Луси Даймънд
Една нощ в Италия (26)

Глава 25
All̀ospedale — В болницата

— Това е отделението — Софи натисна бутона до вратата и заговори на малкия говорител. — Здравейте, тук сме за свиждане с Джералдин Бренан.

— Заповядайте, влезте.

Чу се бръмчене и тя отвори вратата, следвана от Катрин и Анна. Беше сряда вечер и трите жени бяха дошли да посетят Джералдин в болницата, за да й донесат цял куп списания и изискани шоколадови бонбони.

— Мили боже! — възкликна Джералдин, разпервайки драматично ръце, когато ги видя до леглото си. Тя се беше облегнала на планина от възглавници, облечена в синя сатенена пижама, гримирана леко с руж и червило и вече определено приличаше на себе си, помисли си Софи. Имаше напредък.

— Какво е това, посещението на трите феи ли? — попита Джералдин, преди те да могат да й кажат здравей, и размаха пръст. — Да не сте се разпределили на смени? Първо дойде Фийби с машата за къдрене, за да ме „направи“, както се изрази тя. Много мило от ваша страна, момичета.

— Много се натъжихме, когато научихме какво те е сполетяло — каза Анна, оставяйки шоколадовите бонбони на шкафчето до леглото. — Да те предадат любимите ти обувки — това е върховна несправедливост. Как се чувстваш?

— По-добре, след като ви видях — отговори Джералдин. — Каква приятна изненада. Сядайте. Дадоха ми само два стола, но едната от вас може да седне на леглото. Казах на санитарите, нали си давате сметка, че ще имам много посетители, трябват ми най-малко четири стола, но те не ме послушаха. Само че аз не се оплаквам. Благодарна съм за това, което имам. Ох, пак се разприказвах. Вижда се, че съм отегчена до смърт, нали?

— Рой идвал ли е днес? — попита Софи.

— Рой идва всеки ден, миличкият. Аз постоянно му казвам, Рой, не се разкарвай, особено когато улиците са заледени. Не искаме и двамата да се озовем тук, като гипсови патици. Той обаче настоява. Не го сдържа сам — тя намигна дяволито. — Какво да ви кажа? Още ме бива, дори в болничното легло. Той не може да ми устои.

Всички се засмяха.

— Несъмнено те бива — съгласи се Анна.

— Както и да е, много е мило, че идвате да видите една стара досадница като мен — продължи тя. — Шест седмици пълна почивка, така ми казаха лекарите. Шест седмици? Аз ги попитах дали се шегуват? Че аз не мога да седя мирно шест минути, какво остава шест седмици.

— Същата си като баща ми — усмихна се Софи. — Той лежа тук преди Коледа и беше най-нетърпеливият болен. Нямаше търпение да го изпишат, за да се прибере у дома.

— Явно е разумен човек — каза Джералдин. Набръчканите й ръце потрепериха леко върху завивките и ъгълчетата на устата й увиснаха. — Иде ми да се набия, задето се озовах тук, честно. Ако не си бях счупила таза, със сигурност щях да се наритам сама. Сега обаче не мога да го направя.

— Времето ще отлети неусетно, ще видиш — опита се да я успокои Катрин.

— Аз пък се обзалагам, че ще се влачи като черва — изсумтя Джералдин. — Ще изпусна чаеното парти и танците за Деня на свети Валентин — двамата с Рой го чакахме с нетърпение. Ще изпусна и твоите часове, мила. Да не споменаваме пиесата!

— О, не — каза Софи. — Бях забравила за пиесата. Имаш ли си заместничка?

Джералдин сбърчи нос.

— Сигурно ще поканят Бренда Додс на мое място. Тя притежава актьорския талант на препарирана лисица — в този момент лицето й се проясни. — Освен ако… Хм, защо ти не поемеш ролята, Софи, мила? Спомням си, че веднъж каза, че си играла това-онова, а аз мога да те свържа с режисьора. Ти можеш да изметеш пода с Бренда Додс, повярвай ми. Тя е пълна бездарница.

Софи прие идеята на шега, затова се засмя. Но Джералдин улови ръката й и я стисна с нов ентусиазъм. Тя очевидно не се шегуваше.

— Аз? Хм… аз не съм член на трупата, нали? — каза тя неопределено. — Не мога да се появя като парашутист и да ти взема ролята.

— Защо не? Остави това на мен. Аз ще говоря с Макс, режисьора. Той е много мил човек. Освен това хваща окото, трябва да призная, въпреки че си има гадже — Джош, — така че за съжаление за нас, момичетата, няма никакъв шанс. Но поне човек може да си оплакне окото, нали така?

Софи вече добиваше представа защо Рой веднъж бе признал, че се съгласява с всичко, което казваше неговата съпруга. Джералдин беше като неумолима сила, която те помиташе, не ти оставяше сили да гребеш в друга посока.

— Ами… аз… — заекна тя. — Тоест, аз от години не съм играла. Никога не съм се занимавала професионално.

Джералдин изсумтя.

— Професионално? Я стига. Никой от тях не е такъв, мила, не се тревожи. Така че ще дам телефона ти на Макс, нали? Той ще се зарадва. Той дойде да ме види вчера и беше потресен. Джералдин, каза ми, какво ще правя без теб?

— Шоуто трябва да продължи — каза дълбокомислено Анна. — Според мен ти трябва да опиташ, Софи.

— Виждаш ли! Тя е на моя страна — Джералдин не криеше триумфа си. — Ти си на същото мнение, нали, Катрин? Виждаш ли, Софи? Всички сме единодушни. Решено е, ти трябва да изиграеш ролята!

 

 

— Джералдин е абсолютно прекрасна и аз съм луда по нея, но това е като да спориш с булдозер — каза Софи по-късно, когато трите влязоха в съседния пъб. — Вече почти съжалявам бедния човек, който се опитва да режисира пиесата. Обзалагам се, че тя постоянно го обстрелва с предложения как да се разиграе този или онзи етюд.

— Сигурно той тайно е заледил нейната улица, за да предизвика злополуката — пошегува се Катрин. — Горката Джералдин. Класът по италиански ще бъде много по-тих без нея, няма спор.

— Ще се обадиш ли на Макс, режисьора? — попита Анна, отпивайки глътка бира. — Аз не можах да преценя по изражението ти дали всъщност искаш, или тайно се съпротивляваш! — тя кръстоса пръсти, сякаш правеше заклинание срещу вампир, после смушка Софи. — Не знам какви са другите ти актьорски умения, но покерджийското ти лице е ненадминато.

Софи се усмихна.

— Аз винаги съм обичала театъра, както май споменах пред Джералдин една вечер в пъба — каза тя. — Но не съм излизала на сцена от… ох, сигурно от осем години, от последната година в гимназията — изведнъж в спомените й оживя собственият й образ в дълга кадифена рокля и боси крака. — Лейди Макбет. За злото в нас, наместо мляко влейте отровна жлъч! Завий се, тъмна нощ в най-катранения дим на ада^[1] и така нататък — Боже, колко беше хубаво. Тя беше научила цялата пиеса наизуст. Играха само няколко представления за училището и родителите, но все пак Софи се беше вживяла в ролята, сънуваше и дишаше с побърканата амбиция и пъклените планове на нейната героиня.

— Ти май се унесе в щастливи спомени — промълви тихо Катрин.

— Да. Това беше призванието, на което исках да посветя живота си, преди да изпадна и да тръгна да обикалям света — побиха я тръпки при спомена за онзи наелектризиращ момент в края на пиесата, точно преди аплодисментите на публиката. И как, когато тя беше излязла да се поклони, ръкопляскането се усили. Това е за мен, беше си помислила Софи, изпълнена с блажена гордост. Те пляскат за МЕН.

— Мисля, че Джералдин уцели право в целта — подкачи я Анна. — Софи се размеква, Кат. Виж как се замъглиха очите й.

Софи се засмя.

— Е, добре, ще му се обадя — обеща тя. — Той сигурно ще ми каже да си гледам работата и ще наругае Джералдин, задето се меси, но кой знае… — не бива да се отнасям в напразни фантазии, напомни си тя. Две реплики, така беше казала Джералдин. Все пак съзаклятието да бъдеш част от театрална трупа и адреналинът на актьорската игра на сцена я притегляха като морско течение. — Както и да е… — каза тя, опитвайки се да измисли някаква друга тема за разговор. И се сети. — О, боже! Анна! Имам новини за теб. Трябваше да ти кажа по-рано — Софи се зарови в червената си торба, разхвърляйки на всички страни химикалки и балсами за устни. — Къде го сложих?

Анна моментално се оживи.

— Твоят приятел в Италия? Какво каза?

Софи извади един омачкан лист хартия, разпечатка на имейла, който беше получила предишната вечер.

— Той казва, че според него снимката е направена в Лунгомаре Аугусто — прочете на глас тя, после подаде листа на Анна. — Това явно е най-туристическата част, с много хотели и барове. Така че ако предприемеш издирването на баща си, трябва да започнеш оттам — тя замълча за момент. — Ти все още ли си решена да го направиш?

— Лунгомаре Аугусто — каза Анна и се усмихна. — О, боже. Толкова е вълнуващо. Благодаря ти! И да, бих тръгнала още утре, ако можех.

— Ах — въздъхна Софи, спомняйки си разговора в „Мармедюкс“. — А какво стана с твоя приятел?

— Вече е моят бивш приятел — отговори Анна.

— Прочетох твоя обзор за „Енрико“ в съботния брой — каза Катрин съчувствено. — Но Красивия колега ми хареса. Какво става с него?

Анна въздъхна.

— Аз и моята голяма уста, ето какво става — призна тя. — Аз написах материала, за да вбеся Пит, бившия ми приятел, без да помисля как ще се почувства Джо — тоест, Красивия колега, — когато го прочете. Или как ще се почувства неговата приятелка, по-точно. Честно, той ми е само колега, никога не съм искала да го представя в друга светлина.

— Олеле — каза Софи.

— Да, получи се голям гаф — въздъхна Анна. — За всичко е виновна моята проклета редакторка. Тя и графичният дизайнер решили, че ще бъде по-готино да добавят снимка на Джо и да представят историята в романтична светлина — каквато изобщо няма — и сега той ми е сърдит, а аз май го загубих като приятел. Колкото до Пит, на него очевидно изобщо не му пука. Сигурно е прекалено зает да чука новото маце, за да чете нещо толкова досадно като местния вестник.

— О, не — каза Катрин.

— О, да — увери я Анна. — Истината е, че последните няколко дни бяха пълен кошмар. Приятелката на Джо явно му се е разсърдила жестоко, обвинявайки го, че й изневерява — а всъщност не е така. След което той се разсърди жестоко на мен, защото очевидно ме мисли за някаква побъркана психопатка, която се опитва да го вкара в леглото си. Докато… — тя се поколеба за миг. — Докато в действителност не е така!

— Това наистина е кошмар — съгласи се Катрин.

— Не можеш ли да му обясниш? — попита Софи. — Както ни обясни на нас?

— Опитах. Той не иска да ме изслуша. Държи се студено и дистанцирано, казва, че съм го направила за смях в редакцията. А най-лошото е, че има една гадна кучка, която обикновено пише обзорите на ресторанти, и тя намира случката за безумно смешна и не спира да говори за нея. Така че мисълта за пътуване в чужбина е много примамлива в този момент — Анна вдигна рамене.

— Мъже — каза Катрин с неподозирано ожесточение. — Защо трябва да правят живота ни толкова труден и сложен?

— Тц, тц — обади се Софи, която все още не беше направила нищо във връзка с казуса „Дан Колинс“. После тя регистрира ожесточението в тона на Катрин. — Чакай малко — аз мислех, че ти си щастливо омъжена жена?

Катрин изсумтя.

— Да, и аз така мислех. До момента, когато той хукна след някаква руса кукла, която… — тя замълча. — Няма значение. Това беше причината да изляза от стаята по средата на урока онзи път, помниш ли, когато ти ни питаше Sei sposata. Аз не знаех как да ти отговоря.

— О, Катрин, съжалявам — каза Софи.

— Ти не си виновна — Катрин завъртя виното в чашата си. — Първо мислех да те помоля да ми преведеш „Да, но съпругът ми ме напусна“, после реших, че ще бъде прекалено драматично за вечерен клас. Затова казах „да“ и излязох.

— Сигурна ли си, че сте скъсали? — попита Анна. — Дали не е криза на средната възраст или…

— Това е краят — отговори Катрин. — Той каза, че никога не ме е обичал. Трудно можеш да простиш такова признание. Освен това… — устата й застина в горчива гримаса. — След онова, което научих за него, повече не го искам в живота ми.

— Защо, какво е направил? — попита Софи, после се засрами, задето си пъхаше носа. — Извинявай. Не е моя работа.

Анна се наведе напред.

— Това има ли нещо общо с онова, което ти ме попита миналата седмица? За съмнителните плащания?

Катрин кимна, свивайки ръце в скута си, но не каза нищо повече. Софи погледна Анна, без да разбира за какво говореха. Съмнителни плащания?

Сега беше ред на Анна да се извини.

— Съжалявам — побърза да каже тя, виждайки смущението на Катрин. — Честна дума, не подпитвах. Не казвай нищо.

— Не се тревожи. Аз все още не съм решила какво да правя.

После, след като си пое дъх, Катрин подхвана отвратителната история за бившия си съпруг, който явно вземаше тайно пари от представителката на голяма фармацевтична компания.

— Най-ужасното е, че проверих в Гугъл информацията за демелцерол, медикаментът, който той предписва, и попаднах на много форуми в интернет, където хората обсъждат реакциите си на лекарството — каза тя накрая. — Опасявам се, че той се е съгласил да назначава този медикамент, въпреки че лекарството не действа добре на пациентите.

Името иззвънтя като камбана в главата на Софи.

— Чакай малко — демелцерол ли каза? — названието й беше, познато по някаква причина и тя си спомни къде го беше видяла: върху опаковката хапчета в банята у дома. Името винаги й напомняше за едно момиче на име Демелца, нейна съученичка от елитната частна гимназия. — Това е бетаблокер, нали? Мисля, че го предписаха на баща ми след първия инфаркт — сърцето й заби лудо и тя изпита смущение от посоката на разговора. — Твоят бивш съпруг да не е лекар в медицинската клиника на Ризбъри Роуд?

Катрин пребледня като платно.

— Да — промълви дрезгаво тя, с широко отворени, тревожни очи. — Точно така — двете се спогледаха за момент, изпълнен с обвинение и извинение. — О, боже, Софи. Баща ти добре ли е?

Софи преглътна.

— Да, сега е добре, но лекарите в болницата му спряха демелцерола преди няколко седмици, след като получи втори инфаркт.

На Катрин явно й прилоша.

— Значи лекарството не му е понесло — прошепна едва чуто тя.

— Не. Всъщност може дори да е предизвикало втория инфаркт, който той получи на Коледа. Татко дни наред не беше добре, едва наскоро му позволиха да се върне на работа — очите на Софи се напълниха със сълзи. Ако здравето на баща й беше изложено на смъртна опасност заради някакъв алчен лекар, който мислеше единствено за личната си изгода, то тя щеше… тя щеше…

— Боже — ахна Анна. — Това е ужасно.

В очите на Катрин също се появиха сълзи.

— Наистина е ужасно — съгласи се тя. — Софи, много съжалявам. Мразя Майк, задето е направил това. Аз трябва да го спра. Обещавам, че ще го спра.

— Трябва да го направиш — каза Софи, все още замаяна от шока. — Татко можеше да умре. Ние помислихме, че той… — тя не довърши. — Помислихме, че го губим.

Катрин взе ръката й и я стисна.

— Много съжалявам за това, което сте преживели — каза тя. — Наистина. И ще бъда откровена с теб: аз се страхувах да се изправя срещу Майк и да му кажа какво съм открила, защото… Ами, той винаги ме е потискал. Знаех, че той ще се ядоса, че съм ровила в нещата му и. — Тя разпери ръце. — Както и да е. Но сега като знам за баща ти, повече няма да мълча. Няма начин.

Въпреки силните чувства, които бушуваха в нея, Софи виждаше, че Катрин се страхува да се конфронтира с бившия си съпруг.

— Искаш ли да дойда с теб, когато решиш да говориш с него? — попита тя. — За морална подкрепа?

Катрин изглеждаше изкушена от предложението, но поклати глава.

— Трябва да го направя сама — каза тя. — Но ти благодаря. Ще те държа в течение.

 

 

Докато Софи чакаше автобуса, за да се прибере у дома при родителите си, възмущението продължаваше да я изпълва. Искаше й се да издири този доктор Евънс и да му каже какво мисли за него — както и да му разбие физиономията. Катрин можеше да се страхува от него, но не и Софи. Тя кипеше от негодувание. Как беше възможно някой да направи това? Как можеше да живее със съвестта си след това?

Лекарите трябваше да бъдат добри хора, да спасяват живота на другите, а не да ламтят за пари за сметка на здравето на пациентите си.

Автобусът дойде, тя си купи билет и се настани на една празна седалка на горния етаж. След малко усети, че телефонът й звъни някъде в дълбините на чантата й. На екрана се беше изписал непознат номер.

— Ало?

— Здравейте, вие ли сте Софи Фрост?

Мъжки глас, непознат.

— Да?

— Здравейте, извинявайте, че ви звъня вечер. Аз се казвам Макс Уинтър, обаждам ви се от името на Драматичния състав на Шефилд.

— О! — тя остана без дъх. Джералдин не си губеше времето. — Здравейте. Слушайте, съжалявам, ако Джералдин ви е изнудила да… — после тя се спря. Можеше най-малкото да остави човека да се изкаже.

— Нищо подобно — каза спокойно той. — Тя каза, че вие бихте искали да се включите в театрална трупа и може да проявите интерес към нашата.

— Така ли? Тоест, чудесно. Да — Софи не помнеше да е, споменавала такова нещо, но сега не беше моментът да се обяснява.

— Репетираме в понеделник, четвъртък и неделя вечер, така че може би най-добрият вариант е да дойдете на нашата репетиция утре, за да поговорим. Удобно ли е?

— Това е… — Софи се поколеба, чувствайки се като пионка, която движеха насам-натам, без да я питат. Но ролята беше съвсем малка — не ставаше дума за холивудска продукция. Давай!, чу гласовете на Анна и Катрин в главата си. — Това е страхотно — каза накрая тя. — Благодаря.

Когато завърши разговора, тя се облегна на седалката, чудейки се в какво се забъркваше. Доколкото знаеше, Драматичният състав на Шефилд беше шепа нахакани застаряващи аматьори като Джералдин и пиесата беше ужасна. Но какво пък, начинанието можеше да се окаже забавно.

Лъка на смелостта си изпъни, и няма да пропаднем, слушай мен, помисли си Софи, спомняйки си някогашните си реплики като лейди Макбет. Е, нищо не се знаеше, но си струваше да опита, нали?