Розамунде Пилхер
Празната къща (2)

2.

Адвокатите се казваха Смарт, Чъргуин и Уилямс. Или поне така пишеше на месинговата табелка на вратата, която от многото лъскане през годините вече не беше толкова релефна и буквите се четяха трудно. На вратата имаше месингово чукало и дръжката също беше от месинг, гладка и добре излъскана като табелката. Вирджиния я натисна и отвори вратата, след което влезе в тясно антре, застлано с кафяв балатум, стените бяха боядисани в кремаво и тя заподозря, че усърдната чистачка използваше щедро количество вазелин за лактите си.

Имаше стъклено прозорче като на старомодните билетни каси с надпис СПРАВКИ и звънец с бутон. Вирджиния натисна бутона и прозорчето се отвори.

— Да?

Леко стресната, Вирджиния каза на лицето зад прозорчето, че би искала да се срещне с господин Уилямс.

— Имате ли уговорена среща?

— Да, аз съм госпожа Кийли.

— Един момент, моля.

Прозорчето се затвори и лицето изчезна. После вратата се отвори и същото лице се появи отново, но този път с тяло и чифт крака в затворени обувки с връзки.

— Бихте ли ме последвали оттук, госпожо Кийли.

Сградата, където се помещаваше адвокатската кантора, се намираше на върха на хълма, след като се излезе от Порткерис, но въпреки това при влизането си Вирджиния направо се стъписа от великолепната гледка. Бюрото на господин Уилямс беше разположено по средата на стаята, а самият той тъкмо ставаше зад него. Прозорецът зад гърба му изглеждаше като картина в рамка, разкриваща очарователната панорама на старата част на града. Покриви на сгради, избелели керемиди и белосани комини, пръснати произволно и без ред надолу по хълма. Тук синя врата, там жълт прозорец, тук перваз, отрупан с гераниуми, простор с дрехи, ветреещи се като знамена, или листата на неочаквано и на пръв поглед незабележимо дърво. Оттатък покривите и далеч по-надолу се намираше пристанището, водата беше придошла и блестеше на слънцето. Имаше цяла редица от закотвени лодки, а една бяла платноходка пътуваше навътре към хоризонта, където синьото на водата и небето се сливаха. Във въздуха отекваха крясъците на чайки, които размахваха грациозно крилете си, а точно когато Вирджиния влезе в стаята, камбаните на Норманската кула зазвъняха и часовникът удари единадесет часа.

— Добро утро — поздрави господин Уилямс, а когато се опомни, Вирджиния разбра, че вече го е казал два пъти. Тя откъсна поглед от гледката и се опита да насочи вниманието си към него.

— О, добро утро. Аз съм госпожа Кийли, аз… — не успя да продължи. — Как е възможно да работите в стая с подобна гледка?

— Затова съм седнал с гръб към нея…

— Направо изумително.

— Да, и доста уникално. Често художници ни питат дали могат да нарисуват пристанището оттук. Вижда се целият град, а цветовете са винаги различни и прекрасни. С изключение, разбира се, на дъждовно време. И така — маниерът му внезапно се промени, сякаш нямаше търпение да мине по същество и да не губи повече време, — какво мога да направя за вас?

Той придърпа стола си към нея.

Опитвайки се да откъсне поглед от прозореца и да се концентрира върху причината да бъде там, Вирджиния седна.

— Е, може би не съм дошла на правилното място, но, разбирате ли, не мога да намеря брокер на имоти в града. Търсих къщи под наем в местния вестник, но не намерих такива. После видях вашето име в телефонния указател и си помислих, че може би ще успеете да ми помогнете.

— Да ви помогна да намерите къща?

Господин Уилямс беше млад мъж с мургава кожа, а очите му излъчваха вълнение от присъствието на привлекателната млада жена отсреща.

— Просто под наем…

— За колко време?

— За около месец… децата ми започват училище през първата седмица на септември.

— Разбирам. Добре, по принцип ние не извършваме подобни услуги, но бих могъл да попитам госпожица Ледра дали може да предложи нещо. Но, разбира се, сезонът е в разгара си и градът вече е претъпкан с посетители. Боя се, че дори да намерите нещо, ще се наложи да платите доста висок наем.

— Това не е проблем.

— Добре, бихте ли изчакали за момент.

Той излезе, а Вирджиния го чу да разговаря с жената, която я беше посрещнала на входа. Тя се изправи, отиде отново до прозореца, отвори го широко и се засмя, когато една чайка отлетя от перваза, където беше кацнала. Вятърът откъм морето беше хладен и свеж. Туристическо корабче с пътници тръгваше от пристанището и изведнъж на Вирджиния й се прииска да бъде там, на борда, безгрижна, със слънчев загар, с шапка с надпис ЦЕЛУНИ МЕ и да изпищи от радост, когато корабчето потегли по вълните.

Господин Уилямс се върна.

— Бихте ли изчакали за момент? Госпожица Ледра ще се обади на няколко места…

— Да, разбира се — тя се върна на стола си.

— В Порткерис ли сте отседнали? — завърза разговор господин Уилямс.

— Да, отседнала съм у приятели. У семейство Лингард в Уийл хаус.

Предишното му поведение не беше нито грубо, нито фамилиарно, но изведнъж стана почти благоговейно.

— Да, разбира се. Какво прекрасно местенце.

— Да, Алис е сътворила чудеса.

— Били ли сте там преди?

— Да, но цели десет години не се бях връщала.

— Децата с вас ли са в момента?

— Не. Те са в Лондон при баба си. Но искам да ги взема тук при мен, ако е възможно.

— В Лондон ли живеете?

— Не, свекърва ми живее там — господин Уилямс я гледаше очаквателно. — Моят дом, тоест ние живеем в Шотландия.

Той изглеждаше доволен… Вирджиния недоумяваше защо би му харесал фактът, че тя живее в Шотландия.

— Колко хубаво! В коя част?

— В Пъртшир.

— Най-прекрасната част. Миналото лято със съпругата ми ходихме не почивка там. Какво спокойствие и тишина, никакъв трафик. Как ви се отразява отсъствието оттам?

Вирджиния тъкмо се канеше да каже нещо, когато за нейна радост беше прекъсната от влизането на госпожица Ледра, която носеше купчина листове.

— Заповядайте господин Уилямс. Бозитик. И писмото от господин Кернау, в което пише, че ако му намерим наемател за август, е готов да я даде под наем. Но само ако наемателят е подходящ, господин Уилямс. Той е пределно настоятелен по този въпрос.

Господин Уилямс взе листите и се усмихна на Вирджиния.

— Вие подходящ наемател ли сте, госпожо Кийли?

— Зависи от това какво ще ми предложите, нали?

— Ами, не е точно в Порткерис… благодаря ви, госпожице Ледра… но не е много далече оттам… всъщност е в Лениън…

— Лениън!

Сигурно беше прозвучала ужасена, тъй като господин Уилямс веднага заговори в защита на Лениън.

— Това е много очарователно място по бреговата ивица.

— Не исках да прозвучи, сякаш не ми харесва. Просто доста се изненадах.

— Така ли? Защо?

Погледът му беше пронизващ като на ястреб.

— Всъщност няма причина. Разкажете ми за къщата.

Той й разказа. Това беше стара вила, нищо претенциозно или твърде красиво, но имаше малък повод за гордост, тъй като някога там живял и творил известен писател от 90-те години на XX век.

Вирджиния попита:

— Кой?

— Моля?

— Кой е този известен писател?

— О, извинете. Обри Крейн. Не знаехте ли, че е прекарал няколко години в тази част на света?

Не знаеше за това. Но Обри Крейн беше един от многото писатели, които майката на Вирджиния не одобряваше. Тя си спомни хладното изражение и присвитите устни на майка си, когато се споменаваха неговите книги. Спомни си колко бързо ги връщаха в библиотеката, преди младата Вирджиния да е успяла да ги види. Поради някаква причина този факт направи вилата Бозитик още по-привлекателна.

— Продължавайте — каза тя.

Господин Уилямс продължи да говори. Въпреки възрастта си Бозитик е била модернизирана до определена степен — сега там имало баня и тоалетна, и електрическа печка.

— Кой е собственикът? — попита Вирджиния.

— Господин Кернау е племенник на възрастната дама, предишната собственичка на къщата. Тя я завещала на него, но той живее в Плимут и я използва само през отпуска си. Плануваше да дойде тук със семейството си, но съпругата му се разболяла и отменили пътуването. Тъй като сме адвокати на господин Кернау, той остави на нас да се погрижим за нещата, като ни инструктира, че ако ще даваме къщата под наем, наемателят трябва да е надежден човек, който да се грижи добре за нея.

— Колко е голяма?

Господин Уилямс прегледа листовете.

— Да видим — кухня, трапезария и баня на долния етаж и всекидневна и три спални на горния.

— Има ли градина?

— Не съвсем.

— На какво разстояние е от шосето?

— На около стотина метра от черния път, доколкото си спомням.

— Мога ли да я наема веднага?

— Не виждам причина да не можете, но първо трябва да я видите.

— Да, разбира се… кога мога да я видя?

— Днес? Утре?

— Утре сутрин.

— Лично ще ви заведа.

— Благодаря ви, господин Уилямс.

Вирджиния стана и се отправи към вратата и той трябваше да избърза, за да я отвори преди нея.

— Има още нещо, госпожо Кийли.

— Какво е то?

— Не попитахте какъв е наемът.

Тя се усмихна.

— Не попитах, нали? Довиждане господин Уилямс.

 

 

Вирджиния не спомена нищо пред Алис и Том. Не искаше да говори за нещо, което все още беше някаква смътна идея в ума й. Не искаше да влиза в спорове и някой да я убеждава, че за двете й деца е най-добре да останат при баба си в Лондон или пък че Алис би пренебрегнала евентуалните поражения, които те биха нанесли на Уийл хаус и би настояла да доведе децата там. Чак когато откриеше място, където да могат да живеят всички, Вирджиния щеше да постави Алис пред свършен факт. И тогава вероятно Алис щеше да й помогне да преодолее най-голямото препятствие, а именно — да убеди баба им да ги пусне да дойдат в Корнуол без бавачката. Самата идея за подобно изпитание имаше възпиращ ефект върху въображението на Вирджиния, но имаше по-малки препятствия, които трябваше да се преодолеят преди това и тя трябваше да се справи с тях сама.

Алис беше перфектната домакиня. Когато Вирджиния й каза, че ще излиза сутринта, дори не й хрумна да я разпитва какво смята да прави. Тя само попита:

— Ще се върнеш ли за обяд?

— Не мисля… по-скоро — не.

— Ще се видим за чая тогава. После ще поплуваме.

— Върховно — каза Вирджиния.

Тя целуна Алис и излезе, седна в колата си и потегли към Порткерис. Паркира близо до гарата и отиде пеш до адвокатската кантора, за да вземе господин Уилямс.

— Госпожо Кийли, ужасно съжалявам, но няма да мога да дойда до Бозитик тази сутрин. Една стара клиентка от Труро пристига в града и трябва да я посрещна, надявам се да проявите разбиране! Но ето ги ключовете от къщата, начертал съм доста подробна карта как да стигнете дотам… не мисля, че има опасност да се объркате. Имате ли нещо против да отидете сама, или ако желаете, можете да вземете със себе си госпожица Ледра?

Вирджиния си представи внушителното присъствие на едричката госпожица Ледра и увери господин Уилямс, че и сама ще се справи без проблем. Получи връзка с големи ключове, всеки от които с дървен етикет. Входна врата, склад за въглища, стая на горния етаж.

— Ще трябва да внимавате за пътя — каза й господин Уилямс, докато излизаха заедно. — Доста е неравен, а пред портата на Бозитик няма място, където да обърнете, но ако карате напред по алеята към старата ферма, ще намерите място за обратно. А, и, госпожо Кийли… от месеци никой не живее там. Опитайте да не се влияете, но е малко мрачно. Просто отворете няколко прозореца и си представете мястото с горяща камина.

Вирджиния се върна в колата леко разколебана от последните няколко забележки. Ключовете от непознатата къща тежаха като оловна топка в чантата й. Изведнъж й се прииска да не е сама и в момент на умопомрачение си представи как се връща в Уийл хаус, признава всичко на Алис и я моли да отиде с нея до Лениън за морална подкрепа. Но това беше нелепо. Просто трябваше да разгледа една малка вила и да реши дали да я наеме, или не. Всеки глупак… дори Вирджиния… можеше да направи това.

Времето бе все така приятно, а трафикът — все така ужасен. Тя буквално пъплеше в дългата колона от коли надолу към града и след като излезе от него. На върха на хълма, където пътят се разклоняваше, трафикът малко се облекчи и тя можеше да набере скорост и да изпревари няколко коли, които караха бавно. Когато се изкачи и мина по бърдото, пред погледа й се разкри морето и усети, че се ободрява. Пътят лъкатушеше като сива лента през покритите с папрати хълмове — отляво се извисяваше скалистата снага на Карн Едвор, оцветен в лилаво от ниските храсти, а отдясно местността се спускаше надолу към морето, с познатата мозайка от поляни и ферми, които беше наблюдавала преди два дни.

Господин Уилямс й беше казал да следи за приведени от вятъра храсти от глог отстрани на пътя. След тях имало рязък завой и после тесен черен път, който води до морето. Вирджиния стигна до тях и зави надолу по каменист път, опасан от къпинови храсти. Превключи на първа и внимателно заслиза надолу, опитвайки се да избегне неравностите и дупките и да не мисли какви поражения биха могли да нанесат на боята на колата й бодливите храсти прещип.

Нямаше и следа от къща, докато не направи рязък завой и тогава изведнъж я видя. Каменна ограда, а зад нея — фронтон и керемиден покрив. Спря колата на алеята, взе чантата си и излезе. Откъм морето подухваше хладен вятър с мирис на сол и прещип. Опита се да отвори портата, но пантите бяха счупени и се наложи първо да я повдигне, преди да вкара ключа. Пътечка от трева водеше към каменно стълбище и после към самата къща и Вирджиния забеляза, че тя беше дълга и ниска, с фронтони, гледащи на север и на юг, а на северния край беше добавена стая с изглед към морето и квадратна кула отгоре. По странен начин кулата придаваше религиозен дух на къщата, която се стори доста неприветлива на Вирджиния. Нямаше градина, но откъм южната страна имаше полянка с неокосена трева, която се поклащаше от вятъра, и два стълба, между които някога е имало простор.

Тя слезе по стълбите и мина по тъмната пътечка, която завиваше край къщата и водеше към входната врата. Някога тя е била боядисана в червено, но боята се беше поолющила. Вирджиния извади ключа и го пъхна в ключалката, завъртя едновременно дръжката на вратата и ключа и вратата безшумно се отвори навътре. Видя тесни стълби, износен килим върху голия под, усети мирис на влага и… мишки? Преглътна нервно. Мразеше мишки, но след като вече беше дошла дотук, нищо не й струваше да изкачи двете изтъркани стъпала и предпазливо да прекрачи прага.

Не й отне много да разгледа старата част на къщата, да надникне в малката кухничка с грозната и захабена мивка и в трапезарията, където бяха разхвърляни няколко стола. В кухината на огромната стара камина имаше електрическа печка, наподобяваща диво животно на входа на леговището си. На прозорците висяха тънки памучни завеси, с петна от мухи и доста невзрачни, имаше и шкаф, претъпкан с различни по форма, големина и степен на износване чаши и чиния.

Изгубила надежда, Вирджиния се изкачи по стълбите. Спалните бяха мрачни, с малки прозорци и неподходящи износени мебели. Тя се върна до стълбите и изкачи още няколко стъпала, след което стигна до затворена врата. Отвори я и след мрачната обстановка в останалите стаи струята ярка светлина от север й се стори ослепителна.

Леко замаяна, тя пристъпи пипнешком в една удивителна стая — малка, с правоъгълна форма и прозорци на трите стени. Тя се извисяваше над морето подобно на корабен мостик с изглед към крайбрежието, което се простираше най-малко на двайсетина километра.

До прозореца на северната стена имаше кушетка с избеляла тапицерия. Имаше дървена масичка, стар плетен килим, а в самия център на стаята имаше спираловидно стълбище с декоративен парапет от ковано желязо, водещ право към стаята отдолу, която господин Уилямс беше отбелязал като „всекидневна“ в своята скица.

Вирджиния слезе много внимателно в стая, заета основно от огромна камина. По-надолу беше банята, а след нея имаше врата, която водеше до мястото, откъдето първоначално беше тръгнала — към тъмната и потискаща трапезария.

Това беше една изключително ужасна къща. Тя я обграждаше отвсякъде и очакваше от нея да вземе някакво решение, като сякаш се присмиваше на нерешителността й. За да си даде време, тя се върна обратно в стаята на кулата, седна на кушетката до прозореца и отвори чантата си, за да си вземе цигара. Последната. Трябваше да си купи още. Запали, погледна дървената масичка и избелелите цветове на килима на пода и разбра, че това е бил кабинетът на Обри Крейн, работното му място, където е съчинявал онези похотливи истории, които никой не беше препоръчвал на Вирджиния да прочете. Тя си го представи как седи там брадясал, по къси панталони, с непретенциозен външен вид и бунтовни страсти, бушуващи у него. Може би през лятото той е отварял широко тези прозорци, за да улови всеки аромат и звук от природата, грохота на морето, свистенето на вятъра. Но през зимата сигурно е било ужасен студ и той се е увивал в одеяла и е писал с премръзнали до болка пръсти, увити във вълнени ръкавици…

Някъде в стаята бръмна муха, която се удари в стъклото на прозореца. Вирджиния облегна челото си върху хладното стъкло, впери замислен поглед навън и започна един от безкрайните си спорове, които беше водила със себе си в продължение на години.

Не мога да дойда тук.

Защо не?

Мразя това място. Толкова е призрачно и плашещо. Атмосферата е ужасна.

Това е просто твоето въображение.

Тази къща е невъзможна. Никога не бих могла да доведа децата тук. Никога не са живели на подобно място. Няма място, където да играят.

Целият свят е на тяхно разположение, за да играят. Полетата, скалите и морето.

Но грижата за тях… прането, гладенето, готвенето. Няма и хладилник, а и как ще затоплям водата?

Мислех си, че най-важното беше да вземеш децата при себе си от Лондон.

По-добре им е в Лондон. Няма да знам откъде да започна. Не и сама, както е в момента.

Какво ще правиш тогава?

Не знам. Ще говоря с Алис, може би трябваше да говоря с нея, преди да дойда. Тя няма собствени деца, но ще разбере. Може би тя ще знае за някоя малка къщичка. Тя ще разбере. Тя ще помогне. Длъжна е да го направи.

Достатъчно — каза собственият й вътрешен хладен и ироничен глас — за всички тези сериозни решения.

Гневно Вирджиния стъпка недопушената цигара на пода, стана и слезе по стълбите, извади ключовете и заключи вратата зад себе си. Върна се обратно по пътечката към портата, излезе и я затвори. Къщата я наблюдаваше, малките прозорчета на стаите я гледаха присмехулно. Тя се отскубна от погледа им и влезе в колата. Беше дванадесет и четвърт. Трябваше да си купи цигари, а и в Уийл хаус не я очакваха за обяд, затова, след като обърна колата, тръгна към Порткерис, но по другия път, измина разстоянието от километър и половина до Лениън, изкачи се по главната улица и накрая спря на каменния площад, от едната страна на който се намираше входът на църква с квадратна кула, а от другата — малка кръчма с бели стени и надпис „Ръцете на русалката“.

Заради хубавото време отвън бяха изкарали маси и столове, чадъри в ярки цветове и дървени саксии с латинки. Мъж и жена в празнични дрехи седяха и пиеха бира, а малкото им момченце си играеше с едно кученце. Когато Вирджиния приближи, те я поздравиха усмихнато, отвърна им и продължи към входната врата, инстинктивно навеждайки глава, докато минаваше под трегера.

Стените бяха в тъмна облицовка, таванът — нисък, през малките прозорчета с дантелени завеси влизаше слаба светлина, усети приятен аромат на хлад и старо дърво. Малцината посетители, които едва се виждаха в сумрака, бяха насядали до стената или около малки паянтови масички, на бара висеше цяла редица от бирени халби, а барманът беше запретнал ръкави и подсушаваше чашите с памучна кърпа.

— … не знам Уилям — тъкмо казваше той на един клиент, който беше седнал в края на бара, кацнал унило на едно високо столче с цигара в едната ръка и халба бира в другата, — но ти сложи кофите за боклука изправени и никой няма да хвърли нищо в тях…

— Ъхъ… — тъжно кимна Уилям в знак на съгласие, а пепелта от цигарата му падна в бирата.

— По пътя е пълно с боклуци, а градският съвет дори не си помръдва пръста да изпразни кофите. Толкова са стари и грозни, че би било по-добре да ги няма. Оправяли сме се достатъчно добре и преди да ги сложат — той продължи да търка чашата, сложи я на плота и се обърна, за да обслужи Вирджиния.

— Да, госпожо?

Гласът, видът и цветът на кожата му бяха твърде типични за Корнуол. Лицето му беше зачервено, обгоряло от вятъра, имаше сини очи и черна коса. Вирджиния попита за цигари.

— Имаме само пакети от по двайсет. Добре ли е? — той се обърна да ги вземе от рафта и разкъса опаковката с ловко движение на палеца си. — Прекрасен ден, нали? На почивка, предполагам?

— Да — от години не беше влизала в кръчма. В Шотландия никой не водеше жени в кръчмите. Беше забравила задушевната атмосфера около масите и уюта на малките компании. Тя попита:

— Имате ли „Кола“?

Това изненада бармана.

— Да, имаме „Кола“. Поръчваме я за децата. Искате, нали?

— Да, ако обичате.

Той се протегна, взе една бутилка, отвори я галантно, наля я в стъклена чаша и я сложи на тезгяха пред нея.

— Тъкмо казвах на Уилям, че пътят до Порткерис е под всякаква критика — Вирджиния придърпа един стол и седна, като слушаше внимателно. — Целият този боклук наоколо. Гостите сякаш не знаят какво да правят с отпадъците си. Човек би помислил, че като идват на такова прекрасно място, биха проявили здрав разум и биха си държали хартиените отпадъци в колите, а не да ги хвърлят край пътя. Само говорят за опазване на природата и екология, но Бога ми…

Това очевидно беше негова любима тема, ако се съдеше по одобрителните възгласи от всички краища на помещението. Вирджиния запали цигара. Отвън приближи кола, двигателят изгасна и се чу хлопване на врата. Чу мъжки глас, който поздрави с „Добро утро“ и после стъпки зад себе си, които се приближиха към бара.

— Писах до нашия представител в Парламента по този въпрос и попитах кой ще почисти мястото, но той ми каза, че това е отговорност на градския съвет, а аз казах… — той забеляза новия клиент зад Вирджиния. — Здравейте! Оттук ли сте?

— Пак ли за кофите за боклук, Джоу?

— Познаваш ме, винаги довеждам нещата докрай. Какво да бъде?

— Халба бира.

Джоу се обърна, за да налее бирата, новодошлият застана между Вирджиния и мрачния Уилям, а тя бе познала гласа му веднага щом заговори, както и стъпките му, когато прекрачи прага на „Ръцете на русалката“.

Тя отпи от колата и остави чашата. Изведнъж цигарата имаше горчив вкус, загаси я и се обърна към него. Видя синята риза със запретнати ръкави, загорелите му ръце, бистро сините очи и късо подстриганата, разрошена кафява коса и понеже нямаше какво друго да направи, тя каза:

— Здравей, Юстас.

Стреснат, той извърна глава, а лицето му придоби слисаното и безпомощно изражение на човек, когото току-що са ударили с юмрук в стомаха. Тя набързо добави:

— Да, наистина съм аз — а той се усмихна, недоверчиво, неуверено, сякаш съзнавайки, че е изпаднал в неловка ситуация.

— Вирджиния.

Тя отново глуповато каза:

— Здравей.

— Какво правиш тук, за Бога?

Тя осъзнаваше, че всички присъстващи очакваха нейния отговор. Отговори весело и непринудено.

— За да си купя цигари и да пийна нещо.

— Нямах предвид това. Какво правиш в Корнуол? Тук, в Лениън?

— На почивка съм. Отседнала съм у семейство Лингард в Порткерис.

— Откога си тук?

— Около седмица.

— А какво правиш чак тук?

Но преди да успее да отговори, барманът беше сервирал пред Юстас бирата, а той за миг отклони вниманието си, докато търсеше монети в джоба си.

— Стари приятели, а? — попита Джоу, поглеждайки към Вирджиния по съвсем нов начин, а тя отвърна: — Да, може да се каже.

— Не съм я виждал от десет години — каза Юстас, докато слагаше монетите на бара. Погледна към чашата на Вирджиния.

— Какво пиеш?

— „Кола“.

— Донеси я отвън, нека седнем на слънце.

Тя го последва, усещайки как всички ги следяха с погледи, пълни с любопитство. Когато излязоха, той сложи чашите на една дървена маса и се настаниха един до друг на пейката с лице към слънцето и гръб към кръчмата.

— Нямаш нищо против, че излязохме, нали? В противен случай нямаше да може да си кажем и дума, без да стигне до цялото село само за половин час.

— Предпочитам да сме на открито.

Той беше седнал толкова близо, полуобърнат към нея, че Вирджиния можа да види загрубялата от времето кожа на лицето му, мрежата от фини бръчици около очите, първите бели косми в гъстата му кафява коса. Помисли си. Отново съм с него.

Той подхвана:

— Кажи ми.

— Какво да ти кажа?

— Какво стана с теб?

После бързо продължи:

— Разбрах, че си се омъжила.

— Да. Почти веднага.

— Е, трябва да го отдадем на времето в Лондон, от който толкова много се боеше.

— Да, така е.

— И танцът на дебюта ти в обществото.

— Вместо това имаше сватба.

— Госпожа Антъни Кийли. Видях обявите във вестника — Вирджиния замълча. — Къде живееш в момента?

— В Шотландия. Имаме къща в Шотландия…

— А деца?

— Да. Две. Момче и момиче.

— На колко години са?

Интересът му беше искрен и тя си спомни колко много обичаха децата корнуолците и как очите на госпожа Джилкс се просълзяваха при мисълта за някой малък праплеменник или праплеменница.

— Момичето е на осем, а момчето — на шест.

— С теб ли са в момента?

— Не, в Лондон, при баба си.

— А съпругът ти? Тук ли е? Какво прави тази сутрин — играе голф?

Тя го погледна втренчено, осъзнавайки за първи път факта, че личната трагедия е именно такава. Лична. Цялото ти същество може да се разпадне на парчета, но това не означава, че останалата част от света знае за това и изобщо я е грижа. Нямаше причина Юстас да е научил за това.

Тя облегна ръцете си на ръба на масата, разположи ги внимателно, сякаш това беше от особено значение, после каза:

— Антъни е мъртъв.

Изведнъж ръцете й изгубиха значение, китките бяха твърде тънки, дългите нокти с формата на бадем — лакирани в коралов цвят и нежни като венчелистчета. В този момент й се искаше да не са толкова крехки, а силни и покафенели от слънцето, отрудени, с кал под ноктите поради работата в градината, беленето на картофи и стъргането на моркови. Тя усещаше погледа на Юстас. Не можеше да понесе той да я съжалява.

— Какво се случи?

— Загина при автомобилна катастрофа. Удави се.

— Удави се?

— Нали край нас минава реката, там в Кърктън, където живеем в Шотландия. Реката минава между нашата къща и шосето и трябва да се мине по един мост. Прибирал се към къщи, когато се подхлъзнал или не успял да вземе завоя и колата паднала през дървените парапети във водата. Беше валял много дъжд, реката беше придошла и колата паднала на дъното. Наложи се водолаз да слезе до дъното и да върже колата с… дебело въже. Впоследствие полицията успя да я извади…

Гласът й заглъхна. Той нежно попита:

— Кога?

— Преди три месеца.

— Доста скоро.

— Да. Трябваше да се свършат и уредят толкова много неща. Не знам как мина времето. А после този вирус, нещо като грип, от който не можах да се съвзема. Свекърва ми предложи да вземе децата в Лондон, а аз дойдох тук при Алис.

— Кога си тръгваш?

— Не знам.

Той мълчеше. След малко взе чашата си и изпи бирата. Докато я оставяше обратно на масата, попита:

— С кола ли си?

— Да, синият „Триумф“ ей там.

— Тогава си изпий колата и ще се върнем в Пенфолда.

Вирджиния се обърна и вторачи поглед в него.

— Е, нищо специално. Нали е обедно време. Имам пай с месо във фурната. Искаш ли да дойдеш и да обядваме заедно?

— Да.

— Ела. Аз ще карам ленд роувъра, а ти карай след мен.

— Добре.

Той стана.

— Да тръгваме тогава.