Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (16)

15

Беше забелязала жената по-рано — мършава, с мрачна физиономия, със силен грим и боядисана черна коса. Тя и придружителят й, приличащ на мечка гризли, се наливаха здравата през цялата вечер. За разлика от болшинството клиенти в ресторанта, нито един от двамата не приближи към Дийн. Вместо това жената не сваляше пронизващия си поглед от Блу. И когато Блу мина покрай тяхната маса, жената я заговори с пиянско заваляне:

— Я ела тук, малка Пий Уий, да си поговоря с теб.

Блу не й обърна внимание и влезе в тоалетната. Тъкмо заключи кабината, когато външната врата се разтвори с трясък и се разнесе същият войнствен глас:

— К’во става, малката? Мислиш се за прекалено важна, за да говориш с мен?

Блу тъкмо се канеше да й обясни, че не говори с пияници, когато се чу познат мъжки глас:

— Остави я на мира. — Чаровникът Дийн бе заменен от генерал, изискващ пълно подчинение.

— Само ме докосни, задник такъв, и ще запищя, че ме изнасилваш — озъби се жената.

— О, не, няма да стане. — Блу излезе с твърда стъпка от кабината. — Какъв ти е проблемът?

Жената стоеше до мивката, осветена от ярката жълта светлина. Широкоплещестата фигура на Дийн запълваше отвора на вратата от лявата й страна. Презрителната гримаса на непознатата, предизвикателно издаденото бедро, навитата на кок боядисана суха коса свидетелстваха, че е озлобена на целия свят и е решена да стовари всичките си нещастия на Блу.

— Проблемът ми е, че мина с навирен нос покрай мен.

Блу опря ръка на кръста.

— Госпожо, вие сте пияна.

— И к’во от туй? Цяла вечер се правиш на важна, сякаш си нещо повече от всички жени тук, само защото си пипнала господин Голяма надувка.

Блу пристъпи напред, но ръката на Дийн се стрелна, обви се около кръста й и я дръпна назад.

— Недей. Не си струва да си губиш времето с нея.

Блу нямаше намерение да се бие с пияната жена, искаше само да я осветли по някои въпроси.

— Пусни ме, Дийн.

— Криеш се зад гърба на голямото си лошо гадже? — подметна жената подигравателно, когато Дийн повлече Блу към вратата.

— Не е нужно да се крия зад никого — отвърна Блу и пристъпи напред, като се опита да избута ръката му. Ръката не помръдна.

Мечката гризли, компаньонът на непознатата, се извиси в рамката на вратата. Имаше гръден кош като на варел, квадратна челюст и бицепси, приличащи на татуирани бурета за бира. Но жената не виждаше никой друг, освен Блу.

— Тузарското ти приятелче го е страх да не изядеш тупаника и да не може да те чука довечера.

Дийн се намръщи в огледалото.

— Госпожо, вие сте сквернословещо, жалко подобие на човешко същество — процеди отвратено.

Някой в тълпата, струпала се зад гърба на гризлито, разтвори вратата докрай, за да не изпуснат нещо от задаващото се зрелище. Гризлито се наведе напред.

— Какво правиш тук, Карън Ан?

— Ще ви кажа какво прави — отвърна му Блу троснато. — Опитва се да ме предизвика, защото е прецакала живота си и иска да си го изкара на някой друг.

Жената сграбчи ръба на умивалника, за да не падне.

— Аз си печеля честно парите, кучко. От никого не вземам подаяния. Колко пъти ти се е налагало да го духаш на Важната клечка, за да си платиш вечерята?

Дийн отпусна ръката си.

— Награби я, Блу.

Да я награби?

Карън Ан се хвърли напред. Беше с цяла глава по-висока от Блу и с петнайсетина килограма по-тежка, но пияна до козирката.

— Хайде, Пий Уий, хайде, малката — озъби се тя. — Хайде да видим дали се биеш толкова добре, колкото смучеш.

— Сега вече прекали! — Блу нямаше понятие защо Карън Ан й бе обявила война, а и не й пукаше. Втурна се срещу нея. — Настоявам да се извините, госпожо.

— Майната ти! — Карън Ан изви пръсти и се опита да сграбчи косата на Блу. Но тя се извъртя и я блъсна с рамо в корема.

Карън Ан изкрещя от болка, изгуби равновесие и се пльосна на пода.

— Дяволите да те вземат, Карън Ан! Веднага си вдигни задника! — кресна гризлито и пристъпи напред, но Дийн му препречи пътя.

— Не се меси.

— И кой ще ми попречи?

Устните на Дийн се извиха в смъртоносно подобие на усмивка.

— Сериозно ли си мислиш, че ще минеш през мен? Не ти ли стига, че нашата малка Пий Уий ето там срита задника на приятелката ти?

Това не беше съвсем вярно. „Нашата малка Пий Уий ето там“ само беше бутнала мъртвопияната Карън, но като по чудо я бе уцелила в слънчевия сплит. Сега Карън Ан се гърчеше на пода и отчаяно се мъчеше да си поеме дъх.

— Сам си го изпроси, кучи сине — изруга гризлито и замахна с все сила.

Но Дийн блокира удара му, без дори да помръдне крака. Тълпата зяпачи ревна дружно, включително и онзи тип, когото Дийн представи като мирови съдия. Гризлито залитна и се блъсна в касата на вратата. Присви злобно очи и отново се нахвърли срещу Дийн, но той отстъпи ловко настрани и гризлито се халоса в металната закачалка за кърпи. Но мигом се изправи и се впусна в поредната атака. Този път му провървя и уцели болното рамо на Дийн, което никак не се понрави на куотърбека. Блу се смота на бърза ръка от полесражението, когато мнимият й годеник престана да си играе игрички и сериозно запретна ръкави.

Обзе я ужасяваща възбуда, докато наблюдаваше с каква хирургическа точност Дийн изпълни контраатаката. За съжаление, малко неща на този свят са черни и бели като в настоящия момент и докато се наслаждаваше на въздадената набързо справедливост, тя се изпълни с копнеж. Ако Дийн с огромната си сила, безпогрешни рефлекси и странно благородство можеше да накаже цялото зло на света, нямаше да се налага да го прави Вирджиния Бейли.

Когато гризлито се стовари на пода, едрият плешив здравеняк, който по-рано Дийн представи като директор на гимназията, си проправи път сред тълпата.

— Рони Арчър, както винаги, имаш по-малко ум от една бълха. Ставай и се пръждосвай оттук.

Гризлито неуспешно се опита да се претърколи по гръб. В това време Карън Ан пропълзя до тоалетната кабина и започна да повръща.

Барманът и фризьорът повдигнаха гризлито. Съдейки по израженията на лицата им, той не беше най-популярният момък в града. Единият от тях му подаде хартиена кърпа, за да спре кръвта си, а другият го измъкна от тоалетната. Блу се добра до Дийн, но ако не се брояха драскотината на лакътя и изцапаните дизайнерски джинси, по него нямаше други щети.

— Позабавлявахме се — заяви той, докато оглеждаше Блу. — Добре ли си?

Битката й бе завършила, преди да е започнала, но й стана приятно, че той е загрижен за нея.

— Добре съм.

Отвратителните звуци от повръщане най-сетне спряха и директорът изчезна в кабината. Появи се оттам с мъртвешки бледата Карън Ан, която се олюляваше до него.

— На всички нас никак не ни се нрави, когато вие двамата ни карате да приличаме на шайка пияни селяндури в очите на непознатите — обяви той, преди да я поведе през тълпата. — Нима смяташ да прекараш целия си живот, като се биеш с всяко дребничко момиче, което ти напомня за сестра ти?

Блу и Дийн се спогледаха.

След като двойката пияни побойници бяха изведени, съдията, фризьорът, директорът на училището и една жена, която всички наричаха Сил, собственичка на местния магазин за стоки втора употреба, в един глас настояха да почерпят Дийн и Блу. Двамата набързо узнаха, че Рон е глупав, но иначе не бил лош. Че Карън Ан е пълна злобарка — за което съвсем красноречиво свидетелстваха цъфналите краища на зле боядисаната й коса — и си била такава още преди хубавката й дребничка по-малка сестра Лайла да избяга със съпруга на Карън Ан, като на всичкото отгоре двамата прелюбодейци задигнали и новия й червен понтиак файърбърд.

— Тя наистина много обичаше колата си — обясни съдията Пит Хоскинс.

Както се оказа, сестра й Лейла на ръст приличала на Блу и също била с тъмна коса, макар че нейната била малко по-добре оформена, както тактично изтъкна Гари.

— На мен ли го казваш — промърмори Дийн.

— Преди две седмици Карън Ан налетя на Марго Джилбърт — поясни Сил, — а тя дори наполовина не приличаше толкова на Лейла, колкото Блу.

Малко преди Блу и Дийн да си тръгнат, барманът и двойник на Крис Рок, чието истинско име беше Джейсън, обеща да не сервира на Рони и Карън Ан повече от едно питие на вечер, дори и в сряда, когато предлагаха любимата италианска кухня на Рони.

 

 

Миризмата на уиски раздразни ноздрите на Ейприл, когато седна на високото столче на бара. Нуждаеше се от едно питие и цигара, точно в този ред.

Само днес.

— Една сода с резен лимон — поръча на бармана, докато вдишваше тютюневия дим в помещението. — Доставете ми удоволствие и ми сервирайте содата в чаша за мартини.

Той се усмихна, а детските му очи жадно я огледаха.

— Имате я.

Какво пък, не искаше толкова много. Сведе поглед към розовите си пантофки от „Марк Джейкъбс“. На палеца й се бе появила пришка. „Моят живот в обувки“, помисли си тя. Някога носеше платформи с височина дванайсет-тринайсет сантиметра, боти от всякакви видове и форми; обувки с високи тънки токчета, по-високи и по-високи. А сега пантофки и „балеринки“.

Тази вечер искаше на всяка цена да се махне от фермата, далеч от презрението на Дийн, но най-вече по-далеч от Джак. Затова отиде с колата до съседния окръг, за да потърси уединение в този скъп ресторант. И при все че нямаше намерение да се отбива в полупразния бар преди вечеря, старите навици умираха бавно.

През целия ден се чувстваше като ръчно плетен пуловер, разплитащ се бримка по бримка. Не вярваше, че може да има нещо по-мъчително от появата на Дийн, но няколкото часа, прекарани с Джак в боядисване на кухнята, бяха разбунили твърде много стари и грозни емоции, заплашващи да избият на повърхността на така трудно постигнатото й спокойствие. За щастие, Джак също като нея нямаше желание за разговори, а и нарочно бяха надули музиката докрай, което правеше невъзможно всякакво словесно общуване.

Затова пък всички мъже в бара тутакси забелязаха появата й. Двама японски бизнесмени внимателно я изучаваха под съпровода на леката популярна мелодия.

„Извинявайте, момчета, но вече не правя групов секс.“ Един мъж, малко под петдесетте, с повече пари, отколкото вкус, надменно изпъчи гърди. „Жалко, но и на теб днес няма да ти се отвори парашутът.“

Но какво ще стане, ако след всичките й усилия, след изцелението, което бе успяла да постигне, Джак Пейтриът отново успее да я омагьоса? Навремето той беше нейното безразсъдство, нейната лудост, началото на падението й. Ами ако всичко се повтори? Не, не можеше. Сега тя контролираше мъжете, а не те — нея.

— Сигурна ли сте, че не искате нещо по-силно? — попита готиният барман.

— Не мога. С кола съм.

Той се ухили и доля още сода в чашата й.

— Само ми дайте знак, ако искате нещо.

— Непременно.

Тъкмо в баровете и клубовете тя бе пропиляла живота си и понякога изпитваше нужда да се върне назад, за да си припомни, че онова надрусано момиче, готово да се унижи с всеки мъж, който уловеше окото й, повече не съществува. При все това рискът беше голям. Приглушената светлина, подрънкването на ледените кубчета, възбуждащият мирис на алкохола. За щастие, този бар не можеше да мине за шикозен, а примитивната инструментална версия на „Подръж ме“ на „Ролинг Стоунс“ толкова я дразнеше, че не се изкушаваше да остане по-дълго. Трябваше да хвърлят зад решетките онзи, който беше направил този боклук.

Мобилният завибрира в джоба й. Тя провери кой я търси и веднага отговори:

— Марк!

— Господи, Ейприл, толкова се нуждая от теб…

 

 

Ейприл се прибра в къщата на арендаторите малко преди полунощ. В доброто старо време купоните тъкмо сега започваха. А сега искаше само едно — по-скоро да заспи. Но когато излезе от колата, дочу музика откъм задния двор. Самотна китара и онзи до болка познат хриплив баритон:

„Когато си сама в нощта,

мислиш ли, скъпа, за мен,

както аз мисля за теб?“

С годините гласът му бе станал по-дрезгав, по-дълго задържаше думите в гърлото си, като че ли не искаше да ги пусне на воля. Тя влезе в къщата и остави чантата си. За няколко секунди остана неподвижна, със затворени очи, опитвайки се да се овладее. Но после, както винаги, последва музиката.

Той седеше с лице към тъмнеещото езеро. Вместо градинския стол с метални облегалки за ръцете, беше донесъл обикновен кухненски стол с права облегалка. В тревата, до краката си, беше оставил малка чинийка със свещ, за да вижда бележника, в който нахвърляше текста на песента.

„Бейби, ако знаеше

каква болка ми причини,

щеше да плачеш,

както аз плача сега.“

Изминалите години се стопиха за миг. Той се бе навел над китарата, също както някога — галеше, убеждаваше, възпламеняваше. Пламъкът на свещта се отразяваше в стъклата на очилата, оставени върху бележника. Необузданият бунтар с дълги коси, някогашният млад рокаджия се беше превърнал в зрял, улегнал мъж. Можеше — трябваше — да се прибере в къщата, но музиката я мамеше неудържимо.

„Призовавала ли си дъжда,

за да не познаеш отново самотата?

Пожелавала ли си слънцето да угасне?“

Джак я видя, но не спря. Продължи да свири заради нея, както някога. Музиката обливаше кожата й като топло лечебно масло. Когато и последният акорд отзвуча и се стопи в мрака, той отпусна ръка върху коляното.

— Какво мислиш?

Някогашното буйно момиче щеше да се свие на кълбо в краката му и щеше да му заповяда още веднъж да изсвири мелодията. Щеше да го посъветва да не сменя акорда в края на първия куплет или да му каже, че долавя в акомпанимента отглас от „Хамънд Б3“^[1]. Но зрялата жена само сви небрежно рамене:

— Винтидж Пейтриът.

Това беше най-жестокото нещо, което можеше да каже. Граничещата с мания страст на Джак да експериментира с нови стилни похвати в музиката беше така легендарна, колкото и презрението му към застаряващите рок звезди, повтарящи упорито старите си находки.

— Така ли мислиш?

— Песента е добра, Джак. Знаеш го.

Той се наведе и прибра китарата в калъфа. Светлината на свещта очерта орловия му нос.

— Помниш ли как беше някога? Достатъчно беше само веднъж да чуеш някоя нова песен и вече знаеше дали е добра, или не. Разбираше музиката по-добре от мен.

Тя обгърна рамене и зарея поглед към езерото.

— Вече не мога да слушам онези песни. Напомнят ми за твърде много неща, които отдавна съм загърбила.

Гласът му достигна до нея като цигарен дим.

— Нима цялата онази дива неукротимост е изчезнала, Ейприл?

— До последната капка. Сега съм скучна бизнес дама от Ел Ей.

— Дори и да се стараеш, не можеш да бъдеш скучна.

Обзе я безкрайна умора.

— Защо не си в къщата?

— Обичам да съчинявам песни край водата.

— Е, не е точно Лазурният бряг. Чух, че имаш къща там.

— Покрай другите.

Повече не можеше да издържа. Отпусна ръце.

— Върви си, Джак. Не те искам тук. Не те искам близо до мен.

— Аз съм този, който би трябвало да го каже.

— Ти можеш да се грижиш за себе си. — Старата горчивина изплува на повърхността. — Каква ирония! Толкова пъти имах нужда да поговоря с теб, но ти не желаеше да вдигнеш слушалката. А сега, когато си последният човек на този свят, с когото искам да…

— Не можех, Ейприл. Не можех да говоря с теб. Ти беше като отрова за мен.

— Такава отрова, че докато бяхме заедно, ти написа най-хубавите си песни?

— Както и най-лошите. — Той се изправи. — Помниш ли онези дни? Пиех хапчетата с водка.

— Ти се дрогираше, преди да ме срещнеш.

— Не те обвинявам. Казвам само, че животът в безумието на ревността те изпепелява по-жестоко и от най-опустошителния пожар. Без значение с кого бях — дори с момчетата от моята банда — не спирах да се питам дали първо не си преспала с тях.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Аз те обичах!

— Ти обичаше всички онези мъже, Ейприл. Стига да бяха рокаджии.

Не беше вярно. Той беше единственият мъж, когото истински бе обичала, но нямаше намерение да влиза в безсмислен спор и да защитава онези отминали и сбъркани чувства. Освен това нямаше да му позволи да я позори. Сексуалните му завоевания не отстъпваха по бройка на нейните.

— Аз се борех със собствените си демони — продължи Джак. — Не можех да се боря и с твоите. Помниш ли онези отвратителни скандали? И не само нашите. Аз се нахвърлях на фенове, фотографи. Изгарях като факла.

И я влечеше със себе си.

Джак мина покрай нея и приближи до брега на езерото. Само по начина, по който се движеше, със същата гъвкава грация като сина си, всеки можеше да се досети, че са баща и син. Иначе не си приличаха. Дийн се бе метнал на нейните северни предци. Джак беше нощта, тъмна като греха.

Тя преглътна и тихо заговори:

— Ние имахме син. Аз имах нужда да говоря с теб за него.

— Зная. Но за да оцелея, трябваше да стоя надалече.

— Може би в началото, но след това? Какво ще кажеш за последвалите години?

Той срещна погледа й, без да трепне.

— Докато подписвах чековете навреме, съвестта ми беше спокойна.

— Никога не ти простих онзи кръвен тест за бащинство.

Джак се изсмя рязко и горчиво.

— Нямаш право да ми го натякваш. Колко пъти те улавях, че лъжеш? Ти беше дива, напълно неконтролируема.

— И Дийн плати за всичко.

— Да, той плати.

Тя потърка ръцете си. Толкова беше уморена от миналото си, което се опитваше да нахлуе в настоящето. Преструвай се, докато преструвката стане истина. Време беше да последва собствения си съвет.

— Къде е Райли?

— Спи.

Ейприл погледна към тъмните прозорци на малката къща.

— При мен ли?

— Не. В голямата къща.

— Стори ми се, че Дийн и Блу излязоха.

— Да. Отидоха в града. — Той взе кухненския стол, за да го внесе вътре.

— Оставил си Райли сама?

Джак тръгна към задната врата.

— Вече ти казах. Тя спи.

— Ами ако се събуди?

Той ускори крачките си.

— Няма.

— Не можеш да си сигурен. — Ейприл тръгна след него. — Джак, не бива да оставяш едно плашливо единайсетгодишно момиче само в такава голяма къща през нощта.

Той винаги бе мразил да се оправдава и сега остави рязко стола на тревата.

— Нищо няма да се случи. Тук тя е в по-голяма безопасност, отколкото в града.

— Но тя не смята така.

— Предполагам, че по-добре от теб познавам собственото си дете.

— Ти нямаш никаква представа какво да правиш с нея.

— Все някак ще разбера.

— Побързай. Тя може и да е само на единайсет, но повярвай ми, когато ти казвам, че времето ти изтича.

— А ти откога стана такъв експерт по майчинството?

Разтърси я вълна на гняв и образува още една пукнатина върху гладката скала на спокойствието й.

— Да, Джак, такава съм. Никой не е по-голям експерт от този, който е допуснал всички възможни грешки в майчинството.

— Тук си права. — Той грабна стола и влезе вътре.

Пукнатината се превърна в бездна. Само един човек имаше право да я осъжда и това беше Дийн. Ейприл хукна след Джак.

— Не смей да ме съдиш! Точно ти от всички хора!

Но той не отстъпи.

— Нямам нужда точно ти да ми казваш как да се грижа за дъщеря си.

— Само така ти се струва. — Райли бе докоснала някаква струна в душата й и Ейприл нямаше да остави това така, не и когато на карта бе заложено бъдещето на едно малко момиче, не и когато беше ясно, че Джак разбира грешката си, но отказва да я признае. — Невинаги животът ти дава втори шанс, но сега ти имаш такъв с нея. Ако не го пропилееш. Вече го предусещам — господин Рок звезда е на петдесет и четири, а все още е такъв егоист, че не желае малката му дъщеря, която се нуждае от любов, да обърка живота му.

— Не се опитвай да ме рисуваш с четката на собствените си грехове. — Думите му бяха жестоки, но липсата на убеденост в тона му й подсказа, че го е жегнала в болното му място. Той бутна стола под масата и мина покрай нея. Вратата се затръшна.

Ейприл отиде до прозореца и видя как той грабна китарата си и се наведе над свещта. Миг по-късно в двора се възцари мрак.

 

 

Дийн се забавляваше да наблюдава как Блу се радва на ванкуиша. На връщане към фермата тя отново шофираше.

— Обясни ми го още веднъж — рече младата жена. — Обясни ми защо беше толкова сигурен, че няма да се стъписам пред една откачалка, която не само е с цяла глава по-висока от мен, но и с двайсет и пет килограма по-тежка.

— Не преувеличавай — възрази Дийн. — Разликата във височината ви навярно не е повече от десетина сантиметра, а в теглото — най-много тринайсетина килограма. А и те видях как се биеш. Освен това тя не е откачена. Просто беше толкова пияна, че едва се държеше на краката си.

— Все пак…

— Някой трябваше да я научи на прилично държане. Аз не можех. Нали тъкмо затова сме екип. Признай, че ти хареса — ухили се той.

— Противно ми е дори да помисля за случилото се.

— Не зависи от теб, Блу. Ти си истински боец по рождение.

Той видя, че тя оцени по достойнство комплимента.

Дийн слезе и отиде да отвори вратата на обора, за да може Блу да паркира вътре ванкуиша. Постепенно започваше да схваща странния й начин на мислене. Израснала без родители, тя бе свикнала да разчита единствено на себе си, затова отчаяно бдеше над независимостта си. Именно заради това й беше толкова неприятно да му е задължена. Досегашните му гаджета приемаха вечерите в луксозните ресторанти и скъпите подаръци като нещо естествено. Но Блу се раздразни дори от тези евтини обици. Ала той улови как тя на няколко пъти се погледна крадешком в огледалото за обратно виждане. Разбра, че ги харесва, но знаеше също, че щеше да му ги върне веднага щом измисли как да го направи и в същото време да запази достойнството си. Дийн нямаше представа как да се държи с жена, която искаше толкова малко от него, а той толкова много от нея.

Блу паркира ванкуиша в обора и излезе. Днес Дийн беше измъкнал от обора и конюшнята няколко стари чувала с боклуци, за да освободи място за колата. За съжаление, не можеше да се справи с гълъбите, свили гнезда по подпокривните греди, затова трябваше да използва покривалото за колата, но като построи гараж, този проблем щеше да отпадне.

Дийн затвори портата. Блу се приближи към него. Стъклените пурпурни капки се полюшваха на ушите й. Искаше му се да може да я пъхне в джоба си.

— Ти си свикнал с това, нали? — попита тя. — Не само да се биеш, но и непознати да те черпят с питиета и всички да се опитват да се сприятелят с тебе. И изглежда, това дори не те дразни.

— Имайки предвид неприлично големите суми, които ми плащат да се мотая из игрището, нямам право да негодувам.

Той очакваше тя да се съгласи, но се заблуждаваше. Вместо това Блу го гледаше така изучаващо и втренчено, че Дийн имаше чувството, че знае много добре колко безбройни часове бе прекарал в безкрайно отегчение и понякога усещаше физическа болка от това. Дори след сезона гледаше толкова много записи на мачове, че после ги сънуваше.

— Професионалният спорт е развлечение — обяви той. — Всеки, който забравя това, се заблуждава.

— Но все понякога трябва да ти писва.

Така беше.

— Не се оплаквам.

— Това е едно от нещата, които харесвам в теб. — Тя стисна ръката му приятелски, което го накара да скръцне ядно със зъби.

— Всъщност славата има повече положителни, отколкото отрицателни страни — заговори той с неочаквана войнственост. — Хората те познават. Трудно е да си самотен, когато си що-годе известен.

Блу отдръпна ръката си.

— Защото никога не си се чувствал чужд. Не знаеш какво е това, нали? — Лицето й помръкна. — Извинявай. Забравих как си отраснал… Разбира се, че знаеш. Това, което ти наговорих, беше гадно. — Потри бузата си. — Казах го, защото от умора едва се държа на крака. Ще се видим утре сутринта.

— Почакай, аз…

Но тя вече крачеше към фургона. Сребърните мъниста на бледолилавото горнище проблясваха в тъмнината като малки звездички.

Дийн искаше да извика след нея, че не се нуждае от ничие съчувствие. Но той никога през живота си не бе тичал след жена и дори Блу Бейли нямаше да го накара да падне дотам. Влезе в къщата.

Вътре цареше тишина. Помота се в дневната, после излезе през френските прозорци на бетонната плоча, която щеше да бъде основа на бъдещата остъклена веранда, когато дърводелците се върнеха на работа. Очакваше ги купчина греди и дъски. Младият мъж се опита да се полюбува на звездите, но нямаше сърце за това. Фермата трябваше да бъде негово убежище, място, където ще може да се отърси от всички неприятности и да си почине, но сега горе спяха Лудия Джак и Райли и само Блу му пазеше гърба. Всичко в живота му се бе объркало и той не знаеше как да възстанови равновесието.

Не беше свикнал да се чувства неуверен, затова се върна вътре и се насочи към стълбите.

Изкачи няколко стъпала, но това, което видя на горната площадка, го накара да застине на място.