Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (1)

I

Фердинанд се разположи на креслото пред телевизора. Преди да седне, той си подръпна крачолите на панталоните, за да не се измачкат ръбовете (това бяха забележителните панталони, ушити, навярно някои от вас си спомнят, от прочутия шивач Догг), после кръстоса крак връз крак. Всички сериозни хора, хората, които имат тежест или са някакви, винаги, когато сядат пред телевизора, кръстосват крак връз крак. Креслото беше меко и удобно, просто да ти е приятно да седиш в него.

Та, седеше си Фердинанд на креслото и гледаше телевизора. А там, като във всеки телевизор, ставаха различни неща. Най-напред имаше новини. Фердинанд ги изслуша внимателно, защото смяташе, че трябва точно да се знае какво става по света. Той навярно би потънал в земята от срам, ако например срещне случайно на улицата някой познат и този познат го попита:

— Е, и какво ново в Занзибар, драги Фердинанд? — а той не може да отговори на въпроса му.

О-у-у-у! Само при мисълта, че може да се случи такова страшно нещо, Фердинанд го побиха тръпки.

„За нищо на света не бива да допускам подобно излагане!“ — рече си Фердинанд и, затаил дъх, изслуша от край до край новините, а после, когато започнаха рекламите, три пъти си ги преповтори наум.

— Сега вече никой не може да ме смути! — изръмжа той доволно. — Който и да ме срещне на улицата или в парка, или все едно къде, и каквито и въпроси да задава за международното положение, Фердинанд Великолепни ще съумее да му отговори незабавно, при това точно и изчерпателно. Браво, Фердинанд, браво! Ти си неоценим. За награда продължавай да гледаш телевизия.

Рекламите вече бяха свършили и сега даваха пиеса за децата от предучилищна възраст.

— Несериозна работа — каза неохотно Фердинанд и извърна поглед от екрана.

Ала не издържа дълго. Много беше любопитен да узнае какво става там. Хвърляше от време на време по едно око, гледаше малко, после отново се извръщаше и казваше:

— Несериозна работа.

Може би Фердинанд говореше така пренебрежително, защото доколкото ми е известно, никога не е бил в предучилищна възраст. Този период някак му се бе разминал. Не се знае точно дали това се дължи на небрежност или на недоразумение. Просто той никога не е бил в предучилищна възраст и толкова. Сега няма да умуваме как е станало това. Ако някой път в бъдеще се яви удобен случай, ще се опитаме да изясним пренебрежителното отношение на Фердинанд към предучилищната възраст. А сега да се задоволим с факта, че Фердинанд не беше любител на предаванията за децата от предучилищна възраст.

— Несериозна работа — промърмори той за трети път и тъкмо тогава пиесата свърши. — Слава богу — рече Фердинанд. — Интересно какво ще дават сега.

Той можеше да погледне в програмата на телевизията и веднага да разбере какво ще дават по-нататък, но програмата беше на масичката, на няколко метра от креслото, а на Фердинанд не му се ставаше. Когато човек се е разположил толкова удобно, понякога хич не му се става, нали? Познато ви е това чувство.

— А, много важно — въздъхна Фердинанд. — Каквото ще да дават, няма да ставам, така хубаво си седя.

След кратка пауза на екрана се появи патокът Доналд.

Сигурно ще си помислите, че Фердинанд пак е извърнал поглед от екрана и е измърморил своето: „Несериозна работа!“. Нищо подобно! Сега Фердинанд подскочи от радост и изкрещя:

— Доналд? Как си?

— Фантастично! — отвърна Доналд. — А ти?

— Аз ли? Аз великолепно! — рече Фердинанд. — Какво ще ни покажеш днес?

— Ами една историйка — рече Доналд.

— Смешна ли е?

— Защо да ти разказвам предварително, сам ще я видиш. Пък, ако искаш, можеш да се присъединиш към нас. Имаш ли време?

— Разбира се, че имам — рече Фердинанд.

— Хайде тогава!

— Идвам — Фердинанд стана от креслото.

В този момент на вратата се позвъни.

— Започвай сам! — извика Фердинанд на Доналд. — Аз ей сега ще дойда, само да видя кой звъни.

И той изтича в антрето.

— Кой звъни? — попита.

— Отворете! — чу се заповеднически глас.

Фердинанд отвори. На вратата стоеше снажен мъж. Без да чака покана, той с решителна крачка влезе в антрето.

— Имате ли телевизор? — попита новодошлият.

— Имам — отвърна Фердинанд. — Много хубав телевизор, с най-големия екран, който може да съществува. Заповядайте, сам ще се убедите.

Като каза това, Фердинанд покани с жест едрия мъж да влезе в стаята, където беше телевизорът.

— Отдавна ли сте го купили? — попита гостът и последва Фердинанд.

— О-о-о, доста отдавна, всъщност и сам не помня кога… — отвърна Фердинанд нехайно.

— И сигурно е бил много скъп, нали? — разпитваше едрият мъж.

— Доста — рече Фердинанд. — Но какво значение има това? Най-важното е, че работи отлично. Само го погледнете.

Доналд, който тъкмо разбиваше с крака белтъци за целувки, като съзря новодошлия, изкряска, без да прекъсва работата си:

— Здрасти, Великане!

Снажният мъж се взря в екрана и след малко каза:

— Не виждам никакъв великан… С кого разговаря той?

— С тебе разговарям, с тебе, дангалак такъв — каза Доналд и така протегна ръка към него, че тя почти до половината се подаде от телевизора и щръкна в стаята.

— Само без ръце! — извика снажният мъж. — Ръцете долу!

— Какво ще кажете? Великолепен телевизор, нали? — рече Фердинанд гордо. — Смятам, че сам ще признаете…

— Нищо няма да признавам — кресна снажният мъж. — Нищо няма да признавам! Какви са тези глупави шеги?

— Шегите никога не са глупави! — обади се от екрана Доналд. — Който оскърбява шегите, трябва да бъде съответно наказан.

И след тези думи Доналд запрати малко разбити белтъци право в лявото око на снажния мъж.

— Нали виждате какъв великолепен телевизор… — възхищаваше се Фердинанд.

— Нищо не виждам! Нищо не виждам! — ревеше снажният мъж. — Поне с лявото око! Какво да правя сега?

— Най-добре го оближете — рече Доналд. — Моите белтъци на сняг нямат равни на себе си. Жена ми каза да ги разбия, защото ще прави целувки. Само ги опитайте колко са сладички… А може би искате и за другото оченце, а?

Снажният мъж за всеки случай застана гърбом към телевизора.

— Вие, уважаеми — обърна се той към Фердинанд, като изтриваше внимателно с носна кърпа лявото си око — ще ми платите за всичко това. Покажете ми регистрационната карта на вашия телевизор.

— Какво? — попита Фердинанд.

— Картата, която удостоверява, че телевизорът ви е регистриран и че таксите за ползване на телевизионен приемник са платени, включително и за този месец.

— За първи път чувам, че съществува такова нещо — рече Фердинанд. — Бях убеден, че е достатъчно да си купиш телевизор и вече можеш просто да си гледаш програмата…

— Уви, уважаеми, уви — каза с ироничен тон снажният мъж. — Не ви се е свидило да купите телевизора, който стои зад гърба ми, а ви се е досвидяло да дадете петдесетина злоти месечно за абонамент…

— За какво?

— Говоря ясно: за а-бо-на-мент. Не знаете ли какво е това?

— Не зная — отвърна Фердинанд искрено, защото наистина не знаеше.

— В такъв случай ще научите, уважаеми, ще научите! А знаете ли къде ще научите това?

— Нямам представа — рече Фердинанд.

— В съда, уважаеми, в съда. Там ще ви научат да спазвате разпорежданията, да си плащате таксите и да уважавате служителите, които изпълняват своите отговорни функции. А задето тук ме заплашваха с юмруци… Задето ми хвърляха белтъци в очите… За всичко ще ми платите, уважаеми!

— Доналд! Чу ли? — извика отчаяно Фердинанд и се обърна към телевизора.

Но Доналд вече го нямаше на екрана. Там се бе появила говорителката, четеше едно съобщение и не обръщаше никакво внимание на Фердинанд.

Едрият мъж доволно започна да пише протокол.