Майкъл Муркок
Господарят на паяците (18)

Седемнадесета глава
Огледалото

Събудих се във влажна килия, очевидно някъде под земята. Не беше затворническа килия. Брадхите на Юга не приличат на старите средновековни разбойнически барони на Земята. По-вероятно беше някакъв склад. Вратата обаче беше здрава и колкото и да се мъчих, не можах да я поместя. Беше залостена от външната страна, а бях и обезоръжен.

Чудех се каква съдба ми е отредила Хоргул. С отхвърлянето на любовното й предложение бях удвоил нейната омраза към мен. Потреперих, като знаех какви мисли можеха да се породят в злобния й ум. Не ми се щеше да мисля за мъките, на които можеше да ме подложи.

На вратата имаше малка пролука, през която видях лоста. Бях сигурен, че ако имах нож, можех да го преместя, но нямах.

Започнах да обикалям из килията. Тук-там имаше клечки. Вероятно са съхранявали кошове със зеленчуци. Ръката ми напипа дървена летва и продължи нататък, когато изведнъж разбрах за какво можех да я използвам. Взех я и се върнах при вратата, но летвата беше много дебела и не можеше да се пъхне в пролуката. Дървото беше доста меко. Внимателно започнах да опитвам да го разцепя с нокти.

Малко по-малко напредвах, докато накрая успях. Тогава се върнах при вратата. Пъхнах летвата през пролуката.

Благодарих на небесата, че килията не беше изградена за затваряне на хора, а само за съхранение на кошове със зеленчуци, и започнах сантиметър по сантиметър да избутвам лоста нагоре, като се молех летвата да не се счупи.

След доста време мъчителен труд успях да го повдигна. Падна на пода и издаде тъп звук. Натиснах вратата и я отворих.

Коридорът беше тъмен. В края имаше друга врата. Отидох до нея, без да очаквам някаква опасност и се озовах пред един пазач, който тъкмо се събуждаше, смутен от шума на падащия лост. Той скочи, но аз се хвърлих върху него. Започнахме борба върху пода, а после го стиснах с лакът за гърлото, изкарах въздуха от гърдите му и не го пуснах, докато не притихна. Тогава станах, взех меча и камата му и продължих напред.

Преминах през лабиринт от коридори и най-после стигнах до един широк, доста впечатляващ коридор, водещ към тежка врата. Беше от плътен бронз или някакъв подобен метал. Може би води към стълбите за главната сграда на двореца, помислих си аз обнадежден. Отворих вратата, и се изправих пред най-странната гледка, която съм виждал през живота си.

Беше съкровищницата на Мисхим Теп — огромно подземие с нисък таван. Вътре бяха струпани най-изящни скъпоценности: украсени със скъпоценни камъни мечове и потири, столове и големи маси, изработени от скъпоценни камъни картини, които сякаш излъчваха светлина. Всички бяха покрити с прах и безразборно натрупани. Небрежни към богатствата си, брадхите на Мисхим Теп ги бяха събрали в тъмното подземие и бяха забравили за тях.

Ахнах от изненада, стоях и гледах изумен.

И тогава видях Хоргул. Беше с гръб към мен, погълната от нещо. Дори когато вървях между купищата скъпоценни предмети, тя не ме забеляза. Извадих камата и реших да я ударя по главата.

А после се подхлъзнах на покритата със скъпоценни камъни мозайка спънах се в купчина скъпоценности. Паднах и я съборих.

С крайчеца на очите си видях как Хоргул се обърна и грабна един меч.

Опитах се да стана, но отново се подхлъзнах. Тя вдигна меча и го насочи към сърцето ми, когато неочаквано застана като парализирана.

Устата й зееше отворена. Не беше парализирана, не като мен, когато човекът-паяк ме инжектира с отровата, но мускулите й омекнаха и тя изпусна меча от безчувствените си пръсти.

Обърнах се да разбера какво бе видяла, но неочаквано проехтя вик:

— Не мърдай!

Познах гласа. Беше на Токсо. Подчиних се на строгата заповед.

Малко по-късно прозвуча друга заповед.

— Стани, Майкъл Кейн, но не се обръщай назад.

Изпълних заповедта.

Хоргул все още стоеше вдървена.

— Отстъпи настрана!

Направих както ми нареди крадецът.

Малко по-късно видях птичата маска и светли малки очи да блестят зад нея.

— Намерих подземието на съкровищницата. — Токсо потупа преметнатата през рамо голяма торба. — Но тази млада жена ми попречи. Очевидно тя изпълняваше подобна задача.

— Значи това е замисляла — рекох аз. — Пък на мен ми каза, че ако тръгна с нея, няма да иска нищо друго. Тя е възнамерявала не само да унищожи Мисхим Теп и Карнала, но също и да избяга със съкровищата. Но какво й направи?

— Аз ли? Нищо. Опитвах се да ти дойда на помощ и като теб се подхлъзнах и се хванах за най-близката опора. Попаднах на някаква тъкан, която беше много стара. Тя се разпадна в ръката ми и под нея намерих огледало. Тъкмо се готвех да погледна и да видя какво съм направил, когато открих ефекта, който има огледалото върху младата жена, и реших, че е по-добре да не гледам в него. Тогава извиках, за да те предупредя.

— Огледалото! — възкликнах аз. — Чувал съм за него. Изобретено е от шеев. То променя светлината по такъв начин, че който погледне в него, се хипнотизира. Не само това. То убива волята и погледналият отговаря на всеки въпрос, без да може да скрие истината.

Това даде възможност на Токсо да повтори любимия си риторичен въпрос:

— Ах, но какво е истина? Мислиш ли, че огледалото наистина може да направи това?

— Да опитаме — отвърнах аз. — Хоргул, излъга ли пред брадхи на Мисхим Теп, когато каза за Майкъл Кейн и останалите работи?

Гласът, който отговори, беше слаб, но достатъчно ясен.

— Да.

Тържествувах. Вече замислях план на действие. С гръб към огледалото и с лице към Хоргул, Токсо и аз завързахме момичето, запушихме устата й, а като предпазна мярка срещу нейната хипнотична способност завързахме очите й. В момента, в който сторихме това, тя започна да се бори, но я бяхме завързали достатъчно здраво и не можа да се освободи!

За по-сигурно я увихме в моето наметало.

— Ще ни трябва и твоето наметало, Токсо — казах аз.

Заобиколихме огледалото и отидохме зад него. Подобно на всички скъпоценности на Мисхим Теп и то беше забравено. Колко столетия това забележително изобретение беше събирало прахта тук? Много, ако се съди по изгнилата тъкан, с която беше завито.

Покрихме огледалото с наметалото на Токсо. Беше с диаметър около шейсет сантиметра, украсено само с няколко скъпоценни камъни. Имаше кръгла форма и беше много тежко с дръжка като щит. Може би е използвано от шеев като оръжие, но не ми се вярваше. Вероятно ако изобщо е било използвано във война, е било предназначено като метод за получаване на информация от пленници.

По някакъв начин успяхме да вземем и момичето, и огледалото, и плячката на Токсо и да отидем до покрива, без да ни видят.

Стражът продължаваше да патрулира. Ударихме и него по главата. Нямаше време да го предупреждаваме. Оставихме го да лежи в безсъзнание на покрива, а ние спуснахме вързопите си с въжето.

После слязохме и ние и тръгнахме по улицата спирайки се често да почиваме.

Молех се, след като успяхме дотук, да не ни хванат. Всичко зависеше от това, кога ще стигнем до въздушния кораб. Казах на Токсо за него и той много се заинтересува.

— Ще ни трябват дахари, за да стигнем до въздушния кораб — каза той, когато пристигнахме в „Синият кинжал“, където, за моя радост, всички спяха. Отнесохме плячката в стаята и Токсо излезе. Върна се след половин час. Очите му грееха от задоволство. Отнякъде беше откраднал количка — бърза, както изглеждаше, с впрегнати две дахари.

Токсо натовари Хоргул и мен заедно с плячката отзад, покри ни с едно одеяло, нахлупи качулка на лицето си и подкара дахарите.

Спомням си само, че подскачах от невероятната бързина. Спомних си и гневния вик на един от стражите на градската порта каза ми по-късно Токсо, след като вече препускахме извън града.

Беше сутрин, когато си подадох главата изпод одеялото. Въпреки голямото друсане бях заспал. Токсо ме сбута с лакът.

— Сега ти трябва да ме водиш — каза той.

С желание поведох колата към мястото, където бях скрил въздушния кораб. Разтворихме храстите. Беше там непипнат. Натоварихме всичко в кабината. Токсо ми каза, че би желал да слезе на границата на Кримзън Плейн, близо до град Нарлет. Познавах добре това място — град на крадци и разбойници, който Токсо очевидно считаше за свой дом. Съгласих се, тъй като ми беше по пътя. Надявах се да достигна до двете войски, преди да са започнали да се бият.

Не след много излетяхме. Спрях само веднъж, за да сваля Токсо и неговото богатство. Благодарих на маскирания крадец и отново се издигнах във въздуха.

Няколкото стеналия на Хоргул не доведоха до нищо, освен да ме уверят, че все още е жива, което единствено ме интересуваше на този етап.

Ще пристигна ли навреме?