Ришел Мийд
Бляскавият двор (1)

1

Никога не бях имала намерение да отмъквам нечий чужд живот.

Всъщност при един бегъл поглед не бихте си помислили, че в стария ми живот има нещо, което да не е наред. Бях млада и здрава. Харесваше ми да вярвам, че съм умна. Принадлежах към едно от най-знатните семейства в Осфрид, род, който можеше да проследи произхода си назад чак до основателите на страната. Безспорно, титлата ми можеше да е по-престижна, ако богатството на семейството ми не се бе изпарило, но това бе лесно за поправяне. Всичко, което трябваше да направя, беше да се омъжа изгодно.

И точно там започваха проблемите ми.

Повечето аристократи се възхищаваха на една потомка на Рупърт, Първи граф на Ротфорд, велик герой на Осфрид. Преди столетия той беше помогнал за отвоюването на страната от диваците, създавайки по този начин великата нация, на която се радвахме днес. Малцина аристократи обаче се възхищаваха на липсата ми на средства, особено в тези времена. Други семейства се бореха със собствени финансови проблеми и едно хубаво лице с висока титла вече не бе така съблазнително както някога.

Трябваше ми чудо, и то бързо.

— Скъпа, случи се чудо.

Бях зареяла поглед към релефния кадифен тапет на балната зала, а в главата ми кръжеше вихър от мрачни мисли. Примигнах и отново насочих вниманието си към шумното празненство и се съсредоточих върху приближаването на баба ми. Макар че лицето й беше набраздено от бръчки, а косата й — чисто бяла, хората винаги отбелязваха каква красива жена е лейди Алис Уитмор. Бях съгласна с това, макар че нямаше как да не забележа, че тя сякаш се състари повече в годините, откакто родителите ми починаха. Точно сега обаче лицето й имаше грейнало изражение, каквото не бях виждала от доста време.

— Как така, бабо?

— Получихме предложение. Предложение за брак. Той е всичко, на което се надявахме. Млад. Със значително състояние. Произходът му е толкова изтъкнат, колкото и твоят.

Последното ме завари неподготвена. Трудно беше някой да се мери с рода на благословения Рупърт.

— Сигурна ли си?

— Определено. Той е твой… братовчед.

Не се случваше често да изгубя дар слово. За миг можех да се сетя единствено за братовчед си Питър. Той беше два пъти по-възрастен от мен и женен. По правилата на произхода на него се падаше да наследи титлата на Ротфорд, ако починех, без да оставя деца. Винаги когато беше в града, се отбиваше да ме попита как съм.

— Кой? — попитах най-сетне и се поотпуснах. Определението „братовчед“ понякога се използваше твърде разтегливо и ако човек се задълбочеше достатъчно във фамилните родословни дървета, половината аристократи на Осфрид бяха в роднински връзки с другата половина. Тя можеше да говори за неограничен брой мъже.

— Лайънъл Белшайър, барон на Ашби.

Поклатих глава. Не го познавах.

Тя преплете ръката ми със своята и ме задърпа към отсрещния край на балната зала, проправяйки си с криволичене път през най-влиятелните хора в града. Те бяха издокарани в копринени и кадифени платове, окичени с перли и скъпоценни камъни. Над нас целият таван беше покрит с кристални полилеи, сякаш домакините ни се опитваха да надминат блясъка на звездите. Такъв беше животът сред аристокрацията на Осфро.

— Двете с баба му бяхме дами в свитата на херцогинята на Самфорд едно време. Той е само барон. — Баба наклони глава към мен, за да говори по-тихо. Забелязах обшитата с перли шапчица, която носеше — запазена, но излязла от мода преди поне две години. Харчеше парите ни, за да облича мен. — Но все пак потеклото му е добро. Родът му произхожда от един от по-малките синове на Рупърт, макар да имаше някакви скандални твърдения, че Рупърт може да не е истинският му баща. Майка му обаче беше аристократка, така че и в двата случая сме подсигурени.

Все още се опитвах да смеля това, когато спряхме пред висок от пода до тавана прозорец, от който се разкриваше изглед към Харлингтън Грийн. Млад мъж стоеше заедно с жена на възрастта на баба ми и двамата разговаряха приглушено. При появата ни и двамата вдигнаха погледи с жив интерес.

Баба пусна ръката ми:

— Внучката ми, графинята на Ротфорд. Скъпа, това са барон Белшайър и баба му, лейди Дороти.

Лайънъл се приведе и ми целуна ръка, а баба му направи реверанс. Почтителното му държание беше само за показ. Остри проницателни очи обходиха всяка частица от тялото ми. Мисля, че ако благоприличието позволяваше, щеше да ми огледа и зъбите.

Когато Лайънъл се изправи, се обърнах към него. Той беше онзи, когото трябваше да преценя.

— Графиньо, удоволствие е да ви срещна. Жалко е, че това не стана по-рано, предвид факта, че сме роднини. Потомци на граф Рупърт и така нататък.

С крайчеца на окото си видях как баба повдига скептично вежда.

Отправих му сдържана усмивка, недостатъчно почтителна, за да омаловажа по-висшестоящото си положение, но достатъчно, за да го накарам да си помисли, че чарът му ми е подействал. Чарът му, разбира се, тепърва предстоеше да бъде оценен. При първа бегла преценка възможно беше това да е единствената точка в негова полза. Лицето му бе издължено и изострено, кожата — нездрава и бледа. Бих очаквала поне някаква руменина, като се имаше предвид как стаята се бе изпълнила с топлина от скупчените вътре тела. Увисналите му тесни рамене създаваха впечатлението, че той всеки момент ще хлътне навътре в себе си. Нищо от това обаче нямаше значение. Важни бяха само подробностите по уговарянето на брака. Никога не бях очаквала да се омъжа по любов.

— Определено трябваше отдавна да се срещнем — съгласих се. — Всъщност всички би трябвало да провеждаме редовни семейни събирания, посветени на Рупърт, в чест на нашия родоначалник. Да събираме всички и да си правим пикници на открито. Можем да организираме надбягвания на три крака, както правят селяните. Сигурна съм, че бих могла да се справя даже и в пола.

Той се втренчи немигащо в мен и се почеса по китката:

— Потомците на граф Рупърт са разпръснати из цял Осфрид. Не мисля, че подобно събиране би било осъществимо. И не само за аристократите е непристойно да участват в тези надбягвания на три крака; не позволявам и на арендаторите в имотите си да правят подобни неща. Великият бог Урос ни е дал два крака, а не три. Да се намеква нещо друго, е богохулство. — Той направи пауза. — Всъщност не одобрявам и надбягванията с чували за картофи.

— Прав сте, разбира се — казах все така със залепена на лицето усмивка. До мен баба се прокашля.

— Баронът има голям успех с добива си от ечемик — каза тя пресилено бодро. — Навярно е най-успешният в страната.

Лайънъл се почеса по лявото ухо:

— Моите арендатори превърнаха повече от осемдесет процента от земята в ечемичени посеви. Наскоро купихме нов имот и сега онези земи също дават изобилна реколта. Ечемик, докъдето поглед стига. Безброй акри. Дори карам домашните си слуги в двата имота да го ядат всяка сутрин. За повдигане на духа.

— Това е… много ечемик — казах. Започваше да ми дожалява за слугите му. — Е, надявам се, че понякога им позволявате да се поразпуснат и да пируват. С овес. Ръж, ако сте в настроение за нещо екзотично.

Предишното озадачено изражение отново се появи на лицето му, докато се чешеше по дясното ухо:

— Защо бих направил това? Ечемикът е нашето препитание. Добре е да помнят това. Придържам се към същия стандарт — по-висок всъщност, тъй като се старая да включвам порция ечемик във всяко свое ядене. Това дава добър пример.

— Вие се грижите за благополучието на обикновените хора — казах. Огледах прозореца зад гърба му, питайки се дали мога да скоча през него.

Настъпи неловко мълчание и лейди Дороти се опита да го запълни:

— Като говорим за имоти, разбрах, че съвсем наскоро сте продали и последния от вашите. — Ето го: напомняне за тежкото ни финансово положение. Баба побърза да защити честта ни.

— Не го използвахме — тя повдигна брадичка. — Не съм толкова глупава, че да прахосвам пари по празна къща и арендатори, които, останали без надзор, се отдават на леност. Имението ни тук в града е много по-удобно и ни осигурява близост до обществото. Тази зима ни каниха в двора три пъти, знаете ли.

— Зимата, разбира се — отбеляза лейди Дороти пренебрежително. — Но със сигурност летата в града са скучни. Особено когато толкова голяма част от аристократите са в собствените си имения. След като се омъжите за Лайънъл, ще живеете в имението му в Нортшър — където живея аз — и няма да ви липсва нищо. И можете да планирате колкото си искате светски събирания. Под мой строг надзор, разбира се. Това е такъв прекрасен шанс за вас. Не искам да ви обидя — графиньо, лейди Алис. Вие се поддържате толкова добре, че никой не би се досетил за истинското ви положение. Сигурна съм обаче, че ще бъде облекчение да заживеете при по-добри обстоятелства.

— По-добри обстоятелства за мен. По-висока титла за него — промърморих.

Докато разговаряхме, Лайънъл се почеса първо по челото, а после — по вътрешната страна на ръката над лакътя. Този втори пристъп продължи доста време, а аз се опитах да не зяпам. Какво ставаше? Защо го сърбеше толкова много? И защо сърбежите бяха по цялото му тяло? Не забелязвах никакви очевидни обриви. По-лошо: колкото повече го наблюдавах, толкова по-силно внезапно желание изпитвах да се почеша. Наложи се да сключа ръце, за да се възпра.

Мъчителният разговор продължи още няколко минути, докато бабите ни правеха планове за венчавката, за която току-що бях научила. Лайънъл продължаваше да се чеше. Когато най-сетне се измъкнахме, изчаках цели трийсет секунди, преди да изразя мнението си пред баба.

— Не — заявих.

— Тихо. — Докато вървяхме към изхода на балната зала, тя се усмихваше на различните гости, които познавахме, и каза на един от слугите на нашия домакин да повика каретата ни. Сдържах думите си, докато се озовахме на сигурно място сами вътре.

— Не — повторих, отпускайки се назад в плюшената седалка на каретата. — Категорично не.

— Не драматизирай толкова.

— Изобщо не драматизирам! Проявявам здрав разум. Не мога да повярвам, че си приела това предложение, без да се допиташ до мен.

— Е, със сигурност беше трудно да избера между него и многобройните ти други предложения. — Тя срещна спокойно погледа ми. — Да, скъпа, не си единствената тук, която може да бъде заядлива. Обаче си единствената, която може да ни спаси от окончателно разорение.

— Сега кой драматизира? Лейди Брансън е готова да те приеме в домакинството на дъщеря си. Би живяла там много добре.

— А какво ще стане с теб, докато аз си живея живота?

— Не знам. Ще си намеря някой друг. — В мислите ми възкръсна споменът за рояка от гости, които бях срещнала на празненството тази вечер. — Какво ще кажеш за онзи търговец, който присъстваше? Доналд Кросби? Чувам, че е натрупал солидно състояние.

— Уф. — Баба разтри слепоочията си. — Моля те, не ми говори за новобогаташите. Знаеш какво главоболие ми докарва това.

Изсумтях подигравателно.

— Че какво му е? Бизнесът му преуспява. И се смя на всичките ми шеги — което е повече от това, което може да се каже за Лайънъл.

— Знаеш какъв е проблемът с господин Кросби. Изобщо не биваше да присъства на това празненство. Не знам какво си е мислил лорд Джилман — тя млъкна за миг, когато каретата ни се наклони, попаднала в особено голяма дупка на калдъръмената улица. — Как мислиш, че би се почувствал височайшият ти праотец Рупърт от това, че смесваш произхода му с такава неблагородна кръв?

Изпъшках. Изглежда, че напоследък не можехме да проведем разговор, без да споменем името на Рупърт.

— Мисля, че някой, последвал господаря си от другата страна на пролива, за да създаде империя, би наблегнал силно на старанието да запази самоуважението си. Не да го продаде на някакъв досаден братовчед и тираничната му баба. Преброи ли колко пъти тя каза „под мой строг надзор“, когато говорехме за бъдещето? Аз ги броих. Пет. Което е със седем по-малко от броя на всичките пъти, когато Лайънъл се почеса по някоя част на тялото.

Изражението на баба стана уморено:

— Мислиш ли, че си първото момиче, което е имало уреден брак? Мислиш ли, че си първото момиче, което негодува срещу това? Историите и песните са пълни с разкази за злочести девойки, впримчени в такова положение, които се спасяват и намират бляскаво бъдеще. Но това са приказки. В реалността повечето момичета в твоето положение… е, просто търпят. Не можеш да направиш нищо друго. Не можеш да отидеш никъде другаде. Това е цената, която плащаме за този свят, в който живеем. За високото си положение.

— Родителите ми никога нямаше да ме принудят да изтърпя това — възроптах.

Погледът й стана суров:

— Родителите ти и техните лекомислени вложения са причината да сме в това положение. Без пари сме. Продажбата на имението „Бентли“ ни помогна да поддържаме предишния си живот. Но това ще се промени. И когато стане, няма да ти хареса. — Продължих все така упорито да гледам на кръв, а тя добави: — През целия ти живот други хора ще правят избори вместо теб. Свикни с това.

Домът ни се намираше в друг район, не в този, където бе празненството, но също толкова моден. При пристигането ни цели рояци от слуги се спуснаха да ни посрещнат. Помогнаха ни да излезем от каретата, поеха пелерините и шаловете ни. Аз си имах собствен рояк камериерки, които ме придружиха до покоите ми, за да съблекат официалните ми дрехи. Гледах как приглаждаха червената кадифена рокля с ръкави, широки в горната си част и тесни долу, и със златиста бродерия. Закачиха я при безброй други упадъчно пищни рокли, а аз се хванах, че се взирам в писалището, след като си излязоха. Толкова голяма част от топящото се богатство на семейството ни — пръснато за дрехи, с чиято помощ уж трябваше да успея да променя живота си към по-добро.

Животът ми безспорно щеше да се промени, но дали щеше да е към по-добро? По този въпрос бях скептична.

И затова се държах, сякаш преживяването не беше реално. Така се бях справила и със смъртта на родителите си. Бях отказала да повярвам, че вече ги няма, дори когато се изправих пред осезаемото доказателство — гробовете им. Не беше възможно някой, когото си обичал толкова много, някой, който е запълвал толкова голяма част от сърцето ти, вече да не съществува на света. Опитах се да се убедя, че един ден ще влязат през вратата ми. А когато не можах да се заставя да повярвам в това, просто вече изобщо не мислех за него.

Така се справих с Лайънъл. Изхвърлих го от ума си и продължих с живота си, сякаш никое от събитията на онова празненство не се беше случило.

Когато един ден пристигна писмо от лейди Дороти, най-накрая трябваше да призная отново съществуването му. Тя искаше да уточним дата за сватбата, което трябваше да се очаква. Онова, което не очаквах, беше нареждането й да намалим броя на домашната си прислуга наполовина и да се освободим от по-голямата част от притежанията си. Няма да имате нужда от тях, когато стигнете в Нортшър, пишеше тя. Нужните слуги и вещи ще ви бъдат осигурени под мой строг надзор.

— О, мили Боже Урос — възкликнах, когато свърших да чета.

— Не изричай напразно името Божие — изсъска баба. Въпреки острите й думи забелязах, че е напрегната. И за нея нямаше да е лесно да живее под нечия друга власт. — А Лайънъл ти е изпратил подарък.

„Подаръкът“ беше кутия с ечемичена зърнена закуска, негово собствено производство, която той ядеше всяка сутрин, с бележка, в която пишеше, че това щяло да ми помогне да вкуся предстоящото. Исках да вярвам, че каламбурът е умишлен, но искрено се съмнявах в това.

Докато излизах от стаята, баба започна да се тревожи как да раздели прислугата. А аз продължих да вървя. Излязох от голямата градска къща навън през предния двор. Минах право през портата, която заслоняваше имота ни от главния път, и си спечелих озадачен поглед от слугата, който я пазеше.

— Милейди? Мога ли да ви помогна с нещо?

Махнах му в отговор, когато понечи да се надигне:

— Не — казах. Той хвърли поглед наоколо, несигурен как да постъпи. Никога не ме беше виждал да излизам от имота ни сама. Никой не беше. Така не се правеше.

Объркването му го задържа на място и аз скоро се намерих погълната от множеството, което вървеше по улицата. Не бяха поземлени аристократи, разбира се. Слуги, търговци, куриери… всички хора, чийто труд помагаше на богаташите в града да оцеляват. Присъединих се към тях, без да съм сигурна къде отивам.

Някаква безумна част от мен си мислеше, че може би трябва да се обърна с молба към Доналд Кросби. Изглежда, по време на продължилия ни няколко минути разговор той доста ме беше харесал. Или може би можех да си потърся място на някой кораб. Да замина на континента и да очаровам някой белсиански благородник. Или пък да се изгубя в тълпата — просто още едно анонимно лице, сливащо се с градските множества.

— Мога ли да ви помогна, милейди? От слугите си ли се отделихте?

Явно не чак толкова анонимно.

Бях се озовала в покрайнините на един от многобройните търговски райони на града. Онзи, който ме бе заговорил, беше по-възрастен мъж, понесъл на гърба си пакети, които изглеждаха твърде тежки за дребното му слабо тяло.

— Откъде знаете, че съм лейди? — изтърсих.

Той се ухили — беше с няколко липсващи зъба.

— По улиците няма много сами жени, облечени като вас.

Хвърлих поглед наоколо и видях, че е прав. Виолетовата жакардова рокля, която носех, беше небрежно и обикновено облекло за мен, но ме правеше да изпъквам в морето от иначе сиви и еднообразни дрехи. Имаше още няколко души от по-висшите класи, излезли да пазаруват, но те бяха заобиколени от покорни слуги, готови да ги предпазят от всякакви неприятни стечения на обстоятелствата.

— Добре съм — казах, провирайки се покрай него. Но не стигнах много далече, преди да ме спре друг минувач: червендалесто момче от онези, които си изкарваха прехраната, като предаваха съобщения.

— Имате ли нужда да ви придружа до вкъщи, м’лейди? — попита то. — Три медника и ще ви измъкна от всичко това.

— Не, аз… — замлъкнах, когато ми хрумна нещо. — Нямам пари. Не и у себе си. — Той понечи да си тръгне, а аз го повиках: — Чакайте. Ето. — Изхлузих перлената си гривна и му я предложих. — Можете ли да ме отведете до Църквата на Славния Ваиел?

Очите му се разшириха при вида на перлите, но се поколеба.

— Това е твърде много, м’лейди. Църквата е съвсем наблизо, на „Кънингам Стрийт“.

Пъхнах гривната в ръката му:

— Нямам представа къде е това. Заведете ме.

Оказа се само на около три преки. Знаех всички големи райони на Осфро, но не бях много наясно как да се придвижвам между тях. Никога не ми се беше налагало да знам.

Днес нямаше служби, но главните врати бяха леко открехнати и подпрени, готови да приемат всички нуждаещи се от утеха души. Подминах изящната църква и излязох в гробището. Тръгнах през участъка, отделен за обикновените хора, минах през по-хубавия и накрая стигнах до отделения за благородниците парцел. Около него имаше порта от ковано желязо и беше пълен с монументи и мавзолеи вместо с обикновени надгробни камъни.

Може и да не умеех да се ориентирам добре из улиците на Осфро, но знаех точно на кое място в това гробище се намираше мавзолеят на семейството ми. Водачът ми изчака недалеч от желязната порта, докато аз се приближих до изящната каменна постройка с надпис „уитмор“. Не беше най-голямата в гробището, но смятах, че е една от най-красивите. Баща ми беше обичал всички видове изкуства и бяхме поръчали изящни изваяни изображения на шестте бляскави ангела върху всичките външни стени.

Нямаше как да вляза, не и без предварителни уговорки с църквата, и просто седнах на стъпалата. Прокарах пръсти по имената, издълбани сред изброените върху каменната плочка: Лорд Роджър Уитмор, Шестнайсети Граф на Ротфорд, и Лейди Амелия Ротфорд. Над тях беше изписано само името на дядо ми: Лорд Огъстъс Уитмор, Петнайсети Граф на Ротфорд. Един ден името на баба ми щеше да се присъедини към неговото и тогава мавзолеят щеше да е пълен. „Ще трябва сама да си намериш място“, беше ми казала баба на погребението на баща ми.

Майка ми беше починала първа, прихващайки една от многобройните болести, които вилнееха в по-бедните части на града. Родителите ми проявяваха голям интерес да влагат средства в благотворителни начинания сред хората, към които съдбата бе по-малко благосклонна, и бяха заплатили за това с живота си: майка ми се беше разболяла едното лято, баща ми — на следващото. Благотворителните им начинания се разпаднаха. Някои хора казваха, че родителите ми били истински светци. Повечето ги обявяваха за лекомислени.

Загледах се нагоре към голямата каменна врата, на която бе изсечено изображение на бляскавия ангел Ариниел, пазителката на портите на Урос. Творбата беше великолепна, но винаги бях смятала Ариниел за най-малко интересната от ангелите. Всичко, което правеше, беше да отваря пътя за другите и да улеснява пътуванията им. Дали имаше някое място, където би искала да бъде? Нещо друго, което би предпочела да прави? Беше ли доволна да съществува, за да могат другите да постигат целите си, докато тя си стоеше на едно място? Баба бе казала, че винаги някой ще прави изборите вместо мен. Дали това важеше както за хората, така и за ангелите? В писанията никога не се бяха обсъждали такива въпроси. Най-вероятно бяха богохулни.

— Милейди!

Извърнах се от онова спокойно и ведро лице и видях как при портата потрепва нещо цветно. Три от дамите ми бързаха към мен. Далече зад тях, близо до входа на църквата, видях да ни чака каретата. Те мигновено ме връхлетяха като рояк.

— О, милейди, какво сте си мислили? — извика Ванеса. — Онова момче прилично ли се държа?

— Сигурно замръзвате! — Ада наметна на раменете ми по-тежка пелерина.

— Дайте да изчеткам пръстта от подгъва на роклята ви — каза Теа.

— Не, не — възразих на последната реплика. — Добре съм. Как ме открихте?

Всички заговориха една през друга, но обяснението се свеждаше в общи линии до това как забелязали изчезването ми и разпитали момчето на портата на градската ни къща и кажи-речи всеки, покрай когото бях минала на излизане. Очевидно бях направила впечатление.

— Баба ви още не знае — каза Ванеса, побутвайки ме напред. Тя беше най-умната от тях. — Да се връщаме бързо.

Преди да се отдръпна, погледнах назад към ангела, обратно към имената на родителите си. Винаги ще се случват лоши неща, беше ми казал баща ми през последната си година. Няма как това да бъде избегнато. Контролът ни се изразява в това как ги посрещаме. Дали им позволяваме да ни смажат, изпълвайки ни с униние? Дали ги посрещаме непоколебимо и понасяме болката? Дали ги надхитряваме? Бях го попитала какво означава да надхитриш някое лошо събитие. Ще узнаеш, когато му дойде времето. А когато дойде, трябва да действаш бързо.

Прислужничките неспирно се суетяха около мен дори по време на пътуването с каретата към къщи.

— Милейди, ако сте искали да отидете, просто трябваше да ни оставите да уредим подобаващо посещение с някой свещеник — каза Теа.

— Не мислех — промърморих. Нямах намерение да се задълбочавам в обяснения как писмото от лейди Дороти насмалко не ми беше докарало нервна криза. — Исках да изляза на въздух. Реших просто да отида пеша дотам сама.

Те се втренчиха слисано в мен:

— Не можете да правите това — каза Ада. — Не можете да правите това сама. Вие… не можете да правите сама нищо.

— Защо не? — сопнах се и изпитах съвсем леко угризение, когато тя трепна. — Аз съм благородница на кралството. Фамилното ми име вдъхва респект навсякъде. В такъв случай защо да не съм свободна да се движа навсякъде? Да избирам да правя каквото поискам?

Никоя от тях не проговори веднага и не се изненадах, че тази, която най-сетне го направи, беше Ванеса:

— Защото вие сте графинята на Ротфорд. Някой с подобно име не може да се движи сред безименните. А когато въпросът опира до това коя сте, милейди… е, това е нещо, в което никога нямаме избор.