Дженифър Л. Арментраут
Основа (13)

Деймън

— Леле! — прошепнах.

Очите на детето бяха лилави — два аметиста със странни линийки около зениците, точно като очите на Люк. Хлапето огледа струпаните пред него войници със студенина и безразличие.

Доктор Рот пристъпи напред.

— Мика, какво правиш? Знаеш, че не трябва да си в тази сграда. Къде е…

Няколко неща се случиха наведнъж толкова бързо, че нямаше да повярвам, ако не ги бях видял със собствените си очи.

Детето вдигна ръка, след което последва силен пукот — от пушките изскачаха куршуми. Ужасът, изписан на лицето на Кити, подсказваше, че и тя си мисли същото. Наистина ли щяха да застрелят едно дете?

Куршумите обаче спряха, сякаш детето бе луксианец или хибрид. Ала той не беше от моя вид, иначе щях да го усетя. Може би беше хибрид, тъй като куршумите се удариха в синя светлина, проблясваща около хлапето. Светлината се разрасна, погълна куршумите — десетки — и ги превърна в пламтящи сини светулки. Те поседяха във въздуха за секунда и после просто изчезнаха. Детето сви пръсти навътре, като че ли подканваше войниците да си поиграят с него, и в този момент пушките полетяха от ръцете на офицерите и се стрелнаха към него, в стил „магнито“ от филма „X-мен“. Оръжията също застинаха във въздуха, а след миг избухнаха в трептящи сини пламъци. Секунда по-късно се превърнаха в прах.

Кити впи ръце в гърба ми.

— Да го вземат…

— Дяволите — довърших аз.

Доктор Рот се опитваше да си проправи път през войниците.

— Мика, не можеш…

— Не искам да се връщам в онази сграда — каза детето с равен и същевременно писклив глас.

Глупакът Уошингтън тръгна напред с пистолет в ръка. Доктор Рот извика и Мика извърна глава. Охранителят пребледня и детето стисна юмрук. Уошингтън се свлече на колене, сграбчи главата си и се стовари на пода. Устата му бе разтворена в беззвучен писък, от очите му течеше кръв.

— Мика! — Доктор Рот избута един офицер от пътя си. — Това е лошо! Лош Мика!

Лошо — това беше лошо? Можех да измисля десетки по-подходящи думи.

— Боже — прошепна Кити. — Хлапето е като Деймиън от „Поличбата“.

Щях да се засмея, защото с прическата си на паница и лукавата си усмивка, хлапето наистина приличаше на малкия Антихрист. Само дето не беше забавно, тъй като Уошингтън лежеше по лице на пода и честно казано, детето ме гледаше с лилавите си очи.

Хич не обичах зловещи деца.

— Той щеше да ме нарани — каза Мика, без да отделя поглед от мен. — Всички вие ще ме накарате да се върна в стаята си. Не искам да се връщам там.

Няколко войници отстъпиха назад, когато Мика направи крачка към тях, но доктор Рот остана на място, криейки спринцовката зад гърба си.

— Защо не искаш да се върнеш в стаята си, Мика?

— По-добре да го беше попитал защо се е зазяпал в теб — прошепна Кити.

Точно така.

Мика внимателно мина покрай офицерите, които му направиха път. Походката му бе лека, подобна на котешка.

— Другите не искат да си играят с мен.

Нима имаше и други като него? Милостиви боже…

Докторът се обърна и се усмихна на момчето.

— Може би защото не им даваш играчките си, а?

Кити се задави, прозвуча нещо като истеричен смях.

Мика погледна доктора.

— Надмощието не се затвърждава по този начин.

Какво, по дяволите!?

— Но не означава, че оставаш без контрол, Мика. Говорили сме за това.

Момчето сви рамене и отново ме погледна.

— Ще си поиграеш ли с мен?

— Ами… — нямах представа какво да отговоря.

Мика наклони глава и се усмихна. На закръглените му бузи се появиха трапчинки.

— Може ли той да си поиграе с мен, доктор Рот?

Ако докторът му позволеше, щях да съм изключително недоволен.

Доктор Рот кимна.

— Може, но по-късно, Мика. Сега трябва да те заведем в стаята ти.

Долната устна на момчето увисна.

— Не искам да се връщам в стаята си!

Почти очаквах детето да поклати глава и може би то щеше да го направи, но докторът се изстреля напред със спринцовка в ръка.

Мика подскочи, изкрещя и сви ръце. Доктор Рот изпусна спринцовката и се свлече на пода.

— Мика — въздъхна той и притисна слепоочията на детето, — трябва да спреш.

Мика затропа с крак.

— Не искам да…

От нищото се появи стреличка и се заби във врата на детето. То се втрещи и краката му се подкосиха. Преди да се строполи на пода, аз се втурнах към него и го сграбчих. Детето беше зловещо, но все пак беше дете.

Вдигнах глава и видях сержант Дашър да се приближава отдясно.

— Добър изстрел, Арчър — каза той.

Арчър прибра пистолета в кобура с леко кимване.

Аз отново погледнах Мика. Беше вперил очи в мен. Не можеше да помръдне, но бе в пълно съзнание.

— Какво, по дяволите, става? — прошепнах.

— Някой да заведе Уошингтън в болничното отделение, за да се уверим, че мозъкът му не е съвсем съсипан — нареди Дашър. — Рот, незабавно отведи детето в стаята за прегледи и разбери как е успяло да излезе от сграда Б, и къде, по дяволите, е проследяващото му устройство.

Рот се изправи и разтри слепоочието си.

— Да… да, сър.

Дашър пристъпи към него, очите му проблясваха, а гласът му бе тих.

— Ако го направи отново, ще бъде елиминиран. Разбра ли?

Елиминиран? Исусе. Някой се появи до мен и сграбчи детето. Не исках да го пусна, но това нямаше значение. Мика се хвана за тениската ми и се задържа за мен, докато офицерът го дърпаше.

Странните очи бяха още по-чудати отблизо. Кръгът около зениците бе неравен, сякаш черното се бе размило по краищата.

Не знаят, че ние съществуваме.

Отдръпнах се изненадан и той изпусна тениската ми. Гласът на детето беше в главата ми. Беше невъзможно, но се случи. Гледах с недоверие, докато офицерът го изнасяше. Странното беше, че същото бе казал и Люк.

Хлапето не беше като мен или Кити. Беше напълно различно.

Кейти

Мили боже…

Детето обезоръжи петнайсет мъже и сигурно щеше да се справи с много повече, ако Арчър не го бе упоил. Честно казано, въобще не осъзнавах какво видях или какво представляваше детето, но Деймън изглеждаше доста по изплашен от мен. Обзе ме страх. Дали детето му бе направило нещо?

Оттласнах се от стената и се затичах към Деймън.

— Добре ли си?

Той прокара ръка през косата си и кимна.

— Някой трябва да заведе тези двамата в стаите им — каза сержант Дашър, пое си дълбоко дъх и после излая още заповеди.

Арчър се приближи към нас.

— Почакайте — казах и хванах Деймън за ръка. Не помръднах. — Какво беше това?

— Нямам време за обяснения — отвърна Дашър и присви очи. — Заведи ги в стаите им. Арчър.

В мен се надигна гняв, горчив и могъщ.

— Намерете време.

Дашър се врътна рязко към мен и аз издържах погледа му.

В този момент Деймън се заслуша в разговора и впи очи в сержанта. Мускулите под ръката ми се стегнаха.

— Това дете не беше луксианец или хибрид — каза той. — Мисля, че ни дължите отговор.

— Той е това, което наричаме „основа“ — изрече Нанси, която се появи зад сержанта. — В смисъл на ново начало. Основата на съвършения вид.

Отворих уста, после я затворих. Основата на съвършения вид? Почувствах се така, сякаш се бях озовала в посредствен научнофантастичен филм. Само дето всичко бе истина.

— Върви, сержант Дашър. Аз имам време. — Тя вдигна глава и посрещна недоверчивия поглед на Дашър. — Освен това искам пълен доклад за това как и защо в рамките на двайсет и четири часа са възникнали два инцидента с основите.

Дашър издиша шумно.

— Да, госпожо.

Бях изумена, когато той събра пети и се обърна, но подозрението ми, че Нанси дърпа конците, се потвърди.

Тя посочи една от отворените врати.

— Нека седнем.

Без да пускам ръката на Деймън, последвах Нанси в малка стая с кръгла маса и пет стола. Арчър, нашата вечна сянка, тръгна след нас, но остана до вратата, а ние тримата седнахме.

Деймън облегна лакът на масата, сложи другата си ръка на коляното ми и се наведе напред, впил очи в Нанси.

— Добре. Значи хлапето е основа. Или нещо такова. Какво по-точно означава това?

Нанси се облегна и кръстоса крака.

— Нямахме намерение да споделяме това с вас, но имайки предвид на какво станахте свидетели току-що, наистина нямаме избор. Някои неща не се случват според плановете ни, така че трябва да се приспособяваме към ситуацията.

— Супер — казах аз и сложих ръка върху тази на Деймън.

Той обърна дланта си и пръстите ни се сплетоха.

— Проектът „Основа“ е най-великото постижение на Дедал — започна Нанси с непоколебимо изражение. — По ирония, той започна в резултат на инцидент преди повече от четиридесет години. В началото имахме един обект, сега са стотици. Както казах, някои неща не се случват според плановете ни. Затова се налага да се приспособяваме към ситуацията.

Обърнах се към Деймън — той изглеждаше толкова объркан и нетърпелив, колкото и аз. Налегна ме неприятно чувство. Усещах, че това, което щяхме да чуем, щеше да е потресаващо.

— Преди четиридесет години разполагахме с мъжки луксианец и женски хибрид, чиито мутации бе предизвикал той. Те, подобно на вас двамата, бяха млади и влюбени. — Горната й устна се сви презрително. — Позволихме им да се виждат и в един момент по време на престоя им женската забременя.

Божичко.

— В началото дори не знаехме, но впоследствие започна да й личи. Разбирате ли, преди не тествахме за хормони, срещани в случай на бременност. Знаехме, че луксианците зачеват доста трудно, и въобще не очаквахме, че луксианец ще може да оплоди жена, независимо дали тя е хибрид, или човек.

— Вярно ли е? — попитах Деймън. Не бяхме обсъждали възможността за бебета. — Наистина ли луксианците забременяват трудно?

Деймън се замисли.

— Да. Но не е възможно жена да зачене от луксианец, поне доколкото ми е известно. Все едно да се съберат куче и котка.

Сбърчих вежди.

— Добро сравнение.

Деймън се ухили.

— Прав си — каза Нанси. — Луксианците не могат да имат деца от хората и в повечето случаи не могат да имат деца от хибридите. Но ако мутацията е съвършена, напълно завършена на клетъчно ниво, и ако съществува истинско желание, тогава е възможно да се стигне до бременност.

Поради някаква причина гърлото ми се възпламени. Разговорът за бебета с Нанси бе по-неприятен дори от разговора за секс с майка ми, по време на който ми се бе приискало да си ударя главата в стената.

— Когато разбрахме, че хибридът очаква дете, възникнаха противоречия относно това дали е редно бременността да бъде прекъсната. Може да звучи грубо — добави Нанси, след като забеляза напрежението, струящо от Деймън, — но трябва да разберете, че нямахме представа какво може да причини една бременност, нито какво би било детето на луксианец и хибрид. Нямахме представа срещу какво сме изправени, но за щастие, решихме да не прекратяваме бременността и така получихме възможността да изследваме това явление.

— И… и те са имали дете? — попитах аз.

Нанси кимна.

— Продължителността на бременността беше обичайна за човешките стандарти — между осем и девет месеца. Нашият хибрид малко подрани.

— При луксианците трае около година — каза Деймън и аз потръпнах, тъй като това ми изглеждаше доста дълго, особено ако носиш тризнаци. — Но, както казах, зачеването е трудно.

— Когато се роди бебето, външният му вид бе съвсем обикновен, с изключение на очите. Те имаха въз морав цвят, което е изключително нетипично за хората, и къдрави тъмни кръгове около ирисите. Кръвните изследвания показаха, че бебето е наследило и човешко, и извънземно ДНК, което не е еднакво с ДНК-то на мутиралите хибриди. Чак когато детето започна да расте, осъзнахме какво означава това.

Нямах представа какво означава.

На лицето на Нанси се появи усмивка — искрена, подобна на усмивката на дете в коледна сутрин.

— Темповете на растеж бяха нормални, като на обикновено човешко дете. Но това дете демонстрираше изключителен интелект от самото начало — научи се да говори доста преди обичайната възраст и ранните тестове за интелигентност показваха, че детето има IQ над двеста, което е особено рядко. Само половин процент от популацията има IQ над сто и четиридесет. И нещата не свършваха с това.

Деймън ми бе казвал, че луксианците съзряват по-бързо от хората, не физически, а интелектуално и социално. Тогава ми прозвуча съмнително, имайки предвид държанието му в някои моменти. Той се взря в мен, сякаш знаеше какво си мисля, и аз стиснах ръката му.

— Какво имаш предвид? — обърна се към Нанси той.

— Процесът е като бездънен кладенец, който все още изучаваме. Всяко дете, всяко поколение, изглежда, има различни способности. — Докато говореше, очите й засияха с особена светлина. — Първото дете можеше да прави нещо, на което не бе способен нито един хибрид. Можеше да лекува.

Облегнах се на стола. Примигвах на парцали.

— Но аз… смятах, че само луксианците са способни на това.

— И ние така мислехме, преди да се появи Ро. Кръстихме го на първия известен египетски фараон, смятан за митичен.

— Момент. Вие сте го кръстили? Ами родителите му? — попитах.

Тя просто сви рамене. Май това изчерпваше отговора й.

— Способността на Ро да лекува себе си и други бе аналогична на луксианска способност, очевидно наследена от баща му. Още в детството му научихме, че той е способен да общува телепатично не само с луксианци и хибриди, но и с хора. Комбинацията от оникс и диамант не оказваше ефект върху него. Той притежаваше скоростта и силата на луксианец и дори беше още по-бърз и по-силен. И подобно на луксианец можеше лесно да се свърже с Извора. Способността му да решава проблеми и да съставя стратегии беше безпрецедентна. Единственото, което Ро и останалите основи не можеха да правят, бе да променят външния си вид. Ро беше съвършеният образец.

Нужни ми бяха няколко мига да осмисля всичко това и когато най-после го сторих, едно нещо изпъкна над всичко останало.

— Къде е Ро сега?

Очите й помръкнаха.

— Вече не е сред нас.

Това обясняваше употребата на минало време.

— Какво стана с него?

— Казано просто — умря. Но не беше последният. Родиха се още няколко и така разбрахме как е възможно зачеването. — Тя се развълнува и заговори по-бързо. — Най-интересното откритие беше, че бременност е възможна само при мъжки луксианец и женски хибрид, който е претърпял успешна мутация.

Деймън освободи ръката си и свъси вежди.

— И Дедал просто случайно е разполагал с възбудени луксианци и хибриди, които са били навити да го правят, докато са тук? Това ми звучи странно. Мястото не е особено романтично. Не те предразполага за такива работи.

Осъзнах накъде бие Деймън и стомахът ми се преобърна. Въздухът в помещението застина. Имаше причина Нанси да е толкова откровена с нас. В крайна сметка Деймън и аз бяхме „съвършените образци“ според доктор Рот, мутирали на клетъчно ниво.

Нанси ни погледна хладно.

— Изненадващо е какво вършат влюбените, когато разполагат с ограничено време за интимност. Пък и отнема само няколко мига.

И изведнъж обстоятелството, че ни бяха дали обща баня, придоби смисъл. Да не би Нанси да се надяваше, че аз и Деймън ще се поддадем на животинските си страсти и ще създадем бебенца? Идеше ми да повърна, когато тя го потвърди.

— Все пак не сме ви забранили да прекарате някой и друг миг заедно, нали? — Усмивката й вече ме плашеше. — А вие сте млади и толкова влюбени. Сигурна съм, че ще използвате времето рано или късно.

Сержант Дашър не бе споменал нищо подобно в рекламните си речи относно лечението на болести и предпазването на планетата от извънземно нашествие. Но пък Дедал имаше много лица. Самият сержант бе казал нещо подобно.

Деймън отвори уста — без съмнение възнамеряваше да изрече нещо, заради което щях да го изритам, но все пак го оставих да се изкаже.

— Трудно ми е да повярвам, че сте разполагали с толкова много двойки, които… нали се сещаш.

— В някои случаи забременяването стана напълно случайно. В други случаи ние подпомогнахме процеса.

Въздухът заседна в дробовете ми.

— Подпомогнахте?

— Не е това, което си мислиш. — Тя се засмя, звукът бе писклив и изнервящ. — Имаше доста доброволци през годините, луксианци и хора, които разбираха истинската същност на Дедал. В други случаи извършихме инвитро оплождане.

Възлите в гърлото ми се надигнаха като жлъчка, което не беше хубаво, тъй като устата ми бе отворена. Течността щеше просто да изригне.

Един мускул на лицето на Деймън трептеше.

— И какво? В нощните часове Дедал действа като сайт за запознанства на луксианци и хибриди?

Нанси го изгледа студено и аз потръпнах от погнуса. Инвитро означаваше, че не разполагаха с женски хибриди, които да износят бебето. Независимо от думите й се съмнявах всички да са били склонни да участват в подобно начинание.

Зениците на Деймън засияха.

— С колко разполагате?

— Стотици — повтори тя. — По-младите ги държим тук, а когато порастат, ги преместваме в други станции.

— Как успявате да ги контролирате? От видяното днес разбирам, че едва съумявате да се справите с Мика.

Тя сви устни.

— Използваме проследяващи устройства, които обикновено задържат обектите там, където желаем. И все пак от време на време някои успяват да се измъкнат. Справяме се с онези, които не подлежат на контрол.

— Справяте се? — прошепнах ужасена, докато въображението ми рисуваше зловещи картини.

— Основите са превъзходни в почти всяко отношение. Те са изключителни, но могат да станат и доста опасни. Ако не бъдат приучени да живеят в обществото, трябва да се справим с тях по съответния начин.

Въображението ми бе уцелило десетката.

— Боже господи…

Деймън удари по масата и Арчър се приближи с ръка върху оръжието си.

— С две думи, създавате раса от бебета в епруветки и ако не се държат приемливо, ги убивате?

— Не очаквам да разбереш — каза с равен глас Нанси, изправи се и застана зад стола. Хвана облегалката. — Основите са идеалните образци, но както при всеки вид създания, има и лоши екземпляри. Случва се. Възможните плюсове от проекта надвишават по-неприятните страни.

Поклатих глава.

— И какви са плюсовете?

— Много от нашите основи вече са пораснали и са се вградили в обществото. Обучили сме ги така, че да постигнат най-висок успех. Всеки от тях е подготвян от най-ранна възраст за определена роля. Те ще станат лекари с невероятни способности, изследователи, които ще достигнат недостижимото, сенатори и политици, които виждат цялостната реалност и са способни да извършат социална промяна. — Тя спря и се обърна към Арчър. — А някои ще бъдат войници с безпрецедентен талант, ще се присъединят към редиците на хибридите и хората и ще създадат непобедима армия.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха и аз бавно се обърнах. Очите ми срещнаха тези на Арчър. Лицето му беше безизразно.

— И ти ли си…

— Арчър? — каза с усмивка Нанси.

Той вдигна ръка от дръжката на оръжието и насочи два пръста към лявото си око. След миг оттам изскочи цветна очна леща и разкри ирис с цвят на аметист.

Поех си рязко дъх.

— Майко мила…

Деймън изруга тихо. Сега вече разбрахме защо само Арчър ни пазеше. Ако беше като Мика, можеше да се справи лесно с нас.

— Ех, какво рядко цвете си ти! — прошепна Деймън.

— Такъв съм. — Устните на Арчър се извиха в полуусмивка. — Но това е тайна. Не бихме искали другите войници и офицери да се чувстват неловко в мое присъствие.

Което обясняваше защо не беше използвал способностите си върху Мика, а го улучи с упойваща стреличка. Хиляди въпроси кацнаха на върха на езика ми, но бях онемяла от внезапното разкритие за това кой и какво беше Арчър.

Деймън скръсти ръце и отново се обърна към Нанси.

— Доста интересна тайна, няма спор, но аз имам по-важен въпрос.

Тя разпери широко ръце, сякаш го подканяше.

— Давай.

— Как определяте кой ще създаде бебетата?

Господи, стомахът ме заболя още повече и аз се свих, сграбчвайки ръба на масата.

— Това е доста просто. Освен инвитрото, търсим луксианци и хибриди точно като вас двамата.