Стив Бери
Легендата за Линкълн (66)

65

Малоун се втурна нагоре по пътеката към мястото, откъдето се чуха трите изстрела, плътно следван от Люк. Зад завоя се показа огромна къща. Беше от дърво и камък, на три етажа, с големи прозорци и остри стрехи. Към небето се издигаха два каменни комина. От всички страни на къщата имаше дървета, зад нея беше планинският склон, а към главния вход водеше зелена морава.

Стефани дотича при тях.

— Това е — каза тя. — Те са вътре.

— Аз ще вляза отпред — каза Малоун на Люк. — Ти поеми задния вход.

Той се обърна към Стефани.

— А ти чакай тук.

Тя кимна.

Люк се втурна с пистолет в ръка надясно, между дърветата. Малоун се приведе и се доближи до стълбището от секвоя, което водеше нагоре към главния вход на къщата. Хвърли поглед назад и видя, че Стефани се прикри зад едно дърво. После пое нагоре по стълбището — дървените стъпала бяха омекнали на места от годините борба с природните стихии. Самата къща изглеждаше в добро състояние. Някой я беше поддържал редовно. Малоун стигна до верандата.

Вратата беше солидна, на дървена рамка. Малоун внимателно провери бравата. Беше заключено. Той предпазливо погледна през всеки един от прозорците на приземния етаж и се ослуша, но не чу нищо.

Люк стоеше пред задната врата под навеса. На сто метра от къщата се издигаше планината. Той провери вратата, която се оказа заключена. Погледна през прозореца и видя голямо помещение с дървени небоядисани стени, така че естествените цветове на бор и смърч хармонираха с колоните и гредите, поддържащи високия таван. Мебелите бяха обикновени и функционални, с цветни акценти по тапицерията на диваните и столовете. Друг прозорец гледаше към кухнята, оборудвана с каменни плотове, дървени шкафове и уреди от неръждаема стомана. От другата страна на верандата се чуваше ромолене на поток и Люк забеляза воденично колело, което се въртеше в него.

Нещо не беше наред. От къщата не се чуваха никакви гласове. За да влезе, щеше да се наложи да избие вратата от рамката с ритник, което не беше проблем, но щеше ясно да обяви присъствието му.

Люк чу раздвижване по верандата. И усети вибрации по дъските под краката си.

Малоун продължи да поглежда в къщата през всеки прозорец, докато обикаляше по дължината на верандата. Вътрешността беше типична за планинска хижа, а големината на сградата и мебелировката издаваха благосъстоянието на собствениците й. Отвътре продължаваше да не се чува нито звук. Дали не ги бяха забелязали, докато се приближаваха, и не се бяха оттеглили на сигурно място?

Доста съмнително. Усещането му се потвърждаваше от плътния слой прах, който покриваше дървения под във вътрешността на къщата. По него не се виждаха никакви следи. Нямаше никакви признаци, че някой е влизал наскоро.

Задънена улица.

— Люк — каза той.

По-младият агент се показа зад ъгъла.

— Надявах се, че си ти. Тук няма никой.

Малоун кимна в знак на съгласие. Но Стефани специално им беше казала, че Роуан, Саласар и Касиопея са тук.

— Тя ни е излъгала.

И двамата се втурнаха към предната веранда. Стефани не се виждаше никъде. Малоун се спусна по стълбището, като прескачаше по две стъпала, и се затича към дървото, където я беше видял за последен път.

Стефани я нямаше.

Някакъв шум по пътеката зад него привлече вниманието му. Малоун се завъртя и насочи пистолета си. Люк също. На пътеката се появи Чарлс Сноу, подкрепян на всяка крачка от двамата млади данити. Малоун и Люк свалиха оръжията си.

— Какво става? — попита Сноу, като свали ръце от раменете на своите помощници.

— Стефани е изчезнала — каза Малоун.

— Къщата е празна и заключена — добави Люк.

— Тя не ви ли каза? Къщата не е „Фалта Нада“.

Вниманието на Малоун се прикова върху него.

— Тази къща е построена по-късно — обясни Сноу и посочи към планината. — „Фалта Нада“ е там, в една пещера. Няма как да я пропуснете.

Стефани бързо се катереше по каменистата пътека през гората. Тук въздухът беше осезаемо по-хладен. Нарочно беше заблудила Котън и Люк, за да спечели време да се измъкне от тях. Сноу й беше съобщил подробностите още по време на полета снощи.

— Трябва да ти кажа нещо за това място — беше казал той. — Ще видите една къща, но това не е „Фалта Нада“. Истинското място е във вътрешността на самата планина. Лесно ще намерите пътеката. Пещерата е открита от един от първите заселници. Според легендата бил тръгнал за дърва, когато забелязал следи от пума. Проследил ги нагоре по планинския склон и открил една цепнатина в скалата. Зад нея имало пещера, в която влязъл. Преди петдесет години ние прекарахме електричество и осветление, то все още работи. Малцина са виждали това място. Едно време беше специално за нас, но сега е забравено от всички. Фактът, че Бригъм Йънг го е избрал за скривалище както на златото, така и на онова, което му е изпратил Линкълн, изобщо не ме изненадва.

Малоун беше прав. Тя беше предизвикала целия този хаос и отговорността да се справи с него беше само нейна. Все още не знаеше как, но нямаше друг избор. Съмняваше се, че Люк или Котън ще я открият, защото нямаха представа за истинското местоположение. В интерес на истината, Чарлс Сноу можеше да им го каже. Но докато се върнат до колите, разберат къде се намира и потеглят обратно, всичко щеше да е свършило.

Стефани забеляза входа на пещерата пред себе си — беше отбелязан с борови пръти, покрити със зелен мъх. На входа имаше желязна решетка, която беше отворена наполовина, а на земята се търкаляше смазан катинар. Тя го вдигна, за да го разгледа. Вече разбираше защо някой беше стрелял три пъти.

Стефани захвърли катинара и извади пистолета си. Пред нея се виждаше осветен тунел. Беше ударил часът да стори това, което беше длъжна. Тя направи две крачки и влезе в пещерата.

Малоун беше бесен. Беше притиснал Стефани и сега тя влизаше в нещо, с което не беше подготвена да се справи.

— Старче, това изобщо не ми харесва — каза Люк, докато тичаха нагоре по пътеката.

— Тя ще намери смъртта си.

— Нека да не го позволяваме.

— Разбира се, че това е планът. Но за съжаление, нямаме никаква представа какво ни очаква горе. Освен ако ти знаеш нещо, което аз не знам.

— Този път не. Тя не ми каза нищо.

Малоун вдигна очи към пътеката. Всички останали имаха предимство пред тях.

— Значи сме само ти и аз — каза той на Люк.

— Разбрах. И ще бъда с теб до самия край.