Гор Видал
Юлиан (3)

II

Мемоарите на Юлиан Август

 

От примера на моя чичо, император Константин, наречен Велики, който почина, когато бях на шест години, разбрах, че е опасно да подкрепиш която и да е галилеянска секта, тъй като те възнамеряват да принизят и потъпчат истински светите неща. Едва си спомням Константин, макар че му бях представен в двореца. Смътно си спомням един гигант, силно напарфюмиран, облечен в корава дълга мантия, обсипана със скъпоценни камъни. По-големият ми брат Гал винаги казваше, че съм се опитал да му смъкна перуката. Но Гал беше жесток в шегите си и тази история едва ли е вярна. Ако наистина бях дръпнал перуката му, уверен съм, че с това нямаше да спечеля благоволението му; дори самите галилеяни, неговите почитатели, признават, че по отношение на външния си вид той бил суетен като жена.

От майка си Базилина съм наследил любов към учението. Не я помня. Тя починала наскоро след раждането ми, на 7 април 331 година. Тя бе дъщеря на преторианския префект Юлий Юлиан. От портретите й виждам, че приличам повече на нея, отколкото на баща си. Правият ми нос и доста дебелите устни са нейни черти, за разлика от императорския род на Флавиите, които имат костеливи орлови носове и тънки свити устни. Император Констанций, моят братовчед и предшественик, беше типичен представител на династията, с тази отлика, че беше доста по-нисък. Аз наследих обаче месестия врат и широките рамене на Флавиите — черта на илирийските ни прадеди, които са били планинци. Въпреки че майка ми била галилеянка, тя се интересувала от литература. Била ученичка на евнуха Мардоний, който беше и мой учител.

Мардоний ме научи на скромна походка, с наведени очи; научи ме да не ходя предвзето и да не следя за впечатлението, което правя на околните. Винаги ме учеше на вътрешна дисциплина. Мардоний особено държеше да не говоря прекалено много. За щастие сега, когато съм император, всекиму е приятно да разговаря с мене. Също така благодарение на него разбрах, че времето, прекарано в цирка или в театъра, е пропиляно. И накрай Мардоний, този галилеянин, който така много обичаше елинската философия, ме запозна с Омир, Хезиод, Платон, Теофраст. Макар и суров, той бе добър учител.

От моя братовчед и предшественик се научих да лицемеря и прикривам истинските си мисли. Ужасен урок, но ако не го бях научил, нямаше да доживея и до двадесет години. През 337 г. Констанций уби баща ми. Вината му? Кръвно родство. Мене пощадиха, защото бях шестгодишен. Завареният ми брат Гал беше тогава на единадесет години и го оставиха жив, тъй като бе болнав и не очакваха да живее дълго.

 

 

Да, опитвам се да подражавам на стила на „Марк Аврелий към себе си“, но не ми се удава. Не само защото ми липсват неговата нравствена чистота и добрина, но защото той е могъл да пише за благородни неща, които научил от благородно семейство и добри приятели, а аз трябва да пиша за суровата безчовечност, която видях в семейството на убийци, в болни времена, сред раздорите и насилията на една секта, целяща да унищожи цивилизацията, започнала с лирата на слепия Омир. Не мога да се сравнявам с Марк Аврелий нито по качествата си, нито по опита си, затова нека заговоря със собствения си глас.

Никога не съм виждал майка си. Но си спомням баща си. Юлий Констанций беше висок, представителен човек. Поне тогава ми изглеждаше висок. Фактически, ако съдя по статуите му, той трябва да е бил малко по-нисък, отколкото съм аз сега, и по-широкоплещест. Беше много нежен с Гал и мене, когато го виждахме, което не се случваше често, тъй като непрестанно бе на път, изпълнявайки разни дребни поръчения на императора. Тук трябва да спомена, че по едно време се считаше, че баща ми има по-големи права над престола, отколкото завареният му брат Константин. Но не беше в природата му да протестира. Беше кротък, беше нерешителен и го премахнаха.

Константин умря, вероятно за голяма своя изненада, на 22 май 337 година в Никомедия, тъкмо след като бе ходил да се лекува на баните в Еленопол и според предзнаменованията изглеждаше, че ще живее още дълги години. На смъртното си легло той повикал братовчед ни, владиката Евсебий, да го причести. Говори се, че тъкмо преди да дойде владиката, Константин бил казал доста неспокойно: „И да няма никаква грешка.“ Боя се, че тъкмо тези думи го обрисуват най-добре. Той бе човек, който не се спираше пред нищо, който нямаше да остави нито един камък непреобърнат, както духовито се изразява Аристофан. Константин не беше истински галилеянин — той просто използуваше християнството, за да разпростре властта си по целия свят. Бе войник по душа, умен, но не образован и ни най-малко не се интересуваше от философия, въпреки че до голяма степен задоволяваше своенравието си с препирни по верските въпроси. Бесните спорове на владиците го опияняваха.

Според завещанието на Константин империята трябваше да се раздели между тримата му живи синове, всеки от които бе вече получил титлата цезар. (Днес всеки ученик знае това, но винаги ли ще се знае?) Двадесет и една годишният Константин II получи префектурата Галия. Констанций, двадесетгодишен — Изтока. Констанс, шестнадесетгодишен — Италия и Илирикум. Всеки от тях едновременно с това приемаше и титлата август. Колкото и да е странно, това разделение на света се извърши мирно. След погребението (бях прекалено малък, за да присъствувам на него) Константин II веднага се оттегли в столицата си Виндобона^[1], Констанс се отправи за Медиоланум^[2]. Констанций се настани в свещения дворец в Константинопол.

И тогава започнаха убийствата. Констанций обяви, че срещу него имало заговор, чиито вдъхновители били децата на Теодора, законната съпруга на неговия дядо Константин Хлор; когато той станал император, наложницата му Елена, майката на Константин, била пренебрегната.

Да, на онези, които четат исторически съчинения, за това време, всичко туй изглежда страшно объркано, но за нас, които бяхме оплетени в тази мрежа, тези роднински отношения бяха гибелно ясни, както отношенията между паяк и муха.

Някои казват, че наистина имало такъв заговор, но аз се съмнявам. Убеден съм, че баща ми по никакъв начин не се е опълчвал срещу Констанций. Той не възроптал, когато природеният му брат Константин станал император. Защо тогава ще протестира, когато неговият син се е възкачил на престола? Така или иначе, през това ужасно лято десетина потомци на Теодора бяха тайно заловени и умъртвени, измежду тях и баща ми.

В деня, когато отведоха баща ми, аз и Мардоний се разхождахме из парка на двореца. Не си спомням къде беше Гал, сигурно е бил на легло, болен от треска. Не знам защо, когато се връщахме, влязохме през предната врата вместо през задната, както обикновено.

Беше приятна вечер и пак, противно на обичая, отидох при баща си, който седеше в атриума с управителя на имението си. Спомням си белите и червени рози, които се виеха по дървените решетки между колоните. И какво друго си спомням? Стола с лъвски глави на краката, кръглата мраморна маса. Мургавият управител на имението седеше на столче вляво от баща ми, със сноп книжа на скута. Докато диктувам това, внезапно си спомням всичко. Но странно, до този миг бях забравил розите и лицето на баща си, което сега е съвсем ясно в паметта ми. Какво странно нещо е паметта! Той бе румен, с малки сиви очи и на лявата му буза имаше едва забележим белег, подобен на полумесец.

— Това — рече той, като се обърна към управителя си — е най-ценната част от имуществото ми. Добре го пази.

Не разбрах за какво разговаряха. Спомням си, че бях смутен. Изобщо рядко се случваше баща ми да ми заговори. Не защото не ме обичаше, но защото бе още по-стеснителен и свит от мен и съвсем не знаеше как да се държи с деца.

Птици — да, още ги чувам — пееха по клоните на дърветата. Баща ми продължаваше да говори за мен, а аз слушах птиците, гледах водоскока и усещах, че нещо страшно е надвиснало над нас. Каза, че Никомедия е „безопасна“, и аз се чудех какво ли иска да каже с това. Управителят се съгласи. Говореха за братовчед ми, владиката Евсебий — и той също бил „безопасно място“. Втренчих поглед във водоскока: гръцка работа от миналия век — морска нимфа, възседнала делфин, от чиято уста се изливаше вода в басейна. Спомняйки си това, сега си давам сметка защо наредих да се построи подобен водоскок в градината ми, когато бях в Лутеция^[3]. Дали човек може да си спомни всичко, ако се напрегне? (Забележка: Да се направи също такъв водоскок за Константинопол, ако не може да се намери оригиналът.)

След това баща ми ме отпрати, като несръчно ме потупа по рамото. Нито една прощална дума, никакъв знак на прекомерна обич: такива са стеснителните хора.

Войниците дойдоха, докато вечерях. Мардоний беше ужасен. Така бях учуден от уплахата му, че отначало не можах да разбера какво става. Когато чух войниците в атриума, скочих на крака.

— Какво е това? Кой е там? — попитах аз.

— Седни — ми отвърна Мардоний. — Не мърдай. Не издавай никакъв звук.

Голобрадото му евнухско лице, прорязано с хиляди бръчки като измачкана коприна, бе побледняло като платно. Отскубнах се от него, учуден от страха му. Той непохватно се опита да ми попречи да изляза от стаята, но стреснат по-скоро от страха му, отколкото от шума на чужди хора у дома, аз се спуснах покрай него в празния атриум. Отвъд във вестибюла една робиня ридаеше. Предната врата беше отворена. Вратарят се бе прилепил към нея, сякаш беше прикован. През тихите ридания на робинята чух шум на въоръжени хора на улицата: скърцане на кожа, тъп звук на железа и глух тропот на дебели подметки по камъните.

Вратарят се опита да ме спре, но аз му се изплъзнах и изскочих на улицата. На половина разстояние до пресечната улица видях баща си, обкръжен от отряд войници, водени от един млад трибун. Извиках и се затичах след тях. Войниците не се спряха, но баща ми, както вървеше, се поизвърна назад. Лицето му беше по-бледо от дървена пепел. Строг като Зевс, той ми кресна със страшен глас, какъвто никога не бях чувал от него: „Върни се! Веднага!“

Останах като закован на улицата, на няколко метра от него. Трибунът също се спря и ме изгледа любопитно. Тогава баща ми се обърна към него и рече властно: „Върви! Това не е гледка за дете.“

Трибунът се захили: „Доста скоро ще се върнем да го приберем.“ Тогава вратарят ме сграбчи и въпреки че плачех и се дърпах, ме внесе вътре.

След няколко дни баща ми бил обезглавен в една изба на двореца, където държали вино. Срещу него не били повдигнати никакви обвинения; нямало дело. Не зная къде е погребан и дали изобщо е погребан.

 

 

Интересно колко много подробности си спомням, докато пиша. Например усмивката на трибуна, която бях забравил от двадесет години. И изведнъж започвам да се питам какво ли е станало с него. Къде ли е днес? Познавам ли го? Дали не е някой от стратезите ми? Дали не е бил Виктор или Йовиан? По възраст и двамата отговарят. Но нека не се ровим в миналото, нека си остане само тук, върху хартията. Все някога трябва да се тури край на отмъщенията и какъв по-добър момент за това от възкачването на престола?

Скоро разбрах какво е наредил баща ми, когато тайнствено разговаряше с управителя. Щяха да ни изпратят при нашия братовчед Евсебий, владика на Никомедия. Той щеше да ни бъде настойник. На другия ден, след като отведоха баща ни, Мардоний бързо ни качи двамата, Гал и мене, в една кола, единствено с дрехите, които носехме на гърба си. Изминахме петдесетте мили до Никомедия, като спирахме само колкото да сменим конете. Веднъж ни спря конна стража. С разтреперан глас Мардоний им каза, че сме под личната закрила на император Констанций. Оставиха ни да продължим. Пътувахме цял ден и цяла нощ.

Каква ужасна нощ! Гал беше болен от треска, от която насмалко не умря. Измъчван от кошмари, той се гърчеше на пода на колата върху сламеника, който му бяха постлали. Мардоний поставяше на лицето му ленени кърпи, напоени с оцет — резлива миризма на оцет; да, миризмата на оцет още ми напомня онази ужасна нощ. По едно време докоснах челото му и усетих, че е горещо като влажно платно, оставено да съхне на слънце. Златистата му коса беше потъмняла от пот; той размахваше ръце, бълнуваше и плачеше. Седях буден на пейката до Мардоний. Друсахме се по селски пътища през нощта, светла като ден от огромната жълта луна, която блестеше пред нас подобно на фар.

Тази нощ изобщо не проговорих. И въпреки че бях едва шестгодишен, непрекъснато си казвах: „Ти си обречен на смърт!“ — и се чудех какво ли е да си мъртъв. Струва ми се, че станах философ онази нощ, защото поради възрастта и невежеството си бях по-скоро любопитен, отколкото уплашен. Предполагам, че съм бил крайно възбуден от това отчаяно бягство през непознати места, осветени от ярката златиста луна. Гал, който се гърчеше в краката ми, ме молеше да му дам пръчка, за да пропъди призраците.

За наша голяма изненада оживяхме. Пет години Гал и аз живяхме с владиката Евсебий в Никомедия, а след това — в Константинопол. Евсебий беше строг и внушителен старец и макар да не обичаше деца, към нас се отнасяше добре. Най-важното беше, че той забрани на Констанций да ни вижда и Констанций го послуша, тъй като Евсебий имаше голямо влияние в галилеянската йерархия. Две години след като стана наш настойник, го направиха владика на Константинопол, откъдето фактически управляваше цялата Източна църква до смъртта си.

Децата привикват с всичко. Известно време баща ни ни липсваше, след това го забравихме. Мардоний винаги беше с нас — една връзка с миналото ни — и естествено вуйчо ни, комит Юлиан, често ни посещаваше. Обаятелен висш сановник, доста склонен към интриги, той ни държеше в течение на събитията по света. Той именно ни обясняваше как Констанций се стреми да стане единствен владетел на империята. През 340 г. настъпиха раздори между Констанс и Константин II. Започна гражданска война. При Аквилея Константин II бе нападнат из засада и убит. Констанс стана единствен господар на Запада. По това време един пълководец, на име Магненций, се обяви за август и прогони Констанс от Августодунум^[4] към Пиренеите, където го убиха през зимата на 350 г. На Запад царуваше хаос и докато Магненций се опитваше отчаяно да предотврати разпадането на заграбената империя, един пълководец на Дунава, на име Ветранион, се обяви за император.

Не може да се отрече, че Констанций имаше гений да води граждански войни. Знаеше кога да удари — и което е по-важно — кого да удари. Винаги печелеше. Често си мисля, че ако беше живял по-дълго, щеше да ме премахне по същия начин, по който премахна другите си роднини. Заплашен от двама узурпатори, Констанций започна военни действия през 350 г. Ветранион бе разбит веднага и — нещо нечувано в нашата история — бе пощаден. Разбира се, Магненций бе победен в битката при Мурса на 28 септември 352 година. Това бе един от съдбоносните моменти в нашата история. И до ден-днешен войската ни не се е съвзела от загубата на петдесет и четири хиляди елитни войници.

Едва ли е нужно да казвам, че не познавах нито един от тези узурпатори. Дори не си спомням да съм срещал братовчедите си Констанс и Константин II. Срещнах самия Констанций едва когато бях шестнадесетгодишен, една среща, която ще опиша подробно по-нататък.

Докато императорите крояха заговори и воюваха помежду си, аз учех при Мардоний. Той бе строг учител, но умееше да събуди интерес у мен. Аз го обичах, Гал го ненавиждаше; но кого ли не намразваше той рано или късно? Спомням си, че веднъж, когато исках да видя надбягванията с колесници, Мардоний ми каза: „Ако те интересуват игри, чети Омир. Нищо в живота не може да се сравни с това, което той е писал за игрите или за каквото и да било друго.“ Забрана, която може да вбеси едно дете, но все пак мъдра. И в действителност за пръв път отидох в театъра и в цирка едва като възрастен и тогава ходех само защото не исках да засегна други хора. Наистина бях донякъде малко педант и си останах педант!

Имам само един ясен спомен за владиката Евсебий. Един следобед той реши сам да ме запознае с живота на Назарянина. Часове наред седяхме в един страничен параклис на катедралата в Никомедия, докато той ме занимаваше. Бях отегчен. Владиката имаше дарбата да обяснява само общоизвестни неща и да отминава с мълчание всичко онова, което човек би искал да разбере. Той бе трудноподвижен, блед старец, говореше бавно и беше много лесно да следиш мисълта му. Загледах се от скука в сводестия таван, разделен на четири: всяка част, посветена на едно от годишните времена. Цветя и лози, птици и риби се преплитаха в тази извънредно изящна мозайка. Познавах я като дланта си, тъй като три пъти на ден се молех с Гал в този параклис и по време на тези уморителни молитви си въобразявах, че притежавам способността да се издигна право нагоре във въздуха и да проникна сред този свят, изпълнен с пауни, палми и лозници, блестящ от злато свят, където не се чува никакъв друг звук освен шуртенето на вода и птича песен и където естествено няма ни проповеди, ни молитви! Когато Никомедия пострада преди няколко години от земетръс, първият ми въпрос бе за катедралата: „Стои ли още?“ — „Да — отвърнаха ми, — но покривът се срути.“ И така, магическото ми убежище от детските години днес е в развалини.

Вероятно съм зяпал по тавана прекалено явно, защото владиката внезапно ме запита:

— Коя е най-важната от божиите заповеди?

— Не убивай! — отговорих аз, без да се замисля. И тогава бързо споменах съответните места от Новия завет (по-голямата част от него знаех наизуст), както и откъси в този смисъл, които си спомнях от Стария завет.

Владиката не очакваше такъв отговор. Все пак той кимна одобрително.

— Добре се позоваваш на Светото писание. Но защо считаш, че тази заповед е най-важна?

— Защото, ако тя се спазваше, баща ми щеше да бъде жив. — Самият аз се стреснах от бързината на отговора си.

Бледото лице на владиката стана пепеливо.

— Защо казваш това?

— Защото е вярно. Императорът е убил баща ми. Всички знаят това. И предполагам, че ще убие и мене, и Гал, когато ни дойде редът.

Трудно е да се спре дързостта, щом веднъж се появи.

— Императорът е свят човек — каза владиката остро. — Цял свят се възхищава от неговото благочестие, от войната, която води срещу ересите, от подкрепата му на правата вяра.

Това ме направи още по-дързък.

— Тогава, щом е такъв добър християнин, как е могъл да убие толкова много от собствените си роднини? В края на краищата нали пише в евангелието от Матея, а също и в евангелието от Лука…

— Глупаче такова! — разбесня се владиката. — Кой ти е разправял тези неща? Мардоний ли?

Имах достатъчно ум да защитя учителя си.

— Не, отче. Но хората говорят всичко пред нас. Сигурно си мислят, че не разбираме. Във всеки случай това е вярно, нали?

Владиката се бе овладял. Отговорът му бе бавен и суров.

— Единствено трябва да знаеш, че братовчед ти, императорът, е благочестив християнин и добър човек. И не забравяй, че животът ти зависи от него.

И като наказание за дързостта ми владиката ме накара да си разказвам уроците в продължение на четири часа. Но урокът, който научих, не беше този, който той искаше. Единствено разбрах, че Констанций е благочестив християнин и въпреки това е погубил хора от собствената си кръв. Щом може да бъде едновременно и благочестив християнин, и убиец, значи нещо не е наред с вярата му. Излишно е да казвам, че вече не виня вярата на Констанций заради престъпленията му, както и елинизмът не може да бъде упрекван заради моите недостатъци. Но такова грубо противоречие смущава едно дете и не се забравя лесно.

През 340 г. Евсебий стана владика на Константинопол. Вследствие на това Гал и аз живеехме ту в Никомедия, ту в столицата. Аз обаче предпочитах Константинопол.

Основан една година преди раждането ми, Константинопол няма минало. Само шумно настояще и бъдеше, ако се вярва на предсказателите. Константин нарочно избрал Византион за столица на Римската империя; той създал нов град на мястото на стария и го кръстил — с присъщата си скромност — на свое име. Както повечето деца в града, и аз обичах жизнеността му и атмосферата на нещо недовършено. Въздухът е винаги прашен и изпълнен с миризма на вар, улиците се огласяват от чукане и тракане. Тази суетня би трябвало да бъде неприятна, но в нея аз чувствувам нещо ободрително. Градът се изменя ежедневно. Почти всички места, които си спомням от младите си години, са се променили — нови сгради, нови улици, нови гледки. Наистина много по-интересно е да присъствуваш на началото на нещо велико, отколкото на края му.

Когато времето беше хубаво, Мардоний, Гал и аз се разхождахме из града „на лов за статуи“, както казвахме ние. Възпитателят ни страстно обичаше произведения на изкуството и ни влачеше от единия край на града до другия да ги търсим. Трябва да сме видели над десет хиляди бронзови и мраморни статуи, които Константин бе отвлякъл от целия свят, за да украси града си. Въпреки че човек не може да оправдае тези кражби (особено ограбването на гръцките храмове), в крайна сметка под и около аркадите по главната улица са събрани повече велики произведения на изкуството откъдето и да било другаде в света с изключение на Рим.

Една от нашите разходки ни доведе до една костница близо до хиподрума. Докато Мардоний се оправяше с картата на града и се опитваше да разбере кое къде трябва да бъде, Гал и аз хвърляхме късчета мрамор по една недовършена още постройка. По улиците на Константинопол винаги има в изобилие неща, които едно дете може да хвърля — парченца мрамор, трески, счупени керемиди. Строителите никога не разчистват, след като завършат.

— Ето тук — каза Мардоний, като гледаше картата — трябва да се намира Немезис^[5], прочутата статуя на Фидий, придобита от божествения Константин преди няколко години. Смята се, че това е оригиналът, макар някои да считат, че е копие, но копие от същия век, от пароски мрамор, следователно не е занаятчийско римско копие.

Внезапно вратите на костницата се отвориха и оттам изскочиха двама старци, преследвани от десетина монаси, въоръжени с тояги. Старците стигнаха до аркадата, където стояхме, когато монасите ги уловиха, събориха ги на земята и започнаха да ги бият, крещейки „еретици, еретици“.

Обърнах се смаян към Мардоний:

— Защо ги бият?

— Защото са еретици — възрази Мардоний.

— Мръсни привърженици на Атанасий, нали? — запита Гал; по-голям от мен, той беше вече запознат с повечето от суеверията на новия свят.

— Изглежда, че са такива. По-добре да си вървим.

Но аз бях любопитен и исках да разбера какви са тези последователи на Атанасий.

— Заблудени глупци, които вярват, че Христос и бог са едно и също…

— Докато всеки знае, че те само си приличат — додаде Гал.

— Точно така. Както ни учи презвитер Арий, който е така уважаван от братовчед ти, божествения Август.

— Те отровиха презвитер Арий — каза Гал, който беше вече яростен фанатик. — Еретици! Убийци! — викна той и запрати камък по тях. За съжаление камъкът улучи един от старците. Монасите спряха за малко приятното си занимание, за да похвалят точния удар на Гал. Мардоний беше вбесен, но само от съображения за благоприличие.

— Гал — извика той и здравата разтърси брат ми. — Ти си от царски род, не уличен побойник! — И като ни хвана здраво за ръцете, Мардоний бързо ни отведе. Едва ли трябва да казвам как ме порази тази сцена.

— Но тези двама старци не са опасни, нали?

— Не са опасни ли? Те убиха презвитер Арий. — Очите на Гал горяха от праведен гняв.

— Тези двамата? Самите те ли са го убили?

— Не — каза Мардоний, — но те са привърженици на владиката Атанасий…

— Най-опасният еретик, който някога е живял.

Гал винаги изпадаше в крайна възбуда, когато собствената му нужда за насилие съвпадаше с това, което другите считаха за правилно.

— Говори се, че преди около седем години на един църковен събор Атанасий наредил да отровят Арий. Затова именно твоят божествен чичо изпрати Атанасий в изгнание. А сега, Юлиане, трябва да ти припомня за стотен, не, за хиляден път, да не си гризеш ноктите.

Спрях да си хапя ноктите — един навик, от който още не съм се отучил напълно и до днес.

— Но нали всички са християни? — попитах го аз. — Не вярват ли в Исуса и евангелията?

— Не — отвърна Гал.

— Да — възрази Мардоний. — И те са християни, но са заблудени християни.

Още като дете имах сравнително логичен ум.

— Но ако са християни като нас, ние не трябва да се борим с тях, а да обърнем и другата си буза. Нали никой не трябва да убива, защото Христос ни казва, че…

— Струва ми се, че нещата не са така прости, както изглеждат — отвърна Мардоний.

Естествено нещата стояха точно така. Дори едно дете можеше да забележи разликата между това, в което галилеяните казват, че вярват, и онова, в което действително вярват, както всъщност се вижда от делата им. Една вяра, която проповядва братство и благост, а ежедневно убива онези, които не приемат учението й, е лицемерна. Би било в интерес на моята теза да заявя, че оттогава престанах да бъда галилеянин. Но за съжаление това не би било вярно. Макар и да бях объркан от сцената, на която бях свидетел, все още вярвах; освободих се от Назарянина доста по-късно. Но сега, като се връщам към онези години, струва ми се, че първото звено от веригата се скъса него ден на улицата, когато видях как монасите се нахвърлиха върху двамата безобидни старци.

 

 

Лятото прекарвах във Витиния, в имението на баба си по майчина страна — малко имение на две мили от морето. Тъкмо зад къщата се издигаше невисок хълм, от чийто връх се разкриваше великолепна гледка към Мраморно море, а откъм север, на хоризонта, се очертаваха кулите на Константинопол. Тук прекарвах много часове — четях и мечтаех.

Един следобед, приспан от жуженето на пчелите, миризмата на мащерка и топлия, солен въздух, аз задрямах. Сънувах, че се караме с Гал и искам да избягам от него. Побягнах и като тичах, почнах да крача с все по-големи крачки, докато накрая правех скокове като елен. С всеки скок се издигах все по-високо във въздуха; реех се над полето и отдолу хората ме гледаха учудени, когато съвсем леко преминавах над главите им. Толкова е приятно да сънуваш, че летиш.

Както си летях, внезапно ми се стори, че някой вика името ми. Огледах се наоколо, но не се виждаше нищо освен бледите облаци, синьото небе и тъмното море. Летях над Мраморно море към Константинопол, когато гласът се чу отново.

— Кой ме вика? — попитах аз.

И тогава не зная как разбрах, че беше проговорило Слънцето. Грамадното златисто Слънце, въздигнало се над града, протягаше към мен огнените си ръце. С някакво болезнено остро чувство, че се завръщам в своя дом, се хвърлих право в изгарящата светлина. Събудих се и разбрах, че залязващото Слънце наистина светеше в лицето ми. Замаян, станах на крака, светлината ме бе опила. Бях слисан. Нещо важно се бе случило. Но какво?

Никому не разказах за това видение. Обаче няколко месеца по-късно, когато Мардоний и аз бяхме заедно един ден в градината на двореца над Босфора, аз почнах да го разпитвам за старата вяра. Започнах с хитрост.

— Дали всичко, писано от Омир, е вярно?

— Разбира се, всяка дума!

— В такъв случай Зевс, Аполон и другите богове трябва да съществуват, тъй като той казва, че те съществуват. И ако има такива богове, какво е станало с тях? Унищожил ли ги е Исус?

Горкият Мардоний! Той бе страстен поклонник на класиците. Но също така беше и галилеянин. Както мнозина по това време, той бе безнадеждно раздвоен. Отговорът му обаче бе готов:

— Трябва да си спомниш, че по времето на Омир Христос още не е бил роден. Колкото и да е бил мъдър Омир, той не е могъл да знае основната истина, която ние знаем. Затова е трябвало да говори за боговете, в които хората винаги вярвали…

— Лъжовни богове според Исус. Щом те не са истински богове, това, което Омир пише за тях, не може да бъде вярно.

— Но както всички неща, тези божества са олицетворение на истината. — Мардоний измести темата на разговора. — Омировата вяра е до голяма степен подобна на нашата. Той е вярвал в един бог, единственото начало на вселената. И предполагам, добре е разбирал, че единният бог може да се явява под различни образи и че олимпийските богове са измежду тези образи. В края на краищата бог до ден-днешен има много имена, понеже съществуват много езици и предания, но той е винаги същият.

— Кои са старите му имена?

— Зевс, Хелиос — слънцето, Серапис…

— Слънцето, моето божество, Аполон… — започнах аз.

— Аполон също е имал много имена: Хелиос, спътник на Митра…

— Аполон, Хелиос, Митра — повторих аз тихо. От сенчестата горичка върху склона под двореца Дафне, където седяхме, можех да видя моето божество, пронизано от един тъмнозелен кипарис.

— От всички вери митраизмът е най-дяволската. Всъщност още има мнозина, които почитат Митра — повечето от тях войници, невежи хора, въпреки че и някои философи или самозвани философи, като например Ямблих, клонят към това учение. Срещнах го веднъж — изключително грозен човек, сириец. От Халкида, струва ми се. Почина преди няколко години, много тачен от тесен кръг почитатели. Прозата му винаги ми се е струвала съвсем неясна. Твърдеше, че изхождал от Платоновата философия. И естествено поддържаше, че Исус е лъжепророк и Светата Троица — нелепост. И тогава, в пълното си умопомрачение, измисли своя троица, основана на Платон.

Увлечен от страстта си към философски обяснения, Мардоний забрави своя унесен слушател, който едва ли разбираше и половината от думите му. Но все пак общият смисъл на това, което казваше, беше съвсем ясен: Хелиос е проява на единния бог и още съществуват хора, като тайнствения Ямблих, които го почитат.

— Според Ямблих има три свята, три царства на съществованието, като над всяко стои единния бог, чието видимо въплъщение е Слънцето. Първият от тези светове е рационалният свят, който може да бъде схванат с разума. Всичко това ще намериш у Платон, когато стигнем до него, ако изобщо стигнем до него, както бавно напредваш. Вторият е междинният — измислица на самия Ямблих — свят, надарен с разум и управляван от Хелиос-Митра с множество помощници, които се оказват старите божества в нов, различен вид: на първо място Серапис, при когото се връщат душите след смъртта; красивият Дионис; Хермес, разумът на вселената; и Асклепий, който вярваме, че действително е живял и бил прочут лечител, почитан от прадедите ни като спасител и лечител.

— Като Исус, нали?

— Да, нещо подобно. Накрая третият свят е нашият свят, светът, който възприемаме със сетивата. Слънцето заема междинно положение между тези три свята. Светлината е добро, мракът — зло. И Митра е мостът, звеното, което свързва човека и божеството, светлината и мрака. Както виждаш — или както ще видиш, — само част от това учение се основава на Платон. По-голямата част е от персийски произход — произлиза от персийския герой Митра, който живял (ако не е измислен) преди хиляда години. За щастие с раждането на Исус и с тайнството на Светата Троица се сложи край на всички тези нелепости.

— Но Слънцето все още съществува.

— Ако бъдем съвсем точни, Слънцето вече не съществува в този момент. — Мардоний стана. — То залезе и ние сме закъснели за вечеря.

Ето как осъзнах единния бог, Хелиос-Митра ме призова насън и аз буквално съзерцавах светлината му. Оттогава не бях вече сам. Слънцето беше моят закрилник.

През онези години аз се нуждаех от опора и утеха, тъй като непрекъснато бях под гнета на опасността, която ме заплашваше. Щяха ли да ме убият като баща ми? Често си представях как Констанций и аз се срещаме съвсем случайно на хълма в имението на баба ми. Във въображението си винаги виждах императора сам — строг, но добър. Разговаряме за литература. Той е възхитен от обширните ми познания. (Приятно ми беше да хвалят начетеността ми.) След това се сприятеляваме и накрая той ми позволява да прекарам живота си в имението на баба, тъй като погледът ми го е убедил, че не се стремя към светски блага, че нито желая трона му, нито търся отмъщение за смъртта на баща си. Безброй пъти в мисълта си му привеждах убедителни доводи и накрая той, просълзен, винаги изпълняваше желанието ми, защото не виждаше у мен никакво лукавство и чувствуваше, че съм искрен.

Странни същества са хората. По това време наистина бях искрен. Бях точно такъв, какъвто се описах. Не желаех власт; или поне така си мислех. Наистина си въобразявах, че искам да живея тих живот. А всъщност какво стана? Разбих Констанций и се възкачих на трона. Като знам това сега, и ако аз бях Констанций, а той онова мечтателно момче на хълма във Витиния, веднага щях да отнема живота на този млад философ. Но тогава никой не знаеше кой бях аз, нито какъв ще стана.