Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (6) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Четвърта глава

— Имаме посетител от „Трудова безопасност“, Карл — Росе застана на вратата и сякаш пусна корени там. Навярно се надяваше Карл и санитарният инспектор да се хванат за косите.

Инспекторът се оказа фъстък с прилежно изгладен костюм. Представи се като Джон Стусгор. Дребен и делови на вид. Изглеждаше съвсем безобиден, ако се изключеше плоското кафяво куфарче под мишницата му. Дружелюбна усмивка и протегната ръка. Ала след като си отвори устата, първоначалното впечатление се изпари.

— При последната инспекция установихме наличие на азбест в коридора и подземието. Налага се да извършим допълнителна проверка на изолацията на тръбите, за да сме сигурни, че помещенията са безопасни за здравето на работещите.

Карл вдигна поглед към тавана. Проклета тръба. Една-единствена в целия подземен етаж, а създава толкова ядове.

— Виждам, че тук сте разположили няколко кабинета — продължи чиновничето. — Спазили ли сте инструкциите за експлоатация на помещенията и противопожарна безопасност, действащи на територията на Главното управление?

Понечи да разкопчае куфарчето си. Явно се бе въоръжил с бумаги, съдържащи отговора на въпроса му.

— Какви кабинети? — попита Карл. — За хранилището ли говорите?

— Хранилище ли? — сепна се мъжът, но бюрократичната жилка взе надмощие. — Не съм запознат с тукашната терминология, но очевидно част от служителите на Управлението прекарват в тези помещения голяма част от работния си ден, за да изпълняват задачи от категорията „служебни“.

— За кафемашината ли говорите? Лесно ще я преместим.

— Не говоря за нея, а за цялата обстановка. Бюра, дъски за съобщения, секции, закачалки, чекмеджета с документация, канцеларски пособия, копирни машини.

— Аха! Знаете ли колко стълби има до втория етаж?

— Не.

— Навярно не знаете и друго: не ни достига персонал и ще пропилеем половината си работен ден, ако всеки път изкачваме по три етажа, за да направим фотокопие за архива. Да не би да предпочитате, вместо да си вършим работата, по улиците да се разхождат убийци?

Стусгор понечи да възрази, но Карл го спря с вдигната ръка:

— Къде е този азбест, за който говорите?

Мъжът смръщи вежди.

— Нямам намерение да влизам в обяснителен режим. Установихме категорично замърсяване с азбест, а азбестът е канцерогенен. Не можете просто да го забършете с парцал.

— Ти присъства ли по време на инспекцията, Росе?

— Намериха някакъв прах ей там — тя посочи надолу по коридора.

— АСАД! — извика гръмко Карл и санитарният инспектор се отдръпна крачка назад.

— Ела да ми покажеш, Росе — подкани я той, докато чакаха сириецът да се появи. — Последвай ни, Асад. Вземи кофата, парцала и хубавите си зелени ръкавици. Имаме бойна задача.

Изминаха петнайсет крачки по коридора и Росе посочи бял слой между черните си ботуши.

— Ето!

Санитарният инспектор се възпротиви и се опита да обясни, че начинанието им е безсмислено. С един парцал нямало да отстранят замърсяването, а здравият разум и наредбите повелявали отровата да се третира по начин, установен от закона.

Карл подмина забележките му абсолютно равнодушно. Обърна се към Асад:

— Почисти тази гадост и извикай дърводелец да скове преграда, която да отдели от нашето хранилище зоната, замърсена според „Трудова безопасност“. Не искаме да дишаме отрови, нали?

Асад поклати бавно глава.

— Как го каза? Хран…??

— Хващай парцала. Човекът бърза.

Инспекторът прониза Карл със злобен поглед.

— Ще се свържем отново с вас — обеща той и тръгна по коридора, стиснал здраво куфарчето си под мишница.

„Ще се свържете! — ехидно повтори наум Карл. — Мечтай си…“

 

 

— А сега ми обясни какъв е смисълът следствените материали да висят налепени по стената, Асад. За твое добро се моля да са копия.

— Копия ли? Ако ти трябват копия, ще ги сваля, Карл, и ще ги преснема по колкото пъти искаш.

Карл си пое дълбоко дъх.

— Да не намекваш, че сте проснали на стената оригиналните дела?

— Подредили сме ги по моя система, Карл. Само кажи, ако не ти харесва. Не се притеснявай. Няма да се обидя.

Карл се отдръпна.

— Да се обидиш?

Беше отсъствал едва четиринайсет дни, а колегите му вече бяха получили психически изкривявания от количеството вдишан азбест.

— Виж, Карл — сияещ от въодушевление, Асад протегна към него две ролки с връвчици.

— И какво толкова да гледам? Гепил си една ролка със синя и втора с червена връв. Тъкмо за Коледа ще опаковаш с тях подаръците. Но дотогава остават още девет месеца.

Асад го тупна по рамото.

— Ха-ха. Ще умра от смях! Ето го онзи Карл, когото познавам.

Карл поклати глава. Мисълта колко време му остава до пенсия съвсем го сломи.

— Погледни — Асад разви синята връв, откъсна две парчета тиксо, залепи с него единия край на връвта върху дело от шейсетте, прокара връвта през няколко други дела, преряза я и залепи свободния й край върху дело от осемдесетте. — Идеята си я бива, нали?

Карл сключи пръсти на тила си, сякаш се боеше, че ако не я придържа, главата му ще падне.

— Истински шедьовър, Асад. Анди Уорхол^[1] не е живял напразно.

— Този пък кой е?

— Какво всъщност правиш, Асад? Опитваш се да прокараш паралели между два случая ли?

— Ако наистина бяха свързани, връзката щеше да личи веднага. — Той посочи отново синята връв и щракна с пръсти. — Синята лента ще обозначава само предположението ни за делата.

— Аха! — Карл си пое дълбоко дъх. — Досещам се за какво служи червената.

— Именно! Когато сме сигурни, че делата наистина имат нещо общо, използваме нея. Практична система, нали?

Карл отново вдиша дълбоко.

— Да, Асад. Но в нашия случай делата нямат нищо общо помежду си и е по-удобно да са върху бюрото ми, за да ги преглеждам.

Карл не бе поискал одобрение, но въпреки това го получи:

— Правилно, шефе. — Асад се олюля върху износените си обувки „Еко“. — След десет минути започвам да ги преснимам. Ще ти дам оригиналите, а ще окача копията.

 

 

Маркус Якобсен изглеждаше силно състарен. Напоследък беше затънал в работа до гуша. Гангстерски войни и престрелки в Ньоребру и околностите, наред с няколко ужасяващи пожара. Умишлени палежи, причинили огромни икономически загуби и — уви — човешки жертви. Избухваха нощем. През последната седмица на началника му се събираха не повече от три часа сън на денонощие. Карл съжали видимо изтормозения Маркус и реши да се покаже отзивчив.

— Какво става, шефе? Защо ме караш да изкачвам три етажа?

Маркус попипа омачканата кутия цигари. Горкичкият, така и не се научи да се справя с тютюневата абстиненция.

— Отлично знам, че не сме ви отпуснати достатъчно място на етажа, Карл, но по устав нямам право да ви държа в подземието. А сега от „Трудова безопасност“ ми звънят да се оплачат, че саботираш постановленията им.

— Всичко е под контрол, Маркус. Ще поставим преграда в коридора. Така ще изолираме отровата.

Кръговете под очите на Маркус се вдълбаха още по-навътре.

— Точно такива глупости никак не ми се слушат, Карл. Ти, Росе и Асад ще се върнете на етажа. Нямам нерви за повече разправии с „Трудова безопасност“. Струпаха ми се достатъчно грижи. Знаеш на какъв огън се пека в момента. Само погледни — Маркус посочи новия си малък плазмен екран на стената.

ТВ2 излъчваха обзор на последиците от гангстерската война. Близките на една от жертвите искаха да организират траурно шествие през центъра на Копенхаген и това наля допълнително масло в огъня на общественото недоволство. Полицията да открие виновните и да сложи край на безумието по улиците, негодуваха хората.

Притискаха Маркус Якобсен от всички страни.

— Преместим ли се тук, значи веднага да се закрие специалният отдел „Q“.

— Не ме предизвиквай, Карл.

— А ти ще се сбогуваш с осем милиона от бюджета. Нали на толкова възлиза отпусканата ежегодно държавна субсидия за специалния отдел „Q“? Осем милиона! Толкова пари за бензин за една служебна таратайка и за три заплати? Осем милиона! Хубаво го пресметни.

Началникът на отдел „Убийства“ въздъхна. Намираше се в патова ситуация. Без субсидията в бюджета на другите отдели щеше да зейне дупка от пет милиона. Именно по тази причина се налагаше да прибягва до находчиво преразпределение на средствата. Придържаше се към принципа, върху който се основаваше наредбата за изравняването на доходите на общините в Дания. Един вид законен грабеж.

— Ще съм ти благодарен, ако ми предложиш решение — въздъхна началникът.

— Какво работно място си ни предвидил на втория етаж? В тоалетните? Или ще седим на перваза както Асад вчера? Да не би пък да ни приютиш в кабинета си?

— В коридора е свободно. — Виждаше се, че Маркус Якобсен изпитва ужасно неудобство. — Ще намерим подходящо място. Действа се по въпроса.

— Добро решение. Така да бъде. Но искаме три нови бюра.

Карл стана и му протегна ръка да скрепят споразумението.

Маркус Якобсен се поотдръпна.

— Чакай малко. Надушвам уловка.

— Уловка ли? Тъкмо ще си имате три допълнителни бюра, а когато от „Трудова безопасност“ цъфнат на проверка, ще изпратя Росе да краси празните столове.

— Това няма да ни се размине току-така, Карл — предупреди Маркус Якобсен, но в крайна сметка отстъпи. — Но времето ще покаже, както казва майка ми. Седни за минутка, Карл, искам да погледнеш нещо. Спомняш ли си, че преди три-четири години от шотландската полиция ни помолиха за съдействие?

Карл кимна колебливо. Сега какво? В специалния отдел „Q“ ще писнат шотландски гайди и ще замирише на хагис^[2]? Без мен, зарече се Карл. Не стига че в отдела се мъкнат норвежци, ами сега и „полички“!

— Изпратихме им ДНК проба от техен сънародник, прибран в следствения арест. Тогава Бак разследваше случая. Благодарение на пробата успяха да разкрият убийство. Сега пак се нуждаят от съдействие. Гилиъм Дъглас, криминален експерт от Единбург, ни е изпратил това. Вътре има писмо. Колегите са го открили в бутилка. Консултирали се със специалист филолог и той установил, че писмото е на датски. — Маркус вдигна кафяв кашон от пода. — Ако откриете нещо, уведомете своевременно шотландските колеги. Твой е, Карл.

Връчи му кашона и му даде знак да се омита от кабинета.

— И какво да го правя? — слиса се Карл. — Защо не потърсиш помощ от Датските пощенски служби?

— Много умно, Карл — усмихна се Маркус. — Както ти е добре известно, пощенските служби не разбулват мистерии, а ги създават.

— Затрупани сме с работа — възнегодува Карл.

— Не се съмнявам. Все пак му хвърли едно око, не ще кой знае колко време. Пък и покрива всички критерии да попадне в специалния отдел „Q“: случаят е стар, не е разкрит и никой не го иска.

„Поредният ангажимент, който ще ми попречи да си изтегна краката върху бюрото“ — помисли си Карл и докато слизаше по стълбите, се опита да прецени колко ли тежи кашонът.

Ангажиментът си е ангажимент, но…

… една кратка дрямка едва ли ще хвърли сянка върху шотландско-датската дружба.

 

 

— Утре ще приключа. Росе ми помага — поясни Асад, докато се чудеше в коя купчина от Карловата стройна система е било разпределено първоначално делото, което държеше в момента.

Карл изръмжа. Пратката от Шотландия стоеше върху бюрото пред него. Лошите му предчувствия обикновено се оправдаваха, а аурата около кашона с печата на митническите власти определено не му вдъхваше оптимизъм.

— Нов случай ли? — полюбопитства Асад и очите му мигом се приковаха в кафявия паралелепипед. — Кой го е отворил?

Карл посочи с палец нагоре.

— Росе, ще дойдеш ли за момент? — извика Карл към коридора.

Минаха пет минути, преди тя да се появи. С това нарочно забавяне подчертаваше, че никой не може да й нарежда какво да прави и — още по-важно — кога. С времето човек свикваше с обноските й.

— Какво ще кажеш да поемеш първия си самостоятелен случай, Росе?

С блага усмивка Карл плъзна кашона към нея. Не виждаше очите й под пънкарския черен бретон, но едва ли излъчваха задоволство.

— Сто процента е свързан с детско порно или трафик на хора, нали, Карл? Случай, с който не ти се занимава. Не, мерси! Ако нямаш енергия да се захващаш с него, накарай нашия симпатичен камилар да ти свърши черната работа. Аз съм си запланувала друго.

Карл се усмихна. Този път Росе не изруга нито веднъж и дори не ритна рамката на вратата. В нейния маниер това означаваше почти добро настроение. Карл побутна кашона малко по-напред.

— Вътре има писмо, престояло в бутилка. Още не съм го отворил. Искаш ли да го разопаковаме заедно?

Тя сбърчи нос. Беше пропита от скептичност до мозъка на костите.

Карл разтвори капаците на кашона, разбута стиропорните уплътнители, извади картонена папка и я постави върху бюрото. После разрови уплътнителите и откри найлонов плик.

— Какво има вътре? — поинтересува се Росе.

— Парчетата от бутилката, предполагам.

— Счупили ли са я?

— Не, само са я разглобили. В папката има указания как да я сглобим, фасулска работа за толкова сръчна жена като теб.

Тя му се изплези и претегли плика в ръка.

— Не е особено тежък. Колко голяма е била тази бутилка?

Карл плъзна папката с материалите към нея.

— Прочети.

Без да побутне кашона, Росе излезе и се отдалечи по коридора. Най-сетне спокойствие. След един час работният ден приключваше, Карл щеше да вземе влака до Алерьо, да купи бутилка уиски, да налее в чаша със сламка за Харди и в чаша с кубчета лед за себе си. Добре щяха да разпуснат тази вечер…

Карл затвори очи. Само след десет секунди Асад цъфна пред него.

— Открих нещо, Карл. Ела да ти покажа. На стената е.

„С вестибуларния апарат явно се случва нещо, когато се откъснеш дори за броени секунди от околния свят“, установи Карл. Опря се замаян на стената в коридора. Асад гордо посочи едно от закачените там дела.

Карл с мъка се върна към действителността.

— Повтори последното, Асад. Нещо се отнесох.

— Попитах те дали не смяташ, че началникът на отдел „Убийства“ трябва да обърне внимание на този случай, защото в Копенхаген продължават да избухват пожари.

Карл се увери, че краката му няма да го предадат, и се приближи до мястото, където бе забит показалецът на Асад. Случаят датираше отпреди четиринайсет години. На пепелище в района на езерото Дамхус беше открит труп и разследващите подозираха умишлен палеж с цел убийство. Тялото беше толкова силно овъглено, че експертите не бяха успели да определят нито часа на смъртта, нито пола на мъртвеца, нито да изземат проба за ДНК. А понеже в полицията не бяха постъпили данни за изчезнали лица, детективската работа се бе усложнила допълнително. Накрая свалиха делото в архив. Карл помнеше отлично случая. Тогава разследването водеше Антонсен.

— Защо смяташ, че този случай е свързан с пожарите, които върлуват в момента, Асад?

— Върлуват?!

— Със зачестилите напоследък палежи — опрости изказа си Карл.

— Заради това! — Асад посочи снимка в близък план на останките от скелета. — Виж как тази вдлъбнатина опасва цялото кокалче на малкия му пръст. Тук пише нещо по въпроса — Асад свали от стената прозрачен джоб и извади протокола от огледа. — Ето. „Следа като от дългогодишно носен пръстен.“ Около целия пръст.

— И?

— На малкия пръст, Карл!

— Е, и?

— Докато бях няколко дни горе в отдел „А“, чух, че малкият пръст на жертвата от първия пожар липсвал изцяло.

— Добре. Нарича се още „кутре“, Асад.

— Около кутрето на жертвата при втория пожар пък забелязали вдлъбнатина. Както и тук.

Карл усети как веждите му се повдигат.

— Съветвам те да се качиш на втория етаж и да повториш пред Маркус Якобсен същото обяснение.

Асад се ухили до уши.

— Изобщо нямаше да го забележа, ако снимката не висеше точно на височината на носа ми. Голям късмет, а?

 

 

Новото работно задание пропука непроницаемата броня на Росе от пънкарски черна арогантност. За пръв път, вместо да шляпне документа върху бюрото на Карл, тя първо отмести пепелника и чак тогава постави плика с внимателна почти благоговейно движение.

— Не се чете почти нищо — докладва тя. — Явно е написано с кръв, а кръвта се е смесила с влагата и е попила в хартията. За капак буквите са изписани много нечетливо. Едва се разбира най-горната. Виж, тя поне е що-годе четлива. HJÆLP.

Карл се наведе неохотно напред и огледа остатъците от главните печатни букви: HJÆLP. ПОМОЩ. Някога бялата хартия бе покафеняла и на места опърпана. Вероятно дребни парченца се бяха отронили, когато са разгънали писмото след морското му пътешествие.

— На какви анализи е било подложено? Пише ли нещо по въпроса? Къде е открито? И кога?

— По крайбрежието на Оркнейските острови. Заседнало в рибарска мрежа. През 2002 година — по данни от Шотландия.

— През 2002-ра?! Определено не са бързали да го предадат на властите.

— Забравили са го до някакъв прозорец. Вероятно затова се е образувал толкова много конденз. Било е изложено на пряка слънчева светлина.

— Проклети пияндета — изруга Карл.

— Приложили са почти неизползваем ДНК профил. И няколко ултравиолетови снимки. Постарали са се да съхранят писмото непокътнато. Виж! Изпращат примерна възстановка на думите. Сносен опит.

Карл погледна фотокопието и съжали за изречените обидни квалификации по адрес на шотландците. При съпоставка на оригинала на писмото с обработения вариант, придружен с опит за възстановяване на съдържанието, личеше колко впечатляваща работа са свършили.

Карл плъзна поглед по писмото. Навярно от незапомнени времена хората са се вдъхновявали от идеята за писмо в бутилка, което да бъде уловено и прочетено в другия край на Земята, защото им откриваше перспективи за нови и неочаквани приключения.

Това писмо обаче имаше друго предназначение, усещаше инстинктивно Карл. Беше пуснато по вода по сериозни причини. Тук не ставаше въпрос за хлапашки авантюризъм, за скаути, предприели вълнуваща експедиция. Писмото не беше създадено сред хармония и под безоблачно небе. Това писмо представляваше точно това, за което се представяше.

Отчаян зов за помощ.