Джефри Дивър
Сълзата на дявола (7)

7.

14:25

„Драги съграждани…“

Напудриха челото му, мушнаха слушалка в ухото му, включиха ослепителните прожектори.

В ярката светлина кметът Джери Кенеди успяваше да различи само едно-две лица в полутъмното студио на ВЛПТ, разположено съвсем близо до Дюпон Съркъл.

Тук бе жена му. Тук беше прессекретарката му. Тук бе Уендъл Джефрис.

„Драги съграждани — репетираше наум Кенеди, — искам да ви уверя, че градската полиция и ФБР… — не… — федералните власти правят всичко, което е по силите им, за да открият виновниците… — не… — лицата, отговорни за това ужасяващо убийство.“

Режисьорът се приближи и прошепна:

— Започвам обратно броене от седем. Като стигна „четири“, млъквам и започвам да използвам пръстите си. На „едно“ поглеждате в камерата. И преди сте го правили.

— Да, правил съм го и преди.

Режисьорът погледна бюрото и като не видя лист пред Кенеди, попита:

— Нямате ли подготвен текст?

— Научил съм всичко наизуст.

Режисьорът се подсмихва:

— В днешно време никой не постъпва така.

Кенеди изръмжа.

„… отговорни за това ужасно престъпление. Обръщам се към този човек: моля ви, моля… — не, само едно «моля»… — моля ви да подновите контактите с нас, за да продължим диалога. Нека в този последен ден на годината да загърбим насилието и да заработим заедно, за да няма повече жертви. Моля ви, свържете се с мен лично… — не… — обадете ми се лично или ми оставете съобщение…“

— Пет минути — извика режисьорът.

Кенеди освободи гримьорната и махна на Джефрис:

— Има ли нещо ново от ФБР? Нещичко?

— Не. Нищо.

Кенеди не можеше да повярва. От началото на операцията бяха минали часове, срокът, даден им от изнудваните, изтичаше, а единствената вест от федералните получи, когато някакъв си Лен Харди, детектив от полицията, му се обади от името на онази агентка, Маргарет Лукас, за да го помоли да даде изявление в ефир. Тази Лукас, размишляваше сърдито Кенеди, дори не си даде труда да го потърси лично. Харди, обикновено ченге, към което федералните явно се отнасяха с пренебрежение, не знаеше нищо за разследването (или по-скоро му бяха забранили да съобщава подробности). Кенеди се беше опитал да намери Лукас, но тя, изглежда, бе прекалено заета, за да му обърне внимание. След това говори с началника на градската полиция, но той, освен че беше предоставил свои хора на подчинение на федералните, нямаше нищо общо със случая.

Кенеди беше бесен.

— Изобщо не ни приемат на сериозно. Господи! Искам да помогна с нещо. Имам предвид нещо друго, освен това. — Махна към камерата. — Ще прозвуча, сякаш се моля.

— Това е проблем — призна Джефрис. — Обявих пресконференция, но половината станции и вестници не са изпратили никого. Обсадили са Девета улица и дебнат някой от Бюрото да пропее.

— Сякаш градската управа изобщо не съществува. Сякаш аз съм безгласна буква.

— Така изглежда.

Режисьорът ги погледна, но кметът се усмихна учтиво:

— Една минутка още.

Режисьорът изчезна отново в мрака в другия край на студиото.

— И какво? — обърна се Кенеди към помощника си.

Забеляза дяволит поглед в очите на чернокожия младеж.

— Време е да позвъним тук-там — прошепна Джефрис. — Аз ще го направя. Съвсем дискретно. Знам как.

— Не искам…

— И аз не искам — прекъсна го безцеремонно Джефрис, — но нямаме избор. Нали чу коментарите по ВТГН.

Как да не ги чуе? Радиостанцията с около половин милион слушатели в централната част на града току-що бе излъчила редакторски коментар как по време на предизборната си кампания Кенеди обещавал да се справи с уличната престъпност, а сега бил готов да даде многомилионен откуп на терористите. Коментаторът, стар циник, стигна дотам, че цитира едно от предизборните обещания на Кенеди, че ще се справи с корупцията, след което заяви, че кметът не правел нищо в тази насока и дори било възможно сам да участва във финансови афери, в скандала около Отдела по образованието например.

— Наистина нямаме друг избор, Джери — повтори Джефрис.

Кметът се замисли за минута над думите му. Както винаги, помощникът му бе прав. Кенеди го беше назначил, защото като бял кмет трябваше да назначи чернокож за старши помощник. Беше се примирил с това, но остана приятно изненадан от политическата интуиция и добрите връзки на младия мъж.

— Време е за твърда игра, Джери — настоя помощникът. — Прекалено много сме заложили.

— Добре, щом се налага.

Не си даде труда да добави: „И внимавай“, защото знаеше, че няма нужда.

— Две минути — извика режисьорът.

Кенеди се обърна мислено към Гробокопача: „Къде си? Къде?“. Втренчи се в тъмнеещата камера, сякаш искаше погледът му да мине през обектива, по кабелите, до някой телевизор — да види през екрана самия Гробокопач. „Кой си ти? И защо с партньора си избрахте да посетите точно моя град като ангели на смъртта?“

„… да загърбим насилието в този последен ден на годината, обадете ми се, за да постигнем някакво съгласие… Моля ви…“

Джефрис се наведе още по-ниско до ухото му.

— Запомни — ако той слуша, убиеца имам предвид, това може да е краят. Може би ще се поблазни от парите и ще го заловят.

Преди Кенеди да отговори, гласът на режисьора обяви:

— Една минута до ефир.

* * *

Гробокопача си има нов плик.

Яркочервен, съвсем като за Коледа, с картинки на кученца с панделки на врата. Гробокопача си купи плика в Холмарк. Може да се гордее с този плик, въпреки че не е сигурен точно какво е да се гордееш. За много неща не е сигурен, след като куршумът мина през черепа му, убивайки някои от сивите му мозъчни клетки и оставяйки други.

Смешно е устроен човек… Смешно е…

Гробокопача седи в едно удобно кресло в скапания си мотел с чаша вода и празна купичка за супа пред себе си.

Гледа телевизия.

На екрана показват нещо. Някаква реклама. Като рекламата, която си спомня, че е гледал, след като куршумът проби дупка над окото му и се поразходи из черепа му. (Някой му беше представил събитията по този начин. Не помнеше вече кой. Може би някой приятел. Може би човекът, който му казва какво да прави. Може би.)

Нещо проблясва на екрана. Извиква някакъв странен спомен отпреди много, много време. Той гледаше една реклама — кучета ядат храна за кучета, кученца ядат храна за кученца, като кученцата върху новия му плик. Гледате рекламата и тогава човекът, който му казва какво да прави, го хвана за ръката и го изведе на дълга разходка. Каза му да го направи, когато Рут остане сама…

— Познаваш ли Рут?

— Аз, ъ… познавам Рут.

Когато Рут остане сама, Гробокопача трябваше да счупи едно огледало, да вземе парче и да го забие във врата й.

— Искаш да кажеш… — заекна Гробокопача.

— Искам да кажа, че трябва да счупиш огледалото, да намериш дълго парче и да го забиеш във врата й.

Гробокопача помни някои неща толкова ясно, сякаш самият господ ги е запечатал в ума му.

— Добре — завърши човекът, който му казва какво да прави.

— Добре — повтори Гробокопача.

И направи каквото му беше казано. Което много зарадва човека, който му казва какво да прави. Каквато и да беше причината.

Сега Гробокопача седи с плика с кученцата в скута в стаята си в мотела — с гараж, кухничка и безплатна кабелна телевизия на разумни цени. Гледа купичката за супа. Купичката е празна, затова той не би трябвало да е гладен. Струва му се, че е жаден, затова отпива от водата.

По телевизията пускат друга програма. Той чете на глас надписа:

— Извънредно включване. Мммм. Мммм. Говори…

Щрак. Говори…

Щрак.

Извънредно предаване на ВЛПТ.

Значи е важно. Трябва да слушам.

Един човек, когото Гробокопача познава, се показва на екрана. Виждал е негови снимки. Това е…

„Кметът на Вашингтон, Джералд Д. Кенеди“. Така пише на екрана.

Кметът говори и Гробокопача слуша:

— Драги съграждани, добър вечер. Както знаете, тази сутрин в станцията на метрото на Дюпон Съркъл бе извършено ужасяващо престъпление. Много хора загинаха при трагични обстоятелства. В този момент убиецът, или убийците, е още на свобода. Искам обаче да ви уверя, че полицията и федералните власти правят всичко, което е по силите им, за да не допуснат второ такова нещастие. Обръщам се към лицата, отговорни за това кръвопролитие: умолявам ви с цялото си сърце, моля ви, свържете се с мен. Трябва да възстановим контактите помежду си и продължим диалога. Нека през този последен ден от годината да загърбим насилието и да заработим заедно, за да предотвратим кръвопролитията. Можем…

Досадно…

Гробокопача изключва телевизора. Рекламите за кучешка храна с хубави кученца му харесват много повече. Също и рекламите за коли: „Оооо, обикновени люде…“ Гробокопача набира гласовата си поща и въвежда кода си: едно-две-две-пет. Цифрите, отбелязващи коледния ден.

Някаква жена, която не звучи като Памела, съпругата му, но не звучи и като Рут (преди стъклото да се забие в гърлото й, разбира се), казва, че няма нови съобщения.

Което означава, че е време да направи както му е заръчал човекът, който му казва какво да прави.

Хубаво е да правиш каквото ти казват хората. Така ще те харесат. И никога няма да те изоставят.

Ще те обичат.

Каквото и да означава „обичам“.

Весела Коледа, Памела, донесох ти това… И ти ли си ми взела нещо! О, каква изненада, каква изненада… Подарък.

Щрак, щрак.

Какво хубаво жълто цвете имаш, Памела. Благодаря за палтото. Гробокопача си облича палтото, може би е черно, може би е синьо.

Занася купичката за супа в кухнята и я оставя в умивалника.

Чуди се защо човекът, който му казва какво да прави, не му се обажда още. Казал му е, че може да не се обади, но Гробокопача чувства, че съжалява, задето не може да чуе гласа му. Тъжен ли съм? Мммм. Мммм.

Той намира кожените си ръкавици. Това са много хубави ръкавици, с удебеления откъм горната страна на пръстите. Миризмата им му напомня за нещо от миналото, въпреки че не знае точно какво. Той използва гумени ръкавици, докато зарежда автомата. Но гумата не мирише добре. Носи кожените ръкавици, когато отваря врати или докосва предмети близо до мястото, където стреля и гледа как хората падат като есенни листа.

Гробокопача закопчава тъмното си палто, може би е синьо, може би е черно.

Помирисва отново ръкавиците.

Странно.

Слага автомата в плика с кученцата, слага и още патрони.

Излиза от стаята и затваря вратата. Заключва внимателно, както трябва. Гробокопача много добре знае какво трябва да прави.

Да забие парче огледало във врата на някоя жена например. Да купи на жена си подарък. Да си изяде супата. Да си намери нов ярък и блестящ найлонов плик. С кученца.

— Защо кученца? — бе попитал Гробокопача.

— Ей така — отвърна човекът, който му казва какво да прави.

О.

И точно такъв си купи.