Филип Шелби
Разплата (22)

21.

Трапезарията на президентската двойка се намираше в задната част на Белия дом, между салона за официалните вечери и залата, в която президентът приемаше новоназначените посланици.

Първата дама беше наредила да се обнови изцяло мебелировката в тази трапезария, но според Памела Естърхаус прехвалените специалисти по вътрешно обзавеждане бяха постигнали само едно — безвкусна имитация на зала за хранене от провинциален английски замък от късното средновековие. Тапетите на зелени и бели ивици бяха нагъсто обсипани с fleur-de-lis^[1]. Всички мебели — голямата маса в средата, креслата и бюфетът до стената откъм коридора бяха от черешово дърво, с потъмняла политура заради многократното лакиране. От масивните вази от кована мед в ъглите надничаха огромни фикуси. Крайният ефект от усилията на първата дама и нейните декоратори беше доста отблъскващ — посетителят оставаше с впечатлението, че е попаднал в дамски будоар, така подреден, че височайшата обитателка да може да приеме подноса със закуската, излежавайки се още в леглото, заобиколена от верните си придворни дами.

Голямата маса беше удостоена само с едно плато с подгряваща подставка, пълно с някакво ястие с неясен произход, но съдържащо предимно овесени ядки. До него бяха подредени чинийки с тънки филийки препечен хляб, оскъдно намазани с мед или конфитюр, кана с леденостуден портокалов сок и кафе в сребърен поднос. Стюардите във военноморски униформи мълчаливо и неохотно сервираха, но по-късно се оттеглиха, като оставиха президента, началника на президентската канцелария, съдията Естърхаус и съпругата му да се обслужват сами.

Памела Естърхаус вече беше преживяла няколко подобни аудиенции в същата трапезария. Президентът беше от ранобудните личности — дори и в неделя той имаше навика да урежда срещи с най-незаменимите си сътрудници в тези умопомрачително ранни часове. Може би затова Памела нито веднъж досега не помнеше първата дама да ги е удостоявала с присъствието си на масата. Темата на днешния разговор беше засилващата се тенденция да се отклоняват от военна служба синовете на най-видните личности в страната.

— Министърът на отбраната ми докладва, че Пентагонът има доста затруднения с тези момчета — започна президентът. — След като се нагълтат в университетите с илюзии, че бъдещето принадлежало единствено на новите технологии, на генетиката и на компютрите, блясъкът на пагоните и униформите изобщо не ги привлича.

С крайчеца на окото си Памела улови как съпругът й зачовърка венеца с върха на езика си. Вероятно трошици от препечените филийки пак се бяха втъкнали между венеца и протезата на горната му челюст. Много по-възпитано би било, ако се беше извинил и бе отишъл да си изплакне венците в банята, вместо да издува бузата си с език.

— Господин президент — каза тя, — не се съмнявам, че Пентагонът има право да изисква тези младежи да изпълнят дълга си пред нацията. Но от друга страна, всеки от тях, като свободен индивид, притежава различна социална и психологическа нагласа, която може да се окаже в конфликт, и то с особена сила, когато се сблъска със закостенялото мислене на военните. Защо не обмислите алтернативен вариант — например, да им разрешите да се занимават с цивилни професии? Може би като преподаватели по компютърни науки в Академията в „Уест Пойнт“ или дори в Пентагона? Така ще бъде по-лесно да се наблюдава с какво се занимават. Ще се облекчи разкриването на двойни агенти, успели, въпреки проверките, да се промъкнат при кандидатстване за пост в Пентагона.

Президентът я изгледа замислено. Ръката му застина за миг във въздуха, заедно с лъжичката с овесена каша.

— Изглежда, че не вярвате много на нашите секретни служби?

— Не става въпрос за доверие, сър. Прекалената предпазливост никому не е навредила. А що се отнася до правораздавателната ни система, ние постигнахме сериозни успехи при прилагането на Федералната програма за защита на свидетелите.

— Да, зная. Именно затова искам да се запозная с вашето мнение.

Президентът преглътна овесената каша и вероятно реши да е последната му за днес, после проми гърлото си с остатъка от кафето в сребърната си чаша и накрая се облегна назад.

— Слушам те, Памела — подкани я той.

Той сплете пръсти под брадичката си и за миг отклони поглед към прозореца, преди да се обади отново:

— Познаваш ли Сам Питърсън от ЦРУ?

— Той е водещ експерт по въпросите, свързани с дезертьорите от военна служба — отговори Памела. — Вече съм работила с него.

— Тогава ще можеш да го осведомиш за нашия разговор. — Президентът се обърна към съдията Естърхаус. — Саймън, искаш ли да ти дам името на моя зъболекар?

Езикът на Саймън Естърхаус замръзна в кухината под венеца. Президентът посрещна с усмивка смущението на съдията.

— Много съжалявам, сър, но понякога…

Президентът му махна с ръка да си спести извиненията.

— И брат ми има същия проблем. — Той погледна часовника си. — Имаме ли новини от Логан Смит?

— За днес нищо ново, сър.

Естърхаус задържа дъх в очакване да разбере дали новината за убийството в Атланта е стигнала до президента. Естествено, самият той беше премълчал за него. Според съдията, по-разумно би било първо да се посъветва с началника на президентската канцелария, и то чак когато бъде потвърдена смъртта на двамата информатори. Ако получи тази дългоочаквана вест, ще може с основание да заяви, че мисията на Логан Смит е изчерпана. Както и на останалите специални агенти. Защото ще бъде чиста авантюра с неясни политически последици да се продължава ровичкането в аферата около гибелта на генерал Норт, ако съдебната власт не разполага нито със свидетели, нито с каквито и да било доказателства. Ако обаче президентът и тогава не склони да бъдат погребани в архива папките за Норт, съдията беше готов да хвърли на зелената маса решаващия коз, че в хода на разследването са се добрали до ново, доста любопитно сведение — Моли Смит е била любовница на покойния генерал. Как може тогава да се вярва на нейните рапорти, очевидно повлияни от обзелата я скръб по любимия мъж?

Естърхаус очакваше президентът да се разпореди разследването незабавно да се прекрати. Но вероятно ще остане проблемът с Логан Смит. С него ще бъде по-трудно да се справи. Обаче съдията замисляше да го доведе в Белия дом и да предложи на президента да упражни правото си да прекъсне разследването, веднага щом бъде обявено за безперспективно. Естествено, на Смит това никак нямаше да му хареса. Сигурно ще започне да оспорва, да моли за отсрочка, но накрая ще се примири, за да запази службата си. Освен това, нали беше положил клетва?

— Искам да ме информирате веднага щом Смит приключи с проверката — рече президентът и се надигна от креслото. — Изглежда, че този проблем ще се уреди по един или друг начин, преди да пристъпим към процедурите по твоето одобряване за член на Върховния съд, Саймън.

Естърхаус тъкмо се канеше да изрази съгласие, когато един стюард се появи от страничната врата и безшумно се приближи към съдията, за да му подаде някаква бележка.

— Спешно повикване за мен, сър.

Президентът посочи телефона върху плота на бюфета.

— Вече закъснявам. Ще се наложи да те лиша от присъствието си, Саймън. Памела, имате ли нещо против да ме придружите?

— По-добре и аз да си тръгна, сър. — Тя завъртя кокетно очи. — Тази вечер сме поканени на коктейл, но още не съм сигурна дали Саймън ще може да присъства.

Естърхаус почака президентът да напусне трапезарията и едва тогава посегна към телефона.

— Смит, ти ли си?

— Иска ти се да е Смит, но ще се наложи да почакаш.

Естърхаус се обърна с гръб към жена си.

— Защо, по дяволите, ме търсиш тук? Полудял ли си? Откъде се обаждаш?

Гласът на Инженера се чуваше така ясно, сякаш се обаждаше от съседната стая. Разбира се, това беше абсурд…

— Излиза, че Смит още не ти е позвънил, така ли? — попита Инженера.

— Не. Чакам го от сутринта, но…

— Не мисля, че повече ще ти се обади. Струпа му се малко работа, така че никак не му е до разходки, и то чак до Вашингтон.

— Не те разбирам.

— Смит е по следите ти.

— Не може да бъде! — прошепна съдията. — Нали ми обеща, че…

— Във Финикс възникна неочакван проблем. Ъндъруд все още е жива. Но зная накъде се насочиха Смит и Колинс. Така че бъди спокоен — всичко ще се уреди.

Естърхаус окончателно изгуби дар слово.

— Когато Смит ти позвъни, поговори с него, но само за това, което той ще ти докладва. Което, между другото, няма да е много. Не забравяй, че той вече е разпитал Ъндъруд. Така че е наясно с твоя интерес към миналото на Норт, поне доколкото се простира осведомеността на Ъндъруд.

Съдията затвори очи. Дори не усети кога жена му се приближи към него.

— Обади ми се в кабинета — прошепна Саймън Естърхаус. — Ще бъда там след двадесет минути. Искам да знам какво се е случило във Финикс. И то, преди да се обади Смит.

— Може да не успея да изпълня желанието ти. Събитията се развиват прекалено бързо. Смит и Колинс вече са на път. Кацат след два часа. Но преди да си казал каквото и да е, не забравяй, че Смит нямаше да държи толкова силен коз в ръцете си, ако навремето ти се бе отървал от онези архивни материали.

Естърхаус чу само изщракването в слушалката, а след него — сигнала за свободна линия. Остана вцепенен, стиснал слушалката в ръка, но иззад гърба му се протегна една ръка с изрядно поддържани нокти. Фините пръсти стиснаха китката му и я насочиха надолу, за да остави слушалката на мястото й. После го уловиха за раменете и го завъртяха към себе си.

— Саймън, време е да ми разкажеш всичко. Но първо за Финикс. Без да се опитваш да скриваш дори и най-маловажните подробности.

 

 

Инженера завъртя стола си и се загледа през прозорците на кабинета си към купола от зелено стъкло. Както винаги в неделните дни и днес паркингът изглеждаше пуст. Залязващото слънце нежно багреше в червено и кафяво последните есенни листа. Величествената гледка го успокои и изтри като с магическа пръчка горчивите следи от гнева и разочарованието, наслоени в душата му. Утеши и тревогите му, както се отлагат фините утайки в старото вино.

Самолетът на компанията „Уандърленд Тойс“ едва беше прелетял над величествената сребърна лента на Мисисипи, когато Инженера, след превъзходната закуска, поднесена му от миловидната стюардеса, неочаквано се сепна и забрави за всичко останало — в слушалките прозвуча шокиращо съобщение. Една от 45-те радиостанции, излъчващи от Финикс, описваше експлозията и последвалия пожар в Кеърфрий. Четирима загинали: двама федерални агенти на партера, заедно с един мъж и една жена — в спалнята на горния етаж. Инженера се поздрави мислено за добре изпипаната операция и пъхна още едно зърно грозде в устата си. Дотук всичко вървеше добре — но само след миг водещият добави, че макар и доста овъглени, полицаите са успели да разпознаят двата трупа от спалнята — някакъв работник от местната строителна компания и келнерка от близкия бар. Собственик на компанията бил Рой Ъндъруд. Дъщеря му, Бети, обитавала тази къща през последната седмица, но тази нощ й хрумнало да се премести в дома на родителите си. Щастливата госпожица Ъндъруд веднага била отведена за разпит във ФБР Финикс. За съжаление, допълни репортерът, ченгетата засега категорично му отказали повече информация по случая.

Инженера въздъхна, надигна се и се приближи към вратата на частния си асансьор. Погледна още веднъж към купола от зелено стъкло, смръщи вежди и прекоси откритата зона. В дъното на паркинга го очакваше седан последен модел. Не беше трудно да се досети какво преследваше Смит. Ясно беше, че Бети Ъндъруд му беше обяснила къде точно може да го намери. Знаеше също с каква стръв ще се спусне Рейчъл Колинс по следата. Абсурдно беше да се надява, че тя ще позволи на Логан Смит да я отстрани от разследването. Сега и двамата, макар и изтощени от преумора, вероятно са още по-настървени и решени да заловят убиеца.

Инженера вдигна очи към небето. В далечината отекнаха невидими църковни камбани, призоваващи вярващите за литургията. Представи си същите тези камбани, бучащи в главите на Смит и Колинс, докато бързаха към Балтимор. Без да подозират, че бързат към среща със смъртта.

 

 

Пилотът за трети път позвъни на Логан Смит. Вятърът, макар и попътен, се оказа много по-силен от очаквания, така че щяха да кацнат в Балтимор по-рано от часа, предвиден в разписанието. Оставаха още четиридесет минути полет.

Рейчъл се помръдна на седалката, после протегна ръка и вдигна сенника. Слънцето все още беше ниско над хоризонта, но блясъкът му я заслепи. След излитането Смит й бе предложил приспивателно, но тя бе отклонила предложението му. Искаше да е в добра форма, за да може пълноценно да се включи в разследването.

Почти през целия полет факс апаратът не престана да бълва лист след лист — с карти, чернови, архитектурни скици. Всички подробности от конструкцията на сградата бяха огледани най-внимателно. Бяха взети под внимание дори и външни фактори — височините на околните сгради, ширината на улицата, вероятния брой автомобили, които се очакваше да паркират пред сградата в този час от деня. Накрая, за сетен път повториха поредицата от действия по проникването и претърсването на обекта. Нито един детайл не беше оставен на сляпата воля на случайността.

Смит се върна и застана на пътеката, надвесен над седалката й, с кутия портокалов сок в ръка. Тя изпи сока от чашата си на един дъх, а после поднесе празната чаша към ръката му, за да я напълни още веднъж. Докато й наливаше сок, младата жена се вгледа в очите му, опитвайки се да отгатне мислите му, но не успя. Въпросът, напиращ на устните й, измъчващ я още от летището във Финикс, беше прекалено тревожен за нея, за да го спести.

— Защо не повикаш на помощ специалния отряд на ФБР?

Смит упорито гледаше към чашата й. Ръката му, стискаща картонената кутия с портокалов сок, не трепна дори за миг.

— Защо мислиш, че е редно да ги повикам?

— Не се ли досещаш? — Тя млъкна за миг, почувствала се виновна, че си бе позволила да го упрекне. — Ами ако куриерът е имал още една задача… Щом Бети е знаела къде е скрита онази папка, това означава, че и Коупланд го е знаел. Тогава…

— … тогава и куриерът знае къде се намира тя.

— Но той ще ни изпревари и ще я прибере под носа ни! — нетърпеливо извика Рейчъл. — Не ти ли е ясно? Тази папка е последната улика срещу Естърхаус. Ако куриерът я унищожи…

Разбира се, че му беше ясно. Рейчъл осъзна това, след като се успокои и се замисли. В поведението на Смит бе настъпила едва доловима промяна. Тя обаче не остана скрита за Рейчъл с нейния изострен усет за надвисваща опасност. Може би само за част от секундата той й бе позволил да надзърне зад непроницаемото му изражение и да долови най-съкровените му чувства, където навярно не допускаше никого.

Едва сега Рейчъл проумя, че Логан Смит знае не само това, за което се бе досетила, но и още много други тайни, за които тя самата дори и не подозира. Нищо чудно да очаква тя да стигне именно до тази мисъл — куриерът може да ги изпревари и да сложи ръка на папката, заради която загинаха толкова много невинни хора. А сега само чака да разбере какъв план ще му предложи тя.

— Мога да се свържа с полицията в Балтимор — промърмори Смит. — Само за тридесет минути техният отряд за бързо реагиране ще направи засадата. Лошото е, че днес е неделя. Канцелариите са празни. Шансовете са по-големи, когато помещенията и коридорите са пълни с хора. Тогава полицейският отряд може да остане незабелязан. По-добре ти да се заемеш с това, Рейчъл.

Тя усети как ръцете й изстинаха. Пластмасовата чашка се изхлузи от вкочанените й пръсти и се изтърколи върху мокета. Смит се настани на съседното място, свали сакото си и я наметна с него. Рейчъл се сви и потръпна. Дори не помисли да се отдръпне, когато ръцете му я притиснаха към себе си. Ръката му остана върху раменете й. Младата жена се заслуша в силните, ритмични удари на сърцето му. Нещо забуча в ушите й, но тя не можа да осъзнае, че това е от силния прилив на кръв в главата й.

Рейчъл разбра, че няма право да настоява Логан да повика на помощ специалния отряд. Това си беше тяхна работа, на тримата. И точно те тримата трябваше да си я свършат докрай — тя, Смит и убиеца на Моли, на когото — според предвиждането на Смит — му оставаше да грабне и да достави още една пратка. Последната.

 

 

Смит предварително се бе погрижил да прехвърлят колата му от базата на ВВС „Андрюс“ до охраняемия паркинг на летището „Балтимор Вашингтон Интернешънъл“. Уговорката беше да скрият ключовете за колата в ауспуха. Рейчъл радостно кимна, когато надникна в багажника — именно за такъв арсенал преди всяка акция бе мечтала откакто бе постъпила във Форт Белвоар.

Той измъкна от багажника две противокуршумни жилетки „Кевлар“.

— Първо облечи това. А после ще избереш останалите дрехи по твой вкус.

Рейчъл се сгуши на задната седалка и смъкна полото си. Закопча жилетката направо върху сутиена си и отново облече полото. За съжаление, то се оказа по-късо от нея.

Смит я чакаше до багажника, с издути като на бодигард гърди. Рейчъл набързо огледа още веднъж багажника и избра един деветмилиметров автомат „Хеклер и Кох“. Напъха в джобовете на якето си още три допълнителни пълнителя, а около талията си опаса колан с гранати със сълзотворен газ. Смит я огледа внимателно, но й спести забележките. Самият той предпочете любимия си „Мозберг“ и се запаси с достатъчно пълнители. Не забрави и двата чифта гранати.

В неделя сутрин движението по улиците е много по-натоварено, така че те успяха доста бързо да излязат на широката и права Паркуей. Заобиколиха централната зона на града, после поеха по Магистрала I-95, накрая се прехвърлиха на Маккомас и продължиха направо към „Нортуест Харбър“.

Рейчъл погледна през прозореца. Сега, на дневна светлина пейзажът й се видя съвсем различен, дори делнично скучен. Пристанищните складове, плътно наблъскани един до друг, този път й се сториха като изтощени след десетия рунд боксьори, подпиращи се един на друг. Рампите бяха опустели, а високите метални врати — до една, плътно залостени. Внушителни камиони, наблъскани догоре с отпадъци, бяха паркирани до редицата от торби на зелени и оранжеви ивици. Сметта от тях, която не бяха успели да натоварят на камионите, беше оставена за смяната в понеделник. Вятърът, по-силен в тесните прорези между неподвижните туловища на камионите, неуморно развяваше по-дребните отпадъци.

Смит рязко намали скоростта, защото неравен паваж замени асфалта. Рейчъл политна, но веднага се изправи и спусна десния прозорец, за да огледа внимателно всеки камион и всяка товарна рампа. Ако някъде се мернеше дори една човешка сянка, това щеше да бъде за нея сигнал, че някой е решил да ги причака. Слънцето обаче си правеше шеги с нея, защото осветените участъци се редуваха много бързо със сенките и тя трябваше напрегнато да се взира.

— Ето, там е — промърмори Смит.

Рейчъл вдигна очи към шестетажния склад. С ръждясалите си панти на вратите и високите мътни прозорци той й напомни за склада, в който Чарли Дън се бе сражавал и загинал.

Над заключената врата беше изписано с едри, полуизтрити черни букви:

СКЛАДОВЕ НА КОМПАНИЯТА „МАКХЕНРИ“

Смит не натисна спирачките. Колата подмина вратата. Рейчъл разбра, че той беше решил да обиколят притихналия склад от четирите страни. Тя се озърна през задното стъкло, но не забеляза нищо подозрително.

— Снабден е с електронна система за блокиране на вратите — отбеляза тя.

— Да, известно ми е. Имаме кода за деактивиране.

Заедно с чертежите на склада, Люсил му бе изпратила всички кодове за електронното блокиране на външните врати, както и паролите за блокиране на вътрешната алармена система.

— Знаем всичко за компанията „Макхенри“ — обясни й Смит.

В този миг от ъгъла се показа патрулна полицейска кола. Рейчъл побърза да скрие пистолета си под седалката.

Двете коли се изравниха. Смит спусна прозореца и показа на полицая служебната си карта.

— Какво ви води насам в неделя сутринта? — полюбопитства униформеният патрулен полицай.

— Оглеждаме складовете. Най-обикновена проверка — спокойно отговори Смит. — Изглежда спокойно. Някакви произшествия през последното денонощие?

— Никакви. Цялата нощ беше спокойно.

Полицаят беше млад, слаб, с лисича физиономия и подозрителен поглед.

— Ще останем в тази зона още малко — осведоми го Смит. — Не е нужно да докладвате за нас по радиото.

Рейчъл видя как полицаят се ухили.

— Разбирам, няма проблеми, ще се оправя. Но не ми се вярва, че сте тук само за да огледате складовете. Така че по-добре ще е да се ометете по-скоро оттук.

Патрулната кола потегли. Смит отпусна спирачката и потегли към края на глухата алея, за да обърне колата.

— Мислиш ли, че полицаят няма да ни създаде проблеми? — попита Рейчъл.

— Да, поне докато не му хрумне да ни се изпречи на пътя.

Тя огледа тясната алея.

— Ще трябва още веднъж да обиколим склада, за да проверим дали няма някой на покрива.

Колата отново потегли по обратния маршрут, съвсем бавно, както при първата обиколка. Рейчъл наведе глава назад, за да може да вижда най-горния етаж на склада, но се дръпна, когато главата й се удари в прозореца при първия тласък.

— Понякога ненавиждам тишината — измърмори тя.

Смит още веднъж направи пълен завой и приближи колата към рампата пред главната врата на склада на компанията „Макхенри“, после продължи по платното, за да паркира до ъгъла, така че колата да не се вижда от улицата.

— Как предпочиташ да действаме? На светло или на тъмно? — попита той.

— На светло — реши Рейчъл. — Ако той е вътре, ще използва прибор за нощно виждане. Така че, ако е осветено, ние ще имаме предимство.

Смит кимна и измъкна своя „Мозберг“. С другата ръка посегна и погали Рейчъл по лицето.

— Стой наблизо.

Те излязоха едновременно от колата и без да губят нито секунда, на бегом изкачиха стъпалата откъм задната рампа под прикритието на навеса. Рейчъл застана в гръб, насочила пистолета към алеята, за да го прикрива отзад, докато Логан си свърши работата с електронната блокировка на вратата.

Ключалката избръмча. Той рязко отстъпи наляво, а Рейчъл — надясно, така че никой от тях не остана пред отварящата се врата. След малко Логан натисна дръжката, за да ускори отварянето на вратата. Тя се оказа много тежка и тромава и може би затова се отвори само наполовина, но на тях и това им бе достатъчно. Той влезе пръв, насочил дуло, а Рейчъл чевръсто, с озъртане се шмугна след него в помещението, тънещо в полумрак. Слънчевите лъчи още не бяха достигнали прашните тавански прозорци. Тя се обърна надясно и веднага се притисна към стената — помнеше отлично основното правило от тренировките във Форт Макклелан — първо си подсигури гърба! Чу дишането на Смит и тихите писукания на вътрешната алармена система. Смит се беше заел да я деактивира.

Според чертежите на сградата, главното табло на електронната система трябваше да се намира вляво, на половин метър над малкото табло с клавишите. Рейчъл чу скърцането на отварящия се метален капак. Представи си как пръстите на Смит пипнешком се плъзгат по всички бутони, за да достигнат до този, който търси.

— Пази си очите! — прошепна Логан.

Рейчъл веднага приклекна, наведе глава и захлупи лице в шепи. Тогава чу лекото изщракване, последвано от ослепителна светлина.

„Сега трябва да реагира! Ако е проникнал тук преди нас, ако ни чака вътре в склада…“

Изщракването на ключа отекна в смълчаното помещение и веднага заглъхна. Рейчъл видя на три крачки от себе си някаква ниша, сграбчи Смит за ръкава и го притегли към себе си.

— Отвън ми изглеждаше по-различно — полушепнешком изрече той.

Оказа се, че порутената и занемарена фасада ги бе подвела. Вътре помещенията бяха модерно оборудвани, на три етажа, всеки от които беше с размери наполовина по-малки от размерите на футболно игрище. Подът беше бетонен, но покрит отгоре с гладък слой от епоксидна смола. Дълъг, висок до кръста плот разделяше входния коридор от останалата част на партера. На плота се виждаха четири компютъра, покрити с полиетиленови калъфи. Рейчъл реши, че ги използват за регистрация на складовите наличности.

Зад дългия плот се издигаха дебели стоманени стълбове, а по тях бяха монтирани десетки стелажи, с подредени на тях метални касети с формата на куб. Самите стелажи имаха ламаринени дъна, широки около метър, метър и десет. В касетите бяха наблъскани картонени кутии и папки, до една прашни и овехтели — от онези, с твърдите корици, които счетоводителите използват за съхранение на годишните баланси. Отдавна всичко се пазеше в паметта на компютрите, но за всеки случай, за да се застраховат срещу аварии или злоупотреби, директорите настояваха да разполагат и с архивни копия на хартия.

Отделните етажи бяха свързани със спираловидни стълби, закрепени с масивни болтове към бетонния под. Вторият и третият етаж бяха идентични с първия, с едно-единствено изключение: подовете не бяха от бетон, а от подсилена стоманена конструкция. Рейчъл погледна нагоре — чак до тавана, където вертикалните колони се кръстосваха с носещите греди под покрива. От тавана висяха луминесцентни лампи с най-голяма мощност, хвърлящи ярки отблясъци по бетонните стени, всичките боядисани в бяло. Тя забеляза също сноповете червени тръби, обикалящи всеки етаж, към които стърчаха месингови накрайници за впръскване на противопожарна пяна.

— Какво чувстваш? — загрижено я попита Смит.

— Доста е студено. Възможно ли е климатичната инсталация да е работила, преди да сме влезли през вратата? Чувам някакъв шум… струва ми се, че идва откъм тръбите. Да не би да е от стичаща се вода? Може ли някоя да е прокапала? И всичките тези хартии… не ти ли мирише на мухъл? — Тя се обърна към него. — Не вярвам той да се крие сега някъде по етажите. Е, не съм напълно сигурна.

Той огледа преценяващо дългата редица от стелажи и наредените на тях метални касети. Зад всеки ъгъл един опитен снайперист би намерил удобна позиция. Знаеше също, че ако продължава да мисли единствено за възможните опасности, страхът ще го парализира.

— Това, което търсим, се намира на втория етаж, шестата редица от стелажи, в третата касета. Да се изкачим по стъпалата. Аз ще вървя напред. Ти ще ме прикриваш.

Смит се приведе и тръгна нагоре по стъпалата. Вече беше стигнал на четвъртото, когато Рейчъл реши да го последва. Стъпките по ламарината на стъпалата отекваха глухо в бетонните стени. Сърцето й изтръпна — стори й се, че пропускат нещо. Ако куриерът се криеше в засада някъде наблизо, можеше да се прокрадне безшумно зад гърбовете им.

Рейчъл вдигна дуло и го опря на парапета. Остана така неподвижна, отскочи назад и опря гръб о бетона, после внимателно продължи нагоре, без да се отлепя от стената, готова в следващия миг — ако отнякъде започне да се стреля — да се търколи надолу.

Смит стигна първата площадка и насочи своя „Мозберг“ надясно. Насочи го в тясното пространство между двата стелажа, в началото на втория етаж. После пристъпи една крачка. Нишата се оказа празна. Рейчъл се приближи към него, докато погледът й зорко обходи всичко наоколо, дори гредите високо горе, чак под тавана. Увлечена в огледа, едва не се сблъска в Логан, който внезапно се закова на място.

Отпред на всяка метална касета имаше ръчно изписан етикет с номера, с черен флумастер, а до него — лепенка с щрихкод, предназначен за електронно четене. Смит насочи пистолета си към най-долния ред и започна търсенето. Рейчъл чуваше шумоленето, докато пръстите му ровеха и отместваха картоните в касетата.

— Ето го!

Пръстите му опипаха още веднъж дъното на касетата. Рейчъл бързо погледна ръката му — цялата беше в прах.

— Не мисля, че тук някой е пипал скоро — промърмори Смит.

Все така предпазливо той изтегли касетата към себе си, нагласи я на рамото си, приклекна, за да е по-близо до пода, и полека я пусна долу.

— Ела. Твоите пръсти са по-тънки — прошепна той. — Провери и ти. Аз ще те прикривам.

Рейчъл му подаде пистолета си, след което коленичи до касетата. Вдигна капака. Слава богу, не беше завинтен. За миг се поколеба дали да не грабне цялата касета, с всички документи в нея, и да хукне към изхода.

„Не. Още е много рано.“

Бръкна под капака и внимателно опипа отвътре четирите ъгъла. Никъде не докосна проводник или сензор, който да задейства скрит детонатор. Но може да има някакъв капан откъм долната страна на касетата.

— Май че е чисто.

Смит й върна пистолета.

— Отмести се назад. На три метра.

Тя разбра какво се готвеше да направи той — да заеме позиция между нея и касетата, а едва тогава да повдигне капака. Ако ги очаква някакъв смъртоносен сюрприз, неговото тяло първо щеше да поеме удара на взривната вълна.

— Хайде, премести се — заповяда й той. — По-бързо.

От новата си позиция Рейчъл не можеше да вижда ръцете му, скрити под гръдния му кош. Започна да брои така, както я бяха учили в школата: хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три… Вече беше стигнала до хиляда и петнадесет, когато Смит се обърна с капака в ръце. Нямаше бомба.

Рейчъл отново се върна при него. Касетата беше наблъскана с папки, повечето от тях жълтеникавокафяви, но имаше и червени, и зелени сред тях. Бети им бе съобщила, че папката с данните за Норт била жълтеникава.

— Може той да е изпразнил касетата, да е свързал проводник към дъното, а после отново да е натъпкал всичко обратно — задъхано заговори тя. — И когато докоснеш тези папки…

— Бети сломена, че е белязала папката с червено мастило на етикета.

Ръцете му се плъзнаха между папките. Тя видя как отмести първата половина, после забави темпото, защото започна да проверява всеки етикет. Извади една папка. После още една.

Рейчъл се сепна, припомнила си, че да съзерцава как Смит си върши работа е не само излишно, но и опасно. Веднага вдигна глава, огледа се, плъзна поглед по всички рафтове наоколо, после още веднъж, но в обратната посока. Нещо в дъното привлече вниманието й. Стори й се, че там има нещо подозрително. Но се успокои — нямаше повод за тревога — след което вдигна очи нагоре, там, където стоманените греди се кръстосваха под покрива.

— Червеният белег на етикета!

Тя видя как пръстите му изчезнаха в папката.

— Нищо не напипвам… Ще я извадя. Отдръпни се.

Рейчъл изпълни нареждането му, но този път не толкова далеч, колкото преди малко. Смит изруга. Папката се оказа развързана. И празна.

 

 

Залегнал върху ламаринения покрив на малкия склад, на четиридесет метра от склада на „Макхенри“, Инженера ги следеше от първия миг, когато се бяха появили на алеята. Слънцето вече се бе издигнало и той усещаше затоплената ламарина през плътния камуфлажен комбинезон. Припомни си как беше лежал по същия начин на един друг покрив, на друг склад, когато Рейчъл Колинс беше залегнала на съседния покрив. И тогава беше горещо, дори още по-горещо. Припомни си как топлината обгръщаше дрехите му тогава, как проникваше до кожата му…

Инженера знаеше, че Смит и Колинс няма да разполагат с достатъчно време, за да претърсят цялата зона. Наистина, бяха се сдобили с чертежите на сградата и с още куп сведения за нея, но не знаеха нищо за съседните постройки. Не се бяха сетили, че високите прозорци на склада на „Макхенри“ ще позволят на наблюдател, скрит сред околните покриви, да надзърне с бинокъл във вътрешността на склада — въпреки че не беше лесно да се проследи кой се движи сред гъсто разположените стелажи, рафтове и колони по етажите. За опитен професионалист като него не се оказа никак трудно да ги засече през оптическия мерник на снайпера. Те бяха до втората ниша, на седемдесет и два метра от него. Между двете мишени и патрона в цевта на пушката му лежеше само една преграда — тънкото стъкло на прозореца, с дебелина по-малко от сантиметър.

Освен това Инженера знаеше, че Смит и Колинс бяха достатъчно интелигентни, за да очакват, че той може да е пристигнал преди тях, да е изключил електронната уредба и да се е скрил в склада. Но засега не искаше да издава присъствието си. Много рано беше за това. Вместо това продължи да следи предпазливото им напредване във вътрешността на безлюдния склад, като ням свидетел на нарастването на увереността им с всяка измината крачка, приближаваща ги до целта. През оптическия мерник се видяха ясно дори капките пот, оросили челото на Смит, когато отваряше касетата. Сърцераздирателна беше загрижеността му за Рейчъл — когато й махна с ръка да се отстрани. После Смит, обгърнал в ръце дългоочакваната награда, полека повдигна капака и измъкна папката…

Инженера видя също как там долу Смит раздвижи яростно устни и после стисна зъби. Успокои дишането си и плавно натисна спусъка. Главата на Смит рязко отскочи назад. От врата му бликна кръв. Инженера смъкна мерника с две деления надолу и отново стреля. Последното, което видя, беше как Рейчъл се сгърчи, като повалена с юмрук.

 

 

Рейчъл чу как Смит изруга, щом отвори папката. Още го гледаше втренчено, когато някъде горе изтрещя счупено стъкло. Усети нещо горещо да профучава край ухото й. Ръката на Смит се стовари върху нея, тя политна, а той се олюля, преди тялото му да падне назад. После нещо, още по-силно, я прониза в рамото и изкара въздуха от гърдите й. Тя се завъртя като пумпал, главата й се стовари върху ръба на стоманената скоба и тя се свлече на пода.

Инженера огледа цялата сцена през оптическия мерник. Видя кръвта, бликнала от врата на Смит — доказателство, че го бе улучил. После нещо се стовари върху главата на Колинс, нещо неясно, като вихър, вдигна нагоре косата й и връхлетя върху бузата.

Можеше да ги остави в това състояние, но Инженера не беше забравил грешката, която бе допуснал пред къщата на Бети Ъндъруд в Кеърфрий. След като остави пушката, той бръкна в джоба си и извади апарат за дистанционно задействане. Само след половин секунда четири взрива избухнаха в склада на „Макхенри“ — по един във всеки от четирите ъгъла на сградата, която се разтърси из основи, но не рухна. Инженера не искаше да я изравни със земята. Целта му бе да предизвика пожар и навсякъде наоколо да се разстеле гъст, парлив дим. Обезвреждането на свръхмодерната, автоматично задействаща се противопожарна инсталация му бе отнело само петнадесет секунди.

 

 

Експлозиите я отхвърлиха на няколко метра, но в същото време й помогнаха да се съвземе от изстрела. Рейчъл отвори очи. Първото, което усети, беше острият метален къс, опрян до бузата й. Претърколи се на пода настрани, но коленете й се опряха в нещо меко. Надигна глава и видя проснатия на пода Смит.

Протегна ръце, улови се за металната колона и се надигна, олюлявайки се. Чак сега усети мириса на дим. Идваше от партера, но пламъци още не се виждаха. Погледна нагоре към червените тръби, осеяни с месингови накрайници за впръскване на пяна — нито едно устройство не работеше. Досети се какво беше станало с тях, но се досети също и какво трябва да направи.

Рейчъл коленичи до Смит. Вратът и рамото му бяха подгизнали от кръв. Разкъса якето му, за да опипа противокуршумната жилетка „Кевлар“. Докосна още нещо — предпазната яка от подсилен полимер, стегната около врата като яка на протестантски пастор. Имаше дълбока бразда от куршума чак до ухото и късчета от раздробената плът на Смит. Рейчъл съдра ръкава на якето му, после яката, за да стегне и бинтова раната и да спре кръвотечението с импровизиран турникет. После го обърна настрани, за да смъкне докрай якето и жилетката.

Димът се сгъстяваше. Очите й смъдяха. Закашля се. Трябваше да диша на пресекулки и по-начесто. Някъде от долния етаж се чу пращене на пламъци. Тя изхриптя и се отпусна на лакти и колене на пода, раздирана от суха кашлица.

Опита се наново да се изправи, за да обърне Смит по гръб. Наведе се, пъхна ръце под мишниците му и го изтегли към себе си. Обърна се и бавно, съвсем бавно започна да го влачи след себе си, хванала с една ръка колана му, за да не й се изплъзне тялото.

Рейчъл едва не рухна под тежестта му. Разтвори крака, за да запази равновесие, преди да започне мъчителното слизане надолу по стълбата. На всяко стъпало се задъхваше и спираше. Все пак успя да се добере до партера, опирайки се на парапета. В този миг видя пламъците, чиито езици ту изскачаха иззад ъгъла, ту пак стихваха, жадно поглъщайки въздуха. Дишането й се затрудни. До вратата водеща навън към рампата оставаха само няколко крачки, още десет, девет… Последното, което помнеше, беше как протяга ръка и се стоварва върху рампата.

Събуди я кашлица. Още лежеше на рампата, на няколко метра от стъпалата към алеята пред склада. Някой я викаше.

„Кой може да ме вика тук, в тази пустош?“

Надигна се, олекнала, сякаш планина се бе смъкнала от раменете й. Краката й се огънаха, тежки като олово. Когато изправи глава, видя същият онзи полицай, с когото се бяха сблъскали преди влизането им в склада. Той носеше Смит на гръб към отворената врата на полицейската кола. Остави го на задната седалка. После се върна при нея, намръщен и окървавен.

— Ранена ли сте?

Стори й се, че думите му мъчително бавно излязоха от устата му.

Тя го изгледа смаяно, питайки се защо й бе задал толкова глупав въпрос. Видя как той вдигна пръст към дясното си ухо, сочейки с другата си ръка към нея. Тя вдигна ръка и докосна нещо, така и не разбра какво. Страхотна болка прониза черепа й. Полицаят й извика нещо, после се наведе, за да й помогне да се качи в патрулната кола. Тя видя първо Смит, а после зърна и своето отражение в стъклото. Лицето й беше цялото в кръв. Пръстите й докоснаха челото й и напипаха някаква вдлъбнатина, за която знаеше само, че не трябва да е там.