Спомените ми от събирането у семейство Коркоран след погребението са доста неясни, което може и да се дължи на шепата болкоуспокоителни, погълнати от мен по обратния път. Но дори и морфин не би успял напълно да притъпи ужаса от това събитие. Джулиан бе там, което бе нещо като благословия. Минаваше от компания на компания като ангел-хранител, отправяше малки любезни реплики, знаейки точно какво трябва да каже на всеки. Държеше се с такова ангелско обаяние и такт със семейство Коркоран, които в интерес на истината не харесваше и чувството бе дотолкова споделено, че дори госпожа Коркоран бе укротена. Освен това, що се отнася до семейството Коркоран, върхът на неговата слава бе, че се оказа стар познат на Пол Вандерфелър. Франсис, който се оказал наблизо, сподели, че се надява никога да не забрави изражението на лицето на господин Коркоран, когато Вандерфелър разпознал Джулиан и го поздравил по „европейски“, както чухме госпожа Коркоран да пояснява на един съсед — с прегръдка и целувка по бузата.

Малките членове на рода Коркоран, които изглеждаха странно въодушевени от печалните сутрешни събития, тичаха весело и шумно наоколо: хвърляха кроасани, крещяха, кикотеха се и се гонеха из тълпата с някаква ужасна играчка, издаваща силен звук, като пръдня. Фирмата, осигурила напитките и храната, също се бе изложила — прекалено много алкохол и твърде малко храна — рецепта, която със сигурност водеше до проблеми. Тед и съпругата му се караха непрекъснато. Брам Джързи повърна върху един диван. Господин Коркоран преминаваше от еуфория в най-дълбоко отчаяние и обратно.

След известно време госпожа Коркоран се качи до спалнята и се върна с ужасяващо изражение на лицето. Тя съобщи тихо на съпруга си, че е имало „кражба с взлом“. Забележката бе повторена от доброжелателен подслушвач на човека до него, мигновено се разпространи из стаята и предизвика вихрушка от нежелана загриженост. Какво се бе случило? Какво липсваше? Обадили ли са се в полицията? Хората изоставиха разговорите, събраха се около нея и образуваха един мърморещ рояк. С мъченически вид госпожа Коркоран избягваше майсторски въпросите им. Не, отговори им тя, нямало смисъл да викат полицията, тъй като откраднатите неща били дреболии и притежавали сантиментална стойност единствено за нея.

Не след дълго Клоук си намери повод да излезе. Никой не обърна кой знае колко внимание, но и Хенри се изниза. Почти веднага след погребението той събра чантите си, качи се в колата и отпътува, като съвсем формално се сбогува със семейство Коркоран и не каза нито дума на Джулиан, който изгаряше от нетърпение да говори с него.

— Изглежда съсипан — каза Джулиан на Камила и мен (аз не можех да му отговоря, защото бях дълбоко потънал в опиумните прегръдки на „Далмейн“-а). — Мисля, че трябва да отиде на лекар.

— Изминалата седмица бе трудна за него — отвърна Камила.

— Разбира се. Според мен Хенри е много по-чувствителен, отколкото смятаме, че е. В много отношения ми е трудно да си представя, че някога изобщо ще го превъзмогне. С Едмънд бяха далеч по-близки, отколкото си мисля, че съзнавате — Джулиан въздъхна. — Стихотворението, което прочете, бе необичайно, нали? Самият аз бих избрал нещо от „Федон“.

* * *

Събирането започна да се разтурва към два следобед. Можехме да останем за вечеря, можехме да останем някак си, като приятели на семейството, да спим на нашите походни легла в мазето. Разбира се, ако поканите на господин Коркоран бяха искрени, но ледената усмивка на госпожа Коркоран зад гърба му доказваше, че не са. Били сме добре дошли да се присъединим към живота на дома Коркоран и свободно да споделим всекидневните радости и мъки, семейните празници, наглеждането на малчуганите, от време на време да се включваме в къщната работа, да работим заедно, като отбор (наблегна той), какъвто бил обичаят в семейството. Животът нямало да бъде лек, той не бил мек с момчетата, но щял да бъде невероятно обогатяващ, що се отнася до неща като характер, мъжество и високи морални принципи, тъй като не очаквал повечето от нашите родители да са си дали труда да ни научат на тях.

Беше станало четири часа, когато най-накрая успяхме да потеглим. Сега пък поради някаква причина Чарлс и Камила не си говореха. Бяха се скарали за нещо, видях ги да спорят в двора, та през целия път до вкъщи те седяха един до друг на задната седалка, гледаха право напред с ръце скръстени на гърдите по комично еднакъв начин — нещо, което бях сигурен, че не съзнават.

Струваше ми се, че отсъствието ми е било много по-дълго, отколкото бе в действителност. Стаята ми се стори изоставена и малка, сякаш бе седяла празна седмици наред. Отворих прозореца и легнах на неоправеното легло. Чаршафите миришеха на мухъл. Здрачаваше се.

Най-после се бе свършило, но се чувствах странно разочарован. В понеделник имах часове по гръцки и френски. Не бях ходил на френски от почти три седмици и мисълта за това предизвика у мен силно безпокойство. Курсовите работи за семестъра. Обърнах се по корем. Изпити. А след месец и половина се задаваше лятната ваканция, къде, по дяволите, щях да я прекарам? Щях ли пак да работя за доктор Роланд? Или да наливам бензин в Плано?

Станах, взех още един далмейн и пак легнах. Навън почти се бе стъмнило. През стените чувах уредбата на съседа ми — Дейвид Бауи „Наземен контрол до майор Том…“

Загледах се в сенките по тавана.

Намирах се в някакво странно състояние между съня и бодърстването, озовах се в гробище, но не в онова, където бе погребан Бъни, а в друго, много по-старо и много известно^[1]. Тук имаше жив плет и вечнозелени растения, напуканите мраморни гробници се задушаваха в прегръдките на увивната растителност. Вървях по тясна пътека, настлана с плочи. Завих зад ъгъла и белите цветове на една ненадейно изпречила се на пътя ми хортензия, които приличаха на грейнал блед облак, носещ се в сенките, се докоснаха леко до бузата ми.

Търсех гроба на прочут писател — мисля, че бе Марсел Пруст, а може би и на Жорж Санд. За когото и да ставаше дума, знаех, че беше погребан там, но всичко бе толкова обрасло с растителност, че едва разчитах имената на паметниците, а и се стъмваше.

Озовах се на върха на един хълм, в тъмна борова горичка. Неясна, тъмносива долина лежеше далеч под мен. Обърнах се и погледнах към пътя, по който бях дошъл — игленик от мраморни колони, мрачни гробници, бледнеещи сред настъпващия мрак. Далеч под мен се виждаше слаба светлина, може би от фенер или електрическо фенерче. Тя подскачаше към мен сред гората от надгробни паметници. Наведох се напред, за да видя по-ясно и тогава се стреснах от шума в храсталака зад мен.

Беше бебето, което семейство Коркоран наричаха „Шампиона“. Беше се проснало по дължината на цялото си тяло и се опитваше да се изправи на крака. След малко се отказа и остана неподвижно, босоного, треперещо, коремчето му се движеше нагоре-надолу. Беше само по памперс, а по ръцете и краката му имаше дълги, грозни драскотини. Зяпнах го ужасено.

Семейство Коркоран бяха безмозъчни, но това преминаваше всякакви граници. „Тези чудовища, тези малоумници, просто са си заминали и са го оставали съвсем само!“

Бебето цивреше, краката му бяха посинели от студа. Пълната му ръчичка приличаше на морска звезда и в нея то здраво стискаше пластмасовото самолетче, което бе в менюто от „Макдоналдс“. Наведох се да видя дали всичко е наред, но точно тогава чух от много близо огорчено и натрапчиво покашляне.

Онова, което се случи после, се разви мигновено. Погледнах през рамо и едва зърнах фигурата, която се издигаше зад мен, но гледката ме втрещи и накара да се запрепъвам назад, да изкрещя и да започна да падам — надолу, надолу, надолу, докато не паднах в собственото си легло, което бе изскочило от мрака, за да ме посрещне. Сътресението ме събуди. Треперех, за миг полежах по гръб, а после започнах опипом да търся светлината.

Бюро, врата, стол. Лежах по гръб, все още треперех. Чертите му бяха зацапани с кал и покрити от плътни струпеи, за които не исках да си припомням дори и на светло, въпреки това много добре знаех кой бе той, а в съня си знаех, че и той знаеше, че знам.

Не бе чудно, че след всичко, което преживяхме през изминалите седмици, малко си бяхме омръзнали един на друг. През първите няколко дни почти не се виждахме, като изключим часовете. Като че ли сега, след като Бън бе мъртъв и погребан, нямаше кой знае за какво да си говорим и нямаше причина да стоим будни до четири-пет през нощта.

Чувствах се необичайно свободен. Разхождах се, ходех на кино сам, в петък отидох на купон извън студентското градче, където седях на задната веранда в дома на някакъв учител и пиех бира. Тогава чух едно момиче да прошепва на друго:

— Изглежда толкова тъжен, не мислиш ли?

Беше ясна нощ, с щурци и милиони звезди. Момичето бе хубаво, с блеснали очи и пламенен темперамент, по каквито си падах. Завърза разговор с мен и можеше да се приберем заедно вкъщи, но ми бе достатъчно и само да флиртуваме по онзи нежен и неуверен начин, по който го правят трагичните образи във филмите (затворен и отчужден ветеран или мрачен млад вдовец, привлечени от младата непозната, но над него все още виси тъмното му минало, което тя в своята невинност не може да сподели). Насладих се на звездите на състраданието, които разцъфнаха в топлите й очи и усещах нейното мило желание да ме избави от самия мен (и, о, скъпа, помислих си, ако знаеше само с какво се захващаш, само ако знаеше!). Знаех, че ако исках, можех да се прибера с нея вкъщи.

Но не го исках. Независимо от това, което си мислеха любезните непознати, аз не се нуждаех нито от компания, нито от утеха. Единственото, което исках, бе да остана сам. След купона не се прибрах в стаята си, а отидох в кабинета на доктор Роланд, където знаех, че никой няма да се сети да ме търси. През нощта и през почивните дни тук бе невероятно тихо и след като се върнах от Кънектикът, прекарвах много време там — четях, дремех на кушетката, вършех неговата и своята работа.

Дори и чистачите си бяха отишли по това време на нощта. Сградата бе тъмна. Заключих вратата на кабинета зад себе си. Лампата на бюрото на доктор Роланд хвърляше топъл, мек кръг светлина, намалявах звука на радиото и пусках бостънската станция за класическа музика и се настанявах на кушетката с френската граматика. По-късно, когато ми се приспиваше, се зачитах в криминален роман, или ако исках, си правех чаша чай. На светлината от лампата лавиците на доктор Роланд излъчваха топлина и загадъчност. Не вършех нищо нередно и въпреки това ми се струваше, че се измъквам, че водя таен живот, за който, колкото и да бе приятен, рано или късно щеше да се наложи да си плащам.

Между близнаците все още цареше раздор. Понякога пристигаха за обяд с разлика от час един от друг. Усещах, че вината бе на Чарлс, който се държеше кисело и необщително, и напоследък пиеше малко повече, отколкото бе добре за него. Франсис твърдеше, че не знае нищо, но ми се струваше, че знаеше повече, отколкото казваше.

Не бях говорил с Хенри от погребението, дори не го бях виждал. Не се появяваше на обяд и не вдигаше телефона. В събота на обяд казах:

— Дали Хенри е добре?

— А, добре е — отвърна Камила, заета с ножа и вилицата.

— От къде знаеш?

Спря се, вилицата й увисна във въздуха, погледът й беше като светлинен лъч, внезапно насочена в лицето ми:

— Защото току-що го видях.

— Къде?

— В апартамента му. Тази сутрин — отвърна и се зае с обяда си.

— И как е той?

— Добре. Все още слаб, но добре.

До нея, подпрял брадичка на дланта си, Чарлс се мръщеше над недокоснатата храна в чинията.

* * *

Същата вечер нито един от близнаците не се появи за вечеря. Франсис бе разговорлив и в добро настроение. Току-що се бе върнал от Манчестър, натоварен с пазарски чанти и ми показваше покупките си една по една: сака, чорапи, тиранти, ризи в половин дузина различни райета, невероятно и внушително количество вратовръзки, едната от които, от лъскава, зелена коприна с ярко оранжеви точки бе подарък за мен. (Като стана дума за това, Франсис винаги бе щедър. Даваше на Чарлс и мен по цели наръчи от старите си костюми. Беше по-висок от Чарлс и по-слаб от двама ни, та трябваше да ги преправяме при един шивач в града. Все още нося много от онези костюми, на „Сулка“, „Акваскутум“, „Джийвс и Хоукс“.)

Беше накупил и книги: биография на Кортес, превод на Григорий от Тур^[2] и изследване на жените-убийци през Викторианската епоха, издадено от Харвард Юнивърсити Прес. Беше купил и подарък за Хенри: сборник с микенски надписи от Кносос.

Прегледах го. Книгата бе огромна. Нямаше текстове, само фотография след фотография на начупени плочки с надписи — линейно писмо В^[3], които съвсем точно бяха повторени в края на всяка страница. Някои от фрагментите съдържаха само по един знак.

— Това ще му хареса — казах.

— Да, мисля, че ще го хареса — отвърна Франсис. — Беше най-отегчителната книга, която успях да открия. Мислех си да му я оставя след вечеря.

— Може да дойда с теб.

Франсис запали цигара.

— Ако искаш. Няма да влизам. Просто ще му я оставя на верандата.

— А, добре тогава — казах странно облекчен.

От десет сутринта нататък прекарах целия неделен ден в кабинета на доктор Роланд. Около единадесет вечерта осъзнах, че не бях хапвал нищо през целия ден, нищо освен кафе и няколко солени бисквитки от кабинета на студентската служба. Събрах си нещата, заключих и се запътих към „Ратскелър“, за да видя дали е все още отворен.

Беше. „Рат“ бе продължение на заведението за бързо хранене, предлагаше лоша храна, но имаше няколко апарата за флипер и джубокс. Човек не можеше да си купи истинско питие, но можеше да получи разредена бира в пластмасова чаша само за осемнадесет цента.

Онази вечер там бе шумно и претъпкано. „Рат“ ме изнервяше. За хора като Джъд и Фран, които бяха там винаги, когато бе отворено, това бе центърът на вселената. И сега бяха там, в центъра на ентусиазирана компания от подлизурковци и зяпачи, играеха с пяна на уста някаква игра, която видимо включваше опитите им да се ръгнат едни други в ръката с парче от счупена чаша.

Проправих си път към бара и си поръчах парче пица с бира. Чаках да извадят пицата от фурната и видях Чарлс, да седи сам в края на бара.

Поздравих и той леко се извърна. Беше пиян, разбрах го от начина, по който седеше, не като алкохолик per se, а сякаш друг човек — муден и кисел — се бе вселил в тялото му.

— А — каза, — чудесно. Значи си тук.

Чудех се какво прави в това противно място сам и защо пиеше отвратителна бира, когато у дома си имаше барче, пълно с най-добрия алкохол, който можеше да се купи.

Каза нещо, което не можах да разбера на фона на музиката и виковете.

— Моля? — наведох се по-близо.

— Попитах дали можеш да ми заемеш малко пари.

— Колко?

Преброи на пръсти.

— Пет долара.

Дадох му ги. Не бе чак толкова пиян, че да не ги приеме с хиляди извинения и обещания да ги върне.

— Щях да ходя до банката в петък — каза.

— Няма проблем.

— Не, наистина — той внимателно извади от джоба си смачкан чек. — Баба ми го изпрати. Без никакъв проблем мога да го осребря в понеделник.

— Не се притеснявай. Какво правиш тук?

— Искаше ми се да изляза.

— Къде е Камила?

— Не знам.

Не беше и толкова пиян, че да не може да се прибере вкъщи сам, но „Рат“ затваряше чак след два часа и изобщо не ми харесваше мисълта да го оставям сам. След погребението на Бъни няколко непознати, включително и секретарката от Студентската служба, се бяха опитали да изкопчат сведения от мен. Смразих ги — номер, който научих от Хенри (пълната безизразност и безжалостния поглед принуждаваха натрапника да се оттегли засрамено). Номерът бе почти безпогрешен, но да се справиш с тези хора, когато си трезвен, бе едно, съвсем друго бе обаче, когато си пиян. Не бях пиян, но и не ми се искаше да вися в „Рат“, докато Чарлс реши да си ходи. Обаче опитът да го накарам да излезе щеше само да го накара да се вкопчи в това място още по-силно, защото когато бе пиян изпитваше перверзното удоволствие да прави точно обратното на онова, което му се предлагаше.

— Камила знае ли, че си тук? — попитах.

Наведе се напред, опрял длан в бара, за да се подпре.

— Моля?

Отново го попитах, само че този път по-силно. Лицето му помръкна.

— Не е нейна работа — отвърна той и се обърна към бирата си.

Храната ми пристигна. Платих и казах на Чарлс:

— Извини ме, веднага се връщам.

Мъжката тоалетна се намираше в един влажен и вонящ коридор, под прав ъгъл с бара. Свърнах в него, извън погледа на Чарлс и тръгнах към монетния телефон на стената. По него обаче говореше на немски някакво момиче. Чаках безкрайно и точно щях да си тръгвам, когато тя затвори. Извадих от джоба си четвърт долар и набрах номера на близнаците.

Те не бяха като Хенри, обикновено вдигаха телефона, ако си бяха вкъщи. Но сега никой не отговори. Набрах отново и погледнах часовника си. Не ми хрумваше къде може да е Камила по това време на нощта, освен ако не бе тръгнала насам, за да го прибере.

Затворих. Монетата издрънча в отвора. Прибрах я обратно в джоба и се отправих към Чарлс на бара. За миг си помислих, че просто се бе смесил с тълпата, но след като поседях малко, разбрах, че не го виждах, защото не бе там. Беше допил бирата и си бе тръгнал.

Изведнъж Хампдън отново се раззелени като райската градина. Като изключим късно цъфтящите цветя, орловия нокът и люляка, повечето от цветята бяха убити от снега, но сега дърветата се разлистиха отново сякаш по-зелени от всякога, наситени и тъмни; листакът бе толкова гъст, че пътят, минаващ през горите на Северен Хампдън изведнъж стана много тесен, зеленината настъпваше от двете страни и не пропускаше слънчевите лъчи върху влажната, гъмжаща от буболечки пътека.

В понеделник пристигнах в Лицея малко по-рано и намерих прозорците в кабинета на Джулиан отворени. Хенри подреждаше макове в една бяла ваза. Изглеждаше така, сякаш бе отслабнал с пет-шест килограма, което не беше нищо за човек с неговите размери, но въпреки това изтъняването на лицето, китките и ръцете му бе видимо. Обаче не това, а нещо друго, неопределимо някак си се бе променило от последния път, когато го видях.

С Джулиан си говореха на шеговит, подигравателен, но правилен латински, като двойка свещеници, подреждащи ризницата преди литургия.

Хенри вдигна очи.

— Salve amice — каза и по суровите му черти, обикновено толкова непроницаеми и резервирани, пробяга леко оживление. — Valesne? Quid est rei?^[4]

— Изглеждаш добре — отвърнах и така си беше.

Той леко наклони глава. Очите му, които по време на боледуването бяха мътни и с разширени зеници, бяха ясносини.

— Benigne dicis^[5] — отвърна. — Чувствам се много по-добре.

Джулиан разчистваше остатъците от кифлите и мармалада — бяха закусвали с Хенри и при това доста обилно, както се виждаше — засмя се и каза нещо, което не схванах съвсем, но звучеше като Хораций и гласеше, че месото било добро за мъката. Зарадвах се, когато видях, че донякъде си бе възвърнал ведростта и веселостта. Привързаността му към Бъни бе почти необяснима, но силните емоции за него бяха проява на лош вкус, а изразът на чувства, което за съвременните норми бе съвсем нормално нещо, би му се сторило стряскащо, като проява на ексхибиционизъм. Въпреки това бях почти сигурен, че смъртта на Бъни го бе засегнала повече, отколкото си даваше вид. Същевременно обаче подозирам, че веселяшкото, Сократовско безразличие на Джулиан към нещата свързани с живота и смъртта, му помагаше да не изпитва тъга по каквото и да било за много дълго време.

Дойде Франсис, а после и Камила, но не и Чарлс, вероятно бе още в леглото с махмурлук. Всички насядахме около голямата кръгла маса.

— А сега — каза Джулиан, когато всичко утихна. — Надявам се, че сме готови да напуснем осезаемия свят и да навлезем в света на възвишеното.

Огромен мрак се бе вдигнал от съзнанието ми, когато по всичко личеше, че бяхме спасени. Светът ми се струваше като едно свежо и прекрасно място, зелено, ободрително и напълно ново. Ходих сам на много и дълги разходки по река Батънкил. Особено ми харесваше да ходя до малката, селска бакалия в Северен Хампдън, за чиито някогашни собственици — майка и син — се говореше, че вдъхновили прочут и често включван в антологиите разказ на ужасите от 50-те години. Купувах си бутилка вино и слизах до речния бряг, за да я изпия, а през остатъка от онези прекрасни, златисти и ослепителни следобеди бродех пиян наоколо — разбира се, това бе чиста загуба на време. Изоставах с ученето, тревата бе зелена и въздухът бе изпълнен с жуженето на пчели, а аз току-що се бях върнал от прага на самата Смърт, върнал се бях към слънцето и въздуха. Сега бях свободен, а животът ми, който смятах за загубен, се бе ширнал пред мен, неописуемо безценен и сладък.

През един от онези следобеди минах край дома на Хенри и го открих да копае цветна леха в задния двор. Бе облякъл старите панталони, с които работеше в градината, а ръкавите на ризата му бяха навити над лактите — в ръчната количка имаше доматен разсад, краставици, ягоди, слънчогледи и алено мушкато. На оградата бяха опрени три-четири розови храста с корени, обвити в зебло.

Минах през страничната врата. Наистина бях доста пиян.

— Здравей — казах. — Здравей, здравей, здравей.

Той спря и се облегна на лопатата. Бледа руменина пламтеше върху горната част на носа му, изгорял от слънцето.

— Какво правиш? — попитах.

— Засаждам малко марули.

Последва дълга тишина, по време на която забелязах папратите, изкопани от него в следобеда, когато убихме Бъни. Помня, че ги нарече черен корен, а Камила отбеляза вещерското в името. Беше ги засадил от сенчестата страна на къщата, до избата, където на хладина растяха тъмни и буйни.

Леко се наклоних назад и се хванах за стълба на вратата.

— Тук ли ще останеш това лято? — казах.

Погледна ме изпитателно и отупа ръце в панталоните си.

— Така мисля. Ами ти?

— Не зная — отвърнах. Не бях споменал на никого, но точно предния ден бях подал молба в студентската служба да наглеждам апартамента на един преподавател по история в Бруклин, който през лятото щеше да прави проучване в Англия. Струваше ми се идеално — място, където да остана и за което няма да плащам наем, в хубавата част на Бруклин и никакви задължения освен поливането на цветята и грижата за двата бостън териера, които не можеха да заминат за Англия заради карантината. Опитът ми с Лио и мандолините ме бе направил предпазлив, но служителката ме увери, че това било нещо напълно различно и ми показа една папка с писма от доволни студенти, които са вършели тази работа преди. Никога не бях ходил в Бруклин и не знаех нищо за него, но идеята да живея в голям град ми харесваше — в който и да било голям град, особено ако е непознат — допадаше ми мисълта за уличното движение и тълпите, за работата в книжарница или сервирането в кафене, кой знаеше какъв необичаен живот щях да поведа, когато останех сам? Самотно хранене, разхождане на кучетата вечер — и никой нямаше да знае кой съм.

Хенри все още ме гледаше. Бутна очилата си нагоре по носа.

— Знаеш ли — каза, — доста ранен следобед е.

Изсмях се. Знаех какво си мисли — първо Чарлс, сега аз.

— Добре съм — отвърнах.

— Добре ли си?

— Разбира се.

Подхвана отново работата си, опираше лопатата в земята и здраво натискаше надолу с обутия си с груба обувка крак. Тирантите му образуваха едно черно „Х“ на гърба му.

— Тогава можеш да ми помогнеш с марулите. В бараката има още една лопата.

Късно същата нощ, в два часа, председателката на дома ми задумка по вратата и закрещя, че ме търсят по телефона. Бях замаян от съня, но навлякох халата и се запрепъвах надолу по стълбите.

Беше Франсис.

— Какво искаш? — попитах.

— Ричард, всеки момент ще получа инфаркт.

Погледнах с едно око към председателката на дома, Вероника или Валери, забравям й името, която стоеше до телефона с ръце, скръстени на гърдите и с глава, наклонена на едната страна в израз на загриженост. Обърнах й гръб.

— Добре ли си — казах в слушалката. — Връщай се обратно в леглото.

— Чуй ме — звучеше изплашено. — Получавам сърдечен удар. Мисля, че ще умра.

— Не, няма.

— Имам всички симптоми. Болка в лявата ръка. Тежест в гърдите. Затруднено дишане.

— Какво искаш да направя?

— Искам да дойдеш тук и да ме откараш в болницата.

— Защо не извикаш линейка? — толкова ми се спеше, че очите ми се затваряха.

— Защото се страхувам от линейки — отвърна Франсис, аз пък не успях да чуя останалото, защото Вероника, която бе наострила уши при думата „линейка“, ме прекъсна развълнувано.

— Ако ви трябват парамедици, момчетата в будката на охраната знаят да правят сърдечен масаж и изкуствено дишане — каза тя с плам. — На повикване са от полунощ до шест. А и имат микробус, с който да ви откарат в болницата. Ако искаш, ще…

— Не ми трябват парамедици — казах, а през това време Франсис като обезумял повтаряше името ми от другата страна на линията. — Тук съм.

— Ричард? — гласът му бе немощен и задъхан. — С кого говориш? Какво има?

— Няма нищо. Слушай сега…

— Кой спомена нещо за парамедици?

— Никой. Слушай сега. Слушай — повторих, тъй като се опитваше да ме надприказва. — Успокой се. Кажи ми какво ти има.

— Искам да дойдеш тук. Наистина се чувствам зле. Мисля, че сърцето ми спря да бие за миг. Аз…

— Замесени ли са наркотици? — попита Вероника с доверителен тон.

— Виж — обърнах се към нея, — искам да млъкнеш и да ме оставиш да чуя какво се опитва да ми каже този човек.

— Ричард? — каза Франсис. — Ще дойдеш ли само да ме вземеш? Моля те?

Последва кратко мълчание.

— Добре — отвърнах, — дай ми няколко минути — и затворих телефона.

Франсис ме посрещна в апартамента си напълно облечен, но без обувки, проснат на леглото.

— Виж ми пулса.

Направих го, за да му угодя. Беше учестен. Беше се отпуснал и примигваше.

— Какво мислиш, че ми има? — попита.

— Не знам — отвърнах. Бе леко зачервен, но не изглеждаше чак толкова зле наистина. Знаех, че щеше да е истинска лудост, ако го споменех, но въпреки това имаше вероятност да бе хранително натравяне или апандисит, или пък трето.

— Мислиш ли, че трябва да отида в болницата?

— Ти ми кажи.

За малко лежа без да каже нищо.

— Не зная. Наистина мисля, че трябва — каза.

— Добре тогава. Ако така ще се почувстваш по-добре. Хайде. Изправи се.

Не беше чак толкова зле, та да не пуши в колата през целия път до болницата.

Заобиколихме по алеята за автомобили и отбихме до широкия и ярко осветен вход с надпис „Бърза помощ“. Спрях колата. Известно време седяхме вътре.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попитах.

Погледна ме с удивление и презрение.

— Мислиш, че се преструвам.

— Не, не мисля — отвърнах изненадан и да си призная, изобщо не ми бе хрумнало. — Просто ти зададох въпрос.

Той излезе от колата и затръшна вратата.

Наложи се да почакаме около половин час. Франсис попълни формуляра и седна нацупено да чете стари броеве на списанието „Смитсониън“. Когато сестрата най-накрая извика името му, той не се изправи.

— Теб викат — казах.

Той пак не помръдна.

— Хайде, отивай.

Не отговори. В погледа му имаше нещо безумно.

— Виж сега — каза най-после, — размислих.

— Какво?

— Казах, че размислих. Искам да се прибера вкъщи.

Сестрата стоеше на прага и с интерес слушаше размяната на реплики.

— Това е глупаво — казах раздразнен. — Чака толкова време.

— Размислих.

— Ти беше този, които настояваше да дойде.

Знаех, че така ще го засрамя. Раздразнен и избягващ погледа ми, той остави с плясък списанието и мина през двойната врата с наперена походка, без да погледне назад.

Около десет минути по-късно един изморен на вид лекар с операционна престилка си подаде главата в чакалнята. Аз бях единственият там.

— Здравейте — поздрави отсечено. — Вие ли сте с господин Абърнати?

— Да.

— Бихте ли дошли с мен за момент?

Станах и го последвах. Франсис седеше на ръба на кушетката за преглед, напълно облечен, почти превит одве и изглеждаше окаяно.

— Господин Абърнати не иска да облече престилка — каза лекарят. — И не позволява на сестрата да му вземе кръв. Не знам как очаква да го прегледаме, след като не ни съдейства.

Настъпи мълчание. Лампите в кабинета бяха много силни. Чувствах се ужасно засрамен.

Лекарят отиде до мивката и започна да си мие ръцете.

— Момчета, тази вечер да сте вземали наркотици? — попита небрежно.

Усетих как лицето ми почервенява.

— Не — отговорих.

— Малко кокаин? Или може би амфетамини?

— Не.

— Ще ни бъде от голяма полза, ако знаем какво е взел твоят приятел.

— Франсис — отроних едва, но замлъкнах от кръвнишкия му поглед, изпълнен с омраза — et tu, Brute.

— Как смееш — отсече той. — Не съм вземал нищо. Много добре знаеш, че не съм.

— Успокой се — каза лекарят. — Никой не те обвинява в нищо. Но държанието ти тази вечер е малко нелогично, не мислиш ли?

— Не — отвърна Франсис след разстроено мълчание.

Лекарят изплакна ръцете си и ги избърса в кърпата.

— Не? — попита. — Идвате посред нощ и казвате, че ще получите сърдечен удар, а после не давате на никого да ви доближи? Как очаквате да разбера какво ви има?

Франсис не отговори. Дишаше тежко. Очите му бяха забити в пода, а лицето му бе яркорозово.

— Не мога да ви чета мислите — каза накрая лекарят. — Но от собствен опит знам, че когато някой на твоята възраст казва, че получава сърдечен удар, става дума за две неща.

— Какви? — попитах най-после.

— Ами, едното е натравяне с амфетамини.

— Не е това — каза Франсис ядно и погледна нагоре.

— Добре, добре. Другото, което може да е, е паническо разстройство.

— Какво значи това? — попитах, като внимателно избягвах да поглеждам към Франсис.

— Нещо като пристъп на необяснимо безпокойство. Внезапен пристъп на страх. Сърцебиене. Тремор и потене. Може да бъде доста тежко. Често хората си мислят, че ще умрат.

Франсис не каза нищо.

— Е? — попита лекарят. — Мислите ли, че може да е това?

— Не зная — отвърна Франсис след още една объркана пауза.

Лекарят се облегна назад на мивката.

— Много ли се страхуваш? При това не можеш да се сетиш за основателна причина?

Беше три и четвърт, когато излязохме от болницата. Франсис запали цигара на паркинга. В лявата си ръка мачкаше листче, на което лекарят бе написал името на един психиатър в града.

— Сърдиш ли се? — попита, когато влязохме в автомобила.

Питаше ме за втори път.

— Не — отговорих.

— Знам, че се сърдиш.

Улиците бяха осветени като в сън и пусти. Гюрукът на автомобила бе свален. Карахме край тъмните къщи и завихме по един покрит мост. Гумите бумтяха силно по дървените греди.

— Моля те, не ми се сърди — каза Франсис.

Не му обърнах внимание.

— Ще отидеш ли на психиатър?

— Няма да има никаква полза. Знам какво ме притеснява.

Нищо не казах. Изплаших се, когато изскочи думата „психиатър“. Никога не съм вярвал кой знае колко в психиатрията, но какво ли пък щеше да види едно обучено око при един тест на личността, в един сън или дори само в неволно изпускане на някоя дума.

— Ходех на психоанализа, когато бях малък — каза Франсис. Звучеше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. — Май трябва да съм бил на единадесет или дванадесет. Майка ми се беше зарибила с някаква йога, отписа ме от училището в Бостън и ме изпрати на едно ужасно място в Швейцария. Институт по нещо си. Всички носеха чорапи със сандали. Имаше часове по дервишки танци и Кабала. Всички от Бялото ниво, така наричаха моята степен или клас, или каквото е там, правехме „чи кунг“ всяка сутрин и имахме по четири часа райхиански анализ^[6] на седмица. Аз трябваше да имам по шест.

— Как се анализира едно дванадесетгодишно хлапе?

— Чрез много асоциации. А и чрез разни странни игри, които те карат да играеш с анатомично изработени кукли. Хванаха ни, когато с няколко французойки се опитахме да се измъкнем от двора на института, бяхме полумъртви от глад — вегетарианска храна, нали разбираш. Искахме да стигнем до bureau de tabac, за да си купим шоколадови бонбони, те разбира се настояваха, че случаят имал някакъв сексуален подтекст. Не че имаха нещо против, но предпочитаха да им го кажеш, а аз бях прекалено невеж, за да се включа в нещо такова. Момичетата имаха повече опит в тия неща, та бяха измислили някаква дива френска история, за да угодят на психиатъра — menage à trois^[7] в купа сено — нямаш представа за колко болен ме провъзгласиха, когато решиха, че съм го потиснал. Въпреки че бих им казал всичко, ако ми бе дошло наум, че ще ме пратят у дома — изсмя се без кой знае каква веселост. — Божичко, все още помня как директорът на института ме попита с кой герой от художествената литература се идентифицирам, а аз отговорих „Дейви Балфур от «Отвлечен»“^[8].

Завивахме зад ъгъла. Внезапно в обсега на фаровете изскочи едно голямо животно. За секунда се оказах вперил поглед през предното стъкло в чифт блеснали очи. А после то изчезна за миг.

Бяхме спрели напълно и седяхме за кратко, разтърсени.

— Какво беше това? — попита най-накрая Франсис.

— Не знам. Може би елен.

— Не беше елен.

— Тогава куче.

— На мен ми заприлича на някаква котка.

В интерес на истината и на мен ми бе заприличало на същото.

— Но беше прекалено едро — казах.

— Може да е било кугуар или нещо такова.

— Тук нямат такива.

— Някога е имало. Наричали са ги планински котки. Котка от планината. От там идва и името на Катамаунт стрийт.

Нощният ветрец бе смразяващ. Някъде излая куче. През нощта няма кой знае какво движение по пътищата.

Франсис ме бе помолил да не казвам на никого за нашето пътешествие до „бърза помощ“, но в неделя вечерта бях в апартамента на близнаците, където пийнах повечко, та след вечеря разказах историята на Чарлс в кухнята.

Чарлс изрази съчувствие. Самият той бе изпил няколко питиета, но не толкова колкото аз. Беше облечен със стар летен костюм, който му висеше доста свободно — Чарлс също бе отслабнал — и разръфана вратовръзка от „Сулка“.

— Горкият Франсоа. Такава откачалка е. Ще ходи ли при онзи психиатър?

— Не зная.

Чарлс изтръска цигара от пакета „Лъки Страйк“, които Хенри бе оставил на плота.

— Ако бях на твое място — каза той, почуквайки с цигарата по китката си и извил врат, за да види дали няма някой в коридора, — ако бях на твое място, щях да го посъветвам да не споменава за това на Хенри.

Изчаках го да продължи. Запали цигарата и издуха облак дим.

— Искам да кажа, че напоследък пия повече, отколкото трябва — каза той тихо. — Първи ще го призная. Но за Бога, аз трябваше да се разправям с ченгетата, а не той. Пак аз трябваше да се разправям и с Марион. Обажда ми се почти всяка вечер. Нека той се опита да говори известно време с нея и да видим как ще се чувства… Не виждам как може да ми попречи, ако искам да изпивам по бутилка на ден. Казах му, че не му влиза в работата, както не му влиза в работата какво правиш и ти.

— Аз ли?

Погледна ме с празно, детинско изражение. А после се разсмя.

— О, не си ли чул? Сега и ти си почнал. Пиеш прекалено много. Мотаеш се пиян насам-натам посред бял ден. Търкаляш се надолу по пътя на развалата.

Изненадах се. Той отново се изсмя на изражението ми, но тогава чухме стъпки и приближаващо се подрънкване на лед в коктейл — беше Франсис. Подаде глава през вратата и задърдори добродушно за това и онова, след няколко минути си взехме чашите и го последвахме във всекидневната.

Нощта бе топла, щастлива, лампите светеха, чашите бляскаха, дъждът силно барабанеше по покрива. Навън върховете на дърветата се мятаха и олюляваха с пенливо свистене сякаш газирана вода бълбукаше в чаша. Прозорците бяха отворени и из завесите си играеше влажен и хладен ветрец, омагьосващо непокорен и сладък.

Хенри бе в прекрасно настроение. Бе се отпуснал и седеше в един фотьойл, изпружил краката си, умът му бе буден, добре отпочинал и бързо се разсмиваше или връщаше остроумна реплика. Камила беше пленителна. Носеше тясна розово-оранжева рокля без ръкави, която разкриваше хубавите й ключици и сладките, крехки гръбначни прешлени в основата на врата, както и прекрасните й колене, прекрасните глезени, прекрасните голи и мускулести крака. Роклята правеше тялото й да изглежда прекалено слабо и подчертаваше нейното несъзнателно грациозно и малко момчешко държание. Обичах я, обичах стремителния начин, по който, когато разказваше някаква история, примигвайки и леко заеквайки, или начина, по който държеше цигарата — копие на жеста на Чарлс — закрепена между кокалчетата на пръстите с изгризани нокти.

Явно с Чарлс се бяха сдобрили. Не си говореха много, но старата, безмълвна родствена близост отново бе на мястото си. Всеки сядаше на страничните облегалки на стола на другия и разнасяха насам-натам питиетата си — това бе странен ритуал на близнаците, сложен и многозначителен. Не разбирах напълно онова, което виждах, но общото им послание бе, че всичко е наред. Отстрани изглеждаше, че тя бе страната, която търсеше примирие, което от своя страна отхвърляше хипотезата, че вината е била негова.

Огледалото над камината бе центърът на вниманието — бе мътно старо огледало в рамка от палисандър, нищо особено, бяха го взели от една разпродажба, но то бе първото нещо, което човек съзираше, щом прекрачеше прага, а сега още повече се набиваше на очи, защото бе пукнато — драматична пукнатина, разстилаща се във всички посоки като паяжина. Начинът, по който се бе пукнало, бе толкова смешен, че се наложи Чарлс да ни разправи историята два пъти, въпреки че всъщност смешното бе пресъздаването й — пролетно почистване, Чарлс киха, покрит целия с прах, кихавицата го изхвърля от стълбата и той се приземява върху огледалото, току-що измито и поставено на пода.

— Не разбирам само — каза Хенри, — как си го закачил, без стъклото да се разпадне.

— Беше чудо. Сега не бих го докоснал. Не мислите ли, че изглежда особено очарователно?

Което не можеше да се отрече, тъй като покритото с петна тъмно стъкло, натрошено като калейдоскоп, отразяваше стаята в стотици парченца.

Съвсем случайно и чак когато си тръгвах открих как всъщност бе счупено огледалото. Стоях, опрял ръка на полицата до камината и тогава случайно погледнах в огнището. Камината не работеше. Имаше параван и чифт подпори за дървата, но пъновете, положени върху тях, бяха покрити с прах. Но този път, когато погледнах надолу, видях и нещо друго — сребърни искри, блеснали и остри като игли трески от счупеното огледало, които бяха смесени с големите и лесно разпознаваеми парчета от една чаша за уиски със златен ръб, близнакът й бе в ръката ми. Бяха тежки, стари чаши, с дъно дебело два сантиметра и половина. Някой доста точно и силно я бе метнал през стаята, достатъчно силно, за да я разбие на парчета и да натроши огледалото зад главата ми.

След две вечери отново бях събуден от чукане по вратата. Бях объркан и в отвратително настроение, но светнах лампата и примигвайки, се пресегнах за часовника. Беше три часа.

— Кой е там? — попитах.

— Хенри — дойде изненадващият отговор.

С известна неохота го пуснах да влезе. Не седна.

— Слушай — подхвана той, — извини ме, че те безпокоя, но е много важно. Трябва да те помоля за една услуга.

Говореше бързо и делово. Стресна ме. Седнах на ръба на леглото.

— Слушаш ли ме?

— Какво искаш?

— Преди петнадесет минути ми се обадиха от полицията. Чарлс е в затвора. Арестували са го за шофиране в пияно състояние. Искам да отидеш и да го измъкнеш.

По тила ми пролазиха мравки.

— Моля?

— Караше моята кола. Научили са името ми от регистрационния талон. Нямам никаква представа в какво състояние е — бръкна в джоба си и ми подаде незапечатан плик. — Предполагам, че ще ти трябва известна сума, за да го измъкнеш, не знам колко.

Отворих плика. Вътре имаше чек, празен, ако не броим подписа на Хенри и банкнота от двадесет долара.

— Вече казах на полицаите, че съм му заел колата — продължи Хенри. — Ако задават въпроси за това, нека ми звъннат — бе застанал до прозореца и гледаше навън. — На сутринта ще се свържа с адвокат. Единственото, което искам от теб, е да го измъкнеш колкото се може по-бързо.

Трябваше ми известно време, за да осмисля думите му.

— А парите? — попитах накрая.

— Плати независимо от разходите.

— Говорех за тези двадесет долара.

— Ще трябва да вземеш такси. Аз дойдох с едно и то ме чака долу.

Настъпи дълго мълчание. Все още не бях буден. Седях само по тениска и боксерки.

Докато се обличах, той седеше до прозореца, загледан в тъмната поляна, с ръце сключени зад гърба, напълно забравил за подрънкването на закачалките и моето тромаво, все още замаяно от съня ровене из чекмеджетата на бюрото. Бе спокоен, замислен и очевидно напълно потънал в собствените си отвлечени грижи.

Оставих Хенри и после с голяма скорост потеглих към тъмния център на града. Изведнъж осъзнах колко зле бях осведомен за положението, Хенри не ми бе казал нищо. Беше ли станала катастрофа? И в този ред на мисли, имаше ли ранени? Освен това, ако всичко бе толкова важно, а в крайна сметка това бе автомобила на Хенри, защо не идваше и той?

Един самотен светофар се полюляваше на кабела над празното кръстовище.

Затворът в Хампдън бе в една пристройка до сградата на съда. Това бе единствената сграда на площада, чиито прозорци светеха по това време на нощта. Казах на таксиметровия шофьор да чака и влязох.

Двама полицаи седяха в голяма и добре осветена стая. Зад преградите имаше много кантонерки и метални бюра, един старомоден охладител за вода, машина за дъвки от „Сивитан Клъб“ („Вашето ресто променя нещата“.) Разпознах един от полицаите — мъж с рижави мустаци — който бе участвал в издирването. Двамата дежурни ядяха пържено пиле от онзи вид, които се купуват претоплени от денонощния магазин, и гледаха на преносим чернобял телевизор шоуто на Сали Джеси Рафаел.

— Здравейте — поздравих.

Вдигнаха очи.

— Дойдох да видя какво е необходимо, за да изкарам приятеля си от ареста.

Онзи с рижите мустаци си избърса устата с хартиена салфетка. Беше на около тридесет години, едър, с дружелюбен вид.

— Предполагам, че става дума за Чарлс Маколи — каза той.

Каза го така, сякаш Чарлс му бе стар приятел. А може би беше. Чарлс бе прекарал доста време с хората тук, когато издирваха Бъни. Каза, че ченгетата се държали добре с него. Купували му сандвичи отвън, кола от автомата.

— Ти не си момчето, с което говорих по телефона — каза другият полицай. Беше едър и отпуснат, на около четиридесет, със сива коса и жабешка уста. — Това отвън твоята кола ли е?

Обясних. Ядяха пилето и слушаха: едри, приятелски настроени мъже, на хълбоците си имаха големи полицейски пистолети 38 калибър. Стените бяха покрити с плакати, издадени по поръчка на федералното правителство: „БОРЕТЕ СЕ С НЕДЪЗИТЕ ПО РОЖДЕНИЕ, НАЕМАЙТЕ ВЕТЕРАНИ, ДОКЛАДВАЙТЕ ИЗМАМИ С ПИСМА“.

— Ама знаеш, че не можем да ти дадем колата — каза полицаят с рижавите мустаци. — Господин Уинтър ще трябва да дойде до тук и да си я вземе сам.

— Не ми пука за автомобила. Просто искам да извадя приятеля си оттук.

Другият полицай погледна часовника си.

— Добре, върни се след около шест часа.

Шегуваше ли се?

— Имам парите.

— Не можем да определим гаранцията. Съдията ще се погрижи за това при предявяване на обвинението. Точно в девет часа.

Предявяване на обвинение? Сърцето ми заби. Какво по дяволите беше това?

Полицаите ме гледаха приветливо, сякаш искаха да кажат „Това ли е всичко?“

— Бихте ли ми казали какво се е случило? — казах.

— Моля?

Гласът ми се стори лишен от емоции и чужд.

— Какво точно е направил?

— Щатският патрул го спрял на Дийп Кил роуд — отговори сивокосият полицай. Каза го така, сякаш четеше. — Бил е видимо пиян. Съгласил се е на проба с дрегер, който показва високо наличие на алкохол. Патрулът го доведе тук и го затворихме в ареста. Това стана в два и двадесет и пет сутринта.

Нещата все още не бяха ясни, но за нищо на света не можех да измисля правилния въпрос, който да задам.

— Мога ли да го видя?

— Добре е, синко — каза полицаят с рижите мустаци. — Можеш да го видиш на сутринта.

Усмивки и любезно държание. Нямаше какво повече да кажа. Благодарих им и си тръгнах.

* * *

Таксито си бе тръгнало, когато излязох отвън. Бяха ми останали петнадесет долара от двадесетте на Хенри, но за да си повикам друго такси трябваше да се върна в затвора, а не исках. Така че тръгнах към главната улица в южния край, където пред едно заведение за бързо хранене имаше монетен телефон. Той не работеше.

Бях толкова уморен, че почти спях. Върнах се обратно до площада, минах край пощата, покрай железарията, покрай киното с провисналия навес: шлифовано стъкло, разбит тротоар, звезди. Планински котки дебнеха плячката си на барелефа по фриза на обществената библиотека. Вървях дълго, докато магазините се разредиха и пътят потъмня, вървях по широкото жужащо разклонение на магистралата, докато стигнах до автогарата на „Грейхаунд“, която бе тъжна на лунната светлина, тя бе и първото, което видях навремето от Хампдън. Беше затворена. Седнах отвън на дървена пейка под една жълтеникава крушка. Чаках да отворят, за да използвам телефона и да пия чаша кафе.

Служителят, дебел мъж с безжизнени очи, дойде да отключи в шест часа. Двамата бяхме единствените хора наоколо. Отидох до мъжката тоалетна, измих си лицето, а после изпих не една чаша кафе, а две, които служителят ми продаде с неудоволствие — наля ги от каната, която бе сложил на котлона зад тезгяха.

Дотогава слънцето бе вече изгряло, въпреки че почти нищо не се виждаше през зацапаните с мръсотия прозорци. Стените бяха покрити с несъществуващи вече разписания, а дълбоко в балатума бяха набити фасове и дъвка. Вратите на телефонната будка бяха покрити с отпечатъци от пръсти. Затворих ги зад себе си и набрах номера на Хенри, почти бях убеден, че няма да отговори, но за моя изненада вдигна на второто иззвъняване.

— Къде си? Какво става?

Обясних му какво се е случило. От другата страна ми отговори заплашително мълчание.

— Сам ли беше в килията? — попита най-после.

— Не знам.

— В съзнание ли беше? Искам да кажа, можеше ли да говори?

— Не знам.

Още едно дълго мълчание.

— Виж какво, в девет той ще се яви пред съдията. Защо не се срещнем пред съда.

За миг Хенри не отговори, а после каза:

— Най-добре ще е, ако ти се заемеш с това. Има замесени и други фактори.

— Щом има други фактори, ще ти бъда задължен, ако ме уведомиш за тях.

— Не се сърди — каза бързо. — Всичко е само заради това, че толкова често имам вземане-даване с полицията напоследък. Вече ме знаят, знаят и него. Освен това… направи пауза, — … опасявам се, че аз съм последният човек, когото Чарлс иска да види.

— Защо?

— Защото снощи се скарахме. Дълга история — отвърна, когато се опитах да го прекъсна. — Но когато се видяхме за последен път, бе много разстроен. Мисля, че от всички нас, ти си в най-добри отношения с него.

— Хм — казах, въпреки че вътрешно бях омилостивен.

— Чарлс много държи на теб. Знаеш го. Освен това в полицията не знаят кой си. Не мисля, че има някаква вероятност да те свържат с другата история.

— Не мисля, че това има значение в настоящата ситуация.

— Боя се, че има значение.

Настъпи мълчание, по време на което усетих пълната безнадеждност на всичките ми опити да стигна до дъното на каквото и да било, свързано с Хенри. Приличаше на пропагандатор, който системно укрива информация и я пуска, само когато счете, че ще обслужи определени цели.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Сега не е моментът да го обсъждаме.

— Ако искаш да отида там, ще е най-добре да ми кажеш за какво става дума.

Гласът му хрущеше и звучеше далечно, когато проговори:

— Нека кажем, че за момента нещата са много по-несигурни, отколкото съзнаваш. Чарлс имаше тежки дни. В интерес на истината никой не носи вина за това, но се наложи да понесе повече, отколкото трябваше.

Мълчание.

— Не искам толкова много от теб.

Само да направя онова, което искаш от мен, помислих си и затворих телефона.

Съдебната зала се намираше в дъното на коридора с килиите, минаваше се през летящи врати със стъкла в горната част. Изглеждаше като останалата част на сградата на съда, правена през 1950-те години или там някъде, покрита с надраскан балатум и ламперия, боядисана в жълт и лепкав на вид лак с цвят на мед.

Не очаквах да има толкова много хора. Пред банката на съдията имаше две пейки, едната бе заета от няколко щатски патрулни полицаи, на другата седяха трима-четирима непознати мъже, съдебната стенографка със смешната си, малка пишеща машина и още трима непознати мъже в частта за посетители — те седяха на разстояние един от друг, както и една нещастна, изпита жена в жълтокафяв дъждобран, която имаше вид, сякаш някой редовно я пребиваше.

Изправихме се на крака, когато влезе съдията. Случаят на Чарлс щеше да се гледа първи.

Той влезе през вратите по чорапи, като сомнамбул, а по петите му вървеше служител на съда. Лицето на Чарлс бе зацапано и подпухнало. Бяха му взели колана, връзките на обувките, както и самите обувки, та сякаш беше по пижама.

Съдията сведе поглед надолу към него. Беше мъж с кисело изражение на лицето, на около шестдесет, с тънки устни и месеста, увиснала шия като на кръвоследник.

— Имате ли адвокат? — каза той със силен върмонтски акцент.

— Не, господине — отговори Чарлс.

— Съпруга или родител, които да присъстват?

— Не, господине.

— Можете ли да платите гаранцията?

— Не, господине — каза Чарлс. Беше потен и дезориентиран.

Изправих се. За разлика от съдията, Чарлс не ме видя.

— Вие сте тук, за да платите гаранцията за господин Маколи?

— Да.

Чарлс се обърна, опитвайки се да фокусира погледа си върху мен, устата му бе леко отворена, изражението му празно и сякаш унесено — като на дванадесетгодишен.

— Гаранцията е петстотин долара, които можете да платите на гишето вляво, надолу по коридора — каза съдията с отегчен и монотонен глас. — Ще трябва да се явите отново след две седмици и ви съветвам да си вземете адвокат. Работите ли нещо, за което се налага да използвате автомобила си?

Един от запуснатите мъже на средна възраст отпред проговори:

— Колата не е негова, Ваша чест.

Съдията изведнъж се ядоса и изгледа Чарлс заплашително.

— Вярно ли е?

— Свързахме се със собственика. Някой си Хенри Уинтър. Учи горе в колежа. Казва, че е заел автомобила си на господин Маколи за вечерта.

Съдията изсумтя. А на Чарлс каза отсечено:

— Временно ви забранявам да шофирате, докато излезе решението на съда. И доведете на двадесет и осми господин Уинтър.

Цялата работа свърши невероятно бързо. В девет и десет вече бяхме излезли от сградата на съда.

Сутринта бе влажна и росна, студена за май. Птици цвърчаха в черните върхове на дърветата. Олюлявах се от умора.

Чарлс обви ръце около себе си.

— Боже, колко е студено.

Улиците бяха безлюдни. На площада току-що вдигаха жалузите на банката.

— Изчакай тук — казах. — Ще отида да извикам такси.

Хвана ме за ръката. Все още беше пиян, но нощното му наливане бе нанесло повече вреди на дрехите му, отколкото на нещо друго — лицето му бе свежо и зачервено като на дете.

— Ричард.

— Какво?

— Приятел си ми, нали?

Не бях в настроение да стоя на стъпалата на съда и да слушам подобни приказки.

— Разбира се — отвърнах и се опитах да освободя ръката си.

Но той ме сграбчи по-здраво.

— Добрият, стар Ричард. Знам, че си ми приятел. Толкова се радвам, че точно ти дойде. Искам само да ми направиш още една малка услуга.

— Каква?

— Не ме води вкъщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Заведи ме извън града. В къщата на Франсис. Нямам ключ, но госпожа Хач може да ме пусне, или пък ще разбия някой прозорец, или пък… слушай. Слушай сега. Мога да вляза през мазето. Правил съм го милиони пъти. Чакай — каза, когато видя, че се опитвам отново да го прекъсна, — и ти можеш да дойдеш. Можеш да се измъкнеш от училище, да вземеш малко дрехи и…

— Спри се — повторих за трети път. — Не мога да те водя никъде. Нямам кола.

Лицето му се промени и той пусна ръката ми.

— А, добре — каза с внезапна горчивина. — Благодаря ти много.

— Чуй ме. Не мога. Нямам кола. Дойдох с такси.

— Можем да отидем с колата на Хенри.

— Не можем. Полицаите взеха ключовете.

Ръцете му трепереха. Прокара ги през разбърканата си коса.

— Тогава ела вкъщи с мен. Не искам да се прибирам сам.

— Добре — бях толкова уморен, че пред очите ми играеха петна. — Добре. Само изчакай. Ще извикам такси.

— Не, не и такси — каза той и се дръпна назад. — Не съм толкова зле. Бих предпочел да вървя.

Разстоянието от стъпалата на съда до апартамента на Чарлс в Северен Хампдън не бе никак малко. Поне четири километра и половина. А доста голяма част от пътя минаваше край магистралата.

Колите профучаваха сред облаци изгорели газове. Изнемогвах от умора. Главата ме болеше, а краката ми бяха като олово. Но утринният въздух бе хладен и свеж и сякаш малко посъживи Чарлс. На половината път той спря пред прашния прозорец на едно заведение от другата страна на магистралата, срещу болницата за ветерани, и си купи сода със сладолед.

Чакълът хрущеше под краката ни. Чарлс пушеше цигара и отпиваше от содата през червено-бяла сламка. Черни мухи профучаваха край ушите му.

— Значи ти и Хенри сте се скарали — казах го просто така, за да наруша мълчанието.

— Кой ти каза? Той ли?

— Да.

— Не помня. Няма значение. Писна ми да ми казва какво да правя.

— Знаеш ли какво се питам.

— Какво?

— Не защо той ни нарежда какво да правим. А защо винаги изпълняваме това, което ни нареди.

— И аз не мога да разбера — каза Чарлс. — Не че имаме кой знае каква полза от това добро.

— Е, не съм сигурен.

— Шегуваш ли се? На първо място идеята за шибаната вакханалия, кой я измисли? Чия беше идеята да отведе Бъни в Италия? А после кой остави онзи дневник на видно място? Кучият му син. Обвинявам го за всичко това. Освен това ти нямаш представа, че бяха на крачка да ни хванат.

— Кой? — сепнах се аз. — Полицията?

— Хората от ФБР. Към края се случиха доста неща, които не ви казахме. Хенри ме закле да не казвам.

— Защо? Какво се случи?

Захвърли цигарата.

— Ами бяха се объркали. Мислеха, че Клоук бе замесен, мислеха си доста неща. Смешно, но ние толкова сме свикнали с Хенри, че понякога не осъзнаваме как изглежда в очите на другите хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не знам. Сещам се за хиляди примери — той се засмя сънливо. — Спомням си миналото лято, когато Хенри беше толкова ентусиазиран да наеме ферма и аз го откарах до офиса на посредничката в северната част на щата. Всичко бе напълно ясно. Имаше наум точно определена къща — голяма, стара, строена през деветнадесети век, встрани от някакъв кален път, огромен парцел към нея, помещения за прислугата и всичко останало. Дори беше приготвил парите в брой. Говориха сигурно два часа. Посредничката се обади в дома на управителя и го помоли да дойде в офиса. Управителят зададе на Хенри стотици въпроси. Провери всяка една от препоръките му. Всичко беше наред, но дори и тогава не му отдадоха къщата под наем.

— Защо?

Той се изсмя.

— Ами Хенри просто изглежда прекалено добре, за да е истински, нали? Не можеха да повярват, че някой колежанин на неговата възраст, ще плати толкова много за толкова голямо и изолирано място, само за да живее сам-самичък и да изучава дванадесетте велики култури.

— Моля? Взели са го за някакъв мошеник?

— Да кажем, че си мислеха, че не е съвсем чист пред закона. Очевидно и хората от ФБР си мислеха същото. Не мислеха, че е убил Бъни, а че знае нещо, което не им казва. Беше очевидно, че в Италия между двамата е имало търкания. Марион го знаеше, Клоук го знаеше, знаеше го дори Джулиан. Мен дори ме подлъгаха да им го кажа, за което не съм споменал на Хенри. Според мен те наистина си мислеха, че двамата с Бъни са вкарали пари в бизнеса с наркотици на Клоук. Онова пътуване до Рим бе голяма грешка. Можеха да го направят незабележимо, но Хенри похарчи цяло състояние, пръскаше пари като луд, живяха в палацо, за Бога! Навсякъде, където са отишли, хората ги помнят. Ти го знаеш Хенри, той просто си е такъв, но погледни от техния ъгъл. А и онази негова болест сигурно е изглеждала доста подозрителна. Да телеграфира на лекар в Щатите за демерол. Като добавим и билетите за Южна Америка. Това, че ги плати с кредитната си карта, бе най-глупавото нещо, което някога е правил.

— Разбрали са за това? — попитах ужасен.

— Разбира се. Ако те подозират, че търгуваш с наркотици, първото нещо, което проверяват, са сметките, а и за Бога, от всички места точно Южна Америка! За щастие бащата на Хенри наистина има някаква недвижима собственост там. Хенри успя да измисли нещо сравнително достоверно — не че му повярваха, въпросът бе, че не можеха да го опровергаят.

— Не разбирам от къде им е хрумнала историята с наркотиците.

— Само си представи как е изглеждало всичко в техните очи. От една страна имаме Клоук. В полицията знаят, че той търгува с наркотици в сравнително голям мащаб, вероятно са се досетили, че е посредник и работи за някоя доста по-едра риба. Между тази история и Бъни нямаше ясна връзка, но пък ето ти го най-добрият приятел на Бъни, с всичките тези пари, за които не могат да кажат с точност от къде идват. А освен това през последните няколко месеца самият Бъни пръскаше доста пари. Разбира се, Хенри му ги даваше, но те не знаеха това. Модни ресторанти. Италиански костюми. И още нещо — Хенри просто изглежда подозрително. Начинът, по който се държи. Дори начинът, по който се облича. Прилича на някой от онези герои с очила с рогови рамки и ръкавели в гангстерските филми, сещаш се, като оня, който води счетоводството на Ал Капоне — запали друга цигара. — Помниш ли нощта, преди да открият тялото на Бъни? Когато с теб отидохме в онзи отвратителен бар, онзи с телевизора, където се напих?

— Да.

— Това бе една от най-ужасните вечери в живота ми. Нещата се очертаваха доста зле за двама ни. Хенри почти бе сигурен, че на другия ден ще го арестуват.

Бях толкова ужасен, че за миг изгубих ума и дума.

— За Бога, защо? — накрая попитах.

Чарлс дръпна силно от цигарата.

— От ФБР го бяха посетили същия следобед. Малко преди това бяха арестували Клоук. Казали на Хенри, че имали достатъчно основателни причини да арестуват половин дузина хора, включително и него самия, или за сговаряне да се потули нещо, или за укриване на доказателства.

— Иисусе! — възкликнах смаян. — Половин дузина? Кои?

— Не знам със сигурност. Може да са блъфирали, но Хенри се бе поболял от притеснение. Предупреди ме, че вероятно ще дойдат у нас, така че трябваше да се махна от там. Не можех да седя и да ги чакам. Накара ме да обещая, че няма да ти казвам. Дори Камила не знаеше.

Последва дълго мълчание.

— Но не те арестуваха — казах.

Чарлс се изсмя. Забелязах, че ръцете му все още потреперваха леко.

— Мисля, че за това трябва да сме благодарни на добрия стар колеж Хампдън. Разбира се, доста от нещата не се връзвали — разбрали го, когато говорили с Клоук. Но все пак разбирали, че не им казват истината и че вероятно ще я узнаят, ако от колежа им съдействат малко повече. Ръководството обаче искаше нещата да се потулят колкото е възможно по-бързо, след като намериха тялото на Бъни. Ставаше прекалено много лоша реклама. Броят на документите, подадени от първокурсниците, бе паднал с около двадесет процента. А пък от градската полиция, в чиито правомощия бе всичко това, са много отзивчиви за такива неща. Клоук бе загазил здраво заради някои неща, свързани с наркотиците, можеха да го хвърлят в затвора. Но се измъкна само с изпитателен срок в колежа и петдесет часа общественополезен труд. Дори няма да му го впишат в досието.

Трябваше ми малко време, за да осмисля чутото. Коли и камиони профучаваха край нас.

След малко Чарлс се изсмя отново.

— Забавно е — каза той и завря юмруци дълбоко в джобовете си. — Мислехме си, че изкарваме на предна линия най-добрия си човек, но ако някой друг от нас бе поел нещата в свои ръце, щеше да е далеч по-добре. Например ти. Или Франсис. Или дори сестра ми. Можехме да избегнем половината от това.

— Няма значение. Всичко вече свърши.

— Не и благодарение на него. Аз бях онзи, който трябваше да се разправя с полицията. Той си присвоява заслугите, но на практика аз бях този, който трябваше да седи в проклетата полиция часове наред, да пие кафе с тях и да се опитва да ги накара да го харесат, да се опита да ги убеди, че сме най-обикновени хлапета. Същото стана и с ФБР, но тогава беше дори още по-лошо. Да си фасада за всички, винаги да си нащрек, да казваш само правилните неща и да даваш всичко от себе си, да гледаш на нещата от тяхната гледна точка — а с тези хора трябва да улучиш верния тон, за миг не можеш да се отпуснеш, опитваш се да бъдеш общителен през цялото време, открит и въпреки това загрижен, същевременно изобщо да не си нервен, въпреки че почти не можех да взема чаша в ръка, без да се боя, че ще я разлея, на няколко пъти пък бях толкова паникьосан, та си помислих, че ще припадна, ще избухна или ще направя нещо друго. Знаеш ли колко трудно бе това? Мислиш ли, че Хенри би се принизил да направи подобно нещо? Не. За мен нямаше проблем да го правя, а той не биваше да бъде безпокоен. Тези хора никога в живота си не бяха виждали човек като Хенри. Ще ти кажа за какво се притесняваше той. Дали например, носи правилната книга, дали Омир ще направи по-добро впечатление от Тома Аквински. Все едно беше на друг свят. Ако трябваше да се разправят само с него, щеше всички ни да ни изпрати в газовата камера.

Край нас изтрополя един камион, натоварен с трупи.

— Боже Господи — казах накрая. Бях доста разтърсен. — Радвам се, че не съм го знаел.

Той сви рамене.

— Имаш право. Всичко завърши добре. Въпреки това не ми харесва това, че Хенри се опитва да ми заповядва.

Дълго време вървяхме, без да продумаме.

— Имаш ли идея къде ще прекараш лятото? — попита Чарлс.

— Не съм се замислял — отвърнах. Не бях получил отговор по онзи въпрос с Бруклин, което ме навеждаше на мисълта, че нещата се бяха провалили.

— Заминавам за Бостън — каза Чарлс. — Пралелята на Франсис има апартамент на Малбъро стрийт. Само през няколко къщи от парка. За лятото заминава извън града и Франсис ми каза, че ако искам, мога да отседна там.

— Звучи добре.

— Жилището е голямо. Ако искаш, можеш да дойдеш и ти.

— Може би.

— Ще ти хареса. Франсис ще бъде в Ню Йорк, но ще прескача от време на време. Бил ли си изобщо в Бостън?

— Не.

— Ще посетим музея Гарднър, пиано бара в Риц.

Разказваше ми за музея в Харвард — бил пълен с милиони различни цветя, направени от цветно стъкло — когато съвсем неочаквано и със застрашителна бързина един жълт фолксваген зави от насрещното платно и спря до нас.

Беше приятелката на Джуди Пуви, Трейси. Свали прозореца и ни дари с ярка усмивка.

— Здравейте, момчета. Да ви откарам ли?

Остави ни пред жилището на Чарлс. Беше десет часа. Камила не си бе вкъщи.

— Боже — каза Чарлс, докато смъкваше сакото си, което се свлече на купчина на пода.

— Как се чувстваш?

— Пиян.

— Искаш ли кафе?

— В кухнята има някакво — каза той, прозявайки се и прокарвайки ръка през косата си. — Нещо против да се изкъпя?

— Върви.

— След минута се връщам. Тази килия беше гнусна. Мисля, че имам бълхи.

Забави се повече от минута. Чувах го как кихаше, пускаше крановете за топлата и студената вода и си тананикаше. Влязох в кухнята, налях си чаша портокалов сок и сложих филийки хляб в тостера.

Докато ровех из шкафа за кафе, намерих половин буркан малцово мляко „Хорлик“^[9]. Етикетът му ме бе зяпнал с упрек. Бъни бе единственият сред нас, който изобщо пиеше малцово мляко. Набутах го в дъното на шкафа, зад един буркан с кленов сироп.

Кафето бе готово и бях подхванал втората партида филийки от тостера, когато чух пъхването на ключ в ключалката и отварянето на входната врата. Камила надникна в кухнята.

— Здравей — косата й бе разрошена, лицето й бледо и бдително — приличаше на малко момче.

— Здрасти и на теб. Закуска?

Тя седна на масата до мен.

— Как мина? — попита.

Разказах й. Слушаше внимателно, пресегна се, взе една триъгълна филийка, намазана с масло, от чинията ми и я изяде, докато слушаше.

— Той добре ли е?

Не знаех какво точно има предвид под „добре“.

— Разбира се.

Последва дълго мълчание. От радиото от долния етаж едва доловимо се носеше весел женски глас, който пееше песен за кисело мляко. Пригласяше хор от мучащи крави.

Дояде филийката и стана, за да си налее кафе. Хладилникът бръмчеше. Гледах я как рови из шкафа за чаша.

— Знаеш ли — казах, — трябва да изхвърлите буркана с малцово мляко, който е там.

Камила помълча, преди да отговори.

— Знам — отвърна тя, — ей там, в дрешника има един шал, който той остави последния път, когато беше тук. Все попадам на него. Все още мирише на него.

— Защо не го изхвърлиш?

— Все се надявам, че няма да ми се наложи. Ще ми се някой ден, като отворя вратата на дрешника, него просто да го няма.

— Стори ми се, че чух гласа ти — каза Чарлс, който явно стоеше от известно време на прага на кухнята. Косата му бе мокра, беше облечен само с халат, а в гласа му имаше все още следи от онова алкохолно надебеляване, което толкова добре познавах. — Мислех, че си на училище.

— Бързо свърши. Джулиан ни пусна рано. Как се чувстваш?

— Прекрасно — отговори Чарлс и зашляпа из кухнята, мокрите му крака оставяха отпечатъци, които мигновено се изпаряваха от лъскавия, червен като домат балатум. Застана зад нея и положи ръцете си на нейните рамена, наведе се ниско и положи устни отзад на врата й. — Защо не целунеш своя брат-затворник?

Тя се поизвърна, сякаш за да го целуне по бузата, но той плъзна ръката си надолу по гърба й, наклони лицето й към своето и я целуна в устата — не бе братска целувка, за това нямаше никакво съмнение, а дълга, жадна целувка, необуздана и страстна. Халатът му леко се отвори, когато ръката му се плъзна от брадичката й към врата, ключицата, основата на врата, пръстите му се промъкнаха през ръба на ризата й на точки и потрепериха над топлата кожа там.

Бях втрещен. Тя не трепна, не помръдна. Когато той спря, за да си поеме дъх, тя приближи стола си към масата и посегна към захарницата, сякаш нищо не се бе случило. Лъжичката издрънча в порцелана. Миризмата на Чарлс — влажна, пиянска, сладникава от цитрусовия аромат на водата му за бръснене — натежа във въздуха. Тя вдигна чашата и отпи. Едва тогава си спомних, че Камила не харесваше кафето си със захар. Пиеше го неподсладено, с мляко.

Бях втрещен. Усещах, че трябва да кажа нещо, но не можех да измисля нищо.

Чарлс бе онзи, който накрая наруши мълчанието.

— Умирам от глад — завърза колана на халата си и зашляпа към хладилника. Отвори бялата врата с трясък. Спря се, за да огледа, лицето му грееше на ледената светлина.

— Май ще си направя малко бъркани яйца. Някой друг иска ли?

Късно същия следобед отидох да се видя с Франсис, след като се бях прибрал, изкъпал и дремнал.

— Влизай, влизай — замаха ми той френетично. Учебниците му по гръцки бяха пръснати по бюрото, а една цигара димеше в пълен пепелник. — Какво стана снощи? Бяха ли арестували Чарлс? Хенри не ми казва нищо. Научих известна част от Камила, но тя не знае подробностите… Сядай. Искаш ли нещо за пиене? Какво да ти донеса?

Винаги бе забавно да разказваш история на Франсис. Навеждаше се напред и попиваше всяка дума, като реагираше в подходящите моменти с изумление, съчувствие и смут. Затрупа ме с въпроси, когато свърших. Обикновено се наслаждавах на задълбоченото му внимание и бих разтеглил разказа си колкото е възможно повече, но сега при първа възможност, казах:

— Сега аз искам да те попитам нещо.

Палеше нова цигара. Затвори с изщракване запалката и сбърчи вежди.

— Какво?

Бях мислил за хиляди начини, по които да построя въпроса, но ми се струваше, че в името на яснотата бе най-добре да пристъпя направо.

— Мислиш ли, че Чарлс и Камила спят заедно?

Току-що бе напълнил дробовете си с дим, но когато го попитах, го издуха през носа си от изненада.

— Мислиш ли?

Но той кашляше.

— Какво те кара да питаш за нещо такова? — попита накрая.

Разказах му какво бях видял тази сутрин. Слушаше, очите му бяха зачервени и насълзени от дима.

— Това не е нищо — каза той. — Вероятно все още е бил пиян.

— Не ми отговори на въпроса.

Остави димящата цигара в пепелника.

— Добре — каза примигвайки, — след като ме питаш… Да. Мисля, че понякога го правят.

Настъпи дълго мълчание. Франсис затвори очи и ги разтри с палец и показалец.

— Не мисля, че е нещо, което се случва твърде често — каза той. — Но човек никога не знае. Бъни винаги повтаряше, че ги заварил веднъж.

Зяпнах го.

— Каза всъщност на Хенри, не на мен. Боя се, че не знам подробностите. Очевидно е имал ключ, а много добре помниш как имаше навика да нахлува без да чука… Хайде де, сигурно и на теб ти е хрумвало.

— Не — отвърнах, въпреки че всъщност ми бе идвало наум, още от мига, когато за първи път ги бях срещнал. Бях го отдал на собствената си душевна перверзия, някаква изродена приумица на съзнанието, проекция на собственото ми желание, защото той й беше брат и толкова много си приличаха, а мисълта, че двамата са в леглото заедно, носеше освен предвидимите пристъпи на ревност, угризения и изненада, още един, далеч по-осезаем — този на възбудата.

Франсис ме наблюдаваше с интерес. Изведнъж усетих, че знаеше точно какво си мислех.

— Много се ревнуват един друг — каза той. — Той повече, отколкото тя. Винаги съм го смятал за детинско, очарователно нещо, цялото това словесно боричкане, за което дори Джулиан ги дразнеше. Искам да кажа, аз нямам братя и сестри, Хенри също, какво бихме могли да знаем за подобни неща? Говорехме си колко забавно би било, ако имахме сестри — изхили се той. — Явно по-забавно, отколкото и двамата сме си мислели. Не, че го смятам за толкова ужасно — от морална гледна точка, искам да кажа — но не е и нещо случайно и невинно. Далеч по-дълбоко и гадно е. Миналата есен, горе-долу по времето, когато онзи фермер…

Той се отдалечи, влачейки крака, поседя малко, пушейки, на лицето му бе изписано чувство на безизходица и смътно раздразнение.

— Е? Какво се случи тогава?

— С подробности ли? — сви рамене. — Не мога да ти кажа. Почти не помня нищо от случилото се през онази нощ, което не значи, че общата идея не ми бяга… — замлъкна, понечи да заговори отново, но размисли, после поклати глава. — Искам да кажа, че след онази нощ за всички бе ясно. Не че не знаехме преди това. Просто Чарлс се държа много по-зле, отколкото някой от нас бе очаквал. Аз…

Седна и за миг остана загледан в пространството. После разтърси глава и посегна за друга цигара.

— Невъзможно е да го обясня. Но човек може да погледне на това и от изключително прост ъгъл. Тези двамата винаги са изгаряли от желание един по друг. Не се правя на светец, но намирам ревността им за смайваща. За Камила само ще кажа, че проявява по-голямо разбиране, когато става дума за тези неща. Вероятно й се налага.

— Какви неща?

— За това с кого си ляга Чарлс.

— С кого си е лягал Чарлс?

Взе чашата си и отпи една голяма глътка.

— С мен например. Това не бива да те изненадва. Бих добавил, че ако ти пиеше толкова, колкото и той, вероятно щях да съм преспал и с теб.

Въпреки дяволитостта в тона му, която в друг случай би ме раздразнила, усетих и нотка на тъга в гласа му. Пресуши уискито и остави с трясък чашата на масата. След известно време каза:

— Не се е случвало много често. Три или четири пъти — първия път, когато бях второкурсник, а той първокурсник. Седяхме до късно, пиехме в стаята ми, едното доведе до другото. Здравата се позабавлявахме в дъждовната нощ, но трябваше да ни видиш на закуска — изсмя се неприветливо.

— Помниш ли нощта, когато умря Бъни? Когато бях в стаята ти? И Чарлс ни прекъсна в онзи доста неподходящ момент?

Знаех какво ще ми каже.

— Ти си тръгна с него.

— Да, беше ужасно пиян. Всъщност малко прекалено пиян. Което бе доста удобно за него, за да може да се преструва на следващия ден, че нищо не помни. Чарлс има склонност към тези пристъпи на амнезия, след като прекара нощта в дома ми — погледна ме с крайчеца на окото си. — Отрича доста убедително, но очаква и аз да играя с него, разбираш ли, да се преструвам, че никога не се е случвало. Дори не мисля, че го прави от чувство за вина. В интерес на истината го прави по онзи особено лековат начин, който ме вбесява.

— Харесваш го много, нали? — попитах.

Не знам какво ме накара да го кажа. Франсис не мигна.

— Не зная — отвърна студено и посегна за цигара с дългите си, покрити с петна от никотин пръсти. — Предполагам, че го харесвам доста. Стари приятели сме. Със сигурност не се заблуждавам, че има нещо повече от това. Но ми беше много приятно с него, което е много повече, отколкото мога да кажа за Камила.

Това бе нещо, което Бъни би нарекъл изненадващ ход. Бях твърде стъписан, за да отговоря.

При все че задоволството му бе очевидно, Франсис не даде да се разбере, че е нанесъл удар. Наведе се напред в стола си до прозореца, върховете на косата му блестяха с металическа червенина на слънцето.

— Съжалявам, но така стоят нещата. Всеки от тях се интересува само от себе си. Обичат да се представят за едно цяло, но всъщност не знам колко ги е грижа един за друг. Определено изпитват перверзно удоволствие да те водят за носа, да, тя те води за носа — каза той, когато се опитах да го прекъсна. — Виждал съм я да го прави. Същото е и с Хенри. Някога бе луд по нея. Мисля, че го знаеш, не бих се учудил, ако все още е. Колкото до Чарлс, поначало той предпочита момичета. Ако е пиян, и аз върша работа. Но точно когато съм успял да вкаменя сърцето си, той започва да се държи толкова мило! Винаги се хващам. Не знам защо — замълча за миг. — В нашето семейство не се славим с добър външен вид, състоим се само от изхвръкнали кокалчета, скули и орлови носове. Вероятно по тази причина имам склонност да приравнявам физическата красота с качества, с които тя няма абсолютно нищо общо. Виждам хубава уста или две дълбоки очи и си представям всякакви силни чувства, душевна близост, такива неща. Не обръщам внимание, че около този човек има събрани поне шестима загубеняци, които просто са били измамени от същите тези очи — наведе се напред и енергично изгаси цигарата. — Тя би се държала съвсем като Чарлс, ако й бе позволено. Той има толкова силно чувство за собственост, държи я доста изкъсо. Можеш ли да си представиш по-тежко положение? Пази я като ястреб. А освен това е толкова беден — не че има голямо значение — добави бързо, осъзнавайки пред кого говори, — но той силно се притеснява от това. Много е горд със семейството си и знаеш ли, много добре съзнава, че самият той е затъпял от пиене. В това има нещо римско, цялото внимание, което обръща на честта на сестра си. Бъни не би посмял да се доближи до Камила, дори не би се осмелил да я погледне. Обичаше да казва, че не била негов тип, но аз си мисля, че старият холандец в него просто знаеше, че тя не бе за него. Бога ми… веднъж, преди много време, си спомням, че вечеряхме в някакъв абсурден китайски ресторант в Бенингтън. „Пагодата на омарите“. Сега е затворен. Имаше завеси от червени мъниста и олтар на Буда с изкуствен водопад. Изпихме доста питиета с чадърчета в тях и Чарлс бе потресаващо пиян, в интерес на истината, вината не бе негова. Всички бяхме пияни, на подобни места коктейлите винаги са прекалено силни, освен това човек никога не знае какво точно слагат в тях, нали? Отвън имаше малък мост, който водеше към паркинга и минаваше над ров с питомни патици и златни рибки. Неизвестно как, но ние с Камила се отделихме от другите и чакахме там. Сравнявахме си късметите. Нейният бе „Очаквайте целувка от мъжа на мечтите си“, което бе прекалено добро, за да го пропусна, тъй че аз… ами и двамата бяхме пияни и малко се отнесохме… и тогава Чарлс долетя отнякъде, сграбчи ме отзад за врата и си помислих, че ще ме хвърли през перилата. Бъни също бе там, издърпа го, Чарлс прояви достатъчно разум, за да каже, че се е шегувал, но не беше така, причини ми болка, изви ръката зад гърба ми и почти я извади от ставата. Не знам къде беше Хенри. Вероятно е гледал към луната и е рецитирал някакви стихове от времето на династията Танг.

Последвалите събития бяха изкарали много неща от ума ми, но споменаването на Хенри ми напомни онова, което Чарлс ми бе казал за ФБР сутринта и породи още един въпрос, този път свързан с Хенри. Чудех се дали моментът бе подходящ да говоря още за някой от тях, когато Франсис изведнъж проговори с тон, който предполагаше лоши новини.

— Знаеш ли, днес ходих на лекар.

Изчаках го да продължи. Но не го направи.

— Защо? — накрая попитах.

— Същата история. Замаяност. Болки в гърдите. През нощта се събудих и не можех да си поема дъх. Миналата седмица се върнах в болницата и ги оставих да ми направят някакви изследвания, но нищо не показаха. Препратиха ме към този човек. Невролог.

— И?

Той неспокойно се размърда на стола.

— Не откри нищо. Нито един от тези провинциални доктори не е достатъчно добър. Джулиан ми даде името на един в Ню Йорк, същият, който излекувал шаха на Исрам от онова заболяване на кръвта. Снимката им беше по всички вестници. Джулиан каза, че бил най-добрият диагностик в страната и един от най-добрите в света. Зает е за две години напред, но Джулиан каза, че може би, ако му се обади, ще се съгласи да ме види.

Посегна за нова цигара, въпреки че последната си тлееше недокосната в пепелника.

— Така, както пушиш, нищо чудно, че се задъхваш.

— Това няма нищо общо — отвърна раздразнено, потупвайки цигарата в китката си. — Затова пък е единственото, което тези тъпи върмонтци ми повтарят. Спри да пушиш, не пий алкохол и кафе. Половината си живот пуша. Мислиш ли, че не знам как ми влияе? Но гадните спазми в гърдите не са от цигарите, нито пък от няколкото питиета. Освен това имам и други симптоми. Сърцебиене. Пищене в ушите.

— Пушенето може да оказва напълно неочакван ефект върху тялото ти.

Франсис често ми се подиграваше, когато използвах някои изрази, които смяташе за чисто калифорнийски.

— Напълно неочакван? — повтори злобно, имитирайки акцента ми: еснафски, глух и безизразен. — Наистина ли?

Погледнах как се бе прегърбил на стола — вратовръзка на точки, тесни обувки от „Бали“, лисиче, тясно лице. Ехидната му усмивка също бе лисича и бе прекалено озъбен. Беше ми дошло до гуша от него. Изправих се. Стаята бе толкова задимена, че очите ми се насълзиха.

— Да, а сега трябва да тръгвам.

Подигравателното му изражение изчезна.

— Ядосах те, нали? — каза той тревожно.

— Не.

— Напротив, ядосан си.

— Не, не съм — отвърнах. Тези внезапни, панически опити да се помирим ме дразнеха повече от обидите му.

— Извини ме. Не ме слушай. Пиян съм, болен съм, не исках да кажа това.

Внезапно видях пред себе си Франсис след двадесет години, след петдесет — в инвалидна количка. Видях и себе си, също остарял, седнал до него в задимена стая, двамата повтаряме тази размяна на реплики за хиляден път. По едно време ми бе харесала мисълта, че злодеянието поне ни бе свързало едни с други, не бяхме обикновени приятели, а приятели докато смъртта ни раздели. След смъртта на Бъни тази мисъл бе единственото ми утешение. Сега от нея ми се гадеше, защото знаех, че няма измъкване. Бях свързан с тях, с всички тях, завинаги.

По пътя от дома на Франсис вървях с наведена глава, потънал в тъмна и неясна плетеница от безпокойство и потиснатост. Тогава чух гласа на Джулиан да ме вика по име.

Обърнах се. Излизаше от Лицея. Сърцето ми се сви в гърдите при вида на любопитното му, любезно изражение — беше толкова мил, толкова дружелюбен, толкова радостен да ме види!

— Ричард — повтори той, сякаш нямаше друг човек на земята, чийто вид би го зарадвал повече. — Как си?

— Добре.

— Тъкмо тръгвам към Северен Хампдън. Ще повървиш ли с мен.

Погледнах към нищо неподозиращото му, усмихнато лице и си помислих „Само ако знаеше. Това ще го убие.“

— Благодаря, Джулиан, с удоволствие, но трябва да се прибирам вкъщи.

Погледна ме изпитателно. Когато видях загрижеността в очите му, почти ми призля от самоненавист.

— Ричард, напоследък те виждам толкова рядко. Имам усещането, че се превръщаш само в сянка в моя живот.

Благосклонността, душевното спокойствие, които излъчваше, изглеждаха толкова чисти и истински, че за един зашеметяващ миг почувствах как тъмнината почти осезаемо се оттегля от сърцето ми. Облекчението бе такова, че едва не се разридах, но тогава го погледнах отново и усетих как цялата отровна тежест пак се стоварва върху мен с всички сили.

— Сигурен ли си, че си добре?

Никога не бива да узнава. Никога не бива да му казваме.

— Да. Разбира се, че съм. Добре съм.

Животът в колежа все още не се бе върнал напълно в нормалното си русло, въпреки че шумотевицата около Бъни почти бе престанала — съвсем различен бе обаче духът на новите мерки за прекратяване на употребата на наркотици, който се ширеше в студентското градче. Бяха отминали дните, когато на път за вкъщи от „Ратскелър“, не бе необичайно да видиш някой учител да седи под голите крушки в мазето на Дърбинстол — например Арни Вайнстийн, икономист-марксист, завършил Бъркли през 1969 година, или изпитата и рошава глава на англичанина, който водеше часовете за Стърн и Дефо^[10].

С това бе свършено. Видях мрачните хора от охраната да демонтират подземната лаборатория, да изнасят кашони с мензури и медни тръби, а през това време главният химик на Дърбинстол — дребно момче от Ейкрън на име Къл Кларкън, с покрито с лунички лице — стоеше наблизо и плачеше, все още облечен в лабораторната си престилка и с кецовете, които бяха негова запазена марка. Учителят по антропология, който двадесет години подред бе преподавал „Гласове и видения: идеите на Карлос Кастанеда“ (курс, в чийто край имаше задължителен ритуал край огън на открито, на който се пушеше трева), доста изненадващо обяви, че си взема отпуск и заминава за Мексико. Арни Вайнстийн започна често да ходи в градските заведения, където се опитваше да обсъжда марксистката теория с враждебно настроените мъже на бара. Рошавият англичанин се върна към първоначалното си хоби да преследва момичета, с двайсет години по-млади от него.

Като част от новата политика срещу наркотиците Хампдън бе домакин на съревнование между колежи под формата на игра, на която проверяваха знанията на колежаните за наркотиците и алкохола. Въпросите бяха измислени от Националния съвет за алкохолизъм и системна злоупотреба. А самите игри бяха водени от местна телевизионна звезда (Лиз Окавело) и бяха предавани на живо по Канал 12.

Викторините най-неочаквано се оказаха предмет на значителен интерес — обаче не в онзи дух, на който са се надявали спонсорите. Хампдън събра първокласен отбор, който се оказа на практика непобедим, подобно на някои от онези спецчасти във филмите, съставени от отчаяни бегълци, от мъже, които трябва да извоюват свободата си и нямат какво да губят. Групата бе звездна: Клоук Рейбърн, Брам Джързи, Джак Тайтелбаум, Лаура Стора, отборът бе воден не от кого да е, а от прославеният Къл Кларкън. Къл участваше с надеждата, че на следващата година ще му позволят да се върне в колежа, Клоук, Брам и Лаура като част от задължителните за тях часове на общественополезен труд, а Джак бе там просто заради веселбата. Общият им опит бе просто зашеметяващ. Заедно изведоха Хампдън до върха, след съкрушителни победи над „Уилямс“, „Васар“, „Сара Лоурънс“, хвърлиха се в боя с шеметен устрем и умения срещу въпроси от рода на: „Избройте пет наркотика от семейството на торазина?“ или „Какви са ефектите от финциклидина?“

Въпреки че търговията бе намаляла сериозно, не се изненадах, когато разбрах, че Клоук си продължава своя бизнес, макар и значително по-дискретно, отколкото бе свикнал в добрите стари дни. Един четвъртък вечер, преди купона, отидох до стаята на Джуди да й поискам аспирин, последваха няколко загадъчни въпроса иззад заключената врата, после ми отвори Клоук. Щорите бяха спуснати, а той бе зает с огледалцето и аптекарските й везни.

— Здрасти — поздрави той и бързо ме набута вътре, като отново заключи вратата зад гърба ми. — Какво мога да направя за теб тази вечер?

— А, нищо, благодаря. Търся Джуди. Къде е тя?

— Добре — отвърна Клоук и се върна към заниманията си. — Тя е в работилницата за костюми. Помислих, че може би тя те е пратила. Харесвам я, но защо трябва да прави от всичко толкова голяма работа, което никак не е гот. Не е гот… — внимателно избута отмерения прах в една отворена хартия. — Изобщо — ръцете му трепереха, беше очевидно, че здраво бе бръкнал в кацата със собствената си стока. — Наложи се да изхвърля моите везни и след цялата тая бъркотия, дето се случи, какво по дяволите трябваше да направя? Да отида до амбулаторията? Тя по цял ден тичаше наоколо, по обед и т.н., потъркваше носа си и викаше „Грамче тук, грамче там“, за щастие никой не разбра за какво, дявол я взел, говореше, но въпреки това — кимна към отворената книга до себе си, „История на изкуството“ на Дженсън, която на практика бе нарязана на парчета. — Дори тези шибани пакетчета. Набила си е в главата, че трябва да са шик, Боже, отваряш ги, а вътре шибаният Тинторето. Побеснява, ако ги отрежа така, че задникът на купидончето или каквото и да е там, не е точно в средата. Как е Камила? — каза и погледна нагоре.

— Добре е — отговорих. Не исках да мисля за Камила. Не исках да мисля за нищо, което бе свързано с гръцкия или с часовете по гръцки.

— Харесва ли й новото място? — попита Клоук.

— Моля?

Изсмя се.

— Не знаеш ли? Тя се премести.

— Какво? Къде?

— Не знам. Вероятно надолу по улицата. Отбих се да видя близнаците… ще ми подадеш ли ножчето за бръснене, моля?… Вчера се отбих да ги видя и Хенри й помагаше да прибере нещата си в кашони — бе спрял да работи с везните и кълцаше с ножчето магистралки върху огледалото. — Чарлс отива в Бостън за лятото, а тя остава тук. Каза, че не искала да остава сама в къщата, а пък въртелите да го преотдава под наем били много. Явно доста от нас ще са тук през лятото — той ми предложи огледалото и навита на руло двадесетачка. — Ние с Брам точно сега си търсим място.

— Това е много добро — казах половин минута по-късно, когато първите еуфорични искри започнаха да достигат до нервните ми окончания.

— Нали. Превъзходно е, нали? Особено след гадния боклук на Лаура, който се разпространяваше напоследък. Онези от ФБР го изследвали и казали, че е около осемдесет процента талк — той си избърса носа. — Като стана дума, говориха ли с теб изобщо?

— От ФБР? Не.

— Изненадан съм. След цялата тази глупотевина със спасителната лодка, с която подлудиха всички.

— За какво говориш?

— Боже, наговориха какви ли не странни неща. Имало заговор. Знаели, че Хенри, Чарлс и аз сме замесени. Здраво сме били загазили, а в спасителната лодка имало място само за един. И това щял да бъде онзи, който първи проговорел — отново подсмръкна и потърка носа си. — С две думи, стана по-зле, когато баща ми изпрати адвокат. „Защо ти е адвокат, ако си невинен“ и всякакви такива тъпотии. Проблемът бе, че дори и шибаният адвокат не можа да разбере какво се опитваха да ме накарат да призная. Непрекъснато повтаряха, че приятелите ми Хенри и Чарлс са ме натопили. Те били виновните и ако не съм се разприказвал, можело да ме обвинят за нещо, което дори не съм извършил.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите, при това не само от кокаина.

— Да се разприказваш? За какво?

— Убий ме, не знам. Адвокатът ми каза да не се притеснявам, че това били пълни глупости. Говорих с Чарлс, който каза, че и на него му пробутвали същото. Искам да кажа — знам, че харесваш Хенри, но според мен той доста оплеска цялата история.

— Моля?

— Ами той е толкова изпълнителен, вероятно дори не е закъснявал да връща книгите в библиотеката, а изведнъж, внезапно, му се нахвърли шибаното ФБР. Не знам какво, по дяволите, им е казал, но се опитваше да ги насочи навсякъде другаде, освен към себе си.

— В каква посока например?

— Например към мен — посегна за цигара. — И, не ми се ще да го казвам, но си мисля, че и към теб.

— Към мен?

— Аз никога не съм споменавал името ти, човече. Почти не те познавам. Но го бяха научили отнякъде. А не беше от мен.

— Искаш да кажеш, че наистина са споменавали името ми? — попитах след зашеметено мълчание.

— Може би Марион им е споменала, не знам. Един Господ знае, но знаеха името на Брам, Лаура, дори на Джъд Макена… Споменаха твоето само веднъж-дваж накрая. Не ме питай защо, но останах с впечатлението, че феберейците са идвали да говорят с теб. Струва ми се, че беше в нощта, преди да намерят тялото на Бъни. Идваха да говорят с Чарлс, нали знаеш, но Хенри се обадил и му казал, че са тръгнали натам. Това беше, когато бях отседнал у близнаците. Аз също не исках да ги виждам, та тръгнах за Брам, а Чарлс май пое към някакъв градски бар и се напил до козирката.

Сърцето ми биеше като бясно. Помислих, че ще се пръсне в гърдите ми като червен балон. Нима Хенри се бе изплашил и се бе опитал да пусне ФБР по следите ми? В това нямаше никакъв смисъл. Беше немислимо, най-малкото, доколкото виждах, не можеше да ме натопи, без да уличи самия себе си. От друга страна („Параноя, помислих си, трябва да престана“) може би изобщо не бе съвпадение, че Чарлс се бе отбил през онази нощ в стаята ми на път за бара. Може би е знаел за цялата история и без да каже на Хенри, бе дошъл и бе успял да ме примами далеч от обсега на опасността.

— Човече, едно питие май ще ти се отрази добре — каза след малко Клоук.

— Аха — отвърнах. Дълго време бях седял, без да кажа нещо. — Да, май ще се наложи.

— Защо не отидеш във „Вилиджър“ тази вечер? Днес е „Жадният четвъртък“. Две на цената на едно.

— Ти идваш ли?

— Всички ще ходят. По дяволите, да не искаш да ми кажеш, че никога преди не си ходил на Жаден четвъртък?

Така отидох на Жаден четвъртък с Клоук, Джуди, Брам и Софи Диърболд, няколко приятели на Софи и много други хора, които дори не познавах. Не знам в колко съм се прибрал вкъщи, но се събудих едва в шест на следващата вечер, когато Софи почука на вратата ми. Стомахът ме болеше, а главата ми сякаш бе разцепена на две. Сложих халата и й отворих. Току-що беше излязла от часа по керамика, носеше тениска и избелели, стари дънки. Беше ми купила геврек от закусвалнята.

— Добре ли си?

— Да — отговорих, макар че трябваше да се хвана за облегалката на стола, за да остана прав.

— Снощи наистина се напи.

— Знам — казах. Внезапното ставане от леглото ме накара да се чувствам още по-зле. Червени петна подскачаха пред очите ми.

— Притесних се. Помислих, че ще е по-добре да видя как си — разсмя се, тя. — Никой не те е виждал цял ден. Някой ми каза, че е видял знамето над будката на охраната спуснато наполовина и се уплаших, че може да си умрял.

Седнах на леглото, дишах тежко и я зяпнах. Лицето й бе като смътен спомен от сън — бар — помислих си. Имаше бар — ирландско уиски и игра на флипер с Брам, лицето на Софи изглеждаше синьо под мръсната неонова светлина. Още кокаин, направен на магистралки с училищна карта върху кутия от компакт диск. После возене в ремаркето на нечий камион, знак на бензиностанция „Гълф“ на магистралата, нечий апартамент? Останалата част от вечерта тънеше в мрак. Бегло си спомних за дълъг и сериозен разговор със Софи, застанала до пълния с лед умивалник в нечия кухня (бира „Майстербрау“ и „Дженеси“, календар на Музея за съвременно изкуство върху стената). Разбира се — примката на страха стегна стомаха ми — разбира се, не е възможно да съм казал нещо за Бъни! Разбира се, че не съм. Като обезумял започнах да ровя из паметта си. Разбира се, защото ако бях казал, сега Софи нямаше да е в стаята ми и да ме гледа по този начин, нямаше да ми носи печен геврек в картонена чиния, от чиято миризма — геврекът беше с лук — ми се повдигаше.

— Как се прибрах вкъщи? — погледнах към нея.

— Не помниш ли?

— Не — кръвта кошмарно барабанеше в слепоочията ми.

— Значи наистина си бил пиян. Извикахме такси у Джак Тайтелбаум.

— И къде отидохме?

— Дойдохме тук.

Дали бяхме спали заедно? Изражението й бе неутрално и с нищо не ми подсказваше. Ако бяхме спали, не съжалявах, защото харесвах Софи, знаех, че тя ме харесва и освен това бе едно от най-красивите момичета в Хампдън, но това бе нещо, което човек би искал със сигурност да знае. Опитвах се да измисля начин как тактично да я попитам, когато някой почука на вратата. Ударите бяха като изстрели от пушка. Остри талази на болка рикошираха в главата ми.

— Влез — каза Софи.

Франсис подаде глава през вратата.

— Я виж ти — каза той. Харесваше Софи. — Събират се хората от пътуването с автомобила и никой не ми е казал.

Софи се изправи.

— Франсис! Здравей! Как си?

— Благодаря, добре. Онзи ден си мислех за теб. А ти как си?

Излегнах се на леглото, стомахът ми се бунтуваше. Двамата оживено разговаряха. Искаше ми се и двамата да си тръгнат.

— Гледай ти, гледай ти — каза Франсис след кратко мълчание, надничайки над рамото на Софи. — Какво му има на малкия пациент?

— Прекалено много алкохол.

Той се приближи до леглото. Отблизо изглеждаше леко разтревожен.

— Надявам се, че си си научил урока — каза весело и добави на гръцки. — Важни новини, приятелю.

Сърцето ми се сви. Бях се издънил. Бях проявил небрежност, бях говорил прекалено много, бях казал нещо съмнително.

— Какво съм направил?

Казах го на английски. Дори да бе разтревожен, Франсис с нищо не го показваше.

— Нямам никаква представа. Искаш ли чай или нещо друго?

Опитах се да разбира какво се опитваше да каже. Туптящата силна болка в главата ми бе толкова ужасна, че върху нищо не можех да се съсредоточа. Гаденето се надигаше на голяма зелена вълна, чийто гребен потреперваше, потъваше и отново се завихряше. Чувствах се просмукан от отчаяние. Треперейки, си помислих, че всичко щеше да се оправи, ако ме оставеха за малко на спокойствие и ако лежах напълно, напълно неподвижен.

— Не — казах накрая. — Моля те.

— За какво ме молиш?

Вълната отново се надигна. Претърколих се по корем и издадох дълъг, нещастен стон.

Софи схвана първа.

— Хайде — обърна се към Франсис, — да вървим. Мисля, че трябва да го оставим пак да заспи.

Изпаднах в измъчено полусънено състояние, от което ме събуди няколко часа по-късно леко почукване. Сега стаята бе тъмна. Вратата се отвори със скърцане и вътре се разстла платно от светлина от коридора. Франсис се намъкна и затвори вратата след себе си.

Включи слабата лампа за четене на бюрото ми и придърпа един стол към леглото.

— Съжалявам, но трябва да говоря с теб. Случи се нещо много странно.

Бях забравил за предишния си страх, но той се върна с една гадна, жлъчна вълна.

— Какво?

— Камила се премести. Изнесла се е от апартамента. Всичките й неща са изнесени. Сега Чарлс е там, почти обезумял от пиене. Казва, че живеела в „Албемарл Ин“. Представяш ли си? Албемарл?

Разтрих очи в опит да си събера ума.

— Ама това го знаех — казах накрая.

— Така ли? — беше изненадан. — Кой ти каза?

— Мисля, че беше Клоук.

— Клоук? Кога ти го каза?

Обясних, доколкото ми позволяваше паметта.

— Бях забравил за това.

— Забравил си? Как можеш да забравиш подобно нещо?

Леко се изправих. Нов пристъп на болка нахлу в главата ми.

— Какво значение има? — попитах леко ядосано. — Не я виня, че иска да напусне. Чарлс просто ще трябва да се постегне. Това е всичко.

— Но в „Албемарл“? — каза Франсис. — Имаш ли представа колко е скъпо?

— Разбира се, че имам — отвърнах раздразнено. „Албемарл“ бе най-хубавият хотел в града. В него отсядаха президенти и филмови звезди. — И какво от това?

Франсис се хвана за главата с ръце.

— Ричард, ти си затъпял. Сигурно мозъкът ти се е повредил.

— Не разбирам за какво говориш.

— Какво ще кажеш за двеста долара на вечер? Мислиш ли, че близнаците имат толкова пари? Кой, по дяволите, си мислиш, че плаща за това?

Зяпнах го.

— Хенри, ето кой — каза Франсис. — Отишъл, когато Чарлс бил излязъл и я преместил там заедно с всичките й неща. Чарлс се прибира вкъщи и нещата й ги няма. Представяш ли си? Дори не може да се свърже с нея, регистрирала се е под друго име. Хенри нищо не иска да му каже. Като стана дума, на мен също нищо не иска да ми каже. Чарлс не е на себе си. Помоли ме да се обадя на Хенри и да се опитам да измъкна нещо от него. Не можах, разбира се, беше непроницаем като тухлена стена.

— Защо е всичко това? Те пък защо го превръщат във велика тайна?

— Не знам. Не знам мотивите на Камила, но мисля, че Хенри се държи много глупаво.

— Може би и тя си има причини.

— Тя не мисли по този начин — отчаяно каза Франсис. — Познавам Хенри. Това е точно в негов стил и точно така би го направил. Дори и да има основателна причина, начинът, по който го правят, е погрешен. Особено сега. Чарлс не е на себе си. След онази вечер Хенри трябва да се държи по-добре, а не да го предизвиква.

Замислих се притеснено за разходката от полицията до вкъщи.

— Знаеш ли, има нещо, което исках да ти кажа — и му разказах за избухванията на Чарлс.

— Аха, значи е бесен на Хенри — тросна се Франсис. — На мен ми каза същото — че по същество Хенри стоварил всичко на неговия гръб. Но какво очаква? Като се замислиш, не ми се струва, че Хенри е поискал толкова много от него. Това не е причината да му бъде ядосан. Истинската причина е Камила. Искаш ли да ти кажа своята теория?

— Каква е тя?

— Мисля, че от известно време Камила и Хенри спят заедно. Чарлс е подозирал, но доскоро не е разполагал с доказателства. После обаче открива нещо. Не знам какво точно — каза той и вдигна ръка, когато се опитах да го прекъсна, — но не е трудно да се досети човек. Мисля, че е нещо, което е разбрал у семейство Коркоран. Нещо, което е видял или чул. И според мен се е случило преди ние да пристигнем. В нощта преди да потеглят с Клоук за Кънектикът, всичко изглеждаше наред, но помниш какъв беше Чарлс, когато пристигнахме. А докато си тръгнем, те дори не си говореха.

Разказах на Франсис какво ми беше казал Клоук в коридора на горния етаж.

— Тогава един Господ знае какво се е случило, след като Клоук е бил достатъчно проницателен, за да го схване — каза Франсис. — Хенри беше болен, вероятно не е мислел съвсем ясно. Ами седмицата, след като се върнахме — сещаш се, когато се затвори в апартамента си? Мисля, че Камила е прекарала доста време там. Знам, че беше там, когато отидох да му занеса онази микенска книга и мисля, че е прекарала няколко нощи там. Но после той се оправи, Камила се прибра и известно време след това нещата бяха наред. Спомняш ли си? Приблизително по същото време, когато ме заведе в болницата?

— Нищо не знам за това — и му разказах за натрошените стъкла, които бях видял в камината в апартамента на близнаците.

— Ами кой знае какво се е случвало в действителност. Поне изглеждаха по-добре. Хенри също бе в добро настроение. Последва кавгата онази вечер, когато Чарлс завърши в затвора. Никой сякаш не иска да каже за какво е било всичко, но се обзалагам, че е било свързано с нея. А сега и това. Боже Господи. Чарлс е жаден за кръв.

— Мислиш ли, че спи с нея? Хенри?

— Ако не го прави, поне със сигурност е направил всичко възможно, за да убеди Чарлс, че го прави — изправи се. — Отново се опитах да му се обадя преди да дойда тук. Нямаше го. Според мен е в „Албемарл“. Мисля да се отбия и да видя дали колата му не е там.

— Сигурно има начин да разбереш в коя стая е тя.

— Мислих си го. Нищо не мога да изтръгна от служителя на рецепцията. Може да имам повече късмет, ако говоря с някоя от камериерките, но се боя, че не съм много добър в тия работи — въздъхна. — Ще ми се да я видя само за пет минути.

— Според теб, ще успееш ли да я убедиш да се прибере вкъщи, ако я откриеш?

— Не зная. Да си призная, точно сега няма да ми се иска да живея с Чарлс. Въпреки това съм убеден, че всичко ще бъде наред, ако Хенри стои настрана.

Отново съм заспал, след като Франсис си тръгна. Беше четири сутринта, когато се събудих отново. Бях спал почти двадесет и четири часа.

Нощите през онази пролет бяха необичайно студени, но тази бе по-студена от повечето и парното в спалните работеше — бяха го пуснали с всичка сила и дори на отворени прозорци бе непоносимо задушно. Чаршафите ми бяха мокри от пот. Станах, подадох глава през прозореца и задишах дълбоко. Хладният въздух бе толкова освежаващ, че реших да се облека и да изляза на разходка.

Луната бе пълна и много ярка. Всичко бе потънало в тишина, ако не броим цвъртенето на щурците и звучният, пенлив шум от играта на вятъра в дърветата. Долу в детската градина, където работеше Марион, люлките леко поскърцваха напред-назад, а спираловидната пързалка светеше в сребро на лунната светлина.

Несъмнено най-впечатляващият предмет на игрището бе гигантският охлюв. Някакви студенти по изкуство го бяха построили по образец на гигантския охлюв от „Доктор Дулитъл“. Беше розов, направен от стъклопласт, висок повече от два метра, а черупката му бе куха, за да влизат вътре децата. Притихнал на лунната светлина, той приличаше на търпеливо праисторическо същество, изпълзяло долу от планините: безмълвно, самотно, чакащо своя час, необезпокоявано от предметите за забавление на хлапетата.

Във вътрешността на охлюва се влизаше през един детски тунел, който бе висок около шестдесет сантиметра и се намираше в основата на опашката. Изключително се изненадах, когато видях, че от този тунел се подаваха чифт крака на възрастен, обути в необичайно познати кафяво-бели обувки.

Застанах на четири крака, наведох се напред и мушнах глава в тунела, който бе изпълнен с влажната и силна воня на уиски. В тясната и изпълнена с алкохолни пари тъмнина отекваха леки похърквания. Явно черупката бе изиграла ролята на тумбеста чаша за коняк и бе сбрала и наситила изпаренията. Те бяха станали толкова остри, че ми се догади само като ги вдишах.

Хванах и разтърсих едното кокалесто коляно.

— Чарлс — гласът ми избумтя и отекна в тъмната вътрешност. — Чарлс.

Той започна да рита като обезумял, сякаш се бе събудил в три метра вода. След доста време и след доста уверения, че бях онзи, който твърдях, че съм, той запъхтяно легна отново по гръб.

— Ричард — каза той с надебелял глас. — Слава Богу. Взех те за някакво извънземно.

Първоначално вътре бе непрогледна тъма, но очите ми се нагаждаха и започнах да различавам лека, розовеникава светлина, лунна светлина, която едва-едва проникваше през прозрачните стени.

— Какво правиш тук? — попитах.

Той кихна.

— Бях депресиран. Мислех, че ако спя тук, може да се почувствам по-добре.

— Така ли стана?

— Не — кихна отново, пет-шест пъти поред. А после пак се просна на пода.

Представих си децата от градината, скупчени около Чарлс на следващата сутрин, като лилипути около спящия Гъливър. Жената, която управляваше детската градина, бе психиатър. Кабинетът й бе по-надолу по коридора, след този на доктор Роланд. Приличаше ми на мила бабка, но кой можеше да предположи как би реагирала, когато открие пияница, заспал на игрището й.

— Чарлс, събуди се.

— Остави ме на мира.

— Не можеш да спиш тук.

— Мога да правя каквото си искам — каза той високомерно.

— Защо не дойдеш с мен вкъщи? Да пийнем по нещо.

— Добре съм.

— Хайде.

— Добре… само по едно.

Удари си силно главата, когато изпълзяваше. Хлапетата със сигурност щяха да харесат осезаемата миризма на „Джони Уокър“, когато дойдеха на градина след няколко часа.

Нагоре по хълма към „Монмът хаус“ му се наложи да се облегне на мен.

— Само едно — напомни ми.

Самият аз не бях в страхотна форма и изпитах големи трудности да го мъкна нагоре по стълбите. Най-после стигнах до стаята си и го разтоварих в леглото. Почти не се съпротивляваше и остана да лежи, мърморейки, а аз слязох до кухнята.

Предложението ми за питие си бе уловка. Претърсих хладилника набързо и намерих бутилка, която съдържаше някаква подобна на сироп кашерна^[11] течност с миризма на ягоди, останала там от Ханука. Вече я бях опитвал с идеята да я открадна, но веднага изплюх глътката и върнах бутилката на рафта. Това бе станало преди месеци. Мушнах я под ризата си, но когато се качих горе, главата на Чарлс се бе търкулнала към стената, където трябваше да има лицева дъска и хъркаше.

Тихо оставих бутилката на бюрото, взех една книга и излязох. Отидох в кабинета на доктор Роланд, където легнах на кушетката. Четох, наметнат със сакото, докато не изгря слънцето. Тогава изгасих лампата и заспах.

Събудих се към десет часа. Беше събота, което малко ме изненада, тъй като бях загубил представа за дните. Отидох в столовата и закусих чай и рохко сварени яйца, това бе първото нещо, което ядях от четвъртък насам. Около обед се върнах в стаята си да се преоблека. Чарлс все още спеше на леглото ми. Избръснах се, облякох чиста риза, взех учебниците по гръцки и се върнах в кабинета на доктор Роланд.

Бях изостанал много с уроците, но не чак толкова, колкото си мислех (както обикновено се случва). Часовете се изнизаха, без да ги усетя. Когато огладнях към шест, отидох до хладилника в кабинета по обществени науки и намерих малко остатъци от ордьоври и парче торта от рожден ден, които изядох с пръсти от картонена чиния в кабинета на доктор Роланд.

Прибрах се в моята стая към единадесет, тъй като исках да се изкъпя, но когато отключих и светнах, се изненадах да видя Чарлс все още в леглото ми. Спеше, бутилката с кошерното вино на бюрото ми бе полупразна. Лицето му бе пламнало и порозовяло. Понечих да го разтърся, но видях, че целият се тресе от треска.

— Бъни — каза, когато се сепна от сън, — къде отиде той?

— Сънуваш.

— Но той беше тук — и се заоглежда като обезумял из стаята. — Дълго време. Видях го.

— Чарлс, сънуваш.

— Но аз го видях. Беше тук. Седеше в края на леглото.

Отидох при съседите, за да заема термометър. Температурата му бе тридесет и девет и половина градуса. Дадох му два тиленола, чаша вода, оставих го да си търка очите и да говори глупости, и слязох, за да се обадя на Франсис.

Франсис не си беше вкъщи. Реших да опитам у Хенри. За моя изненада не Хенри, а Франсис вдигна телефона.

— Франсис? Какво правиш там?

— А, здравей, Ричард — каза Франсис. Каза го по театрален начин, сякаш за да разбере и Хенри.

— Предполагам, че сега не можеш да говориш.

— Не, не мога.

— Виж. Трябва да те питам нещо — обясних му за Чарлс, за игрището и всичко останало. — Струва ми се доста болен. Какво мислиш, че трябва да направя?

— Охлювът? — каза Франсис. — Намерил си го в гигантския охлюв?

— В детската градина, Франсис. Чуй ме, това няма значение. Какво да правя? Доста съм разтревожен.

Франсис сложи ръка на слушалката. Чувах приглушено обсъждане. След миг Хенри взе слушалката.

— Здравей, Ричард. Какво става?

Отново трябваше да разказвам всичко.

— Колко каза, че му е температурата? Тридесет и девет и половина?

— Да.

— Доста е висока, нали?

Отвърнах му, че според мен е така.

— Даде ли му няколко аспирина?

— Преди известно време.

— Ами тогава защо не изчакаш да видиш. Сигурен съм, че ще се оправи.

Точно това исках да чуя.

— Имаш право — казах.

— Вероятно е настинал, когато е спал на открито. Сигурен съм, че на сутринта ще бъде по-добре.

Прекарах нощта на кушетката в кабинета на доктор Роланд. След закуска се прибрах в стаята си с кифли с боровинков пълнеж и литър и половина портокалов сок, които с невероятни трудности успях да открадна от бюфета на столовата.

Чарлс бе буден, трескав и замаян. По състоянието на завивките разбрах, че нощта е била тежка — бяха разбъркани и намотани, одеялото се влачеше по пода, а там където бе измъкнал чаршафите, се виждаше покрития с петна матрак. Каза, че не е гладен, но успя да поеме немощно няколко глътки от портокаловия сок. Забелязах, че остатъкът от кошерното вино бе изчезнал през нощта.

— Как се чувстваш? — попитах го.

Отпусна глава върху омачканата възглавница.

— Главата ме боли — отвърна сънливо. — Сънувах Данте.

— Алигиери?

— Да.

— Моля?

— Бяхме в дома на семейство Коркоран — измънка той. — Данте беше там. А с него и някакъв дебел приятел с карирана риза, който ни крещеше.

Измерих му температурата. Беше точно тридесет и девет. Малко по-ниска, но все още доста висока за сутринта. Дадох му още няколко аспирина, записах му номера на кабинета на доктор Роланд в случай, че иска да ми се обади, но когато разбра, че тръгвам, той се извърна и ме погледна толкова замаяно и безнадеждно, че ме смрази посред обясненията ми за това как централата прехвърля обажданията към кабинетите на администрацията през почивните дни.

— Или пък ще остана тук — казах. — Само ако няма да те притеснявам.

С мъка се изправи на лакти. Очите му бяха кръвясали и блестяха.

— Не отивай. Страхувам се. Остани за малко.

Помоли ме да му почета, но единственото, с което разполагах, бяха учебниците по гръцки, а той не искаше да отида до библиотеката. Играхме юка върху речник, нагласен в скута му и когато той започна да се чувства малко по-добре, преминахме на казино. Спечели първите няколко игри. После започна да губи. При последната ръка, той раздаваше, бе разбъркал картите толкова лошо, че на практика те излизаха точно в същата поредица, което не правеше играта кой знае колко предизвикателна, но той бе толкова разсеян, че продължи да трупа, вместо съвсем лесно да увеличи секвенцията или да затвори. Тъкмо посягах, за да увелича поредицата си, когато ръката ми докосна неговата и се стреснах от това колко суха и гореща бе тя. В стаята бе топло, но той трепереше. Премерих му температурата. Отново се бе покачила на тридесет и девет и половина.

Слязох, за да се обадя на Франсис, но нито той, нито Хенри си бяха вкъщи. Качих се обратно. Нямаше никакво съмнение — Чарлс изглеждаше ужасно. За миг останах на вратата, загледан в него, а после казах:

— Изчакай малко — и се запътих надолу по коридора към стаята на Джуди.

Намерих я да лежи на леглото. Гледаше някакъв филм с Мел Гибсън, бе заела касетата от видео отдела. Някак си успяваше едновременно да си лакира ноктите, да пуши цигара и да пие диетична кола.

— Виж Мел — каза тя. — Не е ли направо очарователен? Ако се отбие и поиска да се оженим, няма да се колебая и за секунда.

— Джуди, какво би направила, ако имаш тридесет и девет и половина градуса температура?

— Щях да отида при шибания лекар — отвърна тя, без да отмества поглед от телевизора.

Обясних й за Чарлс.

— Много е болен. Какво според теб да направя?

Размаха ръката си с дълги червени нокти във въздуха, сушеше я, очите все така бяха забити в екрана.

— Закарай го в спешното.

— Така ли?

— В неделя следобед няма да намериш никакъв лекар. Искаш ли колата ми?

— Би било страхотно.

— Ключовете са на бюрото — каза тя разсеяно. — Чао.

Откарах Чарлс в болницата с червения корвет. Очите му блестяха, седеше тихо и гледаше право напред, бе опрял дясната си буза в стъклото на вратата, за да се охлажда. Докато преглеждах списанията, които вече бях гледал, той седеше, без да помръдва и зяпаше една избледняла фотография от 1960-те години, която бе срещу него. На нея бе изобразена медицинска сестра, притиснала пръст с бял нокът към оцветени с бледо червило устни, което придаваше на снимката леко порнографски вид и заповеднически приканваше да се пази тишина в болницата.

Дежурният лекар бе жена. Чарлс остана при нея само около пет-десет минути. Когато тя излезе с картона му, се допита до сестрата на регистратурата, а тя посочи мен.

Лекарката се приближи и седна до мен. Напомняше на онези весели, млади лекари с хавайски ризи и гуменки, които човек вижда по сериалите.

— Здравей, току-що прегледах приятеля ти. Мисля, че ще трябва да го задържим при нас за няколко дни.

Оставих списанието. Това не бях очаквал.

— Какво му е?

— Изглежда е бронхит, но е силно обезводнен. Искам да го сложа на системи. А и трябва да потушим треската. Ще се оправи, но се нуждае от почивка и силни дози антибиотици, но за да ги накараме да действат, колкото е възможно по-бързо, трябва да ги вкараме венозно, поне през първите четиридесет и осем часа. И двамата ли сте от колежа?

— Да.

— Подложен ли е на силен стрес? Да не би да работи над дипломна работа или нещо подобно?

— Доста усилено работи — отговорих предпазливо. — Защо?

— А, нищо. Изглежда не се е хранил добре. Синините по ръцете и краката му говорят за недостиг на витамин С, има вероятност някои от витамините В също да не му достигат. Пуши ли?

Не можах да не се изсмея. Така или иначе тя не ми позволи да го видя, каза, че искала да му вземе кръв преди лаборантите да си тръгнат, и аз подкарах към апартамента на близнаците, за да му взема оттам някои неща. Жилището бе почти злокобно чисто. Взех пижама, четка за зъби, комплект за бръснене и няколко книги с меки корици на П. Дж. Удхаус — надявах се да го поразвеселят — и оставих куфара на регистратурата.

Рано на следващата сутрин, точно преди да тръгна за часа по гръцки, Джуди почука на вратата и ми каза, че ме търсят по телефона. Мислех, че е Франсис или Хенри, защото миналата нощ неколкократно се бях опитал да се свържа с тях, или пък дори Камила, но се оказа Чарлс.

— Здравей. Как се чувстваш?

— А, много добре — гласът му бе странен, с насилена нотка на веселост. — Доста е приятно тук. Благодаря, че си ми донесъл куфара.

— Няма за какво. Какво ти е леглото — от онези, които можеш да вдигаш и спускаш ли?

— Като стана дума, да, такова е. Виж сега, искам да те помоля за нещо. Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Бих искал да ми донесеш няколко неща — спомена една книга, хартия за писма, халат, който съм щял да намеря да виси на вратата в дрешника му… — А също и — добави забързано, — там има бутилка скоч. Ще я намериш в шкафчето на тоалетката. Мислиш ли, че можеш да ми ги донесеш тази сутрин?

— Трябва да отида на гръцки.

— Ами след гръцкия тогава. По кое време мислиш, че ще си тук?

Казах му, че ще трябва да намеря кола на заем.

— Не се притеснявай за това. Вземи такси. Ще ти дам парите. Наистина оценявам това. По кое време да те чакам? Десет и половина? Единадесет?

— По-вероятно към единадесет и половина.

— Добре. Виж сега, не мога да говоря. Намирам се в почивната стая за пациенти. Трябва да се връщам, преди да са разбрали, че ме няма. Ще дойдеш, нали?

— Ще дойда.

— Халат и хартия за писма.

— Да.

— И шотландското.

— Разбира се.

Тази сутрин Камила не бе в час, но Франсис и Хенри присъстваха. Джулиан бе влязъл, когато пристигнах, обясних им, че Чарлс е в болницата.

Джулиан можеше да бъде невероятно мил във всякакви трудни ситуации, но понякога оставах с усещането, че наслада му носеше не толкова самата любезност, колкото елегантността на жеста. Но когато научи за това, изглеждаше истински загрижен.

— Горкият Чарлс, не е нещо сериозно, нали?

— Не мисля.

— Може ли да го посещават? Така или иначе, ще му се обадя днес следобед. Можеш ли да се сетиш за нещо, което би му харесало? Храната в болниците е кошмарна. Помня в Ню Йорк преди години, когато една моя скъпа приятелка лежа в „Колумбийската презвитерианска“^[12], в проклетия Харкнес Павилиън, за Бога, та главният готвач в стария „Льо Шасьор“ всеки Божи ден й изпращаше храна…

Хенри, който седеше през масата срещу мен, бе с непроницаемо лице. Опитах се да привлека погледа на Франсис, но той ме погледна бързешката, прехапа долната си устна и отмести очи.

— … и цветя — казваше Джулиан. — Никога не сте виждали толкова много цветя, имаше толкова много, че според мен поне някои от тях си бе изпратила сама — той се изсмя. — Както и да е. Предполагам, че няма смисъл да питам къде е тази сутрин Камила.

Видях как очите на Франсис широко се отвориха. За миг и аз бях изненадан, но после осъзнах, че Джулиан бе предположил, съвсем естествено, разбира се, че тя е в болницата с Чарлс.

Джулиан сбърчи вежди.

— Какво има? — попита.

Абсолютната тишина, с която бе посрещнат въпроса му, го накара да се усмихне.

— Човек не трябва да се отнася прекалено спартански към тези неща — каза той мило след доста дълго време и изпитах благодарност, когато разбрах, че както обикновено проектираше собствената си изискана интерпретация върху настъпилото объркване. — Едмънд ви бе приятел. Аз също много тъжа за кончината му. Но мисля, че се поболявате от мъка заради това, а така не само не му помагате, но и наранявате себе си. Освен това, дали пък смъртта е чак толкова ужасяващо нещо? Струва ви се ужасно, защото сте млади, кой би могъл да каже, че сега на него не му е по-добре, отколкото на вас? Или че, ако смъртта е пътуване към друго място, няма да го видите отново?

Отвори речника и затърси нещо.

— Няма смисъл да се страхувате от неща, за които нищо не знаете. Вие сте като деца. Боите се от тъмнината.

Франсис не беше с колата, така че след часовете накарах Хенри да ме откара до апартамента на Чарлс. Дойде и Франсис, който бе нервен и напрегнат, пушеше цигара от цигара и крачеше из коридора, аз събирах нещата на Чарлс, а Хенри стоеше на вратата на спалнята и ме наблюдаваше мълчаливо и безизразно, очите му ме следваха с отнесена пресметливост, което напълно изключваше възможността да го питам за Камила — твърдо бях решил да го направя в мига, когато останехме насаме — или пък да го питам за каквото и да било друго.

Взех книгата, хартията за писма, халата. Поколебах се над уискито.

— Какво става? — попита Хенри.

Върнах бутилката в шкафа и го затворих.

— Нищо — отговорих. Знаех, че Чарлс ще бъде бесен. Трябваше да измисля добро извинение.

Хенри кимна по посока на шкафа.

— Той ли те помоли да му я занесеш?

Не бях в настроение да обсъждам с Хенри личните дела на Чарлс.

— Поиска ми и цигари, но не мисля, че трябва да му ги нося.

Франсис крачеше из коридора, кръстосваше напред-назад като неспокойна котка, но по време на тази размяна на реплики бе спрял пред вратата. Видях го как стрелва Хенри с очи бързо и разтревожено.

— Ами, знаеш ли…? — поде колебливо.

Хенри се обърна към мен:

— Ако иска бутилката, тогава според мен ще е по-добре да му я занесеш.

Тонът му ме раздразни.

— Той е болен — казах. — Дори не си го виждал. Ако си мислиш, че му правиш услуга като…

— Ричард, той има право — подхвана нервно Франсис, изтръсквайки пепелта от цигарата в свитата си на шепа длан. — Разбирам малко от тези неща. Понякога, когато пиеш, е опасно да спреш съвсем рязко. Поболява те. Хората умират от това.

Бях шокиран от това. Пиенето на Чарлс никога не ми се бе струвало чак толкова тежко. Но не отговорих нищо на думите му, а просто добавих:

— Добре, след като е толкова зле, болницата ще му се отрази добре, нали?

— Какво искаш да кажеш? — попита Франсис. — Искаш да го вкарат в отрезвителното ли? Знаеш ли какво е? Майка ми не беше на себе си, когато за първи път се отказа от пиенето. Привиждаха й се неща. Бореше се със сестрата и крещеше с цяло гърло откачени неща.

— Не ми се ще да мисля, какво ще стане, ако Чарлс се озове в отрезвителното в болницата „Катамаунт Мемориъл“ — каза Хенри. Приближи се до нощната масичка и извади бутилката, която бе пълна по-малко от половината. — Тази трудно ще я скрие — каза той, като я държеше за гърлото.

— Можем да я прелеем в нещо друго — предложи Франсис.

— Според мен най-лесно ще бъде, ако му купим нова. Тогава вероятността да се разтече навсякъде е най-малка. Ако пък му вземем една от плоските, съвсем лесно ще я държи под възглавницата си.

Сутринта бе дъжделива, сива и заоблачена. Хенри не дойде с нас до болницата. Оставихме го пред апартамента му, измисли си някакво достатъчно убедително извинение, което не помня. На излизане от колата ми подаде банкнота от сто долара.

— Ето. Поздрави Чарлс от мен. Ще му купиш ли цветя или нещо друго?

Погледнах банкнотата, останах за миг без думи. Франсис я грабна от ръката ми и му я върна.

— Стига, Хенри — каза той с гняв, който ме изненада. — Престани.

— Искам да я вземеш.

— Добре. От нас се очаква да му купим цветя за сто долара.

— Не забравяйте да се отбиете в магазина за алкохол — студено каза Хенри. — С остатъка от парите правете каквото искате. Ако искате, просто му дайте рестото. Не ми пука.

Отново ми бутна парите и затвори вратата на автомобила с леко изщракване, в което имаше повече презрение, отколкото ако я бе затръшнал. Гледах как изправеният му квадратен гръб изчезва по алеята.

Купихме на Чарлс „Къти Сарк“ в плоска бутилка, кошница с плодове, кутия петифури и китайски шах. Вместо да изкупим запасите от карамфили за деня в цветарския магазин, взехме една орхидея на жълти и червеникавокафяви петна в червена глинена саксия.

По пътя към болницата разпитах Франсис какво се бе случило през почивните дни.

— Прекалено е разстройващо. Сега не искам да говоря за това. Видях я. У Хенри.

— Как е тя?

— Добре е. Малко угрижена, но като цяло е добре. Каза, че не искала Чарлс да знае къде е и това било всичко. Иска ми се да можех да говоря с нея насаме, но разбира се, Хенри не излезе от стаята и за секунда — той бръкна неспокойно в джоба си за цигарите. — Може да ти звучи налудничаво, но бях малко разтревожен, знаеш ли? Че нещо й се е случило.

Нищо не казах. Същата мисъл ми бе минала през ума неведнъж.

— Искам да кажа, не че съм си помислил, че Хенри ще я убие или нещо такова, но знаеш ли… беше странно. Така, както изчезна, без да каже на никого нищо. Аз… — поклати глава. — Не ми е приятно да го споменавам, но понякога се чудя за Хенри. Особено с неща като… ами нали се сещаш какво имам предвид?

Не му отговорих. Всъщност много добре знаех какво иска да каже. Но то беше прекалено ужасно, за да може някой от нас да се изправи и да го изрече.

Чарлс бе в стая с още един човек. Леглото му бе по-близо до прозореца и една завеса го отделяше от другия в стаята, за когото установихме, че е началникът на пощата в окръг Хампдън и бе там за операция на простатата. От неговата страна имаше много кошници с цветя, доставени от куриерската фирма и сълзливо сантиментални картички, желаещи му бързо оздравяване, залепени по стената. Беше се подпрял в леглото и говореше с някакви свои шумни роднини: носеше се миризма на храна, смях, всичко бе весело и уютно. След нас с Франсис се домъкнаха още посетители, които поспираха за миг, за да надникнат любопитно зад завесата към Чарлс, който мълчеше, сам и проснат по гръб със система в ръката. Лицето му бе подпухнало, кожата — груба и грапава на вид, а по нея бе избил някакъв обрив. Косата му бе толкова мръсна, че изглеждаше кафява. Гледаше анимационни филмчета по телевизията, жестоки филмчета, в които малки животинчета, прилични на невестулки, разбиваха коли и се удряха едно друго по главите.

Опита да се изправи, когато влязохме в неговата част. Франсис дръпна завесата зад нас почти в лицата на любопитните посетители на началника на пощата — две жени на средна възраст, които си умираха да огледат добре Чарлс, а едната подаде врат и изграчи едно „добро утро“ през процепа в завесата с надеждата да подхване разговор.

— Дороти! Луиз! — извика някой от другата страна. — Насам!

Последваха забързани стъпки по балатума, кудкудякане и шумни поздрави.

— Проклети да са — каза Чарлс. Гласът му бе пресипнал и едва шепнеше. — През цялото време при него има хора. Непрекъснато влизат, излизат и се опитват да ме видят.

За да го разсея, му подадох орхидеята.

— Невероятно! Купил си я за мен, Ричард? — изглеждаше трогнат. Исках да му обясня, че е от всички нас, без, разбира се, да споменавам името на Хенри, но Франсис ми хвърли предупредителен поглед и не си отворих устата.

Извадихме подаръците от торбата. Почти очаквах да се нахвърли на уискито, да го отвори яростно, но той просто благодари и прибра бутилката в чекмеджето под подвижния пластмасов поднос над леглото му.

— Говори ли със сестра ми? — обърна се към Франсис. Каза го толкова студено, сякаш питаше „Говори ли с адвоката ми?“

— Да — отговори Франсис.

— Добре ли е?

— Така изглежда.

— Какво има да каже за свое оправдание?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Надявам се, си й предал, че съм казал да върви по дяволите.

Франсис не отговори. Чарлс взе една от книгите, които му бях купил и я запрелиства напосоки.

— Благодаря, че се отбихте. Сега съм малко уморен.

— Изглежда ужасно — каза Франсис в колата.

— Трябва да има някакъв начин да оправим тази работа — казах. — Вероятно можем да накараме Хенри да иде да го види и да се извини.

— Каква ще е ползата от това според теб? Поне докато Камила е в „Албемарл“?

— Ами тя не знае, че той е в болница, нали? Случаят е извънреден.

— Не знам.

Чистачките на предното стъкло щракаха напред-назад. На едно кръстовище полицай с дъждобран регулираше движението. Беше полицаят с рижите мустаци. Разпозна автомобила на Хенри, усмихна ни се и ни даде знак да преминаваме. И ние му се усмихнахме, махнахме му, хубав ден, две момчета на разходка, а после пътувахме една-две пресечки сред мрачна и прокобна тишина.

— Трябва да можем да направим нещо — казах накрая.

— Мисля, че е по-добре да стоим настрана.

— Не можеш да ме убедиш, че ако знаеше колко е болен, нямаше след пет минути да е в болницата.

— Не се шегувам — каза Франсис. — Мисля, че е по-добре и двамата да стоим настрана.

— Защо?

Но той само запали още една цигара и отказа да каже каквото и да било, независимо от това как го въртях.

Когато се върнах в стаята си, открих Камила, която седеше на бюрото и четеше книга.

— Здравей — каза тя и вдигна поглед. — Вратата ти беше отключена. Дано нямаш нищо против.

Когато я видях, все едно че ме удари ток. Най-неочаквано ме обзе гняв. Вятърът навяваше дъжд през мрежата, та прекосих стаята, за да затворя прозореца.

— Какво правиш тук?

— Исках да говоря с теб.

— За какво?

— За брат ми.

— Защо не отидеш да го видиш в болницата?

Остави книгата, „О, колко е прекрасна“, помислих си безпомощно. Обичах я, обичах самия образ, който виждах — беше облечена с пуловер от кашмир в пастелно сиво и зелено, а сивите й очи имаха бляскав оттенък на сивозелена глазура.

— Мислиш, че трябва да вземеш страна — каза тя. — Но не е така.

— Не вземам страна. Само си мисля, че каквото и да правиш, си избрала лош момент.

— А кой момент би бил подходящ? — попита. — Искам да видиш нещо. Виж.

Вдигна кичур светла коса над слепоочието си. Под него имаше проскубано петно с големината на четвърт долар, очевидно някой бе изскубнал косата й из корен. Бях прекалено изненадан, за да кажа нещо.

— И това — вдигна ръкава на пуловера. Китката й бе подута и леко потъмняла, но онова, което ме ужаси бе малко, гадно изгаряне от вътрешната страна на ръката — изгаряне с цигара, вдълбано дълбоко и грозно върху бледата като слонова кост плът.

Трябваше ми миг, докато успея да проговоря.

— Боже Господи, Камила! Чарлс ли го направи?

Тя свали ръкава.

— Разбираш ли какво имам предвид? — гласът й бе лишен от чувства, изражението й внимателно, почти иронично.

— От колко време продължава така?

Пренебрегна въпроса ми.

— Познавам Чарлс. Познавам го по-добре от теб. Точно сега е много по-разумно да стоя далеч от него.

— Чия идея бе да отседнеш в „Албемарл“?

— На Хенри.

— Той как се вписва в това?

Тя не отговори.

Ужасна мисъл ми мина през ума.

— Не той ти е причинил това, нали?

Погледна ме изненадано.

— Не. От къде ти хрумна?

— От къде да знам какво да мисля?

Слънцето изведнъж се подаде иззад един дъждовен облак и заля стаята с ярка светлина, която потреперваше по стените като вода. Лицето на Камила грейна в ярка руменина. Една ужасна сладост заклокочи в мен. За миг всичко — огледалото, тавана, пода — бе неопетнено и бляскаво като сън. Изпитах бушуващо, почти неустоимо желание да сграбча Камила за наранената китка, да извия ръката й зад гърба, докато не извика от болка, да я хвърля на леглото си, да я удуша, да я изнасиля, да направя не знам още какво с нея. И тогава облакът отново покри слънцето и животът се отля от всичко.

— Защо дойде тук?

— Защото исках да те видя.

— Не знам дали те интересува моето мнение… — мразех звука на гласа си, защото не бях способен да го контролирам и всичко, което изричах, излизаше с все същия високомерен и наскърбен тон… — Не знам дали те интересува какво мисля, но според мен само усложняваш още повече положението, като оставаш в „Албемарл“.

— И какво според теб трябва да сторя?

— Защо не отидеш у Франсис?

Тя се изсмя.

— Защото Чарлс го принуждава да прави това, което той поиска. Франсис ми желае доброто. Знам това. Но не може да противостои на Чарлс и пет минути.

— Ако го бе помолила, щеше да ти даде пари да отидеш, където си поискаш.

— Знам. Предложи ми — тя бръкна в джоба си за цигари, нещо ме прободе, когато видях, че са „Лъки Страйк“, Марката на Хенри.

— Можеш да вземеш парите и да отседнеш, където си поискаш. Няма нужда да казваш къде си.

— С Франсис сме водили вече целия този разговор — замълча. — Проблемът е, че се боя от Чарлс. А Чарлс се страхува от Хенри. Това е всичко.

Шокирах се от студенината, с която го изрече.

— Значи това е всичко? — казах.

— Какво искаш да кажеш?

— Защитаваш собствените си интереси?

— Той се опита да ме убие — каза го простичко. Очите й срещнаха моите — открити и чисти.

— А Хенри не се ли страхува от Чарлс?

— Защо да се страхува?

— Ти знаеш.

Изненадах се колко бързо скочи в негова защита, след като изведнъж осъзна какво исках да кажа.

— Чарлс никога не би го направил — изрече го с детинска бързина.

— Да кажем, че го бе направил. Че бе отишъл в полицията.

— Но няма да го направи.

— Откъде знаеш?

— И да замеси всички нас? Себе си също?

— Мисля, че точно сега може да не го е грижа.

Казах го с намерението да я обидя и с удоволствие забелязах, че успях. Очите й изненадано срещнаха моите.

— Може би. Но не бива да забравяш, че сега Чарлс е болен. Не е на себе си. И си мисля, че той го знае — замълча. — Обичам Чарлс. Обичам го и го познавам повече от който и да било друг на този свят. Но той бе подложен на ужасяващо напрежение, а когато пие така, знаеш, че просто се превръща в друг човек. Не иска да чуе никого, не знам дали помни половината от нещата, които прави. Ето защо благодаря на Бога, че е в болница. Ако може да спре да пие за ден-два, може би отново ще започне да мисли нормално.

Чудех се какво щеше да си помисли, ако разбереше, че Хенри му изпращаше уиски.

— Според теб дали Хенри мисли само най-доброто за Чарлс? — попитах.

— Разбира се — отговори изненадана.

— За теб също?

— Определено. Защо да не е така?

— Вярваш на Хенри безусловно, нали?

— Никога не ме е предавал.

По някаква причина усетих нов пристъп на ярост.

— Ами Чарлс?

— Не зная.

— Скоро ще излезе от болницата. Ще трябва да го видиш. Тогава какво ще правиш?

— Ричард, защо ми се сърдиш толкова?

Погледнах ръката си. Трепереше. Дори не го бях осъзнал. Целият треперех от ярост.

— Моля те, остави ме — казах. — Бих искал да си тръгнеш.

— Какво има?

— Просто си върви. Моля те.

Изправи се и направи крачка към мен. Отстъпих назад.

— Добре — каза тя, — добре.

Обърна се и излезе.

Валя през целия ден и цялата нощ. Взех няколко приспивателни и отидох на кино — японски филм, който изобщо не можах да проследя. Героите бродеха из празни стаи, никой не говореше, минути наред не се чуваше нищо освен съскането на прожекционния апарат и трополенето на дъжда по покрива. Като изключим някаква смътна мъжка фигура отзад, салонът бе празен. Прашинки се носеха из лъча на проектора. Когато излязох валеше, нямаше звезди, небето бе черно като тавана на киното. Светлините на тентата се разливаха по мокрия тротоар в дълги бели лъчи. Върнах се обратно зад стъклените врати в покритото с килим и миришещо на пуканки фоайе, за да изчакам таксито. Обадих се на Чарлс от монетния телефон, но от централата на болницата не искаха да ме свържат, часовете за посещения бяха свършили, каза телефонистката и всички спели. Все още спорех с нея, когато до тротоара отби таксито, предните му фарове осветяваха дълги струи дъжд, а гумите му вдигаха ниски ветрила от вода.

През онази нощ отново сънувах стълбите. Това бе сън, който бях сънувал често през зимата, но от тогава много рядко ме бе спохождал. Отново бях на железните стълби на Лео, изядени от ръждата и без перила, само че този път те слизаха надолу към тъмната безкрайност, а стъпалата бяха с различна големина — някои от тях бяха високи, други тесни, колкото дължината на обувката ми. От двете страни не се виждаше дъното. Не знам защо, но трябваше да бързам, въпреки че се боях да не падна. Надолу и надолу. Стълбите ставаха все по-опасни, докато накрая вече изобщо не бяха стълби. Далеч надолу — по някаква причина това винаги бе най-ужасяващото от всичко — някакъв мъж слизаше по тях, далеч пред мен, вървеше наистина бързо…

Събудих се около четири и не можах да заспя. Бях взел прекалено много от успокоителните на госпожа Коркоран и те започваха да дават обратен ефект, вече ги пиех и през деня, но не ме хващаха. Станах от леглото и седнах до прозореца. Усещах ударите на сърцето във върховете на пръстите си. Отвъд тъмните прозорци, отвъд призрачното ми отражение в стъклото („Защо си тъй блед и изнурен, лековерни обожателю?“^[13]), чух вятъра в дърветата, почувствах как хълмовете се скупчват край мен в тъмнината.

Щеше ми се да мога да спра да мисля. Но всякакви неща бяха започнали да ми идват наум. Например: защо Хенри ме бе въвлякъл в това едва преди два месеца, макар че ми се струваше преди години, цял един живот? Защото сега ми беше ясно, че решението му да ми каже, бе премерен ход. Беше се обърнал към моята суета, бе ме оставил да си мисля, че бях разгадал всичко сам („Браво на теб“ бе казал и се бе облегнал на стола. Все още помня изражението на лицето му, когато го каза „Браво на теб, ти си точно толкова умен, колкото си мислех.“) Бях се наперил в отблясъка на похвалата му, а всъщност той ме бе повел за носа, като през целия път ме бе придумвал и ласкал, но чак сега го виждах, тогава бях прекалено суетен, за да го осъзная. Вероятно — мисълта пролази по мен като студена пот — може би дори първоначалните ми, случайни открития бяха режисирани. Например речникът, който не бе на мястото си: дали пък Хенри не го бе откраднал, знаейки, че ще се върна за него? Ами тънещият в безпорядък апартамент, в който със сигурност щях да вляза? Номерата на полета и т.н., които съвсем умишлено бяха оставени до телефона, сега поне така ми се струваше. Двете неща бяха недоглеждания, крайно нетипични за Хенри. Вероятно бе искал да разбера. Вероятно бе предвидил, съвсем правилно, тази страхливост, този отвратителен стаден инстинкт, който щеше да ми позволи да направя крачката, без да се поколебая.

И не ставаше въпрос само за това, че съм си държал устата затворена, мислех си, докато с надигащо се гадене гледах размазаното си отражение в прозореца. „Защото не можеха да го направят без мен.“ Бъни бе дошъл при мен, а аз го бях изпратил право в ръцете на Хенри. Дори не се бях замислил.

— „Ричард, ти бе сигналът за тревога“ — бе казал Хенри. — Знаех, че ако кажеше някому, първо щеше да е на теб. И сега го направи, усещам, че предстои доста внезапен развой на събитията.

Внезапен развой на събитията. Полазиха ме тръпки, когато си спомних за ироничния, почти забавен оттенък, който бе придал на последните думи — о, Боже, Боже мой, защо го послушах? Разбира се, имаше право, поне що се отнася до внезапния развой. По-малко от двадесет и четири часа след това Бъни бе мъртъв. И макар аз да не го бях бутнал, което навремето ми се струваше много съществена разлика, сега вече това нямаше никакво значение.

Все още се опитвах да изтласкам най-черната от всички мисли. Само намекът за нея караше мишите крачета на страха да пробягат по гърба ми. Дали Хенри бе възнамерявал да ме направи изкупителна жертва, ако планът му се бе провалил? И ако беше така, не бях съвсем сигурен как бе възнамерявал да го направи, но в съзнанието ми нямаше и капка съмнение, че ако бе почувствал нужда да го стори, щеше да го осъществи. Толкова много от всичко, което ми бе известно, бе от втора ръка, толкова много ми бе разказано единствено от него. Като се замислех, имаше ужасно много неща, които дори не знаех. Въпреки че непосредствената опасност привидно бе изчезнала, нямаше никаква гаранция, че след година отново няма да се появи на бял свят, или пък след двадесет години, или след петдесет. От телевизията знаех, че за убийство няма давност. Откриват се нови доказателства. Случаят се преразглежда. Човек през цялото време чете за подобни неща.

Все още бе тъмно. Под стрехите чуруликаха птички. Издърпах чекмеджето на бюрото си и преброих останалите приспивателни: красиви, оцветени като бонбони, лъснали върху листа хартия. Все още имаше много, предостатъчно за онова, за което възнамерявах да ги използвам. (Дали госпожа Коркоран щеше да се почувства по-добре, ако знаеше за този развой — че откраднатите от нея хапчета са убили убиеца на нейния син?) Толкова лесно бе да почувствам как се плъзгат надолу в гърлото ми, но докато примигвах от блясъка на настолната лапа, ме връхлетя вълна от погнуса, толкова силна, че почти ми се догади. Въпреки че притисналият ме мрак бе толкова ужасяващ, все пак се боях да го изоставя за другия, вечния мрак — пихтия, подут от газовете труп в калната яма. Бях видял сянката му върху лицето на Бъни — оглупял от ужас. Целият свят се обръщаше с краката нагоре. Животът му избухваше сред гръмотевица от врани, а небето се ширваше празно над стомаха му като бял океан. А после — нищо. Изгнили пънове, червеи, плъзнали сред нападалите листа. Пръст и тъмнина.

Лежах на леглото. Чувствах как сърцето бие вяло в гърдите ми и ме обземаше отвращение от него — жалък мускул, болен и кървав, пулсиращ срещу ребрата ми. Дъждът се стичаше по стъклата. Когато изгря слънцето, на слабата и студена светлина на зората видях, че настилката отвън е покрита със земни червеи: нежни, гадни, стотици, гърчеха се слепи и безпомощни върху потъмнелите от дъжда плочи.

В часа във вторник Джулиан спомена, че е говорил с Чарлс по телефона.

— Имаше право — измърмори той. — Не звучеше добре. Много е уморен и объркан, не мислиш ли? Предполагам, че му дават успокоителни? — усмихна се, докато ровеше из записките си. — Горкият Чарлс. Попитах го къде е Камила, исках да говоря с нея по телефона, но не можах да разбера нищо от онова, което той се опитваше да ми каже… а той каза — тук гласът му леко се промени, някой непознат би предположил, че имитира Чарлс, но това наистина си бе гласът на Джулиан, рафиниран и мъркащ, само леко повишен с един тон, сякаш дори и когато го преправяше не можеше да понесе да измени съществено собствения си напевен ромон, — каза с много тъжен глас „Тя се крие от мен.“ Разбира се, сигурно бълнуваше. Но това ми се стори толкова трогателно. Така че, за да го развеселя, му казах „Добре тогава. Трябва да затвориш очи, да броиш до десет и тя отново ще се появи.“

И Джулиан се разсмя.

— Но той ми се ядоса. Наистина беше толкова трогателно. „Не, не, няма да се появи.“ „Но ти бълнуваш“ му казах. „Не, не бълнувам. Това не е сън. Истина е.“

Лекарите не можеха да установят със сигурност какво точно му имаше на Чарлс. За една седмица опитаха два антибиотика, но инфекцията, каквато и да бе тя, не се повлия. Третият опит бе по-успешен. Бяха казали на Франсис, който отиде да го види в сряда и четвъртък, че състоянието на Чарлс се подобрявало и че ако всичко вървяло добре, щял да си бъде вкъщи за почивните дни.

След още една безсънна нощ, около десет часа в петък, отидох до дома на Франсис. Беше гореща и облачна сутрин, дърветата трептяха от жегата. Чувствах се измъчен и изтощен. Топлият въздух вибрираше от жуженето на осите и бръмченето на косачките. Из небето бързолети се гонеха и цвъртяха на пърхащи двойки.

Болеше ме глава. Искаше ми се да имах слънчеви очила. Трябваше да се срещна с Франсис едва в единадесет и половина, но стаята ми бе кочина, от седмици не бях прал, беше прекалено горещо, за да се заема с нещо по-изтощително от това да лежа в разхвърляното легло, плувнал в пот и да се опитвам да не обръщам внимание на басите от уредбата на съседа ми, която думкаше през стената. Джъд и Франк издигаха някаква огромна, разнебитена модернистична конструкция на ливадата пред столовата, та чуковете и дрелките бяха започнали от рано тази сутрин. Не знаех какво беше — от различни места бях чул, че били декори, скулптура, паметник на „Грейтфул дед“ подобие на Стоунхендж, но когато за първи път погледнах през прозореца, замаян от фиоринала и видях изправените му подпорни стълбове, издигащи се на ливадата, ме заля черен и неоправдан ужас: „Бесилка, издигат бесилка, насред ливадата пред столовата ще бесят някого…“ Халюцинацията изчезна за секунди, но по някакъв странен начин остана следа от нея, напомняйки за себе си по различни начини, като онези картинки върху кориците на романите на ужасите в супермаркетите: обърнеш ли я на една страна — виждаш усмихващо се русокосо дете, на друга — череп в пламъци. Понякога конструкцията изглеждаше като нещо напълно обикновено, глупаво, напълно безобидно, но рано сутрин например, или по залез, светът изчезваше и на негово място изскачаше бесилката, средновековно, черно, птиците кръжаха ниско в небето над него. През нощта тя хвърляше дългата си сянка над кратките мигове, когато успявах да заспя.

Проблемът се дължеше основно на това, че бях вземал прекалено много хапчета, антидепресантите смесвах периодично с приспивателни, защото въпреки че вторите бяха спрели да ме приспиват, все пак през деня заради тях се намирах в един непрекъснат сумрак. Да спя без хапчета бе невъзможно, бе някаква приказка, някаква далечна детска мечта. Но приспивателните ми свършваха, знаех, че вероятно мога да си намеря още от Клоук или Брам, или някой друг, ала реших да ги спра за няколко дни — добра идея на теория, но бе мъчително да изплувам от своето зловещо подводно съществуване и да навляза в тази пронизваща паника от шум и светлина. Светът дрънчеше с остра, дисхармонична яснота: навсякъде преливаше от зеленина, пот и жизнени сокове, плевелите си проправяха път между разпръснатите пукнатини на стария мраморен тротоар от набраздени бели плочи, разкривени и извити от вековни януарски студове. Тези мраморни плочи бяха сложени по заповед на един милионер, който прекарвал летата в Северен Хампдън и се бе хвърлил от един прозорец на Парк Авеню през двадесетте години. Отвъд планините небето бе облачно и тъмно като гранит. Въздухът бе натегнал от напрежение, съвсем скоро щеше да завали. Мушкатата блестяха по белосаните веранди на къщите, алени на фона на бледните капаци, пламнали и опустошителни.

Завих надолу по Уотър стрийт, която отиваше на север край къщата на Хенри. Когато я доближих, видях една тъмна сянка в градината. „Не“ помислих си.

Но беше той. Бе на колене с ведро вода и парцал. Когато се приближих видях, че миеше розовия храст, а не плочите, както си бях помислил първоначално. Беше се навел над него и лъскаше педантично листата, като някой побъркан градинар от „Алиса в страната на чудесата“.

Мислех си, че всеки миг ще спре, но не го направи, така че най-накрая отворих и влязох през задната врата.

— Хенри — казах, — какво правиш?

Спокойно вдигна поглед, изобщо не бе изненадан, че ме вижда.

— Акари. Пролетта бе влажна. Пръсках ги два пъти, но за да се махнат яйцата, най-добре е да се измият на ръка — пусна парцала във ведрото. Не за първи път забелязах колко добре изглеждаше напоследък, как суховатото му, малко тъжно поведение бе отстъпило място на малко по-непринудено и по-естествено. Никога не бях мислил Хенри за хубав, всъщност винаги съм предполагал, че само официалността на държанието му го спасяваше от посредствеността, поне що се отнася до външния вид, но сега, когато не бе толкова вдървен и скован в движенията си, в него имаше някакво уверено изящество, чиято плавност и лекота ме изненадаха и ми напомняха на хищна котка. Един кичур коса бе надвиснал над челото му.

— Това е Кралицата на виолетките — каза и посочи розовия храст. — Прекрасен стар вид. За първи път е култивиран през 1860 година. А тази е „мадам Исак Периер“. Цветовете й миришат на малини.

Попитах:

— Камила тук ли е?

По лицето му нямаше и следа от вълнение, нито пък забелязах някакъв опит да го прикрие.

— Не — отговори и се зае отново с работата си. — Спеше, когато си тръгнах. Не исках да я будя.

Беше шокиращо да го чуя да говори за нея с подобна интимност. Плутон и Персефона. Погледнах гърба му, изправен вдървено като на пастор и се опитах да си ги представя заедно. Големите му бели ръце с квадратните нокти.

Хенри каза неочаквано:

— Как е Чарлс?

— Добре е — отговорих след кратко неловко мълчание.

— Предполагам, че скоро се прибира вкъщи.

Един мръсен брезент плющеше силно на покрива. Хенри продължаваше да работи. Тъмните му панталони с тиранти кръстосани на облечения му с бяла риза торс, му придаваха смътна прилика с амиш^[14].

— Хенри.

Не вдигна поглед.

— Хенри, не е моя работя, но за Бога, надявам се, че знаеш какво правиш — казах аз. Замлъкнах в очакване на някакъв отговор, но такъв не последва. — Не си виждал Чарлс, но аз съм го виждал и мисля, че не разбираш в какво състояние е. Питай Франсис, ако не ми вярваш. Дори Джулиан е забелязал. Опитах се да ти кажа, но просто не мисля, че разбираш. Той не е на себе си и Камила няма никаква представа от това, а не знам какво ще правим, когато се прибере вкъщи. Дори не съм сигурен, че ще може да остане сам. Искам да кажа…

— Извинявай — прекъсна ме Хенри, — би ли ми подал онези градинарски ножици?

Последва дълго мълчание. Най-накрая той се пресегна и сам си ги взе.

— Добре — каза любезно. — Няма значение.

Много внимателно раздели стъблата и преряза едно през средата, като държеше ножиците под определен ъгъл и положи всички усилия, за да не нарани едно по-голямо, което бе най-близо.

— Какво, по дяволите, ти става? — беше ми доста трудно да не се развикам. Прозорците на апартамента на горния етаж, който гледаше към вътрешния двор, бяха отворени, чух хора да говорят, слушаха радио, движеха се насам-натам. — Защо трябва да създаваш толкова трудности за всички?

Той не се обърна. Сграбчих ножиците от ръцете му и ги захвърлих, те издрънчаха на тухлите.

— Отговори ми.

Дълго време се гледахме един друг. Зад очилата очите му не трепваха, бяха наситено сини.

Най-после той тихо каза:

— Кажи ми.

Напрежението в погледа му ме изплаши.

— Какво?

— Не си способен да изпитваш силни чувства към другите, нали?

Останах слисан.

— За какво говориш? Разбира се, че изпитвам.

— Така ли? — погледна ме учудено. — Не ми се вярва. Няма значение — каза след дълга и напрегната пауза. — Аз също.

— Какво се опитваш да кажеш?

Сви рамене.

— Нищо. Може би само това, че през по-голямата си част животът ми е бил банален и безцветен. Мъртвешки, искам да кажа. За мен светът винаги е бил празно място. Чувствах се мъртъв с всичко, което правех — изтупа пръстта от ръцете си. — Но после всичко се промени. В нощта, когато убих онзи човек.

Бях отвратен, както и леко изплашен от едно толкова открито споменаване на нещо, за което по взаимно съгласие и почти изключително се говореше с кодове, с определени фрази и десетки различни евфемизми.

— Това бе най-важната нощ в живота ми — продължи той спокойно. — Тя ми позволи да правя онова, което винаги съм искал най-много.

— Което е?

— Да живея, без да се замислям.

Пчелите жужаха силно в орловия нокът. Обърна се към розовия храст, разреждаше най-малките разклонения при върха.

— Преди бях парализиран, при това без наистина да го съзнавам — каза той. — Така беше, защото размишлявах прекалено много, прекалено много живеех в съзнанието си. Беше ми трудно да вземам решения. Чувствах се обездвижен.

— А сега?

— Сега, сега знам, че мога да направя всичко, което пожелая — погледна ме. — И ако не бъркам, самият ти си изпитал нещо подобно.

— Не разбирам за какво говориш.

— Напротив, мисля, че разбираш. Бушуването на силата и насладата, на увереността, на контрола. Това внезапно усещане за богатството на света. За неговите безкрайни възможности.

Говореше за клисурата. И за мой ужас осъзнах, че до известна степен имаше право. Колкото и втрещяващо да бе, не можеше да се отрече, че убийството на Бъни бе превърнало всички последвали събития в един ярък цветен филм. Въпреки че тази прозрачност на визията често опъваше нервите до скъсване, не можеше да се отрече, че усещането бе доста приятно.

— Не разбирам какво общо може да има това с всичко останало — казах на гърба му.

— Аз също не съм сигурен, че разбирам — прецени равновесието на храста и после махна много внимателно още едно разклонение в средата. — С изключение на това, че няма много неща, които да имат толкова голямо значение. Последните шест месеца ясно го показаха. Напоследък ми се струва важно да открия малкото неща, които имат. Това е всичко.

Каза го и се отдалечи.

— Ето — каза най-после, — как мислиш, дали така е добре? Или трябва да го отворя още в средата?

— Хенри, чуй ме.

— Не искам да режа прекалено много — каза той отнесено. — Трябваше да го направя преди месец. Разклоненията сълзят, когато се прави толкова късно, но както казват, по-добре късно, отколкото никога.

— Хенри. Моля те — бях на ръба да се разплача. — Какво ти става? Полудя ли? Не разбираш ли какво става?

Изправи се и избърса ръцете в панталоните си.

— Сега трябва да се прибирам вътре.

Гледах го как окачва ножиците на една кукичка, а после се отдалечава. Мислех си, че накрая ще се обърне и ще каже нещо, ще се сбогува. Но не го направи. Влезе вътре. Вратата се затвори зад него.

Апартаментът на Франсис бе тъмен, през процепите на щорите се процеждаха остри като бръснач струи светлина. Той спеше. Жилището миришеше на кисело и пепел. В чаша от джин плуваха фасове. Върху лака на нощната масичка до леглото му имаше черно, изгорено петно.

Дръпнах щорите, за да влезе малко светлина. Той разтърка очи и ме нарече с непознато име. После ме позна.

— А — лицето му бе изкривено и бледо като на албинос. — Ти си бил. Какво правиш тук?

Напомних му, че се бяхме уговорили да посетим Чарлс.

— Кой ден е?

— Петък.

— Петък — и се стовари обратно в леглото. — Мразя петъците. Средите също. Лош късмет. Едно от печалните тайнства на молитвената броеница^[15].

Лежеше в леглото, загледан в тавана. А после каза:

— Нямаш ли усещането, че ще се случи нещо наистина ужасно?

Разтревожих се.

— Не — отвърнах отбранително, въпреки че това далеч не отговаряше на истината. — Какво мислиш, че ще се случи?

— Не знам — каза без да помръдва. — Може и да греша.

— Трябва да отвориш един прозорец. Тук смърди.

— Не ми пука. Не мога да усетя. Синусите ми са се възпалили — той заопипва апатично с една ръка нощната масичка за цигарите. — Боже, толкова съм потиснат. Ако точно сега видя Чарлс, няма да го понеса.

— Трябва да тръгваме.

— Колко е часът?

— Около единадесет.

Няколко секунди не каза нищо, а после проговори:

— Виж сега. Имам идея. Нека отидем да обядваме. После ще отидем при него.

— През цялото време ще се притесняваме за това.

— Ами да поканим Джулиан. Обзалагам се, че ще дойде.

— Защо искаш да каниш Джулиан?

— Потиснат съм. А и винаги е приятно да го видиш — претърколи се по корем. — А може и да не е. Не зная.

Джулиан отвори вратата, така, както го бе направил още първия път, когато бях почукал на нея — едва я открехна, но когато видя кой е, я отвори широко. Франсис веднага го попита дали иска да обядва с нас.

— Разбира се. Ще съм очарован — разсмя се той. — Сутринта беше наистина необичайна. Много особена. Ще ви разкажа по пътя.

Неща, които според определението на Джулиан бяха необичайни, често се оказваха най-обикновени. По свой избор той имаше толкова ограничени контакти с външния свят, че често смяташе обичайното за странно: банкоматът например или нещо ново и отличително в магазина — като тестени храни във формата на вампири, или неохладено кисело мляко, което продаваха в кенове. Всички с наслада слушахме за тези негови малки набези в двадесети век, така че с Франсис настояхме да ни разкаже какво му се бе случило.

— Ами, току-що секретарката на катедрата по литература и лингвистика бе тук — подхвана той. — Донесе ми писмо. В канцеларията имат кутии за входяща и изходяща кореспонденция, човек може да оставя неща, които трябва да бъдат напечатани или пък да си взема съобщенията от там, въпреки че аз никога не го правя. Всеки, с когото имам и най-малкото желание да си говоря, знае къде да ме намери. Това писмо — посочи го, а то лежеше на масата до очилата му за четене, — което е за мен, някак си се оказало в кутията на някой си господин Морз, който явно е в академичен отпуск^[16]. Тази сутрин синът му се отбил да прибере пощата и открил, че това писмо погрешно е оставено в отделението на баща му.

— Какво писмо? — попита Франсис и се наведе по-близо до него. — От кого е?

— От Бъни — каза Джулиан.

Ужасът се заби като остър нож дълбоко в сърцето ми. Зяпнахме го, безмълвни. Джулиан ни се усмихна, като остави една драматична пауза, за да може недоумението ни да разцъфти напълно.

— Разбира се, то не е наистина от Едмънд. Фалшификат е, при това не много добре направен. Писмото е написано на машина, няма подпис или дата. А това не изглежда твърде достоверно, нали?

Франсис намери сили да продума:

— Написано на машина?

— Да.

— Бъни нямаше пишеща машина.

— Да, той беше мой студент почти четири години и никога не ми е предавал нещо напечатано на машина. Доколкото знам, той изобщо не знаеше да пише на машина. Нали? — погледна ни Джулиан изпитателно.

— Не — отговори Франсис сериозно и замислено след кратка пауза, — не, мисля че имаш право — аз също потвърдих тази мисъл, макар и двамата с Франсис да знаехме, че Бъни можеше да пише на машина. Нямаше своя машина, което си бе самата истина, но често заемаше тази на Франсис или използваше някоя от заяждащите механични машини в библиотеката. Не бихме го изтъкнали, но никой от нас никога не бе предавал нещо напечатано на Джулиан. Причината за това бе проста. Не беше възможно да пишеш на гръцки с англоезична машина. Хенри имаше малка гръцка преносима машина, която бе купил по време на ваканцията си на Миконос, но никога не я използваше, защото, както ми бе обяснил, клавиатурата била подредена различно от английската и му отнемало пет минути да напише името си.

— Ужасно тъжно е, когато някой се опитва да изиграе такъв номер — каза Джулиан. — Не мога да си представя кой би направил подобно нещо.

— Колко време е седяло в пощенската кутия? — попита Франсис. — Знаеш ли?

— Това е друг въпрос — отговори Джулиан. — Може да е било пъхнато по всяко време. Секретарката каза, че синът на господин Морз не бил идвал да прибира пощата на баща си от март. Което, разбира се, не означава, че не е могло да бъде оставено и вчера — посочи плика на масата. — Виж, на него е напечатано само името ми, няма обратен адрес, дата, нито пък пощенска марка. Очевидно е работа на някой маниак. Работата обаче е там, че не мога да си представя кой би искал да си прави толкова жестока шега. Почти ми се прииска да кажа на ректора, въпреки че, Бог ми е свидетел, след цялата шумотевица не искам отново да разбунвам нещата.

Сега, когато първият ужасяващ шок бе отминал, започнах да дишам по-леко.

— Какво пише в него? — попитах.

Джулиан сви рамене.

— Ако искаш, можеш да го прочетеш.

Взех писмото. Франсис гледаше през рамото ми. Беше написано с широка разредка, на пет-шест малки страници, някои от които приличаха на хартията за писане, която имаше Бъни. Листата бяха горе-долу еднакви по формат, но не всички съвпадаха. По това как лентата бе отпечатала някоя буква — понякога наполовина червена, наполовина черна — прецених, че писмото бе писано на машината в денонощната читалня.

Самото писмо бе несвързано, неясно и — така установи изненаданият ми поглед — без съмнение истинско. Прехвърлих го набързо и помня от него толкова малко, че не съм в състояние да го възпроизведа, но помня как си помислих, че ако Бъни го е писал, значи е бил много по-близо до нервния срив, отколкото сме си мислели. Беше пълно с обиди от най-различен вид, които бе трудно да си представя, че Бъни би използвал в писмо до Джулиан дори и при най-тежките обстоятелства. Не беше подписано, но имаше няколко ясни препратки, които ясно даваха да се разбере, че Бъни Коркоран или някой, представящ се за него, бе авторът. Беше с лош правопис, което за щастие не говореше почти нищо на Джулиан, тъй като Бъни пишеше толкова зле, че обикновено някой от нас преглеждаше работата му, преди да я предаде. Ако не бе препратката към убийството в Батънкил, дори аз щях да се усъмня в авторството на писмото, толкова изопачено и параноично бе то. „Той“ — (това бе Хенри, или поне така се казваше в писмото до един момент) — „е едно шибано Чудовище. Убил е човек и иска и Мен да убие. Всички са в играта. Мъжът, когото убиха през октомври, в окръг Батънкил. Казваше се Макрий. Мисля, че са го пребили до смърт, ама не съм сигурен.“ Имаше и други обвинения — някои от тях верни (сексуалните контакти на близнаците), други — не. Но всички бяха толкова безумни, че само дискредитираха писмото като цяло. Никъде не се споменаваше моето име. Писмото имаше отчаян, пиянски тон, който не ми бе непознат. Но това ми хрумна доста по-късно. Сега смятам, че навремето е отишъл в денонощната читалня и е написал писмото през същата онази вечер, когато дойде пиян в стаята ми, неизвестно дали е преди или след това, вероятно след, от което следва, че е било чист късмет да не се натъкнем един на друг, когато се бях запътил към факултета по естествени науки, за да се обадя на Хенри. Помня само още едно нещо и това бе заключителният ред, това бе и единственото, което видях и което предизвика силна болка у мен: „Моля те да ми Помогнеш, ето защо ти пиша, ти си единственият, който може.“

— Ами не знам кой го е написал — каза накрая Франсис, тонът му бе небрежен и напълно нормален. — Но, който и да е той, със сигурност не може да пише правилно.

Джулиан се разсмя. У него явно нямаше и следа от съмнение, че писмото би могло да е истинско.

Франсис взе писмото и заразглежда замислено страниците. Спря се на предпоследния лист, който бе малко по-различен на цвят от останалите и го обърна лениво.

— Изглежда, че… — започна и спря.

— Изглежда че какво? — любезно попита Джулиан.

Франсис се поколеба за миг, преди да продължи.

— Изглежда, че който и да го е написал, има нужда от нова лента за машината — каза той, но не това си мислеше, или пък аз. Не това се канеше да каже. То бе родено спонтанно в съзнанието му, когато бе обърнал несъвпадащия лист и тогава двамата видяхме с ужас, какво имаше на гърба му. Беше лист хартия от хотел, гравиран в горната част с адреса и винетката на „Екселсиор“ — хотелът, в който Бъни и Хенри бяха отседнали в Рим.

По-късно, обхванал глава с ръце Хенри ни каза, че в деня преди да умре Бъни поискал от него да му купи нова кутия с принадлежности за писане. Била скъпа работа, кремава на цвят, внос от Англия, най-доброто, с което разполагал магазина в града.

— Само ако му я бях купил — каза той. — Поиска ми я поне половин дузина пъти. Аз пък си мислех, че няма кой знае какъв смисъл, нали разбирате, че…

Листът от „Екселсиор“ не бе особено плътен или хубав. Хенри предположи, най-вероятно правилно, че Бъни бе стигнал до дъното на кутията, ровил е по бюрото си и го е открил, приблизително еднакъв по размер, само го е обърнал, за да използва гърба.

Опитах се да не го гледам, но листът продължаваше да се промъква в полезрението ми. Дворец, изрисуван със синьо мастило, с пищен шрифт като от италианско меню. Сини ръбове на хартията. Човек не можеше да го сбърка.

— Ако трябва да съм искрен — поде Джулиан, — дори не го довърших. Очевидно е, че авторът му е доста нестабилен психически. Разбира се, не го твърдя, но мисля, че е било написано от друг студент, нали така?

— Не си представям член на преподавателското тяло да напише подобно нещо, ако това имаш предвид — каза Франсис и обърна листа с винетката обратно. Не се спогледахме. Знаех точно какво си мислеше „Как да откраднем тази страница? Как можем да я измъкнем?“

Приближих се до прозореца, за да отвлека вниманието на Джулиан.

— Прекрасен ден, нали? — казах аз, обърнал гръб и на двамата. — Човек почти няма да повярва, че преди по-малко от месец земята бе покрита със сняг… — продължих да дрънкам, като почти не съзнавах какво говоря и се боях да погледна назад.

— Да — отвърна вежливо Джулиан, но гласът му не дойде от там, от където очаквах, а от малко по-далеч, близо до библиотеката. Обърнах се и видях, че си облича палтото. От изражението по лицето на Франсис разбрах, че не е успял. Беше полуизвърнат и наблюдаваше Джулиан с крайчеца на окото си. Той се обърна, за да се изкашля и за миг ми се стори, че щеше да успее да го измъкне, но едва бе издърпал страницата, когато Джулиан се обърна, Франсис нямаше друг избор освен небрежно да я върне на мястото й, сякаш страниците се бяха разбъркали и просто ги подреждаше.

Джулиан бе до вратата и ни се усмихна:

— Готови ли сте, момчета?

— Разбира се — отговори Франсис с повече ентусиазъм, отколкото знаех, че изпитваше. Остави писмото, сгънато, обратно на масата и двамата последвахме Джулиан, усмихвахме се и разговаряхме, въпреки че виждах напрежението в раменете на Франсис, а от чувство на безсилие аз хапех долната си устна.

Обядът беше окаяна работа. Почти нищо не помня от него, освен че денят бе много светъл, седяхме на маса, която бе прекалено близо до прозореца и блясъкът в очите ми само увеличаваше объркването и тревогата ми. През цялото време говорехме за писмото, писмото, писмото. Дали онзи, който го е изпратил, има зъб на Джулиан? Или пък някой се гневеше на нас? Франсис се държеше повече от мен, но обръщаше чашите с вино една след друга, а по челото му бе избила ситна пот.

Джулиан смяташе, че писмото е фалшификат. Това бе очевидно. Но ако видеше винетката на писмото, щяхме да бъдем разкрити, защото и той знаеше, че Бъни и Хенри бяха отседнали за няколко седмици в „Екселсиор“. Най-доброто, на което можехме да се надяваме бе, че просто ще изхвърли писмото, без да го показва на никого другиго или да го разучава допълнително. Но Джулиан харесваше интригите и потайността, а това бе нещо, което щеше да го накара да прави различни предположения дни наред. („Не. Може ли да е член на академичното тяло? Мислите ли?“) Не спирах да мисля за нещо, което бе споменал по-рано, че щял да го покаже на ректора. По някакъв начин трябваше да го вземем. Може би да проникнем в кабинета му. Но дори да предположехме, че го бе оставил там, при това на място, където щяхме да го намерим, все пак трябваше да чакаме шест-седем часа.

Пих доста по време на обяда, но до края все още бях нервен, така че с десерта си поръчах коняк вместо кафе. Франсис се измъква два пъти, за да говори по телефона. Знаех, че се опитва да се свърже с Хенри, за да го накара да отиде до кабинета и да отмъкне писмото, докато държахме Джулиан пленник в „Брасери“. От напрегнатите му усмивки, когато се връщах, разбирах, че не успяваше. Хрумна ми една идея, след като се върна за втори път — след като можеше да се измъкне до телефона, защо просто не излезеше през задния вход, не се качеше в колата и не го вземеше сам? Щях да се измъкна и сам да го направя, но ключовете от колата не бяха в мен. Франсис вече плащаше сметката и беше прекалено късно, когато се сетих, че трябваше да кажа, че съм забравил нещо в колата, ключовете ми трябват, за да отключа и да го взема.

По пътя обратно към училище, сред натегнатата тишина осъзнах, че нещото, на което винаги бяхме разчитали, бе способността ни да общуваме тайно, когато си поискаме. Преди винаги, когато се налагаше спешно, под формата на афоризъм или цитат можехме да подхвърлим нещо на гръцки. Но сега бе невъзможно.

Джулиан не ни покани обратно в кабинета си. Гледахме го как върви по алеята и му махнахме, когато се обърна при задния вход за Лицея. Вече бе един и половина следобед.

След като изчезна, поседяхме малко в автомобила, напълно неподвижни. Дружеската усмивка за довиждане на Франсис бе изчезнала от лицето му. Изведнъж, с ярост, която ме изплаши, той се наведе напред и блъсна челото си във волана.

— Мамка му! — изкрещя. — Мамка му! Мамка му!

Хванах го за ръката и го разтърсих.

— Млъквай — казах.

— О, мамка му — изрева той и отметна глава назад, дланите му бяха притиснати към слепоочията. — Мамка му. Свърши се, Ричард.

— Млъквай.

— Свърши се. Това беше. Отиваме в затвора.

— Млъквай — казах отново. Странно, но паниката му ме бе отрезвила. — Трябва да измислим какво да правим.

— Виж — каза Франсис, — нека просто да заминем. Ако потеглим сега, докато се свечери ще бъдем в Монреал. Никой никога няма да ни открие.

— Не говориш смислено.

— Ще останем в Монреал няколко дни. Ще продадем колата. После ще вземем автобус за, не знам накъде, Саскачеуан например. Ще отидем на най-невероятното място, което можем да открием.

— Франсис, бих искал да се успокоиш за минута. Мисля, че можем да се справим с това.

— Какво ще правим?

— Ами, според мен, първо трябва да намерим Хенри.

— Хенри? — погледна ме с изумление. — Какво те кара да мислиш, че той ще ни помогне? Толкова е изперкал, че не знае от къде…

— Той няма ли ключ от кабинета на Джулиан?

Замълча за миг.

— Да. Да, мисля, че има. Или поне имаше.

— Виждаш ли. Ще открием Хенри и ще го докараме тук. Ще измисли някакво извинение, за да изкара Джулиан от кабинета. Тогава можем да се промъкнем по задното стълбище с ключа.

Планът беше добър. Единственият проблем бе да открием Хенри, което не се оказа толкова лесно, колкото си мислехме. Нямаше го в апартамента, а колата му не бе пред „Албемарл“, когато минахме оттам.

Върнахме се обратно в студентското градче, за да проверим в библиотеката, а после обратно в „Албемарл“. Този път двамата с Франсис слязохме от колата и влязохме вътре.

Хотел „Албемарл“ бе построен през деветнадесети век като усамотено място за богати болни. Беше сенчест и луксозен, с високи прозорци с щори и голяма, прохладна веранда, но не бе по-голям от някой голям частен дом, въпреки че всички от Ръдиърд Киплинг до Франклин Делано Рузвелт бяха отсядали тук.

— Опита ли при служителя на рецепцията? — попитах Франсис.

— Дори не си го помисляй. Регистрирали са се под измислено име, убеден съм, че Хенри е разказал на хотелиера някаква история, защото когато миналата нощ се опитах да я разпитам, тя веднага млъкна.

— Има ли начин да се промъкнем през фоайето?

— Нямам представа. Майка ми и Крис отсядаха веднъж тук. Хотелът не е голям. Доколкото знам, има само едно стълбище и трябва да минеш край рецепцията, за да стигнеш до него.

— Ами партерът?

— Според мен са на втория етаж. Камила спомена нещо за това, че са носили чантите нагоре. Може да има пожарно стълбище, но не знам как да го открия.

Застанахме на верандата. През вратата с мрежата виждахме тъмното и прохладно фоайе, а зад рецепцията имаше мъж на около шестдесет, очилата му за четене бяха половинки и бяха свалени ниско на носа му, четеше брой на „Бенингтън Банър“.

— С него ли си говорил? — прошепнах.

— Не. Говорих с жена му.

— Виждал ли те е?

— Не.

Бутнах вратата, проврях си главата за миг, а после влязох. Хотелиерът вдигна поглед от вестника и ме огледа презрително от горе до долу. Беше един от онези превзети пенсионери, които човек често вижда в Нова Англия, от онези, които се абонират за списания за антики и мъкнат платнените рекламни торби, които дават като подарък в частните телевизии.

Усмихнах му се най-лъчезарно. Забелязах, че зад рецепцията имаше дъска с ключове. От втория етаж липсваха три ключа — 2-В, — С и — Е, а от третия само един — 3-А.

Изгледа ни смразяващо.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита.

— Моля да ме извините, но дали нашите родители вече са пристигнали от Калифорния?

Изненада се. Отвори книгата за регистрации.

— Как се казват?

— Рейбърн, господин и госпожа Клоук Рейбърн.

— Не виждам такава резервация.

— Не съм сигурен, че са направили такава.

Погледна ме над очилата си.

— По принцип изискваме резервация с депозит, поне четиридесет и осем часа предварително.

— Не мислеха, че ще им трябва по това време на годината.

— Добре, но няма гаранция, че ще има свободна стая за тях, когато пристигнат — отсече той.

Щеше ми се да му кажа, че хотелът му е полупразен и че не виждам гостите да се избиват, за да влязат, но се усмихнах и казах:

— Тогава ще трябва да рискуват. Самолетът им е кацнал в Олбъни по обед. Всеки миг ще пристигнат тук.

— Добре тогава.

— Имате ли нещо против да изчакаме.

Очевидно имаше. Но не можеше да го каже. Кимна и се нацупи, несъмнено си мислеше за лекцията, свързана с резервациите, която щеше да изнесе на родителите ми. А после съвсем показно прошумоля с вестника и се зачете.

Седнахме на един неудобен викториански диван, колкото се може по-далеч от рецепцията.

Франсис не го свърташе на едно място и не спираше да се оглежда.

— Не искам да стоя тук — прошепна той близо до ухото ми, устните му едва мърдаха. — Страхувам се, че съпругата ще се върне.

— Този човек е непоносим, нали?

— Тя е още по-отвратителна.

Хотелиерът демонстративно не гледаше към нас. Всъщност ни беше обърнал гръб. Сложих ръка на рамото на Франсис.

— Веднага се връщам — прошепнах. — Кажи му, че съм отишъл да търся мъжката тоалетна.

Стълбите бяха покрити с килими и успях да се изкача без да вдигам много шум. Тръгнах бързо по коридора и видях 2-С и 2-В. Вратите бяха бели и не вещаеха нищо добро, но сега не беше моментът да се колебая. Почуках на 2-С. Никакъв отговор. Почуках отново, този път по-силно.

— Камила?

Тогава в 2-Е, която се намираше надолу по коридора, едно кученце започна да вдига невъобразим шум. „Нищо“ рекох си и точно щях да почукам на третата врата, когато тя изведнъж се отвори и пред мен се появи жена на средна възраст в пола за голф.

— Извинявайте — каза тя, — търсите ли някого?

Странно, мислех си, докато тичах нагоре по стълбите, но имах предчувствие, че ще бъдат на последния етаж. В коридора минах край кльощава шейсетинагодишна жена, облечена в басмена рокля. Тя носеше очила с широки рогови рамки и имаше остро, злобно лице като на пудел. Бе понесла купчина сгънати хавлии.

— Чакай! — извика. — Накъде си тръгнал?

Но вече я бях подминал и думках на вратата на 3-А.

— Камила! — изкрещях. — Аз съм, Ричард! Пусни ме!

И тогава като по чудо се появи тя: слънчевата светлина струеше зад нея и се разстилаше из коридора, беше боса и примигваше от изненада.

— Здравей — каза, — здравей! Какво правиш тук!

Зад гърба си чух гласа на жената на хотелиера:

— Какво си мислиш, че правиш тук? Кой си ти?

— Всичко е наред — каза Камила.

Бях останал без дъх.

— Пусни ме да вляза — задъхвах се.

Тя затвори вратата зад мен. Стаята беше красива — дъбова ламперия, камина, а в другата стая видях само едно легло, в чийто край бяха сритани завивките…

— Хенри тук ли е?

— Какво става? — по скулите й горяха алени кръгове. — Чарлс е добре, нали? Какво се е случило?

Чарлс. Бях го забравил. С мъка си поемах дъх.

— Не — казах. — Нямам време да обяснявам. Трябва да намерим Хенри. Къде е той?

— Защо?… — и погледна часовника. — Мисля, че е в кабинета на Джулиан.

— При Джулиан?

— Да. Какво става? — попита, когато видя изненадата по лицето ми. — Мисля, че имаше уговорка за два часа.

* * *

Забързах надолу по стълбите, за да подбера Франсис, преди хотелиерът и съпругата му да имат възможност да обменят информация.

— Какво да правим? — попита Франсис на път обратно към училище. — Да чакаме отвън и да следим за него?

— Боя се, че ще го изпуснем. Мисля, че ще е по-добре, ако някой от нас се качи и го изведе.

Франсис запали цигара. Пламъкът на клечката потрепери.

— Може всичко да е наред. Може би Хенри е успял да го вземе.

— Не знам — казах. Но си мислех същото. Ако Хенри видеше винетката, бях почти сигурен, че ще се опита да вземе листа, бях уверен и че ще бъде далеч по-умел в това от нас с Франсис. Освен това, колкото и маловажно да звучеше, Хенри бе любимецът на Джулиан. Ако решеше, можеше да измъкне цялото писмо под претекст, че ще го даде в полицията, за да анализират напечатаното, кой знае какво можеше да измисли?

Франсис ме погледна косо.

— Какво ще направи според теб Джулиан, ако разбере?

— Не знам — и така беше. Перспективата бе толкова немислима, че единствените реакции, които можех да си представя от негова страна, бяха мелодраматични и неправдоподобни. Джулиан умира от сърдечен удар. Джулиан не може да спре да плаче, един съсипан човек.

— Не мога да повярвам, че ще ни предаде.

— Не знам.

— Но той не може да го направи! Той ни обича.

Нищо не казах. Независимо от това какви чувства изпитваше Джулиан към мен, не можех да отрека, че изпитвах към него най-искрена обич и доверие. Моите родители се отдалечаваха от мен все повече и повече — години наред се отдръпваха от мен — и Джулиан се бе превърнал в единствената благосклонна фигура на родител в живота ми, изобщо единственият източник на някаква благосклонност. За мен той бе единственият ми защитник на този свят.

— Това беше грешка — каза Франсис. — Той трябва да го разбере.

— Може би — казах. Не можех да си представя какво би направил, когато разбере, но когато се опитах да си се представя как обяснявам някому цялата катастрофа, осъзнах, че щеше да ни е много по-лесно да обясним на Джулиан, отколкото на някого другиго. Помислих си, че вероятно реакцията му ще е близка до моята. Може би ще погледне на тези убийства като нещо тъжно, безумно, дело на преследвани, колоритно, а не като принципно егоистично и зло деяние, каквото беше. („Правил съм всичко — хвалел се старият Толстой, — дори съм убивал човек.“)

— Сещаш се за онова, което повтаряше Джулиан — каза Франсис.

— Кое?

— За хиндуисткия светец, който можел да избие хиляди на бойното поле, но това не било грях, ако нямал угризения.

Бях чувал Джулиан да го казва, но никога не бях разбрал какво имаше предвид.

— Ние не сме индуси.

— Ричард — каза Джулиан. Тонът му едновременно ме приветстваше и ми даваше да разбера, че съм избрал лош момент.

— Хенри тук ли е? Трябва да говоря за нещо с него.

Изглеждаше изненадан, но каза:

— Разбира се — и отвори вратата.

Хенри седеше на масата, на която учехме. От страната на прозореца бе и празният стол на Джулиан, придърпан близо до неговия. На масата имаше и други документи, но писмото бе пред тях. Хенри вдигна очи. Не изглеждаше доволен, че ме вижда.

— Хенри, мога ли да говоря с теб?

— Разбира се — отговори той студено.

Обърнах се, за да изляза в коридора, но той не ме последва. Избягваше погледа ми. „Мътните го взели“, помислих си. Мислеше си, че искам да продължа разговора ни от по-рано в градината.

— Би ли излязъл за минута?

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо.

Погледна ме учудено.

— Имаш предвид, че е нещо, което искаш да ми кажеш насаме?

Щях да го убия. Джулиан възпитано се преструваше, че не следи размяната на реплики, но последната възбуди любопитството му. Стоеше зад своя стол и чакаше.

— О, Боже — каза Джулиан. — Надявам се, че всичко е наред. Да изляза ли?

— О, не, Джулиан — отговори Хенри, като не гледаше към него, а към мен. — Не се притеснявай.

— Всичко наред ли е? — попита Джулиан и мен.

— Да, да. Просто трябва да се видя с Хенри за малко. Важно е.

— Не може ли да почака? — каза Хенри.

Писмото бе разпиляно по масата. С ужас видях как той бавно го разглеждаше, лист по лист като книга и се преструваше, че изучава страниците една по една. Не беше видял винетката. Не знаеше, че е там.

— Хенри, спешно е. Трябва да говоря с теб веднага.

Изненада се от настойчивостта в гласа ми. Спря и се извъртя в стола, за да ме погледне и сега и двамата ме гледаха втренчено. Докато се обръщаше, като част от движението обърна и страницата в ръката си. Сърцето ми се преобърна. Ето я винетката, обърната с лице нагоре. Бял дворец, украсен със сини завъртулки.

— Добре — каза Хенри, а после се обърна към Джулиан. — Извини ме. Ще излезем за малко.

— Разбира се — каза Джулиан. Изглеждаше мрачен и угрижен. — Надявам се, че не се е случило нещо неприятно.

Искаше ми се да се разплача. Хенри ми бе обърнал внимание, но сега нямах нужда от него. Винетката лежеше изложена на масата.

— Какво има? — попита Хенри като не ме изпускаше от поглед.

Бе внимателен, съсредоточен като котка. Джулиан също ме гледаше. Писмото лежеше на масата между тях, точно в полезрението на Джулиан. Само трябваше да сведе очи.

Стрелнах с поглед писмото, а после Хенри. Той веднага разбра, обърна се плавно, но бързо. Не достатъчно бързо обаче, защото за тази част от секундата Джулиан бе погледнал надолу, небрежно, сякаш се бе замислил, но твърде бързо.

Не искам да си спомням за тишината, която последва. Джулиан се наведе напред и дълго гледа винетката на листа. После вдигна страницата и внимателно я огледа. „Екселсиор. Виа Венето.“ Зъбери от синьо мастило. Почувствах се странно олекнал. Главата ми беше напълно празна.

Джулиан си сложи очилата и седна. Огледа целия лист, много внимателно, отпред и отзад. Чувах далечен, детски смях някъде отвън. Най-накрая той сгъна писмото и го прибра в джоба си.

— Така — каза той. — Така, така, така.

Това се казва за повечето начеващи лоши събития в живота, но наистина не се бях подготвил за тази възможност. Единственото, което изпитах, докато седях там, не бе страх или угризение, а просто ужасно, смазващо унижение, кошмарен, обагрящ лицето ми в алено срам, какъвто не бях изпитвал от детството си. Онова, което бе още по-лошо, бе видът на Хенри и съзнанието, че той изпитва същото, при това още по-силно от мен. Мразех го, бях толкова бесен, че исках да го убия, но някак си не бях подготвен да го видя такъв.

Никой не каза нищо. Прашинки танцуваха в един слънчев лъч. Помислих си за Камила в „Албемарл“, за Чарлс в болницата и Франсис, който доверчиво чакаше в колата.

— Джулиан — каза Хенри, — мога да обясня.

— Моля те да го направиш — отвърна Джулиан.

Гласът му ме смрази до мозъка на костите. Общото между тях двамата с Хенри бе тази отчетлива студенина в поведението, понякога, когато бях край тях, имах чувството, че температурата пада. Винаги съм смятал, че студенината на Хенри бе негово основно качество, че извираше от него, а тази на Джулиан — проста облицовка на онова, което в същността си бе сърдечен и дружелюбен характер. Ала когато го погледнах сега, видях, че искрата в очите на Джулиан бе механична и бездушна. Сякаш очарователната театрална завеса бе паднала и за първи път го виждах такъв, какъвто бе в действителност: не благият стар мъдрец, не снизходителният и покровителствено настроен родител от мечтите ми, а един двуличник, неспособен да различи доброто от злото, чиито измамни украшения прикриваха едно любопитно, своенравно и безсърдечно същество.

Хенри заговори. Толкова ме болеше, докато го слушах — Хенри! — да се запъва с думите — опасявам се, че затова съзнанието ми е блокирало голяма част от тях. Подхвана съвсем типично, като се опита да се оправдае, но много бързо се препъна в безцветния отблясък на мълчанието на Джулиан. Тогава — все още потрепервам като си спомня — в гласа му се прокрадна една отчаяна, умоляваща нотка.

— Не ми харесваше да те лъжа, разбира се — „не му харесвало!“, все едно говореше за някоя грозна вратовръзка или скучна вечеря! — никога не сме искали да те лъжем, но се налагаше. Това е, чувствах, че се налагаше. Първата история бе нещастен случай и не си струваше да те безпокоим за нея, нали така? Но после, с Бъни… През последните месеци той не бе щастлив човек. Сигурен съм, че го знаеш. Имаше много лични проблеми, проблеми със семейството…

Продължаваше да говори и да говори. Мълчанието на Джулиан бе огромно, арктическо. Черен, бръмчащ шум отекваше в главата ми. „Не мога да издържа, трябва да се махна“ помислих си, но Хенри продължаваше да говори, а аз все така стоях там и се чувствах все по-зле и все повече ми причерняваше, докато слушах гласа на Хенри и наблюдавах изражението по лицето на Джулиан.

Не можех да го понеса и накрая се обърнах да си вървя. Джулиан ме видя.

Рязко прекъсна Хенри.

— Достатъчно.

Настана кошмарно мълчание. Гледах го втренчено. „Това е“, помислих си с парализиращ ужас, „няма да слуша повече. Не иска да остане насаме с него.“

Джулиан бръкна в джоба си. Невъзможно бе да разчета изражението по лицето му. Извади писмото и го подаде на Хенри.

— Мисля, че е по-добре да го задържиш.

Не стана от масата. Двамата с Хенри излязохме, без да продумаме. Сега, като се замисля, ми се струва странно. Тогава го видях за последен път.

С Хенри не си говорихме в коридора. Вървяхме бавно, извърнали очи в различни посоки, като непознати. Слизах по стълбите, а той застана до перваза на прозореца на стълбищната площадка, загледан навън със сляп, невиждащ поглед.

* * *

Франсис изпадна в паника, когато видя изражението на лицето ми.

— О, не! О, Боже мой! Какво се е случило?

Измина доста време преди да успея да кажа нещо.

— Джулиан видя — казах.

— Какво?

— Видя листа с винетката. Сега е у Хенри.

— Как го взе?

— Джулиан му го даде.

Франсис ликуваше.

— Дал му го е? Дал е писмото на Хенри?

— Да.

— И няма да каже на никого?

— Не, не мисля, че ще го направи.

Сепна се от потиснатостта в гласа ми.

— Тогава какво има? — попита кресливо той. — Взели сте го, нали? Всичко е наред. Всичко е наред сега. Нали?

Гледах през прозореца на колата към прозореца на кабинета на Джулиан.

— Не. Не, наистина не мисля, че всичко е наред.

Преди години в една стара тетрадка написах: „Едно от най-привлекателните качества на Джулиан е неговата неспособност да види някого или нещо в истинската му светлина“. А под това, с различно мастило, „това е може би и едно от моите най-привлекателни качества (?)“.

Винаги ми е било трудно да говоря за Джулиан, без да придавам романтична окраска на характера му. В много отношения го обичах повече от всичко, именно при него съм най-изкушен да разкрасявам, да превъзнасям, да пресъздавам из основи. Това сигурно се дължи на факта, че самият Джулиан непрекъснато пресъздаваше хората и събитията около себе си, имаше обичая да придава добрина, мъдрост, смелост, или очарование на деяния, в които нямаше нищо такова. Това бе една от причините да го обичам: заради онази разкрасяваща светлина, в която ме виждаше, заради човекът, в който се превръщах, когато бях с него, заради онова, което ми позволяваше да бъда.

Сега, разбира се, би било лесно да свърна в другата крайност. Мога да обясня така тайната на очарованието на Джулиан: че се лепваше за млади хора, които искаха да се чувстват по-добре от всички останали, че притежаваше необичайната дарба да изкривява усещанията за малоценност в превъзходство и арогантност. Мога да кажа и че не го правеше от алтруизъм, а от чисто свои егоистични подбуди. Мога доста да развия това си твърдение и вярвам, че ще бъда доста точен. Но това пак няма да обясни изначалната магия на неговата личност или защо, дори и в светлината на последвалите събития, все още имам непреодолимото желание да гледам на него така, както го видях за първи път — мъдрият възрастен мъж, който изникна неочаквано пред мен на една пуста отсечка от житейския път и ми направи омагьосващото предложение да сбъдне всичките ми желания.

Но дори и в приказките тези мили стари господа с техните омайващи предложения не винаги се оказват такива, каквито изглеждат. Приемането на тази истина не би трябвало да представлява кой знае каква трудност за мен, но по някаква причина е точно обратното. Повече от всичко ми се иска да мога да кажа, че лицето на Джулиан се е сгърчило, когато е чул какво сме направили. Ще ми се да можех да кажа, че е отпуснал глава на масата и е заплакал, заплакал за Бъни, плакал е за нас, плакал е за грешните посоки и погубения живот: че е плакал за себе си, за това, че е бил толкова сляп, че систематично е отказвал да прогледне.

В действителност, бях силно изкушен да кажа, че бе постъпил точно така, въпреки че това изобщо не отговаря на истината.

Един внимателен наблюдател на онова, което се крие зад блясъка на изградените фасади, социални и всякакви — Джордж Оруел — се срещал няколко пъти с Джулиан и не го харесал. Писал до свой приятел: „Когато видиш за първи път Джулиан Мороу, оставаш с впечатлението, че е човек с невероятно състрадание и сърдечност. Но онова, което наричате негово «азиатско спокойствие» е според мен маска, зад която се крие една огромна студенина. Той неизменно отвръща със същия образ, с който се обърнеш към него, създавайки илюзията за топлина и дълбочина, а всъщност е крехък и плитък като огледало. Актън“ — очевидно става дума за Харълд Актън, който по това време също е бил в Париж и е бил приятел и на Оруел, и на Джулиан — „не е съгласен. Но аз мисля, че той не е човекът, комуто можем да се доверим.“

Много съм размишлявал над този откъс, както и над една особено остроумна забележка, направена някога не от кого да е, а от Бъни:

— Знаеш ли — каза той, — Джулиан е като онези хора, които ще изберат любимите си бонбони от кутията и ще оставят другите.

Погледната така, забележката изглежда доста енигматична, но всъщност не мога да се сетя за по-точна метафора за характера на Джулиан. Тя е подобна на забележката, отправена ми веднъж от Жорж Лафорг, когато възхвалявах Джулиан до небесата.

— Джулиан — каза той рязко, — никога няма да бъде учен от първа величина, защото може да вижда нещата само в една определена плоскост.

Когато енергично му възразих и го попитах какво лошо има да съсредоточиш цялото си внимание само върху две неща, ако тези две неща са Изкуството и Красотата, Лафорг отговори:

— Няма нищо лошо в любовта към Красотата. Но ако Красотата не е свързана с нещо по-съдържателно, винаги е повърхностна. Не става дума за това, че твоят Джулиан избира да се съсредоточи върху определени възвишени неща, а че решава да пренебрегне други, които също имат толкова голямо значение.

Смешно. Когато преразказвах тези събития, се борех срещу склонността да обрисувам Джулиан прекалено сантиментално, да го накарам да изглежда прекален светец, което на практика би означавало да го подправя, само за да направя нашето благоговение пред него по-разбираемо. И да придам на образа му нещо повече освен собствената ми склонност да правя интересните хора добри. Знам, че преди казах, че бе съвършен, но всъщност бе далеч от това съвършенство. Можеше да бъде глупав и суетен, отчужден и често жесток, но пак го обичахме, въпреки това, заради това.

На следващия ден изписаха Чарлс от болницата. Франсис настояваше да отседне за кратко в неговия дом, но той се наложи да се прибере в собственото си жилище. Бузите му бяха хлътнали, беше отслабнал и трябваше да се подстриже. Беше намусен и потиснат. Не му казахме за случилото се.

Изпитах съжаление към Франсис. Виждаше се, че се тревожи за Чарлс и бе разстроен, че той се държи толкова враждебно и необщително.

— Искаш ли да обядваме? — попита Франсис.

— Не.

— Хайде да отидем в „Брасери“.

— Не съм гладен.

— Ще бъде приятно. Ще те черпя едно от ония рула, които толкова много обичаш да ядеш за десерт.

Отидохме в „Брасери“. Беше единадесет преди обед. По нещастно стечение на обстоятелствата, сервитьорът ни настани на същата маса, на която преди по-малко от двадесет и четири часа бяхме седели с Франсис и Джулиан. Чарлс не погледна менюто. Поръча два пъти блъди мери и ги изпи едно след друго. После си поръча трето.

С Франсис оставихме вилиците и се спогледахме смутено.

— Чарлс — каза Франсис, — защо не си поръчаш омлет?

— Казах ти, че не съм гладен.

Франсис взе едно меню и набързо го прехвърли. После кимна на сервитьора.

— Казах, мамка му, че не съм гладен — каза Чарлс, без да вдига поглед. Беше му трудно да задържи цигарата между показалеца и безименния си пръст.

След това никой нямаше какво повече да каже. Нахранихме се и платихме, но не преди Чарлс да има достатъчно време, за да довърши третия коктейл и да си поръча четвърти. Наложи се да го крепим до колата.

Не бях кой знае колко ентусиазиран за часа по гръцки, но когато дойде понеделник, станах и тръгнах. Хенри и Камила дойдоха поотделно, в случай че Чарлс решеше да се появи, което, слава Богу, той не направи. Забелязах, че Хенри бе подпухнал и много блед. Загледа се през прозореца и не обърна никакво внимание на мен и Франсис.

Камила беше нервна, може би се срамуваше от начина, по който се държеше Хенри. Силно желаеше да разбере какво става с Чарлс и ни отрупа с въпроси, на повечето от които не получи никакъв отговор. Скоро стана десет и десет, а после и десет и петнадесет.

— Никога не се е случвало Джулиан да закъснява толкова — каза Камила и погледна часовника си.

Изведнъж Хенри се изкашля. Гласът му бе странен и дрезгав, сякаш бе паднал, защото не бе използван отдавна.

— Няма да дойде.

Обърнахме се към него.

— Моля? — каза Франсис.

— Според мен днес няма да дойде.

Точно тогава чухме стъпки и на вратата се почука. Не беше Джулиан, а административният ръководител на студентите. Вратата се отвори със скърцане и той погледна вътре.

— Така, така — каза. Беше лукав, оплешивяващ мъж в началото на петдесетте и се славеше като доста безочлив. — Значи така изглежда Светилището. Светая светих. Досега нито веднъж не съм бил допускан вътре.

Погледнахме го.

— Не е зле — каза той замислено. — Помня, че преди петнадесет години, преди да построят новата сграда на научния факултет, се наложи да настанят няколко от съветниците тук горе. Имаше една психоложка, която обичаше да оставя вратата си отворена, смяташе, че така се създава приятелска атмосфера. Винаги поздравяваше Джулиан и му пожелаваше приятен ден когато минеше край вратата й. Можете ли да си представите, че Джулиан се обади на злия ми предшественик Чанинг Уилямс и заплашил да напусне, ако тя не се премести? — той се изхили. — „Онази ужасна жена“, така я наричаше. „Не мога да търпя тази ужасна жена да ме заговаря всеки път, когато мина край нея.“

Това бе история, която се разправяше из Хампдън, самият декан по учебната част бе разпространил известна част от нея. Психоложката не само бе оставила вратата си отворена, но и се бе опитала да накара Джулиан да направи същото.

— Честно да ви призная — каза той, — очаквах нещата да бъдат малко по-класически. Светилници. Хвърляне на дискове. Голи младежи да се борят на пода.

— Какво искате? — попита не много учтиво Камила.

Той млъкна, след като го прекъснаха, и й се усмихна мазно.

— Трябва да поговорим. Току-що научихме, че Джулиан е извикан съвсем ненадейно извън колежа. Взел е отпуска за неопределен срок и не се знае кога ще се върне. Няма нужда да споменавам — изрече фразата със саркастична изтънченост, — че това ви поставя в доста интересна ситуация от гледна точка на учебната година, особено когато краят на семестъра е след три седмици. Разбрах, че няма навика да дава писмени изпити?

Зяпнахме го.

— Курсови работи ли пишете? Песни ли пеехте? По какъв начин определяше крайната ви оценка?

— Устен изпит върху консултационните часове — каза Камила, — и срочна писмена работа за часовете по цивилизация — тя беше единствената от нас, която имаше достатъчно сили, за да говори. — За часовете по писане разширен превод от английски на гръцки, откъсът бе по негов избор.

Деканът се престори, че размишлява над това. После си пое дъх и каза:

— Проблемът, пред който сте изправени — сигурен съм, че го осъзнавате — е, че понастоящем не разполагаме с друг преподавател, който да поеме часовете ви. Господин Делгадо знае писмено гръцки и заяви, че с удоволствие ще провери писмените ви работи, но този семестър програмата му е запълнена. Самият Джулиан бе доста неотзивчив по този въпрос. Предложих му да ни препоръча евентуален заместник, но той отговори, че не познава такъв.

Извади лист хартия от джоба си.

— И така, хрумнаха ми три възможности, които стоят пред вас. Първата е да не доизкарате годината и да завършите през есента. Проблемът тук е следният: дълбоко се съмнявам, че катедрата по художествена литература и лингвистика ще наеме друг преподавател по класическа литература. Интересът към предмета е толкова малък, че по всеобщо съгласие тази част от учебната програма трябва да бъде отменена, особено сега, когато се опитваме да изправим на крака катедрата по семиотика.

Пое си дълбоко дъх.

— Втората възможност е да не приключите годината и да завършите работата по време на летните семинари. Третата възможност е, обръщам ви внимание, временно да намерим заместник. Разберете, много е съмнително, че така, както се развиват нещата, ще продължим да предлагаме степен по класическа филология в Хампдън. Мисля, че катедрата по английска литература ще приеме онези от вас, които решат да останат тук, при това с минимална загуба на учебни кредити, въпреки че по мое мнение всеки от вас, за да изпълни изискванията на катедрата, е изправен пред два семестъра допълнително учене, преди да можем да говорим за дипломиране. Във всеки случай — той погледна списъка, — сигурен съм, че сте чували за Хакет, подготвителното училище за момчета. В Хакет обръщат много сериозно внимание на класическите езици. Тази сутрин се свързах с директора и той каза, че би бил щастлив да изпрати преподавател, който два пъти в седмицата да ръководи заниманията ви. От ваша гледна точка това може да изглежда като най-добрата възможност, но при всички положения няма да е идеалното разрешение, като се има предвид, че трябва да можете да разчитате на покровителството на…

Точно този момент избра Чарлс, за да влети през вратата.

Влезе, залитайки и се огледа. Технически погледнато, може би точно в този момент не беше пиян, но е бил достатъчно скоро, така че няма защо да издребняваме. Краищата на ризата му висяха отвън. Косата му падаше на дълги, мръсни кичури над очите.

— Какво? — каза той след малко. — Къде е Джулиан?

— Нямате ли обичая да чукате? — попита деканът.

Чарлс се обърна несигурно и го изгледа.

— Какво е това? Кой, по дяволите, си ти?

— Аз — каза приветливо деканът, — съм деканът по учебната част.

— Какво си направил с Джулиан?

— Той ви напусна. Зарязал ви е, ако мога така да се изразя. Много внезапно трябвало да отпътува от страната и не знае нищо, или не е мислил, за връщането си. Даде ми да разбера, че е нещо свързано с Държавния департамент, правителството на Исрам и всичко останало. Мисля, че можем да се поздравим, защото няма да имаме повече проблеми от такова естество, въпреки че принцесата учеше тук. В такива случаи човек си мисли само за престижното име на своя ученик, за съжаление, но и за миг не се замисля за евентуалните последици. Да ме убиете, не мога да си представя какво точно ще иска правителството на Исрам от Джулиан. Нашият, Хампдънски Салман Рушди — изхили се, доволен от шегата си, а после отново погледна листа. — Във всеки случай, уредих преподавателят от Хакет утре да се срещне с вас тук, в три следобед. Надявам се, че това не обърква ничия програма. Ако има нещо такова, за вас ще бъде добре да преразгледате приоритетите си, тъй като това е единственото време, когато той е на разположение да отговаря на вашите…

Знаех, че Камила не бе виждала Чарлс повече от седмица и знаех, че не можеше да бъде подготвена за това колко зле изглеждаше. Тя го бе зяпнала, а на лицето й бе изписана не толкова изненада, колкото паника и ужас. Дори Хенри изглеждаше слисан.

— И, разбира се, това ще изисква известна склонност към компромиси и от ваша страна, тъй като…

— Какво? — прекъсна го Чарлс. — Какви ги говориш? Каза, че Джулиан е заминал…

— Младежо, позволете ми да ви поздравя за умението, с което боравите с английския език.

— Какво се е случило? Просто си е събрал нещата и си е тръгнал?

— С една дума, да.

Настъпи кратко мълчание. А после Чарлс каза високо и ясно:

— Хенри, защо ли по някаква причина си мисля, че за всичко си виновен ти?

Тогава последва дълго и не толкова приятно мълчание. После Чарлс се завъртя и изскочи навън, като затръшна вратата след себе си.

Деканът се изкашля.

— Както казвах… — поде той отново.

Странно наистина, но дори при така стеклите се обстоятелства, все още бях в състояние да се разстроя от факта, че образованието ми в Хампдън бе отишло на вятъра. Кръвта ми се смрази, когато деканът каза „два допълнителни семестъра“. Знаех със същата сигурност, с която знаех, че нощта следва деня, че по никакъв начин не можех да принудя родителите си да дадат своя мизерен, но твърде нужен принос за една допълнителна учебна година. Бях загубил време, когато три пъти сменях специалността, когато се прехвърлих от Калифорния, а щях да изгубя още повече, ако отново се прехвърлех, дори ако приемехме, че можех дори да се прехвърля в друг колеж, че мога да получа още една стипендия с нашарената ми характеристика и шарените ми оценки. Защо, питах се, защо постъпих толкова глупаво, защо не избрах едно нещо и не останах да го уча, как се случи така, че понастоящем бях в края на третата си година в колежа и нямаше какво да представя по същество?

Онова, което ме ядоса още повече, бе, че сякаш на никой друг от останалите не му пукаше. Знаех, че за тях това нямаше никакво значение. Какво щеше да им струва, ако трябваше да изкарат един допълнителен семестър? Какво значение имаше, ако не успееха да се дипломират, ако трябваше да се приберат обратно вкъщи? Поне имаха домове, в които да се приберат. Имаха попечителски фондове, издръжки, чекове от дивиденти, изцяло предани им баби, чичовци с връзки, любящи семейства. За тях колежът бе само спирка, някакъв вид младежко забавление. За мен бе главната, единствената ми възможност. И аз я бях пропилял.

Прекарах няколко безумни часа, крачейки из стаята си — това е, бях започнал да мисля за нея като за моя, но всъщност не беше така. След три седмици трябваше да я напусна и тя сякаш вече придобиваше един безсърдечен дух на безличност, трябваше да напиша и уведомително писмо до службата за финансово подпомагане. Единственият начин, по който можех да получа образователна степен, тоест по същество единственият, по който можех да придобия средства, за да се издържам сам по един поносим начин, бе ако Хампдън се съгласеше да поеме цялата такса за обучението ми през тази допълнителна година. Доста нападателно посочих, че не по моя вина Джулиан бе решил да напусне. Изтъкнах всяка жалка похвала и награда, която бях спечелил от осми клас насам. Приведох като довод, че една година, прекарана в изучаване на класически езици, може само да укрепи и обогати този нов и толкова желан курс по английска литература.

Накрая завърших молбата си, след като я изпълних с пламенни драсканици, легнах на леглото и заспах. Събудих се в единадесет часа, направих някои промени и се отправих към нощната читалня, за да я напечатам. По пътя се отбих в пощата, в кутията си намерих съобщение, в което за мое невероятно задоволство ме уведомяваха, че съм получил работата по наглеждането на апартамента в Бруклин и че преподавателят искал да се срещнем по някое време през идната седмица, за да обсъдим списъка със задълженията ми.

Добре, помислих си, поне лятото е осигурено.

Нощта бе хубава, пълнолуние, поляната блестеше като сребро, фасадите на сградите хвърляха квадратни, черни сенки, с ясно очертани контури върху тревата. Повечето от прозорците бяха тъмни — всички спяха, бяха си легнали рано. Забързах се през поляната към библиотеката, където на последния етаж лампите в нощната читалня — „Къщата на вечното учение“, както я наричаше Бъни в щастливите дни — светеха ярко и силно, и сияеха в жълто през върховете на дърветата. Качих се по външните стълби — метални, като пожарно стълбище, като стълбите в моя кошмар — обувките ми тракаха по метала така, че бих се изнервил, ако не бях толкова разсеян.

През прозореца видях самотна тъмна фигура в черен костюм. Беше Хенри. Пред него бяха струпани книги, но не работеше. Не знам защо, но се сетих за онази февруарска нощ, когато го видях да стои в сенките под прозорците на кабинета на доктор Роланд, тъмна и самотна фигура, с ръце в джобовете и снегът, който се вихреше в празните арки на уличните лампи.

Затворих вратата.

— Хенри — казах. — Хенри. Аз съм.

Той не се обърна.

— Току-що се връщам от къщата на Джулиан — каза той с равен глас.

Седнах.

— И?

— Къщата е затворена. Заминал е.

Настъпи дълго мълчание.

— Знаеш ли, много ми е трудно да повярвам, че го е направил — светлината се отразяваше в стъклата на очилата му, под тъмната и лъскава коса лицето му бе мъртвешки бледо. — Това е просто проява на малодушие. Затова е напуснал. Защото се страхува.

Капаците бяха отворени. Мокър вятър шумолеше в дърветата. Отвъд тях облаците, бързи и необуздани, плуваха над луната.

Хенри си свали очилата. Така и не свикнах да го виждам без тях, винаги ми се струваше гол и уязвим.

— Той е страхливец — каза. — Ако беше на нашето място, щеше да направи абсолютно същото. Просто е прекалено голям лицемер, за да го признае.

Не отговорих.

— На него дори не му пука, че Бъни е мъртъв. Можех да му простя, ако това бе причината да се чувства по този начин. Нямаше да му пука, дори да бяхме убили половин дузина души. Единственото, което има значение за него, е да опази името си чисто. По същество той това и каза, когато говорих с него снощи.

— Ходил си при него?

— Да. Човек би се надявал, че това ще значи за него повече от собственото му удобство. Щеше да покаже някакъв характер, дори ако ни беше предал, не че исках да ме предаде. Но у него няма нищо освен малодушие. Да избяга по този начин!

Дори и след всичко, което се бе случило, горчивината и разочарованието в гласа на Хенри ме пробождаха дълбоко в сърцето.

— Хенри — исках да кажа нещо мъдро, че Джулиан бе просто човек, че бе стар, че плътта и кръвта са немощни и слаби, и че настъпва време, когато трябва да надминем учителите си. Но се оказах неспособен да изрека каквото и да било.

Той извърна своите слепи, невиждащи очи към мен.

— Обичах го повече от собствения си баща — каза той. — Обичах го повече от всеки друг на света.

Вятърът се бе усилил. Дъждът леко трополеше по покрива. Много дълго време седяхме просто така, без да говорим.

В три следобед на следващия ден отидох да се срещна с новия преподавател.

Когато влязох в кабинета на Джулиан, се стреснах. Помещението бе напълно празно. Нямаше ги книгите, килимите, голямата кръгла маса. Бяха оставили единствено завесите на прозорците и една японска гравюра, дадена му от Бъни и закрепена с кабърчета. Камила беше там, както и Франсис, който изглеждаше доста смутен, както и Хенри. Той стоеше до прозореца и правеше всичко възможно, за да не обръща внимание на непознатия.

Учителят бе довлякъл някакви столове от трапезарията. Беше около трийсетгодишен мъж, с кръгло лице и руса коса, облечен с поло и дънки. На едната от розовите му ръце силно блестеше венчална халка, около него се носеше натрапчив аромат на афтършейв.

— Добре дошъл — каза той и се наведе, за да се ръкува с мен, а в гласа му чух ентусиазма и снизхождението на човек, свикнал да работи с юноши. — Казвам се Дик Спенс. А ти?

Часът беше кошмарен. Сърце не ми дава отново да премина през това. Гласът му бе покровителствен в началото, когато ни раздаде една страница от Новия завет с думите:

— Разбира се, не очаквам от вас да доловите нюансите, за мен е достатъчно, ако успеете да схванете смисъла.

После постепенно в тона му се появи изненада:

— Виж ти! Доста сте напреднали за студенти!

А после зае и отбранителна позиция:

— От доста време не съм виждал студенти с вашето ниво.

Докато накрая се стигна и до унижението. Той бе капелан в Хакет и гръцкият му, който бе учил предимно в семинарията, бе груб и посредствен дори и по моите стандарти. Бе един от онези езикови преподаватели, които силно разчитат на мнемотехниката.

— „Агатон“^[17]. Знаете ли как помня тази дума? „Агата Кристи пише наистина добри криминални романи.“

Презрителното изражение на Хенри бе неописуемо. Ние, останалите, мълчахме унизени. Появата на Чарлс не подобри положението. Той влезе, залитайки, двадесет минути след започването на часа, очевидно пиян. Появата му предизвика повторен цикъл от предишните официалности.

— Добре дошъл. Казвам се Дик Спенс. А ти?

Колкото и да не е за вярване, но последва повторение и на унизителния етюд с „агатон“.

Хенри каза ледено, на прекрасен атически гръцки:

— Мой прекрасни приятелю, добре, че е твоето търпение, иначе щяхме да се валяме в невежество, като прасета в кочина.

Преподавателят погледна крадешком часовника си:

— Виж ти! Изглежда, че времето ни за днес изтича!

След края на часа петимата седяхме, потънали в мрачна тишина.

— Добре де, само още две седмици — каза Франсис, когато излязохме навън.

Хенри запали цигара.

— Аз няма да се върна.

— Аха — каза саркастично Чарлс. — Точно така. Дай му да се разбере.

— Но, Хенри — намеси се Франсис, — трябва да дойдеш. Хенри пушеше от цигарата със силно стиснати устни и се държеше решително.

— Не, не трябва.

— Две седмици. Само толкова.

— Горкичкият — каза Камила. — Прави най-доброто, на което е способен.

— Но това не е достатъчно за него — каза на висок глас Чарлс. — Кого очаква? Шибаният Ричмънд Латимър^[18]?

— Хенри, ако не идваш, ще отпаднеш — намеси се Франсис.

— Не ми пука.

— На него не му се налага да ходи на училище — каза Чарлс. — Той може да прави каквото си поиска. Може да се провали на всеки един шибан изпит и неговият баща пак ще му праща тлъстия чек с издръжката всеки месец…

— Не казвай повече „шибам“ — каза Хенри тихо, но заплашително.

— Шибам? Какво има, Хенри? Никога преди не си чувал тази дума? Не е ли точно това, което правиш всяка вечер със сестра ми?

Помня, когато бях дете, видях как баща ми веднъж удари майка ми без абсолютно никаква причина. Понякога удряше и мен, но не разбирах, че го прави просто защото е в лошо настроение и вярвах, че измислените му оправдания („Говориш прекалено много“, „Не ми говори така“), някак си даваха основание за наказанието. Но осъзнах, че детинското впечатление за баща ми като за Справедливия законодател бе напълно погрешно в деня, когато го видях да удря майка ми, защото бе отбелязала, напълно невинно, че съседите пристрояват къщата. По-късно той щеше да твърди, че тя го провокирала, че това било упрек към способността му да печели пари, а тя през сълзи на очи щеше да се съгласи. Напълно зависехме от този човек, който не само бе заблуден и невеж, но и некомпетентен във всичко. Нещо повече, знаех, че майка ми бе неспособна да му се опълчи. Беше като да влезеш в кабината на самолет и да видиш, че пилотът и неговият заместник са пияни и припаднали на местата си. Така седях и сега пред Лицея и ме заливаше черен ужас, примесен с неверие, който в интерес на истината не се различаваше толкова от ужаса, който бях изпитал, когато бях на дванадесет и седях на високото столче в нашата слънчева кухня в Плано. С изумление си помислих „Кой командва тук? Кой пилотира самолета?“

* * *

Проблемът беше, че Чарлс и Хенри трябваше да се явят в съда след по-малко от седмица заради историята с колата на Хенри.

Знаех, че Камила се бе поболяла от тревога. Никога не я бях виждал да се страхува от нещо, но сега се боеше. По някакъв перверзен начин изпитвах задоволство от нейното нещастие, но не можеше да се отрече, че ако Хенри и Чарлс, които на практика едва не се сбиваха всеки път, щом се озовяха в една стая, щяха да се явяват пред съдията, трябваше да демонстрират някаква склонност за съдействие и приятелство, в противен случай възможният изход бе катастрофален.

Хенри бе наел адвокат от града. Камила бе споходена от слаб оптимизъм, дължащ се на надеждата, че една трета страна ще може да изглади противоречията между тях, но следобеда в деня на срещата тя ми се обади по телефона.

— Ричард — каза тя, — трябва да говоря с теб и Франсис.

Изплаших се от интонацията й. Когато пристигнах в апартамента на Франсис, го намерих силно развълнуван, а нея разплакала.

Само веднъж преди това я бях виждал да плаче, но и тогава мисля, че беше от нерви и изнемога. Но този път беше различно. Погледът й бе безучастен, очите хлътнали, а по лицето й се бе изписало отчаяние. По бузите й се стичаха сълзи.

— Камила — казах, — какво става?

Не ми отговори веднага. Постепенно разбрах какво се бе случило. Хенри и Чарлс отишли на среща с адвоката, а Камила в ролята на умиротворител ги придружила. На първи поглед изглеждало, че всичко ще бъде наред. Хенри явно не бил наел адвоката от чист алтруизъм, а защото съдията, пред когото щели да се явяват, се славел като много суров към пияните шофьори и имало вероятност Хенри да изгуби шофьорската си книжка или колата, или и двете, тъй като Чарлс нито имаше валидна шофьорска книжка, нито застраховката на Хенри го покриваше. В цялата история пък Чарлс очевидно се чувствал преследван, но въпреки това бил готов да продължи напред, но не защото изпитвал някаква привързаност към Хенри, както обяснявал на всеки, който бил готов да го изслуша, а защото му било писнало да го обвиняват за неща, за които не носел вина, но нямало да спрат да му ги натякват, ако Хенри загубел шофьорската си книжка.

Срещата обаче се оказа катастрофална. В офиса Чарлс бил мрачен и мълчалив. Това само по себе си било достатъчно притеснително, но адвокатът го попритиснал малко повечко и той без предупреждение изперкал.

— Трябваше да го чуеш — каза Камила. — Заяви на Хенри, че не го било грижа, ако си загуби колата. Каза му, че не му пукало, ако съдията ги вкара и двамата в затвора за петдесет години. А Хенри… ами можеш да си представиш как реагира Хенри. Избухна. Адвокатът помисли, че са се побъркали. Непрекъснато се опитваше да накара Чарлс да се успокои и да се държи разумно. А Чарлс му отвърна: „Не ми пука какво ще му се случи. Не ми пука, дори да умре. Ще ми се да бе мъртъв.“

По нейните думи нещата толкова загрубели, че адвокатът ги изритал от кабинета си. По целия коридор се отваряли врати — един застрахователен агент, данъчен оценител и зъболекар в бяла престилка били подали глави, за да видят за какво е целият този шум. Чарлс излетял навън, не знаела дали се е прибрал вкъщи пеша или е взел такси.

— А Хенри?

Тя разтърси глава.

— Хенри беше побеснял — гласът й бе изтощен, пропит от безнадеждност. — Бях тръгнала след него към колата, когато адвокатът ме дръпна настрани. „Виж сега, каза ми той. Не знам какво е положението, но брат ти очевидно е доста разстроен. Моля те, накарай го да разбере, че ако не се усмири, ще загази много повече, отколкото си е представял. Съдията няма да бъде особено благосклонен към тях, дори и ако се появят като хрисими агнета. Почти със сигурност ще наложи на брат ти да се запише за лечение от алкохолизъм, което може и да не е чак толкова лоша идея, предвид онова, което видях днес. Има доста голяма вероятност съдията да го пусне на свобода условно, което не е толкова лесно, колкото изглежда. Съществува и доста голям риск или да го прати в затвора, или да го прати в охраняваното отделение на центъра за лекуване на алкохолизма в Манчестър.“

Тя бе силно разстроена. Франсис бе мъртвешки блед.

— Какво казва Хенри? — попитах.

— Казва, че не му пука за колата — отговори тя. — Не му пука за нищо. „Нека върви в затвора“, така каза.

— Виждал ли си съдията? — обърна се Франсис към мен.

— Да.

— Какъв е?

— Да ти кажа право, изглеждаше костелив орех.

Франсис запали цигара.

— Какво ще се случи, ако Чарлс не се появи? — попита той.

— Не съм сигурен. Почти съм убеден, че ще дойдат да го търсят.

— А ако не го открият?

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Мисля, че трябва за известно време да изведем Чарлс от града — каза Франсис. Изглеждаше напрегнат и разтревожен. — Училището почти свърши. Няма нищо, което да го задържа тук. Мисля, че трябва да го изпратим при майка ми и Крис в Ню Йорк за няколко седмици.

— При сегашното му поведение?

— Имаш предвид пиянството ли? Мислиш ли, че майка ми има нещо против пияниците? Ще бъде в съвсем сигурни ръце.

— Според мен — каза Камила, — няма да успееш да го убедиш да замине.

— Мога сам да го заведа — отговори Франсис.

— Ами ако избяга? — изтъкнах аз. — Върмонт е едно, но в Ню Йорк може да се забърка в много по-големи проблеми.

— Добре — каза раздразнено Франсис, — добре, беше просто идея — прокара ръка през косата си. — Знаете ли какво можем да направим? Можем да го заведем извън града.

— Имаш предвид твоята къща ли?

— Да.

— Какво ще постигнеш?

— На първо място, лесно ще го закараме там. А какво може да направи, след като веднъж се озове там? Няма да има кола. Къщата е на километри от пътя. Не можеш да накараш някой шофьор на такси от Хампдън да те вземе от там за нищо на света.

Камила замислено го гледаше.

— Чарлс обича да ходи извън града — каза тя.

— Зная — продължи доволно Франсис. — Какво би било по-лесно? А и няма да се налага да го държим там дълго. Ние с Ричард ще останем при него. Ще купя една каса шампанско. Ще изглежда като купон.

Не беше лесно да накараме Чарлс да отвори вратата. Стори ни се, че чукахме около половин час. Камила ни бе дала ключ, но не искахме да го използваме, освен ако не се налагаше и точно когато размишлявахме над това, резето изщрака и Чарлс примигна срещу нас през процепа.

Изглеждаше дезориентиран, видът му беше ужасен.

— Какво искате?

— Нищо — отвърна доста спокойно Франсис, въпреки първоначалната смаяна пауза. — Може ли да влезем?

Чарлс гледаше ту единия, ту другия.

— Има ли някой друг с вас?

— Не — отговори Франсис.

Отвори вратата и ни пусна да влезем. Щорите бяха спуснати и жилището миришеше на кисело, като боклук. Когато очите ми привикнаха със сумрака, видях мръсни чинии, огризки от ябълки и кутии от супа, с които буквално бяха отрупани почти всички свободни повърхности. До хладилника, подредени с една перверзна спретнатост, стояха редица празни бутилки от уиски.

Една гъвкава сянка се стрелна по плота на кухнята, заизвива се между мръсните тигани и празните кутии от мляко. „Боже, рекох си, това плъх ли е?“ Но тогава тя скочи на пода, размахвайки опашка и видях, че е котка. Очите й светеха срещу нас в тъмнината.

— Намерих я на една празна строителна площадка — каза Чарлс. Забелязах, че дъхът му не вонеше на алкохол, а подозрително на мента. — Не е много питомна — вдигна ръкава на халата си, за да ни покаже мръсна и възпалена на вид плетеница от одрасквания по ръката си между лакътя и китката.

— Чарлс — обърна се към него Франсис, подрънквайки нервно с ключовете от колата — отбихме се, защото отиваме извън града. Решихме, че ще е добре да се махнем за известно време. Искаш ли да дойдеш?

Чарлс присви очи. Свали ръкава.

— Хенри ли ви изпрати?

— Божичко, не — изненада се Франсис.

— Сигурен ли си?

— Не съм го виждал с дни.

Чарлс все още не изглеждаше убеден.

— Дори не му говорим — казах аз.

Чарлс се извърна, за да ме погледне. Очите му бяха воднисти и леко разфокусирани.

— Ричард, здравей.

— Здравей.

— Знаеш, че винаги много съм те харесвал.

— Аз също те харесвам.

— Не би действал зад гърба ми, нали?

— Разбира се, че не.

— Защото — и Чарлс кимна към Франсис, — знам, че той би го направил.

Франсис отвори уста, но я затвори. Изглеждаше така, сякаш го бяха зашлевили.

— Подценяваш Франсис — обърнах се спокойно, с тих глас, към Чарлс. Другите често правеха грешка, като се опитваха да го вразумят по напорист и агресивен начин, а единственото, от което се нуждаеше той, бе да бъде успокояван като дете. — Франсис много те харесва. Той ти е приятел. Като мен.

— Така ли е? — попита той.

— Разбира се.

Чарлс издърпа един кухненски стол и тежко се отпусна. Котката се промъкна и започна да се усуква около краката му.

— Страхувам се — каза той дрезгаво. — Страхувам се, че Хенри ще ме убие.

С Франсис се спогледахме.

— Защо? — попита Франсис. — Защо ще иска да го прави?

— Защото съм се изпречил на пътя му — погледна Чарлс към нас. — Знаете, че ще го направи. Като нищо — кимна към едно малко шише без етикет на плота. — Виждате ли го? Хенри ми го даде. Преди няколко дни.

Вдигнах го. Побиха ме тръпки, защото разпознах хапчетата нембутал, който бях откраднал заради Хенри от семейство Коркоран.

— Не знам какви са — каза Чарлс и отмахна мръсната коса от очите си. — Каза ми, че ще ми помогнат да спя. Един Господ знае, че се нуждая от малко сън, но няма да ги пия.

Подадох шишето на Франсис. Той го погледна, а после погледна ужасено мен.

— Капсули при това — каза Чарлс. — Нямам представа с какво ги е напълнил.

Не беше и необходимо да ги е пълнил, това бе ужасното. Призля ми като си спомних как се бях опитал да обясня на Хенри колко опасни са тези хапчета, ако бъдат смесени с алкохол.

Чарлс прокара ръка през очите си.

— Виждах го да се навърта наоколо през нощта. Отзад. Не знам какво прави.

— Хенри?

— Да. Но ако се опита да ми направи нещо, това ще бъде най-голямата грешка в живота му.

Убедихме го да се качи в колата много по-лесно, отколкото очаквах. Беше в параноичен пристъп и говореше несвързано, но грижите ни му подействаха успокояващо. Непрекъснато питаше дали Хенри знае къде отиваме.

— Не сте говорили с него, нали?

— Не — уверявахме го. — Разбира се, че не.

Настоя да вземем котката с нас. Имахме ужасни перипетии, докато я хванем — с Франсис се провирахме из тъмната кухня, събаряхме чинии на пода и се опитвахме да я приклещим зад бойлера, а през това време Чарлс стоеше и загрижено повтаряше неща от рода на „Ела“ и „Добро коте“. Най-накрая от отчаяние я сграбчих за една от измършавелите черни лапи, а тя се извъртя рязко и заби зъби в ръката ми. Заедно успяхме да я увием в една кърпа за съдове, така че само главата й се подаваше, очите й бяха изскочили, а ушити й бяха прилепнали назад към главата.

— Сега я дръж здраво — не спираше да повтаря Франсис в колата и нервно поглеждаше в огледалото за задно виждане, — внимавай, не я оставяй да се измъкне…

Но тя, разбира се, се измъкна и скочи на предната седалка, като почти изхвърли Франсис от пътя. Ужасеният Франсис се опитваше едновременно да не я докосва и да я изрита от себе си, докато котката дращеше край педалите за газта и спирачките, а после се настани на пода до краката ми и преди да изпадне в транс с изцъклени очи и настръхнала козина, получи силен пристъп на разстройство.

За последно бях ходил в къщата на Франсис през седмицата преди смъртта на Бъни. Дърветата по алеята се бяха раззеленили напълно, а дворът бе обрасъл и мрачен. В люляка жужаха пчели. На около тридесет метра от нас господин Хач косеше моравата, кимна ни и вдигна ръка за поздрав.

Къщата бе сенчеста и хладна. Част от мебелите бяха покрити с чаршафи, а по пода имаше валма прах. Заключихме котката в банята на втория етаж и Чарлс каза, че слиза в кухнята, за да си приготви нещо за хапване. Върна се с буркан фъстъци и двойно мартини във водна чаша, които отнесе в стаята си и се затвори.

През следващите тридесет и шест часа не го виждахме много. Стоеше в стаята си, ядеше фъстъци, пиеше и гледаше през прозореца като стария пират от „Островът на съкровищата“. Веднъж слезе в библиотеката, когато с Франсис играехме карти, отказа поканата да се присъедини към нас и безцелно заразглежда рафтовете, докато накрая не се понесе обратно по стълбите, без да си избере книга. Сутрин слизаше на кафе, облечен в стар халат на Франсис, сядаше на перваза на прозореца в кухнята и унило гледаше към моравата, сякаш очакваше някого.

— Кога според теб се е къпал за последно? — прошепна ми Франсис.

Чарлс напълно бе забравил котката. Господин Хач бе изпратен за котешка храна от Франсис, който всяка сутрин и вечер влизаше в банята, за да я нахрани („Махай се — чувах го да мърмори, — махни се от мен, дявол такъв“) и излизаше с навит, измачкан вестник, който държеше на една ръка разстояние от себе си.

На третия ден от престоя ни, около шест следобед, Франсис бе на тавана и търсеше буркан със стари монети, които леля му казала, че може да задържи, ако ги намери, а аз лежах на дивана на първия етаж и се опитвах да запомня неправилните глаголи във френския, защото изпитът ми бе след по-малко от седмица, когато телефонът иззвъня и отидох да го вдигна.

Беше Хенри.

— Ето къде си бил.

— Да.

Последва дълго, наелектризирано мълчание. Най-после той каза:

— Може ли да говоря с Франсис?

— Не може да дойде сега, какво има?

— Предполагам, че Чарлс е там при вас.

— Дай да се разберем, Хенри. Защо си дал на Чарлс онези приспивателни?

Гласът му достигна до мен рязък и хладен.

— Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш. Видях ги.

— Имаш предвид онези хапчета, които ми даде ли?

— Да.

— Ами, ако са у него, значи ги е взел от аптечката ми.

— Казва, че ти си му ги дал. Мисли, че се опитваш да го отровиш.

— Това са глупости.

— Така ли?

— Той е там, нали?

— Да, докарахме го завчера… — и тогава млъкнах, защото ми се стори, че някъде в началото на изречението дочух предпазливото, но ясно изщракване от вдигането на слушалката на деривата.

— Добре, слушай сега — каза Хенри. — Ще ви бъда задължен, ако успеете да го задържите още ден-два. Всички смятат, че това трябва да е някаква голяма тайна, но повярвай ми, щастлив съм, че за известно време няма да ми се пречка. Чарлс е на крачка от това да се превърне в лейди Макбет. Ако не се яви в съда, задочно ще го признаят за виновен, но не мисля, че могат да му направят кой знае какво.

Стори ми се, че дочувам дишане от другата страна.

— Какво има? — каза Хенри, изведнъж застанал нащрек.

За секунда нито един от нас не каза нищо.

— Чарлс? — попитах. — Чарлс, ти ли си?

Телефонът се затръшна горе.

Качих се и почуках на вратата на Чарлс. Никакъв отговор. Беше заключено, когато се опитах да отворя.

— Чарлс, пусни ме.

Никакъв отговор.

— Чарлс, това не беше нищо. Той се обади неочаквано. Аз само вдигнах телефона.

Все още никакъв отговор. Няколко минути стоях в коридора, светлината на следобедното слънце изглеждаше златиста върху лъснатия дъбов под.

— Наистина, Чарлс, мисля, че се държиш малко глупаво. Хенри не може да ти причини нищо. Тук си в пълна безопасност.

— Глупости — дойде приглушен отговор отвътре.

Нямаше какво повече да кажа. Върнах се долу и се заех отново с подчинителното наклонение.

Сигурно съм заспал на дивана. Не знам колко по-късно, но не много след това, защото навън все още бе светло, но Франсис ме разтърси, при това не много внимателно.

— Ричард, Ричард, събуди се. Чарлс е изчезнал.

Седнах и разтърках очи.

— Изчезнал? Къде може да отиде?

— Не знам. Но не е в къщата.

— Сигурен ли си?

— Търсих го навсякъде.

— Трябва да е някъде тук. Може би е на двора.

— Не мога да го открия.

— Може да се крие.

— Ставай и ми помогни да го намерим.

Качих се горе. Франсис излезе навън. Вратата с мрежата се затръшна след него.

Стаята на Чарлс тънеше в безпорядък, на нощната масичка имаше полупразна бутилка от джин „Бомбай“, зает от барчето в библиотеката. Всичките му неща си бяха на мястото.

Претърсих всички стаи на втория етаж, а после се качих на тавана. Абажури, рамки от картини, тънки муселинени вечерни рокли, пожълтели от времето. Сивкав под от широки дъски, толкова изтрити, че изглеждаха разнищени. Тънък, прашен, сумрачен лъч светлина се процеждаше през стъклописа на амбразурата, която бе на предната фасада на къщата.

Слязох по задното стълбище — с клаустрофобично нисък таван, широко едва един метър — минах през кухнята и килера за провизии на иконома и излязох на задната веранда. Малко по-далеч от мен Франсис и господин Хач стояха на алеята. Господин Хач говореше на Франсис. Никога не го бях чувал да казва на някого повече от няколко думи и бе очевидно, че изпитва неудобство. Непрекъснато прокарваше ръка през косата си. Държеше се раболепничещо и извинително.

Пресрещнах Франсис на път за къщата.

— Добре, това е доста обезпокоително — изглеждаше доста зашеметен. — Господин Хач дал на Чарлс ключовете от камиона си преди час и половина.

— Моля?

— Каза, че Чарлс отишъл при него и му съобщил, че трябва да изпълни една поръчка. Обещал да му върне камиона след петнадесет минути.

Спогледахме се.

— Къде мислиш, че е отишъл? — казах.

— Откъде да знам?

— Мислиш ли, че просто е отпрашил?

— Изглежда така, нали?

Върнахме се в къщата, която изглеждаше мрачна на светлината от залеза и седнахме край прозореца на една дълга кушетка, покрита с чаршаф. Топлият въздух все още миришеше на люляк. В края на ливадата се виждаше господин Хач, който се опитваше отново да запали косачката.

Франсис бе обгърнал с ръце облегалката на кушетката и бе положил брадичка върху тях. Гледаше през прозореца.

— Не знам какво да правя — каза той. — Сещаш се, че е откраднал камиона.

— Може би ще се върне.

— Страхувам се, че ще се блъсне. Или пък, че ще го спрат ченгетата. Обзалагам се на каквото пожелаеш, че се е гипсирал. Само това му трябва, да го спрат за шофиране в пияно състояние.

— Не трябва ли да тръгнем да го търсим?

— Не знам откъде да започна. Може да е изминал половината път до Бостън.

— Какво друго можем да направим? Да седим и да чакаме телефонът да звънне?

Първо опитахме в баровете — „Фармърс Ин“, „Вилиджър“, „Болдър Тап“ и „Ноти Пайн“. „Ноч“. „Фор Скуайърс“. „Ман ъв Кент“. Беше облачно, но летният залез бе великолепен. Паркингите, настлани с чакъл, бяха пълни с камиони, но нито един не беше онзи на господин Хач.

Ей така минахме и край магазина за алкохол. Пътеките между рафтовете лъщяха и нямаше никого, крещящите редици с ром („Наградите на тропическия остров!“) се състезаваха със сериозните, аптекарски редове с водка и джин. От тавана висеше и се въртеше картон, който рекламираше съд за охлаждане на вино. Нямаше клиенти и един стар, дебел върмонтец с татуирана на ръката гола жена се бе облегнал на касовия апарат. Говореше си с едно хлапе, което работеше в съседния „Мини-Март“.

— И тогава — чух го да казва с приглушен глас, — и тогава оня вади рязана пушка. Емет стои до мен, точно където съм сега. „Нямаме ключ за касата“ му вика. А оня дърпа спусъка и виждам как мозъка на Емет… — показа, — се пръсна по цялата стена отзад.

Минахме през цялото студентско градче, дори през паркинга на библиотеката, а после отново се насочихме към баровете.

— Напуснал е града — каза Франсис. — Сигурен съм.

— Според теб дали господин Хач ще се обади в полицията?

— Ти какво би направил? Ако беше твоят камион? Няма да направи нищо, преди да е говорил с мен, но ако Чарлс не се върне, примерно утре следобед…

Решихме да се отбием през „Албемарл“. Колата на Хенри бе паркирана отпред. С Франсис влязохме предпазливо във фоайето, защото не знаехме как ще се справим с хотелиера, но като по чудо на рецепцията нямаше никого.

Качихме се на втория етаж до 3-А. Камила ни отвори. Вечеряха заедно, румсървис — агнешки пържоли, бутилка бургундско и жълта роза във ваза.

Хенри не бе доволен, че ни вижда.

— Какво мога да направя за вас? — попита и остави вилицата.

— Става дума за Чарлс — каза Франсис. — Измъкна се, без да разберем.

Разказа им за камиона. Седнах до Камила. Бях гладен, а агнешката й пържола изглеждаше доста апетитна. Видя ме, че я гледам и разсеяно побутна чинията към мен.

— Ето, хапни си.

Хапнах си и изпих чаша вино. Хенри не спря да се храни и слушаше.

— Къде според теб е отишъл? — попита той, когато Франсис свърши.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Не можеш да накараш господин Хач да не предявява обвинения, нали?

— Не и ако не си върне камиона. Или ако Чарлс катастрофира.

— Колко може да струва един такъв камион? Ако приемем, че леля ти не му го е купила.

— Дума да не става.

Хенри избърса устата си с кърпа и бръкна в джоба си за цигара.

— Чарлс се превръща в доста сериозен проблем. Знаете ли какво си мисля? Колко би ми струвало да наема частна болногледачка.

— За да го откажеш от пиенето, това ли имаш предвид?

— Разбира се. Очевидно не можем да го изпратим в болница. Може би, ако наемем хотелска стая — не тук, някъде другаде, и ако намерим човек, комуто можем да се доверим, може би някой, който не говори английски…

Камила изглеждаше болна. Беше се отпуснала в стола си.

— Хенри, какво ще правиш? Ще го отвлечеш ли? — попита тя.

— Да го отвлека не е думата, която бих използвал.

— Страхувам се, че ще катастрофира. Мисля, че трябва да излезем да го търсим.

— Търсихме го из целия град — каза Франсис. — Според мен не е в Хампдън.

— Звъняхте ли в болницата?

— Не.

— Според мен онова, което трябва да направим — каза Хенри, — е да се обадим в полицията. Да проверим дали не е имало някакви пътнотранспортни произшествия. Мислиш ли, че господин Хач би се съгласил да каже, че е заел камиона на Чарлс?

— Той наистина му го е заел.

— В такъв случай — каза Хенри, — би трябвало да няма проблем. Освен ако, разбира се, не го спрат за шофиране в пияно състояние.

— Или ако не успеем да го открием.

— От моя гледна точка — продължи Хенри, — най-доброто, което Чарлс може да направи сега, е да изчезне напълно от лицето на земята.

Изведнъж някой задумка бясно на вратата. Спогледахме се.

Лицето на Камила се изпъна от облекчение.

— Чарлс — каза тя, — Чарлс — стана бързо от стола и се отправи към вратата. Никой обаче не я бе заключил след нас и преди да успее да стигне, тя се отвори с трясък.

Беше Чарлс. Стоеше на прага и се оглеждаше пиянски из стаята. Бях толкова изненадан и радостен, че го виждам, та измина малко време преди да осъзная, че носи пистолет.

Влезе вътре и затвори вратата с ритник. Оръжието бе малката берета, която лелята на Франсис държеше в нощната си масичка, същото, което използвахме, за да се упражняваме по стрелба в цел миналата есен. Останахме като гръмнати. Само го зяпахме.

Най-после Камила проговори доста колебливо.

— Чарлс, какво си мислиш, че правиш?

— Махни се — каза Чарлс. Беше много пиян.

— Значи си дошъл да ме убиеш — рече Хенри. Все още държеше цигарата. Но беше запазил присъствие на духа. — Нали така?

— Да.

— И какво според теб ще решиш с това?

— Ти, кучи сине, съсипа живота ми.

Беше насочил пистолета в гърдите на Хенри. Обзе ме отчаяние, когато си спомних колко умел стрелец бе Чарлс, как чупеше редиците от саксии една след друга.

— Не бъди глупак — сряза го Хенри, а аз почувствах първите тръпки на истинската паника да пролазват по гърба ми. Този войнствен и кавгаджийски тон можеше да проработи при Франсис, може би дори при мен, но с Чарлс подходът бе пагубен. — Ако трябва да виниш някого за проблемите си, вини самия себе си.

Исках да му кажа да млъкне, но преди да успея да изрека каквото и да било, Чарлс се наведе рязко настрани, за да няма нищо на пътя му. Камила застана пред него.

— Чарлс, дай ми пистолета — каза тя.

Той отмахна с ръка косата от очите си, но в другата оръжието не трепваше.

— Казвам ти, Мили — така я наричаше галено, но много рядко, — по-добре се махни от пътя ми.

— Чарлс — каза Франсис. Беше бял като платно. — Седни. Пийни малко вино. Нека просто да забравим за това.

Прозорецът бе отворен и през него нахлуваше силното и насечено скрибуцане на щурците.

— Копеле мръсно — каза Чарлс и се олюля назад. Трябваше ми миг, за да схвана, че не се обръща към Франсис или Хенри, а към мен. — Аз ти вярвах. Ти му каза къде съм.

Бях прекалено втрещен, за да отговоря. Само примигнах.

— Знаех къде си — каза хладно Хенри. — Чарлс, ако искаш да ме застреляш, давай, направи го. Това ще бъде най-глупавото нещо, което някога си правил в живота си.

— Най-глупавото нещо, което някога направих в живота си, бе, че те послушах — отвърна Чарлс.

Това, което последва, се случи за миг. Чарлс вдигна ръка, за част от секундата Франсис, който беше най-близо до него, захвърли в лицето му чаша вино. В същия миг Хенри скочи от стола и се втурна напред. Един след друг последваха четири изстрела, звучеше като от пистолет с капси. При втория изстрел чух как се разби прозорец. А с третия усетих топло, парещо чувство в стомаха си, вляво от пъпа.

Хенри с две ръце държеше дясната ръка на Чарлс над главата му и я извиваше назад. Чарлс се бореше да хване пистолета с лявата си ръка, но Хенри я изви от китката и оръжието падна на пода. Чарлс се наведе да го вземе, но Хенри беше по-бърз.

Все още стоях прав. „Прострелян съм, мислех си, прострелян съм“. Посегнах надолу и докоснах корема си. Кръв. На бялата ми риза имаше малка, леко овъглена дупка. Присвит от болка, си казах „Ризата ми «Пол Смит»!“ В Сан Франсиско бях платил за нея едноседмична заплата. Усещах корема си много топъл. Раната излъчваше вълни от топлина.

Пистолетът бе у Хенри. Извъртя ръката на Чарлс зад гърба му, а той се бореше и се мяташе като обезумял. Хенри заби и опря пистолета в гърба му и го накара да се отмести от вратата.

Все още не бях осъзнал напълно случилото се. Помислих си, че може би трябва да седна. Дали куршумът все още бе в мен? Дали щях да умра? Мисълта бе абсурдна, струваше се ми се невъзможно. Стомахът ми гореше, но аз се чувствах странно спокоен. Винаги съм си мислел, че боли много повече, когато те прострелят. Внимателно отстъпих назад и усетих облегалката на стола, на който бях седял, да се удря в краката ми. Седнах.

Въпреки че едната му ръка бе извита зад гърба, Чарлс се опитваше да забие лакътя на другата в корема на Хенри, който го блъсна и той се запрепъва през стаята към стола.

— Сядай.

Чарлс се опита да се изправи. Хенри пак го бутна да седне. Отново се опита да стане, но Хенри го зашлеви и плесницата прозвуча по-силно от изстрел. А после отстъпи, все още насочил пистолета към Чарлс и спусна щорите.

Сложих ръка на дупката в ризата си. Леко се наведох напред и почувствах остра болка. Очаквах всички да спрат и да ме погледнат. Никой не го направи. Чудех се дали да им извикам.

Главата на Чарлс бе отпусната назад върху облегалката на стола. Забелязах, че по устата му имаше кръв. Очите му бяха изцъклени.

Хенри се пресегна неумело, защото държеше оръжието в дясната си ръка, свали очилата и ги потърка в ризата си. После пак ги сложи.

— Е, Чарлс. Сега вече я оплеска.

Чувах някаква шумотевица на долния етаж, която долиташе през отворения прозорец — стъпки, гласове, затръшване на врата.

— Мислиш ли, че някой е чул? — попита разтревожено Франсис.

— Според мен са чули — отвърна Хенри.

Камила се приближи към Чарлс. Той посегна пиянски да я отблъсне.

— Махни се от него — каза Хенри.

— Какво ще правим с прозореца? — попита Франсис.

— А какво ще правим с мен? — казах аз.

Всички се обърнаха и ме погледнаха.

— Той ме простреля.

Не знам защо, но тази реплика не предизвика драматичния ответ, който очаквах. Нямах възможност да дообясня, защото от стълбите долетяха стъпки и някой задумка по вратата.

— Какво става там? — разпознах гласа на хотелиера. — Какво става?

Франсис закри лицето си с ръце.

— О, мамка му.

— Отворете.

Чарлс промърмори нещо неясно и се опита да вдигне глава. Хенри прехапа устни. Отиде до прозореца и повдигна леко щората.

После се обърна. Все още държеше пистолета.

— Ела тук — каза на Камила.

Тя го погледна с ужас. Същото направихме Франсис и аз.

Той й направи знак да се приближи с пистолета.

— Ела. Бързо.

Призля ми. „Какво прави?“ помислих си озадачен.

Камила се отдалечи една крачка от него. В погледа й имаше ужас.

— Не, Хенри — каза тя, — недей…

За моя изненада той й се усмихна.

— Мислиш, че ще те нараня? Ела.

Тя отиде. Целуна я между очите, а после й прошепна нещо в ухото — винаги съм се питал какво е било.

— Имам ключ — извика хотелиерът, докато думкаше по вратата. — Ще го използвам.

Стаята се въртеше. „Идиот, помислих си обезумял, просто натисни дръжката на вратата.“

Хенри отново целуна Камила.

— Обичам те — каза той. А после добави високо: — Влез.

Вратата зейна. Хенри вдигна ръката си с пистолета. Като в мъгла си помислих, че ще ги застреля. Хотелиерът и съпругата му зад него си помислиха същото, защото направиха три крачки в стаята и замръзнаха, но тогава чух Камила да вика:

— Хенри, недей! — но, когато осъзнах какво възнамерява да прави, беше прекалено късно.

Той допря пистолета в слепоочието си и стреля два пъти. Две глухи изпуквания. Главата му се отметна вляво. Помислих си, че откатът на оръжието е предизвикал втория изстрел.

Устата му се отвори. Течението от отворената врата засмука завесите през отворения прозорец. За секунда-две те потрепериха, опрени в капака, а после се отпуснаха с нещо като въздишка. Очите на Хенри бяха стиснати, коленете му поддадоха и той тупна глухо на килима.

Бележки

[1] В бълнуванията си Ричард се разхожда из гробището „Пер Лашез“, където са погребани Пруст, Пиаф, Уайлд и т.н. — (Бел.прев.) ↑

[2] Св. Григорий от Тур (ок. 538–594) гало-римски историк и епископ на Тур, съчиненията му, написани на тромав, с лоша граматика латински, са основен източник за епохата на Меровингите. — (Бел.прев.) ↑

[3] Линейно писмо В е използвано от микенците и се счита за ранна форма на гръцкия, предхожда гръцката азбука, която пък е адаптиран вариант на финикийската, с няколко века. На Кносос са намерени 4360 плочки. — (Бел.прев.) ↑

[4] (лат.) „Здравей, приятелю, как си?“ — (Бел.прев.) ↑

[5] (лат.) „Много благодаря“ — (Бел.прев.) ↑

[6] Австрийският психиатър и психоаналитик Вилхелм Райх (1897–1957 г.), застъпник на значимостта на здравословния сексуален живот, твърди, че неосвободената психосексуална енергия създава реални физически блокади в мускулите и органите — така наречената „броня“. — (Бел.прев.) ↑

[7] (фр.). любовен триъгълник — (Бел.прев.) ↑

[8] Роман на Робърт Луи Стивънсън. — (Бел.прев.) ↑

[9] Малцовото мляко е на прах и се приготвя от направен на малц ечемик, пшеничено брашно и пълномаслено мляко. — (Бел.прев.) ↑

[10] Стърн, Лорънс (1713–1768) английски романист, англикански пастор, най-известен с романите си „Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен“ и „Сантиментално пътешествие из Франция и Италия“. — (Бел.прев.) ↑

[11] Кашер (ивр.). — в юдаизма — храна, приготвена и сервирана в специални съдове и по определен начин в съответствие с религиозните норми. — (Бел.ред.) ↑

[12] Сега Колумбийски университетски медицински център. — (Бел.прев.) ↑

[13] Първата строфа от стихотворението на сър Джон Съклинг (1609–1642) английски поет от школата на роялистките поети, поддръжници на крал Чарлс I в Гражданската война, към същата школа принадлежат Бен Джонсън, Робърт Херик и Ричард Лавлейс. — (Бел.прев.) ↑

[14] Амишите, подобно на менонитите, произхождат от швейцарска анабаптистка секта в християнството, названието й идва от Якоб Аман (ок. 1656 — ок. 1730), който смятал, не менонитите се отдалечават от ученията на Мено Симон. Членовете на тази секта носят скромни, старомодни дрехи, отхвърлят съвременните технологии, включително автомобили и телефони. — (Бел.прев.) ↑

[15] В католицизма тайнствата на молитвената броеница са свързани с живота, страстите и смъртта Иисусова и участието на Дева Мария в тях. Петте печални тайнства са агонията в Гетсиманската градина, боят с камшик, короноването с трънения венец, носенето на кръста и разпването и смъртта. — (Бел.прев.) ↑

[16] Всяка седма година, през която даден университетски преподавател няма лекции. — (Бел.прев.) ↑

[17] (гр.). agathos — добър; Агатон — мъжката версия на името Агата. — (Бел.ред.) ↑

[18] Латимър, Ричмънд Алекзандър (1906–1984) американски поет и преводач, известен с преводите си на класиците, особено с „Илиада“ и „Одисея“, все още считани за най-добри. — (Бел.прев.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дона Тарт Тайната история (10)

Метаданни

Данни

Тайната история

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава осма

Дона Тарт
Тайната история (10)