Ромен Гари
Хвърчилата (36)

XXXVI

На 27 март 1942 времето беше студено и сиво. Трябваше да закарам до Вериер, на десет километра от Клери, две нови радиостанции модел АМК II и известен брой „редки предмети“ като козя тор, която избухва със закъснение и възпламенителни цигари — всичко това скрито под сламата между дъските; бях взел тези материали от Бюи. Доктор Гардио ми беше услужил с двуколката си и конят Клемантен вървеше с бодра стъпка; за маскировка бях сложил няколко хвърчила върху сламата — ателието на Амброаз Фльори все така се славеше с добро име и дори фигурираше в списъка на Жьонес на „поощрените дейности“, както ни го беше доверил самият кмет на Клери.

Пътят ми минаваше покрай замъка Жар; когато стигнах до входа забелязах, че решетката е оставена широко отворена. Към замъка имах странното отношение на собственик или по-точно казано — на „пазач на спомените“. Не допусках, че са крадци. Спрях Клемантен, слязох и тръгнах по главната алея. Трябваше да измина около стотина метра. На около двайсет крачки от басейна забелязах човек, седнал на каменната пейка вдясно, под голите кестенови дървета. Беше навел глава и забил нос в кожената яка на палтото си: в ръка държеше тояга, с която чертаеше нещо по земята. Беше Стас Броницки. Не изпитах никакво вълнение; сърцето ми не изскочи; винаги съм знаел, че животът не е дотолкова лишен от смисъл и се показва от по-добрата си страна, дори когато му се случва да изпада в грешка. Те се бяха върнали. Приближих. Броницки изглежда не ме забелязваше. Той гледаше в краката си. С върха на бастуна си беше изписал няколко цифри и едната от тях беше покрил с пожълтяло кестеново листо.

Мерцедесът на Фон Тиле чакаше пред развалините на замъка; верандата и стълбите, наполовина разрушени, бяха обрасли с храсти; покривът и таванът липсваха. Горните етажи бяха изгорели. Непокътната, макар и почерняла от огъня, стоеше само долната част на фасадата около входа, където зееха изпочупени прозорци. Единствено стаите от партера не бяха засегнати от огъня. Външната врата беше изтръгната — вероятно от ловци за огрев през зимата.

Чух отвътре смеха на Лила.

Стоях неподвижен с вдигнати очи. Най-напред видях да излиза Ханс и генерал Фон Тиле; още миг и зърнах Лила. Пристъпих крачка-две и тя ме забеляза. Не изглеждаше изненадана. Стоях неподвижен. В нейното появяване имаше нещо толкова просто и естествено, че и днес все още не мога да кажа дали липсата на шок у мен не беше всъщност резултат на толкова силен шок, че бях изпразнен от всякакви чувства. Също като някой слуга аз свалих шапка.

Лила носеше бяла шуба и барета; държеше няколко книги под мишница. Тя слезе по стъпалата, приближи с усмивка и ми подаде ръка, без да сваля ръкавицата си.

— А, здравей, Людо. Радвам се да те видя отново. Възнамерявах да намина. Как си?

Стоях онемял. Чувствах как у мен се заражда изумление, смесено със страх и паника.

— Добре. А ти?

— О, знаеш, при всички тези ужаси, които се случват мога да кажа, че имахме късмет. С изключение на баща ми, който… В крайна сметка това е лечимо и ние се надяваме, че ще се оправи. Извинявам се, че още не съм дошла в Мот, но те уверявам, че исках да дойда.

— Да, добре.

Всичко беше казано така учтиво и съвсем по светски, та започвах да си мисля, че имам кошмар.

— Дойдох да видя какво е останало — каза тя.

Мисля, че говореше за замъка.

— Почти всичко е изгоряло; успях да изровя няколко книги, виждаш. Пруст, Маларме, Валери… Наистина не е останало много.

— Не е.

Промълвих:

— Всичко ще се оправи.

— Как? Какво искаш да кажеш?

— Всичко ще се оправи.

— Ти не си се променил. Все така малко особен.

— Както знаеш, страдам от прекомерна памет.

Тя изглеждаше подразнена и малко смутена, но бързо се съвзе и ме погледна нежно:

— Знам. Не трябва. Очевидно при толкова… толкова нещастия миналото изглежда по-щастливо и далечно.

— Да, вярно е. А… Тад?

— Остана в Полша. Не поиска да отпътува. Участва в съпротивата.

Фон Тиле и Ханс стояха на две крачки от нас и ни чакаха.

— Винаги съм знаела, че Тад ще извърши велики неща — каза Лила. — Между впрочем всички го знаехме. Той е един от тези, които един ден ще държат в ръце съдбата на Полша… Или поне това, което е останало от нея.

Фон Тиле дискретно се беше обърнал.

— Мислеше ли поне малко за мене, Людо?

— Да.

Погледът й се загуби някъде из върховете на дърветата.

— Това беше един друг свят — каза. — Сякаш са минали векове оттогава. Е, не искам да бавя повече моите приятели. Как е чичо ти?

— Продължава.

— Все така хвърчилата?

— Все така. Но сега му е забранено да ги пуска високо.

— Целуни го от мен. Е, до скоро, Людо. Със сигурност ще мина да те видя. Толкова неща имаме да си кажем. Не те ли мобилизираха?

— Не. Решиха, че съм негоден за военна служба. Изглежда, че съм малко луд. Наследствено е.

Тя докосна ръката ми с върха на пръстите и отиде да помогне на баща си да се качи в колата. Седна между него и генерал Фон Тиле. Ханс се настани на волана.

Чувах как гарваните се смеят.

Лила ми махна с ръка. Отвърнах. Мерцедесът се скри в края на алеята.

Стоях дълго там и се опитвах да дойда на себе си. Най-напред чувството, че не съм нито там, нито другаде — никъде, а после бавното настъпление на отчаянието. Борех се. Не исках да ставам предател. Отчаянието винаги води до подчинение.

Оглупял, неспособен да помръдна аз стоях на чакъла с каскет в ръка и колкото повече минути изтичаха, толкова у мен се засилваше впечатлението за нереалност — пред тези руини, в този призрачен парк с побелели от скреж дървета, където всичко се къпеше в неподвижност и отсъствие на живот.

Това не беше истина. Не беше възможно. Моето въображение беше изиграло всичко, беше изопачило всичко, за да си отмъсти за онова, което от години изисквах от него. Още едно видение, още един от онези сънища, в които така лесно се оставях да потъна и за които плащах скъпо. Не беше възможно това привидение да е Лила, толкова светска, толкова безразлична и толкова чужда на онази, която почти четири години беше живяла с такава яркост в паметта ми. Равнодушието на гласа й, дори учтивостта, с която бе разговаряла с мен, липсата на каквато и да било следа от нашето минало в студения син поглед — не, това не се беше случило, просто състоянието ми се бе влошило от самотата и прекалено подхранваната ми „лудост“ и аз току-що си бях платил за това. Едно ужасяващо видение като резултат от нервно изтощение и временно обезсърчение.

Най-сетне успях да се изтръгна от това вцепенение и се отправих към портата.

Не бях направил и няколко крачки, когато забелязах пейката, върху която преди малко бях повярвал, че виждам Стас Броницки да чертае с върха на бастуна по земята цифрите на въображаема рулетка.

Осмелих се да сведа очи, да погледна, да се уверя.

Цифрите бяха там и пожълтялото листо лежеше върху 7.

Едва осъзнаващ какво върша успях да закарам моя товар до Вериер и да се върна у дома. Заварих чичо в кухнята. Беше пийнал. Седеше до огъня и галеше котарака Гримо, който спеше на коленете му. Едва успях да проговоря.

— … тя не ме напусна дори за миг откакто замина, а сега, когато се върна, вече е друга…

— Разбира се, хлапето ми. Ти си я измислил. Четири години отсъствие дават достатъчно свобода на въображението. Когато мечтата падне на земята, винаги нанася големи щети. Дори и идеите разпознаваме трудно, когато се осъществят. Когато и Франция се върне, ще видиш какви физиономии ще направим! Ще казваме: тя не е истинската, друга е! Германците разпалиха много въображението ни. Когато един ден си отидат, изненадите ще бъдат жестоки. И все пак нещо ми подсказва, че пак ще я откриеш, твоята малка. Любовта е гениална и има дарбата всичко да преглъща. Колкото до теб, ти вярваше, че живееш благодарение на твоята памет, а всъщност си живял предимно от въображението.

Той се засмя.

— Въображението, Людо, не е най-добрият начин да се отнасяш към една жена.

В един часа сутринта стоях на прозореца с пламнало лице и очаквах от нощта не знам каква майчина милувка. Чух кола, после настъпи тишина, стълбите изскърцаха, вратата се отвори зад гърба ми; обърнах се: чичо беше застанал там с лампа в ръка, после той изчезна и се появи Лила. Тя хлипаше; приличаше на стенание, което извира от нощна гора. Жалба, която сякаш се извиняваше за себе си, защото никой нямаше право на толкова мъка, на толкова нещастие. Хвърлих се към нея, но тя отстъпи.

— Не, Людо. Не ме докосвай. По-късно, може би, по-късно. Най-напред трябва да знаеш… да разбереш…

Хванах я за ръка. Тя приседна на ръба на леглото, трепереща в бялата си шуба, с ръце благоразумно сключени на коленете. Мълчахме. Отвън се чуваше попукването на зимните клони. В очите й се четеше почти умолителен въпрос и също колебание, сякаш още се съмняваше, че може да ми се довери. Чаках. Знаех какво я кара да се колебае. Без съмнение все още бях оня Людо, който беше познавала, малкото нормандско селянче, прекарало трите години на войната до чичо си и неговите хвърчила и което не можеше да я разбере. Във всичко, което щеше да ми каже, думите „Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?“ се повтаряха без край, изречени с тревога и почти с отчаяние, сякаш тя беше убедена, че тези признания, тази изповед надминават всичко, което мога да разбера, да приема и да простя.

Тя ми отправи още един умолителен поглед, после заговори и аз разбрах, че тя има нужда да говори не за да узная аз всичко това, а за да го забрави тя.

Слушах. Бях седнал на другия край на леглото и слушах. Малко треперех, нали трябваше да приема своя дял. Тя пушеше цигара след цигара, а аз й подавах огънче. Лампата съединяваше нашите две сенки върху стената.

На 1 септември 1939 немският броненосец Шлесвиг-Холщайн, без да имаше обявена война, бе открил огън върху полския гарнизон от полуострова на Гродек. През следващите часове и дни авиацията бе свършила останалата работа.

— Ние всички бяхме под бомбардировките… Тад беше успял да се присъедини към бойната си група, знаеш, онази, която провеждаше политически събрания още когато ти беше при нас.

— Спомням си.

— Брюно беше заминал за Англия петнайсет дни преди това… Успяхме да се приютим в една ферма… Баща ми беше изпаднал в шок, майка ми, напълно истерична… За щастие срещнах един немски офицер, който беше джентълмен…

— Има и такива.

Тя ми хвърли боязлив поглед.

— Трябваше преди всичко да оцелея, да спася нашите… Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?

Разбирах.

— Връзка, която продължи три месеца… После той беше изпратен другаде и…

Тя млъкна. Не я попитах: и след него кой? Колко други? С проклетата ми памет нямах намерение да отварям такава сметка… Трябваше преди всичко да оцелея, да спася нашите…

— Ако Ханс не ни беше намерил — успяхме да се приютим във Варшава — не знам какво щеше да се случи с нас… Той воюваше във Франция и беше успял да се премести в Полша единствено, за да може да ни помогне…

— Да ти помогне.

— Искаше да се ожени за мен, но нацистите забраняваха браковете с полякини…

— Само като си помисля, че можех да го убия! — казах. — Най-напред можех да го удуша, когато ме нападна при Стария извор, още когато бяхме хлапета, а после дуелът ни в Гродек… Има Господ!

Не биваше да говоря с толкова сарказъм. Но така ми беше по-лесно.

Тя ме гледаше.

— Променил си се, Людо.

— Извинявай, мила.

— Когато Хитлер нападна Русия, Ханс последва генерал Фон Тиле към фронта при Смоленск. Успяхме да намерим убежище в Румъния… В началото имахме останали още няколко бижута, но после…

Тя станала метреса на един румънски дипломат, после на един лекар, който се погрижил за нея: аборт, който би могъл да й струва живота…

— Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?

Разбирах. Трябваше преди всичко да оцелее, да спаси своите. Беше си спечелила „приятелства“ в дипломатическите среди. Майка й и баща й не бяха лишени от нищо. В крайна сметка беше се измъкнала благополучно от тази история с оцеляването.

— През 1941 успяхме най-сетне да получим виза за Франция благодарение на един от посолството… когото познавах… ние нямахме и пукната стотинка и…

Тя замълча.

Чувствах как се заражда и расте у мен едно усмихнато спокойствие, сякаш знаех, че що се отнася до главното, нищо не можеше да ни се случи. Впрочем не бих могъл да обясня какво разбирах под „главното“ и тъй като човек никога не знае как обичат другите, не искам да излезе, че се хваля. За миг гледката на нашия хубав Катрмер, така великолепен в синьото небе, а после изчезнал, а после намерен, ранен и подут, почупен и разкъсан, премина през съзнанието ми. Не знам дали страданието не беше събудило у мен някакво старо християнско чувство, но както казах, бях придобил остро чувство за незначителното. Припомних си старото „да разбереш всичко означава всичко да простиш“ — господин Пенде някога ни беше поканил да го анализираме — което се влачи след всички злини и ни помага да ги приемаме. Съвсем не исках да доказвам своята толерантност чрез Лила: толерантността води понякога направо към недопустимото и по този път човек лесно се оставя да го водят за носа. Обичах една жена с всичките й нещастия, ето това е всичко.

— Често ми се искаше да ти дам знак, да дойда тук, но се чувствах толкова…

— Виновна?

Тя не каза нищо.

— Чуй ме, Лила. Низостите на задника не са нищо в днешно време. Впрочем в което и да било време. Вината на задника е почти святост, ако я сравним с другото.

— Колко си се променил, Людо!

— Може би. Германците ми помогнаха много. Ужасното в нацизма, казват, е нечовешката му страна. Да. Но не трябва да си затваряме очите пред очевидното: тази нечовешка страна е част от човешкото. Докато не признаем, че безчовечността е човешко качество, винаги ще се залъгваме с благородни лъжи.

Котаракът Гримо влезе с вдигната опашка и започна да се гали в краката ни, просейки милувка.

— Не можеш да си представиш първите шест месеца в Париж… Не познавахме вече никого… Работих като сервитьорка в една бирария, като продавачка в евтин магазин… Майка ми страдаше от ужасни пристъпи на мигрена…

— А, мигрената. Може да бъде ужасно.

Колкото до баща й, той така да се каже загубил зрението си. Един вид умствена слепота. Беше затворил очите си за света.

— Майка ми и аз трябваше да се грижим за него като за дете. Някога той беше приятел на Томас Ман, на Стефан Цвайг, човек, за когото Европа беше несравнима светлина… И когато тази светлина бе угаснала и всичко, в което той вярваше се бе сринало, той така да се каже се оттегли от действителността… Пълна атрофия на чувствителността.

По дяволите, помислих. Наистина беше удобно.

— Лекарите опитаха всичко…

Щях да попитам: „А ритник в задника?“, но трябваше все пак да се отнасям с уважение към този стар аристократичен порцелан. Бях сигурен, че Броницки бе намерил начин да прехвърли върху жена си и дъщеря си всички свои отговорности. Дори не искаше да си позволи да узнае какво върши дъщеря му, за да „оцелее, да спаси своите“. Какво пък, той бранеше честта си.

— После успях да намеря работа като манекен при Коко Шанел…

— Коко кой?

— Шанел… знаеш, прочутата моделиерка…

— А, да, да, разбира се… „Кло Жоли“!

— Какво?

— Не, нищо.

— Но не печелех достатъчно, за да мога да се грижа за нашите, всичко това…

Мъртво време. Котаракът Гримо сновеше от единия към другия, изненадан от безразличието ни. Мъртвото време продължаваше, промъкваше се в мен, обземаше ме изцяло. Чаках познатото „Разбираш ли, Людо? Разбираш ли?“, но срещнах само безмълвното отчаяние на погледа й и наведох очи.

— Георг ни спаси.

— Георг?

— Георг фон Тиле. Чичото на Ханс. Именията ни бяха съседни на Балтийско море…

— Да, да. Именията ви. Разбира се.

— Беше назначен във Франция и когато научи, че сме в Париж, той се погрижи за нас. Настани родителите ми в един апартамент близо до парка Монсо. После Ханс се завърна от Източния фронт…

Тя се оживи.

— Знаеш ли, дори можах да продължа образованието си. Взех матура във френския лицей във Варшава и ще се запиша в Сорбоната и може би в училището на Лувъра също. Увличам се от история на изкуството.

— От… история на изкуството?

Едва преглътнах.

— Да. Мисля, че намерих призванието си. Спомняш ли си как търсех себе си? Сега мисля, че се намерих.

— На добър час.

— Очевидно са нужни много кураж и постоянство, но вярвам, че ще успея. Бих искала да отида в Италия, преди всичко във Флоренция, да посетя музеите… Нали знаеш, Ренесансът. Но трябва да се почака.

— Наистина Ренесансът може да почака.

Тя стана.

— Искаш ли да те изпратя?

— Не, благодаря. Ханс е долу, в колата.

Тя спря на вратата.

— Не ме забравяй, Людо.

— Не бих могъл да го сторя.

Последвах я по стълбите.

— Брюно е в Англия. Той е летец — изтребител там.

Лицето й се озари.

— Брюно? Но той беше толкова несръчен!

— Изглежда не и в небето.

Не й казах за пръстите.

— Дължа ти всичко — каза ми тя.

— Наистина не знам защо.

— Ти ме запази непокътната. Мислех, че съм загубила себе си, а сега разбирам, че не е вярно и че през цялото това време — три години и половина! — съм била тук, при теб, жива и здрава. Невредима. Запази ме така, Людо. Имам нужда от това. Дай ми още малко време. Имам нужда да се съвзема.

— Историята на изкуството може много да ти помогне. Особено Ренесансът.

— Не се подигравай с мен.

Тя постоя още миг и тръгна; върху стената остана само една сянка.

Бях спокоен. Заедно с милиони други мъже изживявах приключение, по време на което всеки събираше своя запас от нещастие.

Отидох в кухнята при чичо. Той ми наля една чашка, наблюдавайки ме скришом.

— Да, наистина ще бъде смешно — каза.

— Кое?

— Когато Франция се върне. Надявам се да я разпознаем.

Стиснах юмруци.

— Е, на мен пък не ми пука каква физиономия ще има и какво ще върши междувременно. Стига само да се върне.

Чичо въздъхна.

— С този вече не може да се разговаря — изръмжа.

Мълвата, че Лила е станала любовница на Фон Тиле не ми бе спестена. Бях все така безразличен към тези клюки, също както и към другите гласове, които хленчеха, че „Франция е загубена“, че „няма да се оправи никога“, че „е погубила душата си“ и че участниците в Съпротивата са загинали „за нищо“. Но моята убеденост беше прекалено дълбока, за да я разтръбявам.