Ужасно е да се живее във време, в което чувството се възприема като сантименталност. Дано някой ден импулсивността да бъде призната за най-велико чувство и да се отхвърли превъзходството на интелекта.

Ромен Гари

Първа част

— Имам колет — каза Жозефин Кортес на гишето в пощенския клон на улица „Лоншан“ в шестнайсети парижки район.

— Франция или чужбина?

— Не зная.

— Името?

— Жозефин Кортес… — Тя произнесе буква по буква: — к-о-р-т-е-с.

— Носите ли известието?

Жозефин й подаде жълтото съобщение с отбелязано „Получаване колет“.

— Някакъв документ за самоличност? — вяло попита служителката, изрусена особа с мръчкав тен, зареяла поглед в празното пространство.

Жозефин извади личната си карта и я бутна към пощаджийката, която се бе заприказвала с колежка за някаква нова диета с червено зеле и черна ряпа. Тя взе картата и без да си дава много зор, си смъкна задника от високия стол и заразтрива с ръка кръста си.

Пое вяло по коридора и потъна някъде. Стрелката на минутите припкаше по белия циферблат на часовника. Жозефин хвърли с неудобство поглед към заформящата се опашка зад гърба й.

Не съм виновна аз, че са забутали колета и не могат да го открият, сякаш се оправдаваше тя, свила глава в раменете. Не съм виновна аз, че първо са го изпратили в Курбвоа, а едва по-късно са го доставили тук. И аз се чудя кой ли ми го изпраща. Дали не е Шърли от Англия? Но тя има новия ми адрес. Няма да се изненадам, ако в пакета има от прочутия чай, който си купува от „Фортнъм & Мейсън“, пудинг и дебели вълнени чорапи, за да ми топлят краката, докато работя. Шърли непрекъснато повтаря, че няма любов, а има само жестове на любов. Любов без жестове, добавя тя, е като море без сол, охлюви без майонеза, момина сълза без аромат. Шърли й липсваше. Двамата със сина й Гари бяха заминали да живеят в Лондон.

Чиновничката се върна, носеше пакет с размерите на кутия за обувки.

— Колекционирате ли марки? — попита тя Жозефин и се покатери на високия си стол, който изскърца жално под тежестта й.

— Не…

— Аз пък колекционирам. И мога да ви кажа, че тези са прекрасни!

Тя ги доразгледа с премигване, след което бутна пакета към Жозефин, която разчете името и стария си адрес в Курбвоа върху кафявата опаковъчна хартия. Грубият канап, с който беше овързан, се бе разнищил от двата края на мръсни масури от дългите митарства по рафтовете на пощенските клонове.

— Не можах да ви открия, защото сте се преместили. Колетът е отдалеч. От Кения. Доста дълъг път е пропътувал! То и вие впрочем…

Тя изрече последните думи със сарказъм и Жозефин се изчерви. Смотолеви някакво едва доловимо оправдание. Беше се преместила не защото не харесваше своето предградие, напротив! Тя харесваше стария квартал в Курбвоа, апартамента, балкона с ръждясалия парапет, с една дума, никак не харесваше новото си жилище, чувстваше се чужда, не на място. Не, беше се преместила, защото по-голямата й дъщеря Ортанс се изприщваше от живота в предградията. А когато Ортанс си наумеше нещо, човек нямаше никакъв избор, освен да го изпълни, иначе тя го унищожаваше с презрението си. С парите от романа си „Смирената кралица“ и със солиден заем от банката Жозефин купи чудесен апартамент в един от изисканите квартали. На авеню „Рафаел“ близо до Порт дьо ла Мюет, в края на улица „Паси“ с нейните луксозни бутици, непосредствено до Булонския лес. Хем живеете в града, хем сте сред природата, беше натъртил с гордост агентът по недвижимите имоти. Ортанс се хвърли на врата на Жозефин, „благодаря, мамо, ти ме връщаш към живота, сега вече ще съм истинска парижанка!“.

— Ако зависеше от мен, щях да си остана в Курбвоа — измънка смутено Жозефин и усети как ушите й пламнаха.

Ново двайсет, преди не се изчервявах за най-малката дреболия. Преди си бях на мястото дори и когато не бях в най-добрата си форма, там винаги си бях на мястото.

— Така… А марките? Ще си ги вземете ли?

— Опасявам се да не повредя опаковката, ако я срежа…

— Не се притеснявайте, няма значение!

— Ще ви ги донеса, ако толкова ви харесват…

— Нали ви казвам, няма нужда! Казах го просто така, защото ми се сториха много красиви за момента… както и да е!

Погледът й се насочи към следващия на опашката и тя безцеремонно игнорира Жозефин, заета да прибира личната си карта в чантата и да освободи мястото си на опашката.

Жозефин Кортес беше срамежлива, за разлика от майка си и сестра си, които умееха да налагат подчинение и да печелят обич само с поглед и усмивка. Тя се държеше по начин, който я обезличаваше, свиваше се, сякаш се извиняваше, че съществува, изчервяваше се и мънкаше. За кратко повярва, че успехът ще й вдъхне самоувереност. Мина повече от година, откакто излезе на бял свят романът й „Смирената кралица“ и продължаваше да държи първо място в продажбите. Парите не й донесоха никакво самочувствие. Тя дори започна да ги ненавижда. Промениха живота й, взаимоотношенията с околните. Единственото, което остана непроменено, е отношението ми към мен самата, въздъхна тя, търсейки с поглед някое кафене, за да седне и да отвори тайнствения колет.

Сигурно има начин да превъзмогна мисълта за тези купища пари. Поне премахват тревогите за невеселото утре, но след като ги имаш, започват да те тормозят всякакви неприятни мисли. Къде да ги вложиш? С каква лихва? Кой да се нагърби да ги управлява? Със сигурност не аз, възропта Жозефин, която се движеше по пешеходната пътека и избегна на косъм някакъв мотор. Беше помолила банковия си съветник г-н Фожрон да ги внесе по сметката й и всеки месец да й отпуска сума, която смяташе, че ще й стигне, за да живее, да си плаща данъците, за нова кола, за обучението и издръжката на Ортанс в Лондон. Ортанс знаеше как да намества парите. На нея нямаше да й се завива свят от цифрите в банковите извлечения. Жозефин се примири: на седемнайсет години и половина дъщеря й се справяше по-добре, отколкото тя на четирийсет и три.

Беше краят на ноември и здрачът се спускаше над града. Духаше силен вятър, оголваше дърветата от последните листа, оцветени в ръждивокафяво, те се рееха в бавен танц, преди да докоснат земята. Минувачите вървяха, привели ниско глави, за да не ги удря вятърът в лицата. Жозефин вдигна яката на палтото си и хвърли поглед на часовника си. В седем имаше среща с Лука в бирарията „Льо Кок“ на площад „Трокадеро“.

Погледна пакета. Нямаше име на подател. Дали не е Милен? Или господин Уей?

Тя пое нагоре по авеню „Поанкаре“, стигна до площад „Трокадеро“ и влезе в бирарията. Имаше на разположение цял час до идването на Лука. Откакто се премести, те свикнаха да се срещат в тази бирария. Такова беше желанието на Жозефин. Своеобразен начин да спечели благоразположението на новия си квартал. Тя беше човек на навика. „Според мен кварталът е прекалено буржоазен или място за разходка на туристите — обясняваше Лука с приглушен глас, — липсва му душа, но като сте го избрали…“ По очите се разбира дали хората са щастливи, или са тъжни. Погледът не лъже и не се преструва. Погледът на Лука беше тъжен. Дори когато се усмихваше.

Тя бутна стъклената врата и потърси свободна маса. Откри една и седна. Никой не я гледаше и тя въздъхна с облекчение. Дали не беше станала вече истинска парижанка? Докосна с ръка бадемовозелената вълнена шапка, която си купи миналата седмица, понечи да я махне, но се отказа. Ако я свалеше, щеше да се разроши, а нямаше да се осмели да се реши пред чуждите хора. Не е прието да се решиш на публично място. Един от принципите на майка й. Усмихна се. Въпреки че беше престанала да се вижда с нея, продължаваше да я усеща в себе си. Обемната плетена шапка приличаше на три наредени една върху друга гуми и завършваше с широка ивица едро рипсено кадифе, обрамчена с тънка лентичка като класическите барети. Забеляза я на витрината на един магазин на улица „Фран Буржоа“ в квартал Маре. Влезе, попита за цената и помоли да я пробва. Шапката й придаваше закачлив вид на отракана жена с вирнато носле. Кафявите й очи блестяха със златисти нюанси, моделът на шапката правеше закръглените й бузи да изглеждат по-слаби, олекотяваше целия й силует. Шапката й помагаше да си създаде индивидуалност. Предния ден отиде при госпожа Бертие, класната на Зое, да поговорят за обучението на по-малката й дъщеря, за новото училище, за способността й да се адаптира. В края на разговора госпожа Бертие си облече палтото и сложи на главата си същата бадемовозелена тумбеста плетена шапка.

— И аз имам такава — каза Жозефин. — Не я нося, защото не се престраших.

— Правите грешка, носете си я! Поне много топли и е съвсем различна от всичко, което се носи сега. Забелязва се отдалече!

— От магазина на улица „Фран Буржоа“ ли я купихте?

— Да, от едно съвсем малко магазинче.

— И аз. Какво съвпадение!

Това, че двете имаха еднакви шапки, ги сближи повече, отколкото дългият разговор за Зое. Заедно излязоха от училището и увлечени в приказки, поеха в обща посока.

— Идвате от Курбвоа, ми каза Зое.

— Живях там почти петнайсет години. Много ми харесваше въпреки проблемите…

— Тук проблемите не идват от децата, а от родителите!

Жозефин я погледна учудена.

— Всички без изключение са убедени, че са създали гении, и ни упрекват, че не откриваме у децата им бъдещ Питагор или Шатобриан. Обременяват ги с частни уроци, уроци по пиано, тенис, децата прекарват ваканциите в чужбина в богаташки колежи и после изтощени дремят в час или се отнасят с нас като с прислуга…

— Наистина ли?

— Когато се опитвате да припомните на родителите, че са все още деца, те ви поглеждат пренебрежително и ви заявяват, че другите ако ще да са, но за техните и дума не може да става! Моцарт бил на седем, когато сътворил „Малка нощна музика“^[1] — между нас казано, доста досадна, — и техните дечица са до едно малки моцартчета! Вчера например се спречкахме с един татко, банкер с купища дипломи и отличия, който се оплака, че средният успех на сина му бил едва четири. Какъв ужас! Той е от групата на Зое… Отговорих му, че не е никак зле, а той ме изгледа така, сякаш го бях напсувала. Неговият син! Плът от плътта му! Някаква си четворка! Готов беше да ме изпепели. Да ви кажа, в наше време е опасно да си учител и не се страхувам толкова от учениците, колкото от родителите! — тя избухна в смях и здраво притисна с ръка шапката си, за да не я отнесе вятърът.

Двете се разделиха пред кооперацията на Жозефин.

— Живея малко по-нататък — каза госпожа Бертие и посочи една от улиците вляво. — Ще се грижа за Зое, обещавам ви! — след няколко крачки се обърна: — И утре да си сложите шапката! Така ще се разпознаваме дори отдалече. Подобна шапка не остава незабелязана!

Със сигурност, помисли си Жозефин: същинска кобра, която се надига от кошницата в очакване да чуе звуците на флейтата и да се заизвива. Тя се засмя, показвайки с жест, че обещава още утре да се натъкми със странната шапка. Хем ще види дали Лука я харесва.

Въпреки че се срещаха редовно от една година, продължаваха да си говорят на „вие“. Преди два месеца, в началото на новата учебна година, направиха опит да минат на „ти“, но се оказа, че са пропуснали момента. Все едно вкараха двама непознати помежду си. Двама души, които не се познават, а си говорят на „ти“. Затова се върнаха на предишния си начин на общуване, твърде странен, но пък им допадаше. И начинът на живот — всеки в своето жилище, педантична независимост — също им допадаше. Лука пишеше изследване, поръчано от университетско издателство: история на сълзите от средновековието до наши дни. Прекарваше повечето време по библиотеките. На трийсет и девет години продължаваше студентския си живот, обитаваше гарсониера в Аниер и в хладилника му се мъдреше само бутилка кола и някакъв пастет. Нямаше кола, нито телевизор и независимо от времето ходеше с дъфела, който му беше като втори дом. В дълбоките си джобове пъхаше всичко, от което се нуждаеше за деня. Имаше брат близнак Виторио, който го тормозеше. За Жозефин беше достатъчно да забележи бръчката между очите му, за да отгатне дали новините са добри, или лоши. Когато бръчката беше дълбока, това предвещаваше буря. Тогава не го разпитваше. Напоследък Лука беше мрачен и не проронваше ни дума. Вземаше ръката й, пъхаше я в джоба на дъфела при химикалките, ключовете, бележниците, бонбоните за гърло, билетите за метрото, телефона, пакета с хартиени кърпички, стария портфейл от червена кожа. Тя се научи да разпознава всеки предмет опипом. Успяваше дори да отгатне от кой вид са бонбоните за гърло. Виждаха се вечер, когато Зое отиваше да спи у приятелка, или в края на седмицата, когато ходеше на гости при братовчед си Александър в Лондон.

Всеки втори петък от месеца Жозефин закарваше Зое на Северната гара. Филип и синът му Александър я посрещаха на Сейнт Панкрас. Филип беше подарил на Зое абонамент за високоскоростния влак Евростар и тя бързаше към стаята, която чичо й беше подредил в апартамента си в Нотинг Хил.

— Значи имаш собствена стая там? — беше възкликнала Жозефин.

— Имам си даже и гардероб с дрехи, за да не разнасям куфари напред-назад! Помислил е за всичко, Филип е чичо мечта!

За Жозефин тези прояви на внимание бяха доказателство за деликатността и щедростта на зет й. Всеки път, щом изникнеше някакъв проблем или се колебаеше как да постъпи, тя звънеше на Филип.

Той неизменно отговаряше: на линия съм, Жо, нали си наясно, че можеш да искаш от мен каквото пожелаеш. В ушите й звучеше доброжелателството му и тя се успокояваше на мига. Имаше желание да се потопи в топлия му глас, в нежността, която долавяше при леката промяна в интонацията, след като кажеше в слушалката: „Ало, Филип, аз съм, Жо“, но червената лампичка в ума й мигваше: „Внимание! Той е мъжът на сестра ти! Стой настрана, Жозефин!“.

Антоан, нейният съпруг и баща на двете й дъщери, беше мъртъв от шест месеца. Умря в Кения, където управляваше развъдник за крокодили, собственост на китайския бизнесмен господин Уей, на когото бе станал съдружник. Работите му не вървяха, той беше започнал да пие, беше завързал странен диалог с огромните влечуги, които най-нагло отказваха да се възпроизвеждат и разкъсваха телените заграждения и гледачите. Той прекарваше нощите си, опитвайки се да разгадае посланията на жълтите очи на крокодилите. Опитваше се да завърже разговор, да се сприятели с тях. Една нощ влязъл във водата и жизненият му път приключил в зъбите на крокодил. Милен й бе разказала за трагичната кончина на Антоан. Милен, любовницата на Антоан, жената, която бе избрал да е с него в кенийското му приключение. Жената, заради която я бе напуснал. Не! Той не ме напусна заради нея, напусна ме, защото повече не можеше да кисне без работа, да се размотава по цял ден, да чака на моята заплата. Милен беше само претекст. Патерица, на която да се опре, за да продължи живота си.

Жозефин не знаеше откъде да намери сили да съобщи на Зое, че татко й бе мъртъв. Обясни, че е заминал за някаква отдалечена ферма за крокодили в джунглата, без да си вземе мобилния телефон, но скоро щял да им се обади. Зое кимаше и отвръщаше: „Значи само ти ми остана, мамо, не трябва да ти се случва нищо лошо“, и чукаше на дърво. „Не, нищо лошо няма да ми се случи, аз съм непобедима като Алиенор Аквитанска, която доживяла до седемдесет и осем години, изпълнена със сила и без да роптае!“ Зое се замисляше за миг, но отново подхващаше темата, водена от практичния си ум: „Ами ако ти се случи нещо, мамо, аз какво ще правя? Самичка няма да мога да открия татко!“. Жозефин се бе замисляла дали да не й изпраща пощенски картички с подпис „татко“, но се отвращаваше от мисълта да се превърне в измамница. Все някой ден трябваше да й разкрие истината. Удобният момент така и не идваше. Всъщност имаше ли удобен момент да съобщи на тринайсетгодишно момиче, че баща му е бил изяден от крокодил? Ортанс бе разбрала. Плака, нападаше Жозефин, докато най-после стигна до извода, че всяко зло за добро, защото баща й страдаше твърде много от своя провал. Ортанс не беше по емоциите, за нея си беше загуба на време, на сили, проява на съмнителна съпричастност, която водеше до самосъжаление. Тя имаше една-единствена цел в живота: да успее; и никой, никой не беше в състояние да я отклони от нея. Естествено, обичаше баща си, но не можеше нищо да стори за него. Всеки е отговорен за съдбата си, той беше пропуснал своя шанс и плати с живота си.

Дори да изплаче реки от сълзи, нямаше да го върне.

Това се случи през юни.

На Жозефин й се струваше, че е било преди цяла вечност.

С гимназиалната си диплома с оценка „много добър“ в джоба Ортанс замина да следва в Англия. Случваше се заедно със Зое да гостува на Филип някоя събота, но обикновено влетяваше като вихър, целуваше малката си сестричка и в следващия миг вече я нямаше. Беше се записала в „Сейнт Мартинс Колидж“ в Лондон и работеше неуморно. „Най-доброто дизайнерско училище на света — уверяваше тя майка си. — Зная, скъпо е, но вече можем да си го позволим, нали? Няма да съжаляваш за вложените пари. Ще стана световноизвестен моден дизайнер.“ Ортанс не се съмняваше в това. Както впрочем и Жозефин. Тя винаги бе вярвала в първородната си дъщеря.

Колко събития за по-малко от година! За няколко месеца животът ми се преобърна. Бях сама, съпругът ми ме беше напуснал, банката ме тормозеше заради натрупани дългове, току-що бях написала роман, поръчан от сестра ми, за да блесне името на скъпата ми Ирис Дюпен в светските кръгове.

А сега…

Сега авторските права на моя роман са купени от Скорсезе и името на Никол Кидман се спряга за ролята на Флорин, главната героиня. Вече губя сметка на преводите на чужди езици и току-що получих договор за китайско издание.

Сега Филип живее с Александър в Лондон, Ирис лекува депресията си със сън в клиника близо до Париж.

Сега търся сюжет за втори роман, понеже издателят ме убеди да продължа да пиша. Търся, търся, но без резултат.

— Сега съм вдовица. Смъртта на Антоан бе установена от местното полицейско управление, регистрирана във френското посолство в Найроби и в Министерството на външните работи на Франция. По документи сега се водя Жозефин Плисоние, вдовица на Антоан Кортес. Вече мога да мисля за Антоан и за ужасния му край, без да избухвам в сълзи.

И продължавам живота си: чакам Лука, за да отидем на кино. Той е купил „Парископ“ с програмата на кината и заедно ще изберем някой филм. Изборът е винаги негов, но Лука го прави така, сякаш аз съм му предоставила инициативата. Ще сложа глава на рамото му, ще пъхна ръка в джоба на палтото му и ще кажа: „Изборът е ваш“. Той ще отговори: „Добре, аз ще избера, но после да не се сърдите!“.

Тя не роптаеше никога. Винаги се учудваше, че нейната компания му е приятна. Когато преспиваше при него, когато го чувстваше до себе си, спокойно заспал, затваряше очи и оставаше да лежи дълго време, сетне ги отваряше и откриваше, сякаш винаги й беше за първи път, строгата мебелировка в гарсониерата, бялата светлина, която се процеждаше през щорите, купищата книги по пода. Отгоре на всеки куп небрежна ръка беше оставила чиния, капак на тенджера, вестник, готов да падне всеки момент. Жилище на стар ерген. Харесваше й да се мисли за стопанка на дома. Тук е неговият дом, аз спя в неговото легло. Тя се притискаше към Лука, крадешком целуваше ръката му, която я беше прегърнала, суха като почерняла лозова пръчка. Имам любовник. Аз, Жозефин Плисоние, вдовицата на Антоан Кортес, имам любовник. Ушите й пламнаха и тя скришом огледа кафенето да провери дали някой я наблюдава. Дано да хареса шапката ми! Ако сбърчи нос, ще я сплескам и ще я префасонирам на барета. Или ще я натъпча в джоба си и няма да я сложа никога повече.

После пак погледна колета. Развърза грубия канап и отново прочете адреса: госпожа Жозефин Кортес. Не бяха успели да се разведат. Човек не се жени само за хубавите неща, жени се и за грешките, и за слабостите, и за лъжите, и за подлите измъквания. Вече не беше влюбена в Антоан, но той си оставаше неин съпруг, бащата на Ортанс и Зое.

Отгъна деликатно хартията, погледна отново марките — дали да ги занесе на пощенската служителка? — повдигна капака на кутията. Най-отгоре видя писмо.

Госпожо,

Ето какво открихме от съпруга ви Антоан Кортес след нелепия инцидент, който му коства живота. Приемете нашите съболезнования и знайте, че ще запазим топъл спомен за нашия приятел и колега, винаги готов да услужи и да почерпи по едно питие. Животът няма да е същият без него и столът му на бара ще остане празен в знак на нашата вярност.

Приятелите и колегите от „Крокодил Кафе“ в Момбаса

Следваха нечетливите подписи на всички бивши познати на Антоан. Дори да успееше да ги разчете, нямаше да й бъде от особена полза, бездруго не познаваше никого от тях.

Жозефин сгъна писмото и разгърна вестника, в който бяха увили вещите на Антоан. Извади красив часовник за гмуркане с голям черен циферблат, украсен с римски и арабски цифри, една маратонка 39-и номер — той страдаше, че има малки крака, — медальон от кръщенето му, ангелче в профил, подпряло брадичка на ръката си; на гърба бяха гравирани името и рождената му дата, 26 май 1963. И накрая залепен с тиксо върху парче пожълтял картон дълъг кичур светлокестенява коса с надраскано на ръка пояснение: „коса на Антоан Кортес, френски бизнесмен“. Именно този кичур коса развълнува дълбоко Жозефин. Контрастът между фината копринена коса и вида, който се стремеше да си придаде Антоан. Той не харесваше името си, предпочиташе да го наричат Тонио. Тонио Кортес. Докарваше го на външност. Външност на самохвалко, на ловец на хищници, на мъж, който не се страхува от нищо, а в действителност непрекъснато го глождеше страх, че ще се провали, че няма да е на висота.

Пръстите й докоснаха кичура. Клети ми Антоан, ти не беше за този свят, ти беше за по-деликатен и лежерен свят, оперетен декор, в който съвсем безнаказано да надуваш перки, свят, в който хвалбите ти биха могли да уплашат крокодилите. А те са те хапнали на един залък. Не само влечугите в блатата. Всички крокодили от живота, раззинали паст, за да ни погълнат. Светът гъмжи от тези гадни животни.

Това бе единственото останало от Антоан Кортес: картонена кутия, която се побираше на коленете й. Всъщност тя го беше дундуркала на коленете си. Беше подхранвала у мъжа си илюзията, че той е шефът, а винаги тя беше поемала отговорностите.

— За вас, госпожо, какво да бъде?

Изправен до нея, сервитьорът чакаше.

— Една кола лайт, ако обичате.

Мъжът се отдалечи с пружинираща походка. За нея беше наложително да спортува. Започваше да трупа килограми. Избра този апартамент именно да може да тича по алеите на Булонския лес. Тя изправи гръб и си глътна корема, обещавайки пред себе си да издържи възможно най-дълго време в тази поза, за да стегне мускулите си.

По тротоара минувачите се движеха бавно и безцелно. Някои се разминаваха с блъскане. Не се извиняваха. Двойка млади вървяха прегърнати. Младежът с ръка на рамото на девойката, а тя стискаше книги до гърдите си. Той й шепнеше нещо на ухото, а тя го слушаше внимателно.

Какъв да е сюжетът на следващия ми роман? Дали да се развива в наши дни, или да го оставя в скъпия ми XII век? Него поне го познавам. Познавам духа на онази епоха, любовните правила, обществения живот. Какво зная за днешния живот? Не много. В момента се уча. На взаимоотношенията между хората, на отношението към парите, уча всичко от а до я. Ортанс знае повече от мен. Зое е още дете, нищо че се променя пред очите ми и копнее да прилича на сестра си. Когато бях дете, и аз гледах да подражавам на сестра си.

Боготворях Ирис. Тя беше моят наставник, тя формираше мисленето ми. Днес се рее в мрака на болничната стая. Големите й сини очи гледат кухо и празно. Едва-едва ме поглежда с едно око, а другото ме избягва с отегчение. Почти не чува какво й говоря. Веднъж, когато я насърчих да направи малко усилие да бъде по-любезна към персонала, след като всички са толкова внимателни с нея, тя отвърна: „Как може да искаш от мен да се науча да съжителствам с околните, след като не мога да живея със себе си?“ — и ръката й безсилно се отпусна върху завивката.

Филип й ходеше на посещения. Плащаше на лекарите, плащаше престоя в клиниката, наема на апартамента им в Париж, заплатата на Кармен. Всеки ден Кармен, търпелива и вярна бавачка, правеше букети за Ирис, носеше й ги след час и половина пътуване с градския транспорт и две прекачвания. Силният мирис на цветята уморяваше Ирис и те вехнеха в коридора пред вратата й. Кармен купуваше дребни чаени сладки от луксозна сладкарница, разстилаше розовия кашмирен шал на бялото легло, оставяше до ръката на Ирис книга, пръскаше лек парфюм да освежи въздуха и сядаше да чака тя да се събуди. Ирис спеше. Кармен си тръгваше на пръсти към шест привечер. На другия ден отново се появяваше, понесла нови дарове. Жозефин страдаше заради безмълвната преданост на Кармен.

— Покажи й със знак, че знаеш, че е тук, кажи й няколко думи… Тя идва всеки ден, а ти дори не я удостояваш с поглед. Не си много любезна.

— Не съм длъжна да съм любезна, Жозефин, аз съм болна. А и нейната любов ме уморява. Остави ме на мира!

Когато изпаднеше в мрачно настроение, леко живваше и страните й порозовяваха, понякога проявяваше голяма злоба. Последния път, когато Жозефин я посети, отначало говореше сдържано и овладяно, но много скоро повиши тон.

— Имах една-единствена дарба — заяви Ирис, докато се оглеждаше в малкото огледало, което държеше винаги на нощното шкафче, — бях красива. Много красива. А сега дори и това започва да ми се изплъзва! Забеляза ли тази бръчка тук? Снощи я нямаше. Утре ще имам още една, после още една и още една… — тя рязко го остави и огледалото изтрака на лъскавия плот, приглади черната си коса, подстригана на черта. Тази прическа я подмладяваше с десет години. — На четирийсет и седем години съм и се провалих изцяло. Като жена, като майка, направо с целия си живот… А ти искаш от мен да се събудя. Защо ми е? Предпочитам да спя.

— Ами Александър? — прошепна Жозефин, без много да вярва в този аргумент.

— Не се прави на по-глупава, отколкото си, Жо, много добре знаеш, че никога не съм била истинска майка за него. Бях нещо като привидение, като позната, дори не мога да употребя думата приятелка: отегчавах се в неговата компания, а подозирам, че и той също се отегчаваше с мен. Чувства те по-близка теб, своята леля, отколкото мен, майка си, така че…

Въпросът, който глождеше Жозефин и който тя не се осмеляваше да зададе, засягаше Филип. Не се ли страхуваш, че ще заживее с друга? Не се ли страхуваш, че ще останеш самичка? Щеше да е прекалено грубо.

— В такъв случай се опитай да бъдеш добър човек… — рече тя. — Никога не е късно да станеш свестен човек.

— Каква досадница си, Жозефин! Сякаш си погрешно попаднала в бардак монахиня, която се опитва да спаси изгубените души! Биеш толкова път, за да ме поучаваш. Следващия път си спести идването и си остани вкъщи. Била си се преместила? В хубав апартамент, в хубав квартал. Майка ми го съобщи. Впрочем умира от любопитство да ти дойде на гости, но отказва да направи първата крачка. — Устните й леко се разтегнаха в презрителна усмивка. Огромните сини очи, превзели цялото й лице, откакто я налегна болестта, потъмняха от завист и злоба. — Сега имаш пари. Много пари. Благодарение на мен. На мен дължиш успеха на книгата си, не го забравяй никога. Без мен нямаше да си намериш издател, нямаше да можеш да отговаряш на журналистите, да излезеш пред очите на всички, на живо, да се оставиш да ти отрежат косата, за да привлечеш вниманието върху себе си! Затова ми спести нравоученията и се възползвай от тези пари. Поне една от нас да се възползва!

— Несправедлива си, Ирис.

Тя изпъна рамене, ставаше все по-нападателна. Пред очите й беше паднал кичур коса и разваляше съвършената прическа. Насочила пръст към Жозефин, тя се провикна:

— Бяхме сключили договор! Аз ти давам всичките пари, ти оставяш на мен славата! Аз спазих уговорката. Ти не я спази! Ти искаше и двете: и парите, и славата!

— Много добре знаеш, че не е вярно. Аз нищо не исках, Ирис, нищичко. Не исках да пиша книга, не исках парите от книгата, исках само спокойно да отгледам Ортанс и Зое.

— Имаш наглостта да ми твърдиш, че не си изпратила малката чума Ортанс да ме издаде, така ли! „Леля ми не е написала книгата, майка ми я написа…“ Кажи ми го в очите! А! За теб беше добре дошло тя да разкрие всичко! Ти да стоиш настрана и преливаща от достойнство, да получиш всичко, уважение и пари, а мен буквално ме унищожи. Ти си виновна, Жозефин, да съм тук сега, в това легло, да се пържа на бавен огън, докато пукна, ти си виновна!

— Ирис… Моля те…

— Изглежда, не ти е достатъчно? Идваш да ми се подиграваш! Какво искаш още? Съпруга ми? Сина ми? Хайде, Жозефин, вземи ги, вземи ги!

— Не мислиш какво приказваш. Не е възможно. Толкова се обичахме двете, във всеки случай аз те обичах и още те обичам.

— Отвращаваш ме, Жо. Аз бях най-вярната ти съюзница. Винаги бях до теб, винаги плащах за теб, винаги се грижех за теб. Единственият път, когато те помолих да направиш нещо за мен, ти ме предаде. Ти си отмъсти! Опозори ме! Задаваш ли си въпроса защо съм затворена в тази клиника, натъпкана с приспивателни? Защото нямам избор! Ако изляза, всички ще ме сочат с пръст. Предпочитам да пукна тук. И тогава ще ти тежа на съвестта и ще видим как ще продължиш да живееш. Защото няма да те оставя на мира! Ще идвам нощно време да те дърпам за краката, малките ти топли ходила, преплетени в големите студени ходила на мъжа ми, към когото тихомълком се примъкваш. Нали не си въобразяваш, че съм в неведение? Нали не си мислиш, че не долавям как гласът му потреперва, когато заговори за теб? Не съм съвсем изкуфяла. Усещам, че е привлечен. Няма да ти позволя да мигнеш, няма да те оставя да надигнеш чашата шампанско, която той ще ти подава, и когато докосва с устни раменете ти, Жозефин, аз ще те хапя!

Измършавелите й ръце се показаха от ръкавите на пеньоара, стиснатата й челюст се вирна, изпънала кожата покрай устатата й, очите й горяха с неописуемата злоба на ревнива жена, която изпепелява съперницата си. От тази ревност, тази хищническа омраза Жозефин се вцепени. Тя прошепна, сякаш го осъзна едва сега:

— Ирис, ти ме ненавиждаш…

— Най-накрая го проумя! Най-накрая ще престанем да се преструваме, че сме две сестри, които се обичат! — закрещя, въртейки яростно глава. Внезапно понижи тон, вперила изгарящ поглед в очите на сестра си, и я отпрати със заповеднически жест. — Махай се!

— Ирис…

— Не искам да те виждам повече. Не си прави труда да идваш! Изчезвай! — натисна звънеца да извика сестрата и се отпусна на възглавницата, притиснала с две ръце ушите си, глуха за всякакви опити на Жозефин да поднови разговора и да се помирят.

Оттогава бяха минали три седмици.

Тя не разказа на никого. Нито на Лука, нито на Зое, нито на Ортанс, нито дори и на Шърли, която изобщо не харесваше Ирис. Жозефин не желаеше никой да осъжда сестра й, тъй като познаваше всичките й качества и недостатъци.

Сърди ми се, сърди ми се, че й отнех първото място, което й се полагаше по право. Не аз накарах Ортанс да разкрие всичко, не аз не спазих договора. Как да накарам Ирис да приеме истината? Тя беше прекалено наранена, за да я чуе. Обвиняваше Жозефин, че е опропастила живота й. По-лесно е да обвиняваш другите, отколкото да преосмисляш стореното. Ирис предложи на Жозефин да напише роман и да го издадат с нейното име на корицата, тя я подмами с идеята да вземе всички пари от книгата — тя беше в дъното на цялата интрига. Жозефин се остави да бъде манипулирана. Нямаше сили да се противопостави на сестра си. Не знаеше обаче къде свършваше слабостта и къде започваше подлостта. Слабостта и двуличието. Нима не се почувства щастлива, когато Ортанс заяви по телевизията, че истинският автор на „Смирената кралица“ е майка й, а не леля й? Вярно е, че страхотно се развълнувах, но то беше повече заради постъпката на Ортанс, която в нейния си стил ми доказа, че ме обича, че ме уважава, и ме обяви като писател. Дреме ми за романа. Дреме ми за парите. Дреме ми за успеха. Искам всичко да се върне постарому. Ирис пак да ме обича, да ходим на почивка двете, тя да е най-красивата, най-бляскавата, най-елегантната, искам в един глас да повтаряме: „Храс и Хрус схрускаха големия Хрис, който искаше да ги изхруска!“, както когато бяхме малки. Искам отново да стана онази Жозефин, пренебрегвана от всички. Чувствам се неудобно в новата си роля на прочула се авторка.

Точно в този момент забеляза отражението си в прозореца на кафенето.

Отначало не се позна.

Жозефин Кортес ли е тази жена?

Тази елегантна жена с красивото бежово манто с широки кадифени ревери в убито кафяво? Тази красива жена с черна лъскава коса, с фино очертани устни, със светнал, леко учуден поглед? Тя ли е? Щръкнала гордо на главата й, новата шапка предизвикателно показваше стила на новата Жозефин. Тя хвърли поглед към съвсем непознатата за нея жена. Приятно ми е да се запознаем. Колко сте красива! Изглеждате красива и свободна! Ужасно ми се иска да бъда като вас, искам да кажа, така красива и лъчезарна отвътре като отражението в прозореца. Наблюдавайки ви, изпитвам странното усещане, че имам двойник: вие и аз. А всъщност двете сме едно цяло.

Погледна колата пред себе си. Не я беше докоснала. Кубчетата лед се бяха разтопили, замъглявайки стените на чашата. Тя се поколеба дали да остави отпечатък от пръстите си по нея. Защо ли си поръчах кола? Мразя колата. Мразя мехурчетата, които гъделичкат носа ми отвътре като безброй червени мравки. Никога не зная какво да си поръчам, затова казвам „една кола“ като всички останали или „едно кафе“. Кола, кафе. Кола, кафе.

Тя вдигна очи към стенния часовник: седем и половина! Лука така и не дойде. Извади мобилния си телефон от чантата, набра неговия номер, попадна на телефонния секретар, който натъртено изговори „Джамбели“, разчленявайки сричките, и остави съобщение. Нямаше да се видят тази вечер.

Може би така е по-добре. Всеки път, щом си спомнеше скандала със сестра си, я обземаше отчаяние и силите я напускаха. Нямаше желание за нищо. Искаше й се да седне на тротоара и да наблюдава как минават покрай нея непознати, съвършено чужди хора. Задължително ли е да страдаш винаги когато обичаш някого? Това ли е откупът, който трябва да плати? Тя знаеше само да обича. Не знаеше как да накара другите да я обичат. Бяха две съвършено различни неща.

— Няма ли да си пиете колата, госпожо? — осведоми се сервитьорът, потупвайки се с подноса по бедрото. — Не е ли хубава? Да не би нещо да не й е наред? Да ви донеса ли друга?

Жозефин вяло се усмихна и поклати глава.

Реши, че повече няма смисъл да чака. Ще се прибере и ще вечерят двете със Зое. Преди да излезе, остави студена вечеря на масата в кухнята: бяло пилешко месо, салата от зелен боб, парче сирене с плодове и бележка: „На кино съм с Лука, ще се прибера към десет вечерта. Ще те целуна за лека нощ, обичам те, красавице моя, любов моя, мама“. Тя не обичаше да я оставя сама вечер, но Лука беше настоял да се срещнат. „Трябва да говоря с вас, Жозефин, много е важно.“ Жозефин сбърчи вежди. Точно това бяха думите му, тя беше забравила.

Звънна вкъщи. Предупреди Зое да я чака, ще вечерят заедно, и направи знак на сервитьора да й донесе сметката.

— Оставих я под чинийката, госпожо. Май не изглеждате никак добре!

Остави щедър бакшиш и излезе от кафенето.

— Ей, забравихте си пакета!

Тя се обърна и го видя да размахва колета на Антоан. Беше го оставила на стола. Ами ако наистина се окаже, че съм безсърдечен човек? Забравих останките от Антоан, предадох сестра си, изоставям дъщеря си, за да ходя на кино с любовника си, на какво ли още ще се окажа способна?

Тя пое пакета и го притисна до сърцето си под палтото.

— Само исках да ви кажа, че… много ме кефи капелата ви! — подхвърли сервитьорът.

Тя усети как ушите й пламнаха.

Жозефин се оглеждаше за такси, но напразно. Беше уцелила най-неподходящия час. По това време хората се прибираха у дома или излизаха на вечеря в ресторант, на кино или на театър. Реши да се прибере пеша. Валеше ситен леден дъжд. Тя продължи да прегръща с две ръце пакета, който носеше все така под палтото си. Какво ли ще правя с него? Не искам да го държа в апартамента. Ако Зое попадне на него… Ще го занеса в мазето.

Беше тъмно. Авеню „Пол Думер“ беше съвършено безлюдно. Тя вървеше с бърза крачка покрай стената на гробището. Стигна до бензиностанцията. Светеха само витрините на магазините. Тя четеше имената на улиците, които излизаха на авенюто, и се опитваше да ги запомни. Улица „Шльозинг“, улица „Петрарка“, улица „Шефер“, улица „Дьо ла Тур“… Бяха й казали, че Бриджит Бардо родила сина си в тази красива кооперация на ъгъла на „Дьо ла Тур“. Била изкарала цялата си бременност затворена вкъщи, с дръпнати пердета на прозорците: фотографите били накацали по клоните на околните дървета, дебнели от балконите. Съседните апартаменти били наети на безбожно скъпи цени. Била затворничка в собствения си дом. Ако случайно си покажела носа навън, някаква вещица я преследвала чак до асансьора, заплашвайки да й избоде очите с вилица, наричала я мръсница. Горката жена, помисли Жозефин, ако това е отплатата за славата, по-добре е човек да си остане анонимен. След скандала, който Ортанс предизвика по телевизията, журналисти правиха опити да влязат в контакт с Жозефин, да я снимат. Тя замина в Лондон при Шърли, а оттам двете избягаха чак на остров Мустик, в голямата бяла къща на Шърли. След като се върна, смени жилището и така успя да запази анонимността си. Знаеха я по име, но в пресата не се появи нито една нейна снимка. Понякога, когато казваше името си Жозефин Кортес, произнасяйки буква по буква, се случваше някой да вдигне поглед към лицето й и да благодари за хубавия роман. Получаваше единствено мили и трогателни прояви на признателност. Никой не беше я заплашвал с вилица в ръка.

Там, където свършваше авеню „Пол Думер“, започваше авеню „Емил Ожие“. Тя живееше малко по-нататък, в градините на Ранлаг. Някакъв мъж се упражняваше, ритмично се набираше на клон и се спускаше. Елегантен мъж с бял шлифер. Представляваше комична гледка, толкова шик, как се спуска и вдига на клона със силата на ръцете си. Не виждаше лицето му, той беше с гръб към нея.

Беше подходящо начало на роман. Някакъв мъж, вкопчен в клон на дърво. Нощта щеше да е непрогледна също като тази. Той щеше да носи белия си шлифер и след всяко усилие да брои набиранията и спусканията. Забързани към дома, жените щяха да се обръщат и да го проследяват с очи. Дали щеше да се обеси, или щеше да скочи върху някой минувач? Тласнат от отчаяние човек или убиец? Това щеше да е началото на разказа. Вярваше, че животът ще й дава идеи, ще й праща знаци, ще й набелязва подробности, които да й помагат да съчинява историите си. Така написа първата книга. Отворила широко очи за околния свят, наострила слух, непрекъснато заета да наблюдава, да дебне. Това е рецептата за вечна младост. Остаряваме, ако се затворим в себе си, ако отказваме да виждаме, да чуваме, да дишаме. Често животът и писането вървят ръка за ръка.

Тя стигна до средата на парка. Вечерта беше безлунна, беше тъмно като в рог. Почувства се изгубена във враждебна гора. Дъждът размиваше светлините от стоповете на колите, неясни проблясъци, които придаваха странен вид на нощния парк. Разлюлян от вятъра клон стресна Жозефин, докосвайки я леко по ръката. Сърцето й задумка. Тя сви рамене и ускори крачка. Нищо не може да се случи в тези квартали. Всички са се прибрали, похапват вкусна зеленчукова супа или семейно гледат телевизия. Децата са изкъпани, облекли са пижами и режат месото, а родителите си разказват как е минал денят. Няма никакви луди, които да се размотават насам-натам, размахали нож. Наложи си да мисли за друго.

Странно, че Лука не я предупреди. Сигурно нещо се беше случило с брат му. Нещо сериозно, за да забрави за срещата им. „Трябва да говоря с вас, Жозефин, много е важно.“ В този момент вероятно се намираше в някое полицейско управление и се мъчеше да оправи кашата, която пак е забъркал Виторио. Обикновено зарязваше всичко и се втурваше при него. Виторио не желаеше да се среща с нея, не ми харесва тази жена, тя те е обсебила, на всичко отгоре е толкова смотана. Ревнува, заяви Лука развеселен. Не ме ли защитихте, когато каза, че съм смотана? Той се усмихна и отвърна, че бил свикнал, брат ми иска да престана да се занимавам с него, преди не беше такъв, станал е още по-уязвим, още по-раздразнителен, затова не ми се иска да се виждате, а от друга страна, държа на вас, много. Тя запомни само края на изречението и пъхна ръка в джоба му.

Така значи, скъпата ми майка иска да дойде на инспекция в новия апартамент, но отказва да си признае. Анриет Плисоние никога не правеше първата крачка. Всички й дължаха уважение и вярност. Онази вечер, когато й се изрепчих, бе първата ми крачка към освобождението, първата ми независима постъпка. Ами ако същата вечер бе отключила процеса? Статуята на Великата повелителка бе разрушена и Анриет Гробз бе вирнала петала. Оттам тръгнаха нещастията, които я сполетяха. Сега обитаваше самичка огромния апартамент, щедро оставен от съпруга й Марсел Гробз. Той беше избягал, намерил спокоен пристан при една по-снизходителна дружка, на която бе направил и бебе, Марсел Гробз Младши. Да не забравя да звънна на Марсел, се подсети Жозефин, защото обичаше повече пастрока си, отколкото своята родителка.

Клоните на дърветата се люлееха във вихрен заплашителен танц. Същински танц на Смъртта: черни дълги клони, дрипави като одежди на вещици. Тя потрепери. Вятърът я зашлеви с ледена дъждовна плесница, тънки иглици боцкаха лицето й. Не виждаше нищо. От трите лампи над алеята светеше една. Сноп светлина, прорязан от дъждовните капки, се издигаше към небето. Дъждът се издигаше, снопът се разпадаше и се разпръскваше на фина мъгла. Бликаше, завърташе се във въздуха, изчезваше за миг и се разкъсваше, преди да се събере отново. Жозефин се опита да проследи с поглед светлата диря, докато потъна в мрака, взря се отново напрегнато, търсейки с очи дъждовния сноп, потрепваща светлинка в тъмното.

Не забеляза силуета зад гърба си.

Не чу забързаните крачки на мъжа, които се приближаваха.

Почувства как някой я дърпа назад, как силна ръка запушва устата й, докато другата й нанесе няколко удара право в сърцето. Тя реши, че този някой иска да й вземе пратката. С лявата ръка успя да задържи пакета на Антоан, опита да се отскубне, бореше се с всички сили, но не й стигаше въздух. Започна да се дави, да плюе, накрая пусна пакета и падна на земята. Успя единствено да зърне подметките на чифт градски чисти обувки, които я ритаха където заварят по цялото тяло. Помъчи се да се предпази с ръце, сви се на топка. Пакетът се изплъзна. Мъжът ругаеше през зъби, мръсница, мръсница, да ти го набутам, мръсна пачавра, няма да се надуваш вече, край, няма да си придаваш важност, тъпа курва, затваряй си устата, тъпачко, затваряй си устата! Той не спираше да бълва мръсотии и жестоко да я налага. Жозефин затвори очи. Отпусна се, предаде се изцяло, от устата й се стичаше струйка кръв, обувките се отдалечиха и тя остана да лежи на земята.

Измина доста време, докато стане, първо се подпря на ръце, после се вдигна на колене и постепенно се изправи. Отвори уста. Пое дълбоко въздух. Установи, че устата й кърви, кръв течеше и от лявата й ръка. Спъна се в пакета. Вдигна го. Горната му част беше разкъсана. Първата й мисъл бе: Антоан ме спаси. Ако не държах пакета до гърдите си, пакета с останките от съпруга ми, маратонката с дебела подметка, сега щях да съм мъртва. Сети се за чудодейната предпазваща сила на светите мощи от средновековието. Хората се предпазвали с медальони или кожени торбички с парченце от робата на света Агнеса, късче от подметката на свети Бенедикт. Тя докосна с устни амбалажната хартия и благодари на свети Антоний.

Опипа корема, гърдите, шията си. Не беше ранена. Внезапно почувства пареща болка в лявата ръка: беше я порязал и тя обилно кървеше.

Краката не я държаха от страх. Отиде до едно голямо дърво и се скри зад него, облегна се на грапавата кора и се опита да си поеме дъх. Първата й мисъл бе за Зое. Най-вече да не й казва нищо, нищичко. Малката не би понесла мисълта майка й да бъде изложена на опасност. Беше случайност, не беше насочено срещу мен, беше някакъв луд, не искаше да ме убива, именно мен, луд някакъв, кой би могъл да ме мрази толкова силно, че да тръгне да ме убива, беше някакъв луд. Думите се блъскаха в главата й. Тя се подпря на колене, постепенно се изправи, увери се, че здраво се държи на краката си, и се запъти към входната врата на кооперацията.

На масичката в антрето намери бележка от Зое:

Миличка мамо, аз съм в мазето с Пол, един съсед. Май си намерих приятелче.

Жозефин отиде в стаята си и затвори вратата. Едва си поемаше дъх. Съблече мантото, хвърли го на леглото, после пуловера, полата, забеляза следи от кръв на ръкава на мантото, два дълги разреза отпред вляво, сгъна го, отиде да вземе найлонов чувал от онези, в които събираха боклука, напъха в него всичките си дрехи и го сбута в дъното на гардероба. Щеше да го изхвърли по-късно. Старателно прегледа ръцете, краката, бедрата си. Не откри никакви рани. Реши да си вземе душ. Минавайки покрай голямото огледало над мивката, прокара ръка по челото си и се погледна в огледалото. Беше бледа като смъртник. Изпотена. С обезумял поглед. Докосна косата си, почуди се къде ли може да й е шапката. Беше я изгубила. Вероятно се беше търкулнала някъде. Сълзи я задавиха. Дали да не се върне да я потърси, за да премахне всякакво доказателство, което би могло да я идентифицира? Не посмя.

Мъжът я беше намушкал. Право в гърдите. С остър нож. Можеше да си остана на място. Беше прочела в някакъв вестник, че в Европа имало четирийсетина серийни убийци, които се разхождали на свобода. Кой знае колко ли са във Франция. Мръсотиите, които бълваше по неин адрес, подсказваха, че имаше сметки за уреждане. „Ще престанеш да се надуваш, няма да си придаваш важност, уличница, затваряй си устата, тъпачко, затваряй си устата!“ Натрапчиво звучаха в ушите й. Сигурно ме сбърка с някоя. Платих вместо някоя друга. На всяка цена трябва да си го повтаря, иначе ще й е невъзможно да живее. Постоянно ще е нащрек. Ще се страхува от всеки и от всички.

Пусна душа, изми си косата, изсуши я, облече тениска, гримира се, за да прикрие евентуални следи, леко начерви устните си, хвърли поглед в огледалото, насила се усмихна. Нищо не се бе случило, Зое не биваше да научи нищо, щеше да се преструва, че всичко е наред. Нямаше да може да говори за това с никого. Ще й се наложи да живее с тайната си. Или трябва да я сподели с Шърли. На нея мога да казвам всичко. Тази мисъл я разведри. Пое си дълбоко въздух и издиша, освобождавайки се от напрежението, от тревогата, стегнала гърдите й като менгеме. Да си вземе превантивно малко арника, за да предотврати синините. Отвори вратичката на аптечката, извади флакончето, отвинти капачето, капна малко на езика си. Дали да не се обади в полицията? Да ги предупреди, че наоколо броди луд убиец? Да, обаче… Зое щеше да разбере. Да не отваря дума пред нея. Отвори вратичката на нишата зад крановете и пъхна вътре пакета от Антоан.

На никого нямаше да му хрумне да рови там.

Отиде в хола, наля си голямо уиски и слезе в мазето при Зое.

* * *

— Мамо, запознай се с Пол…

Момче на годините на Зое, тънко като чапла, с щръкнал кичур на темето, облечено с черна прилепнала тениска, поздрави Жозефин. Зое дебнеше одобрителния поглед на майка си.

— Добър ден, Пол. Тук ли живееш? — попита Жозефин с безизразен глас.

— На третия етаж. Казвам се Мерсон. Пол Мерсон. Една година по-голям съм от Зое.

Според него беше важно да отбележи, че е година по-голям от момичето, което не сваляше от него поглед, преливащ от обожание.

— Как се запознахте?

Тя се насили да говори, все едно не чуваше накъсаните и тревожни удари на сърцето си.

— Чух шум долу, бум-бум, слязох и открих Пол на барабаните. Виж, мамо, обзавел си е музикално студио в мазето.

Зое покани майка си да хвърли поглед на студиото на Пол. Беше инсталирал пълен комплект акустични барабани, чинели на висока стойка и още една двойка чинели. Черно виенско столче допълваше наредбата и на малкия барабан лежаха чифт палки. Нотни партитури бяха наредени на един стол. От тавана се спускаше гола крушка и пръскаше слаба светлина наоколо.

— Чудесно — Жозефин едва се сдържаше да не кихне, защото прахът гъделичкаше ноздрите й. — Много качествени инструменти. За истински професионалист. — Говореше наслуки. Нищо не разбираше от тези неща.

— Естествено. Нали са „Тама Суингстар“. Подариха ми ги миналата Коледа, а за следващата ще получа „Райд Джайънтбийт“.

Тя го слушаше, впечатлена от точните му разяснения.

— Шумоизолирал ли си мазето?

— Ми да… Налага се, когато свиря, се вдига ужасна тупурдия. Тук само репетирам, а ходя да свиря у един приятел, който живее в къща в предградието Коломб. У тях можем да свирим, без да безпокоим никого. Тука съседите мрънкат… Особено оня, дето е до нас. — С брадичка посочи съседното мазе.

— Може би не си изолирал достатъчно добре — предположи Зое, оглеждайки стените, покрити с дебели изолационни бели платна.

— Е да не се престараваме де, тук все пак е мазе. Не живее в мазето. Татко каза, че е направил максимума, но оня живее, за да недоволства. Никога не е доволен. На всяко събрание на съсобствениците успява да се скара с някого.

— Може да има някакви причини…

— Татко казва, че няма. Просто си е досадник. Нервира се от всяка дреболия. Ако кола е паркирана на пешеходната пътека, става буквално истеричен! Ние си го знаем, живеем тук от десет години, тъй че…

Той клатеше глава като възрастен, когото не можеш лесно да излъжеш. Беше по-голям от Зое, но лицето му си беше още детско и тесните му раменца издаваха крехката възраст.

— Майната му! Ето го! Скрий се! — прошепна Пол.

Дръпна вратата на мазето и Жозефин видя едър, хубаво облечен мъж, който се движеше със самоуверената походка на собственик, сякаш коридорите на мазетата му принадлежаха.

— Добър вечер — успя да каже тя, притиснала се към стената.

— Добър вечер — отвърна мъжът, без да я погледне.

Носеше тъмносив костюм и бяла риза. Костюмът очертаваше всеки мускул на силното му тяло, дебелият възел на връзката му проблясваше, белоснежните маншети на ризата му бяха закопчани със сиви перли. Извади ключ от джоба си, отключи вратата на своето мазе и я затвори след себе си.

Пол се появи отново, след като се увери, че онзи го няма.

— Нищо ли не каза?

— Не — отговори Жозефин. — Мисля, че дори не ме забеляза.

— Никак не е приятен. И не си губи времето в приказки.

— Баща ти ли го казва? — попита Жозефин, развеселена от сериозността на хлапето.

— Не, мама. Тя познава всички в кооперацията. Казват, че мазето му било страхотно оборудвано. Истинска работилница с всевъзможни инструменти! А в апартамента има аквариум. Много голям, с пещери, растения, флуоресцентно осветление, изкуствени островчета. Само че без рибки!

— Майка ти наистина е много осведомена! — заяви Жозефин с усещането, че ще научи най-много за съседите, разговаряйки с Пол.

— Още повече че никога не е ходила в неговия апартамент! Влязла един път заедно с портиерката, когато тях ги нямало вкъщи, защото алармата се задействала и се наложило да я спрат. Побеснял, когато разбрал. У тях никой не влиза. Аз познавам децата и мога да ти кажа, че никога не ме канят у тях. Родителите им не позволяват. Никога не слизат да играят в двора. Излизат, когато родителите им ги няма, иначе са заключени вкъщи! За разлика от тях винаги са гостоприемни семейство Ван ден Брок от втория етаж. Те имат огромен екран на цялата стена на хола с два усилвателя и долби стерео. Когато някой у тях има рожден ден, госпожа Ван ден Брок прави сладки и кани всички. Аз съм приятел с Фльор и Себастиен, бих могъл да ги запозная със Зое, ако тя иска.

— Те симпатични ли са? — попита Жозефин.

— Да, супер симпатични. Той е лекар, а жена му пее в хора на операта. Има супер глас. Често пъти се разпява и се чува по стълбището. Винаги се интересува докъде съм стигнал с моята музика. Предложи ми да свиря на нейното пиано, ако искам. Тя свири на цигулка, Себастиен на саксофон…

— И аз искам да се науча да свиря на нещо… — каза Зое, която вероятно се бе почувствала пренебрегната.

Тя гледаше Пол с вид на пълна покорност, като момиченце, което ще припадне, ако не му обърнат внимание, и златистите й очи под златистокестенявата коса зовяха за помощ.

— Никога ли не си свирила на никакъв инструмент? — попита Пол с изненада.

— Ми не… — отговори Зое смутено.

— Аз започнах с пиано, солфеж и всичките му там екстри, после ми писна и се прехвърлих на перкусиите. По-гот е, ако искаш да си направиш група…

— Ти имаш група? И как се казва?

— „Скитниците“. Аз измислих името, яко е, нали?

Жозефин слушаше разговора на хлапетата и чувстваше как постепенно я обзема спокойствие. Пол — толкова самоуверен, с мнение по всички теми, и Зое — на ръба на отчаянието, понеже не успяваше да привлече вниманието му. Лицето й беше напрегнато, веждите смръщени, устните присвити в отчаяна гримаса. Жозефин буквално я чуваше как човърка в ума си, както се чегърта дъното на тавичка, за да измъкне нещо интригуващо, да се изфука пред момчето. Много беше пораснала през лятото, но тялото й още пазеше пухкавите нежни извивки на детството.

— Искаш ли да ни покажеш малко как свириш? — заумилква се Зое, изчерпала всички маневри за свалка.

— Може би моментът не е подходящ — намеси се Жозефин, поглеждайки към съседното мазе. — Някой друг път може би…

— Аха! — разочаровано измънка Зое.

Беше готова за отстъпление и чертаеше кръгчета с върха на обувката си.

— Вече е време за вечеря — продължи Жозефин — и съм сигурна, че и Пол скоро ще се прибере у тях…

— Аз вечерях. — Той нави ръкави, грабна палките, разроши коса и взе да си подрежда нещата. — Може ли да затворите вратата на тръгване, ако обичате?

— Чао, Пол! — провикна се Зое. — До скоро!

Махна му свенливо и същевременно дръзко, с жест, който казваше: иска ми се пак да се видим… — ако нямаш нищо против, разбира се.

Той не си направи труда да отговори. Беше само на петнайсет и отказваше да бъде заслепен от неуверения блясък на едно момиче. Беше в деликатната възраст, в която обитаваше все още недотам добре познато тяло, и за да прикрие смущението си, беше способен на неволни прояви на жестокост. Небрежното му държане със Зое показваше неговото желание да бъде по-силният, та ако трябваше да има жертва, тя трябваше да поеме тази роля.

Мъжът с елегантния сив костюм чакаше пред асансьора. Направи им път да влязат. Осведоми се на кой етаж отиват и натисна петия, после четвъртия.

— Значи вие сте новодомците…

Жозефин кимна.

— Добре дошли при нас. Да се представя: Ерве Льофлок-Пинел. Живея на четвъртия етаж.

— Жозефин Кортес, дъщеря ми Зое. Ние сме на петия. Имам още една дъщеря, Ортанс, която живее в Лондон.

— Исках да съм на петия, но апартаментът беше зает, когато се нанесохме. В него живееше възрастна двойка, господин и госпожа Льогратие. Загинаха в автомобилна катастрофа. Много хубав апартамент. Ваш бил късметът.

Може и така да се каже, помисли Жозефин, беше се почувствала неудобно от деловия тон, с който спомена за смъртта на предишните собственици.

— Качих се да го огледам, когато го обявиха за продажба — продължи той, — но решихме да не се местим. Сега съжалявам…

Той бегло се усмихна и си възвърна предишната деловитост. Беше много висок, строг. С груби черти, ъгловат, някак грапав. Черната му права коса беше разделена с безупречен прав път и падаше на челото му, тъмнокафявите му очи бяха силно раздалечени, широките вежди бяха като дебели черни черти, леко сплесканият му нос беше поизгърбен. Ослепително белите му зъби бяха доказателство за грижите на отличен зъболекар. Действително е много едър, си каза Жозефин, опитвайки се дискретно да прецени ръста му, сигурно е над метър и деветдесет. Широкоплещест и с плосък корем. Представи си го с тенис ракета под мишница и със спортна купа в ръка. Много хубав мъж. С разперени пръсти крепеше бяла платнена торба.

— Нанесохме се през септември, в началото на учебната година. Беше малко напрегнато, но сега вече всичко си дойде на мястото.

— Кооперацията е много приятна, ще видите, обитателите са любезни и кварталът е спокоен.

Жозефин направи лека гримаса.

— Не сте ли на това мнение?

— Да, да — побърза да се съгласи Жозефин. — Само дето вечерно време алеите не са достатъчно осветени.

Внезапно почувства как челото й се изпоти и коленете й се разтрепериха.

— Дребна работа. Кварталът е хубав, спокоен и сме далеч от нахалните младежки банди и от драскачите на графити по сградите. Толкова харесвам светлия камък, от който са направени парижките сгради, че не бих могъл да понеса да ги видя обезобразени. — В гласа му прозвучаха гневни нотки. — Освен това има дървета, цветя, полянки, рано сутрин се наслаждаваме на птичи песни, понякога може да зърнете да пробягва катеричка, за децата е много важно да бъдат в досег с природата. Ти обичаш ли животните? — обърна се той към Зое.

Тя стоеше, забила поглед в краката си. Сигурно помнеше какво й бе казал Пол за съседа си по мазе и се държеше резервирано, солидарна с новия си приятел.

— Да не си глътна езика? — попита мъжът и се приведе над нея с широка усмивка.

Зое поклати глава.

— Срамежлива е — обясни Жозефин.

— Не съм срамежлива — възпротиви се Зое. — Резервирана съм.

— Охо! — възкликна той. — Дъщеря ви има дар слово и умее да се изразява нюансирано!

— Нормално, аз съм в осми клас.

— Също като сина ми Гаетан… В кое училище учиш?

— На улица „Помп“.

— И моите деца учат там.

— Доволен ли сте от училището? — попита Жозефин, притеснена да не би учтивото мълчание на Зое да се изтълкува зле.

— Има прекрасни учители, но има и некадърници. В такива случаи родителите се оказват принудени да запълват пропуските на преподавателите. Не съм изпуснал нито една родителска среща. Със сигурност ще се видим там.

Асансьорът беше стигнал до четвъртия етаж и той излезе, крепейки внимателно бялата торба. Обърна се, кимна и ги дари с широка усмивка.

— Видя ли — попита Зое, — в торбата нещо мърдаше!

— Какви ги измисляш! Сигурно е взел от мазето някакво мариновано или осолено дивечово месо. Вероятно има фризер там. Сигурно е ловец. Чу ли как говореше за природата?

Зое не беше много убедена:

— Казвам ти, че нещо мърдаше!

— Зое, престани с тези измислици, непрекъснато си съчиняваш!

— Какво пък, обичам да си разказвам разни истории. Така животът не е толкова тъжен. Когато порасна, ще стана писателка, ще напиша „Клетниците“…

Хапнаха набързо. Жозефин успя да прикрие одраната си лява ръка. На няколко пъти Зое се прозяваше, докато довърши парчето крема сирене.

— Спи ти се, бебенцето ми… Бързо в леглото.

С несигурна крачка Зое се запъти към стаята си. Когато Жозефин отиде да я целуне за лека нощ, беше вече полузаспала. На възглавницата й, избеляла от пране, лежеше любимата й плюшена кукла Нестор. Зое винаги се приспиваше с него. Привързаността й към Нестор беше невероятна. Тя убеждаваше майка си колко бил красив. Ортанс беше заявила, че е грозен като куца въшка! На Жозефин й беше трудно да не се съгласи с Ортанс, но героично отричаше, търсейки безуспешно поне грам красота в опърпания, избелял едноок парцаливко. Все пак, мислеше Жозефин, на нейните години вече би трябвало да няма нужда от кукла, за да заспи, опасяваше се, че тя щеше да си остане малко момиченце… Златистокестенявите й букли се бяха разпилели на белия чаршаф, ръката й отпуснато лежеше и кутрето й галеше нещото, което някога е било крак на Нестор, а сега приличаше на едра смачкана смокиня. Ташак, твърдеше Ортанс и Зое възразяваше с отвращение и негодувание. Мамо, мамо, тя казва, че Нестор имал два големи ташака вместо крака!

Жозефин повдигна ръката на Зое и си поигра с пръстите й, целувайки ги един по един. Целувка за тати, целувка за мама, целувка за Ортанс, целувка за Зое, а за кутрето… безброй целувки за детето! — това беше техният приспивен ритуал. Още колко ли време дъщеря й щеше да предоставя ръката си за магическия рефрен, който правеше съня й спокоен и безоблачен? Заля я чувство на нежност, примесена с тъга. Зое все още си беше бебе: кръгли румени бузи, топчесто носле, издължени очи на лакомо коте, трапчинки и меки гривнички на китките. Така наречената трудна възраст все още не я беше деформирала. Жозефин сподели недоумението си с педиатърката, която побърза да я успокои, то става внезапно и неочаквано, но вашата дъщеричка не бърза. Една сутрин ще се събуди и няма да можете да я познаете. Ще има гърди, ще се влюби, ще престане да говори с вас. Радвайте се и се възползвайте сега, вместо да се притеснявате! А може би няма кой знае какво желание да пораства. Виждам все повече младежи, които се вкопчват в детството като в бурканче сладко.

Хитрата и безцеремонна Ортанс наблюдаваше и оглеждаше малката си крехка сестричка. Едната послушна и жадна за обич и признание, другата неотстъпчива, проправя си път, въртейки сабя. Зое — прозрачна, нежна. Ортанс — мрачна, непреклонна, твърда. Ако бях стрида, щях да съм съвършена с тези мои момичета. Ортанс за отвън, за черупката, Зое за сърцевината.

— Харесва ли ти новата стая, обич моя?

— Апартаментът ми харесва, но тукашните хора не особено. Иска ми се да се върна в Курбвоа. Хората, които живеят в тази кооперация, са странни…

— Не са странни, скъпа, различни са.

— Защо са различни?

— В Курбвоа ти познаваше всички, имаше приятели на всеки етаж в блока, беше лесно да се завързват приятелства, да се контактува. Ходехме си на гости без никакви превземки и строго утвърдени правила. Тукашните хора са по-… — тя потърси думата. Умората тежеше в клепачите й и притъпяваше сетивата й. — По-превзети, по-изискани… Не толкова непринудени.

— Искаш да кажеш, че са студени и вдървени? Като трупове.

— Не бих го казала точно с тези думи, но донякъде си права, скъпа.

— Господинът, когото видяхме в асансьора, чувствам го съвсем студен отвътре. Сякаш цялото му тяло е покрито с люспи, за да държи другите настрана и да си живее съвсем сам, единствено за себе си…

— А Пол? И той ли е такъв студен и скован според теб?

— А, не! Пол… — тя млъкна, след което прошепна задъхано: — Пол, сърцето му трепери, вълнува се от любовта, мамо. Искам да стана неговата приятелка.

— Ти наистина ще му станеш приятелка, скъпа…

— Как мислиш, дали и той мисли, че аз също се вълнувам?

— Нали говореше с теб, предложи ти да те запознае със семейство Ван ден Брок. Това показва, че иска отново да се видите, и намира, че си много сладка.

— Сигурна ли си? На мен ми се стори, че не успях да го заинтересувам много-много. Момчетата не се интересуват от мен. Ортанс е тази, която ги кара да се вълнуват.

— Ортанс е четири години по-голяма от теб. Чакай да станеш на нейните години и ще видиш!

Зое изгледа замислено майка си, сякаш готова да й повярва, само дето й беше много трудно да си представи как един ден би могла да настигне сестра си по красота и чар. Реши да се откаже и въздъхна. Затвори очи и заби лице във възглавницата, мачкайки крачето на парцаливко.

— Мамо, не искам да пораствам. Толкова се страхувам понякога…

— От какво?

— Не зная. И това още повече ме плаши.

Самонаблюдателността в думите й разтревожи Жозефин.

— Мамо… как разбираш, че си голям?

— Когато можеш да вземаш важни решения сам, без да се допитваш до когото и да било.

— Ти, ти си голяма… Ти си даже много голяма!

На Жозефин й се искаше да признае, че много често и тя се съмняваше, осланяше се на късмета, на случайността, на утрешния ден. Вземаше решенията инстинктивно, опитваше се да изправи мерника, ако нещо беше объркала, или си отдъхваше с облекчение, когато беше уцелила десетката. Винаги отдаваше успеха си на случайността. Ами ако човек така и не пораства истински? — се почуди тя, докосна нежно носа, бузите, челото, косата на Зое, заслуша се в дишането й, докато стана равномерно и спокойно. Докато заспиваше дъщеря й, нейното успокояващо присъствие й даваше сили да не си припомня премеждието, което изживя, после тя се прибра в стаята си.

Затвори очи и се опита да заспи; но щом се унесеше, в ушите й отекваха обидите на мъжа и тя усещаше ритниците му по цялото си тяло. Всичко я болеше. Стана и порови в една найлонова торбичка, която й бе дал Филип. Приспивателни, открил ги на нощното шкафче на Ирис. Не искам да й бъдат подръка. Не се знае какво може да стори. Вземи ги, Жо, прибери ги у вас.

Тя извади стилнокса, огледа внимателно продълговатото хапче, не знаеше каква е препоръчителната доза. Реши да пие само половинка. Глътна я с чаша вода. Не искаше да мисли за нищо. Да спи, да спи, да спи.

Утре е събота и ще звънне на Шърли.

Разговорът с Шърли щеше да я разведри. Тя щеше да сложи ред в нещата.

Не беше ли престъпление, че не съобщи в полицията? Може би трябва да отида да съобщя и да помоля за анонимност. Ако онзи тип нападне отново, може по-късно да ме обвинят в съучастничество. Тя се поколеба, понечи да стане, но се унесе.

На сутринта я събуди Зое, метна се на леглото й, размахала пощата. Жозефин вдигна ръка, за да се предпази от светлината.

— Миличка, колко е часът?

— Единайсет и половина, мамо, единайсет и половина!

— Боже, спала съм до това време! Отдавна ли си станала?

— Тралала! Току-що се събудих, отидох да проверя на вратата и познай какво да видя?

Жозефин седна в леглото и подпря главата си с ръка. Зое размахваше тесте пликове.

— Коледен каталог? Предложения за подаръци?

— Студено, мамо, студено! Нещо много по-хубаво…

Господи, как й тежеше главата! Сякаш по нея цял полк маршируваше с подковани ботуши. Всичко я болеше и от най-лекото движение.

— Писмо от Ортанс?

Ортанс никога не пишеше. Тя се обаждаше по телефона. Зое тръсна глава.

— Студено, мамо, студено! Леденостудено!

— Предавам се.

— Сензация от най-голяма величина! Хипертурбомакси, неописуема сензация! Такава новина, че само да натиснеш копчето и се изстрелваш на Луната и във всички галактики на света! Kiss and love and peace all around the world! Нека силата да е с теб, сестро. Yo! Brother!

Извикваше всяка дума и подскачаше с всичка сила по матрака като ликуващ индианец, размахал вражески скалп.

— Престани да подскачаш, скъпа. Пръска ми се главата!

Зое се оттласна отново и се тръшна на леглото с всичка сила. Разчорлена, победоносна, въодушевена, нахилена като тиква, сякаш бе спечелила голямата награда от лотарията, тя се провикна:

— Пощенска картичка от татко! Картичка от моето татенце! Той е жив и здрав, все още е в Кения, пише, че не успял да се свърже с нас, защото се бил изгубил в джунглата сред крокодилите, но нито за минута, мамо, чуваш ли? — нито за минута не престанал да мисли за нас! Целува ме силно скъпото ми миличко татенце! Тралала! Татенцето ми пак се намери! — накрая се хвърли с неистова радост върху майка си, която изкриви лице от болка: Зое й беше смазала ръката. — Щастлива съм, мамо, щастлива съм, нямаш представа колко! Сега вече мога да ти кажа: мислех си, че е умрял. Че са го изяли крокодилите. Нали си спомняш колко се страхувах, когато бях при него, като гледах тези отвратителни животни наоколо? И да ти кажа, бях сигурна, че някой ден щяха да го схрускат като стой, та гледай! — тя раззина широко уста, пое въздух и нададе злобни скърцащи звуци в желанието си да имитира щракащите крокодилски челюсти. — Той е жив, мамо, жив е! Скоро ще звънне на вратата… — след което изпадна внезапно в паника: — Оох, помощ! Той не знае новия ни адрес! Никога няма да ни открие!

Жозефин взе пощенската картичка. Действително беше от Кения. Щемпелът върху марките показваше, че е била пусната преди месец в Момбаса и адресът, естествено, беше старият, в Курбвоа. Тя разпозна почерка на Антоан, приповдигнатия му стил на надут самохвалко.

Любими мои мъничета,

Пиша ви съвсем накратко, за да ви съобщя, че съм добре и се върнах отново в цивилизацията след продължителен престой във враждебната джунгла. Победих всичко, хищниците и треската, комарите и блатата, но никога, никога, нито за миг не преставах да мисля за вас. Обичам ви с цялото си сърце. До много скоро.

Татко

На седемдесет и седем години най-сетне Марсел Гробз бе станал щастливец, окрилен от неземно щастие. От ранни зори редеше неуморно молитви, кланяше се, прославяше, удряше чело в земята блаженството му да продължава вечно. Благодаря ти, Господи, благодаря ти за неизброимите добрини, с които ме даряваш, за това, че се къпя в щастие, че ме ръсиш с безчет наслади, че ме караш да подскачам от възторг, тъпчеш ме със сладост, караш ме да се премятам от щастие, да се търкалям в блаженство, да се нося в ураган от еуфория. Благодаря, благодаря, благодаря!

Казваше си го сутрин, на ставане. Повтаряше си го, докато се бръснеше пред огледалото. Тихо си го припяваше, докато си нахлузваше панталона. Призоваваше Господ и вси светии, докато си връзваше възела на вратовръзката, обещаваше да даде десет евро милостиня на първия срещнат просяк, пръскаше се с одеколон „Империал“ на „Герлен“, увеличаваше лептата, докато си пристягаше панталона с колана, след което се наричаше миризлив пор и посипвайки главата си с пепел, си обещаваше да отпусне по малко на още двама просяци. Щото и аз можеше да се озова на улицата, ако не бях успял да се измъкна от ноктите на Анриет и да се приютя на щедрата гръд на Душката. Колко нещастници се препъват и пропадат, защото не е имало някоя грижовна ръка, която да се протегне към тях в момента, в който затъват!

Накрая окъпан, избръснат, стегнат, ухаещ приятно на лавандула и дъхав пелин, се появяваше в кухнята, за да поднесе почитанията си на виновницата за всички гореизброени блаженства, на пухкавото олицетворение на женствеността, на най-висшата еманация на чувствеността: Жозиан Ламбер, неговата любима, съвършено правилно и уместно прекръстена на Душка.

Застанала пред луксозната емайлирана чугунена печка, Душката готвеше. Правеше пържени яйца за своя мъж. Наметнала розов ефирен пеньоар, потънала сред нежните воали, тя бдеше, сбърчила вежди, съсредоточена, за да поднесе възможно най-безупречния резултат от своите умения. Нямаше друг като нея, който да знае кога точно да чукне яйцето в сгорещения тиган, доколко да сгъсти белтъка, да докара жълтъка до златисто, но без да го препържва, да го пукне, да обърне яйцето, отново да го запече лекичко и накрая, в последната минутка, с деликатно завъртане на китката да ръсне отгоре струйка балсамов оцет и да сервира вкуснотията в чиния, която грижовно е затоплила предварително. В това време големи филии пълнозърнест хляб с ленено семе се препичаха в тостера с четири хромирани гнезда. Вкусното солено нормандско краве масло стоеше влажно в масленицата по стар обичай, резени свинска шунка на кокал и хайвер от сьомга го очакваха, наредени в бяла чиния със златен кант.

Всичко това изискваше страхотна концентрация, която Марсел Гробз много трудно успяваше да не наруши. Не бяха минали и двайсет минути, откакто се беше отлепил от Душката, и вече я търсеше като куче, заровило муцуна в падналите листа да надуши следата на елена: щом нанюха близостта на дивеча, то се заковава на място. Заковаването при Марсел Гробз означаваше да прехвърли ръка през рамото на Душката, да я щипне лекичко в кръста, шумно да я млясне по гладката сатенена кожа, която се показваше под нощничката.

— Остави ме, Марсел — измърмори Жозиан, без да изпуска от поглед финалната фаза на пърженето на яйцата.

Той се оттегли разочаровано и седна на масата пред бялата ленена покривчица, на която бяха наредени приборите му. Чаша прясно изцеден портокалов сок, шишенце с витамини „60 години и +“, малка чинийка от лакирано дърво с лъжичка с кестенов прашец допълваха декора. Очите му се навлажниха.

— Какви грижи, какво внимание, какъв финес! Да знаеш, Душко, най-прекрасното от всичко е любовта, с която ме даряваш. Без нея ще съм просто куха кратуна. Целият свят би бил нищо без любовта. Тя е неотразима ударна сила, която човеците пренебрегват. Вместо това тъпаците предпочитат да правят мангизи! Защото, ако се грижеха да поддържат любовта, която раздаваме на всички без никакви преструвки, смирената любов ден подир ден като рефрен, щяха да станат по-богати, по-издигнати и по-добри!

— Вече започна да говориш в рими, така ли? — попита Жозиан и сложи голяма чиния върху бялата ленена покривчица. — Както е тръгнало, няма да се учудя, ако скоро изобщо заговориш в мерена реч, а, Расин?

— Това е от щастие, Душко. Настройва ме лирично, блажено, дори бих казал, разхубавява ме. Не намираш ли, че съм се разхубавил? Жените се обръщат след мен на улицата, оглеждат ме. Правя се на разсеян, обаче се кефя, приятно ми е…

— Зяпат те, защото си приказваш сам!

— Не, Душко, не! Любовта, която получавам, ме кара да грея като слънце. Те искат да се отъркат в мен, за да се стоплят. Виж ме: откакто живеем заедно, се разхубавих, подмладих, разпръскам лъчи наоколо и дори направих мускули! — удари се по стегнатия корем и с гримаса залепи гръб на облегалката на стола.

— По-спокойно, по-спокойно, Марсел Гробз… Няма място за умиление, ставаш смешен и за начало гаврътни портокаловия сок, защото витамините ще се изпарят, а за теб ще остане единият гол въздух.

— Душко! Говоря ти сериозно. И съм щастлив, толкова съм щастлив… Едва се сдържам да не полетя! — той подпъхна на шията си голяма салфетка, за да предпази бялата риза, и продължи с пълна уста: — Как е наследникът? Добре ли спа?

— Събуди се към осем, смених му пелените, нахраних го и хоп обратно в леглото! Още спи и дума да не става да ходиш да го будиш!

— Само една лека целувчица по дясното краче… — примоли се Марсел.

— Познавам те аз тебе. Ще зинеш с голямата си уста и ще го налапаш целия!

— Той го обожава. Гука от удоволствие, когато го повивам. Вчера го подсушавах три пъти. Намазах го обилно с лосион. Ама какви топки има! Жестоки! Синът ми ще стане мъжага с вълчи апетит, истинско бенгалско копие, арбалет със специално заточен накрайник и ще пробожда сърцата на девойките и другите им части! — той се разсмя и потри ръце при мисълта за бъдещите веселби.

— Засега спи, а ти имаш насрочена среща в офиса.

— В събота при това, представяш ли си! Да ми определи среща в събота сутрин по изгрев-слънце!

— Вече стана обяд, какъв ти изгрев!

— Спали сме толкова дълго?

— Ти спа толкова дълго!

— Важното е, че снощи си прекарахме страхотно с Рьоне и Жинет! Добре му пийнахме! А Младши спеше като пън! Хайде, Душко… Позволи ми да го изям с целувки, преди да изчезна… — физиономията на Марсел Гробз се набръчка в умолителна треперлива гримаса, той долепи длани с дълбоко религиозен жест, обаче Жозиан Ламбер беше неумолима.

— Бебетата имат нужда от сън. Особено седеммесечните бебета!

— Ама той изглежда така, сякаш е на дванайсет месеца, че и отгоре! Нали виждаш: има вече четири зъбчета и когато му говоря, разбира всичко! Онзи ден например се чудех дали да правя нов завод в Китай, разсъждавах си на висок глас, като си мислех, че той си играе с крачетата си — нали знаеш как си подръпва крачетата, убеден съм, че се учи да брои! — а той вирнал муцунка и я поклаща, казва ми „прави, да“. Два пъти подред! Заклевам се, Душко, той ми каза два пъти: да, давай, не се колебай! Помислих, че ми се привижда.

— Ама наистина ти се привижда вече, Марсел Гробз. Ти съвсем се побърка.

— Дори ми се стори, че ми каза go, daddy, go! Защото той говори и на английски. Ти знаеше ли го това?

— На седем месеца!

— Точно така!

— Понеже го приспиваш с метода за учене на чужди езици „Асимил“? Не ми казвай само, че вярваш на тези неща! Тревожа се за теб, Марсел, много се тревожа.

Вечер, след като сложеше сина си в леглото, Марсел Гробз му пускаше CD, за да го учи на английски. Купи го от детския щанд на веригата WH Smith на улица „Риволи“. Самият той се изхлузваше от обувките си, лягаше на мокета, подпъхваше под главата си възглавница и повтаряше на висок глас в тъмното изразите от първия урок. My name is Marcel, what’s your name? I live in Paris, where do you live? I have a wife… По-скоро a nearly wife, почти съпруга де, поправяше се той в мрака. Нежният женски английски глас го унасяше. Той заспиваше и така и не стигна по-далеч от първия урок.

— Добре де, не говори свободно, съгласен съм, но вече гука няколко думи. Във всеки случай чух go-da-ddy-go, главата си режа!

— Недей, ще останеш без глава! Марсел, вземи се в ръце. Синът ти е обикновен, просто обикновен, което не му пречи да е хубаво, живо, много будно бебе… Само не го изкарвай китайски император полиглот или бизнесмен! Кога смяташ да му определиш достатъчно дялове, за да получи право на глас в Управителния съвет?

— Аз само ти казвам какво виждам и чувам. Нищо не си измислям. Не ми вярваш, това си е твое право, но денят, в който ти каже: hello, mummy, how are you, или същото на китайски, защото съм твърдо решен да го науча да говори китайски, след като овладее английския, дръж се да не паднеш от удивление. Само те предупреждавам. — Той решително топна залък, намазан с масло, в пържените яйца и така нашироко забърса с него чинията, че чак омаза ръба.

Жозиан стоеше с гръб към него, но не го изпускаше от очи в отражението на стъклото. Той здраво се хранеше, преглъщаше натопените залъци, размахал ръце като Тарзан. Усмихваше се безметежно, за миг спираше да дъвче, наострил слух, за да долови гукането на сина си. След което разочаровано подновяваше дъвченето. Тя не можа да скрие усмивката си. Един ден Марсел Младши и Марсел Старши щяха да станат опасна двойка изпечени хитреци. Вярно е, каза си тя, че главата на Младши е натъпкана със сиви клетки и той чатка всичко с необикновена бързина. На седем месеца седи изправен на бебешкото си столче и властно сочи с пръстче избрания предмет. Ако откажеше да му се подчини, той смръщваше вежди и я пронизваше със смъртоносен поглед. Когато говореше по телефона, той слушаше, наклонил глава, и се съгласяваше. Понякога все едно искаше да каже нещо, но се нервираше, сякаш не можеше да намери точните думи. Един ден даже щракна с пръсти! Тя не беше много наясно с обичайното бебешко поведение, но нямаше как да не се съгласи, че Младши е много преждевременно развит. Все пак не стигаше дотам да му вменява компетентност по отношение на бащините дела, тази граница тя не желаеше да я прекрачва. Младши щеше да расте с нормалното темпо като всички деца. Не желая да става учен превъзходна степен, надут всезнайко. Искам да бъде омазан с каша, с гащеризонче, с голо дупе, за да си го гушкам и мачкам на воля. Прекалено дълго го чаках, та да го пусна в живота още по памперси.

Животът беше дал на Жозиан двама мъже, един голям и един малък, двама мъже, които й носеха безкрайно щастие. Не беше редно да й ги отнеме. Защото животът невинаги се беше отнасял щедро към нея. Един път и тя да получи добра карта, затова нямаше да позволи на никого да й открадне и най-дребното зрънце щастие, беше се подготвила да го оползотвори докрай. Натрупала съм доста квитанции за щастие, които чакат да бъдат осребрени. Дойде и моят ред да бъда тъпкана с пари! Длъжен е да ми се издължи с лихвите, хайде, давайте и не си мислете, че можете да ме прекарате. Мина времето, когато бях абонирана за нещастието! Мина времето, когато малката гладна секретарка прислужваше и в леглото на Марсел, шеф и собственик на веригата мебелни магазини „Каза миа“, милиардер от всевъзможни видове дървесина, аксесоари за дома, килими, осветителни тела и шарени дрънкулки. Марсел я издигна в ранг спътница на живота си и изгони злата си и кисела съпруга Анриет Дългоносата! Край на приказката, начало на моето щастие.

Тя беше зърнала Анриет да кръжи покрай тяхната кооперация, да наднича иззад ъгъла, за да не я забележат. Как не! С огромната си шапка във вид на мекица тя просто се набиваше на очи. След като искаш да се правиш на частен детектив, по-добре не ходи с шапка, защото тя беше като визитна картичка и Анриет не можеше да остане анонимна. Освен това беше излишно да се преструва, че се е запътила към луксозния гастроном „Едиар“ да си напълни тумбака с деликатеси. Един път може да мине, но три! Никак не й се нравеше мисълта, че тази точилка броди наоколо и шпионира тяхното щастие. Потръпна: навърта се тая покрай нас, души, търси нещо. Чака подходящ момент. Блокира развода с претенциите си. Запънала се е и не изпуска и най-дребната подробност. Ръси заплахи. Внимание, внимание, опасност, червен флаг, тази мисъл не даваше мира на Жозиан. Преди винаги беше падала в прегръдки, които я тласкаха към нещастни преживявания, и сега, след като се беше добрала до тих пристан, нямаше да се остави да бъде измамена и окрадена. Внимание, пропя добре познат в миналото глас. Да внимава и да бъде нащрек за всичко, което се движи и смърди на бунище.

Звънът на телефона я изтръгна от мислите й. Тя протегна ръка и вдигна слушалката.

— Добър ден — поздрави, все още под впечатление на мрачните си мисли.

Обаждаше се Жозефин, по-малката дъщеря на Анриет Гробз.

— С Марсел ли искате да говорите? — осведоми се сухо.

И подаде слушалката на мъжа си.

Когато се жениш за мъж на тази възраст, трябва да го приемеш с всичкия му багаж. А Марсел не можеше да се оплаче, при него беше пълна програма: от кутийката с хапчетата до пълен дилижанс. Анриет, Ирис, Жозефин, Ортанс, Зое му бяха служили за семейство толкова дълго, че й бе невъзможно да ги изтрие от раз с едно замахване на гюдерията.

Марсел избърса устни и стана от масата, за да отиде до телефона. Жозиан предпочете да излезе от стаята. Отиде до мокрото помещение да вземе панера с прането. Зае се да разделя бялото от цветното. Домакинските задължения й се отразяваха добре. Анриет, Жозефин. Коя щеше да е следващата? Малката Ортанс? Онази, която караше мъжете да ходят на ръце?

— Беше Жо — съобщи Марсел от вратата. — Случило й се е нещо необикновено: мъжът й Антоан…

— Оня дето го изядоха крокодилите?

— Същият… Представи си, днес Зое получила по пощата картичка от него, изпратена преди месец от Кения. Жив е!

— И какво те засяга това?

— Юни месец се срещнах с Милен, любовницата на Антоан, за да й дам малко информация за бизнеса в Китай. Искаше да се захване с козметика, имаше финансов съветник някакъв китаец и се нуждаеше от полезна информация. Поговорихме си цял час, след което повече не съм й виждал очите.

— Сигурен ли си?

Погледът на Марсел заискри. Обожаваше да подклажда ревността на Жозиан. Така се подмладяваше, чувстваше се по-блестящ.

— Сто процента…

— И сега Жозефин иска да й дадеш адреса на онази мадама…

— Точно така. Имам го някъде в кабинета. — Той направи малка пауза, драсна с нокът по рамката на вратата. — Може да я поканим на вечеря някой ден, това момиче винаги ми е харесвало…

— Тя е по-стара от мен!

— Е ти пък сега! По-голяма е с една-две години.

— Една или две години повече си е повече! Освен ако не смяташ обратното — засегна се Жозиан.

— Ама аз я знам от съвсем малка, Душко! По онова време косата й беше вързана на опашчици и си играеше с диаболото! Хлапачката израсна пред очите ми.

— Имаш право! Днес нещо съм много нервна. Не зная защо… Толкова ни е добре, Марсел, толкова ни е добре, страх ме е да не ни се случи нещо гадно, нещо мрачно и черно, някой черен гарван да не ни връхлети ненадейно…

— Няма, няма! Ние сме си заслужили щастието. Просто сега дойде нашият ред да празнуваме и да се веселим.

— И откога животът стана морален? Откога стана справедлив? Ти къде си го виждал това чудо?

Тя сложи ръка на главата на Марсел и се зае да му масажира черепа. Той се отпусна в ръцете й, потръпвайки от удоволствие.

— Още любов, Душко, още любов… Толкова те обичам, че съм готов да дам левия си тестис за теб.

— А защо левия?

— Левият за теб, десния за Младши…

Ирис се пресегна за огледалцето си. Ръката й опипваше плота на нощното шкафче, но напразно. Вбесена, тя се надигна и седна в леглото. Бяха й го откраднали. Вероятно от страх да не би да го счупи и да си среже вените. Ама за каква ме вземат тия? За някаква луда, която ще се накълца на парчета? А нима нямам право да сложа край на живота си? Защо ми отказват тази последна свобода? То пък един живот, какво ли още да чакам от него! Свърши на четирийсет и седем години и половина. Бръчките се задълбочават, еластичността на кожата се губи, мазнинките се трупат по разни места. Отначало не се забелязват, крият се, докато си свършат поразиите. После, след като са те окарикатурили тук и там, след като си се превърнала в отпусната и тресяща се плът, продължават необезпокоявано унищожителното си дело. Установявам го ден след ден. С малкото си огледалце проверявам свивката зад коляното, шпионирам тлъстините, които се ширят. Няма да успея да ги прогоня, ако лежа по цял ден. Скапвам се в това легло. Жлътнала съм като капеща вощеница. Виждам го в очите на лекарите. Не ме поглеждат. Говорят ми, сякаш съм градуирана мензура, която пълнят с лекарства. Вече не съм жена, превърнала съм се в лабораторна стъкленица — тя грабна чашата и я тресна в стената. — Искам да се огледам! — изрева. — Искам да се видя! Върнете ми огледалото!

То беше най-близкият й приятел и най-големият й враг. Отразяваше дълбокия променлив блясък на сините й очи или разкриваше някоя бръчка. Когато го обърнеше към прозореца, я подмладяваше, обливайки я в светлина, ако го насочеше към стената, й лепваше десет години отгоре.

— Огледалото ми! — кресна и заудря с ръце по чаршафа. — Огледалото ми или ще си прережа гърлото. Не съм болна, не съм луда, сестра ми ме предаде. Тази болест не можете да я излекувате.

Грабна супената лъжица, с която пиеше сиропа, обърса я с горния край на чаршафа и я обърна откъм гърба, за да се огледа. Видя единствено изкривеното си лице, сякаш нажилено от рояк пчели. Запокити я в стената.

Как стана така, че останах сама, без приятели, без съпруг, без дете, изолирана от света?

Жива ли съм всъщност?

Щом си сама, ти си нищо. Споменът за Кармен я опроверга, но тя го отхвърли, каза си: тя не влиза в сметката, тя винаги ме е обичала и ще ме обича. А пък и да си призная, Кармен ме отегчава. Верността ме отегчава, добродетелта ми тежи, тишината ме дразни. Искам шум, смях, шампанско, розови абажури, мъжки погледи, изпълнени с желание, приятелски клюки. Беранжер така и не дойде да ме види. Гузна е, затова си мълчи, когато говорят лошо за мен по време на изисканите парижки вечери, мълчи, докато й писне, и се провиква: „Колко сте злобни, горката Ирис не заслужава да гние в онази клиника, била е просто непредпазлива“. Останалите крещят: „Непредпазлива? Колко си добра! Нечестна, ако искаме да сме точни! Направо нечестна!“. И понеже вече не се чувства обвързана от лоялността на приятелка, тя алчно продължава, наслаждава се на всяка дума, затъва все по-дълбоко в блатото на клюките: „Наистина не е постъпила добре. Ама никак!“ — и обезумяла се присъединява към хора на злословещите, сред които всяка по свой си начин добавя някой пореден недостатък на отсъстващата. „Така й се пада — тегли чертата най-устатата, — сега ще престане да ни мачка с презрението си, след като вече е никоя.“ Точка на надгробното слово и избор на поредната жертва.

Те са прави донякъде, призна Ирис, обхождайки с поглед бялата стая, белите чаршафи, белите щори. Коя съм аз наистина? Никоя. Абсолютно изпразнена от съдържание. Провалих се напълно, ставам за илюстрация на думата „провал“ в речника. Провал, съществително, мъжки род, виж Ирис Дюпен. Би трябвало да си върна моминското име, скоро ще престана да съм в графата омъжена жена. Жозефин ще ми отнеме всичко. Книгата ми, съпруга ми, сина ми, парите ми.

Може ли човек да живее откъснат от семейството, от приятелите, от мъжа си и от детето си? Откъснат от самия себе си? Ще се превърна в безплътен дух. Ще изчезна в небитието, ще осъзная, че винаги съм била куха, лишена от съдържание. Винаги съм била само куха форма.

Преди съществувах, защото околните ме гледаха, приписваха ми мисли, дарби, стил, елегантност. Преди съществувах, защото бях жената на Филип Дюпен, ползвах кредитната карта на Филип Дюпен, познанствата на Филип Дюпен. Страхуваха се от мен, уважаваха ме, обсипваха ме с фалшиви комплименти. Позволявах си да натривам носа на Беранжер, да впечатлявам майка си. Бях преуспяла.

Тя отметна глава и избухна в гневен смях. Колко е жалък успехът, който не ти принадлежи, който не си изковала, който не си градила камък по камък! След като го изгубиш, не ти остава нищо друго, освен да се настаниш на улицата и да протегнеш ръка за милостиня.

Не много отдавна Ирис, все още здрава, се прибираше една вечер, натоварена с покупки, и докато бързаше да хване такси, зърна някакъв просяк, той клечеше, склонил глава, свел поглед, и повтаряше с глух глас „благодаря, господине, благодаря, госпожо“ след всяка монета, която издрънкваше в чашката му. Не беше първият, когото виждаше, но този й се наби в очи незнайно защо. Тя ускори крачка, отклонила поглед. Нямаше време за милостиня, таксито я чакаше, вечерта щяха да излизат, трябваше да се освежи, да си вземе вана, да избере рокля сред десетките тоалети, окачени в гардеробната й, да си направи прическа, да се гримира. Прибра се вкъщи и каза на Кармен: „Нали няма да заприличам на просяк от улицата? Не искам да бъда бедна“. Кармен й заяви, че това никога няма да й се случи, че ще се трепе да чисти по чуждите къщи, за да остане тя бляскава красавица. Беше й повярвала. Направи на лицето си маска с пчелен восък, излегна се в топлата вода и затвори очи.

А ето че почти съм заприличала на просякиня, помисли тя и вдигна чаршафа, за да види дали огледалото не се бе плъзнало отдолу. Може би съм забравила да го върна на мястото му и сега се е спотаило в някоя гънка.

Огледалото ми, върнете ми огледалото, искам да се видя, да се убедя, че не съм се изпарила, че съществувам. Че все още е възможно да бъда харесвана.

Лекарствата, които й даваха вечер, започваха да действат, за кратко се мярна баща й, който четеше вестник до леглото й, майка й, която проверяваше дали фуркетите здраво й крепят шапката, Филип, който я водеше, облечена в бяла рокля, към църковния олтар. Никога не съм го обичала. Никога не съм обичала никого, а искам да ме обичат. Нещастница! Ти си направо жалка! Един ден моят принц ще дойде, един ден моят принц ще дойде… Габор. Той беше моят приказен принц. Габор Минар. Режисьорът, когото всички обожават, чието име пръска толкова силни отблясъци, че ти идва да се свиеш на кълбо под тях. Бях готова да напусна заради него и съпруг, и дете, и Париж. Габор Минар. Тя изстреля името му като укор. Не го обикнах, когато беше беден и никой не го познаваше, хвърлих се на врата му, когато се прочу. Винаги съм имала нужда от нечие одобрение. Дори за да обичам. Каква жалка любовница се оказах!

Ирис мислеше ясно и трезво, а това я правеше още по-нещастна. Можеше да се прояви като несправедлива в изблик на моментен гняв, но скоро разумът й се връщаше и тя се проклинаше. Проклинаше своята подлост и суета. Животът ми даде всичко още с раждането ми, а аз го пропилях. Оставих се да се нося по пяната на леснината.

Ако беше имала малко самоуважение, щеше да успее, благодарение на безмилостния си трезв ум, който понякога я изкарваше по-черна, отколкото беше, да се коригира и да се научи да се обича. Самоуважението не се постига с декрети. То изисква усилия, труд, а самата мисъл за това я накара да сбърчи гнусливо нос. А и вече е късно, реши тя прагматично. Не можеш да започнеш от нулата живота си, когато си на четирийсет и седем и половина. Позакърпваш го, запушваш пробойните, но не можеш да го направиш чисто нов.

Не, каза си тя — чувстваше как сънят я надвива, правеше усилие да намери някакво решение, — бързо, спешно се нуждая от нов съпруг. По-силен, по-богат, по-важен от Филип. Внушителен мъж. Който да ме омайва, да ме подчинява, пред когото да коленича като малко момиченце. Който да поеме в свои ръце живота ми, да ме върне в живота. С пари, с връзки, със светски вечери. Още съм красива. Веднага след като изляза оттук, ще стана отново красивата и очарователна Ирис.

Първата ми положителна мисъл, откакто съм затворена тук, пошепна тя и придърпа чаршафа под брадичката си, може би съм на път да оздравея?

Лука звънна в неделя сутринта. Предния ден Жозефин остави три съобщения на мобилния му. Никакъв отговор. Не е добър знак, реши тя, почуквайки с нокти по зъбите си. Предния ден се бе обадила на Марсел Гробз да го помоли да й даде координатите на Милен. Налагаше се да говори с нея. Да разбере дали и тя не е получила картичка от Антоан. Знае ли къде се намира той, с какво се занимава и дали наистина е жив. Не мога да повярвам, не мога да повярвам, повтаряше си Жозефин. Писмото в колета съобщаваше за ужасния му край. Изказваха й съболезнования, не поздравления за радостно събитие.

Новината я притесняваше. Почти забрави за нападението. По-точно двете неприятни събития се блъскаха в ума й, объркваха я и я плашеха едновременно. Беше й много трудно да реагира на хилядите въпроси на изпадналата в еуфория Зое относно скорошната поява на татко й, на плановете, които чертаеше, на целувките, прегръдките й, малката не можеше да се спре. Беше като танцьорка на канкан с разчорлени детски букли, изпаднала във френетичен ентусиазъм.

Двете тъкмо закусваха, когато телефонът звънна.

— Жозефин, Лука съм.

— Лука! Къде сте? Вчера ви търсих цял ден.

— Не можех да говоря с вас. Свободна ли сте днес следобед, може да се разходим при езерото.

Жозефин бързо премисли. Зое щеше да ходи на кино с една съученичка и на нея й се отваряха три свободни часа.

— В три следобед при лодките? — предложи Жозефин.

— Добре.

Той затвори, без да се сбогува. Жозефин остана с телефона в ръка и с изненада откри, че й е докривяло. Тонът му беше строг и рязък, без капка нежност. Сълзите напираха, но тя успя да ги спре, присвила очи.

— Добре ли си, мамо? — тревожно я погледна Зое.

— Беше Лука. Безпокоя се, че нещо лошо се е случило с брат му, нали го знаеш, Виторио.

— Аха… — отвърна Зое с облекчение: майка й се тревожеше за някакъв непознат.

— Искаш ли още филийки?

— О, да! Моля те, мамо.

Жозефин стана, отиде да нареже хляб и пъхна филиите в тостера.

— С мед ли? — осведоми се тя.

Стараеше се да говори с безгрижен тон, за да не долови Зое тревогата й. Чувстваше се така, сякаш сърцето й беше останало празно. С Лука съм щастлива на интервали. Открадвам си щастието на мънички порции. Влизам в него с взлом. Той затваря очи, преструва се, че не ме забелязва, и ме оставя да го обера. Обичам го въпреки волята му, насила.

— От хубавия мед на Ортанс?

Жозефин кимна.

— Няма да е доволна, ако разбере, че си хапваме от него в нейно отсъствие.

— Нали няма да го изядеш всичкия?

— Не мога да ти обещая — отвърна Зое с лакомо светнали очи. — Бурканчето е почти пълно. Откъде го купи?

— От пазара. Продавачът ми обясни, че преди да го отворим, трябва да го затоплим леко на водна баня, и ще се запази течен, след като изстине.

Мисълта да се подложи на сложната процедура за втечняване на меда, за да достави удоволствие на Зое, прогони спомена за Лука и тя се успокои.

— Много си сладка — усмихна се Жозефин, разрошвайки косата на Зое. — Трябва да си срешиш косата, иначе ще се заплете.

— Искам да съм коала… Няма да се налага да се реша.

— Изправи се!

— Животът е труден, ако не си коала! — въздъхна Зое и изпъна рамене. — Кога се връща Ортанс, мамо?

— Не зная…

— А Гари, той кога се връща?

— Нямам представа, скъпа.

— Ами Шърли? Чувала ли си се с нея?

— Вчера й звъннах, но не отговори. Вероятно е заминала някъде за уикенда.

— Липсват ми… Мамо, ние нямаме много роднини, а?

— Вярно е, нямаме. Твърде сме бедни откъм роднини — отвърна Жо шеговито.

— Ами Анриет? Не може ли да се сдобриш с нея? Така ще имам поне една баба. Дори да не иска да я наричаме така!

Всички се обръщаха към Анриет по име, тя отказваше да й казват баба или маминка.

Зое наблегна на „поне“. Антоан нямаше близки. Единствен син, родителите му отдавна бяха покойници, той се беше изпокарал с чичовците, лелите и братовчедите си и не поддържаше връзка с тях.

— Имаш чичо и братовчед все пак.

— Не ми стигат. Момичетата от класа имат истински семейства и роднини…

— Наистина ли Анриет ти липсва?

— По някои пъти, да.

— Не се казва „по някои пъти“, обич моя, а „понякога“, скъпа…

Зое кимна, но не се поправи. За какво ли мисли, почуди се Жозефин, като гледаше дъщеря си. Беше помръкнала. Потънала в размисъл. Изцяло се бе съсредоточила върху някаква своя идея и безмълвно я оглеждаше от различни ъгли, подпряла брадичка с ръце, издала напред упорито чело. По лицето на малката Жозефин следеше хода на размислите й с уважение към нейната изолация.

Очите й се присвиваха, изсветляваха, тя бърчеше вежди, после челото й се проясняваше. Накрая Зое прикова очи в очите на майка си и тревожно попита:

— Кажи, мамо, смяташ ли, че приличам на мъж?

— В никакъв случай! Защо питаш?

— И не съм широкоплещеста?

— Не, не си! Откъде го измисли!

— Защото си купих „Ел“. Всички момичета от класа го четат…

— И…

— Човек изобщо не трябва да отваря „Ел“. Момичетата от списанието са прекалено красиви… Никога няма да стана като тях.

Тя говореше с пълна уста и дъвчеше четвъртата си препечена филийка.

— Аз пък смятам, че си хубава, и не те намирам широкоплещеста.

— Ти не, това е нормално, нали си ми майка. Майките винаги мислят, че дъщерите им са красавици. Анриет не ти ли го е казвала?

— О, не! Казваше ми, че не съм красавица, но ако човек се загледа, може да намери нещо интересно в мен.

— Каква беше ти като малка?

— Грозна като плужек!

— Мислеше ли за свалки?

— Почти не.

— Тогава кво направи, че татко да те хареса?

— Да кажем, че той долови „интересната“ ми хубост.

— Татко има набито око, а, мамо? Кога, мислиш, ще се появи?

— Не знам, обич моя… Имаш ли да учиш нещо за училище за понеделник?

Зое кимна.

— Свърши го преди киното, защото след това ще си разсеяна и няма да ти се иска.

— А довечера ще изгледаме ли заедно някой филм?

— Два филма в един и същ ден?

— Добре де, ама ако гледаме някой шедьовър, не може да се прави сравнение, защото той е за обща култура. Ще стана режисьорка. Ще снимам „Клетниците“…

— Какво ти става Зое, постоянно споменаваш „Клетниците“ тези дни?

— Много ми харесва, мамо. Козет ме разплаква с ведрото и с куклата си… И после изживява такава прекрасна любов с Мариус и всичко се нарежда. И вече няма никакви рани в сърцето.

А какво ли правим, когато любовта направи голяма рана в сърцето, толкова голяма, сякаш е дупка от снаряд, толкова огромна, че можем да видим небето през нея? — се замисли Жозефин, докато отиваше към мястото на срещата с Лука. Кой може да ми каже какво чувства той към мен. Не се осмелявам да му кажа „обичам ви“, опасявам се, че думата е прекалено голяма. Защото зная, че моето „обичам ви“ прикрива „а вие обичате ли ме?“, което не се осмелявам да изрека, за да не се отдръпне, пъхнал ръце в джобовете на дъфела. Дали влюбената жена е винаги тревожна, изпълнена с болка?

Той я чакаше при лодките. Седеше на пейка с ръце в джобовете, изпънал крака, дългият му нос го придърпваше към земята, кичур тъмна коса закриваше лицето му. Тя спря и го погледна, преди да го заговори. Нещастието е, че не мога да възприемам любовта повърхностно. Искам да се хвърля на врата на любимия, но толкова се страхувам да не го уплаша, че смирено подавам лице за целувка. Обичам го крадешком. Когато вдига очи към мен, когато улавя погледа ми, аз се нагаждам към неговото настроение. Ставам любовницата, която той очаква да бъда. Паля се от разстояние, контролирам се, когато ме доближи. Това не ви е известно, Лука Джамбели, вземате ме за уплашена мишка, но ако можехте да докоснете с ръка любовта, която клокочи в мен, щяхте да получите изгаряния трета степен. Тази роля ми допада: да извиквам у вас усмивка, да ви успокоявам, да ви очаровам, дегизирам се като нежна и търпелива медицинска сестра и приемам трошиците, които благоволявате да ми подхвърлите, за да ги превърна в дебели филии. Стана година, откакто се срещаме, а не зная за вас нищо повече от това, което ми прошепнахте при първата ни среща. Приличате ми на мъж, който няма апетит към любовта.

Беше я забелязал. Стана от пейката. Целуна я по бузата, леко, почти братски. Жозефин се отдръпна, почувствала вече смътната болка, породена от тази целувка. Днес ще говоря с него, реши тя със смелостта, присъща на много срамежливите хора. Ще му разкажа преживелиците си. За какво ми е да имам любим, ако ще крия от него притесненията и болките си?

— Как сте, Жозефин?

— И по-добре съм бивала…

Хайде, каза си тя, давай смело, бъди естествена, говори му, разкажи му за нападението, за пощенската картичка.

— Изживях два ужасни дни — подхвана той, без да й даде възможност да отвори уста. — Брат ми изчезна в петък следобед, когато се бяхме уговорили да се видим в онази бирария, която никак не харесвам, а вие много обичате — той се извърна към нея и се усмихна подигравателно. — Имаше час при лекаря, който го лекуваше от пристъпите на агресия, но не се явил в кабинета. Навсякъде го търсиха, а се появи едва днес сутринта. Беше в ужасно състояние. През цялото време се опасявах, че се е случило най-страшното. Съжалявам, че напразно сте ме чакали. — Държеше ръката на Жозефин и допирът на фината му ръка, топла и суха, я развълнува.

Тя допря буза до ръкава на палтото му. Отърка буза, сякаш да му каже: няма нищо, прощавам ви.

— Чаках ви, после се прибрах да вечерям със Зое. Помислих, че сигурно имате някаква неприятност с… хм… с Виторио.

Изпитваше странно чувство да нарича по име човек, когото не познаваше и който я ненавиждаше. Създаваше й усещане за фалшива близост. Защо ли ме мрази? Нищо не съм му сторила.

— Когато се прибра днес сутринта вкъщи, бях там и го чаках. Прекарах целия вчерашен ден и цялата нощ на канапето в очакване. Изгледа ме, сякаш не ме разпозна. Беше обезумял. Втурна се към банята, без да продума. Убедих го да вземе приспивателно и да си легне, едва се държеше на крака. — Ръката му стисна ръката на Жозефин, сякаш да й предаде отчаянието, което бе преживял през изминалите два дни в очакване на най-ужасното. — Виторио ме тревожи, вече не зная какво да предприема.

Две млади слаби жени, които правеха джогинга си, спряха до тях. Останали без дъх, погледнаха часовниците си, за да видят колко още им остава да търчат. Едната се обади ядосано:

— Тогава му казах: какво по-точно искаш? И той ми отвърна, знаеш ли какво има смелостта да ми каже: да престанеш да ме преследваш! Аз съм го преследвала! И ще ти кажа, че наистина смятам да престана. Повече не мога да го понасям. Какво иска? Да стана гейша? Да ме смачка? Да му въртя вкусни ястия и да разтварям крака, щом ми щракне с пръсти? Предпочитам да си живея сама. Така поне ще ми е спокойно и ще имам и по-малко задължения! — младата жена притисна гърди с ръце в знак на непоколебима решителност, издължените й кафяви очи искряха гневно.

Приятелката й я подкрепи, подсмърчайки. След което махна с ръка да продължат джогинга.

Лука ги изгледа, докато се отдалечаваха.

— Не съм единственият, който има проблеми!

Сега е моментът да му разкажеш за неприятностите си, хайде, насърчи се Жозефин.

— И аз… И аз имам проблеми.

Лука повдигна изненадано вежда.

— Случи ми се нещо много неприятно и нещо много учудващо — заяви Жо престорено небрежно. — От кое да започна?

Черен лабрадор се втурна и се бухна във водата точно пред тяхната пейка. Лука се разсея, следейки го с очи как се гмурка в зеленикавите води на езерото. Повърхността беше толкова мазна, че кръговете, които се образуваха, бяха във всички цветове на дъгата. Раззинало муцуна, кучето пухтеше и плуваше. Стопанинът му беше хвърлил топка и то се втурна да я улови. По черната му лъскава козина се търкаляха течни перли, псето пореше шумно водата и пръскаше всичко наоколо; патиците рязко се отклоняваха от пътя си и недоверчиво се паркираха встрани.

— Ах, тези кучета, направо са невероятни! — възкликна Лука. — Вижте!

Животното се връщаше. Изтръска се, опръска всичко наоколо и пусна топката в краката на стопанина си. Завъртя опашка и излая, подканвайки го да продължи играта. А как да продължа аз, запита се Жозефин, проследявайки с очи топката, която полетя отново, и кучето, което пак се бухна в езерото.

— За какво ми говорехте, Жозефин?

— Казах, че ми се случиха две неща, едното ужасно, другото — странно. — Тя се насилваше да се усмихва, за да потръгне разказът. — Получих картичка от Антоан… мъжа ми… както знаете…

— Но мислех, че е…

Не се осмеляваше да произнесе думата и Жозефин му я подсказа:

— Мъртъв?

— Да. Бяхте ми казали, че…

— И аз така мислех.

— Странно наистина.

Жозефин изчака да й зададе някакъв въпрос, да изкаже някакво предположение, да изрази учудването си, нещо, каквото и да е, за да обсъдят новината, обаче той се задоволи да свъси вежди и попита:

— А другата новина, ужасната?

Ха! — каза си Жозефин, съобщих му, че мъртвец пише картичка, купува марка, залепва я на картичката, пуска я в кутията, а той ми отвръща: „И какво друго?“. Струва му се нормално. Мъртъвците стават нощем да си водят кореспонденцията. Всъщност мъртъвците не са мъртви, те се редят на опашка в пощата, затова винаги се налага да чакаме. Тя преглътна и изтърси неочаквано:

— За малко да ме убият!

— Да ви убият, вас, Жозефин? Не е възможно!

А защо да не е? Няма да съм красив труп, така ли? Нямам вид на човек, който може да бъде убит?

— В петък вечерта, когато се прибирах след несъстоялата се среща, бях намушкана с нож право в сърцето. Тук!

Тя се удари по гърдите, за да подчертае драматизма на съобщението, и се усети смешна. Ролята на жертва на улично произшествие май не й подхождаше особено. Смята, че се правя на интересна, за да съпернича на брат му.

— Направо невероятна история! Ако ви бяха намушкали с нож, щяхте да сте мъртва…

— Спаси ме една обувка, обувката на Антоан…

Тя му обясни спокойно какво й се беше случило. Той я изслуша, загледан в ято прелитащи гълъби.

— Съобщихте ли в полицията?

— Не. Не исках Зое да разбере.

Той недоверчиво я изгледа.

— Жозефин! Ако сте станали жертва на нападение, трябваше да отидете в полицията!

— Какво искате да кажете с това „ако“? Бях нападната.

— Представете си, че този човек нападне някой друг, отговорността ще падне върху вас! Нечия смърт ще тежи на съвестта ви.

Не само не я прегърна, за да я успокои, да й каже: с вас съм, ще ви пазя, а на всичко отгоре й създаваше чувство за вина, намеквайки за вероятна нова жертва. Тя го погледна объркано, какво ли трябваше да му се случи на този човек, за да се развълнува?

— Не ми ли вярвате?

— Напротив… Вярвам ви. Просто ви съветвам да подадете жалба срещу непознат извършител.

— Изглеждате добре осведомен!

— Покрай брат ми съм ходил доста по полицейски участъци. Знам ги почти всички в Париж.

Тя го изгледа смаяна. Отново заора в своя си случай. Беше се отклонил за кратко, докато я слушаше, след което пак се върна на своите нещастия. Това ли е моят любим, прекрасният мъж? Човекът, който пише книга за сълзите, който цитира Жюл Мишле: „Скъпоценните сълзи са се превърнали в бистри легенди, в прекрасни стихове и издигайки се към небесата, са изкристализирали в гигантски катедрали, които се стремят да стигнат до Бог!“. Свито сърце, да. Същинска стафида. Той обгърна раменете й, притегли я към себе си и нежно и уморено прошепна:

— Жозефин, не мога да се занимавам с проблемите на всички хора. Нека не се задълбочаваме толкова, съгласна ли сте? Чувствам се добре с вас. Вие сте единственото ми кътче на веселие, смях и нежност. Нека не го унищожаваме. Моля ви…

Жозефин кимна примирено.

Продължиха разходката си покрай езерото, разминаваха се с хора, които правеха сутрешния си крос, други кучета плувци, деца на колелета и прегърбените татковци, припкащи подире им да ги придържат, за да не изгубят равновесие, един черен великан, гол до кръста и плувнал в пот, който също тичаше. Тя се замисли дали да не попита: „А вие за какво искахте да говорим онази вечер, когато щяхме да се срещнем в бирарията? Стори ми се, че беше нещо важно“, но се отказа.

Ръката на Лука върху рамото й я галеше, но на нея й се стори, че възнамерява да излети.

Този ден сърцето й поохладня към Лука.

Вечерта Жозефин излезе на балкона, за да се усамоти.

Когато реши да потърси нов апартамент, първият й въпрос към брокера, преди да разбере за цената, изложението, етажа, квартала, дали има наблизо спирка на метрото, какво е състоянието на покрива и на улуците, неизменно беше: „Има ли балкон? Истински балкон, където да седна, да си протегна краката и да гледам звездите“.

Новият й апартамент имаше балкон. Голям и красив балкон с черна, издута, тежка и богаташка решетка от ковано желязо, с преплетени мотиви като красиво изписани букви от учителка на черната дъска.

Жозефин искаше да има балкон, за да си говори със звездите.

Да си говори с баща си, Люсиен Плисоние, починал преди години на 13 юли, тогава тя беше десетгодишна, ракетите гърмяха, хората танцуваха, фойерверките се пръскаха в небето и кучетата виеха на умряло. Майка й се омъжи за Марсел Гробз, който се оказа добър и щедър пастрок, но не знаеше как да се впише между вечно киселата си съпруга и двете момиченца. Така и не успя, обичаше ги отдалече като чужд човек, който държи в джоба си билет за връщане.

Беше придобила този навик, когато я налегнеше меланхолията. Чакаше да се свечери, загръщаше се с някоя завивка, излизаше на балкона и говореше на звездите.

Всичко, което не си бяха казали, докато беше жив, си го казваха сега с посредничеството на Млечния път. Жозефин признаваше, че е леко ирационално, признаваше, че може да я помислят за луда, да я затворят в клиника, да й налепят електроди по главата и да пуснат ток, но не й пукаше. Знаеше, че той е там, че я слуша, нещо повече, пращаше й знаци. Уговаряха се някоя звезда да им бъде сигнал, например най-малката на опашката на Голямата мечка, и той я правеше да заискри по-ярко. Или да мъждука. Не се получаваше всеки път, щеше да е прекалено лесно. Случваше се да не й отговаря. Но когато й потънеха гемиите, той й хвърляше спасителен пояс. Понякога караше да присветва някоя лампа в банята, или фара на колело по пътя, или уличното осветление. Той обичаше осветителните тела.

Тя следваше неизменно един и същ ритуал. Сядаше в ъгъла на балкона с подвити крака, облакътена на коленете си, и вдигаше глава към небето. Първо откриваше местоположението на Голямата мечка, после малката звезда в края и започваше да говори. Всеки път, когато произнасяше думата „татко“, очите я засмъдяваха, а когато казваше: „Татко! Миличък мой татко!“ — задължително се разплакваше.

Същата вечер се настани на балкона, взря се в небето, откри Голямата мечка, изпрати й въздушна целувка, прошепна татко, татко… тъжно ми е, много съм тъжна, задушавам се, сърцето ми е свито. Първо нападението в парка, после пощенската картичка от Антоан и за капак преди малко реакцията на Лука, неговата студенина, вежливото му безразличие. Как се справят хората с преливащите чувства? Ако ги изразят неподобаващо, се получава обратният ефект. Когато подаряваме рози, не ги връчваме с дръжките нагоре, та да се убоде получателят. Аз постъпвам по този начин с чувствата, подарявам ги наопаки.

Тя се взираше в малката звезда. Струваше й се, че ту светва, ту угасва, светва отново, сякаш я подканва да излее душата си, давай, скъпа, говори, слушам те, говори.

Татко, животът ме завъртя във вихър. Давя се.

Спомняш ли си, когато бях малка, едва не се удавих, а ти ме гледаше от брега, без да можеш да ми помогнеш, защото морето се беше разбушувало, а ти не знаеш да плуваш… Спомняш ли си?

Морето беше спокойно, когато влязохме с мама и Ирис. Мама ни водеше, плувайки мощен кроул, Ирис подир нея, а аз ги следвах по-назад, гледах да не ги изпусна. Бях към седемгодишна. Изви се внезапно вятър, вълните се надигаха все по-високо, течението ни повлече, а ти беше съвсем малка точица на плажа и размахваше ръце ужасен. Щяхме да се удавим. Тогава мама предпочете да спаси Ирис. Може би не беше в състояние да ни спаси и двете, но тя реши да спаси Ирис. Хвана я здраво под мишницата си и я изтегли на пясъка, остави ме сама да се давя, да гълтам и да плюя солената вода, да ме подмятат вълните и да подскачам като камъче във всички посоки. Когато разбрах, че ме бе изоставила на произвола на съдбата, се помъчих да доплувам до нея, за да се вкопча в нея, а тя се обърна и ми изкрещя: пусни ме, пусни ме, и ме отблъсна. С един удар на рамото. И досега не зная как успях да изплувам, как се добрах до плажа, и досега не мога да си обясня, сякаш една ръка ме грабна, издърпа ме за косата и ме пусна на твърдата земя.

Зная само, че едва не се удавих.

Сега съм в същото положение. Вълненията са много силни, те ме повличат много надалече. Прекалено далече, прекалено неудържимо. Прекалено съм самотна. Тъжна съм, татко. Тъжна съм, че трябва да понасям гнева на Ирис, насилието на някакъв непознат, невероятната поява на съпруга си, безразличието на Лука. Прекалено ми е тежко. А пък не съм достатъчно силна.

Малката звезда беше угаснала.

Искаш да кажеш, че се оплаквам излишно, че не е сериозно? Не е справедливо. Знаеш го отлично.

И сякаш баща й там горе призна, че добродетелта е била несправедливо обвинена и набедена, и си припомни прикритото престъпление: малката звезда светна отново.

Аха, спомняш си, значи. Ти не си забравил. Един път вече оцелях, а дали ще оцелея този път?

Това е животът. Всичко опира до него. Той никога не те оставя да бездействаш дълго време, тъкмо обратното, винаги ти намира някакво занимание.

Човек не се ражда, за да бездейства.

Аз обаче не преставам. Въртя се насам-натам като бясна. Всичко се крепи единствено на моите рамене.

Животът ме е разглезил, от друга страна? Имаш право.

Животът и за в бъдеще ще продължи да ме глези? Много добре знаеш, че не ми пука за парите, за успеха, че бих предпочела да изживея красива любов, да имам до себе си мъж, когото да обожавам, да обичам, знаеш го. Самичка няма да се справя.

Той ще дойде, той е тук, наблизо е.

Кога? Кога? Кажи ми, татко!

Малката звезда не отговаряше.

Жозефин наведе глава между коленете си. Заслуша се във вятъра, в нощта. Обгърна я тишина, сякаш бе в манастирска обител, и тя се приюти в нея. Представи си дълъг манастирски коридор, неравни плочи, внушителни белокаменни колони, оградена градина като зелено петно, висок свод, след него още един, и втори, и трети. Долови лек камбанен звън в далечината, ясните звуци се носеха на равни интервали във въздуха. Пръстите й прехвърляха зърната на броеницата, тя изричаше непознати молитви, благослови, часослови, утринни и вечерни богослужения, цяла литургия, която си бе съчинила и която й заместваше требника. Тя пусна страховете, въпросите да отлетят, престана да мисли за тях. Остави се на вятъра, заслуша се в песента, която й нашепваха шумящите клони, изтананика няколко ноти, започна тихичко да припява.

През ума й се стрелна мисъл: щом Лука не се бе разтревожил особено, вероятно самата аз не смятам, че си заслужава.

Щом Лука не се отнася с повече внимание към мен, значи и аз самата не го проявявам.

Лука се отнася към мен по същия начин, по който аз се отнасям към себе си.

Той не долови тревога в думите ми, страх в гласа ми, не усети забиването на ножа, защото и аз не ги усетих.

Осъзнавам случилото се с мен, но не изпитвам нищо. Намушкаха ме с нож, но не отидох да подам жалба, да потърся закрила, отмъщение или помощ. Намушкаха ме с нож, но аз си замълчах.

То не ме засяга, плъзга се по мен.

Съобщавам някакъв факт, думите са налице, произнасям ги на глас, но те не са обагрени от емоция, безцветни са. Моите думи са неми.

Той не ги чува. Не може да ги чуе. Думи на мъртва жена, отдавна напуснала този свят.

Аз съм тази мъртва жена, която обезличава думите си. Както обезличава и живота си.

И това е от деня, в който майка ми предпочете да спаси Ирис.

В този ден тя задраска живота ми, заличи ме от живота. Все едно ми каза: не заслужаваш да съществуваш, с една дума, вече не съществуваш.

Аз, изпадналото в потрес седемгодишно момиченце, което тракаше със зъби в студените води. Непроумяващо как се извъртя, как силно ме блъсна с лакът и ме запокити в дълбините.

Този ден аз умрях. Превърнах се в мъртва жена, надянала маската на жива жена. Действам, без да правя връзката между това, което правя, и това, което съм. Престанах да съм реална, истинска. Станах виртуална.

Всичко се плъзга.

След като успявам да се измъкна от водата и татко ме понася на ръце, наричайки майка ми престъпница, аз си мисля, че тя не можеше да постъпи другояче, не можеше да ни спаси и двете, тя предпочете Ирис. Намирам го за нормално.

Всичко се плъзга по мен. Не искам нищо. Не притежавам нищо.

Станах старши преподавател по литература, ами добре, няма лошо…

Назначиха ме в Националния център за научни изследвания, една от тримата одобрени сред сто двайсет и трите кандидатури, а, така ли, ами добре…

Омъжих се, превърнах се в старателна и нежна съпруга, която сякаш изпаряваше разсеяната любов на мъжа си.

Бил ми изневерявал? Какво пък, не му е било добре. Милен му действа успокояващо, утешава го.

Аз нямам никакви права, нищо не ми принадлежи, понеже така или иначе не съществувам.

Само продължавам да се преструвам, че съм жива. Раз, два, раз, два. Пиша статии, изнасям лекции, публикувам, подготвям защита на дисертация, в скоро време ще стана ръководител на научни изследвания, ще стигна върха на кариерата си. А, така ли, ами добре…

Всичко това не намира вътрешен отклик в мен, не ми носи никаква радост.

Станах майка. Родих едно момиче, после още едно.

Най-после живнах, съвзех се. Преоткрих детето в себе си. Малкото момиче, разтреперано на брега. Прегръщам го, люлея го, целувам връхчетата на пръстите му, разказвам му приспивни приказки, втечнявам меда, който яде, посвещавам му цялото си време, цялата си любов, всичките си спестявания. Обичам го. Нищо не е достатъчно хубаво за малкото момиченце, починало на седем години, което съживявам с грижи, с компреси, с целувки.

Сестра ми ме моли да напиша книга, която да излезе с нейното име на корицата. Аз приемам.

Книгата жъне огромен успех. Аха, добре…

Страдам, защото ми е отнета, но не протестирам.

Когато дъщеря ми Ортанс излиза по телевизията да разкрие истината и ме изкарва в светлината на прожекторите, аз изчезвам, не искам да ме виждат, не искам да ме разпознават. Нищо няма за гледане, нищо за узнаване: аз съм мъртва.

От онзи ден насред бушуващия океан при Ландите нищо вече не е в състояние да ме засегне, тъй като престанах да съществувам.

От онзи ден нататък нещата се случват, но не оставят следа у мен.

Аз съм мъртва. Превърнах се във фигурант в собствения си живот.

Тя отново вдигна лице към звездите. Стори й се, че Млечният път примигва, разпръсквайки седефени искри.

Каза си, че ще отиде да купи бели камелии. Тя много обичаше белите камелии.

— Шърли?

— Жозефин!

В устата на Шърли името й ехтеше като звук на бойна тръба. Тя наблягаше на първата сричка, извисяваше глас и рисуваше арабески от звуци: Жозефииин! В отговор бе задължително да се покажеш на висота и да откликнеш на същите висини, иначе имаше опасност да бъдеш подложена на строг разпит: „Какво ти е? Не си ли добре? Чувстваш се скапана, без самочувствие? Криеш нещо от мен…“

— Шъъърлиии! Липсваш ми! Върни се в Париж, моля те. Вече имам голям апартамент и мога да те приема, и теб, и свитата ти.

— В момента няма влюбен паж, който да кръжи покрай мен. Сложила съм си колана за целомъдрие. Въздържанието е моето сладострастие!

— Тогава идвай…

— Не е невъзможно и да се появя в най-скоро време за кратко посещение при надменните жаби.

— Не кратко посещение, по-скоро окупация, хубава Стогодишна война!

Шърли се разсмя. Ах, този неин смях! Лепеше тапети, окачваше пердета и завеси, картини, изпълваше стаята докрай.

— Кога пристигаш? — попита Жозефин.

— За Коледа… Заедно с Ортанс и Гари.

— Но нали ще поостанеш? Животът без теб не е същият.

— Я чакай, това си е направо обяснение в любов.

— Обясненията в приятелство и в любов си приличат.

— Значи… как си в новия апартамент?

— Имам чувството, че съм на гости у дома. Сядам на крайчеца на канапето, чукам на вратата, преди да вляза в хола, и си прекарвам в кухнята, където ми е най-уютно.

— Не можеш да ме учудиш, познавам те добре!

— Спрях се на този апартамент, за да направя щастлива Ортанс, а тя взе, че замина за Лондон… — и дълбоко въздъхна, сякаш искаше да каже, че това си е съвсем в стила на Ортанс. Оставяш дара си пред затворена врата. — Зое е като мен. Тук сме като чужденки, все едно сме в друга страна. Хората са студени, дистанцирани, високомерни. Носят двуредни костюми и имената им са двойни с тирета. Единствено портиерката е неподправена и жива. Казва се Ифижени, сменя си цвета на косата всеки месец, от яркочервена я прави леденосинкава, става неузнаваема, но се усмихва истински, когато ми носи пощата.

— Ифижени! Тази няма да свърши добре! Ифигения, пожертвана от баща си или от мъжа си…

— Живее в портиерското жилище с двете си деца, петгодишно момченце и седемгодишно момиченце. Всяка сутрин в шест и половина изнася кофите за боклук.

— Да ти кажа отсега: ще се сприятелите… Познавам те.

Не е невъзможно, си каза Жозефин. Тя пее, докато чисти стълбището, танцува с маркуча на прахосмукачката, прави балони от дъвки, които се лепват по лицето й. Единственият път, когато Жозефин почука на вратата на портиерското жилище, Ифижени й отвори, натъкмена като каубой.

— Звънях ти в събота и неделя, нямаше те.

— Бях в провинцията, в Съсекс, при приятели. Но бездруго бях решила да ти звънна. Как е животът?

Жозефин пошепна, че имало какво да се желае… след което й разказа всичко най-подробно. На няколко пъти Шърли възкликваше „oh! Shit! Жоозефииин!“, за да изрази страха си, смайването, помоли я да разкаже подробности, замисли се, после реши да се заеме с проблемите един по един.

— Да започнем със загадъчния убиец. Лука е прав, трябва да отидеш в полицията. Наистина може да нападне отново! Представи си, че убие някоя жена под прозорците ти…

Жозефин кимна.

— Опитай се да си спомниш всичко, когато отидеш при ченгетата да подадеш жалба. Понякога някоя незначителна подробност може да ги насочи по правилната следа.

— Подметките на обувките му бяха чисти.

— На обувките му? Ти забеляза ли ги?

— Да. Запазени чисти и гладки подметки, сякаш обувките му бяха току-що извадени от кутия. Хубави обувки тип „Уестън“ или „Чърч“, нали ги знаеш.

— Аха… — отвърна Шърли. — Значи не е някой хулиган от предградията, след като носи „Чърч“. И това не е много добре за разследването.

— Защо?

— Защото чистите подметки не подсказват нищо. Нито теглото, нито ръста на извършителя. Нито пък последните места, през които е минал. За разлика от тях износената стара подметка е извор на ценни сведения. Имаш ли някаква представа за възрастта му?

— Не. Беше силен, няма съмнение. А, да! Гласът му беше носов, чух го, докато бълваше мръсотиите и ругатните. Определено имаше носов глас. Говореше така… — тя повтори думите на мъжа с гъгнещ глас. — И още нещо. Лъхаше на приятна миризма. Искам да кажа, че не смърдеше на пот.

— Това обяснява, че е извършил деянието си хладнокръвно, без да се паникьоса. Подготвил е постъпката си, обмислил я е. Истинска постановка. Вероятно изпитва чувство на реванш, на отмъщение. Изчиства някаква несправедливост, която му е причинена. Научих това, когато бях в разузнаването. Според теб не е имало „отделяне на течност“?

Терминът изненада Жозефин, но не я учуди. Миналото на Шърли, нейната осведоменост за света на насилието излезе на повърхността с простия израз „отделяне на течност“. За да прикрие тайната на произхода си, Шърли е била известно време в разузнавателната служба на Нейно величество. Обучавали са я за телохранител и там се е научила да се бие, да се защищава, да разчита по лицата и най-потайните намерения. Беше се движила сред готови на всичко мъже, беше предотвратявала заговори, беше свикнала да прониква в умове с престъпна нагласа. Жозефин се възхищаваше от нейното хладнокръвие. Всеки може да стане престъпник, учудващото не е това, а как не се случва по-често, обикновено твърдеше тя, когато Жозефин започнеше да я разпитва.

— Значи не може да е Антоан — заключи Жо.

— Мислила си по въпроса…

— След… след като получихме пощенската картичка. Не можах да мигна и след дълги размишления си казах, че може да е бил той… Срам ме е да си го призная, но така беше…

— Антоан обилно се потеше, ако не ме лъже паметта, права ли съм?

— Да. Потта направо се лееше от него, особено ако му предстоеше някакво изпитание. Сякаш го поливаха с маркуч.

— Следователно не е бил той. Освен ако не се е променил… Но все пак си го помислила…

— Ох, толкова се срамувам…

— Разбирам те, появата му е повече от странна. Или е написал картичката предварително и е помолил да я изпратят след смъртта му, или е жив и здрав и се навърта наоколо. Познавайки добре мъжа ти и увлечението му по представленията и всякакви постановки, бих допуснала всичко. Той разказваше какви ли не истории. Беше толкова велик, толкова важен в собствените си очи! Може би е искал да продължи смъртта си като онези не особено добри актьори, които с часове умират на сцената, разтегляйки репликите, за да изпъкнат пред колегите си.

— Не ставай лоша, Шърли.

— За човек като него да умре ей така, за секунди, си е направо обидно, забравят те, заравят те и просто ставаш никой.

Беше яхнала метлата и Жозефин не можеше да я спре.

— С изпращането на картичката Антоан си урежда още живот, не ви позволява да го забравите и става обект на вашите разговори.

— За мен наистина си беше голям шок… но е много жестоко към Зое. Тя непоколебимо вярва, че е жив.

— А на него изобщо не му пука! Той е прекалено голям егоист. Никога не съм изпитвала кой знае какво уважение към мъжа ти.

— Престани! Той е мъртъв!

— Дано! Оставаше само да застане като часовой пред вратата ви!

Жозефин чу свистене на кипнал чайник. Очевидно Шърли отиде да го изключи, защото звукът заглъхна. Tea time. Жозефин си представи Шърли в кухнята и как залива с врялата вода ароматните листенца, притиснала слушалката с брадичка. Тя имаше най-разнообразни чайове, подредени в шарени метални кутии, от които лъхваха опияняващи ухания, когато отваряше капачетата. Зелен чай, червен, черен, бял, „Княз Игор“, „Цар Александър“, „Марко Поло“. Запарваше го точно три минути и половина, след което го прецеждаше от листенцата. Прилежно и съсредоточено спазваше ритуала.

— Колкото до безразличието на Лука, какво да ти кажа? — продължи тя, преминавайки директно от тема в тема. — Той си беше такъв от самото начало, а ти го подкрепяш в неговото нежно дистанциране. Издигнала си го на пиедестал, поливаш му миро, кадиш му тамян и се влачиш в краката му. Ти просто така се държиш с мъжете, поднасяш им извиненията си, че дишаш, благодариш им, че са благоволили да те удостоят с поглед.

— Май не обичам да ме обичат…

— Обаче?… Хайде, Жо, кажи си…

— Обаче имам усещането, че непрекъснато чакам с четири очи, гладна за любов.

— Трябва да се лекуваш!

— Точно така… Реших да се подложа на лечение.

Жозефин разказа, че съвсем скоро го разбрала, докато гледала звездите и си говорела с Голямата мечка.

— А, ти продължаваш да си говориш със звездите.

— Да!

— И това също си е терапия, и то безплатна.

— Сигурна съм, че ме чува оттам, отгоре, и ми отговаря.

— Щом го вярваш… Аз пък не смятам, че е нужно да се изкатеря чак до звездите, за да ти кажа определено, че майка ти е престъпница, а ти си загубена добрячка, която се оставя да я тъпчат, откакто се е родила.

— Зная, едва сега го разбрах. На четирийсет и три години… Ще отида в полицията. Права си. Добре ми действа да си приказвам с теб, Шърли. Всичко ми се изяснява, когато поговоря с теб.

— Винаги е по-лесно, когато си страничен наблюдател, когато не си вътре в ситуацията. А какво става с писането, напредваш ли?

— Не съвсем. Въртя се в кръг. Търся сюжет за роман и не мога да се спра на нищо. Денем заплитам хиляди истории, които нощем се разплитат. Идеята за „Смирената кралица“ ми дойде, докато си говорехме с теб, спомняш ли си? Бяхме в моята кухня в Курбвоа. Налага се да си дойдеш да се погрижиш за мен…

— Вярвай в себе си.

— Нали знаеш, не съм много силна по тази част… самоувереността…

— Няма закъде да бързаш.

— Не ми харесва да си пропилявам дните в бездействие.

— Ходи на кино, разхождай се, наблюдавай хората по откритите кафенета. Дай воля на въображението си и един ден идеята ще ти падне от небето.

— История за един, който нощем напада с нож самотните жени в парка, и за съпруг, когото са смятали за мъртъв и който изпраща пощенски картички!

— Защо не?

— Не! Искам да забравя всичко това. Ще се върна към хабилитационния си труд.

— Към какво?

— Към хабилитационния си труд, хабилитацията ми за ръководител на научна дейност.

— И какво представлява това… нещо?

— Научни публикации по темата и всички лекции и изследвания, излизали във вид на статии, които представяш на комисията. Ще стане дебела тухла. Вече съм събрала около седемнайсет кила!

— И какъв е смисълът на това упражнение?

— Научна степен, работа в университет. Катедра…

— Означава и повече парички?

— Не! Университетските учени не обръщат много внимание на парите. Дори ги презират. По-скоро това е завършекът, върхът на всяка научна кариера. Ставаш всепризнат учен, отнасят се към теб с уважение, идват ти на крака от цял свят за консултации. С една дума, това, от което се нуждая, за да си лъсна имиджа.

— Жозефин, направо ме смайваш!

— Чакай, още не съм стигнала дотам! Остават ми две-три години усилен труд, за да се подготвя и да се явя на защита.

А това пък е съвсем друго нещо. Става въпрос да отстояваш труда си пред комисията, съставена от мрачни мъже, които по принцип са ужасни женомразци. Цялата ти работа се оглежда под лупа и при първа грешка те отхвърлят. В деня на защитата е препоръчително да облечеш размъкната пола, да обуеш обувки без токове, да може да се заплитат на плитки космите на краката ти и подмишниците ти да са гъсто обрасли.

Шърли възкликна, сякаш беше проследила безмълвния ход на мисълта й:

— Жо, ти си мазохистка!

— Зная, реших да поработя и по този въпрос и да се науча да не позволявам да ми се качват на главата! От приказките със звездите се преизпълних с добри намерения!

— Млечният път те е ударил по сметанката! А любовния живот, него къде го слагаш в това бурно море от сиво вещество?

Жозефин се изчерви.

— След като приключа с ровенето из старинните писания и след като сложа Зое да спи…

— Така си и мислех, той е тънък като цигарена хартия!

— Не можем всички да спим с мъжа в черно!

— Печелиш точка!

— А какво става с мъжа в черно?

— Не мога да го забравя. Ужасно е. Реших да не го виждам повече, сърцето ми не иска, мозъкът ми отказва, но той ми липсва и всяка клетчица на съществото ми го зове. Знаеш ли какво, Жо? Любовта се ражда в сърцето, но живее под кожата. И той се е притаил под кожата ми. Дебне ме от засада. Ох, Жо, ако знаеш колко ми липсва…

Случваше се да ме ощипе от вътрешната страна на бедрото и да ми направи синка, изпитвах удоволствие от болката, от цвета, от следата, която ми оставяше, доказателство за миговете, в които бях в състояние да приема смъртта, защото знаех, че онова, което следваше, щеше да е безцветно, нищо, изкуствено дишане. Мислех за него, гледайки синината, галех я, беше ми скъпа, няма какво да ти разправям, мъничка моя Жо…

— И какво правиш, за да не мислиш за него? — попита Жозефин.

— Стискам зъби… Основах асоциация за борба със затлъстяването. Обикалям училищата и уча децата да се хранят правилно, защото произвеждаме едно затлъстяло общество.

— В него не влизат моите дъщери.

— Естествено… ти ги храниш с вкусни и разнообразни ястия от бебета. Между другото, докато сме на темата, дъщеря ти и синът ми са станали неразделни.

— Ортанс и Гари? Искаш да кажеш, че са влюбени?

— Не зная, но се срещат много често.

— Ще ги разпитаме, когато си дойдат в Париж.

— Видях също и Филип. Оня ден в галерията „Тейт“. Стоеше, запленен от платно в червено и черно на Ротко^[2].

— Сам? — попита Жозефин, изненадана, че сърцето й заби учестено.

— Амии… Не. Беше с руса жена. Представи я като художествен експерт, помагала му да купува, защото събирал колекция. Имал много свободно време, откакто се оттегли от бизнеса…

— Как изглеждаше експертката?

— Не беше зле.

— Ако не ми беше приятелка, може би щеше да кажеш дори, че…

— Съвсем не изглеждаше зле. Трябва да дойдеш в Лондон, Жо. Той е съблазнителен, богат, има много свободно време. Засега живее сам със сина си, идеална плячка за изгладнели вълчици.

— Не мога и ти си съвсем наясно.

— Ирис?

Жозефин прехапа устна и не отговори.

— Да знаеш, мъжът в черно… Когато се срещахме по хотелите, когато ме чакаше в стаята на шестия етаж, изтегнат на леглото… Нямах търпение да чакам асансьора. Тичах нагоре по стълбите, блъсвах вратата и се хвърлях отгоре му.

— Аз, нали ме знаеш, колкото до изблиците на страст — приличам по-скоро на костенурките.

Шърли въздъхна шумно.

— Може би ще е добре да се промениш, Жо.

— Да се превърна в амазонка? Ще падна от коня, щом подкара в тръс!

— Ще паднеш веднъж, после веднага ще го възседнеш отново.

— Ти наистина ли вярваш, че никога не съм била влюбена, ама истински влюбена?

— Вярвам, че тепърва ще има да откриваш още много неща и че това е чудесно. Животът започва да ти поднася изненади!

Жозефин си каза, че ако хвърляше толкова усилия да изучава живота, колкото да работи по дисертацията си, вероятно щеше да е по-отворена.

Обходи с поглед кухнята. Истинска лаборатория — също толкова чиста и бяла. Ще отида до пазара да купя връзки лук и чесън, нанизи червени и зелени чушки, златни ябълки, кошници, дървени съдини, кърпи, ще закача по стените постери и календари, стените ще грейнат. Разговорите с Шърли я успокояваха, навеждаха я на мисълта да наслага лампички из апартамента. Шърли беше за нея повече от най-близка приятелка. Тя беше човекът, на когото можеше да каже всичко, без да се опасява от каквито и да е последствия или че може да изпадне в ролята на заложник.

— Ела бързо — прошепна тя в слушалката, преди да затвори телефона. — Имам нужда от теб.

На другата сутрин Жозефин отиде до кварталния полицейски участък. След продължително чакане в коридора, който миришеше на препарат за почистване с аромат на череши, влезе в тесен кабинет без прозорец, осветен от пожълтяла плафониера, която придаваше на стаята вид на аквариум.

Тя изложи фактите на полицейския служител. Беше млада жена с опъната назад кестенява коса, с тънки устни и орлов нос. Носеше светлосиня риза, тъмносин униформен костюм, малка златна обичка на лявото ухо. Името и беше изписано на табелката на бюрото. Полицайката я попита за името, презимето, адреса. Причината за идването в участъка. Изслуша я, без да потрепне и най-малко мускулче на лицето й. Изрази учудване, че Жозефин е чакала толкова време, преди да съобщи за нападението. Очевидно й се стори съмнително. Предложи на посетителката да мине медицински преглед. Жозефин отклони предложението. Помоли я да опише мъжа, попита за някаква набиваща се на очи подробност, която би могла да помогне при разследването. Жозефин спомена гладките и чисти подметки на обувките, носовия глас, това, че не се беше изпотил. Едната вежда на полицайката литна нагоре, явно беше учудена от този детайл, след което продължи да трака по клавиатурата. Попита я да уточни дали няма някой зложелател, дали не я беше ограбил или изнасилил. Произнасяше думите като автомат, без никаква емоция. Изреждаше факти.

На Жозефин й се доплака.

Какъв е този свят, в който насилието се е превърнало в нещо толкова обичайно, че жената не вдигаше поглед от клавиатурата, за да прояви вълнение, съпричастие? — се чудеше Жозефин, когато излезе от участъка и се озова насред уличния шум и обляната от дневна светлина улица.

Остана неподвижна, загледана в дългата колона нетърпеливи автомобили. Един камион беше препречил платното. Шофьорът разтоварваше, без да бърза, вземаше кашоните един по един и ги пренасяше, гледайки колоната чакащи автомобили с доволен вид. Някаква жена с яркочервени устни надникна през страничния прозорец и избухна: „На какво прилича това, по дяволите! Докога ще чакаме?“. Тя изплю цигарата си и натисна клаксона, разперила лакти.

Жозефин тъжно се усмихна и си тръгна, притиснала с длани уши, за да не чува протестиращите гласове.

Ортанс прекрачи купчината дрехи на пода в хола на апартамента, който обитаваше със съквартирантката си, анемична и безцветна французойка, която гасеше цигарите си където й скимне, сеейки дупка подир дупка, без изобщо да се трогва. Дънки, прашки, чорапогащник, тениска, поло, сако, беше се съблякла и захвърлила всичко където й падне.

Казваше се Агата, учеше в същото училище, но не проявяваше нито ученолюбието на Ортанс, нито нейната любов към реда. Ставаше, когато звъннеше будилника, надигаше се от леглото, за да хване следващата лекция. Мръсните чинии се трупаха в мивката на кухненския бокс, купчината мръсни дрехи беше заринала онова, което преди време беше канапе, телевизорът изобщо не се изключваше и ниската стъклена масичка беше затрупана с празни бутилки насред нарязани списания, изсъхнали парчета пица и пепелници, пълни със стари кафеникави фасове от цигари с марихуана.

— Агата! — кресна Ортанс.

И понеже Агата продължаваше да се спотайва в леглото си, Ортанс изригна яростна обвинителна тирада срещу немарливостта на съквартирантката си, ритайки вратата на стаята й:

— Така не може да продължава повече! Ти си отвратителна! В твоята стая си прави кочина, но не и в общите помещения! Цял час чистих банята, навсякъде е пълно с косми, мивката е запушена, тубите с паста за зъби са отворени и текат, в мивката имаше стар тампон, къде си расла ти и кой те е възпитавал? Не живееш сама! Предупреждавам те, ще си търся друго жилище, не издържам вече!

Най-ужасното е, си каза Ортанс наум, че не мога да се махна. В договора наемът се води на двете ни, два месеца са предплатени, пък и къде ще отида. Тя е наясно, тази мърла, неспособна за нищо, освен да гладува, за да си влиза в дънките и да си върти задника пред дъртаците, дето им текат лигите, като я гледат как се фръцка.

С отвращение погледна ниската масичка, отиде да вземе найлонов чувал и напъха в него всичко струпано по плота и под него. Запуши си носа, затвори торбата и я хвърли на площадката пред вратата, докато дойде време да я изнесе до контейнера. Дано пък реагира, когато й се наложи да порови из боклука, за да си измъкне обратно дънките. Не бе съвсем сигурно, промърмори тя на себе си, по-скоро ще си купи други с парите на някой от олигавените старчоци с мафиотски мутри, които пушат пури в хола, докато анемичната си лепи изкуствените мигли пред огледалото в банята. Откъде ги изравя тези дъртаци? Само като ги видиш как се мъкнат, навлекли палта от камилска вълна с вдигнати яки, ти идва да хукнеш презглава и да се скриеш в някоя дупка. Тия типове, дето се влачат тука вечер, ме карат да настръхвам от ужас. Ако продължава така, ще свърши в някой публичен дом в Кайро.

— Чуваш ли какво ти говоря, тъпачко?

Тя нададе ухо. Агата не помръдна.

Сложи си гумени ръкавици, взе гъба, „Доместос“, който се саморекламираше, че убивал всички микроби, премахвал всички петна, и се зае да чисти и търка из основи жилището. Гари щеше да мине да я вземе след час и беше изключено да го посрещне в тази кочина.

Дебелият мокет беше наръсен с парчета чипс, химикалки, фиби, използвани хартиени кърпички, шарени дражета. Прахосмукачката се запъна на някакъв гребен, но го глътна, без да се задави. Ортанс кимна доволна: поне едно нещо, което да работи. Когато имам достатъчно пари, ще си наема апартамент сама, измърмори тя, сражавайки се със залепнала на мокета дъвка. Когато имам достатъчно пари, ще си наема прислужница да ми чисти, когато имам достатъчно пари…

Нямаш пари, затова млъквай и чисти, се скара тихо на себе си.

Майка й плащаше за апартамента, училището, режийните, местния данък, дрехите, телефона, обедния сандвич, който изяждаше на някоя пейка в парка. Всъщност майка й плащаше всичко. А в Лондон нищо не беше безплатно. Две лири сутрешният портокалов сок, десет обедният сандвич, хиляда и двеста лири за двустайния апартамент с хол. В хубав квартал, естествено. Нотинг Хил, Ройъл Бъроу оф Челси & Кенсингтън. Сигурно родителите на Агата имаха пари или я издържаха дядовците с палтата от камилска вълна. Не можеше да разбере. Тя вдиша мириса на почистващия препарат и направи гримаса. Ще воня на „Доместос“. Това чудо прониква и през ръкавиците.

Обърна се към стаята на Агата и отново запрати силен шут във вратата.

— Не съм ти слугиня! Набий си го в главата!

— Too bad! — отговори онази. — И си закъсняла. Отгледана съм в къща, в която имах две слугини на разположение, затваряй си човката, беднячко!

Ортанс се втренчи смаяна в затворената врата. Беднячка! Беше се осмелила да я нарече беднячка!

Какъв ли дявол ме накара да избера нея, точно нея между толкова много други? Сигурно очите ми са били залепнали? Тя даваше вид, че е от сой. Надута, самоуверена, забързана, лъскава, наконтена с „Прада“, „Вюитон“, „Ермес“. Търсеше просторен апартамент в някой от изисканите квартали. Парадираше със средства и излъчваше самочувствие на открехнато момиче. Директно се обърна към нея с въпроса: „Ти къде живееш в Париж?“, за да разбере дали щеше да й пасне. Ортанс отговори: „Ла Мюет“, и тя потвърди: „Окей, ставаш!“. Сякаш й правеше услуга. Бинго, баровката налапа въдицата, реши Ортанс. Помисли, че ако се закачи за нея, ще може да се възползва от парите й, от познанствата й. Единственото нещо, което спечелих от нея, е възможността да влизам в „Куку Клъб“, без да вися отвън на опашката. Голям удар, няма що! Каква съм наивница и смотанячка! Излъгах се като мома от прованса, пристигнала в столицата, сплетена на две плитки и с карирана престилчица.

Гари живееше в голям апартамент при Грийн Парк точно зад Бъкингамския дворец, но беше непреклонен: не желаеше съквартиранти. „Сто и петдесет квадрата само за теб, не е справедливо!“ — гневеше се Ортанс. „Може, но това е положението. Имам нужда от тишина, от пространство, имам нужда да чета, да слушам музиката, която харесвам, да размишлявам, да се движа напред-назад на воля, не искам да ме дразниш и истината е, че ти, Ортанс, заемаш много място.“ — „Ще бъда незабележима, няма да излизам от стаята си!“ „Не — беше отсякъл Гари. — Не настоявай или ще заприличаш на досадните момичета, които ненавиждам.“

Ортанс млъкна. Изключено бе да прилича на когото и да е, тя беше уникална и полагаше усилия да си остане такава. Изключено бе да изгуби приятелството на Гари. Та той беше най-желаният млад ерген в Лондон, не ще и дума. Във вените му течеше кралска кръв, никой не подозираше тайната, но тя, за разлика от останалите я знаеше. Беше чула майка й да говори за това с Шърли. И прочее и тем подобни, и to make a long story short, тоест казано с две думи, Гари беше внук на кралицата. Баба му живееше в Бъкингам. Той ходеше там съвсем свободно и познаваше всяко кътче. Получаваше покани за приеми, за откривания на заведения, изложби, обеди, вечери, студени бюфети и т.н. Поканите се трупаха на масичка в антрето, той разсеяно преглеждаше купчината. Продължаваше да носи същото черно поло, същото провиснало сако, същия безформен панталон, същите отвратителни патъци. Не му пукаше как изглежда. Не му пукаше за черната коса, за големите зелени очи, за всички подробности, на които тя наблягаше, за да изтъкне достойнствата му. Той ненавиждаше да излиза, за да е пред очите на всички. Тя искаше той да се съгласи да я взима с него.

— Важно е да създам контакти, Гари, без познанства съм просто никой, а ти познаваш всички в Лондон.

— Грешка, груба грешка! Майка ми познава всички, не аз. Аз трябва да покажа на какво съм способен, обаче, повярвай ми, нямам никакво желание да се доказвам. На деветнайсет години съм, аз съм това, което съм, опитвам се да се усъвършенствам, това си е работа. Живея според разбиранията си и така ми е добре. И ти не си тази, която ще ме накара да се променя, sorry!

— Но за теб е достатъчно да се появиш и доказателствата стават излишни, отпадат — тропаше с крак Ортанс, изнервена от липсата на суетност у Гари. — На теб не ти струва нищо, а за мен може да се окаже от изключителна важност! Не бъди егоист. Помисли и за мен!

— No way.

Той не поддаваше. Колкото и да му мънкаше и да го врънкаше, той не й обръщаше никакво внимание и си слагаше слушалките на ушите. Искаше да стане музикант, философ или поет. Ходеше на уроци по пиано, по философия, по драматично изкуство, по литература. Гледаше стари филми, хрупайки екологичен чипс, записваше мислите си в тетрадки на квадратчета и се упражняваше да имитира скокливата походка на катеричките в Хайд Парк. Понякога подскачаше в просторния си хол, оголил издадени напред зъби и свил пръсти като куки.

— Гари! Не ставай смешен!

— Аз съм прекрасен катеричок! Царят на катериците с лъскава козина!

Имитираше катерица, декламираше откъси от Оскар Уайлд или Шатобриан, диалози от филмите „Белязания“^[3] или от „Децата на рая“^[4]. „Ако всички богати искат да бъдат обичани, тогава какво ще остане за бедните?“ Той се изтягаше в един фотьойл, принадлежал на Джордж V, и размишляваше върху красотата на фразата, хванал брадичката си с ръка.

Ортанс признаваше, че е очарователен, блестящ, оригинален.

Той беше против потребителското общество. Беше се примирил с мобилните телефони, но странеше от модните аксесоари на новите технологии. Когато си купуваше дрехи, вземаше само по една дори ако ризите например бяха на промоция и вървяха по две за цената на една.

— Вземи си още една, щом е гратис! — настояваше Ортанс.

— Имам само едно тяло, Ортанс!

Освен всичко друго е и красив, каза си тя и пак подуши ръкавиците.

Висок, красив, от кралско потекло, всичко това на сто и петдесет квадрата с изглед към Грийн Парк. Без капка усилие. Каква несправедливост.

Тя мина с прахосмукачката по ръкохватките на стария кожен фотьойл, помисли си: има, разбира се, мъже, които тичат подире ми, обаче са грозни. Или ниски. Мразя ниските мъже. Те са най-проклетата, най-вкиснатата и най-злопаметната категория. Дребният мъж е лош човек. Не може да прости на света заради ниския си ръст. Гари може да е флегматичен, нехаен, но е прекрасен. Още повече че не е обременен с грижи за безрадостната действителност. Освободен е от подобно задължение. Впрочем това им харесвам на парите: правят те независим от реалността.

Когато имам пари, ще бъда независима от реалността.

Тя се наведе над прахосмукачката и се взря смаяна, слисана: в мокета щъкаха животинки. Цяла колония хлебарки. Тя разроши тъканта, притисна маркуча върху мърдащите насекоми и мислено си представи ужасния им край. Така им се пада! После ще хвърля торбата в огъня, за да съм сигурна, че са пукнали. Представи си ги как пращят в пламъците с разкривени крачета, разтопена обвивка, спечени бели дробове. При тази мисъл се усмихна и продължи да чисти, разтапяйки се от наслада. С удоволствие бих изсмукала и Агата заедно с хлебарките. Бих я удушила с чорапогащниците, които захвърля където й падне. Ще се задушава бавно, езикът й ще увисне, огромен, кошмарен, лилав, ще се гърчи, ще умолява…

— Скъпа моя Ортанс — й бе заявил един ден Гари, докато вървяха надолу по „Оксфорд Стрийт“, — би трябвало да отидеш на психоаналитик, ти си чудовище.

— Защото казвам каквото мисля?

— Защото се осмеляваш да мислиш това, което мислиш!

— Изключено, ще взема да изгубя художествената си дарба. Не желая да ставам нормална, искам да бъда гениална невротичка като Шанел! Да не мислиш, че тя е ходила на психоаналитик!

— Нямам представа, но ще поровя из литературата.

— Имам недостатъци и си ги зная, разбирам ги и си прощавам. Точка, край. Ако не хитруваш със себе си, имаш отговор за всичко. Само онези, които си измислят разни истории, лягат на кушетката на психоаналитиците, аз съм момиче, което си носи отговорността за постъпките си и се обича. Намирам, че съм чудесна, красива, интелигентна, талантлива. Няма смисъл да правя усилия, за да се харесвам на околните.

— Точно това имах предвид: ти си чудовище.

— Искам да ти кажа нещо, Гари, нагледала съм се как майка ми се оставяше да я прецакват, затова съм си дала обещание да прецакам целия свят, преди някой да докосне и един-единствен косъм на главата ми.

— Майка ти е светица и не заслужава да има дъщеря като теб.

— Светица, която ме накара да изпитвам ужас от добротата и милосърдието! Тя изигра ролята на психоаналитик, обаче наопаки: усилваше всичките ми неврози! Впрочем и за това благодаря, защото докато човек отстоява своята различност, пълната си противоположност и необремененост от разните добри чувства и намерения, точно тогава успява.

— В кое успява, Ортанс?

— Да върви напред, не губи време, освобождава се, властва, прави каквото пожелае, печели много пари. Като мадмоазел Шанел, нали ти казвам. Едва когато успея, ще мога да си позволя да бъда човечна. Това ще ми бъде един вид хоби, приятно занимание.

— Ще бъде прекалено късно. Ще останеш сама, без приятели.

— Лесно ти е на теб да говориш така. Роден си с цял комплект златни лъжички в устата. Аз обаче трябва да бачкам, да се потя, да се изкривя от бачкане…

— Нямаш много мазоли по ръцете, като те гледам!

— Мазолите при мен са в душата.

— Тоест имаш душа? Приятно ми е да го науча.

Тя млъкна, дълбоко обидена. Разбира се, че имам душа. Просто не я размахвам, не парадирам с нея. Когато Зое й се бе обадила да й съобщи, че са получили картичка от баща им, сърцето й се сви. И когато с треперлив гласец я бе попитала: следващия път при идването ми в Лондон ще може ли да остана да спя при теб, тя бе казала: да, Зое, да. Ето ти доказателство, че има душа, нали?

Емоциите са чиста загуба на време. Човек не се научава на нищо, плачейки. Днес по телевизията всички плачат за нищо, за дреболии. Отвратително ми е. Ето така отглеждаме цели поколения, които непрекъснато искат да им се помага, безработни, озлобени. Цяла държава като Франция, където всеки хленчи, оплаква се и се преструва на жертва. Тя не понасяше жертвите. С Гари можеше да си говори. Нямаше нужда да се преструва, да се прави на филиал на Червения кръст. Той рядко беше съгласен с нея, но я слушаше и отговаряше.

Тя огледа хола. Идеален ред, приятен мирис на чисто, Гари можеше да влезе, без да се подхлъзне на някоя прашка или на остатъци от гуакамоле.

Погледна се в огледалото: тя също изглеждаше идеално.

Протегна дългите си крака, огледа ги и доволна хвана последния брой на „Харпърс Базар“. „Сто идеи за красота от звездите, професионалните козметички и приятелките“. Попрехвърли го, установи, че няма какво ново да научи, и мина към следващата статия: дънки, да, но какви? Прозявка. Колко стотин пъти беше чела подобни текстове. Модните редакторки заслужаваха дърпане на уши. Един ден ще й се примолват за интервю. Един ден ще създаде своя марка. Миналата неделя на битака в Камдън Маркет си беше купила дънки „Карл Лагерфелд“. Находка, за която продавачът твърдеше, че били истински. Почти нови, похвали ги той, любимият модел на Линда Еванджелиста. Отсега нататък ще е моят любим модел! — възкликна тя, въодушевена от двойно по-ниската цена. Запази си рекламата за недорасляците, на мен не ми е притрябвала! Разбира се, ще се наложи да ги натъкмя по мой вкус, да ги превърна в акцент: щеше да ги носи с дебели плетени три четвърти чорапи отгоре, с вталено сако, с дълъг вълнен шал, небрежно вързан и пуснат свободно.

В този момент Агата се появи на вратата на стаята си, надигна бутилка ликьор „Мари Бризар“ и отпи направо от нея. Вървеше като сомнамбул, оригна се, тръшна се на канапето, затърси с поглед дрехите си, разтърка очи и удари още една яка глътка, за да се разсъни. Не си беше направила труда да си почисти грима и тушът за мигли бе потекъл по безкръвните й страни.

— Ау! Каква чистота! Да не си минала целия апартамент с парочистачка?

— Предпочитам да не задълбаваме по въпроса, защото има опасност да те размажа.

— А може ли да разбера къде са ми нещата?

— За купчината парцали на пода ли става дума?

Гладуващата бледолика кимна.

— В чувала за смет. Навън на площадката. При фасовете, боклуците от мокета и остатъците от пица.

Гладуващата се разкрещя:

— Това ли направи, наистина ли?

— И ще продължавам, докато не се научиш на ред.

— Любимите ми дънки! Дизайнерски, за двеста трийсет и пет лири!

— И откъде имаш толкова пари, анемична тъпачко?

— Забранявам ти да ми говориш така!

— Казвам каквото мисля и дори се въздържам. Въртят ми се много по-оскърбителни епитети, но не ги изричам, защото съм възпитана.

— Ще си платиш! Ще доведа Карлос и той ще ти разкаже играта!

— Мургавият ти обожател? Извинявай, но той ми стига до брадичката, при положение че се покатери на стола!

— Хили се, хили се… Няма да се хилиш толкова, когато ти откъсне зърната на циците с клещи!

— Боже, колко се уплаших! Треперя от страх!

Агата се заклатушка към входната врата, за да си прибере дънките. Гари стоеше на площадката и тъкмо щеше да позвъни. Влезе, направи няколко крачки, взе списанието „Харпърс Базар“ и го мушна в джоба си.

— Да не си започнал да четеш женски списания? — провикна се Ортанс.

— Не бива да подценявам женското в себе си…

Ортанс хвърли поглед към съквартирантката си, която пълзеше на четири крака да измъкне дънките от чувала с боклука и квичеше като ужасено прасе.

— Хайде, изчезваме… — нареди Ортанс и грабна чантата си.

На стълбището се разминаха с въпросния Карлос, метър и петдесет и осем, седемдесет кила, с боядисана гарвановочерна коса и физиономия с упорити младежки пъпки. Той ги изгледа.

— Какво му има? Да не иска да му дам снимката си? — попита Гари и се обърна да го стрелне с очи.

Двамата мъже се изгледаха предизвикателно.

Ортанс хвана Гари под ръка и го повлече надолу.

— Не му обръщай внимание! Той е един от лигльовците, които се навъртат край нея.

— Пак ли се скарахте?

Тя се закова на място, обърна се към него, извади възможно най-умоляващия поглед от репертоара си и с гальовен глас попита:

— Какво ще кажеш, ако се преместя да жи…

— Не! Ортанс! И дума да не става! Оправяй се със съквартирантката си, аз ще си живея вкъщи на спокойствие и сам!

— Тя ме заплаши, че ще ми откъсне зърната на гърдите с клещи!

— Май си попаднала на по-корава от теб. Очертава се интересен мач! Ще ми запазиш ли място на първия ред?

— С пуканки или без?

Гари се разсмя. Тази девойка наистина си я биваше, имаше бърз отговор на всичко. Още не се бе родил този, който щеше да й затвори устата или ще я накара да сведе поглед. Едва не каза: добре, съгласен съм, ела да живееш при мен, но се спря навреме.

— С пуканки, но сладки! С много захар!

Край леглото се търкаляха дрехите им, които бяха съблекли набързо, преди да скочат в огромното легло, заело половината стая. На завесите бяха щамповани червени сърца, подът беше застлан с изкуствен розов мокет и над леглото се спускаше прозрачен воал, наподобяващ средновековен балдахин.

Къде съм? — учуди се Филип Дюпен и се огледа изненадан. Кафяво плюшено мече с липсващо стъклено око, което му придаваше много печален вид, нахвърлени безразборно бродирани възглавнички, едната от които призоваваше Won’t you be my sweetheart? I’m so lonely, картички с котета в акробатични пози, постер с Роби Уилямс, изплезил език като лошо момче, ветрило от снимки на момичета, които си изпращаха въздушни целувки.

Боже мой! На колко ли е години? Снощи му се беше сторила към двайсет и осем или трийсетгодишна. Сега, като разглеждаше стените, вече не беше толкова сигурен. Не си спомняше много ясно как я беше заговорил. В ума му се въртяха откъси от разговора. Винаги едни и същи. Само момичето или кръчмата се сменяха.

— Can I buy you a beer?

— Sure.

Бяха изпили една, две, три на бара, следейки с едно око екрана на телевизора, някакъв футболен мач. Манчестър и Ливърпул. Запалянковците ревяха, удряха чашите върху бара. Носеха тениски на своите отбори и се ръчкаха в ребрата при всеки подвиг на любимците си. Зад бара младеж в бяла риза се мяташе насам-натам и предаваше с крясък поръчките на друг, който сякаш беше залепен за кранчетата на машината за бира.

Тя имаше много тънка руса коса, бледа кожа, тъмно червило на устните, което оставяше следи по чашата. Беше направила кървавочервен фестон по ръба. Мацката обръщаше бирите. Припалваше цигарите една от друга. Беше чел във вестника тревожна статия за нарасналия брой на бременните пушачки, които пушели, за да родят малки бебета и раждането да мине по-безболезнено. Погледна корема й: беше съвсем плосък, направо вдлъбнат. Не беше бременна.

Пошепна й:

— Fancy a shag?

— Sure. My place or your place?^[5]

Той предпочиташе да отиде при нея. Вкъщи бяха Александър и Ани, жената, която се грижеше за него.

Сега си прекарвам времето да се събуждам в непознати стаи до непознати тела. Сякаш съм пилот на самолет, който сменя хотела и партньорките всяка вечер. Всъщност все едно съм във вихъра на пубертета. Скоро ще гледам заедно с Александър „Боб Спондж“^[6] и ще заучавам наизуст репликите на Калмара.

Искаше да се прибере, за да види спящия си син. Александър преживяваше период на пълна промяна, на самоутвърждаване. Много бързо свикна с английския начин на живот. Пиеше мляко, хапваше кексчета, научи се безопасно да пресича улицата, самостоятелно ползваше метрото и автобуса. Посещаваше френското училище, но се беше превърнал в истински малък британец. Филип дори наложи френския вкъщи, за да не забрави Александър майчиния си език. Взе му френска гувернантка. Ани беше бретонка от Брест. Широкоплещеста, около петдесетте. Очевидно Александър се разбираше с нея. Синът му го придружаваше из музеите, задаваше въпроси, когато не му беше ясно, питаше го как човек разбира преди другите дали рисунката е хубава, или не? Защото Пикасо например, след като започнал да рисува всичко по странния си начин, много хора били на мнение, че това е грозно. Сега са на обратното мнение, смятат, че е красиво… Как се получава така? Някои от въпросите му бяха по-философски: дали човек обича, за да живее, или живее, за да обича? Или пък от орнитологията: „Татко, пингвините заразяват ли се със СПИН?“.

Единствено майка му беше за него тема табу. Когато отиваха да я посетят в клиниката, той сядаше на стол и с ръце на коленете гледаше в една точка. Веднъж Филип ги остави насаме, защото помисли, че с присъствието си им пречи да си говорят.

На връщане в колата Александър му каза: „Друг път не ме оставяй сам с мама, татко. Тя ме плаши. Наистина ме плаши. Хем е тук, хем не е тук, очите й са празни. — След което веднага добави с професионален тон на лекар, докато си закопчаваше колана: — Много е отслабнала, не намираш ли?“

Той разполагаше с много време, за да се грижи за сина си, и го оползотворяваше максимално. Беше запазил ръководството на адвокатската си фирма в Париж, но задълженията му се изчерпваха с контрола на работата. Получаваше дивиденти, които не бяха за пренебрегване, напротив, но вече не бе принуден да се подчинява на разни досадни задължения, които само допреди година го тормозеха, например да ходи всеки ден в кантората. Случваше се да поема някои по-заплетени дела, когато му искаха мнение. Понякога намираше клиенти, което не му беше неприятно, и той проследяваше как тръгват нещата. После ги прехвърляше на сътрудниците си. Някой ден щеше отново да му дойде желание за работа, за борба.

За момента нямаше особени желания. Скъсването с Ирис беше белязано с насилие и същевременно го освободи. Беше се откъснал от нея малко по малко, беше се оставил да плува по течението, докато свикне с мисълта, че повече няма да живее с нея, а при срещата на Ирис и Габор Минар в нюйоркския „Уолдорф Астория“ беше изпитал силна болка, както когато отлепваш рязко пластир от рана. Болезнено, но неизбежно. Беше помислил, че жена му ще се хвърли в чуждите обятия пред очите му, сякаш той не съществуваше. Мисълта отекна болезнено в душата му. Но същевременно се беше почувствал освободен. Друго чувство, смесица от презрение и съжаление, бе изместило любовта му към Ирис. Обичал съм само образ, несъмнено много красив образ, но и аз също бях само реклама. Реклама на успеха. Мъж, изпълнен със самоувереност, надменност, целеустременост. Мъж, който гордо върви напред, горд от успеха си. Мъж, който се беше изградил от нищото.

Изпод пластира изникна съвсем различен човек, освободен от привидното, от преструвките, от светските изяви. Мъж, когото опознаваше постепенно, който го объркваше понякога. Каква беше ролята на Жозефин в появата на този мъж? — се питаше той. Беше изиграла определена роля, той бе убеден. По нейния си начин, дискретно и незабележимо. Жозефин беше като морски въздух, в който се отварят докрай белите ти дробове. Той си спомняше целувката им в парижкия му кабинет. Беше я хванал за китката и я бе придърпал към себе си…

Реши да се установи в Лондон. Да изостави парижките си навици и да си направи равносметка в чуждия град. Там си беше създал приятели, по-точно познанства, членуваше в един клуб. Родителите му живееха наблизо. Париж беше на три часа път. Той често отскачаше дотам. Водеше Александър при Ирис. Не се обаждаше на Жозефин. Не бе дошъл моментът. Намирам се в странен период. В очакване съм. В мъртва точка. Нищо не зная. Трябва отново да се уча на всичко.

Той вдигна от себе си натежалата от съня ръка и стана. Потърси часовника си, който бе оставил на мокета. Седем и половина. Трябваше да си тръгва.

Как се казваше тя? Деби, Доти, Доли, Дейзи?

Обу си боксерките, облече си ризата и посегна за панталона си, а момичето се обърна, замижа и вдигна ръка, за да се предпази от светлината.

— Колко е часът?

— Шест.

— Ама то си е направо посред нощ!

Той долови в дъха й миризмата на снощната бира и се отдръпна.

— Трябва да си вървя, имам… хм… имам дете, което ме чака, и…

— И жена?

— Хм… да.

Тя се врътна и гушна възглавницата с две ръце.

— Деби…

— Доти.

— Доти… не бъди тъжна.

— Не съм тъжна.

— Напротив. По гърба ти виждам, че си тъжна.

— Не съм…

— Наистина се налага да си тръгвам.

— Така ли се отнасяш с всички жени, Еди?

— Филип.

— Купуваш ги с пет бири, чукаш ги и после чао, без дори да им кажеш едно благодаря!

— Да речем, че в този момент не съм особено изискан, права си. Важното е, че не искам да те наскърбявам.

— Не се получава!

— Деби, знаеш…

— Доти!

— Двамата бяхме съгласни, не съм те изнасилил, нали?

— Няма значение. Не може да се изнижеш като крадец, след като си направи кефа. Не е любезно за този, който остава.

— Наистина ми се налага да тръгвам.

— Как тогава да не се чувствам унизена, я ми кажи? Опропастяваш ми целия ден! А може да ми държа влага и за утре!

Тя продължаваше да му говори с гръб към него, хапейки възглавницата.

— Какво да направя за теб? Нуждаеш ли се от пари, от съвети, от внимание?

— Изпарявай се, тъпако! Не съм нито курва, нито загубенячка! Аз съм счетоводителка във фирмата „Харви и Фридли“.

— Окей. Поне се постарах.

— Какво се постара! — изрева момичето, чието име така и не успя да запомни. — Постара се да се държиш човешки в продължение на две минути и половина? Не става.

— Слушай, ъъ…

— Доти.

— Взехме такси, прекарахме заедно една нощ, нека не драматизираме. Не за пръв път си водиш някого, когото си свалила на бара…

— Но днес имам рожден ден! И отново ще съм сама както винаги!

Той я прегърна. Тя го отблъсна. Той я притисна към себе си. Тя му се опъна с всички сили.

— Честит рожден ден… — прошепна той.

— Доти. Честит рожден ден, Доти.

— Честит рожден ден, Доти.

Той се поколеба дали да не я попита на колко е години, но се уплаши от отговора. Залюля я, без да продума. Тя се отпусна в прегръдката му.

— Извинявай — каза той, — окей? Наистина извинявай.

Тя се обърна и го погледна недоверчиво. Изглеждаше искрен. И тъжен. Тя сви рамене и се отдръпна. Той я погали по косата.

— Жаден съм — заяви. — Ти не си ли? Снощи много пихме…

Тя не отговори. Гледаше, без да помръдне, червените сърца на пердетата. Той отиде в кухнята. Върна се с намазана с мармалад филийка, на която бе закрепил пет кибритени клечки. Запали ги една по една и затананика: „Happy birthday…“.

— Доти — промълви тя, загледана с блеснали насълзени очи в горящите клечки.

— Happy birthday, sweet Dottie, happy birthday to you…

Тя ги духна, той свали часовника „Картие“, подарък от Ирис за Коледа, закопча го на китката на Доти, която се вцепени и гледаше с изненада.

— Ти май наистина си различен…

Нямаше да й поиска телефона. Нямаше да й каже: ще ти се обадя, пак ще се видим. Щеше да е подло. Повече нямаше да я види. Тя беше права: надеждата е много силна отрова. Той много добре го знаеше, защото не преставаше да се надява.

Взе си сакото, шала. Тя го изгледа да си тръгва, без да пророни нито дума.

Затръшна вратата и излезе навън. Вдигна поглед към небето, присвил очи. Дали същото небе стига до Париж? По това време тя сигурно спи, дали е получила бялата камелия, която й изпратих? Дали я е сложила на балкона си?

А не, така нямаше да я забрави. Не мислеше за нея по няколко дни, след което отсъствието й започваше да го човърка. Достатъчно бе нещичко съвсем дребно, за да го подсети. Сив облак, бяла камелия.

Един камион се изравни с него и спря. Започна да ръми. Почти недоловимо. Той вдигна яката на палтото си и реши да се прибере пеша.

Блез Паскал казва: „Има страсти, които стягат душата и я парализират, има и такива, които я извисяват и тя прелива“. Откакто Марсел Гробз заживя със секретарката си Жозиан Ламбер и напусна Анриет, тя бе обладана от страст, която стягаше душата й: жаждата за мъст. Мислеше само как да си върне стократно на Марсел за унижението, на което я бе подложил. Живееше, за да може един ден да му натрие носа: ти ме лиши от положението ми, отне ми удобствата, оскверни светилището ми и затова те наказвам, Марсел, натиквам те в калта, теб и твоята уличница. Ще ви останат само очите, за да плачете, и ще видите как скъпото ви синче расте, облечено в дрипи, лишено от огромните надежди, които лелеехте за бъдещето му, докато аз ще танцувам върху купчина злато и ще ви размажа с презрението си.

Тя изгаряше от желание да нарани Марсел Гробз, да го бележи с нажежено желязо като стока, която й бе принадлежала, но й я бяха отнели. Той дръзна — задушаваше се тя от гняв, — посмя! Беше я лишил от правата й, от привилегиите й, от пожизнената рента, която си бе осигурила, омъжвайки се за него, тази отвратителна свиня, чиято единствена привлекателна черта бе прекрасното му огромно състояние. Измами я с хитро скроен административен фокус, докато тя си въобразяваше, че си е извоювала непоклатим брачен договор, който й гарантираше безоблачен живот до сетния дъх. Беше ограбил нейното съкровище. Огромната купчина злато, която тя не изпускаше от поглед, както майка, която бди над детето си.

Забрави добротата, щедростта му, адските унижения, на които го подлагаше — отнасяше се към него като към жалък натрапник, който не заслужаваше да диша същия въздух като нея и да сяда на нейната маса. Забравяше, че за да го унижи, го тормозеше да си служи с три различни вилици според етикета, да носи възтесен панталон, стриктно да прилага правилата на невъобразимо сложния висш синтаксис. Забравяше, че го беше изритала от семейното ложе, че го беше натикала в едно килерче, в което едва имаше място за легло и нощно шкафче, помнеше само едно: този нещастник, този наглец се осмели да се разбунтува и да изчезне с нейните пари.

Мъст! Мъст! — крещеше цялото й същество от мига, в който отвореше сутрин очи. Започваше да обикаля запуснатия си апартамент, установяваше липсата на огромните скъпи букети, доставяни от елитни цветарски фирми, на иконома, който съставяше ежедневното меню, на жената, която се грижеше за гардероба й, на прислугата, която й носеше закуската в леглото, на шофьора, който я разхождаше из Париж; край на ежедневните посещения при скъпия шивач, педикюриста, маникюристката, масажиста, коафьора. Беше разорена. Вчера в магазина на площад „Вандом“ тъкмо се канеше да плати за гривната на часовника си „Картие“, и краката й омекнаха, та се наложи да седне при вида на сумата, която й искаха. Беше престанала да купува козметика от марковите парфюмерии, пазаруваше от аптеката, обличаше се с конфекция от „Зара“, беше се отказала от бележниците с марка „Ермес“ и от шампанското блан дьо блан „Рюинар“. Всеки ден й стоварваше нови лишения.

Марсел Гробз плащаше наема на апартамента, отпусна й издръжка, но все не можеше да задоволи лакомията на Анриет, свикнала на разкошен живот от времето, когато трябваше само да отвори чековата си книжка, за да получи каквото си пожелае. Мекото поскръцване на златната й писалка по бялата хартия… Последният модел чанта „Вюитон“, безчет кашмирени шалове, нежни акварели за уморените й очи, бели трюфели от меката на лукса „Едиар“, две места на първия ред в зала „Плейел“, едно за дамската й чанта, другото за нея. Ненавиждаше изневярата. Парите на Марсел Гробз бяха магическата думичка, с която беше прекалила, и те й бяха отнети внезапно като на бебе, на което внезапно му издърпват биберона точно когато блажено смуче.

Вече нямаше пукната пара, беше нищо. Другата беше получила всичко.

Другата. Сънуваше кошмари всяка нощ, когато се събудеше, нощницата й беше подгизнала от пот. Гневът я задушаваше. Пресушаваше на един дъх голяма чаша вода, за да се пребори с яростта, която стягаше гърдите й. Тя посрещаше бледата зора на новия ден, предъвквайки плановете си за реванш, които непрекъснато допълваше и разкрасяваше. Жозиан Ламбер, ще те размажа, и теб, и сина ти, съскаше тя, потънала в меките възглавници. Добре поне, че й бе оставил матрака и спалното бельо! Иначе щеше да се принуди да спи на възглавници от евтината верига магазини „Монопри“.

Трябваше да сложи край на това безобразие. За нов брак не можеше да мисли, на шейсет и осем години нямаше да тръгне да съблазнява мъжете с бледите останки от повехналите си прелести, единственият изход оставаше да предприеме акция за възстановяване на правата си. Акция с добре обмислено и добре изпипано отмъщение.

Какво да бъде то? Идеята още не се бе избистрила в главата й.

За да си поуспокои нервите, обикаляше около жилищната кооперация на съперницата си, следеше я, когато излизаше да разхожда наследника в луксозната му английска количка, бухнала от дантели и завивки от най-фина вълна; зад нея на почтително разстояние Жил шофираше лимузината, в случай че узурпаторката се умореше. Тя се задушаваше от ярост, но търчеше по петите на щастливата майка, плетейки мотовили, скрита, както си въобразяваше, под неизменната си широка барета.

Беше обмисляла дори нападение със сярна киселина. Да залее майката и синчето, да ги ослепи, да ги обезобрази. Този план я въодушевяваше, широка усмивка разцъфтяваше на сухото й лице, набрашнено с белезникава пудра, тя изпадаше в дива радост. Осведоми се как да си набави киселина, проведе цяло разследване относно последиците от подобен акт; идеята я обсеби за известно време, но впоследствие се отказа от нея. Марсел Гробз щеше да я обвини и жестокият му гняв щеше да я унищожи.

Отмъщението трябваше да бъде тайно, анонимно, безшумно.

Реши да проучи вражеския терен. Опита се да подкупи младата прислужница, която работеше у Марсел, да я накара да си развърже езика относно приятели, познати, семейството на господарката й. Тя знаеше как да говори с персонала, да се поставя на тяхното ниво, да възприема техните становища, да подклажда въображаемите им страхове, ласкаеше ги, преувеличаваше, афишираше доброжелателство, подхранваше мечтите им, преструваше се на приятелка, само и само да изкопчи нужната информация: дали тая Жозиан няма любовник?

— О, не… Госпожата не би допуснала подобно нещо — изчерви се прислужничката. — Тя е чудесна. И е толкова пряма. Когато има нещо на сърце, веднага го казва. Не е от потайните хора…

А сестра, недостоен брат, който да идва, за да я врънка за пари зад гърба на дъртия дебел богаташ? След като пъхна в джоба на мантата си сгънатите на четири банкноти, младата прислужница каза: не вярвам, госпожа Жозиан изглежда много влюбена, господинът и той, те се изяждат с целувки и да не беше Младши да ги надзирава, щяха по цял ден да се търкалят в кухнята, в антрето, в хола; ако това е доказателство за обич, съвсем сигурно е, че се обичат страхотно. Двамата са залепени като сиамски близнаци.

Разгневена, Анриет тропна с крак.

— Защото се отъркват един в друг? Отвратително!

— О, не, госпожо, напротив, много е умилително! Само да можехте да ги видите! Действа обнадеждаващо; откакто работя у тях, започнах да вярвам в любовта.

Анриет си тръгна отвратена, демонстративно запушила нос.

След което реши да пробва от портиерката да докопа сведения, които, използвани по подходящ начин, биха й свършили работа, но се отказа. Не се виждаше в ролята на похитителка на деца, нито как плаща на някого, който да премахне майката.

Все още не бяха официално разведени с Марсел, тя създаваше хиляди пречки, затруднения, отлагаше насрочената фатална дата, на която той щеше да си възвърне свободата и можеше да встъпи в законен брак. Това беше единственият й коз: тя все още беше омъжена и нямаше скоро да се причисли към разведените. Законът я закриляше.

Налагаше се да кове желязото уверено и изкусно. Марсел не беше глупак. Можеше да бъде безмилостен. Беше го виждала в действие. Мачкаше опасните противници широко и невинно усмихнат, истинско дете. Объркваше противника с хитри увъртания.

Ще открия, ще открия непременно, убеждаваше се тя всеки ден, докато подтичваше по авеню „Де Терн“, авеню „Дьо Ваграм“, авеню „Ниел“, авеню „Фош“ подир детето, което ненавиждаше. Тези разходки я изтощаваха. Съперницата й, по-млада и по-пъргава, буташе количката с лекота. Тя се прибираше вкъщи с изранени до кръв стъпала и потъваше в размишления, докато разперените й пръсти киснеха в леген с подсолена вода. Винаги съм се оправяла и сега няма да се оставя този дърт перверзник да ме унищожи.

Случваше й се в ранни зори, когато дрезгавината на новия ден прозираше през пердетата, да си позволи един върховен лукс, защото за нея бе изключителна рядкост: да си поплаче. Тя проливаше оскъдни студени сълзи, размишлявайки върху живота си, който би трябвало да е ведър и сладък, ако нещастието не я бе взело на мушка. На мушка, повтаряше тя, разтърсена от гневни ридания. Действително нямах късмет, животът е лотария и на мен се падна непечеливш билет. Да не говорим за дъщерите ми, злобно се захили тя, седнала в леглото. Едната неблагодарна и посредствена, другата фриволна и разглезена, изпусна под носа си своя шанс в живота в желанието да се прави на госпожа Дьо Севине^[7]. Колко нелепо! За какво й бе нужно да се преструва на преуспяла писателка? На нея, дето имаше всичко. Богат съпруг, чудесен апартамент, къща в Довил, толкова пари, че можеше да ги хвърля на вятъра. И повярвайте ми, добави тя, сякаш се обръщаше към въображаема приятелка, седнала в другия край на леглото, тя само това и правеше, хвърляше парите си на вятъра! Защо й беше притрябвало да влиза в чужда кожа, да лелее химери, да се преструва на писателка. Сега чезне в клиниката. Не я посещавам: действа ми потискащо! Пък и клиниката е толкова далече, а общественият транспорт, Боже мой! Чудя се как може хората всеки ден да се наблъскват в тези конски вагони като за скотове. Не, не и аз, мерси!

Един ден, докато разпитваше младата прислужница за отношенията между Марсел и неговата курва — така наричаше Жозиан в монолозите си, — научи, че след няколко дни Жозефин била поканена на вечеря. Поговориха си за предстоящото събитие. Жозефин при врага! Тя можеше да се превърне в нейния троянски кон. Беше абсолютно наложително да се сдобри с нея. Толкова е глупава, толкова е наивна, няма да се досети за нищо.

Решимостта й се засили, когато веднъж, докато чакаше светофара да светне зелено, за да продължи следенето, с изненада видя колата на Марсел да спира до нея.

— Ей, дъртата — провикна се Жил, шофьорът, — разхождаме се, проветряваме се, а? Преоткриваме удоволствието от ходенето пеша?

Тя извърна глава, загледа се нагоре в дърветата, съсредоточи се към кестените, които разпукваха кафеникавите си обвивки. Обичаше захаросани кестени. Купуваше си от луксозната сладкарница „Фошон“. Съвсем беше забравила, че кестени растат по дърветата.

Той натисна клаксона, за да я върне към действителността, и продължи:

— Да не би да си търсим повод да правим мръсно на шефа, преследвайки хубавицата му и сина му? Да не си мислите, че не ви забелязах още от момента, в който им се лепнахте?

За щастие наблизо нямаше никой, който да чуе тези странни думи. Тя го прониза с поглед. Той се възползва, за да й пусне накрая убийствена стрела:

— Съветвам ви бързичко да изчезнете от хоризонта, защото ще кажа на шефа и може да останете на сухо без месечния чек!

От този ден Анриет прекрати преследването. Трябваше на всяка цена да открие начин да напакости, таен, невидим начин. Отмъщение от разстояние, при което тя да остане в сянка.

Нямаше да допусне скръбта да я убие, тя щеше да убие скръбта.

Жозефин се увери, че медальонът си беше на мястото, излезе и дръпна вратата. Беше си припомнила правилата за сигурност, създадени от Хилдегард от Бинген, за да се предпази от злини: да носи в торбичка на шията мощи на светеца покровител или коса, частици от нокти, от кожа на покойник, който е бил глава на семейството. Тя сложи кичура от косата на Антоан в медальона и го закачи на врата си. Беше убедена, че Антоан (във вид на пощенска пратка) я бе спасил, предпазвайки я от убиеца, следователно можеше да я предпази от ново нападение, в случай че убиецът продължава да броди наоколо. Не й пукаше дали ще я помислят за луда!

Всъщност вярванията в чудотворната закрила на светите мощи са просъществували достатъчно дълго във Франция, за да бъдат убедителни. Фактът, че живея в епоха на разума и науката, не означава, че нямам право да вярвам в свръхестественото. В средновековието чудесата, светците, проявленията на отвъдното са били ежедневие. Стигнало се дотам, че през XII век приписват лечителски способности на някакво куче от енорията Шатийон сюр Шаларон. Името му било Гинфор, ще рече, Голямкутсуз. Стопанинът му го пребил до смърт, една селянка го погребала тайно и всеки път, когато минавала през полянката, слагала цветя на гроба на горкия пес. Един ден занесла петнайсетмесечния си син, който имал висока температура и гнойни пъпки по лицето, оставила го до гроба, докато отиде да набере полски цветя, както правела винаги. Когато се върнала, детето с чисто, сякаш току-що измито личице, гукало и радостно пляскало с ръчички, било се отървало като по вълшебство от болестта, която го измъчвала. Селянката разказала случката на всички и начаса я провъзгласили за чудо. Жените от селото придобили навика всеки път, когато някое дете се разболявало, да ходят на поклонение на гроба на кучето. По обратния път пеели възхвала за свръхестествените качества на кучето. Скоро започнали да прииждат отвсякъде и да оставят болните дечица на гроба на Голямкутсуз. Въздигнали го в ранг на светец. Свети Голямкутсуз, лай за нас. Молели се на гроба му, направили му олтар, оставяли му дарове. Работата така се раздула, че през 1250 Етиен дьо Бурбон от Доминиканския орден забранил тези суеверни практики, обаче поклоненията продължили чак до XX век.

Беше решила да поработи в библиотеката и в шест и половина да отиде до училището на Зое за традиционната родителска среща. Няма да забравиш, нали, мамо? Няма да се отвееш в някоя кула, опиянена от аромата на лилия? Тя се бе усмихнала и бе обещала да отиде навреме.

Та сега седеше във влака на метрото по посока на движението, извърната към прозореца. Размишляваше за организацията на работата си, за книгите, които да изпише от библиотеката, читателските фишове за попълване, сандвича и кафето, което щеше да изпие на крак на бара в някое кафене. Трябваше да направи проучване за облеклото на девойките. Носиите бяха различни за различните краища и по облеклото веднага можеше да се определи откъде е жената. Селската девойка носела дреха с качулка и колан, на който окачвали малки торбички, тъй като в средновековието дрехите нямали джобове. Върху нея обличали нещо като палто, обикновено подплатено с катерича кожа, която била изключително пухкава и мека, защото я вземали от коремчето на животното. В наши дни има опасност да ви издерат очите и да ви откъснат ушите, ако носите дреха от катерички!

Тя обърна глава и хвърли бърз поглед към седналия до нея мъж, потънал в някакви записки за електричество. Лекция за трифазния ток. Опита се да разчете написаното. Невъобразима плетеница от сини кръгчета и червени стрелки, квадратни корени, деления. Подчертано с червено заглавие гласеше: „Какво представлява идеалният трансформатор?“. Жозефин се усмихна. Беше прочела: „Какво представлява идеалният мъж?“. Историята й с Лука беше на доизживяване. Вече не ходеше да преспива там: беше взел брат си при себе си. Виторио бил все по-нервен и неспокоен. Лука се тревожеше за психическото му състояние. Не искам да го оставя сам, а и не ми се ще да го пратя в болница. Нарочил ви е за враг. Трябва да му докажа, че държа само на него. От друга страна, издателят му беше изтеглил датата на публикация на книгата за сълзите и трябваше да нанася поправките по текста. Той й се обаждаше, говореше за филми, за изложби, които щяха да посетят заедно, но така и не й определяше среща. Избягва ме. Един въпрос не й даваше мира: какво бе искал да й каже онази вечер, когато не дойде на срещата? „Трябва да говоря с вас, много е важно…“ Дали е било за насилничеството на брат му? Да не би Виторио да е заплашвал, че ще й посегне? Или да не би пък да е нападнал самия него?

Помежду им изникна необяснима неловкост, след като му разказа за нападението, на което бе станала жертва. Започна да мисли, че щеше да е по-добре да го беше премълчала. Да не му беше досаждала с проблемите си. Но веднага се поправи и се смъмри: как ли пък не, Жо, стига си се подценявала! Ти си прекрасен човек! Трябва да се упражнявам в подобни мисли. Аз съм прекрасен човек и заслужавам да живея. Не съм парче пластилин.

Лука представляваше загадка също като лекцията за трифазния ток на седящия до нея. Имам нужда от указание със стрелки, за да го разбера и да го уцеля право в сърцето.

Насреща й двама студенти преглеждаха обявите, търсеха си квартира и възклицаваха във връзка с високите наеми.

Имаха вид на почтени младежи. На Жозефин й се прииска да ги покани да се нанесат при нея, тя имаше слугинска стая на шестия етаж, но се въздържа. Последния път, когато се поддаде на великодушието, се принуди да изтърпи присъствието на госпожа Бартийе и сина й Макс: видя се в чудо, докато успя най-сетне да се освободи от тях. Нямаше новини от двамата Бартийе. При станция Паси влакът на метрото минаваше отгоре. Най обичаше тази отсечка, когато влакът излизаше от земните недра и се устремяваше към висините. Тя отново се обърна към прозореца в очакване на светлината. Внезапно изплуваха пероните, облени в слънчева светлина. Тя присви очи. Гледката неизменно я заварваше неподготвена.

Насрещният влак спря до техния. Тя погледна седналите наблизо пътници. Наблюдаваше ги, приписваше им някакъв техен живот, любовни преживявания, съжаления. Опитваше се да отгатне двойките, да разчете отделни думи по движенията на устните. Погледът й се плъзна по първата госпожа, едра жена с палто на големи карета, която бърчеше вежди. Не можеше да се каже, че каретата подхождат за едър човек, а и тези вежди! Слагам я в категорията на старите моми. Един ден годеникът й е изчезнал и тя го чака да й дойде, скрила точилката зад гърба си. После дойде ред на друга жена, много слаба, със светлозелена очна линия. Сигурно решаваше кръстословица, защото смучеше върха на молив, наведена над вестник. Не носеше брачна халка, ноктите й бяха лакирани в червено и Жозефин реши, че е компютърен специалист, неомъжена, без деца и не мие чинии. В събота вечер обикаля дискотеките, танцува до три през нощта и се прибира вкъщи сама. До нея, седнал гърбом, имаше някакъв мъж с отпуснати рамене, червен пуловер с поло яка, сиво поизносено сако, което му беше широко. Една жена понечи да седне и той се смести, за да й направи място. Тя зърна лицето му и се вцепени. Антоан! Беше Антоан. Не гледаше към нея, зареял поглед в нищото, но беше той. Тя заудря с всичка сила по стъклото, извика: Антоан! Антоан! — надигна се от седалката, заблъска стъклото, мъжът обърна глава, изгледа я учудено, махна с ръка. Сякаш се почувства неудобно и я помоли да се успокои.

Антоан!

Дясната му буза беше пресечена от голям белег и дясното му око беше затворено.

Антоан?

Вече не беше толкова сигурна.

Вратите се затвориха. Влакът потегли. Жозефин се отпусна на седалката, извила докрай врат, за да се опита да зърне още веднъж човека, който приличаше на Антоан.

Не е възможно. Ако беше жив, щеше да дойде да ни види. Няма адреса ни, пошушна гласецът на Зое. Е, не е кой знае колко сложно да се открие даден адрес! Аз как получих пратката. Ще го вземе от Анриет!

Но тя не можеше да го понася, отвърна гласецът на Зое.

Младежът прелисти страницата на лекцията за трифазния ток. Студентите заградиха с кръгче с червен маркер някакъв апартамент на улица „Гласиер“. Две стаи, седемстотин евро. Мъж, който се качи на станция Паси, прелистваше списание за вили и извънградски къщи. Финансиране и данъчни въпроси. Носеше бяла риза, сив костюм на светлосини райета и връзка на сини точки. Мъжът, който й заприлича на Антоан, беше с червено поло. Антоан мразеше пуловерите с висока подвита яка. Антоан мразеше червения цвят. Според него бил цвят за тираджии.

Тя прекара следобеда в библиотеката, но работата й не вървеше. Трудно й беше да се съсредоточи. Пред очите й отново изплуваха пътниците от метрото, дебелата жена с каретата, дребната жена със зелената очна линия… Антоан с червеното поло. Тя тръскаше глава и се мъчеше да вникне в текстовете. Света Хилдегард от Бинген, закриляй ме, кажи ми, че не съм луда. Защо се е върнал да ме тормози?

В шест без четвърт подреди писанията си, книгите и пое с метрото по обратния маршрут. На станция Паси потърси с поглед мъжа с червеното поло. Може да е станал клошар и да живее в метрото. Избрал си е шеста линия, защото метрото излиза над земята, защото в този район Париж е като изглед от цветна картичка, защото може да се любува на бляскавата Айфелова кула. Нощем спи, увит в старо палто под арката на метрото, където излиза на повърхността. Много хора намират подслон там. Не знае къде живея. Броди като бездомник. Може да си е загубил паметта.

В шест и половина влезе в прогимназията на Зое. Всеки учител приемаше в отделна стая, пред вратата на която се редяха родителите, за да поговорят за проблемите и подвизите на детето си.

Тя записа на лист имената на преподавателите, номера на класната стая и часа, определен за разговор с нея. Застана на опашката за първата си среща — с учителката по английски мис Пентъл.

Вратата беше отворена и мис Пентъл чакаше, седнала на бюрото си. Пред нея имаше отворена тетрадка с оценките на учениците и бележки за поведението им. Родителите имаха на разположение пет минути за разговор, някои обаче бяха разтревожени и не спазваха графика в желанието си да защитят наследника. През това време другите родители, на опашка пред вратата на класната стая, въздишаха дълбоко, хвърляйки нетърпеливи погледи на часовниците си. Нерядко се стигаше до размяна на остри думи и до разправии. Беше виждала как достолепни татковци се превръщаха в побеснели кресльовци, които си разменяха колоритни обиди.

Докато чакаха реда си, някои четяха вестник, майки си бъбреха, разменяха си адреси за частни уроци, занимания през ваканцията, телефони на детегледачки. Други бяха лепнали на ухото си мобилни телефони, а имаше и такива, които пробваха да се прередят, с което предизвикваха буря от негодувания.

Тя зърна съседа си господин Льофлок-Пинел да излиза от една класна стая. Той дискретно й махна приятелски. Тя му отвърна с усмивка. Беше сам, без жена си. Дойде нейният ред при учителката по английски. Мис Пентъл я увери, че всичко е наред, нивото на Зое било много добро, имала отлично произношение, изразявала се с лекота на езика на Шекспир, поведението й било безупречно. Нямала никакви забележки за Зое. Жозефин се изчерви от леещите се комплименти и като ставаше, бутна стола, който се прекатури с шум.

Същите сценки се разиграха и при преподавателите по математика, по испански, по история и география, по естествознание, тя обикаляше от стая в стая и жънеше похвали и лаври. Всички я поздравяваха за нейната бляскава, весела, остроумна и съвестна дъщеря. Също и чудесна като приятел. Избрали я да помага на ученик, закъсал с материала. Жозефин приемаше тези похвали като одобрение за самата нея. И тя обичаше усилието, съвършенството, прецизността. Грейнала от щастие, радостно се упъти за последната среща, срещата с госпожа Бертие.

Господин Льофлок-Пинел чакаше пред вратата. Този път я поздрави по-хладно. Беше се облегнал на касата на отворената врата и потропваше с показалец по дървото, изнервящ жест, който очевидно подразни госпожа Бертие, защото тя вдигна глава и помоли с изморен глас:

— Бихте ли спрели, ако обичате?

На стола до нейния се кипреше бузестата зелена плетена шапка.

— Няма да стане по-бързо, само ме разсейвате — заяви госпожа Бертие.

Господин Льофлок-Пинел почука по циферблата на часовника си, за да й покаже, че закъснява. Тя кимна, разпери ръце в знак на безсилие и се наклони към майка с изтерзан вид, отпуснати рамене, прибрани навътре стъпала и потънали в ръкавите на палтото китки. За момент господин Льофлок-Пинел престана да тактува, след което отново затропа по вратата със свит показалец.

— Господин Льофлок-Пинел — каза госпожа Бертие, хвърлила поглед на списъка с имената на родителите, — ще ви бъда признателна да изчакате търпеливо реда си.

— Аз ще ви бъда признателен, ако спазвате разписанието. Вече имате трийсет и пет минути закъснение! Не мога да подмина с мълчание този факт.

— Отделям колкото време ми е необходимо.

— Какъв преподавател сте вие, след като не знаете, че точността е израз на любезност, на каквато сте длъжна да научите подрастващите?

— Какъв родител сте вие, след като сте неспособен да изслушате другите и да се приспособите? — отвърна госпожа Бертие. — Тук не е банка, тук обучаваме деца.

— Вие не сте човекът, който ще ме учи на каквото и да било!

— Жалко — усмихна се госпожа Бертие, — бих се заела с вас и нямаше да си вирите толкова носа!

Той настръхна, сякаш го беше жегнала.

— Винаги става все същото — подметна към Жозефин. — Първите разговори вървят по график, после започват да се трупат закъснения. Никаква дисциплина! А тя всеки път нарочно ме бави и ме кара да чакам! Въобразява си, че не се досещам, но не на мен тия! — повиши тон, за да го чува госпожа Бертие. — Знаете ли, че замъкна децата на вечерно представление в „Комеди Франсез“, и то насред седмицата, знаете, нали?

Госпожа Бертие беше завела класа на представление на „Сид“. Зое остана възхитена. Оттогава беше разлюбила „Клетниците“, вървеше по коридора и с трагичен тон декламираше строфите на Пиер Корней, възпяващи величието на човешкия дух.

Жозефин едва се сдържаше да не се разсмее при вида на голобрадия дон Диего, облечен в розова пижама.

— И си легнаха чак в полунощ. Скандално. Децата се нуждаят от сън. От съня зависи тяхното душевно равновесие, умственото им развитие.

Той говореше все по-разпалено. Към него се присъедини майката на друг ученик, която раздухваше гнева му с допълнения.

— На всичко отгоре ни поиска по осем евро на дете! — изврещя тя.

— Като си помисля само къде отиват данъците ни! — възкликна един татко.

— Това е театър на държавна издръжка — измърмори майката. — Можеха да пуснат безплатно учениците от прогимназията и от гимназията.

— Абсолютно! — продължи да раздува друга, присъединявайки се към недоволните. — В тая жалка страна трябва да си беден, за да имат грижата за теб!

— А вие защо мълчите? — обърна се засегнат Льофлок-Пинел към Жозефин, която не се обаждаше.

Тя се изчерви и си пусна косата над пламналите си уши. Госпожа Бертие стана и затвори вратата с рязък жест. Родителите се спогледаха изненадани.

— Тя ми затвори под носа! — възкликна Льофлок-Пинел пребледнял и се втренчи във вратата.

— Нали ви казвам, преподавателите вече ги вземат от предградията! — заяви една от майките и изкриви устни.

— Когато елитът се разпада, нещата съвсем се объркват! — измърмори един татко. — Горката Франция!

Жозефин би дала какво ли не, за да не е тук. Тя се замисли как да организира измъкването.

— Докато чакам, ще отида да видя… хм… преподавателя по физическо!

Една майка я изгледа преценяващо и Жозефин видя в погледа й презрението на генерала към дезертьора. Тя се оттегли. Пред всички класни стаи имаше по някой изнервен баща или възмутена майка, които споменаваха Жюл Фери, родоначалника на безплатното и впоследствие задължително начално и средно образование. Един баща заплашваше да говори с министъра, който му бил близък. В порив на солидарност с преподавателите Жозефин реши да ги облекчи до известна степен, като си спести посещенията при последните двама от списъка.

Докладва резултатите на Зое, подчертавайки доброто мнение на учителите за нея, разказа й за разправиите, на които бе станала свидетел.

— Ти си запазила спокойствие, защото си била доволна — отбеляза Зое. — Може би другите родители имат доста проблеми с децата си, затова са били изнервени…

— Те смесват всичко накуп. Вината не е в преподавателите. — И се зае да разтребва. Зое я прегърна с двете ръце през кръста. — Много се гордея с теб, обич моя — прошепна Жозефин.

Зое отвърна на нежността й и се притисна към нея.

— Кога ли ще се върне татко, как мислиш? — въздъхна тя след малко.

Жозефин се стресна. Съвсем бе забравила за човека, когото видя в метрото.

Тя прегърна още по-силно Зое. Пред очите й се появи пак червеното поло. Белязаната буза, затвореното око. Прошепна: не зная, не зная.

На следващата сутрин, когато разнасяше пощата, Ифижени каза на Жозефин, че в храстите на близкия парк Паси някаква жена била намушкана с нож през нощта. До тялото открили шапка, странна на вид бадемовозелена шапка… Съвсем същата като вашата, госпожо Кортес!

Бележки

[1] В детска възраст създава първите си творби; „Малка нощна музика“ е композирана през 1787 г. — Б.р. ↑

[2] Марк Ротко (Маркус Роткович, 1903–1970) — американски художник, роден в Русия. Самият той се окачествява като абстрактен експресионист. — Б.пр. ↑

[3] Американски гангстерски филм (1983) на Брайън де Палма с Ал Пачино и Мишел Пфайфър. — Б.пр. ↑

[4] Любовна драма (1945) на режисьора Марсел Карне с Жан-Луи Баро, Пиер Брасьор, Арлети. — Б.пр. ↑

[5] Какво ще кажеш за едно чукане? — Съгласна. У вас или у нас? (англ.). — Б.пр. ↑

[6] Bob The Sponge — анимационен сериал за жълтата квадратна гъба Боб, който има много подводни приятели; разказва се за техните приключения. Първото анимационно филмче излиза официално през 1999 г., а първият филм е от 2004 г. Създател на Боб е американският океанолог и водещ Стивън Хиленбърг. — Б.пр. ↑

[7] Madame de Sevigne (1626–1696), френска аристократка, чийто писмовен стил се смята за образец в епистоларния жанр. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Панкол Бавният валс на костенурките (1)

Метаданни

Данни

Бавният валс на костенурките

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Катрин Панкол
Бавният валс на костенурките (1)