Мари Лу
Легендата (40)

Джун

Три дни по-късно

Барстоу, Калифорния

23:40 ч. 11ºC

Ураганът Евония най-сетне започна да утихва, но дъждът, силен и студен, продължи да се лее като из ведро. Небето яростно се пенеше. Под всичко това на самотния джъмботрон на Барстоу предаваха новините от Лос Анджелис.

Заповед за евакуация до: Зейн, Грифит, Зимен, Горски.

Всички граждани на Лос Анджелис са задължени да потърсят подслон на не по-малко от пет етажа височина.

Карантината вдигната от Езерния и Зимния сектор.

Републиката печели решителна победа срещу колониите в Мадисон, Дакота.

Лос Анджелис обявява официално издирване на патриотите бунтовници.

Даниел Алтън Уинг екзекутиран на 26 дек, чрез разстрел.

Не бе изненадващо, че от републиката обявиха екзекуцията на Дей за успешна. Въпреки че и той, и аз знаехме, че това не бе така. По тъмните улички вече се разпространяваха слухове, че Дей отново е измамил смъртта. И че един войник от републиката му е помогнал да го направи. Слуховете си оставаха слухове, защото никой не искаше да привлича вниманието на републиката. И все пак хората не спираха да говорят.

Барстоу, макар и по-спокоен от Лос Анджелис, все пак бе претъпкан с хора. Но от полицията не ни търсеха по начина, по който сигурно го правят в метрополиса. Град с железопътна линия. Разнебитени сгради. Добро място за мен и Дей да се укрием. Щеше ми се и Оли да бе дошъл с нас. Само ако командир Джеймсън не беше изместила екзекуцията с ден по-рано. Исках да го изведа от апартамента, да го скрия в някоя уличка и после да се върна за него. Но вече бе твърде късно. Какво ли щяха да направят с него? Мисълта, че Оли, изплашен и самотен, ще лае по войниците, които нахлуват в апартамента ми, накара гърлото ми да стане на буца. Той бе единственото късче, което ми бе останало от Метиъс.

Сега Дей и аз мъчно си проправяхме път през дъжда към локомотивното депо на железницата, където щяхме да си устроим бивак. Внимавах да стоя в сенките, дори и в нощите, когато имаше буря. Дей си бе сложил шапка, която се спускаше ниско пред очите. Пъхнала бях косата под яката на ризата си и бях увила стар шал — вече влажен — около долната част на лицето си. Това бе всичко, което можехме да направим относно дегизировката си. Стари железопътни вагони бяха пръснати из сметището, избелели и ръждясали от годините. Бяха общо двадесет и шест, ако броим и един служебен вагон, на който му липсваше половината стена от едната страна, и всички бяха на „Юниън Пасифик“. Трябваше да се наведа напред, за да не ме събори вятърът. Дъждът ужили раненото ми рамо. Никой от нас не пророни и дума.

Когато най-сетне достигнахме до един празен вагон (41 квадратни метра, покрит хопер с две плъзгащи се врати — едната е затворена и ръждясала, а другата наполовина отворена; сигурно е конструиран за пренос на сухи и обемисти товари), благополучно натикан между три други в края на двора, ние се настанихме в един ъгъл. Бе учудващо чисто. Достатъчно топло. И най-важното — сухо.

Дей свали шапката си и изцеди косата си. Видях, че кракът го боли.

— Добре е да знаем, че предупредителните съобщения за наводнение са все още валидни.

Кимнах.

— Трудно ще е на който и да е патрул да ни проследи в това време. — Замлъкнах за миг, за да го огледам. Дори сега, когато бе изтощен, мръсен и напълно подгизнал, имаше несломим вид.

— Какво? — спря да изстисква косата си той.

Свих рамене.

— Изглеждаш ужасно.

Това накара Дей да се усмихне леко — но усмивката му изчезна толкова бързо, колкото се и появи. На нейно място се изписа вина. Замлъкнах. Разбирах го.

— Веднага след като дъждът спре — обясни той, — искам да се отправя към Вегас. Да открия Тес и да се уверя, че е в безопасност при патриотите, преди да продължим към бойния фронт, за да открием Идън. Не мога да забравя за нея. Трябва да съм сигурен, че тя ще се чувства по-добре с тях, отколкото с нас.

Сякаш се опитваше да ме убеди, че това бе правилното решение.

— Не е нужно да идваш. Поеми по друг маршрут към бойния фронт и ще се срещнем там. Можем да се уговорим за място на срещата. По-добре само единият да рискува, отколкото и двамата.

Исках да кажа на Дей, че той не е с всичкия си, за да тръгне към военизиран град като Вегас. Но не го направих. Успях само да си представя прегърбените, тесни рамена на Тес и големите й очи. Дей вече изгуби майка си. Брат си. Не можеше да загуби и Тес.

— Трябва да я намериш. Няма нужда да ме убеждаваш в това. Но аз идвам с теб.

Дей се намръщи.

— Недей.

— Имаш нужда от подкрепление. Бъди разумен. Ако нещо ти се случи по пътя, как ще разбера, че си в беда?

Дей ме погледна. Дори в тъмнината не можех да откъсна очи от него. Дъждът бе измил лицето му. Алената лента в косата му бе изчезнала. Останали му бяха само няколко синини. Приличаше на ангел, макар и грохнал.

Смутено отместих поглед встрани.

— Просто не искам да ходиш сам.

Дей въздъхна.

— Добре. Ще отидем до бойния фронт и ще разберем къде е Идън, а после ще пресечем границата. Колониите вероятно ще ни посрещнат радушно — дори може да ни помогнат.

Колониите. Неотдавна те ми се струваха най-големият враг на света.

— Добре.

Дей се наведе към мен. Протегна се, за да докосне лицето ми. Видях, че пръстите му все още го болят, а ноктите му бяха почернели от засъхнала кръв.

— Ти си възхитителна — каза ми той. — Но си глупачка, щом искаш да останеш с някой като мен.

Затворих очи и докоснах ръката му.

— Тогава и двамата сме глупаци.

Дей ме придърпа към себе си. Целуна ме, преди да успея да изрека нещо повече. Устните му бяха топли и меки и когато ме целуна по-страстно, аз обгърнах с ръка врата му и му отвърнах. В този миг не мислех за болката в рамото. Не се чудих дали войниците ще ни открият в този вагон и ще ни измъкнат навън. Не исках да бъда никъде другаде. Исках да бъда тук, на сигурно, до тялото на Дей, притисната в здравата му прегръдка.

— Странно е — споделих аз на Дей по-късно, когато и двамата се бяхме сгушили на пода. Отвън ураганът продължаваше да бушува. След няколко часа трябваше да се отправим на път. — Странно е да съм тук с теб. Едва те познавам. Но… понякога имам чувството, че сме един и същ човек, роден в два различни свята.

Той остана безмълвен за миг, а едната му ръка разсеяно си играеше с косата ми.

— Чудя се какво ли би било, ако аз се бях родил на твое място и имах живот подобен на твоя, а ти се бе родила на моето. Щеше ли да бъде същото? Щях ли да бъда един от войниците на републиката? А ти да си прочут престъпник?

Повдигнах глава от рамената му и го погледнах.

— Така и не те попитах за името ти на улицата. Защо Дей^[1]?

— Всеки ден означава нови двадесет и четири часа. Всеки ден означава, че всичко отново е възможно. Живееш за един миг и умираш в един миг, и всичко това ти се случва в един ден, едно по едно. — Той погледна към отворената врата на железопътния вагон, където струйки тъмна вода потулваха света. — И се опитваш да вървиш в светлината.

Затворих очи и се замислих за Метиъс, наред с всичките ми любими спомени и дори онези, които бих предпочела да забравя, представях си го окъпан в светлина. Във въображението си се обръщах към него и се сбогувах за последен път. Някой ден щях да го видя отново и да си разказваме историите един на друг… но засега щях да го заключа някъде на сигурно място, далече, там, където щях да мога да черпя от силата му. Когато отворих очи, Дей ме наблюдаваше. Той нямаше представа за какво си мисля, но разпознаваше емоциите по лицето ми.

Двамата лежахме, загледани в светкавиците, заслушани в гръмотевиците и чакахме настъпването на окъпаната в дъжд зора.