Джейми Макгуайър
Ходещо бедствие (21)

Двайсета глава
Печелиш, губиш

Аби почти не продума, докато си приготвяхме багажа, и говори още по-малко по пътя към летището. През по-голямата част от времето зяпаше нанякъде, освен ако някой я попиташе нещо. Не бях сигурен дали се дави в отчаяние, или се съсредоточава върху предстоящото предизвикателство.

Докато се регистрирахме в хотела, говореше само Аби, която показа фалшивата си лична карта така, сякаш го беше правила хиляди пъти.

Тогава ми хрумна, че може би наистина го е правила. Вегас беше мястото, на което се бяха сдобили с такива безупречни карти; затова и Америка никога не се безпокоеше с какво може да се справи Аби. Бяха виждали всичко това и преди в града на греховете.

Шепли се разпознаваше отдалече като турист с извит врат, зяпнал в пищния таван. Качихме багажа си в асансьора и аз притеглих Аби към себе си.

— Добре ли си? — попитах я аз и я целунах по слепоочието.

— Не искам да бъда тук — сподавено отвърна тя.

Вратите се отвориха и видяхме плетеницата от шарки на килима в коридора. Америка и Шепли тръгнаха в една посока, аз и Аби — в обратната. Стаята ни беше в дъното на коридора.

Оставих куфара до стената и занатисках всички копчета, докато плътната завеса се дръпна и разкри натоварения вегаски „Стрип“ с мигащи лампи и неспирно движение. Натиснах още едно копче и другите завеси също се разтвориха.

Аби не обърна внимание на прозореца. Дори не вдигна поглед. За нея блясъкът бе изгубил привлекателността си още преди години.

Оставих чантите ни на пода и огледах стаята.

— Хубава е, нали? — казах аз, но Аби ме изгледа лошо. — Какво?

Тя отвори куфара си с едно движение и поклати глава.

— Това не е ваканция. Не биваше да идваш, Травис.

С две крачки застанах зад нея и я прегърнах през кръста. Тук тя беше различна, но не и аз. Все още бях този, на когото можеше да разчита и който щеше да я закриля от призраците на миналото.

— Аз съм там, където си и ти — пошепнах в ухото й.

Тя облегна глава на гърдите ми и въздъхна.

— Трябва да сляза долу. Ти стой тук или се разходи по „Стрип“. Ще се видим по-късно, става ли?

— Идвам с теб.

Тя се обърна към мен.

— Не те искам там, Трав.

Не очаквах това от нея, особено с този студен тон.

Докосна ме по ръката.

— Ако ще изкарвам четиринайсет бона за един уикенд, трябва да се съсредоточа. Не ми харесва онова, в което се превръщам на онези маси, и не искам да ме виждаш такава. Разбираш ли?

Отметнах косата от очите й и я целунах по бузата.

— Добре, Врабчо.

Не можех дори да се престоря, че я разбирам, но уважавах решението й.

Америка почука на вратата и се вмъкна вътре, облечена и същата тясна рокля, с която беше на купона за двойки. Тоновете на обувките й бяха високи до небето и беше сложила два слоя грим в повече. Изглеждаше с десет години по-голяма.

Махнах на Америка и грабнах допълнителната карта ключ от масичката. Америка вече подготвяше Аби за предстоящата вечер като треньор, който нахъсва боксьор преди мача.

Шепли чакаше в коридора и зяпаше трите табли с остатъци от храна, оставени от гостите пред вратите на стаите.

— Какво искаш да правим първо? — попитах аз.

— Определено няма да се оженя за теб.

— Много смешно. Да слезем долу.

Вратите на асансьора се отвориха и хотелът оживя. Сякаш коридорите бяха вените, а хората — кръвта му. Групички жени, облечени като порнозвезди, семейства, чужденци, тук-там по някое ергенско парти, служители на хотела се следваха едни други в организиран хаос.

Когато най-после минахме покрай всички магазини при изхода, излязохме на булеварда и тръгнахме по него, докато не се натъкнахме на множество хора, събрани пред едно от казината. Бликаше фонтан и свиреше някаква патриотична песен. Шепли беше омагьосан и не можеше да помръдне, приковал поглед в танцуващите пръски вода.

Явно бяхме хванали последните две минути, защото светлините скоро угаснаха, водата се сниши и тълпата веднага се разпръсна.

— Какво беше това? — попитах аз.

Шепли още зяпаше шадравана.

— Не знам, но беше готино.

По улиците бяха наредени Елвис, Майкъл Джексън, шоугърли и анимационни герои, готови да се снимаш с тях срещу съответната цена. По едно време чух плющене и открих откъде идва: на тротоара стояха мъже и си играеха с тесте карти в ръка. Подадоха една на Шепли. Беше снимка на жена с невъзможно големи гърди в прелъстителна поза. Предлагаха проститутки и билети за стриптийз. Шепли хвърли картата на земята. Целият тротоар беше осеян с такива.

Едно момиче мина покрай нас и ме изгледа с пиянска усмивка. Носеше обувките си в ръка. Докато се разминавахме, забелязах черните й крака. Земята беше мръсна — основа за блясъка и разкоша нагоре.

— Спасени сме — рече Шепли, като забеляза уличен автомат за „Ред Бул“ с всевъзможен алкохол. Взе два с водка, отпи и се усмихна. — Може да си живея тук цял живот.

Погледнах часовника на телефона си.

— Мина час. Да се връщаме.

— Ти помниш ли къде бяхме? Защото аз не.

— Да. Оттук.

Върнахме се по същия път. Зарадвах се, когато най-после стигнахме до хотела си, защото в интерес на истината и аз не бях много сигурен как ще го намерим. Не беше трудно човек да се ориентира по „Стрип“, но беше пълно с отвличащи вниманието неща, а и Шепли определено беше във ваканционно настроение.

Огледах масите за покер с надеждата да видя Аби, защото знаех, че трябва да е някъде тук. Зърнах карамелената й коса: седеше уверено, с изправени рамене на една маса с възрастни мъже и Америка. Момичетата рязко се отличаваха от останалите хора в цялата зона за покер.

Шепли ме завлече до маса за блекджек и поиграхме, за да мине времето.

Половин час по-късно той ме смушка. Аби стоеше права и разговаряше с някакъв мургав, тъмнокос тип с костюм и вратовръзка, който я държеше за ръката.

Веднага станах, но Шепли ме дръпна за ризата.

— Чакай, Травис. Той работи тук. Дай им една минута. Ако си изпуснеш нервите, може всички ни да изритат.

Наблюдавах ги. Той се усмихваше, но Аби го гледаше делово. После онзи забеляза Америка.

— Познават се — казах аз, като се опитах да отгатна по устните им какво си говорят.

Схванах само „вечеря с мен“, изречено от кретена с костюма, и „не съм сама тук“ от Аби. Шепли не можеше да ме задържи повече, но се спрях на няколко крачки от тях, когато видях костюмаря да целува Аби по бузата.

— Радвам се, че се видяхме. До утре… в пет часа, става ли? Трябва да бъда тук в осем — каза той.

Коремът ми се сви и лицето ми пламна. Америка ме видя и дръпна Аби за ръката.

— Кой беше това? — попитах аз.

— Джеси Виверос. Стар познат.

— Колко стар?

Аби погледна към празния стол на масата за покер.

— Травис, нямам време за това.

— Явно се е отказал от намерението да става пастор — отбеляза Америка със закачлива усмивка по посока на Джеси.

— Това е бившето ти гадже? — избухнах аз. — Не каза ли, че е от Канзас?

Аби стрелна сърдито Америка с очи, после ме хвана за брадичката.

— Той знае, че нямам право да бъда тук, Травис, защото съм непълнолетна. Даде ми време до полунощ. После ще ти обясня всичко, но сега трябва да се връщам в играта.

Стиснах зъби и затворих очи. Приятелката ми току-що беше приела да излезе с бившето си гадже. Цялото ми същество крещеше за типично избухване в стил Травис, но Аби имаше нужда да се държа като мъж. Противно на инстинктите си, реших да се успокоя и се наведох да я целуна.

— Добре. Ще се видим в полунощ. Късмет.

Обърнах се и си запроправях път през тълпата, а зад себе си чух гласа на Аби, извисен с поне две октави:

— Господа?

Напомни ми на онези момичета, които говорят като малки деца, за да ми привлекат вниманието, защото си мислят, че звучат много невинно.

— Не разбирам защо трябваше да сключва сделки с този Джеси — изръмжах аз.

— Сигурно за да й позволи да остане — отвърна Шепли, отново зазяпан в тавана.

— Има и други казина. Можем да се преместим.

— Тя познава хората тук, Травис. Вероятно е дошла, защото знае, че ако я хванат, няма да я предадат на ченгетата. Има фалшива карта, но се обзалагам, че охраната бързо ще я познае. По тези места плащат добре на служителите да откриват хора като нея.

— Сигурно — намръщих се аз.

Намерихме Аби и Америка до масата. Америка събираше печалбата й.

Аби си погледна часовника.

— Трябва ми още време.

— Искаш ли да се пробваш на масите за блекджек?

— Не мога да си позволя да губя пари, Трав.

Аз се усмихнах.

— Ти не можеш да изгубиш, Враб.

Америка поклати глава.

— Блекджекът не е нейната игра.

— Аз спечелих малко — казах, като бръкнах в джобовете си. — Излязох с шестстотин отгоре. Можеш да ги вземеш.

Шепли й подаде чиповете си.

— Аз изкарах само триста. Твои са.

Аби въздъхна.

— Благодаря ви, момчета. Но ми трябват още пет бона — въздъхна тя.

Пак си погледна часовника, а после видя Джеси да приближава.

— Как беше? — усмихна се той.

— Не ми достигат пет бона, Джеси. Трябва ми още време.

— Направих каквото мога, Аби.

— Благодаря ти, че ми позволи да остана.

— Да помоля татко да говори с Бени?

— Това си е каша на Мик. Ще го помоля за отсрочка.

Джеси поклати глава.

— Знаеш, че няма да стане, Бисквитке, независимо колко ще му дадеш. Ако е по-малко от това, което му дължи, Бени ще изпрати някого. Ти стой колкото може по-далеч.

— Трябва да опитам — каза Аби сподавено.

Джеси направи крачка напред и съвсем тихо каза:

— Качвай се на самолета, Аби. Чуваш ли ме?

— Чувам те — изсумтя тя.

Джеси въздъхна, а очите му натежаха от съчувствие. Прегърна я и я целуна по косата.

— Съжалявам. Ако не беше заложена работата ми, знаеш, че щях да измисля нещо.

Кожата на врата ми настръхна, а това се случваше само когато се чувствах застрашен или на път да излея цялата си ярост върху някого.

Миг преди да се нахвърля върху него, Аби се отдръпна.

— Знам. Ти направи каквото можа.

Джеси повдигна брадичката й с пръст.

— Ще се видим утре в пет.

После се наведе да я целуне по крайчеца на устата и се и отдалечи, без да каже и дума повече.

В този момент забелязах, че съм се привел напред, а Шепли отново ме стиска за ризата с побелели кокалчета.

Аби беше забила очи в земята.

— Какво има в пет? — попитах през зъби.

— Тя се съгласи да вечеря с Джеси, ако й позволи да остане. Нямаше избор, Трав — обясни Америка.

Аби вдигна към мен големите си очи, молещи за прошка.

— Имала си избор.

— Имал ли си някога вземане-даване с гангстери, Травис? Съжалявам, че ще нараня чувствата ти, но едно безплатно хапване със стар приятел не е висока цена за живота на Мик.

Стиснах зъби, за да не кажа нещо, за което после да съжалявам.

— Хайде, момчета, трябва да намерим Бени — заяви Америка и дръпна Аби за ръката.

Двамата с Шепли последвахме момичетата по „Стрип“ към сградата, където се намираше Бени. Тя беше само на една пряка от ярките светлини, но блясъкът не я беше докоснал — не се и очакваше. Аби се спря за момент, после се качи по стъпалата, водещи към голяма зелена врата. Почука, а аз хванах другата й ръка, за да не трепери.

Вратата се отвори и се появи портиерът. Беше огромен: чернокож, страховит, колкото висок, толкова и широк, а до него стоеше класическият вегаски негодник. Златни ланци, подозрителни очи и шкембе от преяждане с манджите на мама.

— Бени — продума Аби.

— Леле, леле… вече не си „Тринайсетгодишната щастливка“, а? Мик не ми каза каква мацка си станала. Чаках те, Бисквитке. Чувам, че ми носиш парички.

Аби кимна, а Бени махна с ръка към нас.

— Те са с мен — заяви Аби изненадващо твърдо.

— Опасявам се, че трябва да изчакат навън — рече портиерът с неестествено дълбок басов глас. Хванах Аби за ръката и завъртях рамо в защитна поза.

— Никъде няма да ходи сама. Аз идвам с нея.

Бени ме изгледа за момент, после се усмихна.

— Става — съгласи се той. — Мик ще се радва, че имаш такъв добър приятел.

Последвахме го навътре. Държах здраво ръката на Аби и гледах да стоя между нея и голямата заплаха — портиера. Заедно стигнахме до асансьора и се качихме четири етажа.

Когато вратите се отвориха, видях внушително махагоново бюро. Бени закуцука към стола си с плюшена тапицерия и седна, като ни даде знак да заемем двете свободни места прел бюрото. Седнах, но вените ми бяха издути от адреналина и постоянно потръпвах и мърдах неспокойно. Чувах и виждах всичко в стаята, включително двамата здравеняци, застанали в сенките зад бюрото на Бени.

Аби посегна да хване ръката ми и аз стиснах нейната успокояващо.

— Мик ми дължи двайсет и пет хиляди. Сигурен съм, че носиш цялата сума — започна по същество Бени, като драснеше нещо в тефтера си.

— Всъщност — прокашля се Аби — не ми достигат пет бона, Бени. Но имам целия утрешен ден. А пет хиляди не са проблем, нали? Знаеш, че ме бива.

— Абигейл — намръщи се той, — разочароваш ме. Знаеш правилата ми.

— Моля те, Бени. Моля те да вземеш деветнайсет и деветстотин, а утре ще донеса останалите.

Очите на Бени се стрелнаха към мен, после обратно към нея. Здравеняците пристъпиха напред от тъмните ъгли на стаята и аз отново настръхнах.

— Знаеш, че не приемам по-малки суми. Фактът, че се опитваш да ми дадеш по-малко, ми говори нещо. Знаеш ли какво? Че не си сигурна дали ще успееш да събереш цялата сума.

Мъжете направиха по още една крачка напред. Огледах джобовете им и всички издутини по дрехите, които биха могли да означават наличие на оръжие. И двамата имаха някакви ножове, но не забелязах пистолети. Това не изключваше възможността да имат такива в ботушите си например, но се съмнявах да са по-бързи от мен. Ако се наложеше, можеше да им ги отнема и да изчезнем оттук.

— Мога да събера парите, Бени — нервно се засмя Аби. — Спечелих осем и деветстотин за шест часа.

— Значи след още шест часа можеш да ми донесеш нови осем и деветстотин? — ухили се той със сатанинската си усмивка.

— Крайният срок е чак утре в полунощ — обадих се аз, като хвърлих поглед през рамо и след това към приближаващите мъже.

— Какво правиш, Бени? — попита Аби изтръпнала.

— Мик ми се обади тази вечер. Каза, че ти ще се погрижиш за дълга му.

— Правя му услуга. Не ти дължа никакви пари — каза тя строго.

Бени подпря лакти върху бюрото.

— Мисля да дам урок на Мик и съм любопитен колко точно ти е късметът, хлапе.

Инстинктивно скочих от стола си и вдигнах Аби със себе си. Дръпнах я зад гърба си и заотстъпвах към вратата.

— Пред вратата стои Джозая, млади момко. Къде точно си мислиш, че ще избягаш?

— Травис — предупреди ме Аби.

Разговорите бяха приключили. Ако допуснех някой от тези главорези да мине покрай мен, Аби щеше да пострада. Държах я плътно зад гърба си.

— Надявам се, Бени, да си наясно, че когато се разправя с хората ти, не искам да покажа неуважение. Но аз съм влюбен в това момиче и не мога да ти позволя да я нараниш.

Бени избухна в силен кикот.

— Трябва да ти го призная, синко. Ти си най-големият куражлия, влизал през тези врати. Ще те подготвя за това, което те очаква. Едрият мъж от дясната ти страна е Дейвид и ако не те повали с юмруци, ще използва ножа си. Този отляво се казва Дейн и е най-добрият ми борец. Всъщност утре има среща и никога досега не е губил. Пази си ръцете, Дейн. Доста пари съм заложил на теб.

Дейн ми се усмихна с диви развеселени очи.

— Да, сър.

— Бени, спри! Ще ти намеря парите! — извика Аби.

— О, не… започна да става интересно твърде бързо — изкиска се Бени и се отпусна назад в стола си.

Дейвид се спусна към мен. Беше тромав и бавен. Преди още да посегне към ножа си, успях да го извадя от строя, като ударих носа му с коляно. После започнах да го налагам във физиономията на плъх. Съзнавайки, че не се намирам в сутерена на университета и се бия, за да се измъкнем двамата с Аби живи, влагах всичко от себе си във всеки удар. Чувствах се добре, сякаш най-сетне бях намерил отдушник на натрупания си гняв. След още два юмрука и един лакът Дейвид лежеше на пода в окървавена купчина.

Бени отметна глава назад и с истеричен смях удари по бюрото като дете, което се радва на неделната анимация по телевизията.

— Давай, Дейн. Нали не те уплаши?

Дейн се приближи по-предпазливо със съсредоточеността и прецизността на професионален борец. Юмрукът му полетя към лицето ми, но аз отстъпих настрани и го ударих с все сила с рамо. Двамата залитнахме назад и паднахме върху бюрото на Бени.

Дейн ме сграбчи с две ръце и ме захвърли на земята. Беше по-бърз, отколкото очаквах, но не достатъчно. Започнахме да се въргаляме на пода, докато спечеля време, за да го хвана добре, но след малко Дейн се изправи и се приготви да нанесе няколко удара, докато съм заклещен между краката му.

Сграбчих го за топките и завъртях ръка. Той извика изненадано от болка и спря, колкото да ми даде достатъчно време да се измъкна. Коленичих над него и като го сграбчих за дългата коса, започнах да стоварвам удар след удар отстрани на главата му. При всеки удар лицето на Дейн се размазваше в бюрото на Бени. Накрая борецът се изправи на крака объркан и окървавен.

Изгледах го за секунда и нападнах отново, изливайки яростта си във всеки удар. Дейн замахна веднъж и заби кокалчетата си в челюстта ми.

Аз се усмихнах и вдигнах пръст.

— Ето ти един удар!

Невъздържаният смях на Бени огласи стаята, докато довършвах бияча му. Лакътят ми уцели лицето на Дейн и той падна в безсъзнание на пода.

— Удивителен младеж! Просто удивителен! — възкликна Бени, като пляскаше от удоволствие.

Веднага хванах Аби и я скрих зад себе си, като видях туловището на Джозая, което изпълни касата на вратата.

— Да се погрижа ли, сър?

Гласът на Джозая беше гърлен, но невинен, сякаш просто вършеше единствената работа, за която го биваше, и всъщност нямаше никакво желание да ни наранява.

— Не! Не, не — отвърна Бени, още зашеметен от импровизираното представление. — Как се казваш?

— Травис Мадокс — отговорих аз задъхано и избърсах кръвта на Дейн и Дейвид по ръцете си в джинсите.

— Травис Мадокс, мисля, че можеш да помогнеш на малката си приятелка.

— Как?

— Дейн трябваше да се бие утре вечер. Заложил съм много пари на него, но като го гледам, скоро няма да може да се бие. Предлагам ти да заемеш мястото му, да ми изкараш парите, а аз ще опростя оставащите пет и сто от дълга на Мик.

Аз се обърнах към Аби.

— Врабчо?

— Добре ли си? — попита тя и избърса кръвта от лицето ми. Прехапа устни и чертите й се сгърчиха, а очите й се напълниха със сълзи.

— Това не е моята кръв, мило. Не плачи.

Бени се изправи.

— Аз съм зает човек, синко. Приемаш или не?

— Ще го направя. Кажете ми кога и къде и ще бъда там.

— Ще се биеш с Брок Макман. Той не е някакъв лигльо. Миналата година му беше забранено да участва в Националния шампионат по кеч.

Знаех това име.

— Кажи ми само къде трябва да отида.

Бени ми съобщи мястото и на лицето му се разля усмивка на акула.

— Харесваш ми, Травис. Мисля, че ще станем добри приятели.

— Съмнявам се. — Отворих вратата на Аби и останах в защитна поза, докато не излязохме през входната врата.

— Божичко! — извика Америка, като видя кръвта по дрехите ми. — Добре ли сте? — Тя хвана Аби за раменете и огледа лицето й.

— Добре съм. Просто още един работен ден. И за двамата — отвърна тя и изтри очи.

Аз я хванах за ръка и забързахме към хотела, следвани от Шепли и Америка.

Единственият човек, който като че ли забеляза опръсканите ми с кръв дрехи, беше пиколото в асансьора.

Когато най-после стигнахме до стаята си, аз се съблякох и влязох в банята да измия гадостите от себе си.

— Какво, по дяволите, се случи? — попита Шепли накрая.

Чувах гласовете им, докато стоях под водата и си припомнях последния един час. Колкото и да се бях уплашил за Аби, усещането от пребиването на двамата биячи на Бени без никакви задръжки беше невероятно. Най-жестокият наркотик на света.

Чудех се дали вече са се освестили, или Бени просто е наредил да ги изнесат навън и да ги зарежат на пътя.

Обзе ме странно спокойствие. Бях излял всичкия гняв и неудовлетвореност, трупани с годините, и сега се чувствах почти нормален.

— Ще го убия! Ще убия този жалък кучи син! — извика Америка.

Спрях душа и препасах кърпа през кръста си.

— Един от типовете, които нокаутирах, трябваше да се бие утре вечер — обясних на Шепли. — Аз ще се явя на негово място, а в замяна Бени ще опрости последните пет бона от заема на Мик.

Америка се изправи.

— Това е нелепо! Защо помагаме на Мик, Аби? Той те хвърли на вълците! Ще го убия!

— Не и ако аз го убия пръв — процедих аз. — Наредете се на опашка.

Шепли пристъпи неспокойно.

— Значи утре ще се биеш?

Кимнах.

— В някакво място, наречено „Нулата“. В шест часа. С Брок Макман, Шеп.

Шепли поклати глава.

— Няма начин. Мамка му, няма начин, Трав. Този тип е луд!

— Да, но не се бие за своето момиче, нали? — Гушнах Аби и я целунах по косата. Тя още трепереше. — Добре ли си, Врабчо?

— Това не е редно. По толкова много причини, че не знам с коя да започна, за да те разубедя.

— Не ме ли видя тази вечер? Ще се оправя. Виждал съм как се бие Брок. Здрав е, но не е непобедим.

— Не искам да го правиш, Трав.

— Е, аз пък не искам да ходиш на вечеря с бившето си гадже. Явно и двамата ще трябва да преглътнем по нещо, за да спасим този мерзавец баща ти.