Андрей Гуляшки
Яков и дяволът (4)

1

Като държеше посоката, откъдето идеше звънтенето на звънчетата, Яков стигна до един мек път и видя насреща си, на двадесетина крачки, закрито ландо със запалени фенери. Пред ландото помахваха глави два едри, червени коня, а на предната седалка седеше кочияш с къса пелерина и униформена фуражка. Яков позна по фуражката, че кочияшът е на служба при Златокосата, и си помисли, че ландото навярно е нейно. Като си помисли, че ландото ще да е нейно, той свърна тутакси встрани, за да не го забележи кочияшът. Не искаше да се среща ни с княгинята, ни с когото ида било от нейните хора; за него княгинята беше умряла, мъртъв за нея искаше да бъде и той. От предишната му безгранична любов в сърцето му беше останала само една горчива утайка, която разяждаше мислите му като лютива сярна киселина. „Никога вече голяма любов!“ — мислеше си той.

Той свърна от пътя в тъмното, но от ландото за велика негова изненада скочи Василчо. Василчо му замаха радостно с ръце:

— Ваше благородие! Ваше благородие!

Момъкът беше го спасил от разбойниците, беше го извел от потайното скривалище с риск за живота си и затова Яков реши, че няма да е честно от негова страна, ако не му се обади. Дяволите да го вземат тоя Василчо! За добро ли, или за зло съдбата му го беше изпратила!

— Аз съм! — рече Яков. — За какво съм ти притрябвал? Ако си въобразяваш, че кракът ми ще стъпи в това ландо, дълбоко се мамиш! Ни княгинята искам ни нейното ландо!

Василчо свали шапката си и с тъжен глас рече:

— Княгинята е мъртва, ваше благородие!

— Княгинята е мъртва, благородието ви! — обади се кочияшът от капрата. Той свали униформената си фуражка и почтително се поклони по посока на двата огромни конски задника.

Ако Яков беше чул тази ужасна новина само преди десетина дена, той щеше сигурно да припадне или най-малко щеше да стои безмълвен и пожълтял като лимон поне няколко минути, както се случва дори с най-обикновените влюбени. Но сега по лицето му се изписа само едно голямо учудване, примесено с малко съжаление, и нищо друго.

— От какво се спомина толкова скоропостижно княгинята? — попита той.

— Ухапа я змия, благородието ви! — рече кочияшът, като предпазливо нахлупи фуражката си и все още не отместваше погледа си от задниците на конете. — Една много отровна змия, благородието ви! — повтори той. И допълни: — Туй се случи в имението й Сансуси, където миналата седмица тя устрои оня голям лов!

— Жалко! — каза Яков, без да влага кой знае какво чувство в тази дума. — Княгинята беше млада жена!

След това кочияшът се прокашля, а Василчо, кой знае защо, потърка ръце една о друга и рече:

— Този човек има едно съобщение за вас, ваше благородие, бихте ли го изслушали?

— Може! — кимна равнодушно Яков.

— Княгинята, ваше благородие, като разбра, че няма спасение от отровата на змията и че ще мре, повика нотариуса и му продиктува завещанието си. Тя завещава на вас, благородието ви, зестрата си от един милион златни, всичките си движими имущества, които струват около сто хиляди златни, и всичките си имения, които струват около половин милион златни! На братовчед си завещава жартиерите си, а на негово сиятелство — балните си обувки. Така че…

— Сериозно ли говориш? — прекъсна го Яков с обидено изражение на лицето си, сякаш той му беше съобщил нещо крайно недостойно. — Не приказваш ли измислици?

— Бога ми! — разпери ръце кочияшът. — Смея ли да приказвам небивали неща!

— Жартиерите си — на братовчеда! — каза Яков и въздъхна. — Ах, ах, аз така и подозирах… А балните си обувки на оня шишкав глупак!… Тъжно и обидно, дявол да го вземе!

Когато той спомена дявола, Василчо кихна силно, а кочияшът побърза да прекръсти задниците на конете, като си мъмреше нещо под носа.

— И после какво? — каза Василчо. — Къде е завещанието?

— Завещанието княгинята остави у нотариуса, а мене изпрати при разбойниците, за да им обадя, че ваше благородие е вече в състояние сам да си урежда откупа. По пътя срещнах Василчо. Той ми каза, че тази работа е уредена, слава богу, и да съм почакал малко, защото вие сте тъдява. — Кочияшът помълча. — Мене ще ме задържите ли на служба, благородието ви? — попита той боязливо.

Яков на свой ред помълча някое време. Докато мълчеше, нежните и меки черти на лицето му се втвърдиха, то стана по-грубо, а тялото му видимо наедря около хълбоците. В очите му се появи нова светлина, насмешлива и малко жлъчна. Очите запазиха нещо от предишната си хубост и уж бяха същите, но изглеждаха други.

— Мене ще ме задържите ли на служба? — повтори кочияшът.

— Служба ли? — каза разсеяно Яков. — За службата си ще питаш моя личен секретар — кимна той небрежно към Василчо — Може би ще те задържи.

— Благодаря! — поклони се кочияшът.

— Господарю! — обади се Василчо. — Разбойниците са тръгнали по петите ни и могат да ни настигнат всеки момент. Пък и за погребението на княгинята трябва да се погрижим.

— Прав си! — каза Яков. И като се изтягаше удобно върху меката седалка на ландото, добави: — На княгинята трябва да устроим достойно погребение. Жена, която завещава жартиерите си на своя братовчед, заслужава дълбокото уважение на един милионер. Нали, господин секретар? — попита той Василчо, който се беше наместил на капрата до кочияша.

— Ако ви кажа, ваше благородие — рече Василчо, — че княгинята е праведница и че сега сладко спи в леглото божие, ще повярвате ли?

— Все ми е едно! — намръщи се Яков и затвори очи.

— Дий! — провикна се кочияшът и изплющя с дългия си камшик.

Ландото меко се затъркаля по криволичещия път.

2

На другия ден Яков погреба тържествено Златокосата. Ах, какво погребение! Столицата на Н. отдавна не беше виждала подобно зрелище! На опелото дойде самият крал, пристигна командирът на гвардията с капитаните си, всички в червени мундири и с орлови пера на калпаците си. Дойдоха министрите начело с Йоасаф във фракове и с трикольорни ленти през гърдите. Сиятелствата застанаха на почетно място вдясно от олтара начело с негово сиятелство полковник Давид, чиито очи бяха почервенели от неутешима скръб. Правеше впечатление отсъствието на кралицата и архиепископа, но това съвсем не помрачаваше общото настроение. Пък и какъв знатен свят беше се стекъл на опелото! Не, столицата на Н. рядко изпращаше за гробищата някого с толкова блясък. Тук бяха оцелелите от дуели кандидати на покойната, князе и каквито щеш сиятелства, кой с патерица, кой с бастун. Тук се мъдреха посланиците на Керкирия и Потидея, макар че те не бяха виждали приживе покойната дори през плет. Беше дошъл ректорът на академията, онова старче с козята брадичка, тълпяха се и се притискаха като на модно ревю прочути артисти и балерини, бижутери, крале и кралици на модата, а също така и малко обикновени хора, шивачки, търговци и сладкари, успели да се снабдят с пропуски от свои височайши клиенти.

Ето че смаяни от присъствието на толкова бляскав свят, ние забравихме да споменем, че опелото се извършваше в старата историческа катедрала „Свети Стефан“, една изключителна чест, с каквато се удостояваха само споминалите се царе, архиепископите и отличилите се във войните генерали. Но най-интересно беше, че журналистите, които обикновено знаят всичко, тоя път останаха с пръст в устата, така и не научиха кой беше се разпоредил опелото на Златокосата да се извърши в катедралата „Свети Стефан“. Адютантът на краля твърдеше, че с тоя случай негово величество въобще не бил занимаван; Йоасаф и архиепископът отговориха на журналистите, че те научили за случая едва тази сутрин, а всички знаеха, че опелата в катедралата „Свети Стефан“ се разрешаваха само от краля, министър-председателя и архиепископа. Попитаха Яков, но той само повдигна рамене — когато пристигнал тази сутрин от провинцията, за да вземе работите в ръцете си, му съобщили, че покойната му годеница била още снощи отнесена за опяване в катедралата „Свети Стефан“. Тъй и не можа да се разбере кой беше дал първоначалното разпореждане. Архивистите не успяха да открият съответен документ нито в епископията, нито в канцеларията на двореца, нито в секретариата при кабинета на министър-председателя. Остана в пълна тайна и службата, която беше съставила списъка на лицата, поканени в катедралата за опелото. Какви ли загадки няма на тоя свят, макар че векът на просвещението беше отрекъл загадките до една!

Вторият случай, който щяхме да забравим — нали бяхме заслепени от блясъка на събраното в катедралата общество, — беше странното появяване на Златокосиния братовчед. Той пристигна мъртво пиян и вместо с обичайната траурна лента беше превързал ръкава си с дамски жартиер. Ах, жартиер, но какъв! От сребърни нишки и с бисер, хе толкав, като лешник, вместо копче. Какъв жартиер!

Тоя безочлив човек, с очи на разгонено куче, напъна лакти, за да се добере по-близо до ковчега, нали беше уж най-близък роднина на покойната (което не му пречеше да й бъде любовник), но успя да се промъкне само до средата, под големия полилей. Той беше близък роднина на покойната, но по майчина линия, а енските закони уважаваха само роднинството по бащина линия. Затова не можа да отиде по-нататък от мястото, над което висеше големият полилей. Двама мъжаги от цивилната охрана на краля запушиха устата му да не вика и го изведоха навън. Там го предадоха на свои колеги, а те на други, докато накрая го „закотвиха“ в пристанищната кръчма „Веселият корабокрушенец“. В тази кръчма братовчедът намери компания от „корабокрушенци“, които бяха започнали да „дрейфуват“ от среднощ. Изпи с тях бутилка ром и тутакси забрави в кой край на света се намира и в кое господарство.

Докато траеше опелото и владиците четяха вдъхновено разни молитви и сновяха между олтара и ковчега от абаносово дърво, където лежеше успокоена за пръв път и завинаги Златокосата и една дузина попове размахваха със страст посребрени кадилници, разливащи във въздуха благовонен дъх на тамян, и църковният хор от 150 сладкозвучни гласа пееше тъжни заупокойни песни, кралят се наведе към ухото на Яков и му рече:

— Във вашето имение Сансуси, което наследихте от покойната, се въдят най-породистите в нашето царство лопатари и глигани. Истинско удоволствие е човек да поизтрепе из тия места някоя и друга бройка отбрани животни!

— Ще ми направите изключителна чест, ако ме удостоите някой ден с посещението си, ваше величество! — каза Яков.

Той беше забравил, че неговият прапрадядо е бил изгорен жив от прапрадядото на краля. И ако пламъкът на оная зловеща кралска клада се беше загубил сред далечините на времето, то само преди двайсет дена той самият беше нарисувал краля като капитан на батареята, която разстрелваше с картеч спускащата се от небето алена „Пролет“. Само преди двадесет дни той беше нарисувал краля като един изверг, а сега любезно и угоднически го канеше в своя дом!

„О, времена, о, нрави!“ — както се бил провикнал някога един римски оратор.

— Непременно ще ви дойда на гости! — кимна благосклонно кралят.

— Ще се постарая да ви създам подобаващи удобства! — каза Яков.

— Напротив, любезни ми приятелю, ние не искаме да се стараете и дори бихме предложили да изчезнете с хората си, щом като ние наближим границите на вашето имение. Имаме си съображения! Бидейки в Сансуси и животът ни да премине там сан суси!^[1] — усмихна се кралят, в русата си къдрава брада и кимна, кой знае защо, по посока на абаносовия ковчег.

Владиците продължаваха да сноват между олтара и ковчега на Златокосата, молейки бога да прости греховете й, защото кой смъртен живее безгрешно, църковният хор им пригласяше усърдно и на свой ред питаше кой ли смъртен живее безгрешно, а негово сиятелство бършеше с ръкав скришом от жена си Естер някоя сълза, потекла издайнически по бузата му. Жена му Естер, облечена бляскаво като за тържествена премиера, хвърляше усмихнати и многозначителни погледи към мястото където стояха министрите и политическите първенци.

Опелото наближаваше своя край. Хорът запя „Вечная памят“, облаци тамян се извисиха към високия купол, негово сиятелство изкриви лице, сякаш бяха бръкнали в устата му с клещи, за да му извадят кътен зъб, кралят продължи диалога си с Яков:

— Знаете ли — каза му той, — аз имам един виночерпец, който умее да приготовлява такъв еликсир, че и мъртво пиян да си, глътнеш ли от него, изтрезняваш за един миг!

— Брей! — поклати Яков глава от почуда.

— Но това е все още нищо, господине! Аз имам готвачка, която умее да приготовлява такива сарми от бут на глиган и лопатар, че само една порция ти стига, за да се подмладиш с двадесет години!

— Заповядайте в Сансуси, ваше величество! Там се въдят най-добрите глигани и лопатари в кралството! — засмя се Яков.

— Непременно ще се възползувам от поканата ви, любезни ми приятелю! — потупа го кралят по рамото.

— Алилуя! Алилуя! — запя хорът. — Амин! Загърмяха за последно сбогом камбаните на „Свети Стефан“.

Шестима гвардейци мигновено застанаха около ковчега на Златокосата. Те бяха сякаш изникнали изпод земята. Униформите им бяха черни като нощта, а върху шлемовете им грееха огненочервени гриви. Те уловиха ковчега, повдигнаха го леко и го понесоха с бавни стъпки към огромната врата на катедралата.

Сега забиха всичките камбани на „Свети Стефан“, големи и малки. Разлюляха се мраморните сводове, люшнаха се небесата. Отиваше си от света сякаш царицата на цариците.

Така никой и никога не узна кой беше устроил това небивало погребение. А гвардейците с огнените гриви, след като спуснаха абаносовия ковчег в гроба, изчезнаха сякаш не са и били.

 

 

Яков погреба тържествено Златокосата с песнопение, музика и печален звън на литаври, а на връщане от погребението покани Естер, съпругата на негово сиятелство, в каретата си. Както вече сме имали случаи да отбележим, тя беше много привлекателна жена, пухкава и с чувствена уста, смееше се лесно и понякога без причина и очите й предизвикателно блестяха. Яков спусна перденцата на каретата, прегърна я и я целуна по шията, а тя, след като се посмя, весело прошепна в ухото му, че е научила една политическа тайна, от която някой можел да спечели милиони. Яков каза, че следобед имал намерение да посети павилиона си „Сан жен“^[2], който се намира в околностите на града, и че тя, ако случайно излезе на разходка в тази посока, може да се отбие за малко при него на чашка чай. Тя не отговори (както подобава на една съпруга на сиятелство), но съвсем леко стисна ръката му, което също не означаваше почти нищо.

3

Павилионът „Сан жен“, една миниатюрна постройка от бял мрамор, сгушена сред гъста липова горичка, беше единствената сграда, която Златокосата сама построи след смъртта на баща си. Това беше място, където дяволът се чувствуваше като в свой дом. Тази сграда с поетични колонки и овални прозорчета отвън и с плитък купол от стар бакър беше отвътре подредена с едно удивително съчетание между дамското кокетство и дяволския вкус. Павилионът разполагаше само с малко салонче, мебелирано строго, по манастирски с два дъсчени стола и една рогозка на пода. Човек, който поседяваше повече в това салонче, закопняваше за удобство, както зажаднелият пътник закопнява за шепа студена вода. На закопнелия Златокосата тутакси предлагаше прохладния си бар, подреден по дяволски вкус. Едно буре служеше за маса, от тавана висеше препарирана котка, а на витража, през който влизаше дневната светлина, беше нарисуван патронът на павилиона, самият дявол. Този дявол беше отровно морав, с нажежени до червено рога и жълта брада. Поради този дявол в бара беше винаги сумрачно, а рогата на дявола приличаха на две огнени светкавици. Ето сред каква чудновата обстановка Златокосата посрещаше понякога интимните си приятели, сред които в последно време се числеше и негово сиятелство. След като гостите прекарваха в това средновековие някое време и се настройваха мистически, Златокосата ги канеше да си поотпочинат в спалнята, която за разлика от спартанския салон в мистическия бар приличаше на един миниатюрен будоар на знатна дама, където всичко беше къдраво и розово. Леглото беше розово, а перденцата над него — къдрави.

Павилионът „Сан жен“ се намираше на стотина крачки от едноименната спирка на конския автобус №3, който свързваше столицата с курортното село Света Магдалена. Сгушен, както казахме вече, сред една гъста липова горичка, той не се виждаше откъм пътя, а пътеката която водеше за него, се забелязваше едва-едва. Естер, съпругата на негово сиятелство, освен дето беше решила да започне любовен роман с Яков, умираше от любопитство да види като как беше обзаведено и как изглеждаше това тайнствено любовно светилище. Тя слезе от автобуса със спусната воалетка, повъртя се някое време, докато налучка пътеката, и сигурна, че не е била забелязана от никого, задъхана и с разтуптяно сърце стигна до бронзовата решетка на входа.

Всеки път, когато започваше нов любовен роман, Естер се заричаше, че това ще бъде последният и най-истинският, и искаше от новия си любовник клетва, че ще й бъде верен докрай. Ето защо тя попита Яков със задушевно топъл глас дали ще й бъде верен докрай и отказа да погледне дори с крайчеца на окото си бара, камо ли спалнята, преди той да й се закълне най-откровено. Понеже в света има само един мъж, който не би излъгал любовницата си, и понеже тоя мъж не беше Яков, нашият герой увери Естер и се закле тутакси в името на всички светци и светици, че непрестанно ще я обича и непременно ще й бъде верен докрай. И чак тогава Естер се съгласи да бъде прегърната и целуната и да бъде заведена от Яков най-напред в неговия средновековен бар. Там, в сянката на дявола, вече спокойна за бъдещето си, отпивайки дребни глътки от коняка, който й предложи Яков, тя разказа на новия собственик на павилиона в какво се състоеше същността на държавната тайна.

Тази история Естер разказа с прости думи и накратко. И ние ще се опитаме да я преразкажем простичко, макар че някои понятия (какво да правим!) чуждеят доста на познатите ни вече понятия от приказките.^[3] Поне досега например приказките не са се занимавали с парични работи и международни политики. Но нали предупредихме вече, че в тази история взима участие дяволът, а където дяволът взима участие — политиката с лъжите си и парите с изкушенията и греховете си — се пречка в краката на хората на път и под път. Колкото до краткостта, то нашият преразказ ще бъде малко по-дълъг от разказа на Естер и ето защо. Първо, ние не бързаме като Естер, която гореше от нетърпение да види по-скоро третото помещение от павилиона — спалнята. Спалнята беше мебелирана в стил рококо, а това беше нейният любим стил. Пък и в съдбата на нашия герой ще настъпят по-нататък такива превратности, че по-добре ще е, струва ни се, да подготвим читателя предварително за някои неща.

И така по онова време родината на Яков беше в обтегнати отношения със страната Керкирия, която беше нейна съседка откъм юг. Северните керкирски земи, от граничната река Минай до планината Ашивай, бяха богати с китни полета и обширни равнини, напоявани от кротки и пълноводни реки. Тоя край на Керкирия се славеше най-вече със своя памук. Никъде по света нямаше толкова бял и пухкав памук като керкирския! Страната на Яков имаше море и много планини, но природата я беше лишила от памук. Ако богатите хора от страната на Яков, както имаха кораби, притежаваха и керкирския памук, те щяха да продават памук на целия свят, дори на пребогатата страна Елдорадо. Затова те пуснаха още 50 хиляди златни в джоба на Йоасаф, от които той раздаде щедро и на своите, и на консерваторите, и тогава всички — и консерватори, и либерали — заявиха на един глас, че неправдата на „природата“ трябва да бъде поправена на всяка цена. Така се говореше в партийните тайни канцеларии, а на обикновения народ се приказваше за историческото минало. Едно време, преди 25 века, в топлите полета, където сега вирееше керкирският памук, пасли овцете си някои пра-пра и прочее прадеди на Яковите сънародници и затова професори, академици и журналисти начело с политиците, разбира се, вдъхновено кълняха народа да си възвърне земята, в чиито свещени недра уж тлеели кости на неговите славни деди.

След „яйчената“ схватка консерватори и либерали бързо се споразумяха да сложат пепел на „яйчената“ вражда и в името на националните идеали да възстановят отново предишния си идиличен съюз. Кралицата и епископът поискаха от Йоасаф и приятелите му да обещаят, че вече няма да вършат щуротии, подобни на яйчените, и Йоасаф и приятелите му, след като си бяха разделили 50-те хиляди златни, на драго сърце обещаха, че повече няма да лудуват и да играят на прескочикобила.

В навечерието на Златокосиното погребение на свръхтайно заседание Министерският съвет единодушно взе решение да обяви само след един ден намерението си да превъоръжи и модернизира сухопътната армия и морската флота на страната. На народа щеше да бъде обяснено, че само с превъоръжаване и модернизиране на войската ще може да се отвоюват от Керкирия костите на дедите, които тлееха вече 2500 години в топлите полета между граничната река Минай и планината Ашивай. За целта правителството отпусна на първо време 100 милиона златни на Министерството на войната, за да прави съответни поръчки за ново въоръжение на Н-ската войска.

Досега оловно-медните и калаени мини бяха най-недоходоносното предприятие в страната — олово се употребяваше от работилниците за детски играчки, за правене на оловни войничета, калаят се търсеше най-вече от циганите калайджии, а от медта правеха джезвета и тепсии. Акциите на дружеството, което експлоатираше тия мини, имаха толкова ниска стойност, че понякога хартията, на която бяха отпечатани, струваше повече. Сега, когато нуждите на войската от олово и мед за предстоящата война с Керкирия щяха да бъдат не десетократно, а стократно увеличени, от само себе си се разбираше, че и стойността на акциите щеше не десетократно, а стократно да се увеличи. Днес една акция на дружеството струваше един лев, след два дена тя щеше да струва най-малко сто лева. Сега работата се състоеше в това: да има човек много пари на ръка, да осъмне утре на борсата и да купува тихомълком акциите на дружеството, докато борсата затвори привечер вратите си. На другия ден тоя човек щеше да осъмне мултимилионер и щеше да бъде истински собственик на мините за олово и калай.

Ето какво беше научила снощи Естер от своя приятел Йоасаф, който й довери тази държавна тайна под най-строг секрет. Естер разказа на Яков каквото беше чула от Йоасаф, но бързо, разбира се, защото все си имаше наум онази малка спалня, която беше мебелирана в нейния любим стил рококо. Но за велико нейно изумление Яков не я поведе към спалнята, за да задоволи горещото й любопитство. Като изслуша държавната тайна, която Естер му разкри, смеейки се, сякаш ставаше дума за обзавеждане на сладкарска работилница, а не за превъоръжаване на войска, Яков изведнъж заприлича на човек, чиято душа витае над други светове и комуто никак не беше до някакви си спални, па макар и в добавък с пленителни и пухкави дами, каквато беше Естер. Той извади от чекмеджето, скрито в търбуха на бурето, един плик, хартия и химически молив, сложи ги пред Естер и рече:

— Нали, мила моя, се заклехме, че ще си бъдем верни докрай? Тогава не губи време, любезна, а напиши върху този плик адреса на негово сиятелство, твоя мъж… Така, сега пиши каквото ти диктувам: „Скъпи съпруже! Отивам при една приятелка и при нея ще бъда до утре вечер. Не се безпокой за мен. Целува те твоята Естер!“ Край.

Той взе писмото, после рече на Естер:

— Мила моя! Тука има кое-що за похапване, за да прекараш криво-ляво добре до утре вечер. Щом затворят борсата, аз ще се върна веднага и ще направя всичко, което зависи от мен, за да бъдеш щастлива!

Той я целуна набързо, сетне я заключи, като превъртя два пъти ключа на външната врата, и хукна, колкото му държаха краката, за автобусната спирка Сан жен.

Естер поплака някое време, после си приготви сандвич с шунка и изпи канче червено вино. И като нямаше какво да прави, отиде в спалнята, съблече се и с израз на дълбоко огорчение се мушна под пухената завивка. Повъздиша, повъздиша и скоро заспа.

Яков пристигна на спирката Сан жен тъкмо когато кочияшът размахваше камшика си, за да подгони отново конете. Той слезе на централния площад и бегом се затири през пасажа „Свети Стефан“ за държавната банка. До затварянето на касовата служба оставаше четвърт час. И ето, както минаваше тръс покрай Градската градина, насреща му изведнъж изскочи доскорошният му ангел хранител, бившата проститутка Лиза. Тя протегна пребледняла ръце към него, шепнейки името му, сякаш го беше търсила непрекъснато ден и нощ, и той по някакво чудо се беше появил ненадейно пред очите й.

— Яков! — прошепна едва чуто тя.

— Бързам! Друг път! — отблъсна я грубо нашият герой с лявата си ръка и без да се забави дори за секунда, продължи да тича задъхано по посока на Вааловия храм.

Тя остана втрещена на мястото си, стоеше така, сякаш ударена от гръм, после се довлече до бордюра на градината, отпусна се на камъка и улови главата си с две ръце.

Часовниковата камбана на катедралата прозвъня четири пъти и на Лиза се стори, че бие на умряло.

Петнадесет минути по-късно Яков излезе от държавната банка с чек за един милион. Сега не му беше до никакви Лизи, а тръгна да търси Василча. Като го намери в Златокосиния дворец, където командуваше слугите, той му рече:

— Ето ти сто хиляди. Тичай до борсата и купи с тях акции от Оловно-медно-калаеното дружество. После иди при редакторите и им пусни по няколко златни. Нека да пишат още тази вечер, че в оловно-медно-калаените мини нахлула вода и че очевидци видели как една тумба дяволи изскочили през главната шахта. Утре, щом отворят борсата, ще започнеш да разпродаваш твоите акции на половин цена. В банката научих, че сега вървят за по сто сантима. Утре почти всички, които притежават акции от Оловно-медно-калаеното дружество, ще последват примера ти — ще продават акциите си за по петдесет сантима. Просто ще гледат да се отърват от тях! Кой иска да има вземане-даване с дяволи, нали? Те ще продават, а аз ще купувам. Аз ще купувам, дявол да го вземе (на това място от речта на нашия герой Василчо кихна), ще купувам, докато затворят борсата. Разбираш ли играта?

— Разбирам! — ухили се Василчо.

 

 

На другия ден вечерта Яков се прибра в павилиона „Сан жен“ толкова грохнал от умора, че не можа дори да поздрави пленницата си както трябва, а само й кимна и тозчас се свлече на един стол пред шкафа с напитките. Тя го гледаше изумена и със зачервени очи, защото беше плакала почти непрекъснато, но той не се затрогна особено от вида й. Посочи й с пръст една бутилка коняк и доста неучтиво й рече:

— Наливай!

Тя наля половин чаша за него и малко за себе си, защото не обичаше това силно питие, но той не забеляза разликата. Чукна набързо чашата си о нейната и я изпразни в гърлото си за един миг. После извади от портфейла си един банков сертификат, сложи го на масата и удари отгоре му с юмрук.

— Чети! — заповяда й той.

Макар и да не разбираше от банкови документи, на Естер й стана ясно все пак, че той, Яков, притежава акции за един милион златни, което прави три четвърти от основния капитал на Оловно-медно-калаеното дружество.

— Фактически ставам собственик на дружеството и на мините! — усмихна се той гордо. — Доволна ли си?

— Ти си герой! — каза Естер и посегна да го погали по сплъстената му от пот коса.

Но нашият човек се изправи, макар и малко тромаво, и мълчаливо отпи от бутилката още няколко глътки коняк. После, без да поглежда благодетелката си, сякаш тя вече не съществуваше, дотътри се до спалнята (наредена в стил рококо), опъна се тежко на белоснежното легло, както си беше облечен и обут, и веднага заспа.

Така започна Яков живота си на милионер.

 

 

В живота на милионера главното нещо са парите, а печеленето на пари, колкото и да е интересно, вземе ли да се описва — излиза скучно. Няма приказка, дори съвременна, където банковите операции, разните валутни афери и трансфери и борсовите спекулации с ценни книжа да е задържала вниманието на читателя и читателят да е питал нетърпеливо: ами после, ами после какво става? Читателят предпочита да чете или да слуша приказки, а вземеш ли да му разказваш за борсови спекулации с ценни книжа, или ще захвърли книжката, или ще прескочи страниците, където се описват тия неща. Това не е справедливо, разбира се, защото от приказки никой не е обезумявал, нито пък е идвало някому наум да се самоубива, а спадането и покачването на акциите са променяли съдбите на мнозина, като са карали някои хора да обезумяват от радост, а други да си теглят куршума от мъка и отчаяние.

Ето защо ние няма да описваме надълго банковите и борсовите приключения на нашия герой, дори никак не ще се занимаваме с тях, а ще разкажем накратко как Яков умножи милионите си и какво стана с него самия, когато милионите му започнаха да се множат и той се превърна на голям господар.

4

Малко време след като стана собственик на мините за олово и мед и влезе във владение на имотите, които му завеща Златокосата, Яков беше избран за редовен член на клуба на Н-ските милионери. Какво ли не се приказваше сред Н-ската общественост за тоя клуб! Говореше се например, че уж той управлявал държавата, но това не можеше да се докаже черно на бяло, тъй като измежду членовете му нямаше нито един министър и нито един генерал. Нито епископ. Епископи не бяха никога избирани за членове на клуба, макар да се знаеше, че някои почтени отци притежават имущество, надхвърлящо златния милион. Но тъй или иначе, сред народа се носеха слухове, че клубът на милионерите управлява държавата по същия начин, както оная невидима ръка в кукления театър дърпала конците на куклите. Какво ли не се съчинява по адрес на богатите и именитите хора! Нали само преди две години един нощен пазач се кълнеше, че видял с очите си как се разхождало някакво същество по первазите на Златокосиния дворец, което приличало едновременно и на човек, и на дявол, че и на брадат козел. Пък кой е чувал или виждал козел да се разхожда само на два крака? Тъй че слуховете за всемогъществото на милионерския клуб може да са най-обикновени измислици или пък самите слухове толкова да преувеличават нещата, че да не се различават по нищо от измислиците.

В сравнение с мнозинството от членовете на клуба Яков беше една дребна риба, но всички знаеха, че неговата звезда бързо възхожда към висините и че в скоро време той ще се изравни по богатство с най-богатите. Нали щеше да доставя на държавата олово, мед и калай! А държавата се готвеше за война с Керкирия, за куршуми и снаряди бяха й необходими хиляди тонове от тия скъпи метали. Не една, а много златни реки щяха да потекат към неговите банкови сметки. Да, Яков имаше златно бъдеще, това беше всеизвестно, но когато го приемаха в клуба на милионерите, той беше само един скромен, твърде скромен милионер. Традициите и добрият тон изискваха да се държи според положението си, тоест съобразно имотното си състояние, а това означаваше да се показва сдържан и дори малко плах, защото какво бяха неговите пет милиона, когато кралят на сиренето например имаше сто, а собственикът на фабриките за топове — триста!

За голяма изненада на всички нещата тоя път се развиха другояче и съвсем не по общоприетия начин. Яков се държа дръзко и непристойно, но милионерите не му посочиха вратата, както бяха правили при други подобни случаи, а, напротив — връчиха му тържествено членската карта, честитиха му членството и накрая вдигнаха наздравица в негова чест. От наздравицата, пък и при гласуването се въздържаха само кралят на сиренето и четирима негови приятели по причини, за които ще отворим дума по-нататък. Но какво значение имаха гласовете на петима души! Те струваха около триста милиона, а бюлетините, дадени за Яков, чашите, вдигнати за негово здраве, надминаваха един цял милиард!

Работите започнаха така.

Пред входа на свръхлуксозния хотел „Роял“, където се помещаваше клубът на милионерите, пристигнаха едновременно две карети. Едната карета беше на Яков.

— Тоя господин отсреща, дето слиза, е кралят на сиренето! — прошепна в ухото му Василчо, който седеше до него. — Не го оставяй да ти мине път!

Яков не каза нищо, само кимна и като издухан изскочи навън. С два скока стигна до стълбището и бързешком се заизкачва към парадния вход. Пред позлатената арка на входа той се изравни с краля на сиренето и оттук нататък трябваше да му прави път, тъй като кралят беше слязъл пръв от каретата си и пръв беше се заизкачвал по стълбището. Освен това кралят на сиренето беше отдавнашен член на клуба, а Яков тепърва щеше да бъде приеман, пък и не се знаеше още дали изобщо ще бъде приет. Накратко, следваше Яков да поизостане с една крачка и да остави по-стария и заслужил колега да мине пред него. Такъв жест нямаше да бъде проява на някаква предвзета галантност, а прост признак на добро възпитание и чувство за ред. Но Яков направи тъкмо обратното. Какъвто беше дългокрак (за разлика от късичкия сиренарски крал), той взе наведнъж двете последни стъпала, махна надменно на портиера и стремително прекоси пръв хола. Като стигна до гардероба, той не подаде веднага цилиндъра и палтото си на гардеробиерката, а изчака краля и когато го усети до рамото си, мигом се извърна към него, мушна в ръцете му лъскавия си цилиндър да го държи и бавно захвана да съблича подплатеното си с червена коприна палто. Като съблече палтото си, той взе цилиндъра си от ръцете на облещения и объркан крал и го подаде заедно с палтото си на гардеробиерката, а на краля рече едно милостиво „мерси“. После се запъти към бара, за да „жулне“ (както се казва по тарикатски) един коняк, предоволен от тарикатската си постъпка.

Какво нещо са милионите, нали? Как ужасно променят човека!

Ние не знаем всъщност как го променят, но в душата на Яков наляха желязо, а кожата му направиха свръхчувствителна като цветовете на мимозата. Нали знаете, че мимозата шепне на всеки, който се приближава до нея (на латински, разбира се), „ноли ме тангере!“ — сиреч, „не ме докосвай!“. Толкова чувствителни са цветовете й.

Навярно всеки милионер има в душата си желязо, а кожата му е свръхчувствителна, за да усеща отдалече, много отдалече алчните пипала и жестоките зъби на своите колеги. Кралят на сиренето, за разлика от мнозинството свои колеги, беше против войната с Керкирия. Колегите му щяха да спечелят от тази война, а той щеше да загуби. Неговото дружество имаше стотици стада овце, които освен мляко даваха и вълна, а керкирският памук щеше да подбие цената на вълната и щеше да го удари по кесията, както един камък, запратен от силна ръка, цапва някого по челото. А нашият герой възлагаше главните си надежди на войната — ако нямаше война, кому щеше да продава в огромни количества олово и мед? Ето как интересите на двамата се разминаваха и това разминаване те усещаха по един особен начин — по кожата им се появяваха ужасни тръпки и сърбежи, който ги караха да скърцат със зъби, да се ненавиждат взаимно и всеки да търси слабото място на другия, за да му види сметката и да го търколи на земята. Кралят на сиренето беше зрял човек, имаше светски обноски, той не обичаше евтините номера. Но подкупи един вестникар и той писа във вестника си, че без помощта на дявола Яков едва ли би омагьосал до такава степен Златокосата, че тя да си загуби ума и да му завещае всичките си имоти. В тази работа бездруго имал пръст дяволът. Освен това той нареди да се удвои цената на сиренето, млякото, кашкавала и маслото в рудничните области, та миньорите на Яков, като изгладнеят, да се разбунтуват, да поискат увеличение на заплатите си или пък да напуснат рудниците, което щеше да бъде за Яков равносилно на един удар с цепеница по слабините. Кралят беше деликатен и възпитан човек и в борбата си с любителите на войната не си служеше с евтини номера.

Както крушата не пада надалече от дървото си, така и Яков не беше чужд по душа на своя велик прапрадядо, който беше нарисувал някога повелителя и благодетеля си с глава на пръч и тяло на човек. Разбира се, милионите бяха повлияли посвоему на тая наследена благородна прапрадядова артистичност, бяха я направили дръзка, агресивна и често пъти дори вулгарна. Какво пък! Милионите са като необуздани стихии и който отрича въздействието им върху душата на човека, не разбира нищо от живота. Затова си мислим, че одевешният номер на Яков с цилиндъра и онази картина на прапрадядото с пръча са две различни лица на една и съща пара.

Както и да е. Нашият герой влезе в бара с нагли и присмехулни пламъчета в очите си, толкова беше доволен от своя номер. Поръча си чашка коняк и я изпи на един дъх. Сетне със стъпката на един Цезар той се изкачи в банкетната зала, където го чакаха милионерите. Начело на милионерите стоеше председателят им Данил, собственик на фабриките за топове.

Яков не се втурна като някой прост редник в залата, застана на прага й пак като Цезар, но в позата му, когато се размислял дали да премине с войските си реката Рубикон. Като го видя на прага, с израз на човек, който се двоуми, председателят Данил шумно изръкопляска и приветливо усмихнат тръгна насреща му, за да го въведе. Изръкопляскаха не толкова шумно и другите милионери. Само една малка група, сред която се мъдреше и пъчеше кралят на сиренето, не взимаше участие в посрещането, уединена настрана, и не ръкопляскаше. Уви! Противниците на войната и изтреблението бяха малко, ах, съвсем малко! Освен краля на сиренето тук бяха още кралят на хотелите и кабаретата, кралят на цирковете и увеселенията, кралят на виното и коняците и кралят на женската мода. По време на война в хотелите не прииждат пътници, на хората не им е до увеселения, гуляите секват, а жените устройват модни ревюта само с благотворителна цел, в полза на сираците и вдовиците. Ето защо тия хора бяха против войната и ратуваха искрено за мир.

Според протокола на дружеството председателят Данил трябваше да зададе на тоя, дето кандидатствуваше, два въпроса и ако отговорите му биваха възприемани за добри, милионерите гласуваха да се приеме за редовен член. Фабрикантът на топове попита Яков:

— Какво мисли ваше благородие за новите си колеги?

— Ще направя най-напред мнозина от тях мои съдружници! — каза Яков.

— А после?

— После… Това ще зависи от апетита ми, ваша милост! — усмихна се цинично и нагло Яков. — Може би някои от тях ще изям!

И той весело се засмя.

— Ха, ха! — засмя се и председателят. — Остроумно!

Засмяха се и другите милионери, но не можеше добре да се разбере дали се смеят наистина, или пък ръмжат като вълци, но с ухилени морди.

— Какъв канибал! — обърна се кралят на сиренето към своя колега, краля на хотелите и кабаретата, но така, че да го чуят всички. — Дошъл-недошъл, и веднага на човекоядство го избива! Ето какви зли и кръвожадни хора поддържат войната!

— Хм, да! — каза малко гузно кралят на хотелите. Самият той беше изял през последните години няколко дузини по-слаби свои събратя, хотелджии.

— Хм, да! — поклати на свой ред глава кралят на виното. И той си спомни, че беше изял няколко дузини по-слаби свои събратя винари.

— Хм, да! — понамръщи се и кралят на увеселенията. И той си спомни, че неговото дружество беше вкарало в публичните домове няколко стотици млади момичета, все едно че ги беше изял.

— Сега ще ви задам друг въпрос — обърна се отново към Яков топчията Данил. — Може ли да знаем какво добро дело сте си наумили да сторите през най-близките дни?

— Не едно, а две добри дела съм замислил да измайсторя през следващите няколко дена! — рече Яков. — Най-напред ще поискам от министъра на финансите да намали данъците на нашего брата, дето се бъхтим по рудниците и изгаряме край топилните. Защото ние носим на плещите си най-тежките трудности! Лесно ли е то да копаеш например руда и да я претопяваш в метал? Така ли е, ваше благородие? — обърна се той към председателя Давид.

— Бог вижда, че е сто пъти така! — разпери ръце председателят.

Изгърбен, с алчни пламъчета в бистрите си червеникавожълти очи. Яков изведнъж си го представи като граблива птица, която се спуска над мърша. Но не изпита като някога нито удоволствие от представата, която се беше мярнала във въображението му, нито желание да нарисува подобна картина. Лешоядът не го развълнува. Той се стрелна пред очите му и изчезна, без да остави следа.

— Ние носим на гърба си тежестта на военното напрежение — продължи Яков, — а държавата ни трупа с данъци, просто ни смуче. Пък оня там — той посочи с пръст краля на сиренето, — дето работата му е да се шляе цял ден по зелените морави, да подвиква на овцете и да си свири безгрижно на кавал — него държавата гали по главата, той просто не плаща данъци!

— Как така да не плащам! — провикна се ядосано и обидено кралят на сиренето.

Мнозина от милионерите се смееха от сърце. Колкото Яков копаеше руда в рудниците, толкова и кралят на сиренето пасеше овце. Ах, макар да се беше пошегувал, че ще ги изяде, той умееше да печели симпатиите им, тоя млад и безочлив вълк!

— Знаем ние колко плащаш! — усмихна се презрително Яков. — Ако сте съгласни — обърна се той към мнозинството, — аз ще ида още утре от ваше име при министър-председателя и ще го занимая с тази работа, защото обществото негодува и пита: „Как е възможно?“

Като спомена министър-председателя, Яков имаше наум Естер. Тя познаваше отлично слабостите на Йоасаф и щеше непременно да го склони за едно или друго, стига Яков да я помолеше и да й обещаеше любов „до гроб“.

Ето как беше приет Яков в клуба на милионерите. Вечерта завърши с блестящо пиршество, на което беше поканен Йоасаф и няколко министри, либерали и консерватори. Разливаха се какви ли не вина, от рубиненочервените до златистокехлибарените, от нежнорозовите на севера до тъмните искрящи вина на знойния юг. Имаше дивеч, доставен от дванадесет страни, и риба, ловена във водите на най-високите планински езера. Пиршеството стигна до връхната си точка, когато Йоасаф вдигна наздравица за прапрародината, където две хилядолетия вече лежали костите на прапрадедите „Отечественият дълг ни зове да освободим тази свята земя от керкирския гнет!“ — каза Йоасаф. Тогава Данил се изправи и го целуна по двете бузи, а Яков подхвана тържествено-патриотичната песен „Напред, напред, юнаци орли!“

Всички наскачаха и с чаши в ръка запяха гръмогласно тази призивна песен.

Виждаше се как патриотичното чувство обединява тия хора, макар на възраст и по разбирания да се различаваха много едни от други.

Нямаше ги само миротворците начело с краля на сиренето. Но те бяха толкова малко, че отсъствието им не се забелязваше и не разваляше никому настроението.

Всички пиха, ядоха и се веселиха до зори.

5

В очакване на големия удар — поръчката от министерството на войната — Яков се затвори в двореца на Златокосата и освен Василча и един инженер, специалист по минно дело, не допущаше другиго до себе си. Тоя инженер доведе Василчо. Със слабо, продълговато лице и святкащи зелени очи, с остра клинообразна брадичка, той наподобяваше ония типове, които хората с основание подозират в роднински връзки с дявола. Знае ли човек на какви изкушения е била подложена баба му или прабаба му, за да се кълне, че в жилите му не тече нито капка дяволска кръв, като е всеизвестно, че дяволът може да се преобразява външно в най-прекрасен и привлекателен младеж. Откъде се беше пръкнал този инженер и как го беше изнамерил Василчо — нашият герой не се интересуваше, той вярваше безгранично на своя довереник, пък и по въпроса за дяволите имаше особено отношение от някое време.

Тъй или иначе, зеленоокият дохождаше в двореца всеки ден, съпровождан от един як слуга, който носеше в специални чанти дебели свитъци чертежи. Яков и зеленоокият се затваряха в трапезарията и разгъваха чертежите. Защо в трапезарията, ще запитат някои. Ами защото там масата беше най-дълга, 30 лакти, и на чертежите им беше много удобно.

Когато зеленоокият си отиваше, нещо като че ли подгонваше нашия герой и той започваше да снове неспокойно из цялата къща — насам и натам, нагоре и надолу, сякаш търсеше някой, който беше се скрил и му беше много необходим. Обикаляше заглъхналите коридори на къщата, спускаше се и се изкачваше по мраморните й стълби, празни и безлюдни, които тръгваха от самотията на салоните и трапезарията, за да свършат пътя си в безмълвието на спалните стаи, кротнати на най-горния етаж. Случваше се да застане на някоя от площадките, облицована с плочки от змеевик, и разсеяно да се загледа в стъклата на витражите, които тайнствено блещукаха над главата му, изписани изкусно с червени и синкави бои. Червените бои святкаха с пъклен цвят, огнено, сякаш през тях гледаше и алчно намигаше окото на самия дявол, а сините бои сияеха кротко, по ангелски. Змеевикът с магьосническия си цвят и витражите с боите си напомняха по най-безцеремонен начин двойственото поведение на Златокосата: веднъж страстна любовница на дявола, а друг път смирена и кротка като манастирска послушница.

Макар да живееше в къщата на Златокосата и да беше забогатял с нейните пари, той си я спомняше рядко; мислеше за много други неща, свързани с новото му положение в обществото, и тя не му идеше наум. Сещаше се случайно за нея, когато се спираше да си отпочине срещу някой от витражите, и тогава по лицето му се появяваше странен израз: устата му се смееше кисело, а очите му светваха като на комарджия, хвърлил неочаквано „дюшеш“ в най-критичния момент. Да, устата му се смееше възкисело-язвително, а очите му святкаха, ах, как святкаха още!

Това различно отношение, което проявяваше посмъртно спрямо Златокосата, не беше случайно. Когато Златокосата беше предложила на разбойническия главатар да го откупи по-евтино, спадайки от откупа цената на единия му крак и на едната му ръка — той се покруси от егоизма и жестокостта й и я възненавидя с цялата си душа. Нещо повече, изгуби изобщо вярата си в любовта. После, като научи, че в предсмъртния си час му беше завещала всичките си имоти, отново я прие в душата си, отново я възлюби и сложи пред краката й най-нежните си чувства. Само че сегашните му чувства не ухаеха на люляци и жасмин. Бог знае на какво ухаеха… Ние си мислим, че чувствата дори когато са нежни, свържат ли се с имуществени работи, непременно замирисват — помиришете една пачка банкноти, престояли дълго време в обращение, и вие ще установите на какво миришат подобни чувства. От тях лъха на пари!

Но кой знае, тук случаят е по-особен, дано да се лъжем. Ето, Златокосата беше имала вземане-даване с дяволи, а пък се оказа достойна за опяване в пресветата катедрала „Свети Стефан“! Ами Яков!? До неотдавна рисуваше милионерите с глави, които наподобяваха муцуните на чакали и акули, а политиците — с две и три лица, пък оня ден по случай избирането му в клуба ни милионерите пи и яде с едните и с другите, целува се с краля на топовете Данил, а Йоасаф, председателя на министерския съвет, прегръща като роден брат. Нека да разправя после някой многоуважаем поклонник на трезвото и положителното мислене, че на тоя свят нямало чудеса!

Но ако за Златокосата си спомняше рядко, която му беше годеница и на чието завещание дължеше сегашното си положение в обществото, какво да кажем за бедната Лиза! С Лиза не го свързваше вече нищо. Подчертаваме думата „вече“, защото онова време, когато тя го хранеше със своите сандвичи, за да не умре от глад, а той я рисуваше като непорочна богородица — онова кучешко време беше безвъзвратно отминало! Стопил се беше и образът й в душата му. Сякаш Лиза не беше се мяркала никога на площада „Св. Стефан“!

Бедната Лиза! Но така вървят работите в тоя лъжовен свят (както се казва в една популярна песенчица): всяко нещо с времето си!

Сега Яков се разхождаше из разкошния Златокосин дворец, заничаше тук и там, броеше кристалните висулки на полилеите и току си записваше разни мисли и идеи, които му дохождаха наум. Записваше ги в едно дебело тефтерче, подвързано с червена кожа, което намери в нощното шкафче на Златокосата. Върху предната корица на това тефтерче беше нарисувано със златна боя едно сърце, а в долния му десен ъгъл пак със златна боя беше изографисан един отвратителен дявол, обнажен в най-цинична поза, в каквато само един дявол може да застане. Яков хареса тефтерчето, а корицата му намери за много артистична. И понеже беше празно, съвсем празно, рече си: „Ще си скицирам в него всичко, каквото ми дойде наум!“

Ето, десет дни бяха изминали, откакто намери това чудно тефтерче. Десет листа от тефтерчето той беше изпълнил през това време със скицирани… патки: големи и малки, патенца и патоци. Изобщо… всякакви патки беше скицирал: по една или по няколко патки на страница.

На единадесетия ден той захвърли чудното тефтерче и вече не го потърси. Тоя ден дойде очакваната голяма поръчка от Министерството на войната.

След като прочете „златното“ писмо на министерството, той отвори с развълнувана ръка къдравото писалище на Златокосата, което използуваше временно, извади от секретното му барче бутилка коняк „седем звезди“ и отпи наведнъж няколко едри глътки. Сетне грабна звънеца, с който си служеше Златокосата, когато викаше слугите си, и бясно го размаха, сякаш до самия него ненадейно беше изскочил вълк.

На отчаяния му зов тутакси се отзова Василчо. Като че ли беше предчувствувал този алармен сигнал, затова от няколко минути непрекъснато сновеше пред кабинета на своя господар.

— Впрягай каретата и веднага иди да доведеш инженера! — в скоропоговорка изрече Яков, като гълташе от напрежение някои букви. — В’днага, в’днага!

Василчо се огледа и понеже не видя наблизо никакъв вълк, учудено запита:

— Какво се е случило, господарю?

Вместо да му отговори, Яков размаха писмото на министерството под носа му и му се закани ядовито с глава:

— От нас искат хиляди тонове за година, а ние имаме готовност само за няколко жалки стотици!

— Нищо, господарю, ще успеем! — каза Василчо.

— Трябва да успеем, ако ще би и всичките дяволи от пъклото да викнем на помощ!

Яков удари с юмрук по къдравото Златокосино бюро и то се разтрепери като пуделче, когато го хванат за ухото.

— Ако стане нужда, и дяволите ще викнем на помощ! — ухили се Василчо.

— Дано не стане нужда да ме спасяват изчадията на ада! — за миг изтрезня от възбудата си Яков. Той помълча замислен някое време, после сложи ръцете си върху раменете на Василча и грубо го извърна към вратата.

— Върви ми доведи инженера и не смей повече да ми говориш за никакви дяволи! — сряза го той.

Василчо се ухили лукаво и като изстрелян изхвръкна навън.

6

Съвсем друга беше сцената, която тоя ден след обяд се разигра в павилиона „Сан жен“.

Половин час след като Йоасаф подписа писмото до Яков, Естер знаеше вече не само съдържанието му, но и приблизителния брой на милионите, които Яков щеше да спечели до края на годината. Тя се радваше на успехите на любимия си и справедливостта изисква да признаем, че радостта й не беше користна, тъй като тя нямаше други претенции спрямо Яков, освен една — да бъде обичана „докрай“. Инспекторът по конете, негово сиятелство мъжът й, беше заминал тоя ден с кралицата за водолечебния център „Свети Лазар“, така че тя се чувствуваше свободна и безгрижна като птичка божия. След като посети Йоасаф и още двама министри и един главен секретар, тя се отби при нашия герой, който още чакаше своя инженер и от нетърпение сновеше напред и назад като вълк, затворен в клетка.

Тя го прегърна силно и като го държеше в прегръдките си, сякаш някой се канеше да й го отнеме, прошепна нежно в ухото му:

— Само в края на първата година, мили, ти ще имаш от твоите мини една чиста печалба от около пет милиона златни. Това са доста пари, като имаш предвид, че моят нещастен мъж минава за богат човек, а печели само някакви си сто хиляди, и то не златни, а най-обикновени, книжни. Но Йоасаф ми каза, мили мой, че печалбата ти може да бъде още по-голяма, почти двойна, ако бъдеш умничък и вземеш за съдружник неговия тъст. — Тя се притисна до гърдите му и въздъхна. — Йоасаф може да направи така, че държавата да купува на два пъти по-висока цена твоята руда. Само да се съгласиш… — Тя поиска да го целуне по устните, но Яков се престори на ужилен от комар по ухото и ловко се изплъзна от ръцете й.

— Да върви по дяволите твоят Йоасаф! — изсумтя той, като лъжливо се чешеше по ухото, заставайки в същото време на безопасно място зад Златокосиното бюро. Там пухкавите ръчички на Естер не можеха да го докопат.

— Но, за бога, какво лошо ти е сторил Йоасаф? — каза огорчено Естер.

Нищо лошо не му беше сторил, но чрез тъста си можеше да го изяде жив и да направи мините му дойна крава на либералната партия. Тъстът на Йоасаф беше могъщ човек, владееше застрахователните дружества и всички транспортни компании в страната. Като нищо можеше да го изяде жив! Ех, само веднъж да стъпеше здраво на краката си! Тогава Йоасафовци щяха ничком да му се кланят, камо ли да му предлагат тъстовете си за съдружници! И тази Естер, чиито нежности му бяха омръзнали вече, и на нея щеше да даде пътя. Само да стъпеше на краката си, само да стъпеше по-здраво на краката си!

— Какво лошо са ти сторили Йоасаф и неговият тъст? — попита още по-горчиво Естер.

— Йоасаф има навик да скърца с изкуствените си челюсти — каза Яков, — а тъстът му изяжда по десет мекици на закуска и постоянно мирише на препържено олио. И двамата не са ми симпатични.

— Яков! — изправи се Естер и с протегнати ръце тръгна да заобиколи къдравото бюро. — Ти чуваш ли се какво говориш?

В тоя миг Яков видя през прозореца как на двора се изтърколи каретата му и как от нея слязоха Василчо и сатаноподобният инженер.

— Шшшт! — сложи пръст на устните си Яков в мига, когато тя вече протягаше ръка, за да го придърпа към себе си. — Дигай си чуковете, мила, защото пристигат външни хора. Ще се разчуе, че те прелъстявам, и мъжът ти ще ми обяви дуел.

— Нима не би се дуелирал заради мен? — попита Естер със сълзи и с нотки на отчаяние в гласа си.

— Какво ми е сторил мъжът ти, за да го пречукам? — усмихна се Яков, като си спомни безславния край на капитан Михал.

Нито тя беше дяволски красива и интересна като Златокосата, нито той беше предишният безимотен благородник. Пък и уставът на милионерския клуб забраняваше на членовете си да се дуелират под какъвто и да е предлог.

Помагайки й да облече жакета си от ефектна, но евтина флорентинска тафта, той я целуна по ухото и й прошепна:

— Чакай ме следобед в „Сан жен“!

Беше й дал ключ, та в случай че закъснее, тя да не го чака навън.

 

 

Но този ден Яков не само че закъсня, но изобщо не си показа носа из тия места. Естер, като й дойде до гуша да гледа през прозорчето дали се задава по пътеката, отиде в барчето и изпи чашка коняк. Вкусът на коняка й се видя отвратителен, но пламъкът, който избухна в кръвта й, замая приятно главата й. Толкова приятно, че си наля втора чашка. Тогава, като гледаше моравия дявол с червените рога, изписан на витража, почувствува изведнъж, че й става непоносимо горещо, сякаш една духалка духаше отгоре й въздух, нажежен в самото пъкло. Тя съблече всичко, каквото беше отгоре й, роклята, фустите, и понеже дяволът продължаваше да я гледа вторачено със зеленикаво пламналите си очи, наметна раменете си с един тънък копринен шал, който Яков й беше подарил по случай приемането му в клуба на милионерите. Сега моравият дявол можеше да я гледа, колкото си иска.

В тоя миг на външната врата се почука и тя припна да отвори. Но каква беше изненадата й, когато видя на входа да стои не Яков, а Василчо. При това Василчо приличаше ужасно на дявола от витража, само че беше облечен в граждански дрехи. „Навярно под тях е също такъв безобразен, какъвто е моравият му събрат от стъклото!“ — помисли с размътен разсъдък Естер.

— Господарят ми нареди да ти обадя, че няма да дойде, защото утре заминава за рудниците и не разполага с никакво време! — каза Василчо, като се мъчеше да не гледа по-надолу от гушата й.

— Ах! — каза Естер и отпусна ръце, при което шалът й силно се разтвори. — Ах! — повтори тя. — Рудниците!

„Рудниците“ беше местност, която се ползуваше със зловеща слава. Естер се уплаши от това име и залитна, но Василчо беше сръчен и на часа я улови през кръста. И понеже нямаше къде другаде да я остави, понесе я към уютната малка спалня, мебелирана в стил рококо.

 

 

За да изпълни държавната поръчка, Яков трябваше да изрови от планинските недра двадесет пъти повече руда, отколкото вадеха досегашните собственици на мините. Предстоеше му да издълбае много нови галерии, а старите да удължи и разшири, като се спусне още по-надълбоко под планината. За да свърши тази работа, необходими му бяха поне още хиляда души работници, още стотина чифта впрягове за извозване на рудата до топилните и удобни пътища, постлани с едър чакъл, за да не спират превозите през кишавото и снеговито време. Имаше да преодолява хиляда най-тежки мъчнотии. Някои от мъчнотиите изглеждаха просто ужасни, като се имаше предвид сред каква местност бяха зареяни оловните и медни рудници. Впрочем цялата тази местност се наричаше „Рудниците“ и ние мислим, че Естер беше припаднала наистина, а не престорено, когато чу от устата на Василчо това име, обвеяно със зловеща слава. Да, местността „Рудниците“ беше едно дяволско царство. То се намираше близо до разбойническата държава Потидея и из тилилейските й гори и храсталаци бродеше каква ли не човешка смет. Сред тази смет главорезите и контрабандистите не бяха най-лошите представители на човешкия род.

Но да бяха само тия мъчнотии! Сега се беше появило едно ново усложнение и то превръщаше пътуването на Яков в опасна авантюра, която можеше да му вземе главата като нищо. Какво се беше случило? Кралят на сиренето беше изпълнил заканата си, това се беше случило! Той искаше да удари Якова през краката и го направи, като удвои два пъти цената на сиренето и на млякото в районите, където живееха и работеха миньори. От своя страна миньорите поискаха веднага увеличение на надниците си и понеже Яков отказа да разговаря с тях на тая тема, те обявиха стачка, захвърлиха копачите и напуснаха рудниците. Сега селата им приличаха на разбунени кошерища. Жените, чиито мъже не можеха да копаят олово и мед, без да се подкрепят с малко мляко или сирене, стискаха пестници и крещяха: „Дайте ни го тоя господин Яков, за да си поговорим с него, както ние си знаем!“ Бездруго той нямаше да излезе цял от ръцете им. И ето че Яков си беше наумил да мине тъкмо през тия села!

7

Местността „Рудниците“ се намираше на седем дни от столицата. Като казваме седем дни, разбираме седем дни пътуване с кола, теглена от два чифта яки коне.

На другия ден след описаните събития нашият герой тръгна смело за „Рудниците“. Той се съпровождаше от:

1 комисар

1 съдия

2 ескадрона гвардейци

1 планински топ с артилеристи.

Комисарят му служеше за обявяване на военно положение и за мобилизиране на рудокопачите. Който не искаше доброволно да копае руда, биваше съден като дезертьор. Съдията имаше за задача да съди размирниците според военните закони и да ги наказва. Гвардейците трябваше да въдворят ред, както те си знаеха — с шашките. Освен това гвардейците бяха длъжни да си отварят очите на четири и да го вардят, защото тази област беше пълна с какви ли не хора.

Освен споменатите спътници Яков беше включил в експедицията десет души минни инженери, един двоен фургон жени за гвардейците, един малък фургон женя за офицерите, а така също няколко коли, натъпкани с женски фусти, стъклени накити и тумбести шишета с коняк. Няма да изброяваме колите, натъпкани щедро с провизии. Те образуваха една дълга редица, покрай която трябваше доста време да се галопира с кон, за да бъде отмината.

Но за какво бяха на Яков женските фусти, стъклените накити и тумбестите шишета с коняк? — ще запита някой. Ще отговорим веднага. След като едно попътно село биваше прочистено от размирни хора, Яков нареждаше на Василчо да раздава на вдовиците фусти, на осиротелите дъщери стъклени накити, а на най-близките роднини на прочистения — по една бутилка коняк за „бог да прости“. Колкото и желязо да бяха налели милионите в душата на Яков, той си оставаше човек артист!

Много хора предричаха, че Яков ще се завърне (ако изобщо се завърнеше!) с подвита опашка. Но напук на краля на сиренето и на неговите съмишленици експедицията на Яков завърши с успех, а самият той пристигна в столицата с навирена опашка. Из целия път гвардейците бяха добре въртели шашките си, а планинският топ беше вдигал на няколко пъти голяма пушилка. Съдията избеси смутителите на реда, комисарят мобилизира хиляда души за мините и други петстотин — за поправка на пътищата, а инженерите захванаха да пробиват нови галерии и да разширяват старите.

Станаха из пътя няколко интересни неща и ние ще разкажем две случки, за да не си помисли читателят, че нашият герой през цялото време е бил отегчен, прозявал се е и е скучал.

И така на четвъртия ден пътешествениците стигнаха до една местност, където два гигантски комина бълваха към небесата огромни фъндъци черен дим. Това беше царството на Данил, собственика на фабриките за топове. Сам Данил посрещна гостите и ги покани на царска трапеза. Всички ядоха и пиха чак до другия ден. Когато си тръгнаха, Данил каза тъжно на Яков:

— Ето, виждаш ли, любезни братко мой, от петтях комина на моите фабрики само два още пушат, но и те скоро ще угаснат. И всичко туй се дължи на твоите хора. Те не дават пет пари, че държавата има нужда от топове, а мислят само за търбусите си. Стачкуват! Не копаят вече руда и три от моите пещи свършиха курса. Аз с шепи събирам каквото още може да се измете от складовете, но и то е на свършек! Утре и тия два комина ще предадат богу дух.

Като говореше тия думи, той плачеше горко, затова Яков го прегърна през раменете, посъветва го да не унива и му обеща, че ще си поговори както трябва със своите хора.

После те тръгнаха по мъчния и изровен планински път, който водеше за рудниците. От двете страни на пътя тъмнееха гъсти и вековни гори, обраснали с папрати и храсталаци. Понякога се мяркаха рогати елени, притичваше вълк с вълчицата си, тресеше заоблен гръб, тръгнала за някъде си, едроглава мечка. Най-интересни бяха едни същества, които много приличаха на хора, превърнати от някой зъл дух в прегърбени беловласи джуджета. Те се срещаха много често, комай по целия път през планината. Това бяха бивши работници от оловните мини. Останали без зъби, с превити гръбнаци и изкривени пищялки, посивели, с хлътнали очи и бради до пояс, те бяха станали горски хора. За да не тежат на своите, живееха в гората зиме и лете. Хранеха се с коренчета и горски плодове. А тях самите не ядеше никакъв звяр, ни лешояд, дори чакалите се бояха да не се отровят от живите им мощи.

Както се промъкваха предпазливо между храсталаците и заничаха вторачено по кервана, едва видими сред горската здрачевина, те приличаха на призраци, плъпнали изпод коренищата на дърветата, или на привидения, изпълзели из белезникавата мъгла, която покриваше мочурищата и дълбоките долове. Привидения или живи мощи, те плашеха конете, караха ги да цвилят безумно и да хвърлят яростни къчове, а жените във фургоните си припомняха Страшния съд и псуваха съдбата си толкова цветисто, че дори кочияшите изхълцваха, оглеждаха се и кръстеха за всеки случай задниците на конете.

Двама гвардейци успяха да спипат едного от тия нещастници, намазаха го с катран и го запалиха. Нещастникът, обхванат от пламъци, захвана да пищи и да скача, а гвардейците казваха: „Тъй ти се пада“, понеже го мислеха за изчадие адово. Сатаноподобният инженер, като видя тази гледка, скочи от каретата на инженерите и за всеобщо удивление започна да ходи на ръцете си, да се премята през глава. Всички му ръкопляскаха и казаха, че е голям фокусник.

Яков попита Василча какви са тия създания, дето толкова приличат на човешки призраци. Василчо каза, че това са членове на една секта, които искат чрез постене и несгоден живот да се докопат до царството божие.

— Каквито и да са — рече Яков, — те напомнят за мистериите и правят гората да изглежда някак тайнствено красива!

И за пръв път от много време насам той изпита желание да рисува. Поиска от инженерите лист хартия и цветни моливи, обърна се с гръб към догарящия призрак и направи няколко вдъхновени скици.

— Чудесно! — каза сатаноподобният инженер и весело намигна, макар че скицата на Яков не изглеждаше кой знае колко весела.

— Върви по дяволите! — изруга Яков първия си помощник по преустройството на мините. — Какво разбираш ти от мистерии, дяволска мутро? Марш в колата!

Ах, каквото и да се приказва, личеше си, че Яков беше човек с характер, човек от „сой“, както се изразяват сред народа.

Три денонощия след тази случка експедицията стигна до най-големия рудник. Разположиха се на бивак, разквартируваха се. Сатаноподобният и помощниците му изследваха подземните галерии, извадиха пергели и линийки и захванаха да кроят величествени планове. Около рудника беше тихо, защото миньорите още стачкуваха, а гвардейците не бяха докарали нови подкрепления. Тишината много помагаше на инженерите да кроят с най-голямо съсредоточение великите си планове.

Комисарят и съдията, които бяха до гуша потънали в работа през последните дни, сега потриваха ръце — ето че беше дошло време и те да си отпочинат. И двамата бяха луди по рибарлъка, а на един час път от рудника гърмолеше буйна река, пълна с шарени пъстърви. Имаше да свършат само една работа — да осъдят и обесят главния подстрекател на стачката, но туй щеше да им отнеме не повече от един час. Този главен подстрекател те мъкнеха вече три дена със се бе си, като се мъчеха с клещи и с какви ли не средства да измъкнат от устата му имената на други главни подстрекатели и все не успяваха да изкопчат дори едно име. Накрая им омръзна и те решиха да не губят време, още повече че беше неделен ден, грееше лъчезарно слънце и пъстървата щеше да кълве като луда. Осъдиха набързо този човек, постановиха да се обеси на другия ден, после нарамиха въдиците и с облекчени души търтиха за реката. Да им пожелаем традиционното „наслука“ и да ги оставим на мира, те и без това не се завърнаха вече в лагера. От тоя час насетне никой ги не чу и не видя.

Пропадането на тия двама знатни мъже сред тилилейските пущинаци не наскърби особено нашия герой. Те бяха свършили работата си и вече не му трябваха, а освен това той ги и ненавиждаше тайно в душата си, защото комисарят имаше червен и сплескан нос, като маринована камба, а съдията беше клепоух, и на всичко отгоре произнасяше „с“ вместо „ч“, казваше например „Пенсо“ вместо „Пенчо“.

Експедицията беше загубила и десетина гвардейци, очистени при прочистванията на миньорските селца. Двама магистрати и десетина гвардейци — това беше нищожна загуба в сравнение с придобитите за войната хиляди тонове руда. От тази руда Яков сам щеше да спечели още през първата година около пет милиона златни.

Така че ползата от тази експедиция (която някои вестникари бяха нарекли „рисковано начинание“) беше едновременно и очевидна, и очевадна. На устроения по този случай тържествен банкет Яков произнесе голяма реч.

Той се завърна в палатката си с душа, преизпълнена с доволство. Откакто се случваше доволството да прелива често в душата му, той си лягаше облечен, с обуща на краката си, тананикайки си песента „По моря се нося ази“, и моментално заспиваше. Песента „По моря се нося ази“ много му допадаше, тъй като главата му се въртеше и той имаше странното усещане, че стои върху истинска корабна палуба.

Но тази вечер тъкмо беше подхванал морската песен и ето че гвардейският капитан, който командуваше личната му охрана, доложи за някаква дама, която искала незабавно да го види.

— Въведете я, мътните да я вземат! — каза Яков, чувствувайки как този път сърцето му прелива не от доволство, а от доброта.

Въведоха дамата и Яков моментално изтрезня. Морето се стопи, палубата изчезна и краката му като че ли се враснаха в една ужасна твърда и неподвижна земя.

— Добър вечер! — каза дамата с тих глас и чинно се поклони.

Ах, каква дама! Това беше един женски призрак в юношеска възраст, с горящи очи. Един призрак само от кожа и кости, но със святкащи черни очи и гарвановотъмни коси, които падаха като водопади върху костеливите й рамене.

— Дявол да го вземе! — възмути се Яков. — Ти хляб не ядеш ли?

— Ям, но по малко! — усмихна се кротко девойката. И се усмихна още по-кротко: — Нали трябва да има за всички, а ние вкъщи сме петима!

— Какво искаш от мен? — попита Яков.

— Искам милост! — каза девойката.

Тя коленичи на пода, свали наметалото си и останала само по риза, протегна към Яков тънките си като цафари ръце.

— Искам милост! — повтори тя.

— За кого искаш милост? — попита Яков.

— За татко! — каза девойката. — Той е осъден на смърт и утре ще го обесят. — Искам милост за него! — изхълца тя.

— Хм! — каза Яков.

— Готова съм на всичко, благородието ви, само го помилвайте! — изстена девойката и ризката й като че ли сама се смъкна от раменете й. — Помилвайте го! — прошепна тя.

Ах, какъв ужас! Едно същество, сухо като клечка, с изпомпани гърди, с гърди, в които нямаше плът — предлагаше себе си и в замяна молеше за милост. Това беше страшно и отвратително и Яков повдигна инстинктивно ръце, сякаш сам търсеше пощада. Но му дойде нещо наум, извади с треперещи ръце лист хартия и молив от ковчежето си и с болезнена стръв започна да рисува, като поглеждаше навремени момичето с обезумели очи. Рисуването продължи минута-две, едва ли повече. Когато завърши, той си пое дъх и преглътна, сякаш беше държал в устата си невероятно кисел и горчив плод.

— Обличай се и да те няма! — каза той. — Да те няма, докато не съм взел пръчката! Чуваш ли?

— Ще помилваш ли баща ми? — попита момичето, без да се помръдне от мястото си.

— Ще го помилвам! — каза Яков.

— Обещаваш ли?

— Обещавам!

Момичето пролази по земята, целуна върховете ма обувките му, загърна се в наметалото си и като невестулчица изскочи навън.

Яков стоя някое време зашеметен, после повика Василча.

— Оня негодник, дето утре ще бесите — рече той, — да си върви по живо, по здраво още тази вечер! Да се счита за помилван!

— Но, господарю! — ахна Василчо. — Вие се шегувате!

— Слушай каквото ти казвам и изпълнявай! — разсърди се Яков.

— Как да изпълнявам, като го обесихме вече! — повдигна рамене Василчо. — Обесихме го, негодника, преди един час!

— Кой даде това нареждане?

— Аз, ваше благородие. Защо да си губим времето утре?

Яков замахна и зашлеви с все сила Василча по лицето.

— Да те вземат дяволите! — ревна той. — Дръвник! Адско изчадие! Ще бързаш! — и отново го зашлеви, този път с лявата си ръка.

В очите на Василчо блеснаха такива огньове, че ако Яков беше го погледнал в тоя миг, непременно щеше да се вкамени. Но той не го погледна, защото се разхождаше напред и назад и сърдито крещеше:

— Дръвник и проклето изчадие адово! Аз обещах на момичето да пусна на свобода този човек. И то повярва. Разбираш ли, повярва!

— След час-два то няма да вярва вече! — усмихна се злобно Василчо.

— То няма да вярва вече никому и никога! Това момиче ще остане обезверено цял живот. Знаеш ли какво значи обезверен човек? Това е по лошо от смърт!

— От смъртта няма по-лошо! — каза Василчо.

— Има! — поклати Яков глава. — Безверието е по-лошо от смъртта!

Василчо пак се усмихна с предишната си усмивка, а Яков, след като помълча някое време, замислено рече:

— По-добре ще е, мисля, един заблуден куршум да отнеме тутакси живота на това момиче, отколкото да разбере след малко, че е било излъгано! Мигновената смърт — продължи той — е за предпочитане пред безверието. Знаеш ли какво значи да живееш сред хората и да не вярваш на никого? Това е една постоянна и изгаряща мъка. Аз съм по природа милостив човек и затова не желая момичето да живее сред мъки. Разбираш ли, изчадие адово, какво искам да кажа?

— Разбирам! — кимна Василчо. Той се обърна на петите си и бързо изскочи.

Яков извади от ковчежето си шишенце със силен коняк. То беше плоско, поставено в сребърна обковка и със златна капачка. Той отпи от шишенцето няколко глътки, премига от удоволствие и в същия миг се просна на походното си легло да спи. Облечен, както си беше, и с обувки. Когато начена да похърква, от далечината екна изстрел, но той не го чу, беше заспал.

 

 

На другата сутрин Яков реши да се завърне в столицата. Той остави при рудниците десетината инженери начело със зеленоокия, един ескадрон гвардейци, фургон и половина жени, а с остатъка от свитата си пое обратния път. Местността беше прочистена, но за всеки случай заповяда на гвардейците главорези да препускат пред каретата му, а планинският топ, впрегнат в четворка едрокопитни коне, нареди да го варди откъм тила.

До големия завой дойдоха да го изпратят зеленоокият инженер и полковникът, който командуваше гвардейския ескадрон. На раздяла той рече на полковника да си отваря очите добре, та да има за какво да го хвали пред краля, а зеленоокия инженер предупреди да му изкарва толкова руда, колкото се бяха договорили, иначе…

Очите му се спряха на един престарял бор, чиито дебели чепати клони се протягаха встрани като изтегнати на слънце смоци. Той не продължи мисълта си какво щеше да прави със зеленоокия, ако не му извадеше толкова руда, колкото се бяха договорили. Само по устните му пропълзя зловеща усмивка и в зениците му блеснаха мрачни светлинки. После те се разцелуваха и нашият герой се качи в каретата си. Кочияшът размаха дългия си камшик и конете се втурнаха като подгонени от вълци.

Стотина крачки след завоя той видя да виси на един дебел боров клон обесен човек. На гърдите му беше окачена табелка, а в краката му беше разцъфнало огромно бяло цвете. Едър гарван с посивели от старост перца леко се полюляваше на една рехава вейка до него. Дали в краката на обесения беше разцъфнало огромно цвете, или беше смъртно подкосена жена, наметната с бяло наметало, като онази снощната, която беше дошла да моли за баща си, не можа да разбере. Конете уплашено изфучаха покрай това страшно място, а и на него му се спеше, Василчо го беше вдигнал на крак от зори.

На километър-два пред столицата го посрещнаха ръководителите на милионерския клуб. Красиво момиченце, облечено с пъстра национална носия, му поднесе върху сребърна тава хляб и сол. А в катедралата „Света Ана“, която по значение беше втора след катедралата „Свети Стефан“, отслужиха благодарствен молебен. Молебенът беше заръчан от краля на топовете Данил. Разписка за платена такса от десет жълтици и сега може да се види в стария финансов отдел на синодалния архив. Но поради някаква шмекерия на тогавашния касиер цифрата десет не беше изписана словом. Това ни дава основание да си мислим, че не ще да е никак чудно, ако жълтиците не ще да са били десет, а сто. Защо? Защото в папките на същия финансов отдел може да се види друга една разписка пак за отслужване на тържествен молебен в катедралата „Света Ана“, но за 150 жълтици, и то за какво? Заради щастливото освобождаване от бременност на някоя си кобила Роксана? Тази Роксана била по него време фаворитка на конните надбягвания. Но каквато и да е била печалбата на тотализатора от Роксана — ще кажем ние, — тази печалба е една дреболия, нали, в сравнение с патриотичния подвиг, извършен от нашия герой! Тъй че таксата за благодарствения молебен непременно ще да е била не десет, а цели сто парчета святкащи жълтици.

8

Парите, които Яков печелеше от мините, и доходите, които му идеха от наследството на Златокосата, стигаха, за да живее в безгрижие и умерено охолство. Можеше да се шляе на лов из горите си, колкото душа му иска, да прави любов с тази или онази примабалерина, като й купува от време на време по някоя огърличка или палтенце от хермелин, можеше да пие истинско старо вино в кристални чаши и когато на Нова година играе на карти или хвърля зарове — да залага по десет жълтици наведнъж. Можеше, ако беше лаком, да яде от сутрин до вечер и ако беше мързелив — да дреме в сенките на градината си по цял ден. Както правят мнозина милионери. Такъв наивник, дето ще запита кой управлява милионите на тия милионери, едва ли ще се намери, тъй като се знае още от едно време, че за тази работа си има директори и управители. От време на време дохожда по някоя приятна секретарка и донася на шефа милиционер по една дузина чекови книжки и по един директорски доклад. Шефът изпраща на директора „много здраве“, а приятната секретарка потупва, където намери за добре.

Така карат истинските милионери, а Яков живееше по свой начин. Що се отнася до секретарките, и той не беше „газен от дилижанс“, т.е. не правеше изключение, но го вършеше с една секретарка, която смяташе за влюбена в него и за която мислеше да се жени. За тоя случай, допъти.

Паричното благополучие обикновено върви под ръка с личните благополучия, милионерският живот, както споменахме по-горе, е един нагледен пример за тия работи. Но ето че на нашия герой не му провървя кой знае колко. Още същата нощ, след като се завърна от знаменитото пътешествие, лоши поличби предсказаха, че пътят му в живота няма да прилича на песен и не ще бъде обсипан с рози. Както беше задрямал, а беше се пъхнал в пухеното Златокосино легло, изведнъж дочу тупане и пляскане на боси крака по мрамора на коридора, съпроводено с бърз и сподавен шепот на много гласове. Сякаш покрай спалнята му се прокрадваха босоноги мъже и жени тичешком, гонени по петите от нощния пазач или от някаква кой знае каква друга тайнствена сила. И понеже Яков знаеше вече слуховете за съмнителните някогашни посещения в Златокосиния дворец, сънен още, сграбчи изпод възглавницата си 12-милиметровия двуцевен боен пищов, едно тежко чугунено оръжие, което пряко сила повдигаше едва до височината на очите си, и храбро, решен на всичко, изскочи навън, както беше облечен по нощница и с шапчица на главата си.

Оказа се, че ушите му не бяха го излъгали. Пред него скачаха и тичаха една тумба белокоси призраци, също като ония, дето беше видял да бродят из тъмните и смълчани горски пущинаци около Рудниците. Занесени хора от някаква секта, според уверенията на Василчо, която препоръчвала на членовете си да ядат само гъби, горски плодове и треволяци, за да се усъвършенствуват духовно и пречистят телесно. Навярно тия смахнати хора бяха взели полилеите за храсталаци или за източени от висинето гроздове, защото се катереха един другиму по гърбовете си, изскубваха алчно кристалните висулки и както правят катериците, когато събират зимовнина, грижовно ги спущаха и трупаха на пода. Сърцето на нашия герой не издържа пред тази вандалщина, той вдигна пищова и натисна спусъка. Раздаде се страшен гръм, който едва не пропука мраморите на Златокосиния дворец от горе до долу. Когато гъстата пушилка от гръмотевичния изстрел се разнесе, някаква магесническа ръка или по-скоро метла като че ли беше измела до един неканените гости, а друга чудотворна ръка беше възвърнала до една кристалните висулки на полилеите по местата им. Сякаш допреди няколко секунди не беше върлувала по тия места банда от смахнати нашественици, навсякъде царуваше мир и кротък покой. Дори не миришеше на барут!

Само една фигура стоеше срещу Яков и втренчено го гледаше. Тя не приличаше никак на изчезналите пришълци, пази боже! Но, о, ужас! Тя наподобяваше дявол и донякъде напомняше Василча, но повече приличаше на дявол, а защо — един бог знае, тъй като нямаше нито рога, нито опашка. „Този мръсен тип ще да е посещавал Златокосата!“ — каза си наум нашият герой и една закъсняла ревност впи зъби в сърцето му, макар че любовта му към Златокосата беше отдавна преминала в царството на сенките. „Ама че тип!“ — каза си той и неочакван прилив на сили повдигна ръката му до равнището на очите и му даде възможност да се прицели точно в челото на тоя полудявол, получовек. Когато средата на проклетото чело „кацна“ върху мерника на неговия револвер-топ, той натисна спусъка на втората цев и отново гръмотевичен трясък разтърси до основи Златокосиния дворец.

Ехтежът от изстрела заглъхна, синкавосивият дим на барута се разнесе, настана тишина, която притискаше ушите, а светлината от полилеите заля обширния коридор и многоцветните мрамори на колоните и пиластрите трепнаха и сякаш оживяха. На две крачки от Яков стоеше Василчо, усмихваше се угоднически и малко тревожно и навремени току разтриваше с пръст една едва забележима драскотина, отпечатала се като кръг по средата на челото му.

— Дявол да го вземе! — каза учудено Яков. — Да не би току-що да стрелях по тебе?

— Кой знае какво се е привидяло пред очите ти, господарю! — усмихна се с незлоблива усмивка Василчо.

— Чудна работа! — поклати глава Яков. — Аз се премерих точно в челото ти и би трябвало на това място — той натисна с показалеца си червеното кръгче, — да, би трябвало на това място да има дълбока дупка!

— Куршумът е рикоширал! — повдигна рамене Василчо. — Вечерно време — рече той — аз мажа челото си с крем от магарешки тръни, за да е сънят ми по-лек. Тоя крем е много мазен и затова куршумът ще да е рикоширал встрани.

— Е, хубаво! — въздъхна Яков. — Може и да е рикоширал! Но защо, дявол да го вземе, ти ми заприлича на дявол, туй не мога да разбера!

— Сънувал си някакъв лош сън, господарю! — каза Василчо. — А насън какво ли се не привижда на човек!

Той взе тежкия пищов, чиито цеви бяха още топли, улови господаря си под ръка и мълчаливо го заведе обратно в спалнята му, която едно време беше спалня на Златокосата. Настани го в леглото, пожела му лека нощ и тихо излезе.

Яков дълго лежа с отворени очи. Болеше го ужасно глава. Когато болките станаха непоносими, той извади един пешкир от дрешника, накисна го във вода и целия го уви около челото си.

Може би заспа чак призори. Тогава му се стори, че Златокосата слага нежната си ръчица на челото му. Болката му утихна за малко и той се унесе в сън.

9

На другата нощ дойде при него дъщерята на обесения размирник от рудниците.

— Татко още не е издъхнал! — каза тя. — Той виси на клона, но още бере душа и ако в сърцето ти има малко милост, можеш да го спасиш!

И понеже той се чудеше как да й обясни, че бесилото отдавна е свършило работата си — не е лесно да се обясняват такива неща, и то на една дъщеря! — тя свали наметалото си. После смъкна и ризката си и пред очите му застана един скелет, облечен в женска кожа.

— Махни се! — извика той и издърпа одеялото над главата си. Сърцето му щеше да се пръсне от ужас.

— Ако искаш, ти можеш да го спасиш! — продължаваше тя и гласът й, напоен с безкрайна молба и с някаква глупава надежда, продължаваше да стига до ушите му твърде ясно, макар че беше се завил презглава с одеялото.

— Късно е вече! — повтори той, душейки се в завивката. — Кой обесен може да виси три дни на въжето и да остане жив?

— Може, може! — каза тя.

Ах, господи, тя не само каза, че „може“, но се покатери на леглото му и започна да дърпа завивката, за да се мушне до него. Той затискаше едната страна на завивката, но тя го прекрачваше и дърпаше другата страна. Като усети, че се задушава, нашият герой с усилие, което истинските писатели наричат „върховно“, отметна одеялото, скочи с лъвски скок към вратата, отвори я, изхвърча в коридора и отчаяно извика:

— Помощ!

Василчо, сякаш беше очаквал тоя зов, тутакси се намери до него.

— Какво се е случило, господарю?

— Ах, изчадие адово! — повдигна ръка Яков, за да го прасне през лицето, но Василчо благоразумно отстъпи. — Ти си виновен! Ти избърза да обесят главатаря на бунтовниците, сега оня таласъм, дъщеря му, пак се довлече при мене да проси милост! Вие (Яков имаше предвид слугите) не затваряте както трябва вратите, не пущате добре кепенците, не проверявате кой влиза в тази къща и кой излиза! Мързеливци! За какво ви държа? За какво ви плащам толкоз пари?

— Пак си сънувал някакъв лош сън, господарю! — каза Василчо отегчено и се прозина.

— А какви сънища да сънувам, проклетнико, като ти ме насаждаш непрекъснато на пачи яйца? Оногова обеси прибързано, дъщеря му пък, след като й пръсна черепа, не благоволи дори да прибереш на по-скътано място, ами я остави да клечи мъртва в краката му! Ето я сега, вампирясала! Но не иде тебе да язди, а се мъкне при мене! Какви сънища да сънувам при такива ми ти работи, розови или пембени?

— Ох, господарю, какво си се заловил за разни ситни-дребни, ами си не гледаш спокойствието и рахатлъка! — рече Василчо и в гласа му прозвучаха едновременно и тъга, и досада.

— До гуша ми дойде от призраци и вампири! — изкрещя извън себе си нашият герой. — Сън не ме хваща вече, сън нямам като хората, разбираш ли, негоднико?

— Не си ми рекъл, господарю, не съм те излекувал! — засмя се Василчо. — Туй неразположение твоето в нашия край наричат златно и го лекуват само със злато. Взимаш 15–20 жълтици, разкламбучкваш ги хубаво в двете си шепи, после ги изсипваш на масата и изведнъж ги нареждаш да са всичките „ези“, а сетне „тура“. И така повтаряш няколко пъти, докато сънят те обори и заспиваш като блажения Йосиф. Впрочем знаеш ли, защо Йосиф е бил блажен?

— Не — каза Яков.

— Защото е бил скопец и не е познавал жената.

— Ти си един идиот! — каза Яков.

— И тъй — каза Василчо, — вземи двадесет жълтици и опитай. На моя отговорност!

— Върви по дяволите! — изгледа го с велико презрение нашият герой.

Но като си отиде в спалнята, извади двадесет жълтици и започна да ги нарежда. Когато ги нареди за трети път, сънят го събори и той дълбоко заспа.

10

Усетили, че скоро ще да замирише на барут, енчани хукнаха да влагат парите си (кой колкото ги имаше) в такива имоти, дето не губеха цената си. Всеки според възможностите си: едни си купуваха било сребърна лъжичка, било порцеланова чашка, а други си дигаха къщи. Най-много страст се влагаше по къщите. Дребните спестовници си струпваха къщи на по един-два етажа, богатите — на по четири-пет, с по няколко магазина отдолу, а най-богатите дигаха модерни хотели с частни апартаменти и увеселителни заведения. Защото войната съсипваше мнозинството от хората, но и мнозина излизаха от нея позлатени. А позлатените са имали открай време една постоянна нужда от развлечения и удобства.

Като редеше веднъж наполеоните си, Яков изведнъж усети, че му става студено. Огънят в камината беше угаснал, сред пепелта само тук-там поглеждаше по някой още буден въглен. Той си легна, преди да се умори както трябва от жълтиците, и може би затова сънува един страшен сън. Най-напред му се присъни, че в мините става кошмарен пожар, а сетне — че в галериите нахлува страшна вода. Накрая той видя цялата местност като зловеща пустиня, сред която стърчеше една грандиозна бесилка. На бесилото висеше оня човек с табелката на гърдите и със стария посивял гарван, кацнал върху напречната греда.

На другата сутрин, пришпорен от някакви неясни страхове не за здравето си, а във връзка с възможния изход от предстоящата война с Керкирия, той основа дружество за постройка на големи и малки къщи. Той беше главен акционер (почти собственик) на дружеството и главната печалба, която се равняваше на милиони, пак отиваше в неговата кесия.

11

Така за кратко време Яков стана голям милионер. Правителството го слушаше, услужваше му, помагаше му да печели. И той помагаше на министрите и на главните чиновници, като на свой ред пускаше по нещо и в техните джобове. Лично към Йоасаф той беше особено щедър, понеже Йоасаф беше любимец на краля и същевременно минаваше за либерален човек. Общо взето, Яков не беше стиснат човек и с хората не се отнасяше лошо. Само че с хората нямаше много връзки. Общуваше с министрите, с банкерите, с генералите, с някои сиятелства; оттук нататък връзките с останалия свят държеше в ръцете си Василчо. Този лишен от „сантименти“ момък управляваше без грешки финансовото царство на своя господар.

С една дума, Яков живееше настрана от всекидневната суета на деловия живот. Но и извън тая суета не се случваха кой знае какви събития. Ние ще споменем само някои от тях.

12

Както трябваше да се очаква, дружбата му с Естер, съпругата на сиятелството, не продължи дълго, въпреки че тя го насочи към милионите, издавайки му държавната тайна. Той съзнаваше, че на нея дължи мините за олово и мед, опитваше се да й бъде верен и понеже не успяваше, постоянните й натяквания за вечна вярност му досаждаха и го изваждаха от равновесие. Той ставаше раздразнителен и невъздържан, напиваше се бързо и тогава често заспиваше така неочаквано, както се беше случило през тяхната първа любовна вечер в павилиончето „Сан жен“.

13

Той забрави Естер, забрави и Лиза (това според нас беше голям грях, но кой ни пита нас!), остави да потънат в забвение и някои други по-интимни връзки, само Златокосата не забрави, спомняше си я кога с благоговение, кога с ярост, а понякога и с тъга, която се срамуваше да признае дори пред себе си.

След като разбогатя, Яков заръча на Василча да му събере сведения за материалното състояние на Златокосиния братовчед. На другия ден Василчо се яви на доклад:

— Затънал е в дългове, ваше благородие. Подписва полици и живее от заеми.

— Откупи всичките му полици до една и ми ги донеси! — заповяда Яков.

Когато Василчо откупи полиците му, той ги протестира и понеже братовчедът отказа да плати каквото и да било по тях, предаде ги на съдебния пристав и му нареди много да не се церемони, а да продава дори бельото му и покривките, с които се завива.

Братовчедът пристигна пожълтял при Василча:

— Аман! Помоли го да ме приеме!

Яков го държа пред вратата си доста време и накрая се смили. Като влезе при него, братовчедът падна смирено на колене и се замоли:

— Милост! Остави ми поне една стая, едно легло, един костюм!

— Донеси ми жартиерите, които ти е завещала Златокосата преди смъртта си, и тогава може би ще се смиля!

Когато братовчедът ги постави на масата му, той рече:

— Ако ония разбойници не бяха ме отвлекли, аз щях да ги свалям от краката й!

„Да, ваше благородие. И вие щяхте да ги сваляте!“ — щеше да го клъцне по сърцето братовчедът, но благоразумно си замълча.

Като погледа тъжно някое време жартиерите, Яков въздъхна и рече:

— Било каквото било! А сега си върви! Оставям ти едно легло, една стая и един костюм! И те назначавам портиер на канцеларията ми. Да ми отваряш вратата всеки път, когато дохождам на работа!

Братовчедът тури портиерска фуражка и всяка заран го поздравяваше с кисела усмивка, но раболепно му отваряше вратата. Въпреки старанието той му действуваше лошо на нервите и затова още на седмия ден реши да се отърве от него. Повика го, даде му една кесия жълтици и му заповяда да замине за Керкирия или за Потидея, или за която ще друга държава, но да не се мярка вече пред очите му.

— Мернеш ли се пред очите ми — предупреди го той, — ще заповядам да те изпратят в мините, за да копаеш олово, докато изплюеш и последния си зъб!

Жартиерите бяха от коприна и сребърни нишки и всеки имаше вместо копче по един великолепен малък бисер. Яков поля жартиерите със спирт и ги изгори, а бисерите даде на един бижутер да му направи златни копчета за ръкавелите. Огънят ги беше „пречистил“ — въобразяваше си Яков — от чуждите погледи и пръсти. Обикна ги и вече не се разделяше с тях.

14

Единствената жена, която не остави следа в сърцето му, но за която насмалко не се ожени, беше личната му калиграфка Ивана. Той обърна по-сериозно внимание на любовните си връзки с Ивана малко време след като окончателно даде път на съпругата на негово сиятелство. Той дори мислеше, особено когато забързано глътнеше повечко коняк — минути, в които беше най-искрен със себе си, — не трябва ли непременно да се ожени за Ивана не само защото му напомняше с някои свои черти на Златокосата, а защото беше убеден, че за разлика от другите му любовници тя единствена не е равнодушна към него. Веднъж той се наведе от прозореца на кабинета си малко непредпазливо, а тя помисли, че ще падне, и изпищя. Когато се обърна, видя лицето й пребледняло и очите й изпълнени с ужас. Тогава именно си помисли, че тя навярно не е равнодушна към него. Тя не беше естествено такава Афродита като Златокосата, но му напомняше за нея, а освен това го и обичаше малко — предостатъчно основания, за да я повиши някой ден от любовница в съпруга.

И тоя ден щеше да настъпи скоро, ако не беше се случило едно събитие, което подействува на любовните неща, както действува химическият проявител — изкарва истината на бял свят. Събитието не беше кой знае какво, но подействува на Яков, както казват истинските писатели, „потресаващо“. Случи се така, че веднъж я прегърна в кабинета си, както беше застанала гърбом към него, а тя се извърна малко встрани и тогава лицето й се отрази за миг-два в насрещното кристално огледало, което беше вградено в стената. Ах, какво отвращение, какво неописуемо отвращение се беше изписало по Иваниното лице! Ах, бедната Ивана! Дори нослето й се беше набърчило, сякаш току-що беше помирисала, без да иска, някаква ужасна воня! Яков мигновено отпусна ръцете си и замръзна неподвижен. А Ивана, осъзнала светкавично, че беше се издала, отпусна рамене, сви се, наведе глава и смирено зачака наказанието си. Тя приличаше на крадец, спипан в момента, когато измъква чужда кесия.

— Мръсница! — каза Яков. Гласът му беше станал сипкав от болка и възмущение. — Мръсница! — повтори той и зашлеви момичето по бузата.

Ивана се свлече в най-близкото кресло, закри лице с шепи и замря.

— Само най-долните лицемерки правят така! — каза Яков. — Преструват се, че уж обичат, и дават, а всъщност… Това е по-долно от проституция. Защо се преструваше?

— Страх ме беше, че ще ме уволните! — каза тихо Ивана. И без да сваля шепи от лицето си, а като поглеждаше страхливо през пръсти, продължи: — Имам болна майка и две сестрички, които чакат само на моите ръце!

Ах, как лъжеше бедната Ивана! Като всеки благоразумен милионер, който смята да се ожени, Яков беше проучил семейното й положение и отлично знаеше, че майка й пращи от здраве, а двете й сестрички не чакат само на нейните две ръце, защото баща й беше архитект и изкарваше добри пари.

Той се разходи няколко пъти из кабинета си и пак почувствува, както беше почувствувал по-рано, когато чакаше реда си, за да танцува със Златокосата, че пустинята Сахара се е пренесла от край до край в неговата душа.

— Хайде, иди си! — рече той на Ивана, както беше застанал гърбом към нея. — Марш, и вече да не се мяркаш пред очите ми!

— Уволнявате ли ме?

Яков помълча някое време, после махна с ръка.

— Иди при Василча и му кажи, че те местя в рудниците. Да изкара заповед за преместване!

— В рудниците? — ужаси се бедната Ивана.

— Да — каза Яков. — Кажи на Василча да уведоми оня, зеленоокия… Той ще се сети за името му — че те изпращам на негово разпореждане. Какво си ме зяпнала? Върви! На добър час!

И му дожаля, че пустинята Сахара се беше пренесла в душата му. А в тази пустиня Сахара редом с мълчанието и пясъците нещо като че ли шаваше, нещо като че ли шаваше редом с пясъците и мълчанието й. Носеше се неясен шум, толкова тих, че едва можеше да се долови. Не беше ли отново се появил червеят на съмнението?

15

Докато беседваше в кабинета си с разни министри, банкери и сиятелства, той незабелязано скицираше с молив, с перо, с каквото му попаднеше физиономиите им, а после, в часове, когато не искаше нищо да върши и не знаеше с какво да си убива времето, затваряше се в една тайна стая, където не допускаше никого, дори Василча, и от скиците правеше портрети. Като му омръзваха портретите, захващаше се с разни човечета. Те се носеха, подхванати от вятър, в една гора, която раснеше с корените си нагоре. Той се смееше, от сърце се смееше, после рисуваше къща, която лежеше с покрива си на земята, а от прозорците й се пулеха риби или жени акробатки висяха закачени с един крак на скоба, която напомняше сърпа на месечината. Той се смееше още по-весело и рисуваше разни геометрични фигури, които запълваше с ярки бои, или пък човеци, чиито изумени очи гледаха откъм тила.

Той се развличаше.

Веднъж повика на гости някогашния си ректор, старчето с козята брадичка, действителния член на Академията, почерпи го царски, а сетне го заведе в тайната стая и му показа рисунките.

— Браво! — каза академикът, след като разгледа рисунките. — Виждам, че сте напреднали. — Той посочи портретите. — От академизъм, какъвто видях да правите при покойната княгиня, сега сте преминали към натурализъм. Познавам тия министри и банкери и се кълна, че са те. Браво! А това е — той кимна към обърнатите гори и къщи, към цветните геометрии и изумените до лудост очи, — това е смесица на сюрреализъм с най-разюздан фовизъм и абстракционизъм, тоест извънпланетарен „изъм“, ако мога тъй да се изразя…

16

Когато и извънпланетарният „изъм“ започна да не го удовлетворява, той се отдаде на колаж. Напълни една тайна стая с бои, разноцветни парцалчета, клечки, връвчици, парчетии от захвърлени обуща, скъсани етикети от консервени кутии, опъна платна върху няколко статива и запретна ръкави. След някое време на платната се появиха чудновати творби.

— Напредвате! — кимна насърчително с глава старчето с козята брадичка, академикът. — Всичко, което сте нарисували, е от ясно по-ясно! Тука сте изразили по един чудесен начин отчуждението, което е обхванало народните маси, като сте използували скъсани етикети от консервени кутии. А тия възли, сплетени от връвчици, показват по най-очевиден начин безизходицата, в която е изпаднала по-голямата част от нашата интелигенция.

На това място от речта на академика Яков се разсмя много весело.

— Не сте ли съгласен? — изгледа го учуден академикът.

— А, моля ви се! — каза Яков.

— Тогава записвайте си каквото ви казвам, иначе ще забравите! — академикът го изгледа сърдито.

— Не се безпокойте, професоре! — потупа го Яков по рамото. — Аз съм находчив човек и все ще ми дойде нещо наум!

Това снизходително потупване по рамото не се хареса много на бившия ректор.

— Не разчитайте твърде на паметта си! — рече той. — Едно време Златокосата ме помоли да й подаря хубаво тефтерче, за да си записва в него някои по-забележителни неща от дискретен и интимен характер. Аз й подарих тефтерче с кожени корици, със златно сърце на главната корица и с чудесен златен дявол в долния десен ъгъл на корицата. След една година я попитах: „Е, княгиньо, навярно вече сте изписали тефтерчето си?“ „О, каза тя с онази мила своя усмивка, която, не се съмнявам, още си спомняте. — Нищо не съм записала, професоре, защото не успях да започна. А не успях да започна, защото, виждате ли, забравила съм междувременно името на първия човек, който ме целуна и когото аз целунах!“

Яков си спомни за тефтерчето и се намръщи. Но се намръщи още по-силно от думите на старчето.

— Това тефтерче беше едно произведение на изкуството! — опита да се усмихне той.

— То беше доста дебеличко! — каза лукаво старчето с козята брадичка. — Доста дебеличко! — показа той с ръце. — Сигурно княгинята е възнамерявала да запише в него кой знае колко интересни възпоминания и случки! — И той неочаквано се изсмя: — Ха, ха!

Сякаш наблизо сипкаво изврещя дърт пръч.

— Ха, ха! — изсмя се и Яков, в очите му бяха лумнали зловещи огънчета. — Знаете ли, професоре, каква идея за колаж ми хрумна, като ви гледах колко вдъхновено разказвате за тефтерчето с червените корици?

— Отде ще знам? — каза с подозрително равнодушие академикът.

— Реших да ви използувам! — каза Яков. — И ето как!

Той извади от едно чекмедже 5–6 дълги и дебели гвоздея, измъкна тежък ковашки чук и не много дълъг дебел волски ремък със стоманена стяга на края.

— Какво сте решили? — на свой ред се намръщи старчето.

— Ами ще ви прикова на стената! — каза Яков. — Ще ви прикова с разперени ръце и разкрачени крака. И отдолу ще напиша: „Летящият фавн“. Великолепно хрумване, нали? Хайде! — И той побутна бившия ректор към стената.

Бившият ректор почисти с ръка мястото, където Яков го беше докоснал, сякаш там се беше полепил невидим прах, усмихна се (е, малко попресилено, но все пак) и рече:

— За хрумването ви поздравявам, а що се отнася до материала, трябва, разбира се, да си намерите друг модел. С мене няма да ви провърви, защото аз съм почти безсмъртен и само ще ме измъчите. А освен това кралят ще ви накаже. Кралят не обича академиците му да бъдат показвани като летящи фавни. А освен това, ако ме употребите за колаж, кого ще викате, моля ви се, за да му показвате картините си? Та аз съм единствената ви публика! От кого ще искате художествена преценка? Та аз съм единственият ви художествен ценител! Вие не можете, любезни, без мен!

— Е, вие го взехте на сериозно! — каза Яков. — Аз просто си направих една лоша шега. Досмеша ме заради онова тефтерче с червените корици!

Той донесе шише ароматичен златист арманяк, сочен лимон от Ливан, кристален шекер от Цариград, настани професора под картината с връвчиците и някое време се взира мълчаливо по посока на вратата. Не очакваше някой трети човек да влезе, защото тази стая беше тайна. После повдигна високо кристалната си чаша и макар никого да нямаше, никой да не беше прекрачил прага, усмихна се в онази посока и рече с някаква чудновата печал: „Наздраве!“ И изпразни чашата си на един дъх, макар арманякът да се пиеше по правило бавно и на глътки. Чарът на този коняк не беше толкова във вкуса му, колкото в неговия божествен аромат.

17

Той се пристрасти към златни и сребърни вещи на изкуството, към благородни и безценни камъни и тази страст не се появи случайно, а защото му омръзна да се развлича вечерно време само с наполеони. Най-напред реши да смени наполеоните с камъни, а сетне го връхлетя неусетно, завладя го неутолимата страст да притежава скъпи и редки накити и украшения. Предрешваше се като търговец, слагаше си изкуствени мустаци, за да не го познаят случайно, и по няколко часа на ден обикаляше златарските чаршии и сокаците, където се гушеха потайните малки дюкянчета, натъпкани с вещи, крадени от цял свят.

Но чудноватото при него беше в това, че той не излагаше на показ своите малки, но безценни съкровища, за да буди възхищение и завист, както правеха другите богати колекционери. Той ги криеше от чужди очи в тайната стая, където бяха колажите му, неговите обърнати къщи и лесове, хората, които гледаха на света с безумни очи, ококорени на тила. В тази тайна стая криеше огърлиците си, пръстените си с бирмански рубини, арабските си наргилета, обсипани с изумруди, платинените си обеци със сапфири, които приличаха на миниатюрни късчета сутрешно небе. Какви ли чудеса нямаше още в тази стая, която приличаше на един истински Сезам от „Хиляда и една нощ“…

Когато всичко в Златокосиния дворец заспиваше, той се промъкваше по една тайна стълба в тайната си стая, заключваше се, палеше четири кандила — по едно на всяка стена — и в светлинките на трепкащите им пламъчета съзерцаваше с трескави очи своите приказни красоти. Така ходеше като сомнамбул нагоре-надолу из стаята си и понякога заспиваше от умора за час-два, сврян под някой шкаф с боклуци за колаж, сред които като око на дявол блещукаше едър рубин.

18

Веднъж, като разглеждаше чифт златни обеци, украсени с полусферични аметисти и с по една висяща перла, смяташе да ги подари на съпругата на Йоасаф, която му беше станала любовница не без знанието на мъжа си, разбира се, изведнъж си спомни за проститутката Лиза. За оная Лиза, която от любов към него беше се отказала от професията си и като сервитьорка при павилиона на градската градина го хранеше със сандвичи през най-мъчното време от неговия живот. За тоя живот и всичко свързано с него той си спомняше много рядко, а когато си припомняше нещо, случки или хора, имаше чувството, че в паметта му изплават спомени от кой знае когашни времена, а пък от онова време не бяха се изминали дори две години. Единствено изключение правеше Златокосата, но тя винаги го спохождаше сама.

И така Лиза изплава в паметта му и появата й се дължеше навярно на Йоасафовата жена, за която си мислеше, когато разглеждаше аметистовите обеци. Нейното ухо и извивката на врата й, розово ухо и нежна извивка на 19-годишна жена-момиче, му напомниха Лиза. Лиза не беше на 19 години, сигурно имаше две-три години повече, но поради недояждане и нередовен живот не беше закръглена като матроните, приличаше по-скоро на мома, наскоро разделила се с моминството си. Ето как си спомни Яков за някогашния си ангел хранител. Сякаш скитник музикант беше преминал с шарманката си покрай магазина и от шарманката беше стигнала до слуха му една мила, стара мелодия, която му напомняше отдавнашни, много отдавнашни скъпи на сърцето неща.

Той купи аметистовите обеци за Йоасафовата съпруга, а за Лиза избра една по-евтина огърлица. Не че му се свидеше за парите, пак ще повторим, не беше стиснат човек, но се боеше, и не без основание, че една по-скъпа огърлица нямаше да стои кой знае колко дълго време върху вратлето на жена като Лиза. Тя не можеше да търпи някой около нея да се свива и измъчва от безпаричие, а пък и парите на приятелите й, колкото и да ги имаха, не им стигаха никога и се топяха като късен сняг.

Тоя следобед, преди да тръгне за павилиончето си „Сан жен“, където щеше да чака Йоасафовата съпруга, той извика Василчо, даде му огърлицата и рече:

— Ще я предадеш на сервитьорката Лиза.

И му обясни къде да намери сервитьорката Лиза.

19

Но и в павилиончето „Сан жен“, и в павилиона при градската градина нещата се развиха не тъй, както беше очаквал Яков. Нещата просто се обърнаха, а с тях се обърна изведнъж и Яковата съдба.

До тоя ден в така наричаната „делова“ дейност нему му вървеше като по вода: от мините парите се стичаха в банковите му сметки като буйни потоци, а от строителството те извираха от всяка копка; където и да замахнеше с копача, вадеше пари. Такъв милионер беше станал нашият герой! Скубеше държавата и обираше влоговете на спестителите. На държавата продаваше олово и мед срещу чисто злато, а на спестителите правеше къщи, които им продаваше после на тройно по-висока цена. Йоасаф му пробута жена си за любовница и той го направи уж свой съдружник, колкото да влиза и в неговата кесия по нещо. Но главното съображение при тази сделка не беше Йоасафовица, такива млади дамички Василчо можеше да му доставя по всяко време. Главното съображение беше Йоасаф да си затваря очите, когато Яков незаконно посягаше на някое обществено място. Сделката си беше сделка, но нашият герой беше галантен човек и не се скъпеше да ощастливява Йоасафовица и с по някой веществен израз на своята любов — кога обеци, кога огърлица, а случваше се да й поднесе и букет от орхидеи. Все пак Яков беше наследил душата на един голям артист.

Между другото той се сприятели и с краля. И макар този крал да беше прапраправнук на оня крал, който някога беше изгорил жив прапрапрадядо му, между двамата се завърза деликатна, но топла дружба. Кралят прескачаше понякога тайно в имението му Сансуси, отдалечено от градове и села, глухо и пусто, сгодно за неща, които не бива да види чуждо око, и за разговори, които не следва да чуе чуждо ухо. Яков пък му се примолваше сегиз-тогиз за някой и друг взвод гвардейци. Случваше се измамен съпруг да наеме банда побойници и главорези, за да отмъстят за поруганата му семейна чест, или недоволен новодомец да се сдружи с други недоволни новодомци, за да потърсят заедно възмездие, задето са получили едноетажни паянтови къщурки вместо обещаните им палати. Кралят даваше на драго сърце гвардейци и Яков оставаше жив и здрав. Ето каква хубава дружба беше свързала краля с нашия именит герой!

Описваме всички тия подробности от обществен и битов характер, за да види читателят на какъв връх се беше изкачил нашият герой, когато нещата, кой знае по чия вина, дяволска или божия, започнаха да се обръщат стремглаво надолу.

Няма да описваме подробности от тоя последен следобед в „Сан жен“, защото събитията, които прекъснаха любовта между Яков и Йоасафовица, бяха от „катастрофически“ характер: Потидея нападна ненадейно държавата Н. и само за няколко часа окупира и заграби районите, където се намираха оловните и медни мини на Яков.

В приказките не се приказва за международна политика, ето защо ние няма да обясняваме надълго и нашироко предисторията на това вероломно потидейско нападение. То беше работа на Керкирия: опасявайки се от война с Н., тя беше насъскала Потидея да забие нож в гърба на Н. Срещу тази услуга Керкирия се задължаваше да отпусне заем на Потидея от няколко милиона златни.

Това са международни работи, а ние се интересуваме от частните неща и по-специално от съдбата на Яков. Тоя същия следобед акциите на неговото минно дружество станаха по-евтини от книжките, на които бяха отпечатани. По тоя случай кралят на сиренето даде величествена, но тайна гощавка в своя дворец. Защо „тайна“, ще запитат някои. Ами защото в дни на национални катастрофи, каквато катастрофа за Н. беше загубата на минния район, в такива дни не е прието да се правят „явни“ гощавки. Катедралата „Свети Стефан“ биеше камбаните си на умряло, а от сградите на министерствата се спущаха черни знамена.

Три дни катедралата „Свети Стефан“ огласяше просторите с тъжен камбанен звън, а есенният ветрец развяваше скръбно траурните знамена. Милионите на Яков се бяха стопили наполовина. Но той имаше още своето строително дружество, дигаше и продаваше къщи на хиляди хора и съвсем не се чувствуваше бедняк. Кога предприемаческата работа не е носила тлъсти печалби? Само от шестетажната луксозна сграда-хотел „Кафе роял“ той щеше да спечели около двеста хиляди златни.

20

Но нали се казва, че нещастието не идва никога само, хората не са измислили тази приказка случайно, а от горчив опит. Три дни след като потидейските войски заграбиха мините му и Потидея обяви този район за свещена част от територията си, тъй като преди две хиляди години там пасли овцете си прадедите на днешните потидейци, разкошното здание „Кафе роял“ рухна, сгромоляса се до основите си и погреба под развалините си над двеста души мъже и жени от елитния Н-ски свят. Около сто души приходящи около сградата бяха повече или по-малко засегнати от разлетелите се наоколо керемиди, тухли и парчетии бетон. Паважът и съседните къщи бяха опръскани с кръв.

Кралят на сиренето и негови близки пуснаха слух, че трагедията се дължала на Яковите икономии — икономисвал бил от цимента и желязото, за да спечели повече. По-късно се разбра, че в тази работа Яков нямаше пръст. Няколко конкурентни строителни фирми бяха подкупили главния инженер на Яков и той нарочно беше снижил якостта на бетона и дебелината на железните подпорни греди.

Един час след катастрофата акциите на Яковото строително дружество толкова се обезцениха, че станаха по-евтини от книжките, върху които бяха отпечатани. Но това не беше най-голямата беда. Ох, това в никакъв случай не беше най-голямата беда. Страшното се случи, когато хилядите спестители се втурнаха към касите на дружеството, за да си искат влоговете обратно. Капиталите на Яков се стопиха до стотинка. Той продаде за един ден всичко, каквото можеше да продава — дворци, имения, скъпоценности, — и пак остана длъжник на стотици хора.

На другия ден след катастрофата десетки вложители, които не бяха получили от Яков нито лев срещу влоговете си, решиха да уловят Яков, понеже него смятаха за главен виновник на нещастието си, и да го запалят жив, ако не им върне обратно поне половината от парите, които бяха внесли. Награбили тояги, катран и въжета, разярени мъже и жени се втурнаха да го търсят из града.

Яков помоли Йоасаф да изпрати войници, които да го пазят, но Йоасаф отговори надменно, че той е по убеждения либерал и че един либерал не може да изпраща войска срещу народа. Сега той не даваше пет пари за нашия герой, защото вече нямаше никаква полза от него. Дори вътрешно гореше от желание да го види намазан с катран и запален. Като получи отрицателен отговор от доскорошния си съдружник, Яков се затири при краля да го моли за гвардейци, но кралят беше отишъл на лов, в ловни развлечения беше решил да търси утеха след националната катастрофа. Отчаян, подгонен като дивеч, Яков реши да се оттегли в павилиончето си „Сан жен“, което не беше още продал, понеже не беше успял да намери за него купувач. Единственият човек, който се мярна на пътя му за „Сан жен“, беше Лиза, но той не я позна в уплахата си или се направи, че не я познава; до слуха му стигаха разярените викове на побеснялата тълпа и затова не му беше до никакви Лизи.

Тука искаме да отворим малка скоба за огърлицата, която й купи оня ден, когато избра аметистовите обеци за Йоасафовица. Той й изпрати огърлицата по Василчо и Василчо й рече:

— Този подарък благоволява да ти изпрати моят господар, негово благородие Яков!

— Кажи на твоя господар — изкрещя Лиза, като чу името му, — че от него не искам нищо, дори копче не искам, разбра ли? — И зашлеви Василчо с огърлицата, колкото имаше сила. Благородните камъни се разпиляха по плочника и няколко проститутки се хванаха за косите, докато да ги съберат. — Не искам да чуя името му, той е един безсърдечен и подъл човек! — продължаваше Лиза да крещи, като в същото време плачеше с изобилни, едри сълзи.

Сега няколко души от тълпата, която гонеше нашия герой, я запитаха, размахвайки тоягите си:

— Видя ли да минава оттук милионера Яков?

— Ами да, видях го! Той хукна по пътя, дето води за кея на дърварите. Навярно ще бяга по море!

Разбира се, преследвачите научиха много скоро, че ги беше излъгала. Те се върнаха, смазаха я с тоягите си, стъпкаха я и още по-бесни запрепускаха към павилиона „Сан жен“.

Сломен от събитията, Яков седеше вцепенен в салончето на павилиона, беден като просяк, подгонен от озверени хора, лишен от воля и сили за каквато и да било съпротива. И ако не беше Василчо, той щеше да изгори бездруго като жив факел, жертва на стария, жесток и ненаситен бог Ваал, щеше да изгори напразно за едно щастие, от чиято златна пяна не беше дори вкусил.

Като чу отдалече виковете на беснеещата тълпа, на Василчо се стори, че павилионът пламва от всички страни. Той улови господаря си за ръка и почти насила го изведе навън. Яков рече: „Да ме вземат дяволите, задето кракът ми стъпи на това проклето място!“ И без да разсъждава повече, повлече се бързо подир Василчо, който се провираше през храстите и му правеше път. Като превалиха лазешком няколко оврага, те се мушнаха сред гъстите папрати и храсталаци на един дол и там се криха, докато се свечери. После излязоха на открито, прекосиха полето и стигнаха до една рядка горичка, покрай която се провираше мек път. Тоя път водеше за шосето, което свързваше столицата с южните лозарски краища на страната.

— Ти се сгуши под някое дърво, господарю, да спиш — рече Василчо, — а аз ще ида до съседното село, за да търся превоз до най-близкия град!

Така рече Василчо и скоро се изгуби от очите на Яков. А Яков, като нямаше какво друго да прави, зарови се в шумата под един вековен дъб, сви се на кравай, затвори очи и скоро заспа. Събуди се по някое време през нощта. В оголелите клони на дъба свиреше студен вятър, шумоляха падащи листа, тук-таме се мяркаше по някоя самотна звезда. Яков се разтрепери от студ и мъка. Спомни си за удобствата си, за двореца, за Златокосата, за скъпоценностите си, спомни си за удоволствията, които беше загубил, и скръцна със зъби от яд.

— Дяволите да ме вземат! — проплака той. — Защо живея, защо съм толкова нещастен?

Зарови лице в изсъхналата шума и си пожела да умре.

В тоя миг дочу тихи стъпки до себе си и ето че в светлината на току-що показалата се на хоризонта месечина той видя същия оня човек с наметалото и широкополата шапка. Тоя човек отново застана до него.

— Аз съм дяволът! — каза той.

— Да беше отишъл по дяволите! — прокле го Яков.

— Защо ми се сърдиш? — каза дяволът. — Аз изпълнявам честно договора си с теб, а ти капризничиш! Дадох ти щастието на любовта — отказа се от него! Дадох ти щастието на парите — и от него се отказа. Какво искаш още?

— Любовта е самоизмама! — каза Яков, като се взираше в голямото червеникаво кълбо на луната. — Любовта носи ревност и мъка. Носи съмнения и вечно неспокойство. Тя е самоизмама. А парите са нещо като ходене по въже. За да имаш щастието на парите, трябва да бъдеш или изкусен въжеиграч, или трябва да притежаваш непременно голяма власт. Аз бях изкусен въжеиграч, но нямах власт. Затова пропаднах.

— Сега какво искаш? — попита дяволът.

— Искам щастието на властта! — каза страстно Яков. — Ако имах навремето власт, аз щях да избеся ония разбойници и сега Златокосата щеше да бъде моя. Ако имах преди няколко дена власт, щях да вдигна голяма войска срещу Потидея и нямаше да им отстъпя мините си. Щях да браня на живот и смърт всяка земя. Ако днеска разполагах с власт, аз щях да изпратя гвардията срещу оная сган и всеки щеше да бъде поставен на място. Да, ако имах власт… сега нямаше да се въргалям като последен скитник в тая прогнила шума!

— Добре, ще имаш власт! — каза дяволът. — И дано тоя път станеш най-после щастлив!

И той нагази сред гъсталака на гората и скоро изчезна в непрогледните й сенки.

Василчо пристигна на разсъмване и завари Яков да спи, завит презглава с пелерината си. Без много да се церемони, той смъкна пелерината му и се развика на висок глас:

— Господарю, събуждай се и бързо ставай!

— Какво се е случило? — стресна се Яков. Той се изправи и уплашено взе да разтърква очите си. — Да не би да са ни открили? — И като си спомни, че преследвачите му се готвят да го изгорят жив, домъчня му и закърши ръце. — Горко ми, горко ми! — завайка се той.

— Напротив! — каза Василчо. — Кралят те търси под дърво и камък, за да те направи министър-председател!

— Откъде пък го съчини това? — погледна го изумено Яков. — Ти подиграваш ли се с мен?

— Не, от къде на къде! Напротив! По пътя профучаха в галоп гвардейци, спряха конете си и ме попитаха дали не съм те виждал някъде. Защо? — попитах ги аз. — „Ами кралят го вика! — отговориха ми те. — Кралят тикна Йоасаф в затвора, задето е допуснал национална катастрофа и задето не е изпратил войска срещу разбунтувалия се народ. Негово величество току-що пристигна от лов и нареди веднага да намерим Яков. Иска да назначи Яков за министър-председател!“ Като ми разправяха тия работи — продължи Василчо, — аз им рекох: Стойте тука, ей сега ще ви го доведа!

— Хубаво! — каза Яков. — Щом като кралят иска, аз не мога да му откажа. Дано тоя път да ми провърви!

Той оправи перото на шапката си и тръгна по пътеката, която водеше напреко през гората.

След малко те съзряха през дърветата групата гвардейци, които нетърпеливо чакаха на пътя.