Стив Бери
Наследството на Карл Велики (60)

59

Ашвил

12:15 ч.

Стефани се взираше с възхищение в „Билтмор Ин“. Хотелът бе кацнал на затревен нос с отличен изглед към прочутите лозя. Достъпът на автомобили беше ограничен само за гостите му, но на главния портал те си купиха пропуск за цялото имение, с който можеха да ходят навсякъде.

Тя подмина паркинга и спря на павираната алея след главния вход. Двамата слязоха от колата и поеха обратно. Пиколото ги посрещна с любезна усмивка. Фоайето даваше ясна представа за чувството, което са изпитвали гостите на Вандербилт преди сто години. Стените бяха покрити със светла ламперия, която излъчваше меден блясък. Мраморен под, артистично разхвърляни мебели, чиято дамаска на цветя съвпадаше с тона на завесите. Навсякъде имаше изящни произведения на изкуството. Зеленината в изобилие, пръсната в множество каменни кашпи и по-малки саксии. Допълнително чувство за простор придаваше витата стълба към мецанина. Таван, покрит с дърворезба, се издигаше на повече от осем метра над нивото на фоайето.

През широките прозорци се виждаше огромна веранда с шезлонги, а отвъд нея се разкриваше прекрасна панорама към Смоуки Маунтънс и Националния парк „Пизга“. Гледката беше наистина впечатляваща.

Стефани спря и се заслуша в мелодията, изпълнявана от елегантен пианист на огромен роял близо до пламтящата камина. По дървеното стълбище вдясно се изкачваха и слизаха хора. Отдолу долиташе апетитна миризма. Явно там се намираше ресторантът. От рецепцията ги насочиха към коридор с остъклени стени, започващ зад пианиста. В дъното бяха голямата заседателна зала и центърът за регистрация на участниците в конференцията.

Дейвис взе една програма от купчината до стената и се задълбочи в дневния ред.

— Днес Скофилд няма да говори — обяви той.

Думите му бяха чути от наперена млада жена с черна коса, която се обърна и обясни:

— Професорът ще изнесе своята беседа утре. Днес се провеждат предварителните информационни сесии.

— А знаете ли къде се намира доктор Скофилд в момента? — попита Стефани.

— Преди малко беше тук, но сега не го виждам — поясни тъмнокосата, поколеба се за миг и попита: — И вие ли сте от медиите?

— И други ли има? — отвърна с въпрос Стефани, безпогрешно доловила множественото число.

— Един мъж — кимна момичето. — Преди малко и той попита за Скофилд.

— Какво му казахте? — намеси се Дейвис.

— Същото — сви рамене новата им позната. — Че нямам никаква идея.

Стефани реши да хвърли поглед на една от програмите. Следващата сесия на тема „Извънземната мъдрост в днешното противоречиво време“ започваше в 13:00. Отдолу имаше кратка анотация за автора.

Сюзан Джонсън е световноизвестен екстрасенс и автор на няколко книги, превърнали се в бестселъри. Присъединете се към Сюзан в нематериалния свят, пътешествията във времето и два часа в компанията на извънземните, за да получите отговор на трудни, но всеобхватни въпроси, които ще ви донесат просветление. Темите за обсъждане включват: ускорение на енергията, астрология, тайни политически и икономически сдружения, скритата история на планетите, игрите на боговете, символи, контрол над съзнанието, необикновени физически способности, заличаване на границите във времето, начини за самоусъвършенстване и още много други.

Останалата част от следобеда беше запълнена с още куп щуротии: концентричните кръгове в узрелите жита, края на света през 2012 г., Светите места и една изключително обемиста тема за възхода и падението на човешката цивилизация, към която бяха включени бинарното движение, промените в електромагнитните вълни и последиците от катастрофални явления с ударение върху равноденствието.

Стефани поклати глава. Какво губене на време, господи!

Дейвис благодари на тъмнокосата девойка и се отдалечи от масата с брошура в ръка.

— Никой от пресата не е тук, за да го интервюира — промърмори той.

Тя не беше толкова сигурна.

— Знам какво си мислиш, но нашият човек едва ли ще предприеме нещо в присъствието на толкова много хора.

— Може би е притиснат от времето.

— Но може и да е на другия край на страната.

Дейвис се обърна и забърза към главното фоайе.

— Къде отиваш? — подвикна след него тя.

— Време е за обяд. Нека проверим дали доктор Скофилд има навика да се храни.

 

 

Рамзи влезе забързано в кабинета си и се огледа нервно за Хоуви.

Помощникът му се появи секунди по-късно и докладва:

— Маккой веднага напусна района.

— Искам всичко, с което разполагаме за нея! — гневно изръмжа адмиралът.

Хоуви кимна и колебливо подхвърли:

— Вие знаете, че това е солова акция, нали?

— Знам. Но проблемът е там, че тя е решила да ме записва.

Хоуви беше наясно с усилията му да си осигури място в Съвета на началник-щабовете, но не беше запознат с подробностите. Още по-малко пък с близките отношения между шефа му и Чарли Смит. Вече беше получил уверенията на Рамзи, че ще получи назначение в Пентагона, и беше щастлив. За негов късмет всички капитани мечтаеха да станат адмирали.

— Донеси ми информацията за нея! — късо заповяда Рамзи.

Изчака излизането на помощника си и набра мобилния телефон на Чарли Смит. Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.

— Къде си?

— В момента си хапвам нещо много вкусно.

Рамзи не поиска подробности, защото знаеше, че те няма да закъснеят.

— Намирам се в една прекрасна зала. Просторна, с елегантни мебели и голяма камина. Меко осветление, спокойна обстановка, великолепно обслужване. Чашата с вода пред мен все още не е празна, а кошничката с хляб е непокътната. Управителят току-що ме посети с въпроса дали съм доволен от обяда.

— Млъквай, Чарли — изгуби търпение Рамзи.

— Днес си доста раздразнителен.

— Слушай внимателно. Предполагам, че вършиш това, което трябва.

— Както винаги.

— Трябва да побързаш, защото утре искам да си тук.

— Току-що ми донесоха да опитам десерта. Крем брюле и шоколадов мус. Най-искрено ти препоръчвам да посетиш това място.

На Рамзи му дойде до гуша.

— Свърши си работата, Чарли! — изръмжа той. — Утре следобед да си тук!

 

 

Смит изключи телефона и отново насочи вниманието си към десерта. В далечния край на салона д-р Дъглас Скофилд обядваше в компанията на още трима души.

 

 

Стефани се спусна по покритото с килим стълбище и се насочи към малкия подиум. И тук имаше голяма камина от дялан камък, в който гореше буен огън. Повечето от масите с бели покривки бяха заети. Тя се възхити на изящните порцеланови съдове, кристалните чаши, бронзовите свещници и ленените салфетки, оцветени в бежово, златисто и зелено. Сто процента южняшка атмосфера. Дейвис продължаваше да държи в ръка програмата на конференцията, върху корицата на която имаше голяма снимка на Дъглас Скофилд.

Стефани го видя първа, седнал на една маса до прозореца в компанията на трима души. В момента, в който го засече и Дейвис, тя докосна ръкава му и поклати глава.

— Не сега. Не можем да правим сцени.

— Нямам подобни намерения — отвърна той.

— Да седнем и да го изчакаме да се освободи.

— Нямаме време.

— Закъде си се разбързал?

— За теб не знам, но аз съм решил да присъствам на лекцията за извънземните, която започва в един часа.

— Направо си невъзможен! — усмихна се Стефани.

— Гледам от теб.

Тя се предаде и пусна ръкава му. Дейвис започна да си пробива път към масата.

— Доктор Скофилд, много бих искал да разменя няколко думи с вас.

Скофилд наближаваше шейсет, имаше сплескан нос и плешивина на темето. Зъбите му изглеждаха прекалено бели и равни, за да са истински. Върху месестото му лице се изписа раздразнение, потвърдено и от гневния поглед в очите му.

— В момента обядвам — сухо рече той.

— Важно е, доктор Скофилд — запази дружелюбната си усмивка Дейвис. — Наистина трябва да поговорим.

Ученият остави вилицата и вдигна глава.

— В момента съм зает, както виждате. Доколкото разбирам, сте делегат на конференцията, но времето ми е изключително ограничено.

Стефани не хареса тона му. Явно и Дейвис беше отбелязал надменността на този човек. Цялото му поведение говореше: Аз съм звездата тук. Професорът въздъхна и махна към брошурата в ръката му.

— Всяка година правя едно и също, за да съм полезен на участниците. Разбирам желанието ви да обсъдим някои теми и нямам нищо против. Нека си довърша обяда, а след това можем да се срещнем горе, до пианото. Става ли?

Раздразнението му беше видимо. Останалите мъже около масата също изглеждаха недоволни.

— Цяла година сме чакали този обяд — обади се един от тях.

— Бъдете спокойни — все така любезно отвърна Дейвис. — Ще можете да го продължите, след като приключим разговора си.

— Кой сте вие? — попита Скофилд.

— Реймънд Дайлс, морски офицер в оставка.

Стефани забеляза промяната в изражението на учения.

— Е, добре, мистър Дайлс — предаде се той. — Между другото май сте открили извора на младостта.

— Ще останете изненадан от онова, което съм открил.

В очите на Скофилд проблеснаха искри.

— В такъв случай ние с вас наистина трябва да си поговорим.