Кен Фолет
Зимата на света (21)

II

Уди Дюър седеше пред кабинета на Лео Шапиро и разглеждаше купчина фотографии. Беше ги направил в Пърл Харбър, само час преди смъртта на Джоан. Филмът престоя в апарата му с месеци, преди той да се реши да го прояви и да извади снимките. Така се натъжи, когато ги видя, че ги прибра в някакво чекмедже във вашингтонския апартамент и ги остави там.

Но вече беше време за промяна.

Никога нямаше да забрави Джоан, ала сега най-после отново бе влюбен. Обожаваше Бела и тя му отвръщаше със същото. Когато се разделяха на гарата в Оукланд, той й каза, че я обича, а тя отговори:

— И аз те обичам.

Смяташе да я помоли да се омъжи за него. Щеше да го стори досега, ако не му се беше видяло твърде рано — по-малко от три месеца — пък и не искаше да дава на враждебно настроените й родители претекст да възразят.

Освен това трябваше да вземе решение за своето бъдеще.

Не искаше да влиза в политиката.

Знаеше, че това ще шокира родителите му. Те открай време смятаха, че Уди ще последва стъпките на баща си и ще бъде третият сенатор Дюър. И той вървеше по този път без да се замисля. Но по време на войната и особено докато лежа в болница, почна да си задава въпроса какво наистина иска да прави, ако оживее. Отговорът не беше политиката.

Сега беше подходящ момент да се оттегли. Баща му бе постигнал амбицията на своя живот. Сенатът обсъждаше Обеднените нации. Гас Дюър пазеше болезнен спомен за това как в подобен исторически момент Обществото на народите се провали. Но сенатор Ванденбърг се изказа пламенно в защита на Обединените нации — „най-скъпата мечта на човешкия род“ — и така Хартата на Обединените нации беше ратифицирана с осемдесет и девет срещу два гласа. Работата беше свършена. Уди нямаше да разочарова баща си, ако напусне сега.

Надяваше се и Гас да е на същото мнение.

Шапиро отвори вратата на кабинета си и покани Уди. Той се изправи и влезе.

Шапиро се оказа по-млад от очакванията на Уди, малко над тридесетина години. Беше началник на вашингтонското бюро на Националната агенция по печата. Седна зад бюрото и запита:

— Какво мога да направя за сина на сенатора Дюър?

— Бих искал да Ви покажа няколко фотографии, ако позволите.

— Добре.

Уди подреди снимките на бюрото.

— Това Пърл Харбър ли е?

— Да. На седми декември четиридесет и първа година.

— Боже мой.

Уди виждаше снимките наопаки, но и така те го караха да се просълзи. Ето Джоан, толкова красива, и Чък, щастливо усмихнат, задето е със семейството си и с Еди. После връхлитащите самолети, бомбите и торпедата, черният дим от експлозиите на корабите. И моряците, които скачат зад борда, за да се спасят с плуване.

— Това е баща Ви — рече Шапиро. — И майка Ви. Познавам ги.

— И годеницата ми, която загина няколко минути след това. Брат ми, който беше убит на остров Бугенвил. И неговият най-добър приятел.

— Фантастични фотографии! Колко искате за тях?

— Не искам пари — отговори Уди.

Шапиро го изгледа изненадано.

— Искам работа.

III

Петнадесет дни след Деня на Победата в Европа Уинстън Чърчил свика общи избори.

Лекуитови бяха изненадани. Подобно на повечето хора, Етел и Бърни смятаха, че Чърчил ще изчака и капитулацията на Япония. Водачът на лейбъристите Клемънт Атли предложи изборите да се проведат през октомври. Чърчил постави всички в небрано лозе.

Майор Лойд Уилямс беше освободен от армията. Той щеше да е кандидатът на лейбъристите за района Хокстън в лондонския Ийст Енд. Беше изпълнен с въодушевление за планираното от неговата партия бъдеще. Фашизмът беше победен и сега британският народ можеше да създаде свободно и процъфтяващо общество. Лейбъристите разполагаха с добре обмислен план за избягване на бедите от последните двадесет години: осигуровка срещу безработица, която да помага на семействата в трудни времена; икономическо планиране, което да предотврати нова депресия, и Обединените нации, които да пазят мира.

— Нямаш никакъв шанс — рече Бърни в понеделник, четвърти юни. Бяха в къщата в „Олдгейт“. Песимизмът на Бърни беше убедителен, защото не беше обичаен за него. Той мрачно продължи:

— Всички ще гласуват за торите, понеже Чърчил спечели войната. Същото стана с Лойд Джордж през осемнадесета година.

Лойд се канеше да отговори, когато Дейзи се намеси:

— Войната не беше спечелена чрез свободния пазар и предприемачеството — раздразнено каза тя. — Победихме, защото хората работеха заедно и споделяха тегобите. Всеки понесе своето. Това е социализъм!

Когато се палеше така, Лойд я обичаше най-много. Той обаче отговори по-разсъдливо:

— Вече са въведени мерки, които старите тори биха заклеймили като болшевизъм — например правителственият контрол на железниците, мините и корабоплаването. При това от Чърчил. А Ърни Бевин отговаряше за икономическото планиране през цялата война.

Бърни поклати глава като всезнаещ старец. Този жест дразнеше Лойд.

— Хората гласуват със сърцата, а не с ума си — каза той. — Желанието им ще бъде да изразят своята признателност.

— Е, няма смисъл да седя тук и да споря с теб — отговори Лойд. — По-добре да ида да поспоря с гласоподавателите.

Двамата с Дейзи взеха автобуса за няколко спирки в северна посока. Отидоха в кръчмата „Черният лъв“ в Шордич, където се срещнаха с предизборния екип на Лейбъристката партия за района Хокстън. Лойд знаеше, че предизборната кампания всъщност не е спор с избирателите. Основната цел е да се идентифицират поддръжниците, за да може в изборния ден партийната машина да се погрижи те всички да гласуват. Твърдите привърженици на лейбъристите се отбелязваха; твърдите привърженици на другите партии се зачертаваха. Само колебаещите се заслужаваха да им се отдели малко време — те получаваха възможността да разговарят с кандидата.

Лойд понесе няколко отрицателни реакции.

— Майор, а? — обади се една жена. — Моят Алф е ефрейтор. Той вика, че офицерите насмалко не изгубили войната.

Имаше и обвинения в непотизъм.

— Не сте ли син на представителката в парламента за Олдгейт? Това да не ви е наследствена монархия?

Лойд си припомни майчиния съвет.

— Няма да спечелиш изборите, ако изкараш гласоподавателя глупак. Бъди очарователен, бъди скромен и не си изпускай нервите. Ако гласоподавателят е враждебен и груб, поблагодари му за отделеното време и си тръгни. Ще го накараш да си помисли, че навярно те е преценил погрешно.

Работниците масово бяха за лейбъристката партия. Мнозина казваха на Лойд, че Атли и Бевин са свършили добра работа през войната. Онези, които още не бяха определили за кого ще гласуват, бяха главно от средната класа. Когато хората казваха, че Чърчил е спечелил войната, Лойд цитираше деликатния отговор на Атли: „Правителството не се състои от един човек и войната не се води от един човек“.

Чърчил беше описал Атли като скромен мъж, който има защо да е скромен. Остроумието на Атли не беше тъй жестоко и затова се оказваше по-ефикасно. Поне Лойд беше на това мнение.

Двама от присъстващите споменаха настоящия член на парламента от Хокстън, който беше либерал, и заявиха, че пак ще гласуват за него, понеже им помогнал да решат някакви техни лични проблеми. Гражданите често се обръщаха към своите представители, когато биваха несправедливо третирани от правителството, работодателя или съседа си. Подобна работа отнемаше много време, но носеше гласове.

Като цяло, Лойд не беше в състояние да определи накъде клони общественото мнение.

Само един от гласоподавателите спомена Дейзи. Човекът се приближи към вратата, дъвчейки.

— Добър вечер, господин Пъркинсън — поздрави го Лойд. — Чувам, че сте искали да ме питате нещо.

— Вашата годеница е била фашистка — рече Пъркинсън с пълна уста.

Лойд предположи, че онзи е чел Дейли Мейл, където излезе злостна статия за него и Дейзи под заглавието „Социалистът и виконтесата“.

Той кимна и обясни:

— За кратко и тя, подобно на мнозина други, беше заблудена от фашизма.

— Как може един социалист да се ожени за фашистка?

Лойд се озърна, видя Дейзи и я покани да дойде с думите:

— Разговаряме с нашия господин Пъркинсън за това, че годеницата ми е била фашистка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Пъркинсън — каза Дейзи и стисна ръката на мъжа. — Напълно разбирам Вашата загриженост. През тридесетте години първият ми съпруг беше фашист и аз го поддържах.

Пъркинсън кимна. Може би той вярваше, че възгледите на жените следва да съвпадат с възгледите на техните съпрузи.

— Глупави бяхме — продължи Дейзи. — Но когато войната избухна, първият ми съпруг постъпи в Кралските военновъздушни сили и се би срещу нацистите смело, както всички останали.

— Истина ли е това?

— Миналата година той летеше със своя Тайфун и обстрелваше един германски военен влак. Тогава го свалиха и той загина. Така че аз съм вдовица.

— Съжалявам да чуя това, разбира се — отговори Пъркинсън и преглътна залъка си.

Дейзи обаче не беше приключила.

— Аз самата живях в Лондон през войната. По време на целия Блиц карах линейка.

— Определено сте проявили смелост.

— Е, надявам се само да прецените, че и покойният ми съпруг, и аз сме изпълнили дълга си.

— Това, вижте, не знам — начумери се Пъркинсън.

— Няма да отнемаме повече от времето Ви — обади се Лойд. — Благодаря, че ми изяснихте възгледите си. Приятна вечер.

Докато се отдалечаваха, Дейзи каза:

— Не мисля, че го спечелихме.

— Човек никога не може да е сигурен. Но сега той знае и двете страни на историята и довечера няма да е прекалено креслив в кръчмата.

— Хмм.

Лойд усети, че не е съумял да я успокои.

Срещата свърши рано, понеже същата вечер по радиото се излъчваше първото предизборно предаване и всички партийни работници щяха да слушат. Чърчил имаше привилегията да говори пръв.

Докато се връщаха с автобуса към дома, Дейзи подхвана:

— Тревожа се. Аз съм слабо място в твоята кандидатура.

— Няма съвършени кандидати. Важното е как се справяш със слабостите си.

— Аз не искам да съм твоя слабост. Може би трябваше да стоя настрани.

— Напротив, аз пък искам всички да знаят всичко за теб от самото начало. Ако ти си слабо място, ще се откажа от политиката.

— Не, не! Ще се чувствам ужасно от мисълта, че си изоставил амбициите си заради мен.

— Няма да се стигне дотам — отговори Лойд, обаче отново забеляза, че не е успял да я успокои.

В къщата на улица „Нътли“ семейство Лекуит се бяха събрали около радиоапарата в кухнята. Дейзи държеше ръката на Лойд.

— Често идвах тук, докато те нямаше — каза тя. — Слушахме суинг по радиото и разговаряхме за теб.

Лойд реши, че е голям късметлия.

От радиото се разнесе познатият дрезгав и мобилизиращ глас на Чърчил. През изминалите пет тежки години този глас даваше на хората сила, надежда и кураж. Лойд се отчая — дори той самият се изкушаваше да гласува за Чърчил.

— Приятели — рече премиерът, — трябва да ви кажа, че социалистическата политика е противна на британските идеи за свобода.

Е, това беше обичайно. Всички нови идеи биваха заклеймявани като внесени от чужбина. Но какво би предложил Чърчил на хората? Лейбъристите имаха план. Какво предлагаха консерваторите?

— Социализмът е тясно преплетен с тоталитаризма — продължи Чърчил.

— Навярно няма да каже, че социалистите са като нацистите — вметна Етел.

— Аз пък мисля, че ще го каже — отговори Бърни. — Сега ще обясни, че сме разгромили противника зад граница и трябва вече да разгромим враговете, които са сред нас. Стандартната тактика на консерваторите.

— Хората няма да повярват на такова нещо — възрази Етел.

— Тихо! — намеси се Лойд.

— Една социалистическа държава — говореше министър-председателят. — Веднъж изградена във всичките си подробности и съставни части, не би могла да си позволи да има опозиция.

— Това е нечувано — възкликна Етел.

— Но аз ще отида и по-далеч. От цялото си сърце заявявам, че нито една социалистическа система не може да бъде установена без наличието на политическа полиция — рече Чърчил.

— Политическа полиция ли? — раздразни се Етел. — Откъде вади подобни изрази?

Бърни отвърна:

— В известен смисъл това е хубаво. В нашия манифест той не намира нищо, което да критикува, затова ни напада за неща, които ние всъщност не предлагаме. Проклет лъжец.

— Слушайте! — провикна се Лойд.

— Ще се наложи да прибегнат до някаква форма на Гестапо — каза Чърчил.

В този миг всички в кухнята скокнаха на крака, развикаха се и заглушиха речта на министър-председателя.

— Копеле! — крещеше Бърни и размахваше юмруци по посока на радиоапарата Маркони. — Копеле! Копеле!

Щом се поуспокоиха малко, Етел се зачуди:

— И това ли ще е тяхната кампания? Просто да разпространяват лъжи за нас?

— Много ясно — отговори Бърни.

— А хората ще им повярват ли? — обади се Лойд.

IV

В южната част на Ню Мексико, недалеч от Ел Пасо, се намира пустинята Хорнада дел Муерто или Пътят на мъртвеца. По цял ден слънцето безпощадно бие по бодливите мескити и остролистите юки. Тук живеят само скорпиони, гърмящи змии, огнени мравки и тарантули. И тук хората от проекта „Манхатън“ изпитаха най-смъртоносното оръжие, изнамерено от човешкия род.

Грег Пешков беше в Ню Мексико заедно с учените. Разположени бяха на десет хиляди ярда от бомбата. Надяваше се на две неща — първо, бомбата да проработи, и второ, това разстояние да е достатъчно голямо.

Обратното броене започна в пет часа и девет минути сутринта местно време в понеделник, шестнадесети юли. Зазоряваше се и в небето на изток се прокрадваха ивици златиста светлина.

Изпитанието носеше кодовото название Троица. Когато Грег попита защо, научният ръководител на проекта, остроухият нюйоркски евреин Дж. Робърт Опенхаймер цитира стихотворението на Джон Дън: „Разтърси сърцето ми, триединни Боже“.

„Опи“ беше най-умният човек, когото Грег познаваше. Най-бляскавият физик на своето поколение, Опенхаймер също така говореше шест езика. Беше чел Капиталът на Карл Маркс на немски. За собствено забавление учеше санскрит. Грег го харесваше и му се възхищаваше. Повечето физици бяха смотани, но Опи, подобно на самия Грег, правеше изключение: висок, хубав, чаровен и любимец на жените.

Той беше инструктирал армейския оръжеен корпус да построи насред пустинята стофутова кула от стоманени подпори с бетонни основи. Отгоре разположиха платформа от дъбова дървесина. В събота вдигнаха бомбата върху тази платформа.

Всъщност учените никога не използваха думата „бомба“. Те наричаха своето устройство „джаджата“. В сърцевината й имаше плутониево кълбо. Плутоният не съществува в природата, а се получава при ядрена реакция. Кълбото тежеше десет паунда и съдържаше цялото количество плутоний в света. Някой пресметна, че струва един милиард долара.

По повърхността на кълбото имаше тридесет и два детонатора, които щяха да се задействат едновременно и да създадат толкова мощно налягане навътре, че плутоният да се вплътни и да достигне критична маса.

Никой не знаеше какво всъщност ще стане след това.

Учените залагаха — срещу билетчета от един долар — каква ще бъде силата на експлозията, измерена в тротилов еквивалент. Едуард Телър залагаше за четиридесет и пет килотона. Опи — за триста тона. Официалното предвиждане беше двадесет и пет килотона. Вечерта преди изпитанието Енрико Ферми предложи допълнителен залог затова дали взривът ще унищожи целия щат Ню Мексико. Генерал Гроувс не намери нищо забавно в това.

Учените проведоха напълно сериозна дискусия дали експлозията ще възпламени цялата земна атмосфера и ще унищожи планетата. Стигнаха до извода, че това няма да се случи. Грег се надяваше — ако грешат — поне всичко да стане бързо.

Първоначално изпитанието беше насрочено за четвърти юли, обаче всеки път, когато проверяваха някой компонент, той не работеше, и така големият ден беше отложен няколко пъти. В Лос Аламос в събота проведоха едно предварително изпитание, което нарекоха „китайското копие“, но „джаджата“ отказа да се възпламени. В залозите за понеделник Норман Рамзи беше посочил нула, тоест обзаложи се, че бомбата не действа.

Понеделнишкото изпитание беше определено за два часа през нощта, но по това време в пустинята се разрази гръмотевична буря. Дъждът щеше да изсипе радиоактивните отпадъци право върху главите на учените, затова отложиха началото.

Бурята спря призори.

Грег се намираше при бункер С-10000, контролното помещение. Подобно на повечето присъстващи, беше навън, за да вижда по-добре. В сърцето му се бореха страхът и надеждата. Ако бомбата се окажеше провал, трудът на стотици хора — и около два милиарда долара — щеше да е напразен. А ако бомбата проработеше, всички можеха да загинат след няколко минути.

До Грег стоеше Вилхелм Фрунце, млад немски учен, с когото се запознаха в Чикаго.

— Уил, какво щеше да стане, ако някоя мълния беше ударила бомбата? — попита Грег.

— Никой не знае — отвърна Фрунце и вдигна рамене.

В небето се стрелна зелена сигнална ракета и Грег се сепна.

— Петминутното предупреждение — обясни Фрунце.

Мерките за сигурност бяха в пълен безпорядък. Спретнати агенти на ФБР щъкаха из Санта Фе, най-близкия град до Лос Аламос. Облечени в туидови сака и с вратовръзки, те се облягаха небрежно по стените и очебийно се различаваха от местните с техните джинси и каубойски ботуши.

Бюрото освен това подслушваше незаконно телефоните на стотици хора, работещи по проекта „Манхатън“. Грег се дивеше. Как така най-важната правоприлагаща агенция в страната си позволява системно да извършва криминални престъпления?

Въпреки всичко, военните и ФБР бяха идентифицирали неколцина шпиони и тихомълком ги извадиха от проекта. Сред тях беше и Барни Мак Хю. Но това ли бяха всички? Грег нямаше представа. Гроувс беше принуден да поема рискове. Ако беше уволнил всички, чието отстраняване искаха от ФБР, нямаше да останат хора за построяването на бомбата.

За съжаление, повечето учени бяха радикали, социалисти и либерали. Надали в техните среди имаше и един консерватор. Всички те вярваха, че научните открития трябва да се споделят с публиката, а не да се укриват и да служат само на един режим или на една държава. И така, докато американското правителство пазеше този огромен проект в строга тайна, учените устройваха дискусионни групи за споделянето на ядрената технология с целия свят. Самият Опи беше под подозрение — единствената причина да не е в комунистическата партия беше принципът му никога да не членува в клубове.

Сега Опи лежеше на земята до младия си брат Франк, също изтъкнат физик и също комунист. Двамата имаха очила за заваряване, през които да наблюдават експлозията. Грег и Фрунце — също, а други от учените носеха слънчеви очила.

Излетя още една ракета.

— Една минута — оповести Фрунце.

Грег чу Опи да казва „Божичко, тези работи морят сърцето“ и се зачуди дали това няма да са последните му думи.

Грег и Фрунце лежаха до Опи и Франк с очила пред очите и се взираха към мястото на изпитанието на бомбата.

Пред лицето на смъртта Грег се замисли за майка си, баща си и сестра си Дейзи, която сега беше в Лондон. Питаше се доколко ще им липсва. После, не без съжаление, мислите му се отместиха към Маргарет Каудри — тя го беше изоставила заради някакъв мъж, който беше готов да се ожени за нея. Ала най-много мислеше за Джаки Джейкс и Джорджи, който вече беше на девет години. Имаше горещото желание да наблюдава как Джорджи расте. Даде си сметка, че момченцето е основната причина да се надява да оцелее. Джорджи се беше промъкнал в душата му и беше откраднал цялата му любов. Силата на това чувство изненада Грег.

Разнесе се тътен на гонг, доста неуместен звук за пустинята.

— Десет секунди.

Грег усети подтик да стане и да побегне. Макар импулсът да беше глупав — къде може да избяга за десет секунди? — трябваше да се насили да остане на място.

Бомбата избухна в пет часа, двадесет и девет минути и четиридесет и пет секунди.

Първо се появи изумителна светлина, невъзможно ярка, най-силният блясък, който Грег беше виждал, по-ослепителен от слънцето.

После като че огнен купол се надигна от земята. С ужасна бързина пламъкът стана чудовищно висок. Стигна до върховете на планините и продължи да се издига — много скоро планините изглеждаха като джуджета пред него.

— Иисусе… — промълви Грег.

Куполът се превърна в квадрат. Светлината все още бе по-блестяща от слънцето и далечните планини бяха толкова ярко осветени, че Грег виждаше всяка гънка, падинка и скала.

После формата отново се промени. Долната част се превърна в стълб, който се извиси на цели мили в небето, като юмрука на самия Господ. Облакът кипящ пламък над стълба се разпростря като чадър и всичко заприлича на гъба. Висока седем мили. Цветовете в облака бяха като от преизподнята — оранжево, зелено и пурпурно.

Гореща вълна блъсна Грег, като че Всемогъщият отвори гигантска пещ. В същия момент звукът от експлозията достигна до слуха му и прозвуча като удар на съдбата. Ала това беше само началото. Могъщ гръмотевичен тътен се затъркаля през пустинята и заглуши всичко останало.

Яркият облак почна да се свива, ала грохотът не спираше, гърмеше и гърмеше. Грег се питаше дали този шум не възвестява свършека на света.

Най-сетне отзвуча, а гъбообразният облак почна да се разсейва.

Грег чу как Франк Опенхаймер казва:

— Работи!

— Да, работи — отвърна Опи.

Двамата братя си стиснаха ръцете.

„Светът си остана на мястото“, помисли Грег.

Ала светът се промени завинаги.

V

Лойд Уилямс и Дейзи отидоха в общината в Хокстън сутринта на двадесет и шести юли, за да наблюдават преброяването на гласовете.

Дейзи щеше да развали годежа, ако Лойд загуби изборите.

Той настоятелно отричаше вероятността годеницата му да представлява пречка за неговата политическа кариера, но Дейзи разбираше по-добре. Опонентите му отбелязаха точка, като почнаха да я наричат „Лейди Абъроуен“. Гласоподавателите се дразнеха от американския й акцент и реагираха така, сякаш тя няма право да участва в британската политика. Дори лейбъристите се държаха с нея особено и предлагаха кафе, докато те самите пиеха чай.

Както Лойд бе предвидил, Дейзи често съумяваше да преодолее първоначалната враждебност на хората с непринуденото си и очарователно поведение или с това, че помагаше на другите жени да измият чаените чаши. Но дали това щеше да е достатъчно? Категоричен отговор можеше да дойде само с изборните резултати.

Дейзи нямаше да се омъжи за Лойд, ако това ще го накара да изостави делото на живота си. Той твърдеше, че е готов да го стори, но това щеше да е безнадеждна основа за брака им. Дейзи потръпваше ужасена, колчем си представеше Лойд да работи нещо друго — в банка или държавно учреждение — и тъжен и нещастен да се преструва, че това не е по нейна вина. Самата мисъл беше непоносима.

За съжаление всички смятаха, че консерваторите ще спечелят изборите.

По време на кампанията имаше неща, които помогнаха на лейбъристите. Речта на Чърчил за „Гестапо“ се обърна срещу него. Дори консерваторите се смаяха. Клемънт Атли, който говори по радиото вечерта след обръщението на премиера, беше хладно ироничен.

— Снощи слушах речта на премиер-министъра, в която той толкова изкриви политиката на Лейбъристката партия, и веднага разбрах каква е неговата цел. Той искаше гласоподавателите да разберат колко голяма е разликата между Уинстън Чърчил, великия военновременен водач на единната нация, и господин Чърчил, лидера на Консервативната партия. Той се боеше да не би хората, които приемаха водачеството му през войната, да се изкушат и от благодарност да продължат да го следват. Аз съм признателен на премиера, че така умело ги извади от подобно заблуждение.

Властното презрение на Атли накара Чърчил да изглежда като някой размирник. „Хората са преуморени от страсти“, помисли си Дейзи, „в мирно време те сигурно биха предпочели спокойствието и здравия разум.“

В деня преди изборите агенция „Галъп“ предвиди, че лейбъристите ще спечелят, но никой не повярва. Американецът Джордж Галъп беше сгрешил в прогнозите за последните президентски избори. Идеята, че резултатът от изборите може да се предскаже чрез допитване до малък брой гласоподаватели, изглеждаше малко невероятна. Нюз Кроникъл, където беше публикувана прогнозата, смяташе, че ще има равен резултат.

Всички други вестници писаха, че консерваторите ще победят.

Никога досега Дейзи не бе проявявала интерес към механизмите на демокрацията, ала днес се решаваше и нейната съдба. Затова тя омагьосана наблюдаваше как избирателните бюлетини се вадят от урните, сортират се, преброяват се, трупат се и пак се преброяват. Председателят на избирателния район всъщност беше председателят на градския съвет. Процесът се наблюдаваше от представители на двете партии, за да не се допуска небрежност или измама. Преброяването се проточи. Дейзи се измъчваше от напрежение.

В десет и половина узнаха първите резултати, от друг район. Харълд МакМилън, протеже на Чърчил и министър от военновременния кабинет, беше загубил Стоктън-на-Тийз. Петнадесет минути по-късно се разбра за голям прилив на гласове за лейбъристите в Бирмингам. В залата не се разрешаваше слушането на радио, затова Дейзи и Лойд разчитаха на процедили се отвън слухове и тя не знаеше на какво да вярва.

По обед председателят извика кандидатите и техните агенти в ъгъла на залата, за да ги запознае с резултатите, преди да ги обяви публично. Дейзи искаше да иде с Лойд, но не беше разрешено.

Председателят поговори тихо с всички кандидати. Наред с Лойд и настоящия представител в парламента, присъстваха кандидатите на Комунистическата и на Консервативната партия. Дейзи изучаваше лицата им, но не успяваше да разбере кой печели. Всички се качиха на подиума и в залата настъпи тишина. На Дейзи направо й призляваше.

— Аз, Майкъл Чарлс Дейвис, надлежно назначен за председател на избирателния район Хокстън…

Дейзи стоеше при наблюдателите от Лейбъристката партия и не изпускаше Лойд от поглед. Щеше ли да го изгуби? Тази мисъл разкъсваше сърцето й и я оставяше бездиханна от страх. Два пъти през своя живот тя беше избирала катастрофално неподходящи мъже. Чарли Фаркарсън беше пълната противоположност на баща й — мил, но слаб. Бой Фицхърбърт доста приличаше на Лев — беше твърд и себичен. Най-после тя откри Лойд, който беше едновременно силен и мил. Не го избра заради общественото му положение или заради нещата, които би могъл да направи за нея, а просто защото беше изключително добър човек. Беше нежен, умен, заслужаваше доверие и я обожаваше. Отне й много време да осъзнае, че той е човекът, когото търси. Колко беше глупава.

Председателят прочете гласовете, получени от всеки кандидат. Бяха подредени по азбучен ред, затова Уилямс беше последен. Дейзи беше толкова притеснена, че не можеше да запомни числата.

— Реджиналд Сидни Бленкинсоп. Пет хиляди четиристотин двадесет и седем…

Когато прочете числата за Лойд, лейбъристите избухнаха в овации. Отне й малко време да осъзнае, че той е победил. След това видя как сериозното му изражение се заменя от широка усмивка. Дейзи почна да ръкопляска и да вика по-силно от всички. Лойд спечели! И не се налагаше тя да го напусне! Имаше чувството, че животът й е спасен.

— Затова обявявам, че Лойд Уилямс е законно избраният представител за Хокстън.

Лойд беше депутат. Дейзи гордо гледаше как той пристъпи напред и произнесе реч. Дейзи разбра, че подобни речи си имаха формула. Лойд подробно поблагодари на председателя и на неговия екип, после — на опонентите си за честната борба. Дейзи нямаше търпение да го прегърне. Лойд завърши словото с няколко изречения за предстоящите задачи, за възстановяването на изтерзаната от войната Британия и за създаването на едно по-справедливо общество. После получи още аплодисменти.

Щом слезе от подиума, Лойд отиде право при Дейзи, прегърна я и я целуна.

— Добра работа, скъпи — продума тя и усети, че не може да говори повече.

Не след дълго двамата взеха автобуса и отидоха в централата на Лейбъристката партия. Там научиха, че лейбъристите вече са спечелили сто и шест места в парламента.

Победата беше пълна.

Оказа се, че умните глави са сбъркали. Всеобщите очаквания бяха неоправдани. Когато се получиха всички резултати, стана ясно, че лейбъристите имат триста деветдесет и три места, а консерваторите — двеста и десет. Либералите имаха дванадесет представители. Комунистите — един, за Степни. Лейбъристите получиха смазващо мнозинство.

В седем вечерта Уинстън Чърчил, великият водач на Британия през войната, отиде в Бъкингамския дворец и подаде оставката си като министър-председател.

Дейзи си спомни една от шегите на Чърчил за Атли — „Една празна кола спря и от нея слезе Клем“. Човекът, когото той наричаше нищожество, го победи.

В седем и половина Клемънт Атли отиде в двореца в собствената си кола, шофирана от съпругата му, Вайълет. Крал Джордж VI го помоли да стане премиер на страната.

В къщата на улица „Нътли“, след като всички изслушаха новините по радиото, Лойд се обърна към Дейзи и рече:

— Е, това е. Можем ли вече да се оженим?

— Да. Когато пожелаеш.

VI

Тържеството за сватбата на Володя и Зоя се проведе в една от по-малките банкетни зали в Кремъл.

Войната с Германия беше приключила, ала Съветският съюз си оставаше смазан и беден, затова на една по-пищна церемония щеше да се погледне с лошо око. Зоя беше в нова рокля, а Володя — с униформа. Все пак храната беше изобилна и водката се лееше.

Сред гостите бяха племенниците на Володя, близнаците на сестра му Аня и противния й съпруг Иля Дворкин. Близнаците още нямаха шест години. Тъмнокосият Димка седеше кротко и четеше, а синеоката му сестричка Таня търчеше из залата, блъскаше се в масите и дразнеше гостите, все едно тя беше момчето.

Зоя беше толкова прелъстителна в розово, че Володя предпочиташе да остави гостите и веднага да я отведе в леглото. Това беше немислимо, разбира се. Приятелският кръг на баща му включваше някои от най-важните генерали и политици в страната. Мнозина бяха дошли на тържеството да поздравят щастливата двойка. Григорий намекваше, че по-късно може да се появи един изключително високопоставен гост; Володя се надяваше това да не е гнусният началник на НКВД, Берия.

Личното щастие не стана причина Володя да забрави нито ужасите, които беше видял, нито дълбоките си съмнения за съветския комунизъм. Неописуемата жестокост на тайната милиция, грешките на Сталин, които струваха живота на милиони хора, пропагандата, която караше войниците да се държат като обезумели зверове в Германия — всичко това го караше да се пита доколко са истински основните неща, в които беше възпитан да вярва. Тревожеше се в каква страна ще растат Димка и Таня. Но днес не беше времето да разсъждава за това.

Съветските големци бяха в добро настроение. Бяха спечелили войната и бяха разгромили Германия. Старият им враг, Япония, беше смазана от САЩ. Безумното разбиране за чест на японците не им позволяваше да се предадат лесно, но сега това беше само въпрос на време. Трагичното беше, че докато те се държат за своята гордост, ще умрат още японски и американски войници и още японски жени и деца ще останат без дом заради бомбите, а крайният резултат няма да се промени. Изглежда американците нямаха какво да направят, за да ускорят капитулацията и да предотвратят ненужните загуби.

Бащата на Володя, пийнал и щастлив, произнесе реч.

— Червената армия окупира Полша. Тази страна никога вече няма да бъде използвана като трамплин за германско нашествие в Русия.

Старите другари подвикнаха и заудряха по трапезите.

— В Западна Европа масите прегръщат комунистическите партии, както никога преди. В изборите за градска управа в Париж през миналия март комунистите спечелиха най-много гласове. Поздравявам френските другари.

Последваха нови овации.

— Когато погледна света днес, аз виждам, че руската революция, при която толкова храбреци се сражаваха и умряха… — Григорий позамълча и пиянски сълзи замъглиха очите му. Залата стихна. Ораторът бързо се съвзе. — Виждам, че революцията никога не е била толкова сигурна, колкото е днес!

Гостите вдигнаха чаши с възгласи „Революция! Революция!“ и отпиха.

Вратите се отвориха и другарят Сталин влезе в залата.

Всички станаха на крака.

Косата на Сталин беше посивяла и той изглеждаше уморен. Беше на шестдесет и пет години и боледуваше — носеха се слухове, че е преживял няколко инсулта или пък няколко леки сърдечни удара. Но днес беше по-скоро поразвеселен.

— Дойдох да целуна булката! — рече той.

Отиде при Зоя и сложи длани на раменете й. Тя беше поне с десетина сантиметра по-висока от него, но някак успя дискретно да се свие. Разцелува я по двете страни и допря мустакатата си физиономия в нея точно толкова дълго, колкото Володя да се погнуси. После отстъпи и попита:

— А питие за мен?

Няколко човека се завтекоха да му поднесат водка. Григорий настоя да отстъпи на Сталин мястото си начело на трапезата. Жуженето на разговорите се поднови, но по-тихо от преди — гостите се вълнуваха от присъствието на Сталин, ала трябваше да внимават с всяка дума и всяко действие. Той можеше да нареди смъртта на някого само с едно щракване на пръсти и често го правеше.

Сервираха още водка, оркестърът подхвана народни танци и хората полекичка се отпуснаха. Володя, Зоя, Григорий и Катерина танцуваха кадрил, който винаги разсмиваше хората. После затанцуваха още множество двойки. Мъжете почнаха да изпълняват гопак и честичко падаха. Володя току поглеждаше Сталин с крайчеца на окото си, както постъпваха и всички останали. Сталин видимо се забавляваше и потропваше в такт с чашата по масата.

Зоя и Катерина танцуваха с Василий — физик и началник на Зоя в проекта за бомбата. Володя седеше отстрани. Тогава атмосферата внезапно се промени.

Един цивилен адютант влезе в залата и забързано се отправи към Сталин. Без да се церемони, той се приведе над рамото му и заговори тихо и настойчиво.

Първо Сталин изглеждаше учуден и отсечено попита нещо, после друго. Лицето му се измени. Той пребледня и се вторачи в танцьорите, без всъщност да ги вижда.

Володя тихо попита:

— Какво става, по дяволите?

Танцуващите още не бяха забелязали промяната, но онези, които седяха по масите, се уплашиха.

След миг Сталин се изправи. Разположените по-близо до него гости също почтително станаха. Володя видя, че баща му още танцува. Разстрелваха хора и за по-дребни прегрешения.

Но Сталин не забелязваше гостите. Заедно с адютанта напусна масата, прекоси дансинга и тръгна към вратите. Подплашените сватбари отскачаха от пътя му. Двама се катурнаха на пода. Сталин не ги и видя. Оркестърът спря да свири. Сталин излезе от залата, без да каже нищо и без да погледне никого.

Някои от генералите, които също изглеждаха уплашени, напуснаха.

Появи се нечий друг адютант, после още двама. Намериха началниците си и им съобщиха нещо. Младеж с вълнено сако се приближи към Василий. Зоя явно го познаваше. Слушаше ги напрегнато и видимо се потресе от чутото.

Василий и неговият помощник си тръгнаха. Володя отиде при Зоя и я попита:

— Какво става тук?

Гласът й потрепери.

— Американците са пуснали атомна бомба в Япония.

Красивото бледо лице на Зоя беше по-бяло от обичайното.

— Японското правителство отначало не могло да разбере какво става. Отнело им часове да осъзнаят какво е това.

— Сигурни ли сме в сведенията?

— Осем квадратни километра сгради били изравнени със земята. Преценката е, че седемдесет и пет хиляди души са загинали на място.

— И колко са били бомбите?

— Една.

— Една бомба?

— Точно така.

— Мили Боже! Не е чудно тогава, че Сталин пребледня.

Двамата младоженци се умълчаха. Виждаше се, че новината се разпространява сред гостите в залата. Някои останаха да седят вцепенени, други се отправиха към кабинетите, телефоните, бюрата, сътрудниците.

— Това променя всичко — рече Володя.

— Включително и плановете ни за меден месец. Със сигурност ще ми откажат отпуск.

— Мислехме си, че Съветският съюз се намира в безопасност.

— Нали баща ти току-що държа реч, че революцията никога не е била по-сигурна.

— Вече нищо не е сигурно.

— Не е. Не и докато не разработим собствена бомба — отговори Зоя.

VII

Джаки Джейкс и Джорджи бяха в Бъфало и за пръв път гостуваха в апартамента на Марга. Грег и Лев също бяха в града. В Деня на победата над Япония — сряда, петнадесети август — всички отидоха в парка „Хумболт“. Алеите бяха изпълнени от ликуващи семейства. Стотици деца играеха в езерото.

Грег беше щастлив и горд. Бомбата работеше. Двете оръжия, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, бяха нанесли поражения, при мисълта за които направо му призляваше, ала ускориха края на войната и спасиха живота на хиляди американци. Грег беше изиграл роля в това. Заради всичко, което направиха, Джорджи щеше да порасте в един свободен свят.

— Вече е на девет — отбеляза Грег.

Двамата с Джаки седяха на една пейка и разговаряха, а Лев и Марга заведоха Джорджи за сладолед.

— Направо не е за вярване.

— Питам се какъв ли ще стане.

Джаки разпалено отговори:

— Не и нещо глупаво от рода на артист или тромпетист. Той е интелигентен.

— Искаш ли да стане професор в колеж, като баща ти?

— Да.

— В такъв случай… — Грег умишлено беше довел разговора до тази точка и се притесняваше от реакцията на Джаки. — В такъв случай трябва да ходи в добро училище.

— Имаш ли нещо предвид?

— Какво ще кажеш за интернат? Например там, където учих аз.

— Той ще е единственият чернокож ученик.

— Не е задължително. Когато аз бях ученик, имахме едно цветнокожо момче от Делхи. Казваше се Камал.

— Само едно.

— Да.

— Тормозехте ли го?

— Естествено. Викахме му Камила. Но момчетата свикнаха с него и той имаше приятели.

— Знаеш ли какво е станало с него?

— Стана фармацевт. Чувам, че вече е собственик на две аптеки в Ню Йорк.

Джаки кимна. Грег виждаше, че тя няма нищо против неговия план. Джаки беше от културно семейство. Макар да се беше разбунтувала и избягала, тя вярваше в доброто образование.

— А таксата за училището?

— Бих могъл да помоля баща ми.

— Ще плати ли?

— Само ги виж.

Грег посочи Лев, Марга и Джорджи, които се връщаха от количката за сладолед. Лев и Джорджи крачеха, хванати за ръка, и ядяха сладолед във фунийка.

— Моят консервативен баща води за ръка цветнокожо момченце в парка. Повярвай ми, ще плати училищните такси.

— Джорджи никъде не е на мястото си — притеснено рече Джаки. — Той е черно момче с бял баща.

— Знам.

— Хората в сградата на майка ти мислят, че съм нейна прислужница, знаеш ли?

— Да.

— Внимавам да не ги извадя от това заблуждение. Ако решат, че в тяхната сграда идват на гости разни негри, може да създадат неприятности.

— Мъчно ми е да го кажа, обаче си права — с въздишка отвърна Грег.

— Животът на Джорджи ще бъде труден.

— Така е. Обаче той има нас.

Джаки го озари с една от редките си усмивки.

— Да. Това все пак е нещо.