Саймън Мордън
Уравненията на живота (30)

30.

Пулсирането на двигателя най-накрая спря и Чейн направи последен оглед дали няма сражения наблизо.

— Хоризонтът е чист. Отваряй.

Шофьорът Карлайл прескочи Петрович и отвори задната врата. Бледа светлина проникна отвън, но пак беше много по-ярка от мъждукащата вътре. Още по-добре му дойде раздвижването на въздуха — гъстата миризма на пот, кръв и дизел се смени с мирис на изгоряло дърво и озон.

— Къде сме? — попита Соня.

Единственото, което се виждаше, беше поредица от идентични къщи, които продължаваха до кръстовище наблизо, където се пресичаха с други поредици от прозорци и врати.

— Някъде в Нотинг Хил — каза Карлайл. Откопча каишката на каската си и я пусна да виси. — Не гледах имената на улиците.

Той скочи навън и за миг подпря длани на коленете си. Тежестта на каската приведе главата му почти до гърдите. Той се изправи и се изпъна, протегна ръце нагоре, леко изстена.

Соня разкопча предпазния си колан и надникна навън. Карлайл й подаде ръка и тя я пое много предпазливо, сякаш не би му гласувала доверие дори да я подкрепи за момент, докато слиза.

Но все пак слезе, а Чейн се приведе и се премести. Седна до главата на Петрович и започна да прелиства атласа на Метрозоната, като се преструваше, че гледа гъсто нашарените с миниатюрни улици карти.

— Как — каза той тихо, — как е възможно Новият джихад на машините да си мислят, че са дъртият Ошикора? Ти каза, че той е мъртъв.

— Не, Соня каза, че е мъртъв. Хиджо каза, че е мъртъв. Аз не съм виждал трупа му, просто приех информацията, която ми беше предоставена.

— В крайна сметка мъртъв ли е, или не?

— Ами да, в общи линии.

— Тогава ми обясни това! — Чейн взе портативното устройство от Петрович и го разтресе пред здравото му око. — Джихадът отговаря от името на Ошикора.

— Объркал съм се. Първоначално си мислех, че така се именуват поддръжниците на Ошикора, програмистите на „Виртуална Япония“. — Петрович беше облегнал глава на бедрото на Маделин, която седеше с кръстосани крака зад него. — Не е това. Самият компютър е.

Чейн се задави.

— Знаеш ли колко налудничаво звучи?

Петрович му хвърли кос поглед.

— Ти май си чел само тъпи книги и си гледал само тъпи филми. На мен хич не ми звучи като конское говно.

Чейн загриза възглавничката на палеца си.

— Добре, нека приемем за момент, че си прав и че Джихадът не е нищо повече от амбициозна компютърна програма ренегат. Защо се идентифицира с Ошикора?

— Защото, идиотски мент такъв, това е компютърът на Ошикора. Той си е купил шибан квантов компютър, на който да пусне „Виртуална Япония“. Проектиран е да пресъздаде цяла държава до най-малките подробности. Беше предвидил двеста милиона никкейджин да живеят в нея. Кажи ми, на кого, мислиш, щеше да повери длъжността шогун на всичко това?

— На себе си?

— Да. Но дори самият той не би могъл да бъде във „Виртуална Япония“ навсякъде през цялото време. Затова е поискал да бъде създадена експертна система по негов образ и подобие, която да бъде внедрена възможно най-надълбоко в механизмите на симулацията.

Чейн си загриза нокътя.

— Все още не си ми обяснил защо, Петрович.

— Да, понеже това не е въпрос, на който мога да отговоря. Как виртуалният двойник на Ошикора се е превърнал в Новия джихад на машините? Как е прескочил защитите си? Учи ли се, или използва само предварително зададени знания? Съзнава ли, че съществува? Мисли ли? Става ли по-рационален, или е самоунищожително луд?

— Сам — каза Маделин, — спокойно!

— Това е важно. Трябва да разберем дали можем да разговаряме с него логично, или не.

Тя погледна надолу към него:

— И да измислим какво ще правим, ако не можем.

Петрович се опита да се изправи. Опря се на ранената си ръка, засега не усещаше болка.

— Не знам дали можем да убием нещо, което не е живо.

Чейн се озърна към отворената врата, където стояха Карлайл и Соня.

— Какво ще й кажем?

— Тя не е дете. Кажи й истината. — Маделин подпъхна ръка между плешките на Петрович и го повдигна.

— Ние дори не можем да се разберем каква е истината — изропта Чейн. — Ами ако е Ошикора?

— Ёбаный стос, Чейн. Ошикора знаеше какво прави, а Джихадът е облом! Това нещо е толкова Ошикора, колкото щях да съм аз, ако си преправя гласа и си дръпна очите. Новият джихад на машините е само бледо копие на Ошикора и нищо повече.

— Откликна на неговото име.

— Малко е объркано.

Чейн изглеждаше леко отвратен:

— Нали не ти е жал за него? За колко смъртни случаи е отговорен?

— То не знае какво прави. Само на два дена е и се опитва да осмисли цял един нов свят. — Петрович искаше той да прояви разбиране. — Помоли ни за помощ.

— Моята работа е да служа на жителите на Метрозоната. — Чейн погледна полицейската си карта с лицето си на снимката и златния чип с биометричните си данни. — Новият джихад на машините не е от тях. Той е заплаха за самото съществуване на града. Трябва да го спрем. Да намерим къде му е бутонът за изключване и да го натиснем.

— Кои са тези „ние“, за които говориш?

Чейн обърна картата си, за да може Петрович да я разучи добре.

— Нека сме наясно: присвояване на чужда самоличност, притежание на огнестрелно оръжие, съучастничество в дейност, свързана с организирана престъпност, кражба на онлайн информация, убийство. Обикновено много трудно забравям което и да е от тези неща. Единствената причина в момента да не си зад решетките в някоя радиационна зона за двайсет години е, че настоящите обстоятелства са толкова извънредни.

— Нека сме наясно за друго, инспектор Хари Чейн — Петрович изкара беретата със здравата си ръка и се прицели между очите на Чейн. — Мога да те убия сега и всичко, което знаеш за мен, ще се пръсне по стената зад теб. Ще се превърнеш просто в поредното тяло върху милионния куп.

Маделин категорично отмести ръката на Петрович.

— Вие двамата няма ли да престанете? — каза тя. — Разберете, че имате нужда един от друг. Не ви трябват заплахи, а взаимодействие.

— Никога повече не го прави — каза Чейн на Петрович.

— Добре, хвърли ме в затвора, след като обуздаем Джихада. Но ако се пробваш преди това, с Божията помощ ще дръпна спусъка.

Чейн усети, че отново може да се движи:

— Та какво ще правим?

— Ще говорим с Джихада.

— Нали вече опита.

Петрович поклати глава:

— Не на живо.

— Не мога дори приблизително да си представя как ще го направиш.

— Защото нямаш въображение, Чейн. — Петрович прибра пистолета си и погледна към Маделин: — Трябва да говоря със Соня.

— Ще я повикам.

— Трябва да говоря с нея насаме. Само ме вдигни и ще се справя сам по-нататък.

Тя присви очи и устните й се разтеглиха в тънка линия.

— Спомни си какво ти казах, Сам.

— Няма опасност да забравя — каза той, а тя го издърпа нагоре, придържайки го, докато кръвта нахлуваше в занемарените му крайници.

— Добре ли си?

— Засега. — С почти прекомерна предпазливост той стигна до вратата на бетеера. — Соня?

Тя загърби спорадичните изстрели, които бяха привлекли Карлайл към ъгъла на улицата, и обърна глава към него.

— Е, сега ще ме заведеш ли при Джихада?

— Много е… сложно — каза Петрович.

Той скочи долу, спъна се и му се наложи да се подпре на земята с превързаната китка.

Първите искрици чувствителност пронизаха ръката му.

Карлайл клечеше до стената и гледаше към главния път. Маделин и Чейн бяха в бетеера. Соня беше само на крачка от него, но той трябваше да се изправи сам.

— Какво знаеш за „Виртуалната Япония“? — попита, докато се отдалечаваше от бронетранспортьора, за да не го чуват другите.

— Баща ми често говореше за нея, как ще върне японската диаспора в родината. Как това е най-голямото начинание, предприемано в компютърното инженерство.

Въпреки очевидната й гордост не това искаше да я пита.

— Говоря за същината й. Как щеше да бъде устроена? Някога говорил ли ти е за технически подробности?

— Един-два пъти. — Тя се усмихна красиво, сигурно същата усмивка е отправяла към баща си, докато той се е опитвал да й обясни интерфейс протоколите или моделирането на физическите процеси.

— Добре, виж. Говоря предимно за догадки, но доколкото разбирам, Джихадът е отговорникът на „Виртуална Япония“, системата, която наглежда как се държат и общуват хората там. Баща ти я е базирал на собствената си личност, но след като той умря, тя е започнала свой живот. Наистина сложното в цялата работа е, че някак системата мисли, че е баща ти. Тя те познава и иска да те защити. И би убила всеки, който се опита да й попречи. Когато си на безопасно разстояние от града, тя ще унищожи Метрозоната и ще създаде нещо друго вместо нея: нещо, което според мен може да е и Токио. — Той пропъди с жест тази идея.

— Чакай — вдигна ръка тя. — Джихадът си мисли, че е баща ми?

— Надали знае какво е. Ако е изкуствен интелект, сигурно се лута в мрак като всички нас. Но не може да направи разликата между програмиран да те закриля и биологичния инстинкт: то просто приема за даденост факта, че ти е баща. — Петрович пак се почувства уморен; умора, която го разяждаше до мозъка на костите. — Искам да говоря с това нещо на негова територия. Трябва да го убедя да не заличава Метрозоната от картата.

— Какво мислят те? — тя отметна косата си по посока на бронетранспортьора.

— Те искат да разберат как да го унищожат. — Той се огледа. — Ако Джихадът е първият изкуствен интелект със свое съзнание, не искам да бъда отговорен за унищожението му. Не ме интересува дали се мисли за Мойсей, Мохамед или Мао — няма да му дръпна шалтера.

— На другите не би им харесало.

— Не го правя, за да ме харесват. Честно казано, не мисля, че някога съм правил нещо, за да ме харесват. — Той намести изкривените си очила и я погледна през здравото стъкло. — Искам да разбера откъде баща ти влизаше във „Виртуална Япония“.

— Има — започна тя. После се замисли, разкъсвана от чувството си за преданост към няколко различни неща, но накрая издаде информацията, от която се нуждаеше Петрович. — Има една стая под градината, до която се стига само през шинтоисткия храм. На самия етаж няма никакви признаци за съществуването й.

Петрович изпусна през зъби струя въздух. Изкачването до най-горе можеше да му види сметката.

— Как бих могъл да стигна до стаята?

— Не би могъл. Никога не е имало повече от двама души с достъп до нея. Ще дойда с теб — каза тя и го погледна изпод бретона. — Ако Новият джихад на машините е отчасти баща ми, не бих допуснала никой да му навреди.

— Налага се да обмисля някои неща, ако ще го правим. Няма да е лесно, но при положение че досега нищо не е било лесно, заслужавам малко късмет.

— Трябва ли да ти искам извинение, че те въвлякох във всичко това? В смисъл, не се чувствам виновна, но може би би трябвало.

— Не знам — каза Петрович. — Не ми е присъщо да искам да променя миналото.

— Защо Хиджо уби баща ми? — попита тя. — Защо трябваше да ни предаде?

Петрович сви рамене, доколкото можа.

— Може би винаги го е планирал, но е изчаквал удобния момент, когато Ошикора-сан е прекалено вглъбен в случващото се, че да си пази гърба.

— А може би нещо го е предизвикало. Например, когато те целунах. Понякога той ме гледаше, как да ти кажа, по онзи начин. Не съм сигурна дали баща ми го е забелязвал, но аз го забелязвах.

— Не знам нищо по този въпрос. — Тази насока на разговора го притесни. Както и стрелбата, която се приближаваше към тях. — Единственият, който знае, е Хиджо. Ако го видиш някога пак, можеш да го попиташ.

— Ще го попитам — реши тя, — а после ще заповядам да го обезглавят.

— Сигурен съм, че това ще избистри съзнанието му. Но ние имаме по-неотложни проблеми от отмъщението срещу Хиджо.

Той забеляза с крайчеца на окото, че Карлайл го вика с жест.

Когато стигнаха до него, ги спря със знак да не се приближават повече.

— Зомбита — каза той.

Ледени тръпки побиха Петрович.

— Бавни или бързи?

— Бавни.

— Нещо ми се отваряш, а? — Петрович надникна зад ъгъла.

По пътя — малко по-близо, отколкото очакваше, което засили надигащия се у него страх — се тътреше сива сбирщина. Бяха облепени и в парцали, и в нови ризи, от чиито ръкавели все още висяха етикети. Както вървяха, тъпчеха в устите си незнайно каква храна.

— Всичко е наред — каза той, колкото да чуе гласа си. — Знам кои са тези хора. — После пристъпи напред и вдигна превързания си юмрук за поздрав. — Хей, пророк! Пророк!

— Човеко машина! — екна отговор. Пророкът си проби път между последователите си, понесъл метален прът в едната ръка и телефона си в другата. — Осмелил си се да се противопоставиш на Новия джихад на машините? Предател, вероизменник, Юда!

Очевидно Джихадът беше препратил заканата на Петрович да му се противопостави.

— Не, не е така. Опитвам се да го спася, да го спася от него самия. — Той продължи да върви към тях, но по-бавно.

Пророкът направи крачка напред. Той беше разголил гърди, за да покаже ясно маслените руни, изрисувани по кожата му. — Машината знае всичко, дава всичко, взима всичко. Тя отвръща лицето си от теб, невернико.

Петрович се обърна към Карлайл и Соня, които бяха на ъгъла.

— Не става както очаквах. Върнете се в бетеера. Затворете вратите и включете двигателя. — Направи знак с глава. — Хайде. Бягайте. — Обърна се към пророка: — Направих всичко, което Машината искаше. Защо, мислиш изглеждам по този начин? — Петрович заотстъпва, когато пророкът размаха оръжието си като бойно копие. — Спасих Соня Ошикора.

— Ти не си достоен — изръмжа пророкът и удари в земята пръта. Разхвърчаха се искри. — Недостоен си да изговаряш свещеното име. Хванете го, братя. Свалете го на колене, сестри.

Сивите хора продължиха да напредват със същото бавно темпо дори след окуражителните слова на пророка. Но някои от тях пуснаха храната си и протегнаха ръце към него. Някои нададоха дълбоки гърлени звуци.

Петрович побягна и жлъчка вгорчи устата му. Той зави зад ъгъла.

Маделин беше просната по лице на земята като замаяна и едва помръдваше. Нито помен от бронетранспортьора, само лека следа от син дизелов пушек и далечен шум на двигател.

— Полный пиздец. — Той падна на колене до нея, съвсем изтощен от битката. И отново беше загубил устройството си. — Чейн? Плевать на тебя.