Дженифър Л. Арментраут
Опал (8)

Осма глава

Въобще не бе трудно да открия Деймън. Беше протегнал крака в столовата до стената, на която беше изрисуван училищният талисман, и говореше с Били Кръмп, момче от нашия клас. В една ръка държеше картонена кутия с мляко, а в другата — парче пица. Колко гнусно съчетание.

— Трябва да поговорим — казах, прекъсвайки момчешкия им разговор.

Деймън отхапа от пицата си, а Били ме изгледа. Явно нещо в погледа ми го беше стреснало, тъй като усмивката му угасна, той вдигна ръце и бавно отстъпи назад.

— Добре, ще се видим по-късно, Деймън.

Той кимна, но погледът му беше насочен към мен.

— Какво има, котенце. Дошла си да се извиниш?

Присвих очи и за момент обмислих идеята да го пребия по средата на столовата.

— Не, не съм дошла да ти се извинявам. Ти ми дължиш извинение.

— Защо мислиш така? — каза той с простодушно любопитство и отпи от млякото.

— Като за начало, не аз се държа като задник, а ти.

Той се ухили и погледна настрани.

— Това е добро начало.

— Изправих Доусън на крака. — Усмихнах се победоносно, когато той присви очи. — И… Ох, почакай. Това не е важно. Боже, винаги правиш така.

— Как правя?

Напрегнатият му поглед се вряза в мен без следа от гняв. По-скоро имаше нещо весело и нещо доста неподходящо предвид това, че се намирахме в препълнената с хора столова. Божичко…

— Разсейваш ме с нещо безсъдържателно. И ако не знаеш какво означава това — глупаво. Винаги ме разсейваш с нещо глупаво.

Той погълна последния залък от пицата си.

— Знам какво означава безсъдържателно.

— Шокиращо — отвърнах.

Лека хищническа усмивка се изписа на устните му.

— Явно наистина те разсейвам, защото още не си ми казала за какво искаше да говорим.

По дяволите. Беше прав. Уф. Поех си въздух и се съсредоточих.

— Видях…

Деймън ме сграбчи за лакътя, завъртя ме и закрачи по пътеката между масите.

— Да идем на по-усамотено място.

Опитах да измъкна лакътя си от хватката му. Наистина ненавиждах, когато започнеше да ми се мъжка рее и да ми нарежда.

— Спри да ме тикаш, Деймън. Мога и сама да вървя, глупчо.

— Аха. — Водеше ме по коридора и спря пред вратата на спортната зала. Постави ръцете си от двете страни на лицето ми и се приведе към мен. Челото му докосваше моето.

— Може ли да ти кажа нещо?

Кимнах.

— Адски си привлекателна, когато започнеш да ми се опъваш. — Устните му докоснаха слепоочието ми. — Сигурно в мен има нещо увредено. Но ми харесва.

Да, това беше някак сбъркано, но същевременно имаше нещо… секси в начина, по който той винаги ме защитаваше.

Близостта му беше изкушаваща, особено когато дъхът му беше възбуждащо горещ и така близко до устните ми. Събрах цялата сила на волята си, поставих ръце на гърдите му и го избутах.

— Съсредоточи се! — казах, без да знам дали говоря на него, или на себе си. — Имам да ти кажа нещо по-важно от това какви притеснителни неща те възбуждат.

Устните му се извиха в усмивка.

— Добре, да се върнем на това, което си видяла. Съсредоточен съм. Напълно концентриран и така нататък.

Засмях се леко, но бързо отрезвях. Деймън нямаше как да хареса следващите ми думи.

— Почти съм убедена, че видях Блейк днес.

Деймън изви глава настрани.

— Я пак?

— Струва ми се, че видях Блейк тук само преди няколко минути.

— Доколко си сигурна? Видя ли лицето му?

Вече беше напълно сериозен, очите му бяха остри като погледа на орел, а лицето му придоби сурово изражение.

— Да, видях… — Не бях видяла лицето. Прехапах устни и надникнах към коридора. Ученици излизаха от столовата и се бутаха със смях. Преглътнах. — Не му видях лицето.

Той изпусна продължителна въздишка.

— Добре. Какво видя?

— Шапка… шапка с козирка. — Боже, това звучеше тъпо. — На нея имаше сърф. И видях ръката му…

Той вдигна вежди.

— Нека повторя. Видяла си шапка и ръка?

— Да — въздъхнах аз и отпуснах рамене.

Деймън смекчи изражението си и отпусна тежката си ръка на рамото ми.

— Сигурна ли си, че е бил той? Няма проблем, ако не си. Напоследък си под голям стрес.

Сбърчих нос.

— Помня, че и преди ми каза нещо подобно. Когато се опита да скриеш истинската си същност от мен. Да, спомням си.

— Знаеш, че сега е различно, коте. — Той стисна раменете ми. — Сигурна ли си, Кити? Не искам да стресирам останалите, ако не си сигурна.

Не толкова бях видяла Блейк, колкото го бях усетила. Бог знае, че безброй момчета нарушаваха правилата с извращения от рода на шапките с козирки. В крайна сметка, не бях видяла лицето му и нямаше как да съм напълно сигурна, че е бил Блейк.

Взрях се в светлите очи на Деймън и усетих, че бузите ми горят. В погледа му нямаше нищо осъдително. По-скоро ме гледаше съчувствено. Мислеше, че се огъвам под натиска на всички беди. Може би си въобразявах разни неща.

— Не съм сигурна — казах най-сетне и сведох поглед.

От тези думи усетих болка в стомаха.

* * *

По-късно същата вечер с Деймън влязохме в ролите на бавачки. Макар Доусън да беше обещал, че няма да забегне, аз знаех, че Деймън не иска да го оставя сам. Ди пък беше проявила желание да излезе, за да отиде на филм или нещо такова.

Не бях поканена.

Вместо това стоях между Деймън и Доусън и участвах в маратонското гледане на филми със зомбита на Джордж Ромеро — с пуканки в скута и тетрадка, подпряна на гърдите. Правехме планове как да намерим Бет. Бяхме отбелязали двете места, които трябва да проверим, и бяхме решили да отидем на наблюдение този уикенд, за да видим с каква охрана разполагат в момента. До началото на „Земята на мъртвите“ зомбитата бяха станали по-грозни и по-умни.

И аз се забавлявах.

— Нямах представа, че си фен на зомбитата. — Деймън сграбчи шепа пуканки. — Какво те привлича — кръвта и червата или повърхностните социални коментари?

Засмях се.

— Основно кръвта и червата.

— Толкова нетипично за момиче — изкоментира Деймън и сбърчи вежди, когато едно зомби се опита да пробие стена с месарския си нож. — Вече не ми е особено приятно. Колко часа остават?

Доусън вдигна ръка и размаха две кутии DVD.

— Остават ни „Дневникът на мъртвите“ и „Оцеляването на мъртвите“.

— Чудесно — измрънка Деймън.

Завъртях очи.

— Женчо.

— Все едно.

Той ме сръчка с лакът и една пуканка се промъкна между тетрадката и гърдите ми. Въздъхнах.

— Да ти помогна ли с това? — попита той.

Стрелнах го с поглед, изрових пуканката и я хвърлих в лицето му.

— Ще си ми благодарен, когато настъпи зомби апокалипсисът и аз знам какво да правя, защото съм вманиачена по зомбита.

Не изглеждаше убеден.

— Можеш да се вманиачиш по по-подходящи неща, котенце. Мога да ти покажа няколко.

— Не мерси — казах, но се изчервих, защото в съзнанието ми внезапно нахлуха множество образи.

— Не трябва ли просто да идеш в най-близкия магазин „Костко“? — попита Доусън и остави дисковете на масичката.

Деймън се извърна бавно към брат си с недоверчива физиономия.

— И откъде знаеш това?

Той сви рамене.

— Пише го в моя Наръчник за оцеляване по време на зомби атака.

— Така е, — закимах енергично. — „Костко“ има всичко необходимо — дебели страни, храна, запаси. Продават дори пушки и патрони. Можеш да се барикадираш там в продължение на години, докато зомбитата обикалят за мозъци.

Устата на Деймън зейна.

— Какво? — ухилих се аз. — И зомбитата имат нужда от храна!

— Много си права за „Костко“. — Доусън взе една пуканка и я хвърли в устата си. — Но ние можем просто да овъглим зомбитата. Няма да имаме проблеми.

— Да, добро наблюдение.

Опипах дъното на купата за полуразпукана пуканка. Любимото ми.

— Заобиколен съм от изроди — каза Деймън със смаяно лице и наклони глава, но аз знаех, че всъщност му е приятно.

Първо, тялото му беше напълно отпуснато до моето, освен това за първи път Доусън се държеше… нормално. Да, разговорите за зомбита може би не бяха най-голямата крачка, известна на човечеството, но поне беше начало.

На плоския екран едно зомби измъкна ръката на някакъв мъж.

— Какво става, по дяволите? — оплака се Деймън. — Този просто си седеше там! Ехо, заобиколен си от зомбита. Огледай се наоколо, нещастник прост!

Изкисках се.

— Затова филмите за зомбита ми се струват толкова измислени — продължи той. — Добре. Да кажем, че светът свършва със зомби нашествие. Последното нещо, което би хрумнало на човек с две мозъчни клетки, е да стои край някаква сграда и да чака някое зомби да го нападне.

— Млъкни и гледай филма — казах.

Той не ми обърна внимание.

— И наистина ли си мислиш, че ще се справиш добре, ако настъпи зомби апокалипсис?

— Тотално — отвърнах. — Точно аз ще ти спася задника.

— О, така ли?

Той погледна към екрана. После изчезна и нещо… нещо друго застана на негово място.

С викове взех да бутам Доусън.

— Боже мой!

Кожата на Деймън беше мъртвешки сива и стоеше някак увиснала на лицето му. Късове разкапваща се кафеникава кожа покриваха скулите му. Едно от очите му беше просто… дупка. Другото беше безжизнено и млечнобяло. Кичури коса липсваха от главата му.

Зомби Деймън се ухили с изгнили зъби.

— Ще ми спасиш задника? Не мисля.

Можех само да стоя с ококорени очи.

Доусън се засмя. Не знам кое беше по-шокиращо — смехът му или зомбито, седящо до мен.

Деймън отново избледня и после се появи в обичайния си вид — красив, с изваяни скули и гъсти коси. Слава богу.

— Мисля, че ще се справиш доста зле, ако настъпи зомби апокалипсис — каза той.

— Ти… ти си болен — промърморих и внимателно се настаних до него.

С лукава усмивка той се пресегна към купата, но не намери там нищо. Може би имаше пуканки по пода. Усетих, че някой ме гледа, и се обърнах към Доусън.

Той се беше втренчил в нас, но не бях сигурна дали въобще ни виждаше. Очите му бяха зареяни, изпълнени с мъка и с нещо друго. Решителност? Не можех да преценя, но за момент зеленият оттенък засия — вече не беше матов и апатичен — и Доусън заприлича толкова много на Деймън, че едва си поех дъх.

После той разтърси глава и погледна настрани.

Погледнах към Деймън и веднага осъзнах, че и той го е забелязал. Той сви рамене.

— Искате ли още пуканки? — попита. — Имаме боя за храна. Мога да ги оцветя в червено.

— Още пуканки, но без оцветители, моля — отвърнах. Когато той взе купата и се изправи, улових облекчения поглед, който хвърли на брат си. — Да натисна ли пауза на филма?

Погледът му казваше красноречиво „не“ и аз се засмях. Деймън закрачи бавно из стаята и се спря на вратата, докато зомбитата шляпаха в някаква вода. После поклати отново глава и излезе. Не можеше да ме заблуди.

— Мисля, че всъщност филмите за зомбита му харесват — каза Доусън и погледна към мен.

Усмихнах му се.

— Едно време записвахме такива филми, когато ги даваха по телевизията, и ги гледахме по цял ден в неделя. Звучи малко смотано, но беше забавно. — Настъпи пауза и погледът му отново се насочи към екрана. — Липсват ми онези времена.

Сърцето ми се сви за него и Деймън. Надникнах към екрана и прехапах устни.

— Все още можете да го правите.

Той не отговори.

Чудех се дали проблемът не беше в това, че Доусън не искаше да остава насаме с Деймън. Между двамата определено зееше пропаст.

— С удоволствие бих изгледала няколко тази неделя, преди да отидем на оглед.

Доусън остана мълчалив и кръстоса краката си. Бях почти убедена, че няма да ми отговори, че няма да обърне внимание на предложението ми, и нямах проблем с това. Все пак правехме малки стъпки.

Но тогава той проговори.

— Да, това би било готино. Аз… бих се радвал.

Изненадах се и обърнах глава към Доусън.

— Наистина ли?

— Да.

Той се усмихна. Съвсем слабо, но все пак се усмихна.

Зарадвах се, кимнах и после отново насочих вниманието си към гнусотиите. Но тогава забелязах Деймън на прага на стаята. Погледът ми беше привлечен от неговия и аз тежко си поех дъх.

Беше чул всичко.

Сякаш излъчваше благодарност и успокоение. Нямаше нужда да го казва с думи. Признателността му се усещаше в погледа му, в лекия трепет на ръцете му, докато държаха купата с пуканки. Влезе в стаята, седна и сложи купата в скута ми. После се протегна, взе дланта ми в своята и остана в това положение до края на вечерта.

* * *

През следващите няколко дни просто приех, че явно в понеделник съм била в миникриза. Повече не видях зловещи шапки с козирки и до четвъртък цялото това нещо с Блейк вече изглеждаше нереално.

Доусън се беше завърнал в училище.

— Видях го тази сутрин — каза Лиса в часа по геометрия, а тялото й направо трептеше като камертон от вълнение. — Или поне така си мисля. Може и да е бил Деймън, но май беше по-слаб.

За мен не беше трудно да ги различа.

— Бил е Доусън.

— Именно това е особеното. — Част от ентусиазма й се изпари. — Доусън и аз никога не сме били най-добри приятели, но винаги се е държал мило. Аз отидох при него, а той продължи да крачи, сякаш въобще не ме беше видял. А аз лесно се забелязвам. Кипящият ми характер е като отделен крещящ човек.

Засмях се.

— Несъмнено е така.

Лиса се ухили.

— Сериозно, нещо… нещо не беше наред с него.

— О? — Пулсът ми се ускори. Имаше ли нещо особено у Доусън, което хората можеха да забележат? — Какво имаш предвид?

— Не знам. — Тя погледна към предната част на стаята, очите й пробягнаха по далечните уравнения, надраскани на дъската. Къдриците й се разляха по рамото. — Трудно бих могла да го обясня.

Нямах време да изкопча повече. Кариса пристигна в стаята, а след нея и Деймън. Той постави чаша кафе на чина ми. Аромат на канела се понесе във въздуха.

— Благодаря. — Взех топлата чаша. — А за теб?

— Не съм жаден тази сутрин — каза той и завъртя химикалката си. Надникна през рамото ми. — Здрасти, Лиса.

Лиса въздъхна.

— И аз имам нужда от един Деймън.

Обърнах се към нея, без да успея да скрия усмивката си.

— Имаш си Чад.

Тя завъртя очи.

— Той не ми носи кафета.

Деймън се подсмихна.

— Не всеки може да е страхотен като мен.

Сега аз завъртях очи.

— Следи си егото, Деймън, следи си егото.

От другата страна на пътеката Кариса въртеше очилата си в ръце, а когато погледна към Деймън, очите й бяха сериозни и мрачни.

— Искам само да кажа, че се радвам, че Доусън си е вкъщи и е добре. — Две червени петна изникнаха на бузите й. — Наистина е голямо успокоение.

Деймън кимна.

— Така е.

С това приключиха приказките за брат му. Кариса се огледа и макар Лиса рядко да позволяваше неудобните теми да я възпрепятстват, този път реши да не продължава разговора. Но след часа, когато с Деймън преминавахме по коридора, хората бяха почти застинали.

Всички зяпаха Деймън и се чуваше доста шепот. Някои се опитваха да говорят по-тихо. На други не им пукаше.

— Видя ли?

— Отново са двама…

— Толкова е странно, че се е върнал без Бет…

— Къде е Бет?

— Може би се е върнал заради Адам…

Клюкарница в пълния й блясък, осъзнах аз.

Отпих глътка от все още топлото си кафе и надзърнах към Деймън. Извивката на брадата му изглеждаше втвърдена.

— Може би идеята не беше добра.

Ръката му докосна долната част на гърба ми.

— Какво те кара да мислиш така?

Пренебрегнах сарказма му.

— Но ако не се беше върнал, какво щеше да прави?

Деймън остана до мен и заедно закрачихме из втория етаж, като се налагаше да се провираме из най-тесните пространства. Децата едва се промушваха покрай него. И нямах представа накъде се е запътил. Часът му беше на първия етаж.

Той се наведе и каза с тих глас:

— Идеята беше и добра, и лоша. Той трябва да се върне към живота. Няма как да стане безпроблемно, но си заслужава.

Кимнах. Казаното беше вярно. На вратата на моята класна стая за часа по английски той отпи глътка от моето кафе и ми го върна.

— Ще се видим на обяд — каза той и ме целуна, преди да отпраши.

Устните ми потръпваха, докато гледах как гърбът му се отдалечава, а после влязох в час. Случваха се толкова много неща, че просто нямаше как да се концентрирам. По едно време учителят ме извика по име, а аз въобще не забелязах. За сметка на всички други. Кофти тръпка.

Оказа се, че Доусън беше в моята група по биология. Божичко, наистина всички очи бяха насочени към него. Беше седнал до Кими, когато минах покрай него. Той кимна и после разгърна учебника си. Очите на партньора му за часа бяха ококорени като две пълни луни.

Дали беше получил някакво обучение, докато го нямаше? Все едно. Луксианците се развиваха умствено доста по-бързо от хората. Да пропусне една година в училище, най-вероятно не представляваше особен проблем за него.

— Виждаш ли? — обърна се Лиса към мен веднага щом седнах зад нея.

— Да виждам какво?

— Доусън — прошепна тя. — Не такъв го помня. Винаги говореше и се смееше. Никога не е отварял учебник по биология.

Свих рамене.

— Сигурно е изживявал всякакви странни неща. — Не беше лъжа. — И може би се чувства неудобно, докато всички го зяпат. — Също не беше лъжа.

— Не знам. — Тя затвори раницата си и надникна към чина на Доусън. — Дори Деймън не беше толкова мрачен преди.

— Деймън е бил мрачен? — казах леко студено.

— Е, просто не беше толкова дружелюбен. Обикновено се движеше сам. — Тя сви рамене. — О! Между другото, защо Ди се размотава с Отборът на кучките?

Отборът на кучките беше кодове име, с което Лиса беше нарекла Ашли и Андрю още при първите ми дни в гимназията. Обзалагах се, че някога и Деймън е бил част от тази група.

— О — промълвих аз и изпитах внезапното желание да зачета своя учебник по биология. Когато си спомнех за Ди, просто ми идеше да заплача. Приятелството ни беше поело към село Разрушеново. — Не знам. Тя е… различна след Адам.

— Без майтап. — Лиса поклати глава. — Процесът на скърбене е мъчителен. Опитах се да поговоря с нея вчера, докато си прибираше нещата в шкафа, а тя просто ме изгледа, не каза нищо и си тръгна.

— Ох.

— Да. Действително нарани чувствата ми…

— Общо взето, и аз това…

Вратата на класната стая се отвори, звънецът удари и първото, което забелязах, беше специалната тениска Нинтендо, облечена върху сив пуловер. Обичах всички тези старовремски тениски. После — разрошените бронзови коси и лешниковите очи.

Сърцето ми спря, в ушите ми зазвуча бръмчене и се превърна във вой. Въздухът беше изсмукан от помещението. Очаквах, че Уил може да се завърне, но не и… него.

— О. Виж кой е тук — каза Лиса и приглади тетрадката си с ръце. — Блейк.