Дейвид Далглиш
Танц с огледала (11)

Глава девета

Празнотата на Зусините сънища бавно се изпълваше с видения, в началото спокойни, но бързо прелели в ужаси. Тя тичаше из улиците на Велдарен, преследвана от лъвове. Огън обгръщаше туловищата им и хвърляше искри сред рева им. Високо в небето блестеше кървавочервена луна. На два пъти безликата се обръща да се изправи срещу чудовищата, но установяваше, че е гола и без оръжия. В един момент жената се спъна и рухна. И с абсолютна сигурност разбра, че зверовете ще я разкъсат. Тя извика, отчаян апел за помощ. Тъмночервеният свят започна да побелява.

Зуса отвори очи. Вратата на спалнята бе открехната; ивица светлина падаше върху лицето й. Безликата се надигна, установила, че мехурът й е болезнено пълен.

— Кой е там?

Зад открехнатата врата надникна Алиса.

— Ще запаля лампите — каза тя и отново затвори. Зуса се възползва от времето, за да се погрижи за най-належащите си нужди. Алиса се върна с тънък фитил, с който запали две лампи. Стаята се изпълни с меко златисто сияние. Подир това другата жена приседна на леглото.

— Колко дълго съм спала? — попита Зуса и разтри лице. Винаги се будеше напълно отспала, но този път унесът все още лепнеше по ума й.

— Около десет часа — отвърна Алиса. — Вече е късен следобед.

Нещо тормозеше мислите й. В следващия миг Зуса осъзна какво.

— Къде е Хаерн?

— Пленен — отвърна Алиса. В гърлото на безликата започна да набъбва буца. Тя забеляза, че ръцете на господарката й треперят. — Инграм го е оковал в тъмницата си. Възнамерява да го обеси тази вечер.

Зуса умишлено захапа езика си, за да подири съсредоточение чрез болката. Явно ефектът от виолетовия лист все още не беше отминал.

Притесненият вид на Алиса загатваше, че това не са единствените й проблеми. Бяха изминали десет часа, което означаваше…

— Ами срещата? Тя мина ли добре?

Лейди Гемкрофт въздъхна.

— Беше много претъпкано. Лариса и елфите, Инграм и благородниците му, а Търговските лордове също се погрижиха присъствието им да не мине незабелязано. Цял час крясъци и обвинения. На два пъти бях готова да се закълна, че ще се пролее кръв. Главата още ме заболява при спомена.

— Беше ли постигнато някакво решение?

Въпросът видимо развесели Алиса. В смеха й се долавяха зачатъци на налудност.

— Лорд Йор настоя убийствата да спрат по време на преговорите. Представяни от Улрих, търговците настояха да им бъдат отстъпени земи, а също и пълен достъп до горите. Инграм загатна, че е съгласен и с двете страни, без да го каже конкретно. Елфите заплашиха с война, ако изгубят и едничък акър земя. Изглежда Лори и аз бяхме единствените, които бяхме чували за компромис. Може би утре нещата ще протекат по-добре. Надявам се…

— Забрави за утре. — Зуса я придърпа към себе си и я прегърна, отпускайки глава върху нейната. И се загледа в трептящите сенки. — Хаерн ще увисне тази вечер. Зная, че това те тревожи. Само ми кажи, и аз ще отида.

— Не мога. Не мога да те изпратя на сигурна смърт.

Зуса я пусна и свали роклята си. Все още се чувстваше слаба; не би се изненадала, ако треската все още не я бе отпуснала. Но нищо от това нямаше значение. Тя започна да обвива ивиците около себе си. Няколко мига Алиса я наблюдаваше в размисъл, а после се надигна:

— Ще ти донеса нещо за ядене.

— Благодаря ти.

Завърналата се с подноса благородница завари Зуса вече омотана. От своя страна безликата веднага се нахвърли върху хляба. Маслото имаше превъзходен вкус в устата й. Непосредствено подир събуждането си стомахът й бе останал скован и безразличен.

Уханието на месото събуди неочакван глад. Тя изяде всичко, обърса устни върху дланта си, а после се зае да довърши обвиването на лицето си.

— Пази се — каза Алиса и пристъпи зад нея, за да й помогне с пристягането на последните ивици. — Никога не бих си простила, ако с теб се случи нещо.

— Още по-силно би се ненавиждала, ако не направиш нищо. — Зуса се усмихна зад маската. Приключила с обвиването, Алиса я целуна по челото. — Войниците няма да ме притеснят. Ти си почини и се опитай да научиш повече за виолетовия лист. Уверена съм, че каквото и да изтъкват търговците, този плевел е същинската им цел. А що се отнася до Хаерн, ще ти го доведа жив. Обещавам.

— Ще покажа донесената проба на Лори. И ще запомня какво си обещала.

Зуса й намигна, докато си слагаше наметалото.

— Надвивала съм тъмни паладини, наемници, дори се изправих срещу Стражителя. Тъмници и тъмничари не ме плашат, Алиса. Ще се върна, изпълнила обещанието си.

С това тя грабна кинжалите си и се затича по коридора.

 

 

Хаерн оставаше неподвижен и слушаше далечните стенания. В полумрачните килии личаха силуетите им — полумрак, който сега му бе отнет. Почти веднага подир напускането на Алиса тъмничарят се бе появил с няколко тухли, които да натъпка в прозорчето.

— Късметлия си — бе рекъл мъжът. — Това е единственото ти наказание. Непростимо, ако питат мен. С радост бих те накарал да пропееш.

Хаерн не бе му отговорил, защото мъченията не го плашеха. Той бе Стражителя на Велдарен, син на Трен Фелхорн. Дори самата мисъл, че някакъв си обикновен тъмничар би могъл да го пречупи в рамките на един ден, бе обидна.

Времето минаваше — неопределимо, но категорично. Той се опита да се моли, но всеки път си спомняше за обесените и екзекутора им, изричал името му. Това секваше молитвите му към Ашур. Още по-лошо бе, че те му бяха взели медальона на Златната планина. Той би дал всичко, за да си върне тази семпла утеха.

Споменът за Зенке, от когото бе взел амулета, само отвори стари рани. Той се опита да прогони тази мисъл — нещо, което не бе толкова лесно сред задушаващия го мрак. И през цялото време раната в рамото му пулсираше.

Не помнеше да е заспивал, но явно бе станало точно това, защото иначе нямаше защо да се сепва по този начин. Някакъв допир го беше събудил. Край себе си той не виждаше нищо. Тогава глас прошепна в ухото му. Шепотът го накара да застине и за пръв път да признае уязвимостта си.

— Здравей, Стражителю — изрече Привидението. Хаерн почти можеше да си представи усмивката му. — Трябва да призная, че тази гледка ме разочарова.

— Защо си тук? — също шепнешком отвърна Хаерн. Не се съмняваше, че посетителят му би го убил при първия опит за призоваване на стражите.

— За да говоря с теб, разбира се. Защо иначе? Размишлявах над последния ни разговор и трябва да призная, че бях прекалено прибързан в постъпката си. Просто не е възможно да съм сбъркал толкова в преценката на човека, подчинил цял Велдарен. Ти, Стражителю, стана част от игра с много фигури, но не обръщаш внимание на позициите им върху дъската. Освен това тази игра има правила, едно от които ти вече наруши.

— И кое е то?

— Никога, никога не позволявай на състраданието да ти попречи да видиш истината.

Привидението се засмя. Нещо тънко и остро се плъзна по врата на Хаерн. То отвори плитък разрез, но прикованият дори не трепна.

— Кажи ми, Стражителю, имаш ли някаква представа защо елфите са тук? Ами Трифектата? Нима мислиш, че Алиса е дошла единствено заради мен? А какво ще кажеш за Търговските лордове? Не си ли се замислял за тяхната роля, за тяхната същина? Ти ме обвиняваш, че убивам безразборно, а пък знаеш толкова малко. Ти си убивал първенци на Трифектата и на гилдиите. Онези, които аз убивам, са не по-малко виновни.

Сега острието докосваше бузата на Хаерн. Кръв потече от новия разрез.

— С какво аз съм различен от теб? — продължи посетителят.

— Аз никога не съм се наслаждавал на убийствата си.

— Грешиш — ледено прошепна Привидението. — Тези убийства не ми доставят удоволствие и радост. Някои от тях ме разсмиват: смъртта на онези, чийто живот е бил изключително противен. Надали ще отречеш, че ти си изпитвал същото, докато си гледал как най-долните отрепки на Велдарен умират.

Хаерн извърна глава. Стори му се, че в мрака различава очертанията на качулка.

— Тогава защо се усмихваш?

— Какво друго ми остава, след като съм изправен пред подобна лудост?

— Да, какво друго, освен усмивката и убийствата.

Привидението се засмя.

— Да, и убийствата. Да убивам като теб. Да вдъхвам страх като теб. Миналата нощ аз въздадох същата онази справедливост, която ти си нанасял стотици пъти. Защо ги защити, Стражителю? Опитах се да открия отговора, но не можах да достигна до никакво обяснение. Истината ли ми каза тогава?

— Щяха да умрат невинни. Нямах избор.

— Невинните винаги ще умират. Мислиш ли, че твоите постъпки във Велдарен са наранявали единствено виновни?

— Не и деца!

Длан се притисна над устата му.

— Тихо, глупако — просъска Привидението. — Стига си гърмял. И защо говорим за деца? Или имаш предвид онези обесвания, сторени в отговор на твоето дело? Да, това беше отвратително, но пък друго не съм и очаквал от тукашните отрепки. Съвестта ли те измъчва? Тя ли не ти позволява да разсъждаваш трезво? Децата страдат заради действията на техните бащи и владетели. Нищо няма да промени това. Нима ще оставиш недостатъците на света да те спрат да промениш онова, което може да бъде подобрено? Ти заливаше мечовете си с кръв, за да сложиш край на борбата между гилдиите и Трифектата. Защо се колебаеш да го сториш отново?

Хаерн затвори очи в опит да размишлява. Много от думите на Привидението бяха прозвучали разумно. Нима той наистина си бе въобразявал, че стои над всичко това, докато бе убивал крадци? Но нали го бе правил в името на бъдещия мир? Ами Привидението? Какво насочваше неговите действия? Непознатият бе прав — Хаерн не знаеше почти нищо за игрите на тукашните благородници и търговци.

Той преглътна гнева и гордостта си — инак не би могъл да изрече следващите думи. Въпреки това те пак опариха езика му.

— Какво се надяваш да постигнеш? Ако искаш да ти помогна, трябва да зная онази визия, чието настъпване ще означи края на усилията ти.

— Самият край е това, чието настъпване очаквам и подпомагам. Ти си пристъпил сред къща от карти, Стражителю. Аз искам да я съборя. Всички останали искат да залеят Нелдар с дрога и бран. Питай. Отвори си очите. Ако ти кажа, няма да ми повярваш. Чуй го от самите тях. А после опитай да ми покажеш, че греша.

Хаерн по-скоро усети как Привидението се обръща към вратата на килията. По сиянието на далечните факли личеше, че тя е леко открехната.

— Приятелите ти идват, за да ти помогнат — прошепна Привидението. — Много от пазачите… спят дълбоко. Бих могъл да си ида и да не преча на спасяването ти. Бих могъл и да ударя тревога, която ще изпълни тъмниците с пазачи. Какво решаваш, Стражителю? Има ли още надежда за теб, или ще трябва да оставя бесилката да ме отърве от досадата ти?

Хаерн бавно си пое дъх в опит да премисли всичко, което знае. Спомни си разговора с Улрих в имението на Кинън. Убиецът бе оставил невръстната дъщеричка жива. Дълбоко в себе си Привидението притежаваше усещане за порядъчност — въпреки хладината, която излъчваше. А колкото и да се искаше на Хаерн да може да заяви противното, той не можеше да се обяви за по-невинен. За да постигне целите си, без значение колко въздигнати, той бе изпълнил велдаренските канавки с кръв. Пълно лицемерие бе да вини Привидението.

— Не мога да обещая нищо — прошепна Хаерн. — Но по един или друг начин ще открия истината за този град. И ако някой се е опитал да ме заблуждава…

— Тъй да бъде. Може би за теб все още има надежда.

Килията утихна. Вратата леко се раздвижи. Хаерн затвори очи и отпусна глава. Той си спомни гнева, който бе изпитвал при идването на Алиса, и обещанието си за мъст. Една част от него все още се чувстваше така, но той не бе сигурен коя. Може би това беше само егото му.

Обвита в плат длан затули устата му.

— Мълчи — прошепна женски глас. — Някой е идвал тук преди мен.

— Привидението — тихо отвърна Хаерн, когато Зуса отдръпна ръката си.

— Ще се опита ли да ни попречи?

— Не. Не мисля.

— Тогава да побързаме.

Разнеслото се над главата му дрънчене показваше, че безликата се е заела с оковите му. Хаерн запазваше дишането си равномерно, макар сърцето му да ускоряваше хода. Без значение колко пазачи Зуса и Привидението бяха обезвредили, бягството нямаше да се окаже лесно. Самите обстоятелства на дневната светлина утежняваха ситуацията.

С шумно дрънчене една от веригите се стовари върху пода. Неколцина затворници подвикнаха подигравателно.

— Зле ли си ранен? — попита Зуса.

Още една верига бе отворена, този път внимателно оставена на земята. Хаерн пробно раздвижи рамото си. Трябваше да стисне зъби, за да не изкрещи.

— Да — процеди той.

— Можеш ли да бягаш?

— Имам ли избор?

— Не и ако искаш да се махнеш.

— В такъв случай ще мога.

И последните вериги се отпуснаха край тялото му. Макар че Зуса внимаваше, тяхното дрънчене се разнасяше далеч сред каменните стени.

— Курва ли си си довел? — кресна някой от близките затворници.

Зуса грабна Хаерн за ръката и му помогна да се изправи. Когато младият мъж предпазливо докосна раната си, пръстите му откриха зловонна лепкавост. Най-вероятно рамото бе започнало да се инфектира. Прекрасно.

— Къде са ми нещата?

— Някъде в предната част. Ще ги вземем на излизане. Готов ли си?

— Да.

Тя се затича по коридора, сграбчила китката на Хаерн. Когато навлязоха сред светлината на факлите, затворниците започнаха да крещят. Край една от вратите на стената бе опрян войник. Кръв покриваше врата и нагръдника му. Зуса поспря, за да се ослуша.

— Той твое дело ли е? — попита Хаерн.

— Беше в безсъзнание, когато го открих. — Тя погледна към мъртвеца. — Аз само му прерязах гърлото.

Никакви пазачи не се появиха в отговор на гълчавата. Стражителя си отдъхна.

Безликата отново го повлече напред. Двамата подминаха още две тела. За случилото се с тях вече не бяха нужни въпроси. Първият лежеше на една страна, а другият по гръб. И двамата можеха да се похвалят с широки разрези през гърлата.

При следващия кръстопът двамата спряха отново. От двете им страни се простираха още килии. Право пред тях се намираше проблясъкът на свободата. Затворниците продължаваха да крещят одобрително или завистливо.

— Пазачите все така не помръдват — прошепна Зуса.

— А ти как се промъкна покрай тях?

Тя посочи настрани.

— Гмурнах се през сенките. Но не мога да те взема със себе си.

Хаерн не възнамеряваше да убива още пазачи — не му харесваше мисълта за още обесвания — но подигравателните думи на Привидението продължаваха да го преследват. Нима той наистина се беше превърнал в страхливец, сплашен от заплахата на човек като Инграм?

— Дай ми мечовете и наметалото — каза той. — Ще си проправим път.

И тъй като видя безликата да поглежда към рамото му, Хаерн добави:

— Мога да се справя с болката. Върви.

Зуса пусна ръката му, за да изтегли и двата си кинжала. Срещу нея изникна пазач, отправил се да провери причината за продължаващата суматоха. Нападението на жената го изненада; първото острие потъна под нагръдника му, а второто разкъса трахеята му. Войникът беззвучно се свлече на пода, където бе сритан от бегълците.

Други трима пазачи седяха около малка маса. Зад тях се издигаше поставка с оръжия, а също и тежък сандък.

Преди тримата да са успели да повдигнат мечовете си, безликата се бе озовала сред тях. Когато и третият труп рухна, тя се облегна на стената и посочи към сандъка.

— Провери там.

Хаерн коленичи пред него и го отвори. Вътре действително откри вещите си. Обгръщането на плаща върна част от увереността му; окачването на мечовете възстанови и останалата част. Ризата му все още се просмукваше с кръв: когато ожесточението се оттеглеше, болката щеше да го завземе изцяло. Но в момента той можеше да се сражава.

При обръщането си с изненада установи, че Зуса все така се е облегнала на стената. Капчици пот проблясваха върху откритата ивица кожа край очите й.

— Ранена ли си? — попита той, макар да не виждаше кръв.

— Ще се оправя — отвърна безликата и се оттласна от зида.

Тя се приближи към желязната врата — последно препятствие преди свободата. Но тя се оказа залостена отвън. Зуса изруга.

— Можем ли да я разбием? — каза Стражителя. През решетките можа да види двама пазачи, облегнати на вратата в привидна дрямка. Достатъчно бе един от обхождащите патрули да забележи, за да вдигне тревога.

— Не. Цялата е метална. Трябва да изляза.

— Как?

Жената притисна лице между решетките.

— Сенките. Забрави ли?

Тя пое назад и изчезна. На Хаерн му оставаше единствено да чака, безпомощен. Страховитият Стражител бе спрян от обикновена залостена врата.

— Какво падение — промълви той и започна да се разхожда, за да предотврати схващане.

Безликата изпадна отвъд и над вратата и се приземи тежко.

— Зуса? — попита Хаерн. Тя продължаваше да лежи неподвижно. — Зуса!

— Забелязаха ме — промълви тя. Все още беше обърната с гръб към него. — Непредпазливо…

Долетелите далечни викове ускориха пулса му.

— Трябва да се махнем.

Но Зуса изглеждаше прекалено слаба, за да се изправи, още по-малко да отмести тежкото резе. Първият войник вече изникваше по склона на хълма.

— Зуса, изправи се. Съсредоточи се върху болката и се изправи!

Тя се надигна на колене. Едва сега Хаерн видя болта, потънал сред ребрата й. Първите зачатъци на паника започнаха да изникват в съзнанието му. Той се извърна, за да грабне един от арбалетите и няколко стрели. Преди войникът да се е приближил на опасно разстояние, Хаерн го простреля през решетките. След него изникна втори пазач, когото Хаерн простреля в гърлото, макар и от втори опит.

Зуса се вкопчи за решетките, за да се изправи на крака. Хаерн презареди арбалета, а после се пресегна, за да докосне лицето й.

— Можеш да го направиш. Не мисли за тях. Не мисли за нищо. Отключи вратата. Отмести резето. Заклевам се, че ще те защитя.

Безликата разкъса ивиците от устата си и се приведе напред, опряла чело в метала.

— Горя… — промълви тя, все още затворила очи.

Откъм имението на върха се приближаваха неколцина войници.

— Направи го. Иначе и с двама ни е свършено.

Той изстреля последния болт над главата й, а после захвърли арбалета, за да изтегли мечовете си. Изкрещявайки с цяло гърло, Зуса сграбчи резето и го отмести. Усилието я повали, но Хаерн вече бе свободен. Младият мъж изскочи навън, забравил за болката в рамото. С дивашки рев той се нахвърли върху шестимата приближаващи. Войниците бяха безсилни срещу такъв гняв. Първите двама рухнаха веднага; техните удари изглеждаха тромави в сравнение с насрещните.

Третият войник се свлече с разсечен крак. В следващия миг Хаерн вече скачаше към другаря му, забивайки колене в гърдите му. Сблъсъкът повали и двамата, но само един от тях се надигна: пазачът остана да лежи, прикован от мечовете.

Последните двама се обърнаха да побегнат, но Стражителя не им позволи. Единия наръга в гръб, а другия препъна и се възползва от падането, за да му пререже гърлото.

С капещи кръв остриета Хаерн пое обратно към единствения останал жив. Онзи започна да моли за милост още преди мечът да е доближил гърлото му.

Устремът на яростта започваше да се оттича от Стражителя. Едновременно с това болката в рамото се усилваше. Той отпусна оръжието си и удари поваления по лицето.

— Постарай се да направиш нещо смислено с живота си — посъветва Хаерн, прибра оръжията си и изтича при Зуса. Безликата се бе облегнала на вратата, стиснала болта с две ръце, за да го изтика през гърба си. Невярващият Хаерн пристигна тъкмо навреме, за да спре залитането й.

— Издърпай го — промълви Зуса.

Другият сграбчи окървавената стрела, стисна зъби и дръпна.

Почти недоловим стон указа изникването й. С помощта на наметалото й пристегна раната.

— Остави ме — продължи тя. — Иначе няма да успееш да избягаш. Кажи на Алиса, че съжалявам…

— Ще й кажеш сама.

Хаерн я облегна върху рамото си и направи мъчителна крачка напред, а после и друга. Кожата й гореше.

Постепенно двамата набраха инерция и Зуса започна да се придвижва сама. Накуцващи, кървящи, те се отправиха към подножието на хълма. В самата си основа той също бе обграден със стена. Пътеката, по която се спускаха, отвеждаше до затворена странична порта, пред която стояха на пост войници. Когато забелязаха Зуса и Хаерн, те извадиха оръжия.

— Прекалено много са — рече безликата. — Остави ме и бягай.

— Тогава ще умрем заедно.

На по-малко от десет крачки от войниците двамата спряха и Хаерн отдръпна ръка. Зуса последва примера му и изтегли кинжалите си. Младият мъж се засмя — сигурно в момента представляваха жалка двойка убийци.

Насреща им имаше почти двадесет войници, които започваха да ги заобикалят.

— Пуснете ни — каза Хаерн и насочи кървав меч към предводителя им. — В противен случай ще умрете. Начело с теб.

— Хвърлете оръжията — отвърна стражникът, без да обръща внимание на заплахата му.

— Само когато умрем, войнико.

Пазачите се напрегнаха в предстояща атака. Зуса се отпусна ниско над земята, готова да скочи, но в очите й личеше унес. Дори и във върхова форма двамата биха се затруднили срещу толкова много войници. А в сегашното си състояние…

Хаерн спусна качулката си по-ниско и се усмихна широко. Той щеше да умре в битка, макар и безнадеждна. Думите на Привидението бяха съдържали истина. Какво друго можеше да стори човек сред подобна лудост?

Предводителят не успя да издаде заповед за атака: над портата се разнесе глас. С изтеглен меч Привидението стоеше на стената над портата.

— Пуснете ги.

— Те са затворници на лорд Инграм — отвърна войникът. — Върви си по пътя, освен ако не искаш да се присъединиш към тях в тъмницата.

— Заповядвам ти да ги пуснеш.

Сред бойците се разнесе шепот — неколцина бяха осъзнали кой е мъжът в тъмни дрехи и дълго наметало.

— Кой си ти, че да ни заповядваш?

Привидението се усмихна широко.

— Това е моят град. Пусни ги, иначе ти и хората ти ще умрете.

Хаерн лесно можа да долови страха, разпръскващ се сред войниците. Привидението говореше властно и спокойно, без да се притеснява от численото им превъзходство. Нямаше значение дали щяха да успеят да го надвият: и в двата случая те щяха да понесат много жертви.

Този сблъсък позволяваше на Хаерн да види свой огледален образ, копие на страха, който самият той с такова усърдие бе градил във Велдарен. Наблюдаван отстрани, ефектът бе поразителен.

— Отдръпнете се — със спокоен глас каза Стражителя. — Не е нужно някой да пострада.

Командирът пристъпи назад в привидно примирение, а в следващия миг рязко замахна към гърлото на Хаерн и изкрещя на хората си да нападат. Стражителя отрази удара. Около него избухна хаос. Зуса избегна първите два замаха, насочени към нея, а подир това спътникът й се присъедини към нея. И двамата се задоволяваха да се отбраняват, като отвръщаха на насочените срещу им атаки.

След като уби един увлякъл се в устрема си войник, Зуса рухна на колене. Наложи се Хаерн да се напрегне още повече, за да я защити. Но след тези първи мигове ситуацията им се облекчи, защото Привидението скочи от стената, жънейки гибел с меча си. Войнишкото обучение бледнееше пред силата и бързината му. Непознатият си проправи кървав път до Хаерн. И продължаваше да се усмихва.

— Понякога се чудя дали изобщо би могъл да ми бъдеш от полза — рече той, преди да се обърне към оставащите войници. — Защо отстъпвате? Изправете се срещу мен! Или сте страхливи глупаци, които смеят да нападат само по-слаби противници?

Хаерн изправи Зуса и с крак повдигна връзката ключове от колана на командира. Сред звуците на продължаваща битка той отключи портата и я блъсна.

— Не припадай — обърна се той към безликата. — Сега трябва да се скрием. Ще можеш ли да тичаш?

— Нямам избор — каза тя и се усмихна слабо. Импулсивно, Хаерн я целуна и й помогна да се облегне на него.

— Хубав меден месец — промърмори той. — Дръж се.

Двамата се затичаха, разплисквайки капчици кръв. С раните и с облеклото си привличаха много погледи, но никой не им попречи. Виковете на войниците постепенно заглъхнаха. Благодарение на бързината си, на тълпите и на намесата на Привидението, те успяха да се отдалечат от градската тъмница. С всяка следваща минута Зуса ставаше все по-слаба, затова Хаерн я взе на ръце и продължи, макар и с далеч по-бавен ход. Изтощението бе започнало да потапя и самия него в унес. Трудно му беше да запазва съсредоточение сред непознатия град.

Въпреки това той продължаваше да крачи, да прогонва болката и да напряга ума си. Хората се заглеждаха все по-продължително в тях; неколцина дори предложиха помощта си.

Хаерн не обръщаше внимание на погледите и въпросите, съсредоточен единствено върху продължаващото си придвижване.

Най-накрая той си позволи да се отпусне на колене пред огромна порта, стиснал припадналата Зуса. Никога не би очаквал подобно облекчение при вида на отварящия портата Торгар.

— Да не сте се чалнали? — попита едрият наемник.

Хаерн искаше да отговори утвърдително, но можа единствено да се смее до сълзи. Поне петнадесетина минувачи видяха как той и Зуса изчезват в имението на Лори Кинън.