Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (67)

64

Куин стоеше пред стаята за прегледи в тренировъчния център, напъхал ръце в джобовете на панталона си; зъбите му бяха здраво стиснати, веждите — сключени.

Чакаше. Чакаше…

Медицината страшно приличаше на битките, помисли си той — дълги периоди, в които не правиш нищо, накъсани от трескаво действие, в което всичко беше на живот и смърт.

Достатъчно, за да те вкара в лудницата.

Той погледна към вратата.

— Още колко време ще отнеме, как мислиш?

Насреща му Блей кръстоса дългите си крака, а после отново ги изправи. Беше се опънал на пода преди около половин час, но това беше единствената отстъпка, която беше направил през черната дупка на времето, в която бяха всмукани.

— Вече би трябвало да приключват — отвърна той.

— Аха. Едно тяло няма безкрайно много части, нали така?

След миг Куин погледна приятеля си по-обстойно. Под очите му имаше тъмни кръгове, бузите му бяха хлътнали и беше очебийно по-блед от обикновено.

Куин се приближи, облегна се на стената и остави ботушите си да се плъзнат, докато задникът му не се намери на пода до този на Блей.

Блей вдигна поглед и се усмихна леко, а после отново се загледа във върховете на ботушите си.

Куин наблюдаваше, сякаш отстрани, как ръката му се протегна и докосна челюстта на приятеля му. Блей се сепна и го погледна, а Куин почувства, че иска да направи много повече… и то не сексуално. Искаше да го притегли към себе си и да вземе главата му в скута си. Да помилва силните му рамене и да прокара пръсти през късата червена коса. Искаше да помоли някой минаващ наблизо да им донесе одеяло, та да може да даде мъничко топлина на мощното тяло, което изглеждаше така омаломощено.

Куин се насили да извърне очи и да отпусне ръка.

Господи, чувстваше се… като хванат в капан. Въпреки че около тялото му нямаше окови. Сведе очи и погледна китките си. Глезените. Аха, абсолютно свободен. Нищо не го задържаше.

Притвори клепачи и опря глава в стената. В мислите си докосваше Блей… и отново — не по сексуален начин. Просто чувстваше жизнеността под кожата, движението на мускулите, твърдостта на костите.

— Мисля, че трябва да отидеш при Селена — каза той.

Блей изпусна дъха си, сякаш някой бе седнал на гърдите му.

— Аха. Знам.

— Можем да отидем заедно — чу се да предлага Куин.

Отвори очи тъкмо навреме, за да види как главата на Блей се завърта рязко.

— Но можеш да го сториш и сам. — Куин изпука кокалчетата си. — Както се чувстваш по-комфортно.

Мамка му. С оглед на цялата ситуация със Сакстън, това може би отиваше твърде далеч. В края на краищата понякога храненето се смяташе за по-интимно от секса…

— Да — тихо каза Блей. — Ще го направя.

Сърцето на Куин заби яростно. И отново — не защото се надяваше да прави секс с Блей. Просто искаше да…

Сподели — май това беше точната дума.

Не, чакай малко. Беше повече от това. Искаше да се грижи за Блей.

— Знаеш ли, мисля, че досега не съм ти благодарил — промълви той.

Сините очи на Блей се впиха в него и на Куин му се прииска да извърне поглед… този контакт беше едва ли не твърде много. Но след това си спомни за брат си в болничното легло… и за всички възможни начини, по които времето на двама души можеше да бъде откраднато.

Исусе, толкова много неща бе сдържал, по ред причини… които до една му се бяха стрували напълно основателни. Ала колко арогантно всъщност беше това? Тази сдържаност предполагаше, че ще има време да говори за това, когато реши. Че онзи, който никога не напускаше мислите му, винаги ще бъде наблизо. Както и самият той.

— За какво? — попита Блей.

— Задето ни докара. Мен и Лукас. — Куин си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — И задето остана тук с мен през цялата нощ. Задето отиде при Пейн за помощ. За помощта в битките и по време на тренировките ни. Както и за всички бири и видео игри. За чипса и бонбоните М&М. За дрехите, които вземах назаем. За пода, на който спях, когато оставах у вас. Благодаря ти, че ме оставяше да прегръщам майка ти и да разговарям с баща ти. Благодаря ти… за хилядите мили неща, които си правил за мен.

Незнайно защо, мислите му отново се върнаха към нощта, в която се бе прибрал и бе видял как баща му подарява златния семеен пръстен на брат му.

— Благодаря ти, че се обади в онази нощ.

Блей повдигна вежди.

— Коя нощ?

Куин се прокашля.

— След като Лукас премина през преобразяването си и баща ми му подари… е, нали се сещаш, пръстена. — Той поклати глава. — Качих се в стаята си и бях на път да извърша нещо… ами, да, нещо наистина глупаво. И тогава ти се обади по телефона. Дойде у нас. Спомняш ли си?

— Да.

— И това не е единственият път, когато си правил нещо такова за мен.

Когато Блей извърна очи, Куин знаеше точно за какво си мисли. Да, онази нощ не беше единствената, в която Блей го бе върнал от ръба на пропастта.

— Казвал съм ти, че съжалявам, но не мисля, че някога съм ти благодарил. Така че — благодаря ти.

И преди да си даде сметка какво прави, протегна десница. Струваше му се подобаващо да отбележи този момент, тук и сега, пред болничната стая, където лекари се грижеха за съсипаното тяло на брат му, с някакво тържествено съприкосновение.

— Просто… благодаря ти.

* * *

Невероятно.

След като беше прекарал до Куин сякаш няколко живота, Блей си мислеше, че с изненадите най-сетне е свършено. Че приятелят му не би могъл да му излезе с нищо, което да го остави без думи.

Но беше грешил.

Исусе… във всички въображаеми разговори, които бе водил в главата си с Куин; разговори, в които си бе представял как той открива душата си пред него или изрича „правилните думи“, и през ум не му беше минавало, че той ще му благодари. Ала това… бе точно каквото се нуждаеше да чуе, макар и сам да не го бе знаел.

А протегнатата десница направо му разби сърцето.

Особено, при положение че братът на Куин беше на прага на смъртта зад вратата насреща им.

Блей не пое ръката, която му протягаха.

Вместо това се пресегна, взе лицето му в шепи и го притегли за целувка, която трябваше да трае само миг, сякаш устните им се здрависваха вместо ръцете. Но когато понечи да се отдръпне, Куин го спря и го задържа на място. Устните им се срещнаха отново… и отново… и още един път, главите им — наклонени на една страна, допирът — нежен и продължителен.

— Няма защо — дрезгаво каза Блей. А после по устните му пробяга усмивка. — Не мога обаче да кажа, че за мен винаги е било удоволствие.

Куин се разсмя.

— Да, мога да си представя, че едва ли ти е било особено приятно. — После изведнъж стана сериозен. — Защо, по дяволите, просто не си тръгна?

Блей отвори уста, за да изрече истината, която беше на върха на езика му.

— О, мамка му. Ъъъ… извинявайте, момчета, не исках да ви прекъсвам.

Куин се дръпна толкова рязко, че буквално изтръгна лицето си от ръцете на Блей. След това скочи на крака и застана очи в очи с Ви, който беше излязъл от операционната.

— Няма проблем, нищо не правехме.

По лицето на Ви съвсем ясно се изписа едно „да бе, да“ и Куин впи нетрепващ поглед в него, сякаш го предизвикваше да посмее да има мнение, различно от неговото.

В тишината, възцарила се между двамата мъже, Блей се изправи бавно и установи, че е замаян, и то не защото имаше нужда да се нахрани.

Няма проблем, нищо не правехме.

На него определено не му се беше сторило така. Ала за кой ли път Куин бе избягал от всяка близост, отдръпнал се бе, сложил бе дистанция между тях.

Но разбира се, моментът изобщо не беше подходящ. Както и мястото. А Ви беше последният, пред когото би искал да се разчувстваш.

Все пак това беше добро напомняне, че напрегнатата ситуация размекваше дори и най-коравите… за известно време. Скръб, шок, огромна тревога… те можеха да направят всекиго уязвим и да го накарат да говори по начин, по който иначе не би го сторил, просто защото защитните му сили бяха сринати. Това необикновено държание обаче не предвещаваше коренна промяна. Не беше признак за някакъв духовен прелом, след който всичко завинаги щеше да бъде различно.

Куин не беше на себе си от случилото се с брат му. И всякакви откровения и прочувствени излияния, излезли от устата му, несъмнено се дължаха на стреса, под който се намираше.

Точка по въпроса.

Никакво „в“. Не и наистина. Не и завинаги. И Блей не биваше да го забравя.

— … ще му наместите костите? — попита Куин.

Блей тръсна глава и се съсредоточи, а Ви си запали ръчно свита цигара и издиша дима настрани от тях двамата.

— Първо трябва да го стабилизираме. Селена отново ще го нахрани, а после ще отворим корема му, за да видим откъде идва кървенето. И чак след като установим какво е състоянието му, ще се заемем с костите.

— Имате ли някаква представа какво му се е случило?

— В момента не е особено приказлив.

— А, да. Добре.

— Така че ще се нуждаем от твоето съгласие. Той не е в състояние да разбере какви са рисковете и ползите.

Куин прокара ръка през косата си.

— Аха. Разбира се. Направете каквото трябва.

Ви отново изпусна струйка дим и уханието на турски тютюн, изпълнило въздуха, напомни на Блей точно колко часове, минути и секунди бяха минали, откакто беше пушил за последен път.

— Джейн, Мани, Елена и аз правим всичко по силите си. Няма да допуснем да му се случи нещо. — Ви потупа Куин по рамото. — Той ще се оправи. Или ние четиримата ще умрем, опитвайки се да го спасим.

Куин измърмори някакви благодарности.

А после Ви погледна към Блей. И отново към Куин. Прокашля се.

Да, определено си правеше разни заключения. Страхотно.

— Е, момчета, вие чакайте тук. Ще изляза да ви съобщя веднага щом науча нещо ново. Е, ами това е.

Веждите му се повдигнаха и татуировките на слепоочието му се разкривиха, докато гасеше в подметката на ботуша си цигарата, от която не бе изпушил почти нищо.

— Ще се видим след малко — каза той и отново се върна в операционната.

След като Ви си тръгна, Куин закрачи напред-назад, приковал очи в циментовия под, с ръце на стройните си хълбоци, а оръжията, които бе забравил да свали, проблясваха на флуоресцентната светлина.

— Ще ида да изпуша една — каза Блей. — Веднага се връщам.

— Можеш да запалиш и тук — рече Куин. — Вратата се затваря херметически.

— Нуждая се от малко свеж въздух. Няма да се бавя.

— Добре.

Блей се отдалечи забързано. Когато стигна до вратата в другия край на коридора, онази, която извеждаше на паркинга, я отвори и прекрачи прага, поемайки си дълбоко дъх.

Свеж въздух, друг път. Посрещна го солидна доза сух въздух с миризма на цимент.

Но поне беше по-хладен.

Мамка му.

Беше си забравил цигарите в шибаното яке. На пода. Пред операционната.

Изруга и се обърна. Докато се връщаше, адски му се искаше да удари нещо… само че няколко строшени кокалчета на ръката щяха да бъдат просто още нещо, което да обяснява на другите.

А бог му бе свидетел, че онова, което Ви беше видял, бе предостатъчно.

Напъха ръце в джобовете на кожените си панталони и се намръщи, когато дясната му ръка напипа нещо.

Запалката от Сакстън. Онази, която той му беше подарил за рождения ден.

Блей я извади и я завъртя в ръката си, мислейки си за всичко, казано в коридора преди малко.

Имаше време, когато би взел тези думи и би ги сложил на видно място в главата и сърцето си, отреждайки им почетно място, така че те да останат с него до края на дните му.

Години наред миговете пред онази къщурка в гората и тези на студения корав под биха били достатъчни, за да разсеят всяка несигурност, съмнение и болка, да изличат всичко, случило се дотогава, така че отношенията му с Куин да започнат начисто.

Ново начало.

Всичко досега — не само простено, но и забравено.

Ала вече не беше така.

Господи, беше твърде млад, за да е толкова стар, но животът се измерваше с придобития опит, а не с календарното време. И докато стоеше тук, сам, Блей се почувства невъобразимо стар. Не му беше останало и зрънце от оптимистичната наивност, която оцветява в розово мирогледа на младите. Когато вярваш, че чудесата не са невъзможни… просто необичайни.

Слава богу, че Ви се бе показал точно в този момент.

В противен случай две малки думички щяха да се отронят от устните му. И несъмнено да го обрекат по начин, който дори не можеше да си представи.

Погрешното време. Погрешното място.

За това.

Завинаги.