Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (25)

24.

Най-шантава история там беше с „нападението“ на Погребите.

Те се намираха извън града.

Какво ли нямаше в тях. Виждал съм дори немски пушки и патрони с пречупен кръст.

Та давахме караул там.

На пост, подчаси, почиващ…

Не е леко, особено, ако си втора мръсна смяна.

Него ден войниците бяхме на кино.

Аз в неделя заран гледах филма — италиански, „Черната овца“. За двама братя-близнаци. Единият депутат, другият дребен мошеник.

Който използва абсолютната прилика с брат си за всякакви далавери.

Между другото, накрая не се разбира кой брат остава в Рим и отива в парламента и кой заминава на юг — далеч от суетата.

Подобен финал има в „Двойникът“, но някак си… Нали е сниман по-късно, прекалено близки са идеите.

Гледахме филма. И тъкмо жената на депутата отиде на гости на брат му, а той й беше казал, че осиновил едно сираче и мадам му купила кукла, пък от банята излиза образа на ръце с една сочна, напращяла, напъпила… Абе, войнишки поглед…

И разпоредителката казва: „Войниците, по тревога в казармата!“.

Излетяхме.

Чуваха се далечни изстрели откъм погребите.

Бегом до казармата, раздават автоматите, патрони, пълнителите набързо заредени, тичаме към хълма…

И, колкото по̀ наближаваме, толкова по-бавно се придвижваме.

Защото се стреля. Откоси… Че и единични… Някой вижда нещо и се цели…

Наближихме едно мостче над канала и взехме да спираме.

А беше есен. Локви.

Обаче, ние…

С две думи — залегнахме. И младши лейтенантът извади пистолета. Запука ритмично. Сигнал даваше.

Огънят лека-полека затихна.

Развикаха се: „Кои сте?“.

Ние се обаждаме.

„Станете и се осветете!“.

Да, бе…

Да се осветиш, та някой да те издрънчи в тъмното от нейде си…

Хеле, споразумяхме се, младшият отпълзя напред, от погребите се смъкна някой, заприказваха…

После ни викнаха.

Не влязохме горе, само ни обясниха какво е станало.

На пост бил новобранец.

Първи караул.

И, естествено, му се виждало какво ли не.

Включително зверове, змейове, таласъми…

Абе, ако не сте били на пост — няма да ме разберете.

И в тоя момент новобранецът чул човешки стъпки…

Викнал — стъпките не спират…

Пак…

После разбрали, че е свински таралеж. Те имат копитца и тропат като човек — за разлика от мишите, дето са с лапички.

Та отцепил нашият към караулното, бяга и стреля назад.

Ония заели позиция по разписанието, почнали да пукат.

Дето ви казах — един даже стрелял на единични. Какво е виждал — един дявол знае, ама се целел и стрелял…

Ние тръгнахме към казармата, те се прибраха.

И таман бяхме при мостчето пак… Тресна изстрел…

По корем — в локвите.

После втори…

И викове: „Ей, няма нищо, няма нищо…“

Прибрахме се, на другия ден дежурният отгоре дойде за закуската и ни разправя.

Влиза в караулното разярен стар войник… „Мамка ти, новобранец…“

И трясва с приклада по пода.

Изстрел.

Забравил да извади патрона от цевта.

Началник-караула се развикал: „Твойта мама, колко пъти ви казвам да проверявате автоматите!“.

И джаснал с приклада по стола.

Изстрел.

Две дупки в тавана.

Та на другия ден дежурният купи двадесетина пасти за зъби и пълниха дупките…

Другото го отчетоха по реда — идваха от Търново офицери, разпитваха ги, новобранеца бухнаха в ареста, началник-караула също…

Но с това им се размина, никому не се вдигаше шум, началникът на военното чакаше генералски пагони (умря преди това, нали ви казах), нашите спечелиха — минаха по ръба…