Анджей Сапковски
Музиканти (16)

Здиб

Бученето на влака утихна, ехото му се носи още малко по бетонните стени на блоковете. И тогава чудовищният вопъл откъм градинките се повтори, експлодира като граната, издигна се неправдоподобно високо, вибриращ, накъсан, страховит.

— Богородице! — извика Ванда. — Толек! Това не е котка!

Здиб скочи, разкопчавайки якето си, и извади пистолета си от кобура. Ревът — това вече беше рев, а не вопъл — се скъса като срязана с ножици стоманена жица. Здиб побягна. Прескочи живия плет, проправи си път през храсталака от цариградско грозде. В този момент нощта се разцепи от втори крясък, още по-чудовищен от първия, кратък, накъсан.

— Андже-е-е-ей! — извика инспекторът.

Понесе се през коловете с домати и налетя на пълно с вода буре, отблъсна се от него като от стена, спъна се, падна, скочи, подхлъзна се, отново падна, инстинктивно се подпря с ръка, заби дулото на пистолета Р-83 в мократа земя. Зад себе си чуваше проклятията на Венда, който се беше натъкнал на еластичната преграда на телената мрежа.

— Андже-е-е-ей!

Отново се спъна. Видя в какво. И започна да крещи.

Нейман нямаше глава.

Нещо го удари в гърдите. Здиб падна на колене и закрещя, задъхвайки се. Крещя до болка, също такъв крясък кънтеше в ушите му. С рязко, некоординирано движение отблъсна от себе си ръката в окървавен поплинов ръкав, от който стърчеше плъзгава, гладка, белееща се в околния мрак кост.

На моравата, на ясния фон на рехавите редове слънчогледи, седеше нещо. Нещо огромно. Огромно като товарен камион. Тъмносиньото небе, оцветено с далечен неон, леко изсветля зад гърба на седящия на тревата великан — сякаш нещо огромно прелетя през небето и нощта, оставяйки подир себе си светеща следа.

Поредният влак, излязъл на железопътния прелез, изплющя храсталака с ярък бич от светлина. Здиб отвори уста и захриптя.

Приклекналото върху моравата гърбаво чудовище с огромен, покрит с израстъци търбух, се беше озъбило и повдигаше тялото на Хенцлевски с кривите си лапи. Фаровете на влака осветиха в градините хиляди движещи се сенки. Здиб хриптеше.

Чудовището раззина пастта си и с едно движение, с хрущене отхапа главата на Хенцлевски, след което със замах запрати тялото надалеч. Здиб чу как то се удари в някаква конструкция от гофрирана ламарина. По бедрото му като топла вълна течеше урина. Той вече нищо не виждаше, но знаеше, усещаше, че чудовището, ритмично местейки късите си лапи с огромни стъпала, идва към него.

Здиб хриптеше. Много му се искаше да направи нещо. Каквото и да е.

Но не можеше.