Джой Филдинг
Гранд авеню (8)

7.

— Кога каза, че се е обадила?

— Преди не повече от две минути. Точно преди да влезеш.

— И каза, че е важно?

— Каза, че иска да говори с теб веднага.

Вики събра извитите линии на веждите си към носа, чудейки се дали нещо не се е объркало по време на операцията на Барбара.

— От болницата ли се обади?

— Не каза.

— Какво точно каза?

— Само, че е твоя приятелка и че е важно да говори с теб, колкото се може по-скоро.

— Не намекна ли по някакъв начин за какво става дума?

— Спомена нещо за изясняване на възможностите си — отговори секретарката.

Какви възможности, зачуди се Вики. Тя се пресегна през отрупаното си бюро за телефона, набра номера на Крис и нетърпеливо се заслуша в последвалия сигнал „заето“. За какви възможности би могла да говори Крис? Тя тутакси набра номера отново, но получи същия обезпокоителен сигнал и затръшна слушалката. Вики приемаше сигнала „заето“ лично. Обиждаше се от него по начин, който съзнаваше, че е ирационален, нямаше нищо общо нито с логиката, нито със здравия разум. И все пак, не можеше да не почувства как някаква тенденциозна злоба е насочена към нея от човека, който задържаше другия край на линията. Заетите сигнали я бавеха, пречкаха й се, обявяваха, че тя е просто някой в тълпата. Вземи си номер, нареди се на опашка, чакай си реда. Вики въздъхна и се взря в телефона.

— Е, предполагам, че обсъжда възможностите си с някой друг. — Тя потисна раздразнението си като махна с дългите си пръсти, големият диамант проблесна във въздуха, докато заобикаляше бюрото и се отпускаше в черния кожен фотьойл с висока облегалка. — Някакви други обаждания?

— Съпругът ти — да напомни, че вечерята е в седем часа, направо в ресторанта на хотел „Синсинати“ и че трябва да се подготвиш да слушаш поне един час речи.

Вики изпъшка. Още една отегчителна вечер в чест на съпруга й. Не че не заслужаваше неизброимите хвалебствия, които постоянно го съпътстваха, просто бе започнало ужасно да й омръзва да е единственият човек в залата, който не събира социални осигуровки.

— Дъщеря ти също звънна два пъти. Явно, не се чувства много добре и от училище са я пратили вкъщи. — Секретарката на Вики кимна към огромната купчина бележки до телефона. — И тези, разбира се. На всички казах, че имаш срещи през целия ден и няма голяма вероятност да им се обадиш до утре.

— Благодаря.

Младата жена се обърна да си ходи.

— О, и някакъв мъж се обажда поне три пъти. Не пожела да си остави името, но не звучеше да е доволен.

Вики се намръщи. Имаше доста ясна представа кой може да е бил недоволният.

— Ако се обади пак, кажи му, че съм извън офиса за по-голямата част от седмицата. И, Мишел…

Мишел погледна с очакване към Вики, воднистосините й очи се губеха под отпуснатия бретон на тънката й кафява коса.

(„Дай ми само пет минути с това нещастно момиче“ — заяви веднъж Барбара.)

— Продължавай да набираш този номер. — Вики надраска номера на Крис на едно листче и го подаде на секретарката си. — Кажи ми веднага, щом се освободи. О, и ми намери номера на „Университетската болница“ в Клифтън.

— Добре.

Вики проследи с поглед как секретарката се измъква от стаята. („Стъпвай гордо“ — чуваше Барбара да подвиква след нея. — „Главата високо изправена, раменете изпънати, коремът прибран.“) Отново се запита дали обаждането на Крис има нещо общо с операцията на Барбара. Наистина, лапароскопията бе сравнително проста процедура, но пълната упойка все пак носеше доста рискове и съдилищата бяха пълни с искове за лекарска небрежност, няколко от които бе завела самата тя. Но Крис не бе споменала нищо за Барбара, само нещо за разглеждане на собствените си възможности, каквото и да значеше това.

— Добре, какво да захвана най-напред? — промърмори Вики, очите й нервно обходиха бюрото, кораловочервените й устни помръдваха, докато преглеждаше купчината розови бележки. — Би трябвало да се обадиш на дъщеря си — произнесе на глас, но реши първо да се обади на мъжа си и по частната си линия набра личния му номер. — Пак си говориш сама — каза и примирено се засмя. Вики редовно си говореше сама. Помагаше й да се съсредоточи, придаваше тежест на мислите й, значимост на понякога незначителните размисли. Освен това, винаги бе харесвала звука на собствения си глас.

— Здра-асти, скъпа — каза мъжът й няколко секунди по-късно. Джереми Латимър бе роден и израсъл в Охайо, но бе прекарал почти едно десетилетие в Атланта, преди да се засели в Синсинати, и все още от време на време южняшкият акцент се чувстваше в определени думи и фрази. Той, разбира се, умееше да включва и изключва този мек провлачен говор когато си пожелаеше, призна Вики, точно както постъпваше с оня псевдоюжняшки чар, с който бе станал толкова популярен.

— Здра-асти и на теб. Ка-ак сме? — Вики без усилие се хлъзна в същата безгрижна територия, митична земя, в която досадните глаголи и съществителни изчезваха от самосебе си, някои гласни се разтягаха, а други напълно липсваха.

— Мотам се — отговори той.

Вики си го представи как прокарва мързеливо ръка през доста гъстата си сива коса. Слава богу, че не бе оплешивял, подобно на толкова други мъже в петдесетте. Нито пък бе позволил на корема си да затлъстее с неизбежното напредване на възрастта. Не, Джереми Латимър бе благословен с гъста коса и работеше здраво, за да поддържа естествено слабата си физика, хранеше се разумно и редовно спортуваше. Вики обичаше да си приписва заслугата за това. Може би фактът, че съпругата му е четвърт век по-млада от него, мотивираше съпруга й да поддържа здравословна и младежка външност. Или може би богатите наистина бяха различни.

— Роузи се обади — каза Джереми. Имаше предвид детегледачката на двете им малки деца. — Изглежда от училище са изпратили Кирстен вкъщи със слаба треска.

— Да, Кирстен се е обадила тук няколко пъти. Горкичката. Ще й се обадя да видя как е.

— Мислиш ли, че ще трябва да останеш у дома с нея довечера?

— Сигурна съм, че не е нещо, с което Роузи да не може да се справи. Не се тревожи — увери го Вики. — Ще се явя на тази вечеря довечера шармантно наконтена.

— Скъ-ъпа — каза през смях Джереми, преди да затвори, — обичам, когато си така наконтена.

Вики се обади вкъщи и с облекчение узна, че дъщеря й спи спокойно. Така не й се налагаше да губи ценно време в опит да води интелигентен разговор със седемгодишно момиче. Тя погледна към снимката на двете си деца в сребърна рамка, луничавата ръка на Кирстен, покровителствено обгърнала рамото на по-малкия й брат, двете деца се усмихват в обектива, макар че усмивката на Джош бе затворена и плаха, докато устата на Кирстен се простираше от ухо до ухо, разтворена в огромно „А-а-а“, което заплашваше да погълне фотографа цял. Предните й два зъба липсваха. „Е, и? Какво от това?“ — в детските очи грееше закачливо предизвикателство.

Какво направи с тези зъби, разсеяно си помисли Вики, припомняйки си, че Барбара й бе дала една малка сребърна кутийка, в която да ги запази. Винаги бе имала намерение да води дневник за развитието на децата, но така и никога не се захвана. Сега пък беше твърде късно. Бебешките зъби си бяха отишли, златисточервеникавите кичурчета също, а първите думи бяха отдавна забравени. Не че не беше добра майка, увери сама себе си тя. Просто щеше да е по-добра, когато децата й пораснеха и станеха по-интересни. Вики звънна на секретарката си.

— Какво стана с номера, който ти дадох?

— Все още е зает. Но открих номера на „Университетската болница“, за който ме помоли.

— Благодаря. — Вики си го записа набързо. — Продължавай да издирваш госпожа Маларек.

Вики проведе бърз разговор с болницата и узна, че Барбара е изведена от операционната, намира се в реанимацията и е готова да бъде изписана веднага щом пристигне съпругът й, който явно закъсняваше.

— Тя е добре — обяви Вики на празния офис, след което затвори телефона, вдигна го отново, набра номера на Крис, но получи същия обезпокоителен сигнал. С кого, по дяволите, говореше Крис толкова дълго? Тя никога не говореше с никого повече от няколко минути. Тони май вечно висеше над главата й, прекъсваше я, викаше я някъде. Никога нямаше време за нормален разговор. Нямаше време за приятелките си. Вече нямаше време за нищо. Но пък, за какво ти е време, като нямаш живот? А Крис си нямаше свой живот, за бога. Да не би да й бе звънила за това? Дали не искаше да говорят за този тип възможности? Възможности да си върне живота обратно?

Телефонът иззвъня. Вики го вдигна, преди секретарката си.

— Крис? — попита тя, сдържайки дъха си.

— Госпожа Латимър? — един мъжки глас попита на свой ред.

Вики моментално се пренастрои.

— Кой е?

— Бил Пикъринг.

Тя предпазливо погледна към затворената врата на офиса си и снижи гласа си до шепот.

— Открихте ли нещо?

— Може да изскочи нещо в Менорка.

— Менорка?

— Това е малък остров, близо до испанския бряг.

— Зная къде е Менорка, господин Пикъринг — нетърпеливо го прекъсна Вики. — Това, което се опитвам да открия, е майка ми. Тя там ли е? — Отново погледна към вратата. Възможно ли бе някой да подслушва?

— Жена, съответстваща на всичките й особени белези, живее там през последните шест месеца под името Естела Грийнауей.

— Сама?

— Не. Живее с мъж, на име Едуардо Валаскес, местен художник.

— Говорихте ли с нея?

— Не още. Ние…

Внезапна суматоха зад вратата на офиса й изправи Вики на крака. В следващия момент вратата с трясък се отвори и някакъв висок, мускулест мъж с див яростен поглед се насочи право към бюрото й. Дясната му ръка бе протегната и размахваше намачкан къс хартия, сякаш бе пистолет.

— Какво е това шибано нещо? — изкрещя той.

— Ще трябва да ви се обадя по-късно — обърна се тя към Бил Пикъринг, спокойно постави телефона на поставката му и втъкна късата си червена коса зад ушите.

— Съжалявам, Вики — видимо разстроената секретарка се обади от прага. — Не можах да го спра. Да повикам ли охраната?

Вики се втренчи във внушителния красив мъж, тресящ се от ярост пред нея, размахващ юмрук във въздуха. Квадратната му челюст и яките му рамене напомняха за някогашния футболен герой от колежа.

— Не мисля, че ще се наложи. Как мислиш ти, Пол? — попита го тя.

— Какво става тук, Вики? — поиска да знае мъжът.

— Защо не седнеш? — Вики посочи стола пред бюрото си, облегна се назад в своя, забеляза, че късата й черна вълнена пола се вдигна на бедрото й, но съзнателно реши да не я дръпва надолу. — Мишел, може би ще си така добра да ни донесеш кафе?

— Не искам проклетото кафе. — Мъжът затръшна писмото в ръката си на бюрото на Вики, при което пръсна другите хартии, няколко от тях леко полетяха към пода. — Искам да зная какво, по дяволите, си мислиш, че правиш.

— Седни, Пол — заповяда Вики, секретарката й още се колебаеше на вратата. — Всичко е наред — каза тя на младата жена, която изглеждаше, сякаш търси къде да се скрие. — Господин Муър няма да крещи повече. Нали, Пол?

Пол Муър не отговори нищо. Вместо това ритна стола пред бюрото на Вики, завъртя го, после шумно се пльосна на него, така, че кожената възглавничка издаде звучна въздишка. В този момент той изглеждаше точно като момчето, зад което Вики бе седяла от втори до шести клас в „Западното основно училище“, същата непокорна руса коса, надвиснала над неуморни зелени очи, същата отблъскваща гримаса, изкривяваща иначе приятната линия на пълните му устни.

— Две кафета — каза Вики на секретарката си. — Едното черно. Едното с двойна сметана, без захар. Мисля, че господин Муър го пие така. Права ли съм?

— Грешиш ли някога изобщо? — попита в отговор Пол Муър.

Вики се засмя и почака секретарката й да излезе, преди да продължи.

— Предполагам, че ти си мистериозният мъж, който ме е търсил — констатира тя, без да показва каквато и да било изненада от посещението му. Очакваше го от няколко дни.

— Ще благоволиш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става? — отново поиска да узнае Пол Муър, явно толкова объркан от собственото си поведение, колкото и от причината за посещението си.

— Явно, сестра ти вече те е информирала.

— Явно, сестра ми ме е информирала — имитира я Пол Муър и смачка написаното на ръка писмо на топка и я метна през стаята. Тя се удари в прозореца и безшумно падна на земята. — Явно, сестра ми ме е информирала; явно, сестра ми ме е информирала — повтаряше той като развалена плоча, от което фразата звучеше все по-зловещо. — Как си могла да направиш това?

— Сестра ти ме нае да я представлявам.

— Завела си дело срещу майка ми, за бога! — Той стовари юмрук по бюрото на Вики.

— Пол, това поведение няма да доведе до нищо добро и за двама ни. Според всички закони, ти дори не бива да си тук. Сигурна съм, че адвокатът ти ще те посъветва…

— Начукай му го на адвоката ми!

Вики сподави една неуместна усмивка. Вече съм го направила, помисли си тя, представяйки си високият, слаб, с пясъчноруса коса адвокат, представящ семейството на Пол Муър. Една едноседмична авантюра преди няколко години, приятен начин да убие времето, докато съпругът й бе в Калифорния по работа. Тя прехапа долната си устна и изтика слабичкия адвокат в дъното на ума си.

— Не бива да приемаш това лично, Пол.

— Да не го приемам лично ли? — Пол Муър не можеше да повярва на ушите си. — А как другояче би трябвало да го приемам? Та ти разкъсваш семейството ми на парчета, за бога!

— Нямам намерение да навреждам на семейството ти.

— А каква друга цел смяташ, че ще постигне този съдебен процес?

— Сестра ти ме нае да я представлявам в оспорването на завещанието на баща ти. Тя чувства, че е била преднамерено и несправедливо пренебрегната…

— Знам аз какво чувства тя! — Пол Муър пак скочи на крака, махайки ядосано с ръце във въздуха. — Цял свят знае как се чувства тя! И защо? Защото тя всичко казва на всички! Защото сестра ми е луда! Защото винаги е била точно такава! И ти го знаеш. Господи, Вики, ти я познаваш от четиригодишна възраст.

— Поради което, когато миналия месец дойде да ме види, не можех просто да й обърна гръб.

— Би могла да й кажеш, че си пристрастна. За бога, Вики. Живяхме врата до врата, бяхме съученици, колко време? Майка ми винаги бе на твое разположение, особено след като майка ти си тръгна.

Сега и Вики скочи на крака, придръпвайки полата над коленете си.

— Нищо от това няма отношение — нетърпеливо го прекъсна тя и си представи майка си, все още млада и хубава, както в деня, когато напусна семейството си преди почти три десетилетия, да лудува на плажа в Испания с някой си Едуардо Валаскес.

— Не е справедливо — мърмореше Пол Муър. — Не е честно. Как можеш да нараняваш така майка ми?

— Не се опитвам да нараня никого. Просто се опитвам да си върша работата. — Вики бе изумена от студенината в тона си. Тя и Пол бяха приятели от детинство. С жена му бяха приятелки. И все пак, това даваше ли му право да рови в миналото, да го използва срещу нея, сякаш бе жетон за залагания? Какво право имаше той да прави нещата лични, да говори за честност? Ставаше дума за закона, за бога. Нямаше нищо общо с честността.

На вратата леко се почука, после тя се отвори и секретарката на Вики влезе боязливо. С приведени към плоската й гръд обли рамене, наведена глава и тънка кестенява коса, разпиляна по лицето, тя сложи две чаши горещо кафе на бюрото и бързо напусна стаята.

— Виж, нека помълчим за пет минути и да си поемем дъх — предложи Вики, проследявайки с очи секретарката, докато излизаше. — Не вярвам някой от нас да изпитва удоволствие от това. — Надяваше се гласът й да не я издава. Истината беше, че тя изпитваше огромно удоволствие. Тази сцена представяше точната причина, поради която на първо място бе избрала закона като своя кариера. Отварящи се с трясък врати, яростно извисяващи се гласове, тръпнещи нерви, разгръщаща се дълбока драма. Славният, абсолютен и непредвидим хаос на всичко.

Защо искаш да бъдеш адвокатка? — бе я попитал веднъж съпругът й, докато все още се срещаше със сина му. Това означава толкова много работа и повечето е тъй суха и отегчителна.

Суха и отегчителна, само ако такъв е адвокатът — бе му възразила тя.

В този момент той се бе влюбил в нея, призна й по-късно Джереми.

— Ейдриън е смахната и ти го знаеш — каза Пол Муър, все още доказвайки собствената си правота.

— Ейдриън е много нещастна жена. Тя не желае да ходи в съда повече от теб.

— И затова завежда дело?

— Завежда дело за своя справедлив дял от бащиния си имот. Сигурна съм, че би искала да постигне извънсъдебно споразумение.

— Няма никакво съмнение.

— Тогава може би ще поговориш с майка си и брат си и ще пратиш вашия адвокат с разумно предложение.

— Няма начин — ядосано заяви Пол Муър.

— Тогава не ни оставяш никаква възможност за избор. — Възможности, безмълвно си повтори Вики, спомняйки си за Крис и хвърли поглед на телефона.

— Наистина ли ще направиш това? — Пол Муър закрачи напред-назад пред бюрото й. Парата, излизаща от двете чаши с кафе се размърда и разкриви във въздуха като кръгчета цигарен дим. — Наистина ли ще прекараш семейството ми през тази кал? Ще позволиш на сестра ми да се изправи на скамейката и да лъже безобразно?

— Никога не бих позволила на сестра ти да лъже от скамейката.

Пол Муър се закова на мястото си.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да вярваш на това, което ти разправя?

— Знаеш, че не мога да обсъждам нашите разговори.

— Не е нужно. Много добре зная какви ги говори. Цял живот слушам тая плява: че баща ми никога не я бил обичал; че нищо от това, което правела не било достатъчно добро за него; че я наричал „тъпчо“, защото не била толкова умна, колкото мен и брат ми; че не я възприемал на сериозно, не я допускал до семейния бизнес. Не се споменава фактът, че тя отказа да иде в колеж и никога не показа и най-слаб интерес към семейния бизнес. Това остава встрани. То няма отношение, както би се изразила ти. Но да не забравяме, че той не одобрявал нито как се облича, нито гаджетата й, нито съпрузите й. Няма значение, че беше прав, че тя се обличаше като курва, че гаджетата й бяха сбирщина надути загубеняци и че баща ми плати сметката за двата й развода. Вероятно е забравила да спомене за това. Точно както съм сигурен, че много удобно е забравила за ада, в който постави родителите ми през всички тези години, през които живя вкъщи, за ужасните лъжи, които сипеше и заради които в края на краищата беше изритана от дома.

— Какви лъжи?

— О, я да видим. От къде да започна, от къде? — Пол Муър потъна обратно в стола и вдигна кафето до устните си. — Беше по времето, когато Ейдриън тъкмо навърши шестнайсет. Баща ми я хвана с един пропаднал тип, с когото й беше забранил да се вижда. Хвана ги в асансьора на някакъв хотел, докато се качвали към стаята му. — Пол поклати глава, в хладните му зелени очи се четеше изумление. — И да не мислиш, че тя се извинява? Или че изобщо се разкайва? Нищо подобно. Как отговаря малката Ейдриън на това, че са я хванали на местопрестъплението в асансьора на някакъв съмнителен хотел с някакъв мръсен наркопласьор? Тя обвинява баща ми, че самият той е бил в хотела с любовница и заявява това направо пред майка ми, представяш ли си, без изобщо да й пука кого наранява. Не я интересува, че баща ми е бил в хотела по бизнес, че жената е била клиентка, дошла в града за през нощта. Нищо от това няма значение. И когато той я наказва да стои вкъщи един месец, какво прави тя? Измъква се от къщи посред нощ, открадва колата и я блъска в съседската ограда. Прекарва известно време в затвор за малолетни. Връща се вкъщи, изхвърлят я от училище, мотае се наоколо, пие, взема наркотици, разправя други лъжи.

— Като например?

— Като например, че баща й я мрази, не защото си пропилява живота, нито за това, че е наркоманка и неблагодарница, а понеже му знаела номерата и всичко за потайния му живот. За неговите жени. Чувала го да говори по телефона, да си урежда тайни срещи. Знаела за любовницата му в Дейтън, за авантюрата му със старата й детегледачка, за забежките му с една от нейните приятелки. Лъжи, лъжи и пак лъжи. Истинската изненада тук не е, че я е отрязал от завещанието си, а че не я отряза от живота си много по-рано.

Вики внимателно подбра следващите си думи:

— Мисля, че трябва дълго и внимателно да обмислиш уреждането на случая извън съда.

Пол Муър постави чашата си на бюрото, без да е отпил от кафето.

— И защо така?

— Съдът е скъпо нещо, Пол. Знаеш това. Скъпо и мръсно. Мисля, че имаме едно добро дело. Но мисля също, че може да стане доста противно. Аз не желая повече от теб майка ти да пострада.

— Глупости!

— Направете предложение на сестра ти, Пол. Не допускайте това да стигне до съда.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че си открила мистериозната любовница в Дейтън? Че си изкопала несъществуващата детегледачка? — Той се изсмя, но смехът му беше пресилен, кух и уплашен.

— Обсъдете нещата с жена ти, Пол — загадъчно отговори Вики. — После се върни при мен. — Тя сведе очи към скута си, давайки знак, че разговорът е приключил.

— Какво искаш да кажеш, да обсъдя нещата с жена ми? Тя няма нищо общо с това.

— Джоан има много общо с това — с равен глас произнесе Вики, гледайки Пол Муър право в очите. — Ако това стигне до съда, ще трябва да я призова като свидетел.

— За какво говориш? С какви лъжи те е затрупала Ейдриън за жена ми? Не ми казвай, че е обвинила баща ми в игрички с Джоан!

— Не — призна Вики. — Не мисля, че Ейдриън има някаква представа за това, което се е случило между баща ти и Джоан.

За миг въздухът стана толкова тих и тежък, като че ли Вики стоеше под вода. Никакво движение, звук, или дъх. После внезапно Пол скочи на крака и стаята се завъртя и замята около нея, сякаш някой бе издърпал тапата и тя бе засмукана от огромен водовъртеж. Вики се хвана за бюрото си, стисна го здраво, за да не бъде отнесена от гневния поток, струящ от очите му.

— Баща ми и Джоан! Каква мръсна игричка си играеш?

— Случило се е доста отдавна, веднага след сватбата ви. Изглежда баща ти те е изпратил вън от града по бизнес.

— И нещо се е случило, докато съм бил извън града?

— Баща ти се е появил в апартамента ви. Опитал се е да се натрапи на жена ти. Тя едва успяла да го възпре. Няма нужда да казвам, че е била доста разтърсена от инцидента.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— И ти знаеш всичко това, понеже…?

— Понеже Джоан ми разказа.

Цветът се отдръпна от лицето на Пол Муър тъй внезапно, като че ли главната му артерия бе прерязана и той бързо губеше кръв. Ръцете му безпомощно паднаха отстрани, сякаш и мускулите му бяха срязани. Коленете му под морскосините панталони забележимо затрепериха и се наложи да се хване за облегалката на стола, за да не се срине на земята. За момент Вики се уплаши, че ще припадне.

— Жена ми ти е казала? — повтори той, но езикът му трудно произнасяше думите, сякаш бе залепнал за необикновено голямо парче дъвка.

— Да. — Вики се боеше да каже нещо повече.

— Кога?

— Скоро, след като се беше случило. Тя имаше нужда да поговори с някого; случи се така, че аз бях там. Тя ме закле да пазя тайна. Каза, че не иска да създава проблеми на семейството. Най-вече не искаше да нарани майка ти.

Пол Муър поклати глава.

— Не ти вярвам — заяви той, но внезапно избликналите му сълзи подсказваха друго.

— Уредете това извън съда, Пол.

— Наистина ли би използвала това? Нещо, което жена ми ти е казала под секрет преди почти осем години? Нещо, което никой друг адвокат не би знаел? Това не може да е морално.

— Напълно морално е. Как си добивам информацията, няма отношение. — Отново този израз.

— Нито пък дали баща ми е виновен или невинен. Той имаше всичкото право да отреже сестра ми от завещанието си.

— Някой съдия би могъл и да не се съгласи — откровено му каза Вики. — Опитът е рискован, разбира се. Решението на съда може да тръгне в противоположни посоки. Но наистина ли искаш всичко това да излезе наяве? Да се чуе на открито съдебно заседание? Уреди го, Пол. Уреди го, преди да е отишло твърде далеч и преди някой друг да е пострадал.

Главата на Пол Муър падна върху огромните му гърди, сякаш бе прострелян. Постоя така няколко минути и Вики следеше по неравномерното повдигане и смъкване на раменете му дали диша. После, без да каже и дума, нито дори да погледне към нея, той се завъртя и напусна стаята.

— Добре ли си? — плахо попита от вратата Мишел, след като той излезе.

— Намери ми по телефона Ейдриън Селърс — заповяда в отговор Вики. — О, и постигна ли някакъв успех с номера на Крис?

— Все още е зает.

Вики поклати глава след излизането на Мишел. С кого, по дяволите, би могла да говори толкова време Крис?

— Ейдриън Селърс на първа линия — минута по-късно я уведоми секретарката й.

— Ейдриън — каза Вики и внезапен прилив на адреналин изпъна назад раменете й, повдигна главата й високо. — Мисля, че имам добри новини за теб. По всичко личи, че ще постигнем споразумение. — После си пое дълбоко дъх, затвори очи и се разсмя на глас.