойно.

Тя се накланя и плъзва ръка нагоре по вътрешната част на бедрото ми. Не спира. Докосва чатала ми. Точно както в „Ролинг Стоун“. Ще го направи тук. Малко преди устните ни да се докоснат обаче, тя спира.

— Не вярвай на всичко, което четеш, красавецо. От такива глупости мозъкът ти може да изгние.

Дръпва ръката си и ме удря два пъти леко по лицето. Когато отваря вратата, устата ми още е отворена.

— Какво смяташ да…

Тя изскача навън, обръща се и ми изпраща въздушна целувка.

— По-късно, сладур.

Вратата се затръшва в лицето ми. Проследявам я с поглед, докато тича към ъгъла. Включвам фаровете на дълги. През цялото време очите ми са приковани в извивката на шията й. След малко свива зад ъгъла и изчезва. Бръквам в гащите си и се намествам. До дома ме чака дълъг път.

 

 

Будилникът ми запищява в пет и четирийсет и пет на следващата сутрин. В колежа спирах алармата поне шест пъти, преди да се измъкна от леглото. В университета числото намаля два пъти. През първите няколко години, когато бях на правителствена служба, успявах да се справя с пауза от десет минути между първото и второто звънене, но след като започнах в Белия дом, вече нямах нужда и от това. Сега скачам още с първото пищене и се отправям със залитане към душа. Прибрах се у дома в един и половина, главата ми бучеше и четирите часа сън бяха крайно недостатъчни, за да забравя за Саймън.

Не ми трябва много време, за да приключа със сутрешните ритуали — душ, бръснене, четка за зъби и коса. С гордост мога да кажа, че вече двайсет и седем дни минавам без гел за коса. После, докато продължавам да премигвам, за да се досъбудя, осъзнавам, че не е вярно — предната вечер, преди да изляза с Нора, си сложих малко. По дяволите. Резултатът — бойкот на гела за коса, ден първи.

Отварям вратата на апартамента си и намирам четири вестника: „Уошингтън Поуст“, „Уошингтън Хералд“, „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Хвърлям бърз поглед, за да се уверя, че на първите страници не пише нищо за адвокати от Белия дом, хванати с пари в брой. Засега добре. Внасям ги вътре, преглеждам и останалите заглавия, след което набирам служебния номер на Трей.

След час и половина висшият екип на президента ще проведе ежедневната си среща в седем и половина в зала „Рузвелт“ на Белия дом. Там шефът на екипа и най-близките президентски съветници ще обсъждат различни въпроси, които неизбежно стават горещи теми на деня — и ключови пунктове от предизборната кампания. Това са униформите за учениците, контролът над леките оръжия или всичко, което в дадения момент би могло да привлече гласове. През двете години, откакто работя в екипа на съветниците, никога не съм бил канен на заседание на тези ранни срещи на висши служители. Това, разбира се, не означава, че не знам какво се говори там.

— Кой има нужда от любов? — казва Трей, когато вдига слушалката.

— Удари ме с нея — отговарям, докато гледам втренчено първа страница на „Уошингтън Поуст“.

Той не губи никакво време.

— А-едно, китайската история. А-две, социалните помощи в Чикаго. А-три, кампанията на демократите в Тенеси. А-четири, Хартсън срещу Бартлет. А-пет, Хартсън-Бартлет. А-шест, Хартсън-Бартлет, А-петнайсет, светът накратко: Белфаст, Тел Авив и Сеул. А-седемнайсет, федерална страница. Редакционни статии. Прегледай Уоткинс и Лайза Брукс. Статията на Брукс за преброяването трябва да се проследи. Уесли вече й се обади за нея.

Уесли Добс е шеф на президентския щаб. Под „нея“ Трей разбира Първата дама. Сюзън Хартсън. Шеф на Трей. И най-близката довереница на Уесли. Ако двамата вече говорят за нещо, то е в дневния ред за деня и във вечерните новини.

— Ами рейтинга? — питам.

— Същият като вчера. Хартсън е по-нагоре с десетина пункта, но това не са солидни цифри. Казвам ти, Майкъл, чувствам, че положението се влошава.

— Не разбирам. Как е възможно да…

— Виж първа страница на „Таймс“.

Разравям купчината и вадя вестника. Там, изцяло в цвят, виждам Е. Томас Бартлет — опонента на Хартсън, кандидата на противниковата страна за президент на САЩ. Седи в средата на един полукръг възрастни граждани, които го слушат като омагьосани. Изглеждат толкова щастливи — ще си кажеш, че пред тях е самият Франклин Делано Рузвелт.

— Сигурно се шегуваш! — пъшкам.

— Повярвай ми, вече го чух. — В един свят, в който с всеки изминал ден все по-малко хора наистина четат вестници, снимката на първа страница е ориентир за новините. Ако се добереш до нея, печелиш сражението.

— И знаеш ли кое е най-лошото? — пита Трей. — Той мрази старците. Чувал съм го да го казва. Аз, Том Бартлет, мразя старите хора. Ей така. Каза го. — Трей млъква за момент. — Мисля, че мрази и бебетата. Невинните бебета.

През следващите петнайсет минути Трей продължава да избира четивото ми за сутринта. Когато споменава страницата, аз отварям на нея и надрасквам голяма червена звезда до заглавието. В почти всички статии търся някаква връзка със Саймън. Няма такава — когато свършваме, четирите вестника могат да отидат в боклука. Това е нашият ежедневен ритуал, въведен от бивш висш служител, който карал помощника си да му чете важните статии по мобилния телефон, докато шофирал към офиса си. Аз нямам помощник. И не ми трябва мобилен телефон. Трябва ми единствено един добър приятел, на подходящото място.

— Е, как мина срещата ти снощи? — интересува се Трей.

— Какво те кара да мислиш, че съм бил на среща? — Блъфирам.

— С кого мислиш, че си имаш работа, а? Виждам, чувам, движа се, стискам ръце…

— Тормоз, клюки и подслушване. Знам номерата ти.

— Номера? — смее се той. — Ако ни убодеш, няма ли да ни потече кръв?

— Не ми плачи, Аржентина. Обещаваш ли да го запазиш в тайна?

— Заради теб? Как мислиш? Единствената причина да знам за това е, че Нора дойде тук, за да попита дали всичко е наред.

— И какво каза Първата дама?

— Не знам. Точно тогава затвориха вратата. И е дебела, мамка й. Ухото ми беше залепено за нея през цялото време, но не чух нищо, освен мърморене.

— А някой друг чу ли? — питам нервно и откъсвам ъгълче от страницата на един вестник.

— Не, беше късно, намираха се в конферентната зала, така че само аз бях наблизо. Е, как мина?

— Беше добре… Страхотно. Наистина си я бива.

Трей прави пауза.

— Какво не ми казваш?

И Трей си го бива. Твърде.

— Чакай да позная — продължава той. — Кой е най-често срещаният страничен ефект от синдрома на готиния тип? Казала ти е, че си е забравила портмонето и ти си платил всичко? Нееее. И без това си платил. А какво ще кажеш за това…? Попаднала е на стар приятел и ти си го поканил да седне при вас? Или, още по-добре, тя поругава чувствата ти, тръгва си със стария приятел и след като не могат да намерят такси, иска от теб да ги закараш до дома, което ти с радост правиш, след като ти показва муцунката на птичката със счупено крилце. Същото, което направи с Ребека Пърсили…

— Може ли да говорим за това по-късно? — прекъсвам го с надеждата, че ще престане. — Имаш ли някакви други пророчества за сутринта?

— Запомни какво ти казах за преброяването. Това ще е нещо голямо. По-голямо, отколкото сър Елтън на „Уембли“, дори ще го дават на живо в Австралия.

Поглеждам към тавана. Трей е единственият чернокож на света, който е луд по Елтън Джон.

— Нещо друго, Левон?

— Преброяване. Днес ще бъде само това. Научи се да го пишеш правилно: пре-бро-я-ва-не.

Затварям телефона и най-напред прочитам материала за преброяването. Когато става дума за политиката на политиката, Трей никога не греши. Дори сред политическите животни, включително и мен, няма по-добър. В продължение на три години е любимият прессекретар на Първата дама, което означава, че нищо не може да влезе в кабинета й, преди да е минало през пръстите му. И, повярвайте ми, добре е да познаваш тези пръсти.

Преглеждам „Уошингтън Поуст“, докато закусвам набързо. След снощи имам нужда от храна. Когато приключвам с овесената каша, съм готов да тръгна. Напускам тристайния си апартамент с останалите три вестника, без да съм си оправил леглото. След като загубих многократното събуждане и гела за коса, бавно започвам да признавам, на двайсет и девет, че вече ставам възрастен. Неоправеното легло е просто един последен опит за отричане на този факт. И не смятам да се откажа от това скоро.

Имам три спирки с метрото от Кливланд Парк до Фарагът Норт — най-близката до Белия дом станция. Докато се возя, се справям с още два вестника. Обикновено успявам да прочета и трите, но нощните приключения на Саймън ми пречат да се съсредоточа. Ако ни е видял, всичко е свършено. Ще бъда погребан до обяд. Поглеждам надолу и виждам размазана следа на мястото, където пръстите ми са държали вестника.

Влакчето спира и вече е почти седем. Когато се изкачвам с ескалатора, заедно с останалата градска тълпа, която ходи с костюм и вратовръзка, в лицето ме блъсва вълна вашингтонска горещина. Остатъците летен въздух са като грес, а слънцето е толкова силно, че човек за миг губи ориентация. Това обаче не е достатъчно, за да забравя къде работя.

 

 

Изкачвам се насила по гранитните стъпала на старата административна сграда, входа откъм Пенсилвания авеню и вадя от джоба пропуска си. Целият район изглежда по-различно от снощи. Не е така тъмно.

Дългата опашка колеги, която се точи през фоайето и чака реда си да премине през охраната, ме кара да осъзная едно — който твърди, че работи в Белия дом, чисто и просто лъже. Това е самата истина. В действителност само сто и двама души работят в Западното крило, където е Овалният кабинет. Всички те са големи риби. Президентът и висшите му сътрудници. Първокачествено месо.

Останалите, всъщност всички други, които казват, че работят в Белия дом, всъщност са в старата административна сграда — богато украсен седеметажен хипопотам, намиращ се в съседство. В тази сграда са повечето технически служби и, разбира се, тя е зад същата метална ограда, зад която е и Белият дом. Не се заблуждавайте обаче — това не е Белият дом. Нищо, че всички, които работят там, казват на близките и приятелите си обратното. Включително и аз.

Опашката напредва и най-после минавам през вратата. Вътре, под високия два етажа таван, зад големи бюра седят двама служители на Сикрет Сървис и разпределят новодошлите в комплекса. Опитвам се да не ги гледам прекалено дълго, но и не мога да не го правя. Чули ли са за предната вечер? Един от тях вдига глава към мен и мълчаливо кимва. Замръзвам, после се успокоявам. Кимва и на колегата зад мен. Чисто и просто поздрав, решавам. Не го тълкувай.

Тези от нас, които имат служебни карти, след това се нареждат на пропуска за служители. Стигам там, слагам куфарчето си на лентата на рентгена и залепвам служебната си карта за електронното око. Под окото има номератор, който много прилича на телефонен, само че няма никакви цифри. След секунди картата ми е регистрирана, машинката изписуква и вътре, в бутоните, светват червени цифри. Всеки път, когато някой се регистрира, цифрите се появяват в различен порядък, така че, ако някой гледа, да не може да разгадае личния му идентификационен номер. Това е първата бариера на сигурността и вероятно най-ефективната.

Въвеждам личния си номер и минавам през рамката на металотърсача, който, както винаги, започва да пищи.

— Колан — казвам на униформения служител на Сикрет Сървис.

Той прокарва детектора по корема ми и проверява моето обяснение. Правим същото всеки ден и всеки ден той проверява. Обикновено ми хвърля само бегъл поглед, но днес ми се струва, че очите му се задържат няколко секунди повече.

— Всичко наред ли е? — питам го.

— Да… разбира се.

Тонът му не ми харесва. Знае ли? Дали хората на Нора вече не са пуснали информацията?

Едва ли. Тези тук, които охраняват служебната сграда, с белите си униформи, са различни от цивилните агенти, които охраняват Първото семейство. В йерархията на агентите двете прослойки рядко контактуват помежду си. Продължавам да си повтарям това, докато чакам, за да взема куфарчето си и да продължа към кабинета си.

Преди да стигна до стая 125, виждам Пам, която идва забързано към мен.

— Връщай се — вика тя и русата й коса се вее зад гърба й. — Започваме по-рано.

— Кога казаха, че…

— Ей сега. — Улавя ръката ми и започва да ме тегли в обратна посока. — Заседанието на шефовете започна по-рано, така че Саймън ни извика. Вероятно по-късно ще трябва да ходи някъде. — Преди да успея да кажа каквото и да било, тя пита: — Какво е станало с челото ти?

— Нищо — отговарям и поглеждам часовника си. — В колко часа трябва да започнем?

— Трябваше преди три минути — заявява тя.

Двамата хукваме по коридора. За щастие, кабинетите ни са на първия етаж — това означава, че пътят до Западното крило е кратък. Както и до Овалния кабинет. Външен човек не би сметнал подобно нещо за кой знае какво преимущество, но за нас е от значение. Близостта е всичко.

Докато токовете ни чаткат по мраморния под на черни и бели квадратчета, виждам западния изход точно отпред. Отварям едното крило на голямата двойна врата и излизаме на алеята, която дели административната сграда от Белия дом. От другата страна на тази малка улица е входът на Западното крило и ние се насочваме натам. Минаваме през още две врати. На една маса седи униформен служител на Сикрет Сървис и проверява личните ни карти, които сега висят на вратовете ни. Картите на оранжев фон означават, че собственикът им има достъп само до административната сграда. Картите на син фон, каквито са нашите, имат достъп почти навсякъде, включително и Западното крило.

— Здрасти, Фил — казвам и инстинктивно забавям крачка. Това е истинският тест — ако се е разчуло, няма да вляза по-нататък.

Фил поглежда синята ми карта и се усмихва.

— Закъде бързате толкова?

— Страховити заседания — отговарям спокойно. Ако знаеше, нямаше да се усмихва така.

— Все някой трябва да спаси света — кимва той. — Приятна работа.

С това Фил е свършил своята. След като преминем покрай него, не би трябвало да се занимава повече с нас. Вместо да забрави за нас обаче, той ни прави най-големия комплимент — когато свиваме към асансьора, натиска бутона под бюрото си и вратата се отваря. Влизаме в кабината и бутонът за втория етаж светва. Не го прави за всеки, а само за хората, които харесва. Което означава, че най-накрая е научил кой съм.

— Благодаря — извиквам, малко преди вратата да се затвори. Облягам се на стената на кабината и се усмихвам. Не знам какво е видял Саймън, но вече съм сигурен, че е държал устата си затворена. Или, още по-добре, не е разбрал, че сме били там.

Пам вижда радостта ми и подхвърля:

— Харесва ти, когато Фил прави това, нали?

— Че на кого не би му харесало? — отвръщам.

— Знам ли… на хората с изяснени приоритети, може би.

— Просто завиждаш, защото на теб не отваря.

— Да завиждам? — Пам се смее. — Той е само един портиер с пистолет. Да не мислиш, че може да окаже някакво влияние върху позицията ти в хранителната верига?

— И да може, аз знам накъде съм тръгнал. Напред и нагоре, скъпа. — Пускам това „скъпа“, само за да я подразня. Твърде умна е, за да си пада по такива неща.

— Като стана дума за безплодно драскане към върха, как мина срещата ти снощи?

Това е истинската красота на Пам. Бандитска честност. Поглеждам миниатюрната камера в ъгъла и отговарям:

— Ще ти кажа по-късно.

Тя поглежда нагоре и млъква. След миг вратата на асансьора се отваря.

На втория етаж в Западното крило се намират някои от най-могъщите кабинети, включително личният кабинет на Първата дама и този, непосредствено вдясно от мен, последното място на света, където в момента бих искал да бъда — нашата цел, кабинетът на Едгар Саймън, съветник на президента.