Джой Филдинг
Не плачи сега (22)

Двайсет и втора глава

В събота Род си събираше багажа, за да замине за Маями.

— Не виждам как бих могъл да те оставя, след като се чувстваш така — казваше той, при все че натъпкваше несесера с тоалетните принадлежности в куфара си.

— Ще се оправя — отвърна му Бони, седнала на крайчеца на леглото, като се опитваше да си придаде възможно най-бодър вид.

— Не изглеждаш никак добре.

— Заради косата е.

— Каква коса? — пошегува се той. — Тя има повече коса от теб. — Погледът му се отправи към литографията на Дали на стената. Безликата плешива жена, скицирана в синьо погледна безизразно към Бони.

— Мислех да си купя перука — каза му Бони.

— Направи ми една услуга, Бони. Недей да правиш нищо. — Той спря да опакова и седна до нея. — Виж, това е лудост, заминаването ми точно сега. Не си във форма да се грижиш за децата сама. Ами ако Лорън отново се разболее? Или Аманда?

— Ще се оправят. Ще се оправим — настоя Бони.

— Защо не се обадя на Марла и не й кажа, че няма да ида до понеделник? И без това конференцията няма да започне дотогава. Нищо няма да пропусна.

— Каза, че трябва да заминеш по-рано, за да подготвиш нещата…

— Ще се оправят и без мен.

— Не могат. — Бони се изправи, сгъна последната риза и я сложи в куфара, с това разговорът сякаш приключи. — Хайде, Род, само ще ме накараш да се чувствам виновна, ако не отидеш.

Той отвори уста да възрази, после се отказа.

— Добре, но имаш телефона на хотела. Ако се случи нещо и искаш да се върна, веднага ми се обади.

— Нищо няма да се случи.

— И ако до понеделник не се почувстваш по-добре, искам да отидеш на лекар.

— Вече си записах час — отвърна му Бони, като си помисли, че доктор Грийнспун едва ли е точно лекарят, който Род имаше предвид.

— Добре, вече започваш да проявяваш малко здрав разум. — Той се огледа из стаята. — Дали взех всичко?

— Банският ти?

— Няма да имам време да плувам — отвърна й той, като я целуна по връхчето на носа.

— Кога ще дойде лимузината?

Род си погледна часовника.

— След десет минути. Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Сигурна съм.

Той затвори куфара си, дръпна ципа и го вдигна от леглото.

— Къде са децата?

— Лорън чете приказка на Аманда в стаята й. Сам е у Даяна.

Род се сепна.

— Какво прави там?

— Явно Даяна му е намерила цял куп неща за поправяне. Плаща му десет долара на час.

— Тази жена има повече пари, отколкото мозък в главата си — отвърна Род презрително, като понесе куфара си към вратата. — Аманда? — провикна се той. — Лорън? Къде са моите момичета? Елате да кажете довиждане на татко.

Не отивай, искаше й се да му каже, докато го гледаше как прегръща дъщерите си. Остани да се грижиш за нас. Нека някой друг да отиде във Флорида. Нека някой друг да прави компания на Марла. Остани тук при нас, където ти е мястото. Спи до мен в нашето легло. Не се пъхай в леглото на една жена, която презирам. Не забравяй колко ни е хубаво заедно.

Бони въздъхна, но не каза нищо. Как би могъл да помни колко им е хубаво заедно, след като за последен път се бяха любили същата онази ужасна вечер, когато на Лорън й бе прилошало? Оттогава той или се прибираше прекалено късно от работа, или пък на нея й беше прекалено зле. Снощи се бе надявала, че ще може да събере необходимата енергия, но в края на краищата гаденето бе надделяло над желанието. Идеята за правене на любов й бе изглеждала толкова привлекателна, колкото и да пробяга Бостънския маратон.

А сега Род заминаваше за цяла седмица сред палмите на Флорида в компанията на една жена, която вероятно му беше любовница и тя не само не го молеше да не отива, но дори настояваше да го направи. Беше му казала, че ще се чувства виновна, ако не замине.

Ти си добро момиче, чу тя майка си да й казва.

Не, не добро, помисли си Бони, когато Род я притисна в прегръдката си, заедно с другите две момичета, а глупаво. Тя беше глупава, щом позволяваше на съпруга си да отиде в Маями с Марла. И въпреки това, реално погледнато, какъв друг шанс имаше? Как можеше да го задържи, ако той наистина искаше да отиде? В най-добрия случай, просто щеше да отложи неизбежното.

— Ще се грижиш ли добре за майка ти? — попита Род Аманда.

— На мама й е лошо — каза Аманда със сериозно лице.

— Да, лошо й е. Така че ти трябва да бъдеш много добро момиче и да правиш само онова, което тя ти казва.

— Добре.

— И аз ще помагам — каза Лорън. — Мога да заведа Аманда в парка по-късно, ако иска.

— В парка? — Аманда започна да подскача нагоре-надолу.

— По-късно — уточни Лорън, като се опитваше да звучи като възрастна. — Ако си много добро момиче.

— Аз съм добро момиче — заяви Аманда и Бони присви рамене.

— Не трябва да бъдеш добро момиче — прошепна й тя.

— Какво? Каза ли нещо, скъпа? — попита Род.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще го вдигна — предложи Лорън и изтича в стаята на Бони, вдигна го по средата на третото позвъняване. — Ало? — Малка пауза. — Страхувам се, че в момента не може да се обади. Може ли на мен да предадете?

Настъпи нова пауза, този път по-продължителна, по-зловеща. Бони усети как Лорън сдържа дъха си.

— Кога? — чу тя да пита Лорън с тъничкото си гласче на малко момиченце, долови как се запъна. После: — Как? — Още една дълга пауза. — Да, благодаря ви, че се обадихте. Ще й предам.

— Кой беше? — попита Бони, когато Лорън бавно се появи от спалнята, лицето й беше като изцедено, очите — празни, без блясък. — Лорън, кой беше? Какво каза?

— Какво има, скъпа? — попита Род.

— Беше една от сестрите от мелроузския център за душевноболни — отвърна Лорън, изглеждаше така, сякаш гласът й идва някъде от дъното на стаята. — Баба ми е починала снощи.

— Какво? — Бони не можа да повярва на ушите си. — Как?

— Сестрата каза, че е изпаднала в кома преди няколко дни и снощи е умряла. Не го вярвам — продължи Лорън, в гласа й отекваха мислите на Бони. — Как е възможно? Бяхме там миналата седмица.

— Тя беше стара жена — каза Род. — И страдаше. Така е по-добре.

— Но ние бяхме там — повтори Лорън вцепенено.

— Било е щастлива случайност, ако се замислиш — отвърна й Род. — Отишли сте да видите баба си отново, преди да умре. И тя е могла да ви види. Сигурен съм, че това я е направило много щастлива.

— Тя разбра коя съм — прошепна Лорън и едва забележима усмивка се изписа върху устните й, после се стопи в изблик на сълзи.

Род привлече по-голямата си дъщеря в прегръдките си.

— Съжалявам за баба ти, съкровище.

— Баба Сали е умряла? — попита Аманда майка си, устата й беше отворена, очите й — огромни сини кръгове, сякаш сама ги беше оцветявала.

— Не, скъпа — отвърна й Бони. — Баба Сали е добре. Това е бабата на Лорън и на Сам.

— Не е моята баба.

— Не, не е твоята баба.

— Твоята майка? — попита тя.

— Не, съкровище — отвърна Бони, не беше подготвена за такъв разговор точно в този момент. — Моята майка умря преди няколко години.

— На колко години е умряла?

— Шейсет — отвърна разсеяно Бони, представи си как майка й седи на леглото с лице, обвито в сенки.

— А ти на колко си? — попита неспокойно детето.

— Има още доста до шейсет — успокои я Род, като се намеси и пое нещата в свои ръце. — Не се тревожи. Майка ти ще е при теб още много дълго време.

— Но ти си болна. Ще умреш ли? — настоя Аманда, мъка се разля върху лицето й и плъзна сладките черти една в друга, подобно на разтапящ се восък.

Намирате се в опасност, чу тя внезапно вика на Джоун. Ти и Аманда.

Тръпка като от електрически ток премина през Бони.

— Няма да умра. Ще се оправя.

Намирате се в опасност, извика отново Джоун. Ти и Аманда.

— Никой няма да умира тук — каза Род твърдо. — Разбрахме ли се? Никой няма да умира, докато татко го няма.

На вратата се чу силно чукане, последвано от звъненето на звънеца.

— Това сигурно е лимузината ми — каза Род, като си погледна часовника.

— Подранил е.

— Ще му кажа да почака.

— Не, ти си готов — отвърна Бони на съпруга си. — Тръгвай. Няма причина да оставаш.

— Виждам три причини да стоят точно пред мен — отвърна Род.

Може би греша, помисли си обнадеждено Бони. Може би Марла Брензей не е любовница на Род. Може би съм се разстроила за няма нищо.

— Три причини да се върнеш жив и здрав — отвърна му Бони.

Род се наведе и нежно я целуна по устните.

— Ще се обаждам всяка вечер.

— Не е необходимо да го правиш.

— Опитай се да ме спреш — отвърна той.

Бих искала да мога, помисли си Бони, докато го гледаше как изчезва надолу по стълбите в чакащата го лимузина.

* * *

Бони спеше, когато чу да се звъни на вратата. Първо помисли, че е част от съня й — бродеше по коридорите на мелроузския център за душевноболни и противопожарните аларми се задействаха — но после осъзна, че наистина се звъни. Отвори очи и погледна часовника. Беше два и четвърт. Яркото слънце, което напичаше през прозореца, й казваше, че е все още следобед. Поне не беше проспала целия ден, помисли си тя, докато чакаше някой да отвори вратата и се чудеше кой ли би могъл да бъде. Но никой не отвори и Бони бе принудена да се измъкне от леглото.

Лорън сигурно е завела Аманда в парка, сети се тя, като наметна един пеньоар над нощницата си. Сам вероятно още беше у Даяна. Самолетът на Род сигурно точно кацаше в Маями. Почуди се дали Марла беше от ония пътници, дето от шубе си стискаха кокалчетата до побеляване и дали непотрепващата ръка на Род бе сложена успокоително върху нейната.

Звънецът иззвъня отново.

— Идвам — провикна се Бони, като се запъти към вратата и я отвори.

На прага стоеше Джоун.

— Харесва ми прическата ти — каза тя, като избута Бони и влезе във всекидневната.

Бони се втренчи в гърба на Джоун, тициановите коси се спускаха по раменете й. Значи, все пак си е сън, помисли си тя и като се успокои, последва Джоун и седна срещу нея на яркозеленото канапе.

— Добре изглеждаш — каза Бони на бившата съпруга на мъжа си, докато проверяваше пищния бюст на жената за дупки от куршуми. Нямаше такива. Джоун изглеждаше възхитително в чистобелия си ленен костюм с панталон — също толкова впечатляваща като мъртва, колкото беше и като жива.

— Е, аз не мога да кажа същото за теб — изстреля Джоун в отговор. — Имаш ли нещо за пиене?

— Какво ще кажеш за чаша чай? — попита Бони.

— Чай ли? Шегуваш ли се? Никога не съм докосвала такова нещо. Чаят не е полезен за теб. Не го ли знаеше?

— Не, не го знаех.

— Имаш ли бренди?

— Мисля, че да.

— Налей си и ти едно — провикна се Джоун след нея, докато Бони влизаше в трапезарията. Намери бутилка бренди в шкафа и се върна с две малки чаши, вече напълнени.

— Наздраве! — Джоун вдигна чашата си към Бони и изпи съдържанието й на една глътка.

Бони предпазливо отпи от своята.

— Какво правиш тук?

— Не ти остава още много време — отвърна й сухо Джоун, като остави сега вече празната си чаша на масичката за кафе. — Не усещаш ли? Не знаеш ли, че времето ти почти изтече?

— Трябва да ми помогнеш — настоя Бони, надигна се от мястото си и умолително се приближи към Джоун.

— Сама трябва да си помогнеш — отвърна й Джоун, взе чашата на Бони от масичката за кафе и я вдигна към устните й. Бони видя как Джоун я насочва право към разтворената й уста, но точно когато достигна до нея, Джоун изсипа чашата в собственото си гърло, като разля малко от брендито по предницата на сакото си. Белият лен стана тъмночервен и подобно киселина разяде голяма дупка в гърдите й.

— Джоун! — изкрещя Бони, виждаше как жената избледнява във въздуха, докато накрая остана само едно голямо виненочервено петно по средата на килима във всекидневната.

И точно тогава сънят свърши и всичко стана черно.

* * *

— Бони — викаше я някакъв глас. — Бони, добре ли си? Какво правиш тук долу?

— Мамо! — извика щастливо Аманда, като скочи в скута й, докато Бони се насилваше да отвори очи. — Оправи ли се вече?

Бони набързо огледа стаята, опита се да разбере какво става. Това друг сън ли беше? Или истина? Все по-трудно започваше да прави разлика между двете.

Тя седеше на канапето във всекидневната, Аманда на скута й, пухкавите й пръсти си играеха с онова, което беше останало от косата й. Лорън стоеше на прага с изненадано изражение върху лицето си. Имаше две малки чашки за бренди на масичката за кафе пред нея, едната празна, другата почти пълна. На килима отпред се виждаше голямо червено петно.

— Идвал ли е някой? — попита Лорън.

— Ходихме на детската площадка — каза Аманда. — Лорън ме люля на люлките. Т-о-о-олкова високо — каза тя и се разсмя.

Бони погледна от Лорън към празната чаша, после към пода и обратно към Лорън.

— Трябва да съм ходила насън — каза тя след няколко секунди.

— О-хо! — възкликна Лорън. — Пи ли, докато спеше?

Бони събра слюнка и се опита да определи дали имаше вкус на бренди.

— Може и да съм пийнала глътка.

— Изглежда по-голямата част е отишла на пода — отвърна Лорън. — Ще го почистя.

— Не е необходимо да го правиш.

Лорън вече се беше запътила към кухнята.

— Няма нищо. Не ми пречи. Искаш ли да ти направя чай?

Чай ли? Никога не съм докосвала такова нещо, беше казала Джоун. Чаят не е полезен за теб. Не го ли знаеш?

— Не — отвърна Бони и силно притисна Аманда към гърдите си. — Чай, не, благодаря.

* * *

— Помислих си, че ще искаш да хапнеш нещо — казваше Сам, докато Бони отваряше очи. Видя го да стои при краката на леглото й.

Бони се надигна на лакти и погледна към часовника. Наближаваше седем.

— Сутрин или вечер е? — попита тя.

Сам се разсмя.

— Вечер. — Той приближи подноса, който държеше до леглото и внимателно го постави на скута й.

Бони не беше сигурна дали се почувства облекчена, или разочарована. От една страна не беше загубила кой знае колко време, от друга — предстоеше й цяла нощ. Може би малко храна ще ми дойде добре, помисли си тя, слабите подрънквания на глада се смесваха с обичайното гадене. Не беше яла много през последните няколко седмици. Може би това бе и причината да е толкова слаба. Трябваше да хапне нещо, за да си възстанови силите.

— Какво си ми донесъл? — попита тя.

— Пилешка супа с фиде, препечени филийки и чай.

— До гуша ми дойде от този чай — отвърна Бони, като вдигна лъжицата към устните си и бавно отпи от горещата супа. — Чудесна е — усмихна се тя. — Благодаря ти.

— Удоволствието е мое — Сам продължаваше да виси отстрани до леглото.

— Как мина днешния ден? — попита тя.

— Страхотно — отвърна й Сам. — Завих няколко разхлабени винта, опаковах стари дрехи и книги в кашони за Армията на спасението, такива работи. Даяна ме попита дали искам да сложа тапети в банята й.

— А ти искаш ли?

— Да, защо не. Поне бих могъл да опитам. Трябва да отиде до Ню Йорк за няколко дни следващата седмица и ми даде ключовете си, каза да се оправям сам.

— Браво — отвърна Бони, докато преглъщаше още една лъжица супа. Отхапа малко парченце от препечената филия и усети аромата на конфитюра от боровинки, намазан отгоре й.

Телефонът иззвъня.

— Това сигурно е баща ти — заяви Бони, докато Сам вдигаше телефона и той го протегна към нея, без да се обажда. — Ало? — каза Бони, видя как Сам смутено запристъпва от крак на крак. Последва странно изщракване, после линията се разпадна. — Вероятно грешка. — Бони подаде телефона обратно на Сам и той го сложи на поставката му. — Какво ще правиш тази вечер? — попита тя, тъй като момчето не понечваше да си ходи.

— Нямам някакви конкретни планове — отвърна Сам. — Хейз може да се отбие по-късно.

— Хейз ли?

— Ако нямаш нищо против.

— Не знам… — започна Бони, но телефонът отново иззвъня. Тя разтревожено погледна към него.

— Аз ще се обадя — предложи Сам и изръмжа едно ало в слушалката. Не се занасяй с мен, казваше ръмженето. — О, татко, здравей — додаде той, срамежливо. — Как е във Флорида? Да, тук е, до мен. Чакай малко. — Той подаде телефона на Бони. — Ще ви оставя насаме — прошепна и излезе на заден ход от стаята.

Бони се насили да придаде безгрижна нотка на гласа си.

— Род? Здравей. Как мина полетът?

Полетът минал добре, каза й той. В началото било малко бурничко, но после „плували в спокойни води“, разсмя се на неясната си метафора. Попита я как се чувства и тя излъга, че е много по-добре, мислела, че най-лошото вече е минало. Той й каза да не се напряга и да не се пресилва. И тя му поръча същото. Пожелаха си довиждане.

Бони затвори телефона, дояде супата и препечените филийки и заспа.

* * *

В съня си носеше поднос с храна нагоре по стълбите към спалнята. Когато наближи, замириса й на нещо едновременно познато и потискащо. Гадно сладникавият мирис на прекалено много цветя, разбра веднага, щом стигна до горната площадка. Продължи по коридора към стаята си, рокмузика я следваше на почетно разстояние.

Сам беше в банята, лепеше тапети. Веднага позна тапетите — тъмния фон, с който беше израснала, с потискащото разнообразие на цветя, които заплашваха да се изсипят от стените и да я погребат жива.

— Какво правиш? — попита тя. — Веднага сваляй тези тапети!

— Не мога — отвърна й спокойно Сам. — Тя така иска. — Той посочи с пръст към леглото.

Бавно очите на Бони проследиха пръста му към леглото. Елза Лангър седеше подпряна на възглавниците и я гледаше втренчено, докато се приближаваше. Но колкото по-близо идваше Бони до леглото, толкова по-неясни ставаха чертите й. Те се размазаха, после съвсем избледняха. До момента, в който Бони стигна до леглото, тя вече изобщо нямаше лице, сякаш безликата жена от литографията на Дали бе оживяла.

Или може би така изглежда смъртта, почуди се Бони и рязко се събуди, сърцето й биеше, рокмузиката я обгръщаше отвсякъде, изпълваше пространството около нея. Стереото на Сам, осъзна тя, успокоена от звука. Погледна към прозореца и забеляза пълната луна. Може би тя беше причината за всичките й странни сънища. Поне не съм ходила отново насън, помисли си Бони, като си припомни последния път, когато се бе случило — беше горе-долу на годините на Лорън. Майка й я намери заспала до външната врата, с багажа й, събран в един сак. Това стана точно след като баща им ги напусна, припомни си тя.

Бони чу раздвижване, непознати гласове, смях в коридора, музиката се усили.

— Сам? — извика тя. — Сам, ти ли си? Какво става?

— Не е Сам — отвърна гласът, когато фигурата пристъпи в стаята. Висока и стройна, мускулестите ръце бяха вдигнати на нивото на раменете. Хейз, разбра Бони, дъхът й заседна в гърлото, когато видя змията да се протяга и извива между ръцете му. — Как се чувствате, госпожи Уилър? — Той направи няколко крачки към нея.

— Къде е Сам? — попита Бони.

— Навън, пуши.

Бони чу смях.

— Какво става?

— Сам просто си е поканил няколко другарчета — отвърна Хейз, като изпъна змията така, сякаш беше парче въже. — Не мислеше, че ще имате нещо против. Ще бъдем много послушни момченца и момиченца.

— Не се чувствам добре — отвърна му Бони. — Страхувам се, че ще трябва да си тръгнете.

Хейз се приближи към долния край на леглото, държеше змията за опашката и мързеливо я полюшваше напред-назад.

— Внимавай — посъветва го Бони. — Той мрази да го изпускат.

— Така ли? — попита Хейз и залюля змията наляво-надясно, като махало на часовник.

— Моля те, върви си — каза Бони, опита се да звучи строго и уверено. — Не се чувствам много добре.

— Какво сте направили с косата си? — попита Хейз и се приближи още повече.

Бони затвори очи. Моля те, нека това се окаже друг сън, помоли се тя.

— Хейз? — извика едно момиче от коридора. — Къде си?

— Тук съм — отвърна Хейз, уви змията като шал около врата си и излезе от стаята. — Ще се видим по-късно, госпожо Уилър — каза той.

Бони примирено отиде до банята и повърна.

* * *

Телефонът иззвъня малко след три часа сутринта. Бони се протегна и го тикна към ухото си, измърмори „ало“, изчака отговора, но такъв не последва.

— Ало? — повтори тя още веднъж, готвеше се да затвори, когато чу същото странно изщракване, което бе чула и по-рано. После отново линията се разпадна.

Намирате се в опасност, извика й Джоун от слушалката. Ти и Аманда.

В следващия миг Бони вече бе станала от леглото и тичаше по коридора към стаята на Аманда. Тя отвори вратата и се втурна към леглото. Успокои се едва когато видя дъщеря си да спи отпусната по гръб между плюшеното розово мече и Кермит Жабока. Тя целуна Аманда по челото и бавно, на заден ход, излезе от стаята, като се опитваше да си възвърне нормалното дишане. Какво й ставаше? Държеше се като побъркана. Не можеше ли изобщо да владее чувствата си?

Къщата беше притихнала. Всички си бяха отишли. Ако изобщо бе имало някой тук, помисли си Бони, вече не беше в състояние да прави разлика между реалното и нереалното. Може и да бе сънувала целия неприятен епизод с Хейз. Ще просънувам живота си, помисли си тя, текстът на старата песен на „Everly Brothers“ изпълни главата й.

Тя провери Лорън, намери момичето проснато по диагонал на леглото, с одеяла събрани в краката. Бони внимателно ги вдигна до раменете й, после излезе на пръсти от стаята.

След това надникна при Сам, видя го да лежи, облечен, върху неразпънатото канапе, светлината на пълната луна падаше директно върху лицето му и увеличаваше неимоверно приликата с майка му — прилика, каквато тя никога досега не бе забелязвала да има.

Бони се извърна, готова да напусне стаята, но кракът й докосна нещо на пода. То изшумоля, закачи пръстите й. Хартия, помисли си и го вдигна. Не, не беше хартия, разбра тогава. А снимка. Снимката на Аманда в магазина за играчки миналата Коледа, сребърната й рамка лежеше на парчета до нея на пода.

Бони вдигна рамката и тъкмо когато се канеше да я остави на бюрото, замръзна: лунната светлина хвърляше тайнствени сенки върху капака на стъкления аквариум. Бони погледна в него и бавно започна да трепери. Аквариумът беше празен. Змията я нямаше.