Скот Бейкър
Правилото на знанието (16)

14.

Завесите се дръпнаха със съскане. Шон рязко вдигна глава, сепнат от металното стържене на халките. Не го посрещна дръжка на копие, само няколко сестри излязоха иззад завесите. Лорън беше будна и лежеше на леглото. Раната й се нуждаеше от шиене, така че й бяха направили няколко шева и я бяха оставили да поспи два часа. Сега, с прииждането на нови пациенти от касапницата по пътя, леглото бе нужно за по-сериозни случаи. Шон затвори дневника, като си отбеляза страницата с болнична листовка. Стана и с широка усмивка пресече малкия коридор до нея. Лорън изглеждаше по-добре след почивката.

— Здрасти, миличка. Добре ли поспа?

— Ммм, плувах на Олимпийски игри. Басейнът беше пълен с топъл шоколад и другите състезатели се оплакваха — сънено отвърна тя.

— Но не и ти, а? Никога през живота си не съм те чувал да се оплакваш от шоколад. — Той я погледна. — Хей, виж си ръката. Закърпили са я. Съвсем скоро пак ще плуваш.

Лорън се размърда в леглото.

— Искам пак да заспя. — Тя погледна към рамото си. — Дори не го усетих, Шон. Не знам кога е станало.

Шон не можеше да повярва, че жена му е била простреляна. Мисълта го ужасяваше, но се насили да се засмее. Спомни си най-страшния за него момент в живота му преди тази нощ — когато помоли Лорън да се омъжи за него. Бяха се качили на живописните планини Блу Ридж в Северна Каролина, като се измъкнаха под носа на баща й.

Лорън винаги казваше, че колкото по-навътре в планината си, толкова повече са звездите, и обичаше да си мечтае за големия свят. Шон знаеше, че баща й не е лош човек, а просто желае най-доброто за дъщеря си и според него Шон не беше най-доброто. Затова двамата се срещаха тайно две години, преди Лорън да събере кураж да признае на баща си, че е влюбена в градския смотаняк.

Бяха на седалков лифт, от който се откриваше една от най-великолепните панорами в Съединените щати, когато той се обърна към нея и каза:

— Доведох те тук най-вече за да не можеш да избягаш, но също и… — И тогава го направи… Или поне се опита.

Преди да успее да довърши, тя отговори:

— Да. Да, разбира се, че ще се омъжа за теб. Така че престани да се потиш. — После се разсмя и му посочи един орел, спускащ се в клисурата под тях.

Шон беше толкова щастлив и изпита такова облекчение, че се сети за пръстена в задния си джоб часове по-късно, когато сядаше в колата. Никога нямаше да забрави безцеремонния начин, по който го наниза на пръста й насред паркинга в подножието на голямата планина Грандфадър, и как си беше помислил, че момичето, което бе казало „да“, искреше много по-ярко от всеки пръстен. Същото момиче, което сега лежеше в болнично легло с шевове на рамото.

— Знам, миличка. Нещата станаха малко смахнати. — Шон погали бузата й. — И още са такива, а това място се пълни бързо. По всички новини говорят за катастрофата. — Той млъкна за момент. — Мисля, че скоро ще ни помолят да освободим леглото, така че ще опитам да намеря хотел. После ще можеш да се върнеш при басейна с шоколад, а?

— Ммм, мисля също, че побеждавах. Или поне бях непосредствено след победителя.

— Долу има табло, на което са изписани хотелите. Няма да се бавя.

Шон понечи да тръгне, но Лорън се пресегна и хвана ръката му.

— Не ме оставяй, миличък. Само още няколко минути.

Шон махна златния кичур, който бе паднал върху очите й.

— След две минути съм тук. Какво ще кажеш за „Хаят“?

Очите й светнаха.

— Само ако имат басейн — каза тя и пусна ръката му с усмивка.

Шон също й се усмихна и тръгна към асансьора. Знаеше, че не може да си позволи „Хаят“, но след преживяното имаха нужда да се поглезят.

Не се случва всеки ден да прострелят жена ти, помисли си той, докато натискаше едновременно копчетата за затваряне на вратата и за лобито. Беше чувал градския мит, че трикът осигурявал експресно стигане до желания етаж, така че реши да го изпробва. Докато вратата се затваряше, Шон погледна назад към спящата си съпруга.

И в този миг светът спря. Този момент щеше да остане завинаги запечатан във времето. Единственото, което все още се движеше, беше вратата на асансьора. Която се затваряше. Затваряше се и скриваше от погледа му Лорън и мъжа в черно, който стоеше до нея. Студени тръпки тръгнаха от кръста на Шон, достигнаха врата му и накараха космите по тила му да настръхнат. Никога не беше изпитвал по-противно, предизвикващо гадене усещане. Лицето му пребледня като платно, когато отвори уста да изкрещи.

Всичко мина на забавен кадър.

Вратата продължаваше да се затваря. Мъжът в черно стоеше над спящата му, нищо неподозираща жена. Той вдигна ръка и посочи към гърдите й. Вратата на асансьора всеки момент щеше да се затвори.

Шон скочи напред да я спре и с вик протегна ръка.

Беше закъснял.

Процепът бе не повече от два сантиметра. Нямаше шанс.

Твърде късно. Движеше се прекалено бавно.

Дулото се изкашля.

Шон се блъсна в металната врата в мига, в който проехтяха два изстрела.

— Не! Нееее! Аааа! — Шон заудря с юмруци вратата на спускащия се асансьор. — Аааа! — Крясъците му бяха чиста агония. Невъобразима болка, ужас, отчаяние. Продължи да блъска с юмруци вратата, блъскаше, докато се отпускаше на пода. Тряс! Тряс! Тряс! Тряс! Тряс!

Асансьорът продължаваше да се спуска безразлично. Сълзи и слюнка се стичаха по лицето му, докато ужасният момент се повтаряше отново и отново в съзнанието му. Шон Стрикленд току-що беше видял как жена му умира.

Застреляна.

Убита.

Наистина.