Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (34)

XXXIII

— Да, Учителю. Аз съм. Какво става?

Седнал върху останките от старата крепостната стена, с крака, провесени над бездната и останките от Двореца на цар Ирод, които представляваха три стъпала, вдълбани в стръмната северна страна на хълма, Сикариус съзерцаваше Юдейската пустиня, в която се врязваше синьото петно на Мъртво море, сякаш голямото солено езеро беше оазис. Усети как сухият, топъл вятър, който духаше от скалния масив, докосва лицето му и развява дрехата му.

— Днес съм малко изнервен — призна гласът от другата страна на линията. Пое дълбоко дъх. — Спомняш ли си последния ни разговор?

— Когато се молех на а-Котел а-Маарави?

— Да — потвърди Учителят. — Казах ти да бъдеш готов. — Замълча за миг. — Готов ли си?

— Винаги.

Нова пауза.

— Време е.

Вятърът внезапно донесе облак прах и Сикариус намести талита на главата си така, че да покрива по-добре очите му. Долината се разстилаше пред погледа му в нестройна симфония от цветове и тоналности до бреговете на Мъртво море; преливаше от землистокафяво до пясъчно златно, следваше солено белият контур до опалово зеленото на водата, която веднага се обагряше в турскосиньо и по-нататък в дълбоко индиго, за да се разпростре на другия бряг, отвъд мъглата, между сиво-жълтите планини и падини на Йордания.

— Кой е мишената?

— Двама следователи, изпратени от италианската полиция. Вече са тук, в Йерусалим. Застанаха на пътя ни. Сега е моментът да действаш.

— Къде са отседнали?

— В „Америкън Колъни“.

— Хм… Хотелът на шпионите? Струва ми се подходящ.

— Много. Говорим за двама души.

— И за двамата ли да се погрижа?

— Остави жената. Тя е инспектор от италианската полиция. Не искаме да се забъркваме с тези хора. Човекът, за когото ще се погрижиш, е мъжът, който я придружава. Той е от тихите води.

— А те са най-опасни.

— Той е историк. Изглежда, е способен да разтълкува загадките, които оставихме. Казва се Томаш Нороня, португалец. Ще ти изпратя по електронната поща описание и снимката, която му направихме тази сутрин. Ще ти дам подробни инструкции как да действаш, включително и какво послание да оставиш.

— Този историк приоритетната ми цел ли е?

Гласът на Учителя стана дрезгав, както всеки път, когато даваше важни нареждания.

— Да.

Линията утихна, сякаш след тези думи нямаше какво друго да си кажат.

— Нещо друго?

— Това е всичко. Знаеш какво да правиш. — Учителят смени тона. В гласа му се долавяше любопитство. — Кога смяташ да действаш?

Тънките устни на Сикариус се извиха в нещо, което смътно напомняше усмивка.

— Днес.

Сикариус затвори и хвърли последен поглед надясно, към Юдейската пустиня и синкавото петно на Мъртво море, след това погледна наляво, където се простираха планинската верига, падините и скалите, които обгръщаха долината. Пламтящото в оранжево лилави тонове слънце залязваше на хоризонта толкова ниско, че уголемяваше сенките, разкроени от останките на няколко римски военни укрепления, които някога са опасвали хълма — виждаха се следи от някакви конструкции, следи от правоъгълни лабиринти. Гледката беше зашеметяваща: сцена на великолепна красота, доказателство, че бог беше благословил тези сурови земи. Цареше тишина и спокойствие; усещаше се само полъхът на северния вятър и меланхоличните трели на скорците, които пърхаха над руините от древното укрепление.

С неочаквана пъргавина Сикариус скочи на крака и обърна гръб на величествената панорама. Тръгна пеш към портата на Пътя на змията. Залязващото слънце все още пламтеше. Бризът целуваше лицето му, развяваше косите и охлаждаше кожата му, но скоро полъхът замря и въздухът стана жежък.

Сикариус знаеше, че вятърът духа само на северния склон; в останалата част от хълма нищо не помръдваше. По лицето му започнаха да се стичат капчици пот и влажни петна избиха по дрехата под мишниците му; кожата му сякаш пареше и земята под краката му блестеше, едва виждаше къде стъпва. Мина покрай руините от жилищата на зилотите и хвърли изпълнен с гордост поглед към запазените останки от синагогата; точно това беше мястото, на което Елиезер бен Яир беше събрал сикариите за последното действие на трагедията, разиграла се преди две хиляди години. Руините на върха на скалния масив бяха най-голямото наследство, което неговите предци бяха оставили. Сега беше негов ред да се покаже достоен за тях.

При Масада сикариите извършили най-героичния си подвиг в борбата срещу римските нашественици. Когато войните от Десети легион най-сетне успели да направят пробив в допълнителната защитна стена, бранителите, около две хиляди души сикарии, предпочели да умрат пред унижението да се предадат на врага. Те запалили Масада и избрали десет мъже, които да убият всички оцелели войни, след което пристъпили към масово самоубийство. Само две жени успели да избягат, за да разкажат историята.

Докато вървеше сред руините, Сикариус сякаш пътуваше във времето. Чуваше екота на споровете сред камъните, гласа на Елиезер, който оповестява: „Избираме смъртта пред робството!“, стенанията, издаващи болката от решението, примирените гласове на сикариите, които приемат фаталния избор на водача си, а след това виковете по време на клането — мъже, убиващи децата си, сетне жените си и едни други, докато накрая тишината обгръща хълма и се чуват само тъжните звуци на скорците, кръжащи над падналата крепост, неми свидетели на драмата, която заварили смаяните римляни, когато на следващата сутрин преминали стената, прескачайки труповете, плувнали в кръв.

Сикариус сложи ръка на свещения кинжал, който висеше на колана му, и усети полираната повърхност. Сиката, открита при разкопки на Масада, беше участвала в това последно мащабно масово клане. Всичко това се бе случило преди две хиляди години, когато езичниците разрушили Храма и прогонили народа от Обетованата земя. Две хиляди години.

Беше дошъл часът за разплата.