Джон Лескроарт
Под подозрение (1)

1

В една ясна, спокойна и тиха неделя в края на втората седмица от септември петдесетгодишният автор на книги за занимания сред природата Стюарт Горман седеше на една плоска скала на брега на бистро езеро, разположено в корито от гранит близо до Калифорнийската дива пустош на няколко километра югозападно от езерото Тахо. Огледалната повърхност на езерото, недокосната дори от лек полъх на вятъра, отразяваше съвършено отсрещната брегова линия — още гранит, осеян с борове, и пурпурно небе.

Стюарт като че ли не дишаше. В този топъл следобед той бе свалил фланелката си и я бе поставил до себе си. Беше останал само по туристическите си обувки и по чифт кафяви къси панталони. Макар че имаше доста гъста тъмнокестенява коса, прошарените косъмчета в небръснатата му от два дни брада и по гърдите издаваха истинската му възраст. Без белите косъмчета силният торс можеше да мине за притежание на мъж, наполовина на годините на Стюарт. Здравите му мускулести гърди говореха за много часове, прекарани на открито в активни занимания, а за разлика от повечето му позатлъстели връстници, той имаше плосък и стегнат корем.

Възрастта обаче бе изписана на лицето му. Бръчки браздяха кожата около хлътналите сини очи и в ъгълчетата на устата му. Наболата брада не бе достатъчно дълга, за да скрие здравата челюст и почти хирургическата вдлъбнатина на брадичката му, а гладкото му високо чело не бе белязано от бръчки. Единственият явен недостатък на лицето му бе виненочервеното родилно петно с размер на сребърен долар високо на дясната му буза.

Стюарт бе подпрял небрежно в скута си въдица с изкуствена муха. Все още не ловеше риба. Вечерното хвърляне на хайвера нямаше да настъпи поне още половин час, докато слънцето не се скриеше зад предпланините на запад. Тогава няколко хранещи се пъстърви щяха леко да развълнуват спокойната повърхност на езерото Тамарак и обикновено по това време Стюарт би си намерил подходящо място, би хвърлил въдицата и пуснал изкуствената си муха в средата на една от малкото вълнички с надеждата рибата да клъвне. Малкото останала пъстърва бе станала по-едра и по-хитра и Стюарт бе привлечен от предизвикателството. Обикновено точно преди да започне същинското здрачаване, докато чакаше първите комари да кацнат на водата, той бе най-близо до състоянието на покой. В мигове като този и в поетичността, уединението и дори в атлетичното усилие при риболова с мухи, който би последвал, той бе успявал да определи кой е и какъв е.

Слънцето целуна горната част на връх Ралстън и Стюарт зърна първото леко вълнение — всъщност необичаен плясък, — когато една риба се стрелна над повърхността на водата някъде от другата страна на езерото. Обикновено за него това би бил знак да се размърда, но тази вечер остана неподвижен.

И много далеч от състоянието на покой.

Два дни преди това бе пристигнал от прекрасния си дом на Рашън Хил в Сан Франциско в семейната си хижа край езерото Ъпър Екоу. Настроението му, и бездруго мрачно, след като бе напуснал града, се бе сгъстило до плътно черно, когато го спряха за превишена скорост на няколко километра източно от Сакраменто. В този момент гневът му към целия свят и по-конкретно към съпругата му преля, завладя го напълно и той избухна пред пътния полицай на магистралата, който му пишеше глобата. Дори „леко“ да бе превишил скоростта, всички останали коли на пътя го задминаваха и Стюарт настоя да узнае защо точно на него пишат скапания фиш. В отговор полицаят го накара да излезе от колата, за да го провери за алкохол, след което го предупреди, че е „на косъм“ от ареста. Стюарт извади късмет, когато полицаят неочаквано бе разпознал името му — човекът се оказа рибар, беше чел две от книгите му и много ги бе харесал.

За да се извини, Стюарт меко обясни, че все още е под въздействието на ужасния спор, който е имал със съпругата си, и че идва в планинското си убежище, за да събере мислите си. Полицаят все пак му написа фиш, но след това взе автограф от него и го пусна.

Обаче Стюарт бе прекарал тук два дни, а мислите му не се бяха прояснили особено. Всъщност, ако изобщо имаше промяна, той бе още по-ядосан, разстроен и потиснат, тъй като бе осъзнал, че двайсет и две годишният му брак с неговата обаятелна, умна, трудна, твърдоглава и все още хубава съпруга — хирургът ортопед Карин — изглежда бе приключил. Двамата се бяха отчуждили в почти всяко отношение.

Процъфтяващата й практика, капиталовложенията й и новият лекарски кабинет, който отваряше с бизнес партньорите си, заемаха едва ли не всяка свободна минута от живота й през последните две години.

Сега, докато тъмночервеният здрач бързо го обгръщаше, Стюарт вдигна поглед над водата и видя няколко обещаващи следи от излязла за храна пъстърва, но не можеше да се принуди да помръдне от мястото си, за да хвърли въдицата. Съзнанието му отказваше да напусне познатата бразда, в която ровеше, откакто бе пристигнал тук.

Как бе възможно животът му с Карин да стигне дотук?

Бяха се запознали, докато той бе водач на едно плаване с надуваеми лодки, което бе получила като подарък от родителите си по случай завършването. Той беше на двайсет и осем, а тя — на двайсет и две, и бяха усетили, че са сродни души от мига, в който се бяха зърнали. Наесен тя щеше да замине да учи медицина в Станфорд, но нищо не можеше да им попречи да бъдат заедно. Стюарт се премести от Уайоминг в Калифорния и двамата се ожениха през втората седмица от ноември.

В онези ранни години животът на единия допълваше другия. Карин учеше денонощно. Стюарт предлагаше материалите си в разни списания и допълваше оскъдния си писателски доход с работа като текстови редактор в адвокатската кантора на Джед Конли, един от приятелите му от колежа.

Вкъщи Стюарт поддържаше апартамента чист, готвеше, миеше чиниите, разпитваше Карин за следването й. Тя четеше, помагаше му при редактирането на статиите и на ранните му ръкописи и се възползваше от всяка възможност да излязат заедно сред природата — заливът бе идеален за целта. Двамата тичаха три или четири пъти в седмицата, като през цялото време разговаряха. Харесваха една и съща музика, едни и същи книги, смееха се на едни и същи шеги. Въпреки активния живот, винаги намираха време да правят любов. Често се хвалеха един на друг, че историята на света не познава толкова щастливи хора като тях двамата.

В петък скандалът избухна, когато Карин се върна вкъщи за обяд, понеже пациентът й за смяна на бедрена кост бил настинал и в последния момент отменил часа си. Така целият й следобед се бе оказал застрашително свободен и когато се прибра у дома, беше в ужасно настроение. Стюарт, който така или иначе имаше намерение да отиде до Екоу Лейк, за да попише, й предложи да се възползва от неочакваната възможност и да го придружи.

Тя не прояви интерес. Не, нямала други планове, но защо да ходи в неговата хижа за цял уикенд? Какво според него можели да правят, което да й е дори малко приятно? Поредния поход? Достатъчно била ходила на походите на Стюарт. Дванайсет, петнайсет или двайсет и пет километра нагоре и надолу по стръмен и труден терен. Шестстотин, деветстотин или дори хиляда и осемстотин метра катерене за един ден? Ау, какво страхотно прекарване! И с каква цел? За малко движение на открито или за приятната гледка, която и двамата са виждали вече хиляди пъти?

Благодаря, щяла да се въздържи. Вече била надраснала тези неща.

Стюарт предложи в такъв случай и той да остане в града. Можели да отидат на вечеря или дори да хапнат вкъщи, отдавна им се полагало да прекарат поне малко време заедно, да възстановят близостта си.

— Имаш предвид секс? — попита тя.

— Не е най-лошата идея на света. Но нямах предвид само секс…

— Нищо чудно.

— Какво искаш да кажеш?

Положението се нагорещяваше.

— Изобщо не си се сещал за секс от няколко месеца, Стюарт.

— Сещал съм се, и още как, Карин. Просто моментът все не е удобен за теб.

— А, значи вината е изцяло моя?

След това нещата бързо загрубяха и накрая Карин призна, че й е писнало от това подобие на брак. Кимбърли, тяхната нуждаеща се от невероятно много внимание дъщеря, чието раждане бе променило завинаги ритъма на съвместния им живот, вече бе в колежа. Според Карин нямаше причина да остават заедно.

Тя искаше развод.

Стюарт излезе от къщи с гръм и трясък. Вчера извървя километри, обзет от неизразима ярост, която сякаш нарастваше с всяка изминала минута. Предната вечер изпи по-голямата част от еднолитрова бутилка с водка, която пет години бе стояла непокътната във фризера на хижата. Когато се събуди, установи, че е помлял цялата хижа, разхвърлял е чинии навсякъде, счупил е два стола и е потрошил семейните снимки в рамки. Събуди се все още доста пиян и почти не помнеше какво е правил. Днес обаче, страдащ от ужасен махмурлук, засрамен и изпълнен със самосъжаление, той бе предприел изтощително шестчасово изкачване, преди да потъне в дълга следобедна дрямка и след това да дойде тук, на Тамарак, с надеждата, че вечерният покой ще го утеши.

Всъщност нямаше желание да проследи всички корени на гнева си, макар че силата и дълбочината на това чувство донякъде го шокираха и изтощиха. Бог знае, че имаше достатъчно причини. През последните няколко години Карин почти го бе изоставила емоционално и физически, но той бе останал, защото вярваше, че човек трябва да се бори за брака си, дори когато му се струва невъзможно. Останал бе и за да поеме огромната тежест по отглеждането на Кимбърли, тъй като съпругата му нямаше време за това. Останал бе съвсем добросъвестно, опитвайки се отново да съгласува живота си с Карин, защото се надяваше отново да се заобичат. До петък — само преди два дни той многократно й бе казвал, че я обича, обича, обича. По време на тези признания бе осъзнал, че навярно може да бъде справедливо обвинен в неискреност, но смяташе, че това би могло да помогне, че би могъл да си я върне. А ако го повтаряше достатъчно често и тя променеше мнението си, би могло дори да се превърне в истина.

Сега, след всичките саможертви и отчаяние, след цялата надежда и всеотдайност, след цялата мъка и непрестанна работа тя все пак искаше да сложи край. Бил е такъв глупак и се мразеше за това почти толкова, колкото мразеше нея.

Езерото Тамарак отново бе станало тъмно и спокойно. Хвърлянето на хайвера и кълването бяха приключили и единственият звук от езерото бе шепотът откъм мястото, където водата докосваше брега.

Стюарт с мъка изправи на крака схванатото си тяло. Можеше да се върне във вилата си на лунна светлина, да се качи в колата си и да е обратно в града до полунощ — за последен път да се разбере с нея, но за разнообразие по неговото разписание, а не по нейното. Щеше да бъде чудесно да я събуди, което би я накарало да пропусне един ден от скъпоценната си работа. Щеше да й се отрази добре да го види в разцвета на яростта му, задето го е използвала и е злоупотребила с него, с наивната му вяра, с присъщото му добродушие.

Започна да подтичва, защото вече бързаше да потегли и най-сетне да й каже какво мисли наистина — твърде дълго бе премълчавал в старанието си да бъде честен, да бъде търпелив, да даде на нея и на брака им още един шанс. Да бъде добър човек.

Какъв идиот е бил! Какъв загубеняк!

Е, всичко свърши, помисли си той. Веднъж завинаги. Ако тя бе приключила с него, той също бе приключил с нея. И прав й път.

Докато тичаше, стъпките му скърцаха върху гранита. Понесен от вълната на гнева си, Стюарт не съзнаваше, че произнася нещо, но с ритъма на всяка стъпка той се отдаваше на мантрата и тя излиташе в нощта при всяко издишане: „Майната й, майната й, майната й“!

* * *

Рибата, която Стюарт чу да се стрелка над повърхността при първите признаци на хвърлянето на хайвера, беше много едра за високопланинско езеро в Сиера Невада — 35-сантиметрова дъгова пъстърва. Тя изплува, когато видя ларва на комар, проблясваща върху повърхността на езерото, всмукна насекомото с присъщото на всяка пъстърва спокойствие, след което избухна над водата във внезапна ярост, когато усети хлътването на мъничката кукичка без зъбец.

Четирийсет и седем годишната адвокатка Джина Роук се бори с рибата на много тънка корда в продължение на около пет минути — наистина добра битка с поне четири успешни бягства — преди да я улови в кепчето. Обута в синьо-зелените си туристически панталонки, Джина стоеше върху плитък риф, който навлизаше около четири-пет метра в езерото. Когато видя размерите на рибата, тя подсвирна със задоволство, след това се обърна, топна пъстървата и кепчето си във водата и се върна на брега. Там стисна рибата през мрежата и с милосърдна експедитивност удари силно главата й в страничната част на голяма гранитна скала.

Освен панталонките носеше риза с дълги ръкави от някаква специална, бързосъхнеща материя. Дрехите бяха изключително функционални. Над босите стъпала краката й бяха с добре оформени мускули и слънчев загар, а глезените й бяха тънки. Джина бе престанала да боядисва косата си преди няколко години и сега кичурите, които се показваха изпод червената кърпа на главата й, бяха сребристосиви.

Докато поставяше вече неподвижната риба в малка вдлъбнатина в горната част на камъка, движенията й издаваха енергичен и действен характер. Тя извади 15-сантиметров нож от калъфа на колана си, вдигна рибата за хрилете, обърна се назад към водата и спря за момент, за да се наслади на залеза. В чезнещото слънце видя още един човек, дребен в далечината, седнал на камък от другата страна на водата.

Джина се върна към задачата си, мушна върха на острието на ножа в пъстървата и разряза корема й до хрилете. Извади червата й и ги хвърли отвъд протежението на рифа, където те потънаха в дълбините на езерото и изчезнаха. След като изстърга тъмната ивица от лепкаво вещество по продължението на гръбнака, тя откъсна и изхвърли хрилете, след което потопи пъстървата във водата и я изплакна.

Опънала бе палатката си на едно равно местенце на известно разстояние навътре сред дърветата. Тук не беше разрешено да се пали огън, но предишните лагеруващи бяха оставили свободно пространство, обградено от големи камъни за сядане и когато далечният източен край на езерото потъна в сянка, Джина запали малкия си газов котлон.

При по-дълги пътувания с раница тя се стараеше да поддържа багажа си под шестнайсет килограма. Освен преносимия си котлон обикновено носеше комплект съдове за жени скаути и желязна кутия, пълна предимно със сушени плодове и готови за бърза консумация храни. Джина обаче бе планирала това пътуване да се състои от дневни походи извън постоянния лагер. Пристигнала бе в петък и смяташе да се прибере утре сутрин. Освен това лагерът беше само на няколко километра от началото на пътеката за Екоу Лейк. При този вид пътуване нямаше нужда да се притеснява за теглото на раницата си и тя бе напълнила металната си кутия със стафиди, фъстъци и бонбони „М&М“ — за бърз прилив на енергия, а за обяд — няколко малки подквасени хлебчета, парче сирене чедър и италиански сух салам.

Блаженство.

За вечеря днес дори се бе сетила да вземе половин бутилка хубаво бяло вино. С помощта на тенджерата с капак от комплекта съдове щеше да свари пресния си зелен фасул в малко вода от езерото и щеше да го подправи с пресен ситно нарязан чесън, пипер, сол, и зехтин. Пъстървата беше твърде голяма за тигана от комплекта съдове, всъщност бе твърде дълга и за 25-сантиметровия тефлонов тиган от собствената й кухня, затова колкото и да не й се искаше, се оказа принудена да разреже рибата на две. Малко зехтин, сол и пипер, смес от италиански подправки, няколко капки сос табаско.

Надмини ме, ако можеш, „Фаралон“, помисли си тя, докато поставяше половинките пъстърва в мазнината и подправките. Пукнете се от яд, „Булевард“ и „Фаралон“, а това бяха два от най-добрите ресторанти в Сан Франциско.

Щом приключи с вечерята, Джина свали долу при езерото малко гореща вода и съдовете, които бе използвала, за да ги измие. Когато се върна в лагера, тя отново се настани върху камъка си и отпи от останалото в чашата й вино. На тъмновиненото небе бе изгряла Луната, а също и Венера.

Диамантът на пръстена на лявата й ръка проблесна на ярката лунна светлина и за момент тя го погледна, сякаш бе изненадана от присъствието му там. Нямаше логично обяснение за тази реакция — бе носила пръстена в продължение на почти три години, но в интерес на истината не мислеше за него често, тъй като бе твърде болезнено.

Тя се вгледа в него. Остави виното си, с въртеливо движение го смъкна от пръста си и го повдигна пред себе си. Фасетите на диаманта отразяваха още по-силно лунната светлина, докато Джина го въртеше наляво-надясно, сякаш опитваше да открие някаква тайна магия вътре в него.

Обаче знаеше, че тайна няма. В живота й вече нямаше магия, не и както, когато Дейвид Фрийман я бе смаял с предложението си за брак, след което бе поставил пръстена на пръста й. Фрийман, доста по-възрастен от нея и легенда в правните среди на Сан Франциско, бе небрежно облечен, живеещ нашироко, светски, пушещ пури гений в старинното тяло на гном, когото, за голяма своя първоначална изненада, тя бе обикнала.

Джина често имаше чувството, че той буквално я е омагьосал. Вглеждала се бе в зле прилягащите му кафяви костюми, в протритите му обувки, във влажните очи под буйните, остри и твърди вежди, в белязания от хроничния дерматит нос — Фрийман изглежда не се шегуваше, когато твърдеше, че обича да възприема себе си като митично грозен, — но през шестте месеца, през които бе живяла с него, тя не можеше да се сети за по-привлекателен мъж на каквато и да било възраст. Външно погледнато, той бе жабок, но тя виждаше само принца. Сигурно беше някакво вълшебство. Каквото и да бе обаче, беше свършило работа и тя се бе поддала на магията, удовлетворена и щастливо влюбена на четирийсет и четири години за пръв път в живота си.

А що се отнася до Фрийман, седемдесет и няколко годишен заклет ерген и всеизвестен женкар, той очевидно изпитваше същото към нея. Когато й бе предложил, плах като ученик, този мъж, който можеше да бъде адски красноречив пред Върховния съд, едва произнасяше думите. Вече през повечето време живееха заедно в апартамента на Дейвид, но Джина бе запазила и собственото си жилище. Бяха решили да организират кратка и непретенциозна церемония през седмицата.

Тогава обаче Дейвид, който се смяташе за „непроницаем за куршуми“, една вечер реши да се прибере пеша от кантората. По онова време той водеше силно противоречив съдебен спор с местен гангстер и хората му бяха нападнали възрастния адвокат и го бяха били, докато изпадне в кома, от която той така и не дойде в съзнание. Когато три дни по-късно почина, Джина имаше чувството, че част от самата нея си е отишла с него.

Без нейно знание през тези последни месеци от живота си Дейвид бе променил завещанието си и Джина се бе оказала собственик на сградата „Фрийман“ на Сътър Стрийт в търговската част на града. Голямата, приятна и наскоро ремонтирана триетажна постройка с подземен паркинг, приютяваше четирийсет и няколкото служители във фирмата на Дейвид „Фрийман и партньори“, както и един наемател извън кантората на име Дизмъс Харди. През месеците след смъртта на Дейвид Джина, Дизмъс и още един колега на име Уес Фаръл се обединиха и заздравиха фирмата. „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“ бързо се превърна в доста силен играч в града.

Макар че през цялата си кариера Джина беше практикуващ адвокат защитник, а сега бе станала и равноправен партньор във „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“, с времето тя започна да поема все по-малко от юридическата работа на фирмата. Работата вече не й доставяше удоволствие. Предпочиташе да прекарва времето си във физически упражнения, в походи и уединение и с бавно натрупващите се страници на романа — съдебен трилър, — който без много страст се бореше да завърши.

— О, Дейвид — прошепна тя с въздишка. Една сълза се задържа в ъгълчето на окото й. — Помогни ми да се справя, моля те.

И изведнъж, както се взираше в годежния си пръстен, тя усети как раменете й се отпускат, сякаш освободени от огромен товар. Долови реещия се дух на Дейвид като действително физическо присъствие и осъзна, че той я освобождава и й казва, че е скърбила за него достатъчно.

Той си бе отишъл и никога нямаше да се върне, затова беше време Джина да продължи напред. Писането, непрестанното спортуване, дългите, самотни походи и дори красивите мигове като този — изведнъж тя осъзна какво би казал Дейвид за всичко това. „Това не си ти, Роук. Това е бягане от проблема. Ти не се държиш така. Ти се нахвърляш върху живота. Ти нападаш. Ако нещо ти нанесе силен удар, ти се мяташ и поваляш скапаняка на земята. Както и да е, защо продължаваш да носиш този пръстен? За да не те свалят? Да не би да искаш да остарееш и да живееш сама? Едва ли. Остават ти хубави години, затова не бъди мекушава и си ги изживей“.

Наистина съм млада, рече си тя, или поне все още не беше стара. Може би дори бе привлекателна.

Доближи пръстена до устните си и го притисна към тях. Постави го на средния си пръст, но този път на дясната ръка, и се изправи. Отиде до палатката си на лунната светлина, влезе вътре, пропълзя в спалния чувал и веднага заспа.