Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (1)

Първа глава

Умната жена може да се преобрази според изискванията на ситуацията.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Венеция, ноември 1816 г.

Когато херцогиня Колтън видя съпруга си за първи път след прибързаната им женитба, той седеше до масата, увлечен в игра на карти, а в скута му се бе разположила пищна жена, отпуснала крака от двете страни на стола му. Джулия виждаше съвсем ясно и двамата от другия край на стаята. Жената… си доставяше удоволствие, докато херцогът беше пъхнал ръка в деколтето на роклята й и нежно милваше гърдите й. Другата му ръка държеше картите, на които беше посветено и цялото му внимание.

Гледката шокира Джулия. Скандална, но и странно привличаща, тя й напомни, че животът на съпруга й е на светлинни години от нейното скромно съществуване в Лондон. Но от друга страна, прошепна й гласът на разума, какво може да се очаква от мъж, който подражава на Покварения херцог? Тя потисна смущението си и продължи да наблюдава развитието на ситуацията.

Осъзна, че той е привлекателен. Джулия го беше видяла съвсем за кратко по време на сватбената церемония, но тогава и двамата бяха млади, без да споменаваме, че тя беше едва шестнайсетгодишна, срамежлива и ужасена. Сега той изглеждаше по-възрастен и… много по-едър. Черната му коса беше въздълга, падаше по яката му и обрамчваше съвършените му черти: прав нос, дръзки скули и пълни устни. Той наистина спираше дъха.

Някои жени може би щяха да бъдат завладени от ревност, ако видеха съпруга си зает с подобни занимания. Не и Джулия. Този мъж й беше непознат и тя не изпитваше нищо, освен смесица от гняв и раздразнение. Гняв, защото Колтън я беше игнорирал в продължение на цели осем дълги години, и раздразнение, че беше принудена да предприеме подобна хитрост като прекосяването на континента.

Джулия гледаше как развратницата в скута му започва да се задъхва. Жената затвори очи и потръпна от главата до пръстите на краката, отметнала глава назад в екстаз. Изражението на Колтън не разкриваше нищо — нито по отношение на жената, нито по отношение на картите му, — а другите играчи изглеждаха смутени, докато разглеждаха своите. С изключение на Джулия, никой друг в стаята не им обръщаше ни най-малко внимание. Жената се задоволяваше в скута му и никой не ги гледаше, нито пък се взираше втренчено в тях. Да не би тогава това да бе нещо обичайно тук?

Щом възстанови нормалното си дишане, жената се наведе и прошепна нещо в ухото на Колтън. Той се усмихна, галантно й помогна да слезе от скута му и я потупа леко по гърба, преди да я отпрати. Вниманието му бе отново посветено на играта.

Добрият приятел на Джулия — Саймън Барет, граф Уинчестър, застана до нея.

— Сигурна ли си? Нали знаеш, не е прекалено късно да се откажеш.

Тя поклати глава.

— Не. Отидох твърде далеч, за да спра сега.

Саймън бе доста привлекателен мъж, особено тази вечер — със светлата си коса и сините очи, които контрастираха приятно с черните му вечерни дрехи. Беше настоял да я придружи до Венеция, като се представяше за настоящия й любовник, което му позволяваше едновременно да я съпровожда и да я защитава. Дълбоко в себе си Джулия беше благодарна за помощта му.

Тя му се усмихна.

— И след онова, което току-що видяхме, бих казала, че планът ми е съвършен.

— Боях се, че ще го кажеш.

Тя стана сериозна. Тази битка не беше на Саймън и изглеждаше справедливо да му даде възможност да се откаже.

— Саймън, както съм казвала много пъти, мога да се справя и сама. Приятелството ти с Колтън не трябва да пострада заради участието ти в това.

Саймън погледна към херцога.

— Имам си своите причини да ти помагам. Ще се справя с гнева на Колт, когато му дойде времето.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Ти си добър приятел. — Петите й се спуснаха на пода и нежно му напомни: — Сега аз съм несравнимата мис Джулиет Лейтън, най-известната куртизанка в Лондон. Дай ми няколко мига с него, но не повече.

— Чудесно. Надявам се само, че ще мога да те позная.

Като разчиташе на капризното предпочитание на съпруга си към червенокоси жени, Джулия беше използвала боя, за да превърне временно светлорусите си къдрици в огненочервени.

— Трябва на всяка цена да привлека вниманието на Колтън.

— О, аз не бих се тревожил за това. — Саймън протегна ръка. — Ще действаме ли?

Тя кимна и пое ръката му. Масата за карти беше до задната стена, така че двамата със Саймън бяха принудени да напредват бавно през групичките гости и слуги, разнасящи чаши шампанско. Макар че Саймън я беше предупредил какво да очаква от частното събиране на мъже без морал, на Джулия й беше трудно да не втренчва поглед в случващото се около нея. Не присъстваха съпруги, а любовници, актриси и проститутки. А мъжете, повечето бивши служители във венецианското правителство или богати търговци, изглеждаха нетърпеливи да се възползват от ситуацията. Двойките открито се целуваха и се докосваха смело, въздухът беше напоен с дим, страст и пот.

Докато прекосяваха стаята, увереността й нарастваше. Нито един от хората, с които разговаряха, не я заподозря в измама, държаха се с нея свободно — не като с херцогиня, а като с куртизанка.

Въпреки че бе нервна, тя всъщност нямаше избор. Планът й трябваше да успее.

Ако отвратителният братовчед на Колтън, лорд Темпълтън, изпълнеше заканата си да намали издръжката й, след няколко месеца тя нямаше да има достатъчно средства да плати на слугите, както и наема на малката къща в Мейфеър. Майката на Колтън й беше дала ясно да разбере, че е нежелана, независимо на територията на чия собственост на херцога. Което означаваше, че двете с леля й скоро щяха да бъдат безпризорни.

Джулия имаше нужда от син, при това законен, който да бъде наследник на именията на Колтън. Едва тогава можеше да попречи на домогванията на Темпълтън към богатствата на братовчед му.

Планът й беше съвсем прост. Преди шест месеца беше продала всичките си останали бижута и тайно беше наела Пърл Кели, най-известната куртизанка в Лондон, за да се възползва от съветите й. Пърл се беше оказала същински извор на информация и беше показала на Джулия как точно да се облича, държи и говори. Беше я научила да флиртува като истинска развратница.

Пърл дори й беше помогнала с моделите за роклите й заедно с модистката си. В резултат Джулия се бе сдобила с луксозен и елегантен гардероб, съставен от пищни материи и дръзки деколтета — като роклята, с която бе облечена тази вечер и която бе с цвета на смарагд. Бельото й беше поръчано от Париж и все още я караше да се изчервява. Бижутата й се оказаха проблем, тъй като през последните две години бе продала всичките си ценности. Затова Пърл благосклонно й беше заела няколко удивителни комплекта, които включваха скъпата огърлица от диаманти и перли, която бе около врата й.

Джулия също така се бе научила да използва кремове и грим, за да подсили чертите си. По-рано бе напудрила лицето си, бе положила розов руж на бузите си и розово червило на устните си, бе почернила миглите и веждите си. Гримът се комбинираше с червената й коса и я правеше неузнаваема за всеки, който познаваше русокосата и незабележима херцогиня Колтън.

Приближиха се до херцога. След миг той вдигна поглед и на лицето му се изписа изненада.

— Уинчестър! — Хвърли картите си на масата и се изправи в целия си висок ръст. — Не мога да повярвам. Защо не ми писа, че ще дойдеш?

Саймън успя да си придаде изненадан вид, после потупа Колтън по гърба.

— Мълвата ми донесе, че си още тук, старче.

— Не намирам причина да си тръгна. — Колтън се обърна към Джулия и се вгледа в нея с учтив интерес. — Виждам, че не си сам. Представи ме, моля те.

— Разбира се, Колтън, запознай се с несравнимата мисис Джулиет Лейтън. Джулиет, този пройдоха е най-старият ми приятел, херцог Колтън.

Тя направи дълбок реверанс и загледа изпод мигли как съпругът й изучава шокиран дълбоко изрязаното й деколте, което заплашваше всеки миг да разкрие пищните й гърди.

— Мисис Лейтън, репутацията ви върви преди вас — каза херцогът, докато тя се изправяше. — Чувал съм само похвали за красотата и остроумието ви. Говори се, че цял Лондон е в дланта ви.

Джулия изпита облекчение, като разбра, че мълвата, която бяха пуснали, е достигнала до ушите на съпруга й.

— Може би не цял Лондон, Ваше благородие, но няколко щастливци, които наистина са почувствали дланта ми.

Черните му вежди се стрелнаха нагоре и на устните му заигра дяволита усмивка, която със сигурност би разтопила вътрешностите на някоя по-слаба жена.

— Уинчестър, започвам да ти завиждам — измърмори Колтън, без да откъсва от нея тъмносивите си очи.

— Така и трябва да бъде. Изцяло съм подвластен на капризите на мисис Лейтън. — Интимната усмивка на Саймън не оставяше съмнение за естеството на отношенията им.

— Ласкаеш ме — каза Джулия с най-кокетния си глас. — Саймън, скъпи, моля те, остави ме за малко насаме с Негово благородие. Бъди добро момче и ми донеси шампанско.

Саймън й хвърли поглед на сляпо влюбен, който при други обстоятелства щеше да я накара да се засмее.

— За теб съм готов на всичко, любима. — Отдалечи се и остави Джулия сама със съпруга, когото не бе виждала от осем години.

Докато гледаше мъжа, който имаше такава огромна власт над нея дори от подобно огромно разстояние, тя си помисли, че би трябвало да е неспособна да проговори от смущение. Но горещото пламъче на мъжки интерес в очите на Колтън и това как внимателно я изучаваше с поглед, подсказваше на Джулия, че контролът е в нейните ръце.

— Ваше благородие — поде тя, после смело се приближи до него и взе ръката му в своята, — чувствам се така, сякаш вече се познаваме. — Джулия го поведе към вратата на терасата.

— Така ли? — Той маневрираше ловко сред другите двойки, поставил ръка на кръста й. Двамата излязоха навън, в хладния мрак. — Ако се бяхме срещали, мисис Лейтън, със сигурност щях да си спомня.

— О, наричайте ме просто Джулиет. Всичките ми добри приятели ме наричат така.

— В такъв случай вие на всяка цена трябва да ме наричате Ник. Никога не съм обичал титлата си. — Висок и гъвкав, той небрежно се облегна на перилата на терасата, а под тях се простираше изненадващо чист канал. Отблизо бе дори още по-привлекателен. Раменете му бяха широки и под отлично ушитите му дрехи се криеше сила. Тя изведнъж се почувства толкова… жива и възбудена в неговото дяволски примамливо присъствие. Беше й малко чудно, че съпругът й е станал такъв негодник и развратник.

— Щом настояваш, Ник — каза тя провлечено и забеляза как той изучава устните й с поглед. — В такъв случай ще бъдем ли приятели?

— Наистина се надявам да е така. — Изражението му бе смекчено от чувствена усмивка и коленете й омекнаха. Макар и лек, този жест имаше силата да я стопли от главата до пръстите на краката. — Харесва ли ти Венеция, Джулиет?

— Мястото е прекрасно. Това е първото ми пътуване до тук и трябва да призная, че нищо не е такова, каквото си го представях. Храната е превъзходна, а хората са пламенни и дружелюбни. А ти? Отдавна ли си тук?

— От около три години. Преди това бях във Виена, Кьолн, Париж…

— А планираш ли някой ден да се върнеш в нашата почтена Англия?

Лицето му се изопна, макар и едва забележимо.

— Не. Нямам планове за завръщане. Сега там няма нищо за мен.

В гърдите й пламна гняв, горещ и силен. Как се осмеляваше! Нямало нищо за него — дори съпруга? Макар че ръката я сърбеше да го зашлеви по бузата, Джулия се застави лицето й да изразява интимност — или поне така се надяваше. Сниши глас до дрезгаво мъркане.

— Тогава имам късмет, че те срещам тук.

— Наистина. И то точно когато започнах да мисля, че във Венеция е скучно. Отдавна ли познаваш Уинчестър?

— Не, не отдавна. Макар че ми е говорил за теб. Разбирам, че сте приятели от цяла вечност.

— Вярно е. От „Итън“ всъщност. Ние…

— Заповядай, любима. — Саймън се появи с чаша шампанско.

— И така, Уинчестър — подхвана херцогът, — кажи ми как бяха нещата при теб през последните две години.

Две години! Джулия ахна и едва не се задави, тъй като устата й беше пълна с шампанско. Саймън се бе видял със съпруга й преди две години? Ако Колтън не присъстваше, тя щеше здравата да срита Саймън по крака за това, че не й бе казал.

— Забележително добре съм. А ти?

— Тук ми харесва — отговори весело Колтън. — Венецианците са доста приятни хора, макар и да ненавиждат австрийското присъствие. Както и да е, мислех следващата година да пътувам до Санкт Петербург.

— Минаха осем години. Не си ли мислил, че е изминало достатъчно време.

— Не го казвай. — В гласа на Колтън се появи остра нотка и лицето му помръкна. — Мисля, че след последната ни кавга постигнахме съгласие да не ме убеждаваш да се върна.

— Но, наистина, Колт. Съпругата ти заслужава…

— О, имаш предвид заложницата на баща ми? — Изправи се в цял ръст. — Веднага престани. Не ме карай да съжалявам, че не съм те държал в неведение за местонахождението си през всичките тези години.

Заложница? Какво, за Бога? Джулия нямаше търпение да остане насаме със Саймън, за да получи отговори. Саймън вдигна ръце — жест, че се предава.

— Нямам желание да се карам с теб. Особено пред такава красива жена. — Прегърна Джулия и я стисна за раменете, за да я окуражи.

С лице, представляващо учтива маска, тя фокусира вниманието си върху херцога.

— Ник, планираме да присъстваме на представлението на Танкреди в Ла Фенис вдругиден вечерта. Може би ще се присъединиш към нас?

— Всъщност вече планирах да отида — отговори Колтън, отново спокоен и отпуснат. — За мен ще е чест, ако вие двамата присъствате в ложата ми.

Джулия се опита да покаже изненада, макар плановете му да й бяха вече известни. Камериерът на Саймън беше убедил една от прислужниците на херцога да го информира за социалните събития в ежедневието на господаря му. В бъдещето на Колтън щеше да има още много случайни срещи с мисис Лейтън.

— Това ще бъде прекрасно. Ще го очаквам с нетърпение.

 

 

Никълъс Франсис Сийтън, седми херцог Колтън, наблюдаваше тайно от мястото си масата за карти, до която Уинчестър и мисис Лейтън си вземаха довиждане с останалите. Откакто се бе върнал от терасата, не можеше да свали очи от компаньонката на приятеля си, която очароваше всички останали мъже в стаята. Беше добра. Най-добрата, ако можеше да се вярва на мълвата за превъзходния й ум, чара и интелигентността й, а също и за страстта й. Ник обаче никога не бе вярвал особено на мълвата. Не и след като неговият собствен живот се бе обърнал с краката нагоре заради клюки и намеци и той беше принуден да напусне дома и страната си.

Не, Ник искаше сам да открие талантите на тази жена.

Ако трябваше да извика в съзнанието си картина на съвършената жена, то това щеше да бъде изящната мисис Лейтън. Бялата й като алабастър кожа, ясните й сини очи, огнената й коса, деликатните черти и пищната фигура бяха артистично подчертани и разкриваха най-добрите й страни. По дяволите, тя бе богиня във всяко отношение. Ниско изрязаното деколте на роклята й едва успяваше да удържи пълните й гърди и Ник бе готов да се закълне, че бе зърнал тъмно зърно.

А усмивката й… Загадъчно извити нагоре, устните й възбуждаха и изкушаваха. Молеха мъжа да прокара език по тях с надеждата, че са също толкова вкусни, колкото и примамливи. Беше виждал жени да се усмихват стотици пъти досега, но нито една не го правеше така очарователно като мисис Лейтън. Почти изглеждаше така, сякаш той й бе забавен и тя флиртуваше с него.

Нищо чудно, че Уинчестър — необичайно за него, бе така обсебен от нея. Докато възмъжаваха, много жени бяха скочили от неговото легло в това на Уинчестър и обратното. Всичко бе само игра. Но нежността, с която тази вечер Уинчестър гледаше мисис Лейтън, бе изненадваща. Ник трябваше да прецени правилно чувствата му, преди да предприеме нещо. Макар че Джулиет открито бе флиртувала с него, той не искаше да обиди един от малкото мъже, които все още смяташе за свои приятели.

Няма и час по-късно, той хвърли картите си на масата. Нощта се бе оказала доходна и той бе уморен. Напоследък твърде често си лягаше много късно. Взе печалбата си и си тръгна.

Щом излезе на улицата, Фицпатрик, камериерът му, който собственоръчно се бе обявил и за негова охрана, излезе от сенките.

— Добър вечер, Ваше благородие.

— Господи, Фиц. Престани да ме наричаш така.

— Това, че не ви харесва да го чувате, не означава, че не е вярно — отвърна Фиц с дрезгавия си глас и го поведе към гондолата.

Ник изруга цветисто под носа си и Фиц се засмя приглушено. Знаеше, че камериерът му, който бе ирландец, винаги ще се обръща към него както подобава — с титлата му, — независимо колко пъти ще му казва да не го прави.

Преди седем години Ник беше спасил гиганта от грозна свада в една странична уличка в Дъблин. Двама главорези държаха Фиц, а трети режеше с нож лицето му. Ник бе разпознал в тях местни крадци и затова се намеси да помогне на Фиц, макар силите да не бяха на тяхна страна. В онези дни гореше от желание да се бие и двамата бързо бяха надвили тримата престъпници. За нещастие, Фиц беше получил лоши порезни рани и до ден-днешен носеше белезите.

Фиц вярваше, че Ник е спасил живота му. Оттогава не се отделяше от херцога и той скоро бе разбрал, че е по-лесно да го вземе на работа, отколкото да се опитва да се отърве от него. Ирландецът започна като негов камериер, но бедите следваха херцога навсякъде. Фиц се бе заел със задачата да се грижи за безопасността му и бе върнал услугата, като многократно му бе спасявал живота.

Завиха зад ъгъла и излязоха на относително безлюдна и слабо осветена улица. Към тях се приближиха двама мъже и Фиц плъзна ръка под палтото си, готов да извади пистолета, затъкнат в пояса му. Мъжете обаче бяха потънали в разговор и отминаха без инциденти. Фиц се отпусна и двамата продължиха да вървят към водата.

— Напразно се тревожиш — каза му Ник. — Не сме влизали в свада от осем месеца.

— Три нападения за две години. Без да споменаваме инцидента във Виена. Може би трябва да сте малко по-загрижен, Ваше благородие.

Бяха водили многократно този разговор и Ник знаеше, че няма да успее да разсее убеждението на Фиц, че опасността ги дебне. Качи се в гондолата.

— Колко пъти трябва да спасиш нещастния ми живот, преди да осъзнаеш, че не си струва? — Баща му го бе нарекъл недостоен, неблагодарен негодник. Ник прогони спомена, както много пъти досега. — Можеш да си живееш удобно в родината, Фиц. Постъпваш глупаво, като оставаш в изгнание заради мен.

Фиц седна отзад, близо до гондолиера.

— Ти спаси живота ми. Ще остана, докато си върна дълга или докато повече нямаш нужда от мен.

Спорът бе безполезен, затова Ник се облегна назад и загледа лодките, които се носеха по водата покрай тях.

— Приятелят ви, лорд Уинчестър, ли излезе няколко минути преди вас?

— Да — отвърна Ник.

— На ръката му се беше увесило хубаво парче.

Ник едва сдържа усмивката си. Мисис Лейтън бе нещо много повече от обикновена проститутка.

— Открий къде са отседнали, става ли? Искам да изпратя бележка на Уинчестър утре. И може би малък подарък на мисис Лейтън.

 

 

— Две години! Виждал си го преди две години и не си казал на мен? — Бяха в гондолата. Джулия свали ръкавиците си и ги захвърли на пейката. Завесите бяха спуснати и единствената лампа хвърляше жълта светлина. Тя беше прекалено ядосана, за да седи, но нямаше никакъв избор в това ограничено пространство. — Как можа да го запазиш в тайна от мен, Саймън?

Лодката се отблъсна от дока, а той седна до нея.

— Нямаше причина да ти кажа. Дойдох във Венеция и се опитах да го убедя да се върне с мен. Казах му за теб. Възхвалявах те всъщност, но не успях да го спечеля. Тревожех се, че чувствата ти ще бъдат наранени, ако узнаеш.

Докато Джулия мислеше над думите му, той продължи:

— Единствената причина да повдигна въпроса тази вечер е, че искам да си наясно пред какво си изправена в лицето на Колтън.

— Какво искаше да каже той с това, че съм заложницата на баща му? Заложница за какво по-точно? Саймън въздъхна.

— За него ти си жената, за която баща му го ожени, без да се интересува от мнението му по въпроса. Както съм казвал, той беше забравеният син, докато брат му не умря. И когато стана наследник, баща му отчаяно искаше да го вкара в пътя, да го направи отговорен. В очите на Колт ти си просто негов пореден опит да постигне това. — Саймън протегна дългите си крака. — Обаче на теб ти е известно колко успешна беше тактиката му. Нима не замина за Париж веднага след като каза клетвата си?

Да, и това й бе причинило болка. Макар че можеше да си представи колко манипулиран се е чувствал Колтън, Джулия трябваше да остане фокусирана върху изпълнението на плана си — план, в който Саймън не бе изцяло посветен.

— Е, той се интересува от мисис Лейтън. След като го примамя, ще мога да прекарам време с него — не като съпруга, но като жена. Тогава ще мога да задоволя любопитството си относно съпруга си — излъга тя.

— Господ да пази мъжете от умните жени — измърмори Саймън с прозявка. — Не съм сигурен, че отношенията ти с Пърл Кели са ти се отразили добре, Джулия. Никога преди не си била толкова… дръзка.

— Нямах избор. Уморих се да чакам и да се питам дали Ник ще се върне. Уморих се и от съжалението и подигравките, от всичките тези клюки. Невинната съпруга на Покварения херцог — щеше да бъде смешно, но само ако се случваше с някоя друга. Говорили сме за това, Саймън. Трябва да имам възможността поне да се срещна с човека, за когото съм омъжена. Да видя дали си подхождаме.

— О, това е Ник, нали?

Гондолата спря и Саймън стана и й подаде ръка. Двамата слязоха и продължиха към стълбите на наетия дворец.

— Той настоя — каза тя. — Казах ти, че се заинтересува.

— Разбира се, че ще се заинтересува. Щеше да бъде глупак, ако не бе проявил интерес, а Колтън не е глупак. Както съм казвал и преди, напълно одобрявам плана ти. Колтън пренебрегваше отговорностите си прекалено дълго.

С пристигането си бяха наели за слуги няколко души от местните и никой не подозираше, че не са тези, за които се представят. Що се отнасяше до слугите, триото се състоеше от английски лорд, който пътуваше с любовницата си, и нейната компаньонка. Саймън, Джулия и леля й Теодора полагаха огромни усилия да поддържат илюзията и се отпускаха само когато бяха абсолютно сигурни, че са сами.

Щом влязоха, Саймън свали пелерината си и я подаде на слугата. На прага на салона се появи леля Тео.

— Някой от двама ви иска ли шери? — Като съдеше по разбърканите й къдрици, Джулия предположи, че леля й пие вече второто или третото си питие.

— Да, мисля, че бих пийнала. Скъпи? — Тя се усмихна съблазнително на Саймън заради слугите, които кръжаха наоколо.

— Води, любима — отговори той безгрижно и посочи вратата.

— Как беше вечерта ви? — запита Тео, след като разположи закръглените си пищни форми на дивана. Леля й обожаваше шерито и тортите и не минаваше и ден, без да се поглези поне с едното от двете.

— Ползотворна — отговори Джулия и затвори вратата след себе си. — Саймън, донеси ми чаша от това, което пиеш ти. От шерито ми се повдига. — Седна на стол срещу леля си.

Саймън й подаде чаша и Джулия отпи. Бордо, осъзна тя и с благодарност отпи отново.

— О, лельо — въздъхна. — Няма да повярваш какво видяхме там. Шокиращо е слабо казано. Каква свобода имат тези жени! На цял свят разстояние са от Алмак, това е сигурно.

— Подобен вид свобода не продължава дълго. Красотата се стопява и благодетелите ти се отегчават от теб. А и рисковете за здравето! — Тео размаха пръст. — Не им завиждай. Този вид живот е труден, пълен с несигурност и презрение.

— Но те със сигурност излъчват определена власт. Пърл е имала връзки с двама херцози, един граф, с виконт и с баварски принц. Има две доживотни издръжки, а е само на трийсет и една.

— Не бъди наивна, Джулия — каза Саймън. — Не всяка жена може да бъде Пърл Кели.

— Срещал ли си се с нея? — запита го Джулия.

— Да, веднъж. Във Воксхол Гардънс. Една вечер отидох с група приятели да вечеряме там и тя придружаваше лорд Оксли. Тя е интелигентна и остроумна — призна той. — Не само може да води разговор, но и да слуша. И още, Пърл кара мъжа да се чувства така, сякаш всичко, което казва, е важно, което в случая с Оксли си е цяло чудо. Но е безбожно скъпа.

— Ако половината от онова, което ми е казвала, е истина, се обзалагам, че си струва всяка банкнота и всеки скъпоценен камък, които получава.

— Почти съжалявам бедния ти съпруг — каза Саймън провлечено.

Джулия смръщи вежди. Колтън не заслужаваше съжаление. Той беше развратник. И я беше оставил на милостта на роднините си, които също бяха измамници и развратници.

Понечи да подхване спор, но Саймън вдигна ръка.

— Казах почти. Никой не познава нещастието ти през последните няколко години по-добре от мен. Колт заслужава възмездие за онова, което е сторил — че и повече. Изглежда обаче, че ти си на път да постигнеш целта си.

— О, да бъдат възхвалени светците! — Тео плесна с длан по бедрото си. — В такъв случай колко дълго, мислиш, ще трябва да останем във Венеция?

— Не особено. Ако трябваше да се обзаложа, въобще няма да е дълго — отговори Джулия с лукава усмивка.

— Е, аз тръгвам. — Саймън се изправи и пресуши чашата си. — Има още няколко събирания, които искам да посетя тази вечер — без наблюдателното око на мисис Лейтън, разбира се.

Джулия вдигна ръка.

— Не казвай нищо повече. Желаем ти късмет. Нали, лельо Тео?

Тео кимна и кестенявите й къдрици се залюляха напред-назад.

— Наистина. Вино, жени и песни, милорд.

Саймън направи претенциозен поклон и излезе.

— Мислиш ли, че планът ще проработи? — запита Тео, щом останаха сами.

— Трябва. Последното посещение на Темпълтън все още ми причинява кошмари.— След като я беше осведомил, отново, за поредното намаление на месечната й издръжка, този жалък мъж бе запитал какви услуги може да предложи Джулия, за да изкара сама разликата. И под услуги той нямаше предвид да му кърпи дрехите. От мисълта за интимности с Темпълтън, за неговите малки черни очи, потно чело и унизително отношение едва не й прилоша. — Колтън да върви по дяволите, че ме постави в тази ситуация.

— О, как ми се иска баща ми да беше още жив.

— Брат ми щеше вече да е завлякъл херцога у дома му за косите, това е сигурно.

Джулия се засмя приглушено.

— Може би. При всички положения, Темпълтън нямаше да бъде проблем. Знам, баща ми вярваше, че бракът с херцог е нещо изключително за единствената му дъщеря, но все ми се иска да мисля, че би си променил мнението, ако знаеше колко проблеми ще ми донесе той.

— Проблемът е, че твоят херцог пренебрегва отговорностите си. Остави те да се грижиш сама за себе си в продължение на осем години. Без нито дума от него! — Тео изсумтя презрително. — И си изми ръцете от работите на имението. Нима вярва, че всички управители на имения са честни хора? Знаем много добре, че Темпълтън плаща на човека на Колтън, за да следва заповедите му.

— Колтън пет пари не дава. Сам ми каза, че не планира да се завърне в Англия. Така че трябва да направим нещо. Както добре знаеш, с последните си бижута платихме на Пърл, както и за гардероба на мисис Лейтън. И едва ни остават средства да изкараме до пролетта.

— Все още твърдя, че можехме да помолим Уинчестър за помощ. Или може би твоя лорд Уиндъм.

Джулия настръхна.

— Знаеш, че не можем да молим още един мъж да ни помага безкрайно. А и той не е моят лорд. Казах ти, че просто флиртувах с Уиндъм с надеждата да принудя Колтън да се върне в Лондон. Но или съпругът ми не бе чул клюките, или пет пари не даваше, че му слагам рога, защото планът ми не успя.

— Щом Колтън не се е интересувал от това, че му слагаш рога…

— Пак не можах да го направя. Колтън щеше да разбере, че детето не е негово, а не можех да рискувам да каже на някого. И ако се разкриеше, детето ми щеше да бъде копеле, отхвърлено от обществото. Не, Колтън трябва да бъде баща на детето ми. И когато забременея, ще се върнем в Лондон, ще пиша на съпруга си и ще му обясня какво съм направила.

И двете замълчаха, размишлявайки как херцогът ще реагира на подобно писмо. Часовникът на полицата над камината тиктакаше силно и отчетливо и звуците отекваха в стаята.

— Питам се дали Колтън ще признае детето? — запита леля й и отпи от шерито.

Джулия смръщи вежди.

— Защо да не го признае? Всеки мъж иска наследник.

— Е, какво ще стане, ако родиш момиче?

— Тогава ще обичам дъщеря си безумно — от затвора за длъжници.